България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.
Г. Марков
 

Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски

БИТКАТА МЕЖДУ БУНАРХИСАР И ЛЮЛЕБУРГАЗ ПРЕЧУПВА СТАТУКВОТО

Вражеските корпуси, надменно уверени в похода си до Пловдив и София, бяха обърнати в бягащи безредно тълпи, захвърляйки оръдия и обози, изоставяйки всичко, което им пречеше да потърсят спасението. Бойният дух на вековните поробители бе прекършен. Махмуд Мухтар паша се отчая от печалната гледка на изплашените си войски: „Всеки бягаше, щом чуеше думите — Неприятелска кавалерия иде!” За съжаление конната дивизия не преследваше. Той призна, че изплъзването от катастрофата не се дължи на неговото командуване: „И действително, ако българите ни бяха преследвали по-настойчиво нашето положение щеше да бъде отчаяно... Слава Богу, българите не преследваха и по тоя начин ни дадоха достатъчно време да се съберем и укрепим около Виза” [171]. В Българската главна квартира скоро щяха да научат за неподозирания размер на пропуснатото.

На 12 октомври Абдулах паша се обърна към Махмуд Мухтар паша в качеството му на министър: „Сам виждате положението на тамошната войска. Тукашната е в същото положение. С тези войски е невъзможно да се продължи войната и защити отечеството. За да не се попадне в много по-лошо положение, моля, издействувайте в Министерския съвет, към който принадлежите, да се уреди въпросът по дипломатически път.” Командирът на 3-и армейски корпус потвърди това от Виза в телеграма до баща си, великия везир: „Тези думи на Абдулах паша са цялата истина. Ако бих имал възможността вчера да Ви телеграфирам всичко, бих Ви съобщил, че както по всичко изглежда, войската ни трябва непременно да се оттегли до Чаталджа.” Възможността за заемане на нова линия за отбрана се появи, „понеже неприятелят никак не преследва” [172]. Черновата на тази телеграма бе заловена в пленения подполковник Нихад бей и нейното поразително съдържание би трябвало да е било известно на Главното командуване.

След боя, воден от 2-ра бдинска бригада през нощта на 11 срещу 12 октомври около с. Кавакли, на 20 км южно от Лозенград в посока към Бабаески, съприкосновението с противника бе на път да бъде изгубено. Генерал Димитриев докладва в щаба на действуващата армия, където още не можеха да си обяснят паническото отстъпление на врага, че и петте корпуса са претърпели поражение: „По нашите сведения никаква опасност откъм Виза няма. Духът у противника е твърде паднал. На мнение сме, при всичката умора на нашите войски, да не спираме и да не даваме на неприятеля да се устрои. Добре би било, като оставя една бригада с един-два полка кавалерия в Лозенград, с всички останали сили да настъпя компактно към Бабаески, да заема този пункт, а ако може и Люлебургаз и да скъсам железопътните съобщения Одрин — Цариград. В успеха на този план не се съмнявам. Моля да ми се подчини безусловно и напълно кавалерийската дивизия” [173].

Генерал Фичев отхвърли предложения план, защото „се отклоняваше от главния обект на войната — разбиването главните сили на неприятелската армия”. Той се опасяваше, че ако последните са събрани на линията Бунархисар — Люлебургаз, лявото крило и тилът на 3-а армия се подхвърляха на заплаха [174]. Не може да се отрече, че началникът на щаба „по интуиция” предугади новото съсредоточаване на противника. В щаба на 3-а армия предполагаха, че главните вражески сили са отстъпили към Бабаески и Люлебургаз, а към Бунархисар са се отклонили „малки части” [175]. Генерал Димитриев се хвана на бас с генерал Павел Христов, че бил „готов да си отреже главата”, ако по посока на Виза се срещнат повече от 5000 вражески войници [176]. И загуби облога, но негови бойци загубиха и главите си. Фронтовото разузнаване се оказа слабото място на победоносната българска армия.

Въпреки че стратегическата обстановка изискваше далечно преследване на бягащия враг с цялата 3-в армия, генерал Фичев се ограничи да разпореди завършване на тактическото преследване на бойното поле, като се даде почивка на по-голямата част от войските. Изпратената на 12 октомври директива № 4 заповядваше 2-ра армия да усили заслона срещу Одринската крепост с нови части и тежки оръдия, 1-ва армия да се придвижи напред до линията Мусуч — Енидже с охранителна задача, 3-а армия „остава на заеманите позиции в Лозенград и околностите му, а конната дивизия да настъпи по пътя Лозенград — Бунархисар — Виза и да осветлява фронта Тюркбей — Караагач — Урумкьой, като изпрати самостоятелни разезди към Бабаески — Люлебургаз” [177]. Генерал Димитриев обаче насочи конната дивизия към Бабаески, поради което не бе своевременно разкрито фланговото вражеско съсредоточаване при Бунархисар — Виза [178]. От тази посока командуващият бе спокоен.

Вечерта на 12 октомври генерал Фичев упрекна полковник Константни Жостов, началник-щаб на 3-а армия, за излизането толкова напред на 4-а преславска и 6-а бдинска дивизия, което не било съобразено с директива № 4 и застрашавало връзката между двете отделни армии. Според Главната квартира в околностите на Бабаески и Люлебургаз се събирали значителни неприятелски сили, така че движението на 3-а армия на юг могло да я застави да воюва сама с тях, без възможност да получи поддръжка от 1-ва армия, следваща на 20 км зад нея. Началникът на щаба предупреди да се избягнат разделените действия на двете армии, което щеше да ги постави в затруднено положение: „Преди да се пристъпи към решителни действия, 3-а армия трябва да се държи по-групирана и по-отблизо до Лозенград, като поддържа тясна връзка с 1-ва армия.” Полковник Жостов потвърди, че вражеското отстъпление се съпровождало с паника поради българското бързо и стремително настъпление: „Духът на нашата армия е силно повдигнат и всички са готови да принесат още нови усилия, само да не дадем на противника да се опомни и да се събере със сили, което неминуемо ще стане, ако ние останем в Лозенград.” Той пак повтори мнението, изказано от генерал Димитриев, да се продължи настъплението към Бабаески, където да се разбие противникът, „който по никой начин не може да ни превъзхожда по сили”, за да се прекъсне железопътното съобщение между Одрин и Цариград [179]. Очакването на поредната директива обричаше 3-а армия на бездействие, пропускаше се благоприятният случай да се унищожи противникът, преди да се укрепи на нови позиции.

Генерал Димитриев продължи да вярва, че деморализираният противник се намира „в страшно разстройство”. На 13 октомври сутринта той отново настоя пред генерал Фичев: „Колкото и да сме уморени, все пак най-доброто е да вървим веднага решително напред и да не дадем на неприятеля да се съвземе... Духът на нашия войник след достигнатите успехи е на недосегаема височина и тази морална енергия трябва да се използува. Ако може, нека 1-ва армия да отмени своята днешна почивка, да излезе на мястото си, а утре да ми се разреши да настъпя с 3-а армия и завладея Бабаески и Бунархисар, а ако може и Люлебургаз. С това ние ще внесем в противника ново разстройство и паника, които ще бъдат най-добрият залог за окончателното тържество на нашата кауза... Имаме положителни сведения, че в Бунархисар няма никакви неприятелски сили” [180]. Опасно заблуждение.

В 15 ч. на 13 октомври генерал Фичев предложи на царя настъпление на следващия ден с 1-ва и 3-а армия срещу линията Бунархисар — Люлебургаз, на която противникът да се задържи от 3-а армия, а с 1-ва армия да се нанесе решителният удар срещу неговия ляв фланг, като се отхвърли към Странджа. Фердинанд одобри решението, предназначено да залегне като основна оперативна идея в следващата директива на Главното командуване [181]. Но един час по-късно се получи телеграма от генерал Димитриев за оттеглянето на противника от Бабаески към Люлебургаз: „Моля да се побърза с настъплението, за да не изгубим контакта и да можем да преследваме енергично” [182]. Този път началникът на щаба се поддаде на увещанията, разчитайки на достоверността на сведенията, придобити от командуването на 3-а армия.

Най-сетне щабът на действуващата армия сподели гледището на генерал Димитриев и заповяда на 1-ва софийска и 10-а сборна дивизия да се приближат към фланга на 3-а армия, за да я поддържат в случай на нужда. Конната дивизия влезе в разпореждане на командуващия 3-а армия със задължението да се обърне особено внимание на пътя Бунархисар — Виза, защото по сведения на Германския генерален щаб десният фланг на вражеските главни сили достигаше гр. Сарай [183]. Но в щаба на 3-а армия бяха убедени, че главните сили на противника са отстъпили на линията Люлебургаз — Бабаески, а само малки части от 3-и корпус са се оттеглили към Бунархисар — Виза. На 13 октомври жителите на Бунархисар изпратиха депутация с молба да се заеме опразнения от османските войски град преди плячкосването му от башибозуци [184]. Същия ден 10-а погранична дружина влезе в града след ожесточена престрелка с вражески отряд, изпратен да прибере изоставените по пътя за Лозенград оръдия. Узна се, че наблизо е разположена една османска дивизия, но нищо друго не предвещаваше прииждането на пресни сили от Мала Азия точно срещу левия стратегически фланг на българската действуваща армия.

Късно вечерта на 13 октомври отделните армии получиха директива № 5, според която 1-ва армия трябваше да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески — Люлебургаз, а 3-а армия чрез обходен маньовър срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургаз — Чорлу — Цариград. Конната дивизия получаваше задачата да осветли района Бабаески — Люлебургаз — Караагач [185]. Въпреки твърдението на генерал Димитриев за липса на заплаха срещу левия български фланг генерал Фичев остана със съмнението си и предвиди, ако главните вражески сили изникнат на линията Бунархисар — Люлебургаз, двете отделни армии да разменят ролите си — 3-а армия да атакува фронтално, а 1-ва да извърши обхода откъм Люлебургаз и отблъсне неприятеля към Странджа [186]. Но в хода на сражението съществуваше опасността размяната на задачите да закъснее, като обхождащото крило на 3-а армия се изложи на флангови удар.

Тъй като щабът на действуващата армия предупреждаваше за опасността откъм Виза — Бунархисар, а и постъпиха сведения от 10-а погранична дружина, генерал Димитриев насочи цялата 5-а дунавска дивизия по лявото крило на армията и на 14 октомври вечерта, придвижила се по сравнително добри пътища въпреки проливния дъжд, тя се разположи на линията Инджеклер — Бунархисар — Яна, без да открие значителни вражески сили [187]. Така тази дивизия излезе пред линията, заета от 6-а бдинска и 4-а преславска дивизия, устроили бивак по-назад от посочените им обекти — Мандра — Кавакдере — Асанбейли, с което се излагаше преждевременно и отделно на противников удар.

Конната дивизия влезе в очистения от врага гр. Бабаески и достигна линията Айвали — Иванкьой — Пурлия, където бе спряна с огън от противниковата пехота. Без нейните първостепенни сведения „ушите на армията бяха глухи, а очите — слепи”. От извършеното разузнаване генерал Димитриев заключи, че противникът се е спрял на линията Люлебургаз — Тюркбей — Караагач, като по-голямата група е разположена около Люлебургаз, а по-малката около Виза. Той не допускаше да срещне една силно заета 50-километрова позиция, поради което предложи на генерал Фичев да се разкъса „слабият център”, където да се преследва с малка част от 3-а армия а с главните нейни сили да се наблегне към Тюркбей — Караагач, след което да се завие „с лявото рамо напред” и прекъсне пътя Люлебургаз — Чорлу, като Люлебургазката група бъде отхвърлена на юг и по този начин се отреже пътят за Чаталджа. 1-ва армия трябваше с решителни действия откъм линията Татарли — Люлебургаз да прикове противника, а ако бъдеше атакувана, тогава 3-а армия щеше да съкрати дълбочината на своя обход и да контраатакува по двата бряга на Караагачдере [188]. Много интересни оперативни разсъждения, обаче изградени върху несигурна основа.

Потресен от преживяното поражение, Абдулах паша изказа мнение неговата армия да се оттегли на силната позиция зад р. Еркене, където да се изчакат прииждащите подкрепления, за да се даде там решаващото сражение. Но корпусните командири се бояха, че оттеглянето чак до Еркене ще се отрази зле върху духа на войските, гледище споделено и от Главната квартира, заповядала Източната армия да отбранява докрай позицията по левия бряг на Караагачдере [189]. След включване на пристигнали свежи сили се образуваха: 2-ра източна армия (3-и, 17-и, 18-и корпус) в района на Виза — Сарай, и 1-ва източна армия (1-ви, 2-ри, 4-и корпус) в околностите на Люлебургаз, а конната дивизия се намираше по пътя западно от Люлебургаз. Общо главните вражески сили възлизаха на 125 000 ножа, 300 оръдия, 9750 саби [190]. Така 1-ва армия излезе срещу левия неприятелски фланг, по който преминаваше главният път за отстъпление към Цариград, но това благоприятно положение не се използува от Главното командуване, обладано от своята първоначална идея да атакува десния вражески фланг. Тежестта продължаваше да се поема преди всичко от ударната 3-а армия.

„Светкавичната бързина”, с която бе завзет Лозенград, надхвърли всички очаквания в големите европейски столици. Решителната битка се предполагаше да стане някъде между Одрин и Цариград. Дори в Балплац, откъдето се чуваше упрекът, че „българският народ начело със своя владетел днес повече от всякога бил в руските води”, не можеха да скрият възхищението си. На 13 октомври Салабашев прибърза да зарадва правителството: „Сега никой не говори вече за статуквото.” Но меродавните кръгове във Виена не пропускаха да изтъкнат откровено, че „апетитите на малките лесно било да възбудят ония и на големите”. Австро-Унгария също би трябвало да получи нещо, ако „се додело до разчистването на балканските сметки”. Румъния щяла да увеличи претенциите си спрямо разширена България [191]. Макар и разтревожени от поражението на лошите си ученици, управляващите в Берлин не виждаха друга възможност освен силите да разменят мисли за интервенция, изчаквайки „една решителна битка”. Ив. Ст. Гешов допълни: „Всичко ще зависи oт нашите победи” [192]! Ризов съобщи от Рим, че „италианското правителство се бои от нарушението на статуквото, което вече изглежда вероятно на всички тук” [193].

В лагера на Съглашението владееха същите противоречиви настроения между поздравяващото обществено мнение и сдържаните правителства. Във френския печат се изразяваха топли симпатии към Балканския съюз и според управляващия българската легация Стоян Никифоров: „Общественото мнение също значително се подобрява в полза на България с изключение на някои традиционно туркофилски кръгове. Всички очакват още по-големи български успехи” [194]. От Лондон Маджаров многозначително запита: „Тук искат да знаят съгласни ли сме със Сърбия и Гърция върху подялбата. От това ще зависи много решението на великите сили” [195].

В Петербург продължаваха да гадаят кога османската армия би могла да надделее, та да се извърши интервенцията на силите, за каквато се подготвяше почвата. Най-красноречиво бе поведението на Бобчев, който потвърди на 13 октомври пред сър Джордж Бюканан желанието на България да се тури край на войната чрез европейска намеса, след като „се добият сериозни резултати”, а на следващия ден рязко смени тактическия похват: „Предвид славния обрат на военните действия спирам всякакви разговори, даже намеквания, за интервенция” [196]. На 15 октомври вечерта Сазонов повика пълномощния министър, за да му честити победата, и препоръча завършване на войната. Бобчев, неразполагащ с нужните инструкции, изказа като частно мнение, че „след тези жертви и победи, необходимо е да се даде едно широко удовлетворение на балканските държави”. Външният министър се позова на липсата на единодушие между великите сили, защото не само българските желания трябвало да се удовлетворят: „Австрия ще поиска своя пай, а и Румъния не ще стане мирна.” Пълномощният министър възрази, че Хабсбургската монархия ще се задоволи с поправка на границата към Новопазарския санджак, пък „Румъния едва ли ще иска някои сериозни териториални компенсации” [197]. Но в Букурещ чакаха с нетърпение нарушаването на териториалното статукво, за да се намесят за „възстановяване на равновесието”, поддържащо Румъния като най-голямата балканска държава, макар да отричаха тази й географска принадлежност.

В Министерския съвет радостно четяха телеграмите на дипломатическите представители и изразяваха подсилената увереност: „Нашите успехи правят глух вика за статуквото... Симпатиите и уважението в чужбина се печелят не с хитрини и умилквания на дипломацията и криеници, а с неоспорими доказателства за жизнеспособност и сила.” Гешов се стараеше да сдържа прибързаното задоволство, предвиждайки, че при разделянето на териториалните придобивки „мъчнотиите ще бъдат много по-големи, отколкото можем да си ги представим (колегите министри — б. а.)”. И въпреки страховете си той нe спомена нищо за автономията. Напротив, за да се избягнат преждевременни спречквания между съюзниците, Македоно-одринското опълчение бе изпратено не в Македония, а в Одринска Тракия. Пламнаха и първите критики на опозиционните партии. Когато стана известно окупаторското държане на сръбските войски в Скопско, дори сдържаният Андрей Ляпчев се провикна в кафене „България”: „Ето докъде докараха работите политиците с кокоши ум. Български земи с двестахилядно население се дават в ръцете на сърбите” [198]. Той не знаеше, че на изказаното от Данев мнение — „след войната реч за автономия не трябва да става от наша страна”, Фердинанд написа: „Напълно споделям мнението на д-р Данев“ [199]. А царят минаваше за обигран дипломат. След избухването на войната автономията бе сметната излишна за пред „европейския концерт”.

На бойното поле главните сили на двете воюващи страни се приближаваха до очакваното решаващо сражение. Директива № 6 нареждаше на 15 октомври 1-ва армия да продължи движението си по посока на Люлебургаз, където заедно с 6-а бдинска дивизия да атакува противника, „за да даде възможност на 3-а армия да го отреже от пътя на отстъплението му Люлебургаз — Чорлу”. Конната дивизия трябваше да разузнава между пътищата Бунархисар — Виза — Сарай и Тюркбей — Месини — Чорлу [200]. Нейните предни ескадрони бяха посрещнати с чест артилерийски огън от позицията на неприятеля по високия и стръмен бряг на Караагачдере. Поради недостатъчните сведения на конното разузнаване генерал Димитриев помоли да се изпратят самолети, защото, ако разполагаше с въздушно разузнаване, нямаше да бъде изненада привличането от дълбочина на пресни вражески войски [201].

Извършваща флангови марш, дясната колона на 5-а дунавска дивизия в състав 1-ва и 3-а бригада води ожесточен бой при селата Мандрица — Кулиба, отхвърляйки противника оттатък Караагачдере. Но генерал Христов въпреки успеха заповяда двете бригади да се оттеглят към с. Инджеклер, вместо да се окопаят пред Караагачдере, и на следващия ден съвместно с 4-а преславска дивизия да пробият центъра на противниковата позиция. Тази груба грешка се заплати скъпо най-напред от самата Дунавска дивизия, чиято лява колона (2-ра бригада) остана издадена твърде напред, заела Безименната височина между Караагачдере и Соуджакдере, на пет километра южно от пътя Бунархисар — Виза [202]. Щабът на действуващата армия сякаш забрави собственото си предупреждение, че ръководен от германската военна доктрина, врагът ще действува по фланговете чрез обходни движения и обхвати.

Тъй като войските се управляваха от Главното командуване с директива за всеки ден, а не за завършена операция, генерал Димитриев се боеше да не я получи отново със закъснение и в 16 ч. на 15 октомври телеграфира на генерал Фичев: „За утре ако не получа навреме директива, ще продължа марша и ще достигна с десния фланг на армията с. Тюркбей, а с левия — към гр. Виза. Ако в последния пункт не се окаже нещо сериозно, ще оставя там малък заслон, а с 4-а и 5-а дивизия ще направя захождане с лявото рамо напред с цел да изляза на линията Тюркбей — Татарлар. Въобще на мнение съм да действуваме най-енергично, за да не дадем на противника да се устроява и получава подкрепления” [203]. Упрекът на генерал Димитриев обаче бе закъснял. Оръдейните гърмежи, долитащи чак в Лозенград, не бяха отзвук на „дребни стълкновения” с неприятелски рекогносцировъчен отряд, а първите предвестници на голямата битка.

Вечерта в 19,15 ч. командуващият 3-а армия продължаваше да говори по телеграфа за „малки престрелки” пред фронта на 5-а дунавска дивизия: „По направление на Виза повидимому няма нищо... Моето мнение е утре да продължим марша, като аз направя захождане с лявото рамо напред, с цел да излеза на линията Люлебургаз — Татарли, като оставя временно една бригада заслон, която да отиде до Виза и заеме тоя пункт, като ни обезпечи левия фланг.” Генерал Фичев обаче се позова на сведения от Берлин, че ако османските войски не се удържат при Люлебургаз, то те ще спрат на линията Сарай — Чорлу или по` на изток. Генерал Димитриев заяви, че в германската столица не могат да знаят истинското положение на работите по-добре от намиращите се на фронта: „За нас ще бъде щастие, ако турците се решат да ни дадат генерално сражение било около Люлебургаз, било на линията Чорлу — Сарай, било нейде по-нататьк, но пред Чаталджа. На всички тия линии ние ще ги бием, и ще ги бием тъй, че да не бъдат в състояние да задържат дългата, но укрепена Чаталджанска линия. Напред, решително напред, доколкото допущат това продоволствените средства. Да смитаме напреде си всичко, да достигнем до Чаталджа, а там ще гледаме.” Единственото условие бе да се привлече от под Одринската крепост 3-а балканска дивизия, която да осигури десния фланг откъм Родосто и Галиполи [204].

Щабът на действуващата армия предполагаше, че главните вражески сили се намират на линията Сарай — Чорлу, а всъщност те бяха в непосредствена близост до двете български армии по линията Бунархисар — Караагачдере — Люлебургаз. Боят, воден от дунавци, остана неизвестен за Главното командуване и за 16 октомври се издаде директива № 7, нямаща нищо общо с действителността, поставяща неизпълними задачи, понеже „положението на противника не е уяснено”. 1-ва армия да достигне линията Бедеркьой — Сатъкьой, 3-а армия до линията Сатъкьой — Виза, а конната дивизия да настъпи по пътя Люлебургаз — Аладжели, като изпрати силен рекогносцировъчен отряд към Айробол и завземе станцията Муратли [205]. Дадените точки се намираха зад още неподозираната вражеска позиция Бунархисар — Люлебургаз. Идеята за нанасяне решителен удар с 3-а армия, отхвърляне на юг и отрязване от Цариград бе вече неосъществима.

Докато българското Главно командуване се стремеше да извърши обход на левия вражески фланг откъм Люлебургаз, Назъм паша се стараеше да нанесе решаващия удар с десния си фланг в посока Бунархисар — Яна, за да прекъсне съобщенията на 3-а армия с Лозенград. Генерал Димитриев все още допускаше, че по левия бряг на Караагачдере ще се срещнат неприятелските ариергарди, а главните сили на противника ще приемат сражението „някъде по` на изток” [206]. Още с изгрева на слънцето на 16 октомври 2-ра дунавска бригада се насочи към гр. Виза с намерение да го завземе „почти безпрепятствено”, обаче бе спряна при Соуджакдере от настъпващи гъсти вражески колони. Никой не предполагаше, че те са от състава на подсиления 3-и корпус, превъзхождащ и с артилерия. По скалистите височини в полите на Странджа пламна битка, в която всички участници почувствуваха, че „ще се решава съдбата на България” [207]. Най-ожесточеният бой се поведе за господствуващата стратегическа Безименна височина, където храбреците от 18-и етърски и 20-и добруджански полк отблъснаха редуващите се непрекъснато пристъпи на прииждащите пълчища. Редовете оредяваха и в най-критичния миг дотичаха на помощ бойните другари от 1-ва бригада, която, разкарвана напразно през нощта до с. Инджеклер, след само двучасова почивка се втурна да удържи лявото крило по възвишенията пред Соуджакдере [208]. 3-а бригада прогони турците на левия бряг на Пуралидере, осуетявайки обхода в тила на другите две бригади. Вражеското настъпление бе спряно късно вечерта. След няколко кръвопролитни атаки и контраатаки „на нож” Безименната височина замръкна в български ръце.

Генерал Димитриев схвана, че противникът е заел здраво линията Тюркбей — Караагач — Виза, поради което в 9 ч. помоли генерал-лейтенант Васил Кутинчев да ускори марша на 1-ва армия, за да го поддържа енергично. При новосъздадената обстановка ролите на двете армии се разменяха — 3-а-армия атакуваше фронтално, а 1-ва армия трябваше да обходи левия неприятелски фланг. Своята оперативна идея командуващият 3-а армия изложи в телеграма до царя от 14 ч.: „Досега боят върви по цялата линия успешно. Поканих генерал Кутинчев, като пристигне в Люлебургаз, да загъне дясното рамо напред, та да отхвърлим противника към Странджа планина” [209]. Новият стратегически замисъл бе възприет от щаба на действуващата армия.

4-а преславска дивизия атакува височините около с. Караагач, осеяни с „кинжални батареи”. Въпреки убийствения огън българските войници се понесоха „на нож” по стръмнината, падайки, ставайки, хващайки се за всеки шубрак, за да достигнат гребена и прогонят окопалия се противник, завземайки 36 оръдия. В 17,30 ч. позицията бе пробита, обаче не достигнаха сили да се развие успехът в дълбочина. Командуващият 3-а армия заповяда дивизията „да се задържи на него (участъка на пробива — б. а) и да го разшири”. Той отново поиска съдействие от 1-ва армия по направление на Люлебургаз да заходи с дясното рамо напред към Сатъкьой, „за да натиснем противника към Странджа и да го отхвърлим от главния му път за Цариград”. Генерал Кутинчев не бе намерен нито по телеграфа, нито чрез офицера за свръзка. 4-а и 6-а Дивизия се биеха на фронт 25 км, а 1-ва дивизия още не бе се явяла да заеме своя участък. Силите на врага вече се изчисляваха на 90 — 100 000 души пред фронта на 3-а армия и 40 — 50 000 пред 1-ва армия, или общо около 140 000 души [210]. Генерал-майор Стефан Тошев обеща „неговите шопи” да атакуват на разсъмване. Понеже цялата 3-а армия бе вече хвърлена в кръвопролитното сражение, ударът трябваше да нанесе 1-ва армия.

За да подпомогне преславци с разполагаемите сили, генерал Димитриев заповяда 6-а бдинска дивизия да прати напред и последния си войник. Вечерта началникът на дивизията генерал-майор Православ Тенев лично поведе 2-ра бригада в атака при с. Тюркбей, достигайки Караагачдере. 1-ва бригада след ожесточени схватки превзе височините северозападно от гр. Люлебургаз и влезе в неговите покрайнини. Контраатакувана от свежи вражески сили, бригадата бе отхвърлена от града и зае за отбрана височините, докато пристигнат дългоочакваните предни части на 1-ва софийска дивизия [211]. Десният фланг не само бе осигурен, но и чрез него можеше да се въздействува върху по-нататъшния ход на битката.

Генерал Димитриев не биваше толкоз строго да съди своя колега, защото и той предполагаше погрешно, че Люлебургаз е опразнен от противника. На призива за незабавно съдействие в 11,20 ч. генерал Кутинчев отговори: „1-ва армия настъпва с цел да атакува противника. В изпълнение на това естествено е, че тя ще съдействува на 3-а армия.” 1-ва и 10-а дивизия развърнаха само по една бригада в права линия и отхвърлиха противника източно от Люлебургаз. В 14 ч. командуващият 1-ва армия заповяда на генерал Тошев да ускори крачката на своята дивизия, за да подкрепи с пълни сили дясното крило на съседната армия [212]. Връзката между щабовете на двете отделни армии бе прекъсната точно когато съразмерването на действията стана най-необходимо.

Отседнал с щаба си в с. Иванкьой, генерал Димитриев обмисли положението и в 20,30 ч. изпрати донесение до Главната квартира: „Днес цялата 3-а армия постепенно се ангажира в боя срещу укрепената неприятелска позиция по левия бряг на Караагачдере и към вечерта въведе в дело всичките си сили. Успяхме да се задържим на мръкване на заетите позиции. Противникът контраатакува няколко пъти, но нашите се удържаха. Имаме много ранени. Надвечер късно пристигна 1-ва дивизия и се развърна на неприятелския ляв фланг. Утре ще продължа боя” [213]. През цялата нощ се очакваше напрегнато директивата на Главното командуване, където стана ясно, че е в ход „генералното сражение, от което ще зависи изходът на цялата кампания” [214].

Директива № 8, изпратена от Главната квартира в Стара Загора на 17 октомври в 3,40 ч., достигна щабовете на 1-ва и 3-а армия между 6 и 7 ч., когато те тръгваха за наблюдателните пунктове, за да преживеят тревогите на най-тежкия и съдбоносен ден. Съгласно нейното съдържание 1-ва армия оставаше в резерв на 3-а армия, „като с една бригада заеме позиция при Люлебургаз и се окопае”. 3-а армия, трябваше да обърне особено внимание на лявото си крило, където срещу 5-а дунавска дивизия се стовари 2-ра източна армия. Към него се насочваше една бригада от 3-а балканска дивизия. На конната дивизия бе възложено да охранява десния фланг на 3-а армия. Командуващият армията се задължаваше „да се старае да отхвърли противника на изток” [215]. Внезапно срещнатата силна съпротива на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз накара щаба на действуващата армия да се грижи преди всичко за сигурността на фланговете. Стратегическият замисъл се съдържаше в това 3-а армия да привлече противника по фронта на заетата позиция, а с 1-ва армия да се нанесе решителен удар по левия му фланг. С тази директива Главната квартира сметна, че е изпълнила задачата си да подготви стратегически сражението и предостави на командуващите да ръководят операцията на бойното поле [216]. Ясно пролича намерението да се обедини командуването на групата армии с даване предимство на генерал Димитриев, който предричаше, че въпреки променливия успех в боевете „все пак (той — б. а.) е видимо в наша полза” [217].

В Главната квартира на османската армия придаваха особено важно значение на своя десен фланг, тъй като, ако той беше обхванат, Източната армия щеше да бъде отхвърлена към Мраморно море и отрязана от пътя за отстъпление към Чаталджанската укрепена позиция. Ето и признанието на Махмуд Мухтар паша: „Тогава армията вероятно щеше да бъде принудена да се предаде.” Главнокомандуващият Назъм пата заповяда да се извоюва „решителната победа” в направлението Бунархисар — Лозенград, като 3-и корпус бъде подкрепен от 18-и корпус [218]. Господството на гръцкия флот в Бяло море не позволи прехвърлянето на азиатски войски в Македония и всички се струпаха в Тракия.

Още в зори на 17 октомври противникът откри мощен артилерийски огън по позицията на 5-а дунавска дивизия и тръгна напред със сили, оценявани на около 50 000 души. Българската пехота, недостатъчно поддържана от своите батареи, отговаряше с пушечен огън и нож, атаките се редуваха с контраатаки, височините между реките Соуджак и Караагач минаваха от ръце в ръце, но численото и огневото превъзходство на врага надделя и към 15,30 ч. оределите полкове отстъпиха 6—7 км назад към Бунархисар, където се окопаха по хълмовете източно от града. Генерал Димитриев заповяда: „Дръжте се енергично. Ако не можете да настъпвате, то окопайте се и се сдържайте непременно. Нито крачка назад!” Надвисналата голяма опасност от обхождане на лявото крило накара командуващия 3-а армия да поиска от 1-ва армия да наблегне с всички сили на левия неприятелски фланг. Полковник Тантилов бе изпратен с отговорно поръчение до генерал Кутинчев. А до генерал Христов заповедта бе втора и последна за деня: „Умрете с дивизията на мястото. Нито крачка назад. На добър час” [219]! Чудно добропожелание в двубоя със смъртта.

4-а дивизия осъмна на командните височини по левия бряг на Караагачдере, врязала се в центъра на вражеската позиция. Генерал-майор Климент Бояджиев получи следната заповед: „Продължавайте енергично преследването на противника, като не му давате ни минутка да се устрои. Всички части преминават в решително настъпление, в това число и 1-ва армия. Още едно усилие и пълният успех е сигурен.” Преславци се хвърлиха „на нож” и прогониха врага към Чонгора и Топчикьой, обаче не продължиха преследването поради опасност за фланговете на разширения клин. Противникът пък се стремеше да се вреже между настъпилата 4-а дивизия и отстъпилата 5-а дивизия. Уязвим промеждутък се откри и към деснофланговата 6-а дивизия, която можеше да отреже противниковите части пред фронта на 4-а дивизия [220]. Ето защо 1-ва бдинска бригада атакува под звуците на „Шуми Марица” и завзе с. Тюркбей, нахълтвайки „на нож” в първата окопна линия, а 2-ра бдинска бригада достигна до руслото на р. Караагач. Тук ги настигна заповед за окопаване, за да се изчака решителното настъпление на 1-ва армия [221]. Вражеският център бе застрашен с пробив.

В изпълнение на директива № 8 1-ва армия трябваше да остане в отбрана, но „по силата на обстановката” въпреки гъстата мъгла до пладне тя предприе настъпателни действия и овладя линията Саралия — Люлебургаз — Овчарката. Генерал Кутинчев се стараеше да задържи резерва „в ръка” за нанасяне на решаващия удар [222]. Генерал Димитриев обаче бе недоволен от недостатъчно енергичните според него действия на съседната армия. Той се възползува от телеграмата на генерал Савов, изпратена от Главната квартира в 12,50 ч.: „По заповед на Негово Величество главнокомандуващия употребете всички усилия да спечелите боя. Всички възможни мерки ще бъдат взети да бъдете подкрепени утре със свежи части изпод Одрин. Тая победа нам е крайно необходима, за да може да се тури край на войната.” Отговорът бе твърде условен: „Успешното завършване на операцията между другото зависи от най-активните действия на 1-ва армия. Моля, телеграфирайте на генерал Кутинчев да ме поддържа най-енергично. Досега аз настъпвам по цялата линия, макар и бавно, но не чувствувам себе си достатъчно силен, за да нанеса само с 3-а армия последния решителен удар” [223].

Генерал Димитриев настоя пред генерал Кутинчев да настъпи най-енергично против левия вражески фланг, без да спазва директива № 7, дадена „при непознаване действителното положение на боя”: „Трябва да вземем на себе си инициативата, както диктува обстановката, инак — рискуваме да компрометираме цялата операция. Само ние, тук на мястото, сме и състояние да познаваме истинското положение на работите.” Същевременно командуващият 3-а армия упрекна и генерал Фичев: „Командуващият 1-ва армия слабо ме поддържа; това навярно вследствие Вашата директива да действува отбранително. Моля да му дадете свобода на действие съобразно с обстановката. Аз днес, макар и бавно, но се приближих до противника по всичката линия, трябва само да се налегне силно на моя десен фланг от 1-ва армия, на която досега разчитах” [224]. Началникът на щаба опроверга горното тълкуване: „Никаква директива за отбранителни действия не е дадена. Беше заповядано 1-ва армия да заеме Люлебургаз с една бригада, за да обезпечи фланга, а с останалите да състави маневриращи войски, за да поддържа настъпателните действия на 3-а армия. Действувайте съгласно обстановката. Обърнете особено внимание на обходните посоки откъм Мидия” [225]. Получената свобода на действие, извън почти всекидневно издаваните директиви, трябваше да се използува не само творчески, но и облечена с повече власт.

В Главната квартира обсъдиха и решиха въпроса за създаване на група армии с обединяване командуването в ръцете на генерал Димитриев, макар генерал Кутинчев да бе по-старши. Тази набързо импровизирана стъпка трябваше да се предприеме още преди началото на операцията. Освен придаваното значение на 3-а армия като главна и ударна в избора се намесиха и външнополитически съображения. Високо цененият в Петербург генерал бе по-удобен да застане начело на двете армии, приближаващи Цариград и Протоците. Данев разпалено отстояваше кандидатурата на политическия си привърженик. В 15,35 ч. генерал Савов телеграфира на генерал Кутинчев заповедта на царя: „Начиная от тоя час, 1-ва армия се поставя временно в разпореждане на командуващия 3-а армия, комуто да окажете най-пълно съдействие.” Командуващият 1-ва армия бе задължен да се отправи за Иванкьой, където заедно с генерал Димитриев да ръководят „с общи усилия” съдбоносната операция [226]. Те не биваше да командуват „по слух”. Вечерта командуващият съединените армии докладва на Фердинанд, че днешните боеве завършили пак с променлив успех, но през следващия вече ще действува и с двете армии. Конната дивизия не премина р. Еркене, за да преследва отстъпващ вражески части, нито разруши железопътната линия [227]. Единоначалието, липсващо в Главната квартира, бе приложено от нея не особено сполучливо на фронта.

Колко заплашително бе положението на лявото българско крило, говори една неизпратена за щастие телеграма от генерал Димитриев до генерал Кутинчев, съставена в 15,30 ч.: „Изглежда, че противникът направи пробив в разположението на 3-а армия между 4-а и 5-а дивизия на юг от Бунархисар. Ако не ме поддържате най-енергично с едно решително настъпление срещу левия фланг на противника, ще бъда принуден да се оттегля назад. Съобщете ми какво мислите” [228]. Явно схванал компрометиращото съдържание на документа, командуващият съединените армии изпрати началника на артилерията да обясни с други думи внезапно появилата се опасност.

Полковник Тантилов бе натоварен да предаде на генерал Кутинчев, че дивизиите на 3-а армия хвърлят всичките си усилия да завземат неприятелската позиция, но ще се принудят да преминат в отбрана, ако 1-ва армия не настъпи по фронта и в обхват на левия вражески фланг, като действува най-решително, за да облекчи трудното положение на 3-а армия и й даде възможност да продължи нападенията. Вниманието тревожно се привличаше върху оттеглилата се 5-а дунавска дивизия, което можеше да последва и за цялата 3-а армия след 18 октомври, ако на този ден 1-ва армия не поведе „решителен бой” на десния фланг. Упълномощеният пратеник намери генерал Кутинчев в 19 ч., следящ действията на 1-ва софийска дивизия западно от Люлебургаз. На 10-а сборна дивизия, настъпваща в отстъп 5—6 км от 1-ва дивизия, бе заповядал да се насочи към Сатъкьой, с което да повлияе върху хода на боя на дясното крило. Командуващият 1-ва армия не сподели предаденото „песимистично гледище” [229]. Критичният ден на решаващата битка премина в оспорвани схватки, при равновесие на силите, но с постепенно очертаващ се превес на съединените армии. Настъпателният устрем бе твърде висок, за да бъде спрян от една, макар и естествено силна противникова позиция.

Като командуващ съединените армии на 18 октомври в 2,30 ч. след полунощ генерал Димитриев нареди на генерал Кутинчев да атакува в 6 ч. най-енергично левия вражески фланг в направление Люлебургаз — Сатъкьой — височините западно от Чонгора. Сравнително свежата 1-ва армия трябваше да изиграе „ролята на тежък чук”, за да се притиснат източните армии към Странджа, а на 3-а армия се възлагаше с решителни действия да не им позволи усилването на крайния ляв фланг, което щеше да облекчи обхвата с 1-ва армия. На конната дивизия се поверяваше отговорната задача да разруши железопътната линия и пресече пътя Люлебургаз — Чорлу, действувайки на фланга и в тила на противника: „Действувайте най-енергично, защото днес се решава не само съдбата на цялата война, но и на България” [230]. Пристигналата с обикновеното закъснение директива № 9 този път потвърди стратегическия замисъл на командуващия: окончателно отхвърляне на дясното неприятелско крило към Странджа и преследване с конната дивизия, но с допълнителното условие — „със завършването на боя завземете неприятелската позиция, без да се увличате в далечно преследване” [231].

Най-сетне двамата командуващи можаха да се срещнат лично на наблюдателния пункт при с. Айвали. Утринната мъгла пречеше да се извърши артилерийска подготовка, поради което 1-ва софийска дивизия настъпи едва в 11 ч., но към 13 ч. зае първата линия вражески окопи, а в 15 ч. овладя позицията и в дълбочина, преследвайки противника чак до хребета между реките Юрук и Чамурли. 10-а сборна дивизия завзе Бедеркьой и прогони неприятеля до р. Санар. Генерал Кутинчев докладва в щаба на действуващата армия, че противникът е отхвърлен от цялата линия пред 1-ва армия и преследван отстъпва в безредие в югоизточна посока [232]. 1-ва източна армия първа не издържа мощния напън на българските войски.

6-а бдинска дивизия настъпи и завзе околността на Сатъкьой, обект и на 1-ва армия. И тук неприятелят отстъпи в пълен безпорядък, обаче не бе преследван поради изоставането на батареите. Лявата колона на 4-а преславска дивизия удари във фланг 3-и корпус, който вече заплашваше 5-а дунавска дивизия с обхват, и заедно с нейната 1-ва бригада преследва бягащия враг до с. Тузакли. Дясната колона на преславци достигна пред Чонгора. 2-ра и 3-а дунавска бригада отбиха упоритите атаки на р. Пурали. Генерал Димитриев лично вдигна 43-и полк в атака срещу с. Караагач, като се обърна бащински към войниците: „С мене, приятели!” Конната дивизия се спусна в долината на р. Еркене, развали железопътната линия, но не се хвърли в сечащо преследване [233]. Напротив, генерал Назлъмов поиска тридневна почивка за коне и хора.

Въпреки повторната молба на генерал Димитриев не му бяха предоставени самолети за въздушно разузнаване, за да установи истинския размер на вражеското поражение. В 14 ч. той донесе на царя: „След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар — Люлебургаз е пред стъпите на Ваше Величество... Армията ще преследва противника по стъпките и тази вечер ще достигне линията на Соуджакдере.” Двамата командуващи се съгласиха въпреки умората на войските да преследват енергично противника, без да му позволят „нито минутка свободно време да се устрои”. Но от генерал Фичев се получи обратно нареждане: „Преустановете настъплението и се утвърдете на линията Соуджак — Чонгора — Люлебургаз, за да се приведат в ред армиите и да се приготвят за следующите операции.” Ускорено се изпращаха подкрепления. Особено внимание се обръщаше на посоките Мидия и Родосто [234]. Ненавреме проявената предпазливост от щаба на действуващата армия провали възможността неприятелят да бъде притиснат към Странджа, а въображаемите десантни войски не бяха стоварени. Изпусна се моментът за обхващане с 1-ва армия.

Изпълнявайки директивата на Главното командуване да не се преследва отстъпващият противник, генерал Димитриев издаде на 19 октомври в 9,15 ч. заповед № 1 по съединените армии, според която само на 5-а дунавска дивизия се възлагаше да завземе височините между реките Соуджак и Андар, а другите дивизии трябваше да се укрепят на заетите позиции. Понеже генерал Назлъмов повторно настоя за почивка, такава бе дадена на едната му бригада, защото на другата се повериха разузнавателни задачи. Никакво преследване [235]. 1-ва армия се спря на линията Бедеркьой — Сатъкьой, за да се устрои и попълни запасите си. Изпратените напред рекогносцировъчни отряди никъде не видяха противник [236]. 1-ва източна армия се надпреварваше със себе си, макар да не усещаше в тила си топлия дъх от ноздрите на българските конни полкове.

Пред очите на бдинци, достигнали с. Ахмедбей, врагът бягаше от Виза за Сарай, но заповедта гласеше оставане на място. 4-а преславска дивизия още изпълняваше вчерашната заповед, та си позволи да атакува противника при с. Чонгора и околните височини, за които се поведе ожесточен бой. Лявата колона завзе отново командната Безименна височина, като парализира вражеския удар против 5-а дунавска дивизия, заплашвайки с попадане в „чувала” целия 17-и корпус и част от 18-и корпус. Вечерта преславци овладяха гребена между реките Караагач и Соуджак. Така окончателно се провали стремежът на Махмуд Мухтар паша да пробие оределите редици на дунавци към Бунархисар — Лозенград. През целия ден техните 1-ва и 2-ра бригада се биха по десния бряг на р. Караагач, южно от пътя Бунархисар — Виза. 3-а бригада отстояваше позицията си северно от споменатия път. Снети от обсадния обръч на Одринската крепост, подкрепленията от 1-ва бригада на 3-а балканска дивизия въпреки умората и глада веднага с пристигането си се хвърлиха „на нож”, овладяха с. Пурали и внесоха прелом и на лявото крило [237]. Тази бригада генерал Димитриев искаше да запази за преследването, което така и не се осъществи.

За 20 октомври Главното командуване разпореди да се вземат всички мерки за усилване на лявото крило с двете бригади на Балканската дивизия, като бъде напълно осигурено от възможен обход и обхват. Генерал Димитриев този път не отрече, че главните сили на противника вероятно се съсредоточават около Виза, поради което поиска 3-а балканска дивизия да се включи в състава на 3-а армия, а 6-а бдинска да влезе в 1-ва армия. Предложението се прие [238]. „Опарването” с левия фланг даде неблагоприятната последица да се очаква и занапред изненада от тази посока.

През деня 4-а преславска дивизия има слаби сблъсквания с ариергардни вражески части около с. Чонгора. 5-а дунавска дивизия настъпи до р. Андар, където бе спряна, защото продължаването на боя не влизаше в намеренията на командуващия, а „на армията предстояха сериозни действия” [239]. Противникът и тук побягна „през глава”.

Двамата командуващи прецениха, че армиите са изтощени от шестдневните боеве за извоюване на „главната победа”, но все пак можеха да напрегнат последните си усилия. В 15,30 ч. те доложиха в Главната квартира: „В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем (турците — б. а.) към Странджа и отхвърлим от Чорлу.” Но Главното командуване не си даваше точна сметка за размера на изтръгнатата победа и не се реши да преследва стратегически. Източните армии бяха разбити, загубили 25—30 000 убити и ранени, 2800 пленници, 42 оръдия, множество стрелково оръжие и бойни припаси. Българските армии поляха дървото на победата с кръвта на 20 162 убити и ранени [240]. Фронталното щурмуване на естествено силната и упорито отбранявана позиция взе много жертви. Пробивът бе извършен в центъра, а задържането на лявото крило осигури победата.

Обединеното командуване на съединените армии бе погрешно отменено, тъй като двете отделни армии действуваха на един фронт. Разбира се, царят изказа благодарност „от сърце”“ на генерал Димитриев за неговите „чувства на примерна преданост” и постигнатите славни успехи [241]. 1-ва армия отново влезе в непосредствено подчинение на Главното командуване. На генерал Димитриев естествено му стана „много мъчно” за бързото отменяване на пълномощията му, обаче никой не знаеше главната причина [242]. Съперничеството между двамата командуващи, колкото и да вредеше на общото дело, толкова и се използуваше от Фердинанд и неговото близко обкръжение. То пречеше на желаната самостоятелност, намираща място в дългосрочни директиви. Най-вече бе необходимо преследване, за да не се спре и укрепи врагът на Чаталджанската позиция.

Председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон писа с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения български народ. Той се постара да обясни на английските читатели как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци — „По пет на нож!”. И въпреки шрапнелите и куршумите дум-дум българите настъпвали смело към толкоз необходимата им победа, тласкани напред от дълбокото осъзнаване на справедливото дело: „Ние се бием за свободата на своите братя!” [243].

* * *

Посредничеството на силите се очакваше да стане „вероятно след решително сражение между Одрин и Цариград”, като се предполагаше, че Портата ще помоли Германия и Великобритания да помогнат за спиране на военните действия. Когато битката се разгоря с пълна сила, поведението на „европейския концерт” се свеждаше до едно: „Чака се резултатът от започналото генерално сражение в Тракия” [244]. Българското правителство също следеше със загриженост новините от бойното поле и избухна в „безпределна радост” на 18 октомври вечерта, получило вестта за превземането на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз и безредното отстъпление на противника в посока Сарай — Чорлу [245]. Голямата победа бе веднага разпространена чрез БТА, а нейното решаващо значение се обясни на легациите.

Същия ден Гешов получи писмо от Данев, в което се споделяше възгледът на Фердинанд, че „след победите ни за автономия вече не може и дума да става”. Дипломатическите представители, макар и от свое име, трябваше да подготвят великите сили за искане на териториални придобивки, които да бъдат възможно най-големи, за да не се наложи да се жертвува нещо от съществените интереси. Царят настояваше председателят на Народното събрание да посети Виена, за да спечели тамошните меродавни кръгове за окончателното разрешаване на балканския въпрос. В Министерския съвет се появи колебание по направеното предложение, защото биха се навлекли подозренията на Певчески мост, а и се изразиха съмнения относно възможността да се съчетае покровителството на двете съперничещи си велики сили [246]. Очертаващата се крайна победа след решителното сражение сложи кръст на статуквото и автономията.

Министър-председателят не се замисли над съдбата на автономията, предрешена не само на бойното поле вследствие „новото положение, създадено от войната”, а и в предварителните дипломатически преговори. Той незабавно изпрати до пълномощните министри окръжна телеграма: „Предвид фактическото завладение на Балканския полуостров от съюзниците, реч за реформи не може да става... Подир огромните жертви понесени, при невъзможността да се върнат на Турция освободени и чрез война компрометирани населения и за окончателно умиротворение на полуострова, единственият целесъобразен начин на решението въпроса би било ликвидирането, дележът между съюзниците” [247]. Твърде бързо се отказаха управляващите кръгове от благовидния предлог на лозунга за автономия — „дипломатическо външно було”, от декларацията си, че ще се воюва не за териториални придобивки, а само за коренни и гарантирани от великите сили реформи в областите на „Европейска Турция”.

Успехите на българското оръжие трябваше да се оползотворят разумно и проницателно. Тяхното въздействие върху дипломатическите сметки пролича в два поверителни доклада на Тошев. На 15 октомври, като излезе от положението, че „като се съюзихме, ние нямахме предвид толкоз войната, колкото сега ни интересуват резултатите от тая война”, той определи за първа грижа да се докаже на Европа, че общият сблъсък може да се избегне „не чрез поддържането на старото статукво, а чрез ликвидирането на европейскотурския въпрос в полза на съюзните балкански държави”. Тошев подкани да се заяви решително и открито на силите, че освободените земи „в никой случай не могат да бъдат отстъпени назад доброволно” и единствено по този начин може да се осигури траен мир на Балканите. Фердинанд подчерта с червен молив главния извод: „В нашата твърдост, в непреодолимото решение на балканските съюзници да не отстъпват превзетата с оръжие територия е главният залог за запазването нашите придобивки и нашите общи интереси. От страх да не пренесат огъня дома си силите няма да посмеят силом да ни заставят да напуснем земите, гдето ни е завело нашето победоносно оръжие, затуй обаче повече от всякога от нас се изисква сговор и съгласие по всички линии (между съюзниците — б. а.), толкоз повече, че ликвидацията на предприетата днес акция е по-тежка от самата акция” [248]. Така мислеше след решаващата победа един доскорошен твърд привърженик на автономията.

Пробивът в укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз се прецени от българските дипломати като пробив в закостенялото балканско статукво. На 19 октомври Тошев твърдеше, че всички сили признават невъзможността да се поддържа предишното статукво и необходимостта да се даде „по нещо” на победителите. Той предупреди, че Австро-Унгария полага всички усилия да разбие Балканския съюз чрез „примамливата песен на сирената”, на което трябвало да се противопостави неговата сплотеност, защото от нея зависели най-много размерите на общите успехи. В същото време пълномощният министър разчиташе на различията между великите сили: „Поддадем ли се обаче и на най-малките външни влияния и интриги, други ще спечелят на наша сметка. Особено тесни трябва да бъдат днес връзките между България и Сърбия” [249]. За утрешния ден избягваше да предрича.

Предвиждайки, че наближава моментът съюзниците да се споразумеят относно начина, по който да формулират своите искания, Тошев предложи проект, представен на царя: Османската империя наложи войната с отказа си да извърши коренни реформи; запазването на статуквото е невъзможно, съюзническите армии няма да напуснат освободените земи; балканските съюзници имат „естественото право” или „сами да се разправят с Турция” по резултатите от войната, гарантирайки всецяло интересите на великите сили, или да вземат равноправно участие в една европейска конференция, предназначена да премахне довоенното положение на Балканите [250]. В общи черти пълномощният министър улучи от Белград намеренията на царя и правителството.

След като прецениха войната като „почти неизбежна” и взеха мерки за ограничаването й на Балканите, меродавните среди в Петербург напуснаха обидената поза на политически наблюдатели. На 18 октомври Сазонов изпрати окръжно до руските дипломатически представители, в което обвини Високата порта, че отказала да допусне силите да прокарат нужните реформи и следователно сама се решила да рискува неприкосновеността на балканското териториално статукво. В случай на неговото нарушаване министърът държеше да бъдат уважени две основни начала: „незаинтересоваността на великите държави в териториалните увеличения и принципът на равновесие в компенсациите между балканските държави въз основа на тия договори, които са предшествували тяхното съединение”. Територията до линията, започваща от устието на Марица през Одрин до Черно море, трябваше да остане във владение на султана за „осигуряване безопасността на Цариград”, която да се зачита от България. Атакуването на Чаталджанската укрепена позиция щеше да предизвика „международна окупация” на Цариград от великите сили. Но докато Поанкаре предложи посредничество между воюващите в духа на пълната незаинтересованост, граф Берхтолд отказа да приеме такава формула [251]. Руската дипломация пък се стараеше да не допусне пряката намеса на Хабсбургската монархия в разпределението на освободените земи.

Още при вестта за първите военни успехи Бобчев изказа като лично мнение, че „победите на съюзните войски създават решително нова обстановка за разрешаването на Балканския въпрос”. Пренебрежително отхвърлената колективна нота на съюзниците вече не можеше да служи като изходна точка за преговори, а се налагаше „радикално решение” с признаване присъединяването на освободените земи. След поощрение на Гешов пълномощният министър засили без уговорки защитата на необходимостта от признаване на новосъздаденото положение. Той стана много категоричен: „След скъпите жертви, дадени от България, не може да става и дума за задоволяване с реформи и автономия” [252].

Британското правителство предпочете да предприеме самостоятелен таен ход. Министърът на финансите Лойд Джордж прие Маджаров късно вечерта на 17 октомври в частна къща, където му съобщи, че в днешното си заседание Министерският съвет решил по никой начин да не съдействува да се върне и педя освободена земя, но иска да узнае точните български искания. Пълномощният министър обясни защо българската граница в Тракия трябва да мине от нос Малатра на Черно море до залива Сарос в Бяло море. Цариград и Протоците не влизаха в сметките, защото ще се предизвика завистта дори на приятелите, а и „Цариград е една голяма хапка за нас — поне засега”. Маджаров предупреди, че е възможно българските войски да преминат Чаталджанската укрепена позиция и дори да влязат в Цариград, след което ще бъде напуснат. За Солун се предвиждаше статут на свободно пристанище, управлявано от европейска комисия. Л. Джордж намери казаните условия умерени, недаващи основания на Румъния да настоява за териториална компенсация. Пълномощният министър завърши с надежда писмото си до Гешов: „Дано само нашите жертви бъдат справедливо възнаградени. Славата е голяма, но тя не е достатъчна. Нам трябва земя” [253]. Британският министър изслуша спокойно възможността българите да влязат в Цариград, което подсилваше подозрението, че световната империя сега иска да направи от България „славянска запушалка” на Протоците, роля, отделяща я от Русия.

Два дена по-късно, когато в Лондон нямаха време да изразят учудването си от поразителното бягство на османската армия, Маджаров потвърди топлия повей в политическите настроения: „В Англия всички напуснаха идеята за реформи. Остава въпросът за териториалната подялба. Бъдете твърди и всичко ще спечелим.” Той споделяше чутия във Форин офис съвет да се запази единодушието на съюзниците и при делбата на освободените земи, понеже тяхната кауза „ще се усили десеторно”. Гешов изказа радостта си от станалата еволюция, обаче забеляза — „ще искаме непременно Солун, който се иска и от гърците” [254]. Препоръчваната сговорчивост се натъкваше на опасни подводни скали. Дори сдържаният министър-председател се повлия от ослепяващите с блясъка си успехи на българското оръжие.

Разочарованието в Берлин от провала на подготвената от германски инструктори османска армия прерасна в показно безразличие. Кидерлен-Вехтер, последният ученик на Бисмарк, никак не се стряскаше от картината на българското влизане в Цариград: „Нека идат, па ако могат, нека и останат”. Германското правителство бе склонно да се съгласи на посредничество върху основата на незаинтересоваността, но в неговата балканска политика започна да надделява австрийското желание за отклоняване на сърбите от Адриатическо море към Бяло море [255]. Или да се тикнат срещу българите. Добре осведомените дипломатически кръгове в имперската столица изтъкваха, че великите сили няма да позволят прогонването на турците от Европа и щяха да оставят на Османската империя “един дроб, чрез който да може да диша — хинтерланд на север от Цариград със или без Одрин, повече със, отколкото без него”. На всички проучващи запитвания Ив. Ст. Гешов отговаряше неопределено, че „изменението на сегашното статукво ще бъде в размер такъв, в каквато пропорция бъдат и нашите победи, било по количество, било по качество” [256]. Повече по качество.

Със самочувствието на правителствен довереник и съветник Ризов на 18 октомври, позовавайки се на „искрените наши приятели”, предрече, че „ще бъде капитална непоправима грешка, ако балканските държави се съгласят на примирие, преди да са победили напълно и окончателно Турция” [257]. Но на първо време победата не биваше да нарушава статуквото във вреда на силите. В частно писмо до Гешов бе уточнено, че съюзниците трябва да продължават войната, „докато българските войски достигнат Цариград, без да влизат в него, а съюзните войски да заемат заедно Солун, след което да заявят на великите сили, че предоставят тям съдбата на Цариград и Дарданелите, а Солун и останалите земи на Европейска Турция вземат в своите ръце за въдворение там автономно управление под свой контрол, като поемат припадающата на тия земи част от Дет Пюблик (османския външен дълг — б. а.) — никакъв сега засега намек за дележ”. Заявявайки „безпристрастния неутралитет” на Италия, Сан Джулиано увери, че „ако балканските държави победят напълно Турция, не ще може да се приказва за статуквото и великите сили ще допуснат умерена ректификация на техните респективни граници” [258]. Това означаваше да се лишат Австро-Унгария и Румъния от повод за военна намеса. Румъния не би се решила да действува без Австро-Унгария, а намесата на Австро-Унгария щеше да предизвика Русия към същото поведение.

В Петербург най-напред склониха да приемат, че „само по пътя на полюбовната раздяла” на освободените земи между съюзниците би могло да се осигури траен мир на Балканите и да се опрости процедурата на посредничеството. След подчертаване значението на споменатата „защитна зона” само бързата намеса на силите щеше да предотврати влизането в Цариград, свързано с непредвидими общоевропейски усложнения. Румъния можеше да разчита на „справедливо удовлетворение”. От Балплац обаче се чу възражението, че към въпроса за посредничество може да се пристъпи само когато една от воюващите страни се обърне с молба към „европейския концерт” [259].

Търсейки средния път между двете най-заинтересовани сили, Поанкаре на 20 октомври съобщи на Ст. Никифоров, че вероятно скоро Високата порта ще поиска посредничеството на великите сили. И макар че формулата на неговото извършване няма да се налага на България, би било желателно в София да я възприемат, защото силите не ще отнемат на една международна конференция „законните плодове” на военните успехи. Той обаче се въздържа от оказване прекален натиск, за спиране на българското настъпление, за да не се тласне България към Тройния съюз [260]. Изволски подкрепи френския министър-председател с впечатлението-си, че след решителното голямо сражение между Бунархисар и Люлебургаз настъпва „моментът за европейско посредничество, което ще се желае, и от страна на Турция”. Най-откровен бе френският посланик Дюмен пред Салабашев, пояснил му, че Франция е за запазване по-голямата част на „Европейска Турция” под властта, на султана, „понеже има да взема от Турция четири милиарда. . .” [261]. Свободата на поробените струваше повече от користните интереси на едрия финансов капитал, изкупена с живота на хиляди войници.

Нанесеното съкрушително поражение на османската армия и нейното отчаяно отстъпление постави на дневен ред въпроса за Цариград и Протоците. На 20 октомври сър Едуард Грей поздрави Маджаров с блестящата победа и веднага го запита относно намеренията на Българското главно командуване. Пълномощният министър обясни необходимостта от влизане в Цариград, за да не се даде възможност на противника да привлече свежи сили от Азия и да продължи войната на изтощение: „Ние трябва да ударим неприятеля в сърцето, за да се усети напълно победен.” Ръководителят на британската дипломация посъветва, ако бойните действия или сключването на мира направят неизбежно влизането в османската столица, то предварително трябва да се постигне споразумение и успокои Петербург, защото, ако се предизвика Русия, ще последва отражение във Франция и Великобритания. Маджаров призна, че Цариград е „голям кокал за нашето гърло”, особено след като изслуша и пожеланието на граф Бенкендорф: „Ако може българската дипломация да си изпълни тъй добре дълга,  ние ще можем да се поздравим с една велика победа” [262]. Той обаче смяташе влизането в Цариград наложително по военностратегически причини и за налагането на „едни добър мир”. Без обаче България да се нагърбва с непосилната задача да задържи града на двата континента [263].

Съветът на Сазонов бе България да се задоволи с доскоро мечтаните санстефански предели, като се споразумее със съюзниците и отстъпи „нещо” на Румъния. В качеството си на „ръководителка на Балканския съюз” тя трябваше да убеди Сърбия да спечели разположението на Австро-Унгария: „По-никой начин не отивайте в Цариград, защото ще се заплете много работата.” Министърът призна, че по негова инициатива Поанкаре повдига въпроса за посредничеството [264]. На 22 Октомври той съобщи, че военните кръгове са склонни да допуснат отстъпки от линията Марица — Одрин — Черно море, включително Одрин. Но пак повтори: „Заемането на Цариград би могло да наложи едновременното появяване в турската столица на целия наш черноморски флот” [265].

Заела изчаквателна позиция на „фактически неутралитет”, Румъния следеше отблизо развитието на военните действия. На 15 октомври се разнесоха слухове, че в северната съседка се готви мобилизация, която според окръжното на силно разтревожения Гешов щеше да насърчи Османската империя „да упорствува в своята безнадеждна борба”, затруднявайки „твърде много великите сили в тяхното желание да интервенират”. Майореску още на следващия ден опроверга слуховете, обаче подхвърли, че се вземат „някои далечни предварителни мерки към мобилизация” [266]. Изненадано от успеха на българското оръжие, румънското правителство побърза да съобщи в София по заобиколен път, че неговите претенции „се отнасят до добруджанската граница, в смисъл на една ректификация”, включваща поне Силистра и Балчик, което било по-малко от известния „четириъгълник” [267]. В Министерския съвет отказаха категорично да вкусят от подготвената в Букурещ „гозба”, наречена „шашарма на мародери”. Гешов отбеляза, че там искат много, за да получат „нещо” [268]. За съжаление обаче най-лютите подправки се сипваха от великите сили, признаващи, че изнудването е „подло”, а сами съветващи към отстъпчивост.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


171. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 69—81; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 37—42.

172. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 249—251; PA. AA., Turkei 203, Bd. 6, Dok. No 440, Bl. 1; Dok. No 448, Bl. 1; Dok. No 451, Bl. 1; Dok. No 457, Bl. 1.

173. Димитриев, P., цит. съч., с. 142—143; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 84—85.

174. Фичев, Ив. Балканската война... с. 122—123, 131; Войната... Т. 3. с. 25—27.

175. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 59.

176. Пак там, а. е. 43, л. 34.

177. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 2, л. 504.

178. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 54.

179. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 28; Димитриев, P., цит. съч., с. 145— 146, 151; Жостов, К., цит. съч., с. 32—36.

180. Димитриев, P., цит. съч., с. 152; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 104—106.

181. Фичев, Ив. Балканската война... с. 133.

182. Димитриев, P., цит. съч., с. 153.

183. Пак там.

184. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 67—68.

185. Българска военна история... Т. 2, с. 504—505.

186. Фичев, Ив. Балканската война... с. 135—136.

187. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 70.

188. Димитриев, P., цит. съч., с. 174; Жостов, К., цит. съч., с. 41—42.

189. Маршал Абдулах, цит. съч., с. 131, 139.

190. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 30—32; Христов, Ат., цит. съч., с. 83—85.

191. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 233, 249—251; OUAP, Bd. 4, S. 688— 689, 715, 721.

192. Пак там, л. 244.

193. Пак там, л. 247, 271.

194. Пак там, л. 243.

195. ДПИК, т. 1, с. 238.

196. Пак там, с. 237.

197. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 263—264; OUAP, Bd. 4, S. 721 — 723, 728, 732—733.

198. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 272, 275—278.

199. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 1.

200. Българска военна история. . . Т. 2, с. 507.

201. Димитриев, P., цит. съч., с. 176—181.

202. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1. л. 79—84; Войната. .. Т. 3, с. 193—215; Фичев, Ив. Балканската война... с. 170—172.

203. Димитриев, P., цит. съч., с. 182—183.

204. Пак там, с. 183—184; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 31.

205. Българска военна история... Т. 2, с. 509—510.

206. Фичев, Ив. Балканската война... с. 142—143; Димитриев, P., цит. съч., с. 191; Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 94—98.

207. Димитриев, P., цит. съч., с. 189; Приложение към том втори, с. 96—97.

208. Димитриев, P., цит. съч., с. 196—200.

209. Пак там, с. 193, 203.

210. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 1, л. 87, 90—98, 101—118; Войната... Т. 3, с. 253—264.

211. Димитриев, P., цит. съч., с. 208—214; Войната... Т. 3, с. 362—370.

212. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 1, л. 20—21; а. е. 3, л. 33.

213. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 50.

214. Пак там, ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 352—353.

215. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 52; Христов, Ат., цит. съч., с. 99—104.

216. Фичев, Ив. Балканската война... с. 149—150; Войната... Т. 3, с. 309—321.

217. БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 108.

218. Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 55, 68—69; Маршал Абдулах, цит. съч, с. 147—148.

219. Димитриев, P., цит. съч., с. 229-237; Приложение към том втори... с. 216—217.

220. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 56-57.

221. Димитриев, P., цит. съч., с. 246—248.

222. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 1, л. 23—24.

223. Димитриев, P., цит. съч., с. 242—244.

224. Пак там.

225. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 58.

226. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 108—109.

227. Димитриев, P., цит. съч., е. 228—229, 245; Царят и генерал Савов възложиха обединеното командуване на генерал Димитриев, а генерал Фичев предпочиташе „строевака” генерал Кутинчев. — Фичев, Ив. Балканската война... с. 173—174.

228. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 7, л. 226.

229. Пак там, а. е. 2, л. 59—60; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 3.

230. Димитриев, P., цит. съч., с. 245, 253—254.

231. Българска военна история — Т. 2, с. 510.

232. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 1, л. 25; а. е. 3. л. 142.

233. Димитриев, P., цит. съч., с. 257—267; Пененрун, Ал., цит. съч., с, 54-56.

234. Димитриев, P., цит. съч., с. 270—271; Войната... Т. 3, с. 421—422.

235. Димитриев, P., цит. съч., с. 277—281.

236. ЦВА, ф. 48, оп. 5. а. е. 3, л. 154.

237. БИА, ф. 21, а. е. 1, л. 10; Войната... Т. 3, с. 506—518; Димитриев, P., цит. съч., с. 282—288.

238. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 80.

239. Пак там, л. 82—83; ф. 48, оп. 1, а. е. 1, л. 82.

240. Димитриев, P., цит. съч., с. 293, 296—298; Държавен вестник, № 242. 25. Х. 1912.

241. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 153, 178.

242. Пак там, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 10.

243. Buxton, N. Op. cit., p. 33, 73, 140—142.

244. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 1, 24; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 350, Bl. 1—4; PRO, FO, Political 371/1582, p. 14.

245. Пак там, л. 21—22.

246. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 286, 290—293, 300; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1198, л. 164—166; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 103. Оправданието на Гешов: „Щом ние победихме, ни дума вече не се каза за автономия. Всички искахме обединение.” — ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 43; а. е. 806, л. 15—16.

247. ДПИК, т. I, с. 138—139; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 555-556; В. Мир, М 3687, 18. Х. 1912.

248. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 11—13; В. Мир, № 3688, 19. Х. 1912.

249. Пак там, л. 32—34; OUAP, Bd. 4, S. 735—738; HHStA, PA, Geheim XLV/4, Bl. 283—290.

250. Пак там, л. 35—36.

251. Руската оранжева книга... с. 19—21; КА, т. 16, с. 13—19; Сазонов, С., цит. съч., с. 83—84; АМАЕ, DPC, Serie 9—38—1 a, Turquie N. S., Vol. 241, p. 35, 47, 96—97, 135—136.

252. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 137; ф. 568, оп. 1, а. е, 727, л, 8—16.

253. Маджаров, М., цит. съч., с. 73—75.

254. ДПИК, т. 1, с. 239; КА, т. 16, с. 19.

255. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 66—67; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 1072, Bl 1; Dok. No 84. Bl. 1; Dok. No 88, Bl. 1—5.

256. Пак там, л. 6, 68—70.

257. Пак там, л. 44.

258. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 855, л. 3.

259. Пак там, а. е. 865, л. 1; Руската оранжева книга... с. 22.

260. ДПИК, т. 1, с. 239; КА, т. 16, с. 19—20; АМАЕ. DPC, Serie D—38— 1а. Turquie N. S., Vol. 240, p. 219, 224—225.

261. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 52, 75.

262. Маджаров, М., цит. съч., с. 78—80; BD, V. 9, P. 2, р. 102—104.

263. ЦДИА, ф. 568, оп. 1. а. е. 800, л. 40—46.

264. ВИА, ф. 255, а. е. 9040, л. 23—24; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 43—44.

265. КА, т. 16, с. 21—22.

266. ДПИК, т. 1, с. 658—659.

267. Пак там, с. 660—661; OUAP, Bd. 4; S. 748—754, 771—775, 800—801.

268. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 304; ф. 42 к, oп. 1, а. е. 50, л, 7.