Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски
НАДПРЕВАРАТА КЪМ СОЛУН
Макар войната да се решаваше на Тракийския боен театър и върху генералщабните карти направлението в Македония да се означаваше като „второстепенно”, от етническа гледна точка то бе първостепенното. Правителството и Главното командуване бяха погълнати от развитието на военните действия между Одрин и Цариград, които щяха да донесат и крайната победа, докато съюзниците само се възползуваха от решаващия български принос за общото дело. Липсата на разграничителна линия в договора с Гърция й даваше широк простор за надпревара в завземането на колкото се може повече български земи, за да отстоява древното право на първото заемане, изключвано в София при такава освободителна война. Още на 27 септември 1912 г. вечерта, преди да загърмят оръдията, Коромилас предложи чрез Хаджимишев двете стражи да се споразумеят относно бъдещата си обща граница “по начин да не се хванем за косите след нашите победи, което ще бъде печален край на нашето съглашение”. Говорейки за разбирателство, той работеше за противното, като потвърди, че техните искания могат да стигнат до Вардар и Солун включително, без да ги уточнява. Стана ясно само, че за България се оставяше излаз между Дедеагач и Кавала включително. Пълномощният министър, лишен от нужните наставления, си позволи да забележи, че на запад от Вардар живее многочислено българско население, което „слиза до самите врата на Солун”, а и крайбрежието Дедеагач — Кавала не предлагаше удобно пристанище [269]. Разговорът се прекрати, за да се види накъде ще наклонят везните на победата.
След падането на Лозенград, на 12 октомври вечерта, Коромилас отново повдигна въпроса за разграничението. Хаджимишев му припомни за даденото обещание да връчи проект на изказаните искания, на което външният министър възрази, че не се решава да представи въпросния проект, понеже не получел от Гешов „никакво насърчение” [270]. Пълномощният министър изрази мнението да не се избързва със законодателните мерки за присъединяване на завзетите земи, за да не се предизвикват силите, а и трябвало да се чакат „по-решителни резултати, преди да се ангажираме в тоя път, понеже връщането назад ще е много неприятно”. Гешов напълно одобри разумния възглед на дипломата за отлагане и го подтикна да се съпротивлява упорито на всяка стъпка към анексиране, което би отчуждило великите сили и би станало „крайно опасно за общото дело” [271]. Но той нямаше нищо против да получи и се запознае с гръцкия проект за разпределението на освободените земи.
След заемането на гр. Кожани Коромилас осведоми българското правителство, че към Битоля ще бъдат изпратени три дивизии, а четири „ще вървят към Бер с крайна цел Солун”. Въпреки неблагоприятния развой на бойните действия в Епир, където гръцките войски бяха отблъснати [272]. Диадохът Костантинос призна като главнокомандуващ действуващата армия: „Епир е второстепенен оперативен театър. Участта на Балканската война ще се реши на Изток” [273]. Тъй като не можеше да марширува към мечтания Цариград, той, вместо да превземе Янинската крепост и да напредне към Битоля за съединяване със сръбската армия, реши да влезе пръв в Солун.
Настъпилата по долината на Струма 7-а рилска дивизия наброяваше 32 000 души и всъщност представляваше армейски корпус. От Солун я деляха 200 км, приблизително толкова, колкото бе разстоянието и пред гръцката армия. Но политическите позиции бяха различни. Коронният съвет на 13 октомври в Кожани подчини гръцката военна стратегия на политическата. Главните сили се отправиха с бърз марш към Солун, а за заслон към Битоля се остави само една дивизия, разбита и обърната в бягство. Надвисналата катастрофа се предотврати от настъпващата към Битоля 1-ва сръбска армия и от оживените действия на българските чети в Костурско и Леринско [274].
Започнал да съжалява, че пръв е обещал да открие картите си, Коромилас на 15 октомври заяви, че нямал време да състави очаквания проект и предпочитал това да стори по-напред Гешов. Хаджимишев намери причината за обрата в усетеното предимство: „Принудени да понесем всичкия напор на турците в Тракия, ние естествено ще бъдем изпреварени от тяхна страна в Солун, гдето ще стигнат без особено сериозна съпротивление. Те вече напредват към Бер” [275]. Набраната преднина обаче можеше да бъде стопена.
Българското главно командуване получи сведения, че откъм Сяр настъпва вражеският 6-и корпус, а 5-и корпус е разположен около Струмица. То все още смяташе солунското направление второстепенно. При това 7-а рилска дивизия бе спъвана от сръбското командуване на 2-ра съюзна армия, на което бе оперативно подчинена. Ето защо командуващият генерал Степа Степанович бе помолен „да освободи силите за действие по долината на р. Струма” [276]. Сръбското правителство също имаше претенции за излаз на Солунския залив, но предпочиташе да види Солун в гръцки ръце, отколкото в български. То желаеше да създаде „ябълката на раздора”, която щеше да тласне гърците да подкрепят сръбската експанзия в Македония. Генерал Степанович се противопостави на вземането на 7-а дивизия от състава на неговата армия, обаче нейните бригади настъпиха на юг [277]. Това неподчинение се извърши по нареждане на Българската главна квартира. Коалиционната война показа първото си значително разногласие.
На 11 октомври 1-ва бригада след ожесточен бой освободи гр. Кочани в долината на р. Брегалница [278]. На 14 октомври 3-а бригада овладя Кресненската клисура, а българските чети влязоха в гр. Щип. 1-ва бригада се съсредоточи към Царева село, но на 18 октомври се наложи нейното връщане към Кочани. Сведенията излязоха неверни и се загубиха три цели дни в очакване на несъществуващ противник [279]. Време за губене нямаше.
Оставил непрокарана чертата в Македония главно заради Солун, на 17 октомври Гешов телеграфира на Данев молбата на правителството да се обсъди в Главната квартира въпросът, дали могат български или сръбски войски да влязат първи в толкоз оспорвания пристанищен град, което било „необходимо по политически причини”. В случай на одобрение трябвало да се направят постъпки пред Сръбското главно командуване [280]. Министър-председателят си позволяваше да вярва, че би могъл със сръбска помощ да запази Солун като влизащ в безспорната зона. И то след като се почувствуваха спънките, правени от генерал Степанович.
В Атина говореха едно, а вършеха друго. Пак на 17 октомври Коромилас изложи становището да се сключи мир направо с Високата порта „без никаква намеса на Европа, стига да сме достатъчно умни да останем докрай сплотени и да не се караме при определението на бъдещите граници”. Хаджимишев не сподели застраховащите опасения, защото „сегашните ръководители на съдбините на балканските държави при разрешението на тая заплетена материя ще имат грижата да не поставят в основите на подялбата семето на разпадането на балканския блок”, а всеки съюзник „да ограничи своите претенции, догдето достигнат справедливите и основателни респективни аспирации”. Във връзка с това той настоя отново Коромилас да представи проекта си, обаче срещна уклончивото оправдание за „нямане на време” и „събитията ни изпреварват” [281]. Въпросът за прокарване на бъдещата обща граница се предостави на гръцката армия, бързаща за Южна Македония и Солун.
За да проучи българските намерения, на 18 октомври вечерта Коромилас каза на Хаджимишев, че скоро ще предаде проекта си, но засега му показва с едно замахване на десницата по картата гръцките претенции „в общи черти” — Битоля, Солун, Сяр до Кавала, прибавяйки щедро, че „винаги са считали реката Места като граница между нас, но ще ни отстъпят Кавала”. Като потвърждение на исканата граница той съобщи, че гръцките войски стигнали Вардарския мост пред Солун. Българският дипломатически представител намери за полезно да бъде представен подробен проект, по който Гешов да направи забележки, за да се постигне съглашение „с взаимни отстъпки и жертви” [282]. Спокойното държане на българина от Македония не даде възможност на Коромилас да черпи сведения от първа ръка.
Едва на 19 октомври председателят на Народното събрание повдигна въпроса „за завземането на Солун по-рано от нашите войски по политически съображения, преди да пристигнат гръцките войски”, и така да се осигури неговото присъединяване при разпределението на освободените земи [283]. На няколко пъти Гешов телеграфира на Данев „да настоява нашите войски да влязат по-скоро в Солун” [284]. Естествено бе желанието на сравнително умерения министър-председател да види своите войници първи в Солун, гаранция за бъдещото притежание на града, но при условие да не ги изпреварят гръцките съюзници съперници.
За да бъде „на равнище” влизането на българските бригади в Солун, Главната квартира изпрати при тях „в пълна тайна” князете Борис и Кирил, генерал Р. Петров и Д. Станчев.
Тази представителна свита щеше повече да пречи на генерал-майор Георги Тодоров, отколкото да му помогне, защото освобождаването на Солун твърде много се политизира. Данев постоянно настояваше „да се прави малко и политическа стратегия”. 7-а рилска дивизия се освободи от сръбското командуване, което „я спъва и разкарва”, обаче постъпиха сведения, че сръбското правителство предоставило влакове на гръцките войски, за да влязат първи в Солун [285]. Солун в гръцки ръце означаваше изостряне на българо-гръцките отношения и приближаване на Гърция към Сърбия по интереси и необходимост. В нарушение на договора Белград искаше да наложи обща граница с Гърция в Македония и свободно пристанище на Солунския залив.
Най-сетне на 21 октомври Коромилас запозна Хаджимишев със същината на своя проект, според който общата граница започваше западно от Кавала, минаваше по планините Боздаг и Беласица, през Демиркапия и Крушево, за да стигне Охридското езеро и излезе на Адриатическо море под Авлона. Този път българският дипломат изказа откровено мнението си, че откакто преди три дена гръцкият външен министър му уточнил размерите на техните претенции, разбрал защо така често напоследък му споделял опасението „да не би да се хванем за косите”. Той изтъкна, че ако Гърция отиде насреща на сръбския стремеж за обща граница в Македония, „туй значи България да бъде съвсем изключена от Македония”, а в Атина „много добре знаят, че в Македония има българи, много българи”. Коромилас не отрече съществуването на преобладаващо българско население в Македония, но България щяла да вземе цяла Тракия, в която живеели и гърци: „С Тракия България става много силна и естествено ние трябва да спазим известно равновесие.” Хаджимишев напомни, че и досега България е по-голяма по територия и население от Гърция и установи, че Коромилас не се е вслушал в предупреждението му да не се посее „семето за разпадането на Балканския съюз”. Остана надеждата, че чутото не е „последната дума на Гърция”. Коромилас възрази, че нямало време да се спори върху проекта поради очакваното посредничество на силите [286]. Проектът придоби форма на ултиматум.
Най-тревожното бе, че гръцкото правителство търсеше подкрепата на Белград за съвместно овладяване на по-голямата част от Македония. Пашич по настояване на Гешов обеща да телеграфира на Венизелос, че „по всички тия въпроси Сърбия е солидарна с България” [287]. Солидарност само на думи.
Проектът произведе върху Гешов „поразително впечатление”, защото чрез него Гърция искаше от Македония почти два пъти по-голяма част в сравнение с частта, която се очакваше България да получи в Одринска Тракия. И след като присъединеше Крит, Беломорските острови, Епир, Северна Тесалия и част от Албания, Гърция добиваше население, по-голямо от това на кралството. На 23 октомври министър-председателят предложи на Венизелос да сравни числеността и силата на двете армии и дадените жертви, за да „разбере всичката чудовищност на проекта и нашето категорично отказване да го приемем за база даже на разискване”: „Всичко трябва да бъде съразмерно” [288]. И без това десетки хиляди българи щяха да минат под сръбска и гръцка власт.
Чак на 24 октомври вечерта Хаджимишев получи проекта в пълен вид, като предложената граница трябваше да започне източно от Кавала, при устието на Места. Коромилас напразно се опита да убеди пълномощния министър, че го е „криво разбрал”, понеже никога не бил говорил Кавала да остане в България. Възмутен от лукавото поведение, Хаджимишев направо заяви, че „туй няма никакво значение, понеже предложената граница едва ли ще се приеме”. Той съзря намерението на Коромилас да се пазари, като „отстъпи” едно по-голямо пристанище на Бяло море [289]. За да не се повдига въпросът за Солун. Към стария си похват да брои българите патриаршисти за „българогласни елини” Коромилас прибави и условието Крит да не се включва в сметката, макар да бе придобивка от победоносната война. На свой ред Хаджимишев постави въпроса за остров Тасос, разположен срещу Кавала. За да се изплъзне от основателното изобличение, гръцкият външен министър ядосано промърмори, че сега е ред на Гешов да представи проект, като начертае желаната бъдеща граница [290]. За да се спори по средната линия, защото гръцките войски не бяха минали на изток от Вардар, а окупираха българската Югозападна Македония.
Тъй като не можа да се разбере с „шовиниста министър”, на 25 октомври Хаджимишев се срещна с Венизелос, за да му предаде уместните мотиви на българското правителство да отхвърли проекта на Коромилас „даже като база за разискване”. Хитрият критянин се разграничи от своя министър, понеже, преди да се състави такъв подробен проект, трябвало двете страни да се споразумеят относно три принципа — за размяна на равен брой сънародници, за придържане към известно равновесие и признаване на естествени граници без криволичене, както и да се успокои Европа за Цариград и Протоците посредством тяхното неутрализиране [291]. Венизелос владееше майсторството да прокарва между гръмките принципи почти същите искания.
Гешов противопостави своите принципи. На 27 октомври той одобри становището на Хаджимишев да се сметнат Крит и Беломорските острови за придобивки на войната, а и без тяхното включване в сметката Гърция щеше да присъедини 1 900 000 души, докато България само 1 260 000: „Тази възмутителна несъразмерност е абсолютно неприемлива. Борете се за приемване от гърците принципа на съразмерността и за база на сравнение сегашното население, войската и жертвите, като се включи даже и гръцката флота. Щом се приемат тоя принцип и тая база, лесно ще се теглят границите” [292]. В справедливостта Гешов виждаше надеждата да се запази Балканският съюз. Но каква съразмерност на освободеното население можеше да се приложи към Сърбия, когато на юг от Шар планина тя нямаше сънародници?
Същевременно Гешов повика Папас, за да му препоръча запознаване със статистиките на населението в Македония и Одринска Тракия и подчертае, че преди да бъде представен българският проект, е необходимо споразумение върху принципа на съразмерността. Българската армия даде жертви повече, отколкото своите съюзници, взети заедно, тя щеше да пролива още кръв за крайната победа над общия враг, „без чието сломяване е немислима каквато и да е печалба на съюзник”. На всичко отгоре Румъния искаше териториално обезщетение единствено от България [293]. Гешов просто не вярваше на очите си и се чудеше „как ще смелим тоя гръцки проект за дележ на Македония”. Той обвини Коромилас, че „е турил динамитен патрон под съюза, за да го вдигне във въздуха”. Хаджимишев бе още по-откровен в Гръцкото външно министерство: „Сега разбрах защо наши приятели и неприятели се боят и радват, че при дележа ще се хванем за косите. При тези ваши претенции неминуемо ще се хванем за косите” [294]. Министерският съвет се обедини върху становището в спора с Гърция да не се отстъпва от санстефанската граница в Македония с включване на Солун и остров Тасос.
И след боя при Енидже Вардар на 20 октомври принц Костантинос не можа да пристъпи към форсиране на р. Вардар. Бюлетинът на българската Главна квартира, издаден на 23 октомври, трябваше да обезпокои както Хасан Тахсин паша, командуващ Южната корпусна група, така и диадоха: „Нашите войски от Македонската армия енергично настъпват на юг по долината на Струма. В Кочани, Щип, Радовиш, Пехчево и Петрич е въведено българско управление и действуват български закони. Днес нашите войски завладяха Рупелския проход и продължиха настъплението си към Демир Хисар и Сяр... Нашите войски завладяха града Драма. Турските войски се разбягаха по различни посоки. Голяма част от тях доброволно предават оръжието си и се разотиват по домовете си” [295].
В Атина стана ясно, че българското настъпление ще се ускори, което подтикваше към прибягване до дипломатически средства за заемане на Солун.
След завземането на Демир Хисар на 24 октомври генерал Тодоров, предупреден от генерал Савов, че всяко бавене ще се отрази вредно на неговата служебна кариера, заповяда дивизията „да започне безспирно преследване към Солун, съвместно с Родопския отряд” [296]. Към близката цел се насочиха „без никакво спиране” две бригади: 3-а бригада през Демир Хисар и Сяр, 1-ва бригада през Дойран и Кукуш. Датата на влизането в Солун се уточни за 26 октомври.
За да осигури притежанието на „беломорския бисер”, генерал Тодоров на 25 октомври се обърна към генерал-майор Стилиян Ковачев с молба Родопският отряд да тръгне „незабавно към Солун, понеже има заповед да се превземе час по-скоро тоя град”. Тъй като от 8 дена войските се намираха в движение, в дъжд, през планини, откъснати от обозите, водили ожесточен бой за Драма, те не можеха да тръгнат веднага за Солун. Общо българските сили в Южна Македония надхвърляха 70 000 души, докато гръцките дивизии наброяваха 60 000 [297].
Остатъците от претърпялата пълно поражение Струмска корпусна група, наброяващи 10 000—15 000 деморализирани войници, бягаха към Солун. Преследващите български полкове прекъснаха железопътната линия Солун — Цариград. Ето защо лишената от съобщения с империята Южна корпусна група не оказа сериозна съпротива на гръцката армия. Нейният изложен на опасности тил се заплашваше и от четите на ВМОРО. Групата се оттегли на р. Вардар, „за да окаже последна съпротива пред вратите на Солун” [298].
Съкрушителният разгром, нанесен на главната османска армия в Тракия на линията Бунархисар — Люлебургаз, направи обречена отбраната на Солун. Великият везир телеграфира на валията: „Дръжте се още. До два дена ние се надяваме на примирие.” Солунският гарнизон се състоеше от 15 000—20 000 обезверени защитници, обаче гръцката армия не се решаваше да настъпи, понеже според германския генерален консул В. Швьорбел „не се чувствуваше достатъчно силна” [299]. Тя изчака решаващото въздействие на българското настъпление от изток и север.
Плътно обкръжен от съюзническите войски, разполагайки с изоставени и без стойност укрепления, Солун нямаше никакви изгледи да удържи техния пристъп. Богатият град беше застрашен да се превърне в горящо бойно поле. Броненосците на великите сили влязоха в пристанището под предлог да поемат защитата на своите поданици. На 25 октомври видни първенци, които имаха какво да загубят в огъня на войната, придружени от генералните консули на Германия, Австро-Унгария, Великобритания и Франция, настояха пред валията Назъм паша да се търси посредничество. Последният на свой ред оказа натиск върху Тахсин паша. Командуващият отбраната отначало не прие съвета, но сам по-късно сподели: „Реших да водя преговори едвам когато научих, че българите са ми отрязали пътя за отстъпление” [300]. Подтискащото обстоятелство, че в същите дни две български армии се готвеха да атакуват Чаталджанската укрепена позиция, за да превземат столицата на империята, изигра важна роля. Гърците бяха предпочитани партньори за преговори, защото се показаха отстъпчиви, а и по този начин се откриваше удобната възможност да се изострят българо-гръцките отношения в полза на губещия войната.
Малко преди пладне парламентьор на Тахсин паша предаде на предните гръцки постове писмо, приподписано от генералните консули на споменатите велики сили, предлагащо прекратяване на бойните действия и започване на преговори за примирие. Принц Костантинос прие в 18 ч. четиримата генерални консули и коменданта на Солун — Шефик паша. Те предадоха главното условие на Тахсин паша — свободно изтегляне на гарнизона с оръжието и обоза към Карабурун, където да изчакат преговорите за мир с посредничеството на силите. Явно не в положението на диктуващ всичко победител диадохът предложи само видоизменение на условието: докато трае войната, оръжието на солунския гарнизон да се съхранява временно в гръцки складове, а неговите войски да се прехвърлят с гръцки кораби на Халкидическия полуостров или в Мала Азия по избор, като обещаят „честно” да не участвуват повече във войната. Офицерите можеха да задържат сабите си в знак на почит към тяхната храброст. Оставяше се и оръжието на полицията и жандармерията [301]. В стремежа си да влезе на всяка цена пръв в Солун гръцкият главнокомандуващ бе готов да пусне вражеските войски „под честна дума”, въпреки че те щяха да се появят при Чаталджа и Булаир срещу неговите съюзници.
Нощта премина в обсъждане на условията. На 26 октомври сутринта Тахсин паша поиска поне 6000 негови войници да задържат оръжието си. Гърците не приеха и настъпиха, без да бъдат обстрелвани. Двете съюзнически конници се срещнаха при с. Постол, за което принц Костантинос научи в 15 ч. Изненадан неприятно, той веднага написа с молив писмо до генерал Тодоров: „Току-що бях известен, че Вашата конница е пристигнала в Постол и Вие я следвате на десет километра, като се отправяте към Солун. Като Ви изказвам моята радост от тоя контакт на нашите армии, чест имам да Ви информирам, че аз се намирам начело на моята армия пред тоя град, където по всяка вероятност аз влизам тази вечер, като не предвиждам никаква сериозна съпротива. Бързам да Ви съобщя това сведение, за да можете да избегнете излишното движение на Вашите войски към Солун и ако го намирате за предпочитателно, отправете Вашите войски там, където военната нужда е най-належаща“ [302]. Нито дума за сепаративните преговори по предаването на града.
Това писмо не намери адресанта си, защото бе изпратено до Кукуш, а щабът на генерал Тодоров се намираше начело на 3-а бригада. Началникът на дивизията заповяда в 9,30 ч. на 1-ва бригада: „Бързайте и заемете още днес Солун. Никакви причини за отлагане не са приемливи.” Посочените от командира на бригадата причини бяха липсата на продоволствие, стръмните и кални пътища, обезоръжаването на мюсюлманското население. На свой ред командирът на 2-ри ескадрон от 5-и конен полк майор Г. Анастасов доложи в 12 ч. за срещата си с гръцката конна бригада. Мястото на донесението бе означено с. Али Хаджилар, на 12 — 14 км пред Солун. Гърците се интересували защо е закъсняла нашата пехота, като съобщили, че блокадата на Солун още не е завършена, Тахсин паша искал „предаване с военни почести”, но диадохът настоявал за „предаване в плен”: „Утре се предполага или пълно предаване, или бой” [303].
Тези първи сведения за преговори зад гърба на съюзника караха генерал Тодоров и неговите съветници да бързат още повече. В 13,15 ч. началникът на дивизията изпрати нова заповед до командира на 1-ва бригада: „Продължавайте движението към Солун безспирно” [304]. Знаеше се, че 2-ри ескадрон бе минал през Кукуш, а противниковите части отстъпили към Солун, но бригадата за този ден спря движението си.
Привечер в с. Гювезна, където бе разположен щабът на 7-а рилска дивизия, пристигна командирът на гръцката конна бригада, за да пита генерал Тодоров какво възнамерява да предприеме на следващия ден. Началникът на дивизията отговори, че ще атакува противника и ще го отхвърли от Солун [305]. Подробностите бяха излишни. Това решение се предаде незабавно в Гръцката главна квартира.
Стряскащият вик „българите идат” принуди Тахсин паша да продължи преговорите с принц Костантинос. В 14 ч. той извести за това гърците, спрели на р. Галик. Пратениците на диадоха, полковник Дусманис и капитан Метаксас, бяха приети в Солун, където започнаха спорове по условията на предаването на града и гарнизона. Тяхното главно оръжие бе заплахата, че българите не ще позволят да се говори за никакви условия. Проектът за капитулация се нахвърли с молив и подписа в 23,50 ч. на 26 октомври. Макар да остави оръжието на „временно съхранение”, Тахсин паша запази свободата на войниците си, които на първо време щяха да бъдат интернирани, а после превозени в Мала Азия. Той и неговите офицери запазваха сабите си, придобивайки самочувствието, че не са победени. Полицията и жандармерията задържаха оръжието си, за да охраняват реда в града [306]. Това не бяха условия на претърпял пълно поражение противник.
Естествено гръцките делегати не се задоволиха с тези условия и продължиха да притискат със заплахи събеседниците си през цялата нощ. Силният аргумент, че сутринта българите ще атакуват Солун, каза решаващата си дума. Протоколът се подписа в 4 ч. на 27 октомври. Солун се предаваше на гръцката армия до сключването на мира. Разоръжаването на неговия гарнизон трябваше да се извърши на 27 и 28 октомври, а при необходимост срокът можеше да се продължи. Интересно е, че разоръжаването нямаше да се извърши пред гръцката армия. Тахсин паша си запазваше временно 3000 въоръжени войници, пред които техните другари щяха да сложат оръжие. Той само се задължаваше да допусне в Солун два гръцки батальона, за да присъствуват на разоръжаването [307]. Като незачитани наблюдатели.
Ядрото на гръцката армия се намираше отвъд р. Галик, която можеше да се преодолее единствено по малък железопътен мост. Гърците се стремяха да спечелят с дипломатически средства правото на първия, създаващо предпоставки за включването на Солун в тяхната държава. Принц Костантинос написа второ писмо до генерал Тодоров, уведомявайки го за предаването на вражеския гарнизон, с молба да спре огъня и всякакво движение напред [308]. Но и това „парче хартия” закъсня да изпълни предназначението си (получи се в 4 ч. на 28 октомври), защото 3-а бригада вече превзе височините при с. Айватово и обърна в бягство техните защитници. Пътят към Солун бе открит със силата на оръжието. Явилият се в щаба противников парламентьор съобщи, че Тахсин паша щял да се предаде на българите, но те стреляли непрекъснато и той предпочел да се предаде на гърците. Полученото едва сега в 16 ч. на 27 октомври първо писмо на диадоха хвърли допълнителна светлина върху истинското състояние на нещата. 3-а бригада спря пред вратите на града [309]. Именно тази бригада бе в правото си да марширува победоносно по улиците на предалия се град. Капитулационният акт не се отнасяше до войските на позицията при Айватово.
Вечерта на 27 октомври в с. Айватово, на 3 км от града, се явиха двама вражески офицери, за да съобщят, че гарнизонът е капитулирал, поради което молят да се прекрати стрелбата. Изпратените български парламентьори подпоручик Д. Станчов, подполковник Пройнов и капитан Николов се завърнаха от Солун в 21,30 ч. заедно с адютанта на Тахсин паша, носейки в щаба на дивизията на 7-ия км по пътя за Сяр протокола на капитулацията. Оказа се обаче, че в Солун още няма никакви гръцки войски. Генерал Р. Петров настоя Тахсин паша да подпише акт за капитулация и пред българските войски, обаче той се изплъзна с уверението, че няма вече никаква власт. По-късно се разбра, че войските, сражаващи се против 7-а рилска дивизия, не бяха подчинени на Тахсин паша, така че тя можеше да влезе с бой в Солун [310]. Но тя щеше да се озове не само срещу неговия гарнизон, а и срещу съюзниците. Съгласно инструкцията на царя „да се действува умерено и с такт” бригадите се спряха, а Д. Станчов и генерал Р. Петров на 28 октомври отидоха да преговарят с принц Костантинос за влизане в Солун [311].
Генерал Тодоров бе само войник. Придружаваха го политически личности, наречени от генерал Савов „неотговорни лица“, правещи безотговорна дипломация. Според неговите думи 7-а рилска дивизия щяла да влезе два-три дена по-рано от гърците в Солун, ако настъплението бе се извършило целеустремно. Това би могло да се уточни, но безспорно е казаното, че всички гръцки банки, и тези в Солун, участвуваха в похода на гръцката армия. Самият Тахсин паша получи 60 000 турски лири, а чифлиците му се взеха под охрана [312]. Гръцкото правителство залагаше не толкова на оръжието, колкото на златото и дипломацията.
Всичко това подчертава политическия характер на военната операция. Трябваше ли да се уважава искането на един “съюзнически главнокомандуващ”, който бе вече нарушил своите съюзнически задължения? На 27 октомври в 10,30 ч. 2-ри ескадрон от 5-и конен полк, разузнаващ пред 1-ва бригада, зае кота 246, откъдето се виждаше целият град: „Никакъв изстрел отникъде. Турците отстъпват без бой.” В 15 ч. българските конници бяха спрени от гръцка част по заповед на диадоха: „Никой да не влиза в града до окончателното привършване на преговорите по предаването” [313]! Преговорите завършиха още в ранната утрин. По-късно участниците нарекоха непозволеното и неоснователно задържане „коварството пред Солун”.
Гръцката 1-ва дивизия начело с принц Костантинос като „по-старши престолонаследник” влезе в Солун на 28 октомври и 10,30 ч. точно когато конниците на майор Г. Анастасов и четниците на войводата Г. Момчев бяха посрещнати от българското население с голям възторг под звуците на „Шуми Марица” [314]. Две дружини от 3-а бригада бяха спрени от „съюзниците” с оръжие да не влизат в Солун, обаче вечерта цялата 1-ва бригада се настани в града. Официалното влизане на княз Борис се извърши сутринта на следващия ден, салютирано от руския броненосец „Олег”, хвърлил котва в пристанището [315]. Историческата истина изисква да отбележим, че съюзническите войски влязоха едновременно на 28 октомври 1912 г. в Солун, но докато гръцката армия си отвори вратата с помощта на дипломати и банкери, 7-а рилска дивизия си проби път с бой.
След предаването си Тахсин паша сподели в разговор, записан от подпоручик А. Керемекчиев, че решил да преговаря чрез посредници, когато чува гърма на българските оръдия пред Дербент: „Разбрах, че не ще мога да устоя на вашия напор... Като знаех, че гърците няма да ме атакуват скоро, понеже бяха още много далеч, като бях разбрал, от друга страна, че те имат силното желание да влязат непременно пред вас (българите — б. а.) в Солун, пратих им към 16,30 ч. един пратеник с категоричната алтернатива — или да приемат веднага последните ми условия, или ще се бия. За голямо мое учудване и радост те приеха всичките мои условия и аз, мисля, имам право да кажа, че излязох с чест от тази работа. Не аз приех техните условия, а те се принудиха да приемат наложените от мене условия, тъкмо обратно противоположни на техните” [316]. Войските на Тахсин паша не се смятаха за военнопленници, оръжието си предадоха с условието да им бъде върнато след войната. Друг е въпросът, че гръцкото командуване не спази приетите условия.
Тахсин паша знаеше, че Българското главно командуване ще настоява на безусловна капитулация, вярно на съюзническите си задължения. Принц Костантинос напомнил заплашително, че „българите, които са наблизо, ако успеят да се намесят в тия разговори, няма да направят и тия малки отстъпки”. Настъпващите български бригади правеха Тахсин паша по-отстъпчив и гръцкият главнокомандуващ умело се възползуваше от техния марш, макар това да караше и него да бъде по-разговорлив. Диадохът преговарял като „пълномощен представител на съюзническите войски”, но в нахвърляния набързо протокол това определение било „изпуснато”. Тахсин паша изказа закъснялото съжаление: „Вие сте победителите! Можете да бъдете уверени в това и съжалявам, че не дочаках да се предам на вас, българите” [317]. Трудно бихме могли да упрекнем противниковия командуващ, че е искал да избере „по-малкото зло”, обаче принц Костантинос заслужава обвинението в сепаративна сделка зад гърба на съюзниците си. Колкото по-рано стигнеха българските войски до Солун, толкова по-бързо щеше да се предаде Тахсин паша на гръцките военни дипломати.
Гръцката пропаганда разтръби по всички посоки на света, че гръцката армия „превзела” Солун. Това застави генерал Тодоров да обнародва своя рапорт по разигралите се събития. Преди всичко той изтъкна, че очаквал съюзническите войски да атакуват съвместно на 27 октомври сутринта. 3-а бригада изпълнила дълга си, овладявайки височините над Айватово и Лахана и преследвайки бягащия противник към Солун. Тук я застигнало известието на гръцкия престолонаследник, че вражеският гарнизон му се е предал, но понеже генерал Тодоров не бил подписал никакво споразумение с противника, нито знаел условията на предаването, бригадата продължила настъплението си и спряла на 3 км пред Солун. В същото време гръцката армия се намирала на р. Вардар, на 17 км от Солун, в тила на българските войски. От своя наблюдателен пункт генерал Тодоров видял как се изпраща влак към Вардар, за да докара два гръцки батальона. Без този влак гърците не биха могли да преодолеят разстоянието дори за един ден. Неприятелят се принудил от българското настъпление да се предаде на принц Костантинос, поставяйки му „унизителни условия”. Съюзническите войски влезли в Солун едновременно на 28 октомври, а официалното посрещане на княз Борис се извършило на следващия ден, защото българският престолонаследник проявил почит към по-възрастния гръцки престолонаследник. Изводът на генерал Тодоров бе точен и убедителен: „Ние влязохме там (в Солун — б. а.) чрез своето оръжие. А гърците влязоха, без пушка да гръмне, като използуваха резултатите на сраженията, които ние водихме” [318]. Тахсин паша потвърди: „Рапортът на генерал Тодоров е верен изцяло” [319]. На 27 октомври началникът на 7-а рилска дивизия изпрати до цар Фердинанд кратка, но политически ясна телеграма: „Солун от днес е под скиптъра на Ваше Величество” [320]! Гръцкото правителство видя в това тържествено оповестяване заявка за бъдещо владение. Външният министър веднага повика Хаджимишев и ядосано обвини българските войски, че продължили да напредват и след предаването на вражеския гарнизон. Гешов схвана причината за тревогата и раздразнението в Атина и понеже българската армия бе заета пред Чаталджанската укрепена позиция и Одринската крепост, се произнесе примирително: „Горната депеша е дело на военен, който не е компетентен да решава подобни въпроси. Влизането в един град не е титул за владение на този град” [321]. Но не така мислеха съюзниците, заели се веднага да „елинизират” оспорвания Солун.
Гръцката телеграфна агенция разпространи новината за „освобождаването на гръцкия град Солун” [322]. Безпристрастната статистика обаче сочеше, че от около 140 000-то население на града 64 000 бяха евреи, 25 000 мюсюлмани, 22 000 гърци и 10 000 българи [323]. Швьорбел отбеляза като непосредствен очевидец, че принц Костантинос бил посрещнат от „само една осма” от жителите на Солун [324]. За да се предпазят от грабежи и безчинства на гръцки войници, евреите издигнаха на къщите и магазините си български знамена. Трябва да се изтъкне, че те предпочитаха да видят Солун в границите на българската държава, защото гръцката конкуренция заплашваше тяхното господствуващо положение в търговията, финансите и свободните професии. Добре известна бе и липсата на антисемитизъм в българския народ. Така че при едно свободно допитване евреи и българи щяха да гласуват за присъединяване към България [325]. Именно от такъв демократичен подход се страхуваха управляващите кръгове в Атина.
Въпреки че гръцкото правителство не отиде на предварително договорно разграничение, то имаше план за завладяне територията до гр. Сяр включително, за да осигури нейното включване в гръцката държава по време на преговорите за мир. Но българските войски заеха Сяр, Драма и Кавала, земите северно и източно от Солун, и влязоха в самия Солун. Принц Костантинос заяви, че българското военно присъствие ще е „за кратко време”. На 11 ноември той предрече войната срещу България като неизбежна, в която трябвало да има за съюзници Сърбия и Румъния [326]. Гръцките ръководители вече смятаха Солун за част от територията на кралството. Заповедите и наредбите се издаваха със следното означаване на мястото: „Кралство Гърция, град Солун”. И то когато по улиците на Солун маршируваха според думите на Швьорбел 40 000 български войници, „правещи много по-войнствено впечатление”, отколкото техните съюзници [327]. За съжаление военната необходимост скоро наложи изтеглянето на 7-а рилска и 2-ра тракийска дивизия към Галиполския полуостров.
След като генерал Фичев положи значителни усилия при генералщабните
преговори със съюзниците да привлече повече сили на главния тракийски боен
театър, разбираемо бе неговото становище, че настъплението към Солун „произхождаше
изключително от политически съображения, без да се взема във внимание военната
обстановка в момента” [328]. Вярно е. че войната щеше
да се реши на главното направление към Цариград, а направлението към Солунския
залив се обяви за „второстепенно”, обаче голямата цел на военните действия
се подчиняваше на крайната политическа цел на войната — освобождението
на поробеното българско население и неговото обединение със свободната
българска държава. За постигането на тази първостепенна цел силите на 7-а
рилска дивизия в Македония бяха недостатъчни, а доверието към довчерашните
съперници и неприятели взе погрешни размери. Едновременното влизане на
съюзническите войски в Солун, макар и по различни пътища, причини първото
сериозно обтягане на българо-гръцките отношения. Изтеглянето на 7-а дивизия
улесни гърците при утвърждаването им в Солун и в постепенното заемане на
земите северно и източно от него, освободени с кръвта на българските войници.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
270. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.
271. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. & 50, л. 9; ДПИК, т. 1, с. 560.
272. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 240.
273. Из гръцкия печат, Военноисторически сборник, 1928, № 5—6, с. 57.
274. Хесапчиев, Хр. Българският гарнизон в Солун през 1913 г., Военно-исторически сборник, 1929, № 7—8, с. 161—162.
275. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1192, л. 274.
276. Пак там, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 60, 64; Фичев, Ив. Висшето командуване... с. 131.
277. Пак там, л. 32—34; Фичев, Ив. Балканската война... с. 182.
278. ЦДИА, ф. 3, оп. 5, а. е. 17, л. 125.
279. Материали за историята на Балканската... с. 158—159.
280. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 29.
283. Фичев, Ив. Балканската война... с. 181.
284. БИА, ф. 15, а. е. 378, л. 8; Приложение към том първи... с. 122, 143, 169.
285. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 56; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 62; Приложение към том първи... с. 72.
287. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 116.
290. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 153.
293. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 180.
294. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 309, 318, 327.
295. ЦВА, ф, 40, оп. 2, а. е. 218, л. 108.
296. ЦДИА, ф. 52, оп. 3, а. е. 246, л. 5; Войната... Т. 6, с. 181.
297. Пак там, л. 23; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 73.
298. PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 32, Bl. 2—5; Dok. No A 8256, Bl. 1; Dok. No A 19572, Bl. 1-3.
299. Ibid., Dok. No A 21542, Bl. 1—2; Dok. No 156, Bl. 1—2.
300. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 718, л. 14; ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 4; ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 109.
301. НАБАН. ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 9; PA. AA., Turkei 203, Bd. Ч, Dok. Nо 165, Bl. 1—3.
302. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, Л. 4, 63; Войната... Т. 6, с. 188.
306. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 437—438; PA. AA., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 1-3.
307. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, a. e. 50, л. 9—10; Материали за историята на Балканската... с. 170—171; Отечество, № 403, 1. Х. 1928.
310. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 23; ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 13, 26—27, 35—36.
311. ЦДИА, ф. 52, оп. 1, а. е. 245, л. 28—29, 63; ф. 233, оп. 1, а. е. 327, я. 3—5; ДПИК, т. 2, с. 357.
312. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364; л. 294; Приложение към том първи... с. 245, 257-258, 260.
313. Анастасов, Г. Около събитията по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, № 1—2, с. 248.
314. Гръцки документи по превземането на Солун през 1912 г., Военноисторически сборник, 1930, № 3—4, с. 122.
315. Войната... Т. 6, с. 195; Анастасов, Г., цит. сьч., с. 249.
316. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 14—15; а. е. 50, л. 22.
317. Пак там, а. е. 718, л. 16; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 57—58.
318. Материали за историята на Балканската... с. 162—164; В. Мир, № 3699, 31. Х. 1912.
319. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 718, л. 16,
320. Държавен вестник, № 246, 31. Х. 1912.
321. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1417; ДПИК, т. 1, с. 564—565.
322. Българска военна история... Т. 2, с. 530—531.
323. Иванов, Н., цит. съч., с. 42; Ламуш, Л., цит. съч., с. 39.
324. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 3407, Bl. 3.
325. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1194, л. 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 24—25; а. е. 745, л. 25; БИА, ф. 15, а. е. 1315, л. 1-3; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 150, л. 1—2; а. е. 151, л. 1—2; ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 11; GP, Bd. 34, S. 587—588.
326. БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 254. На 11 ноември 1912 г. диадохът сметна войната срещу България неизбежна, в която предрече да има за съюзници Сърбия и Румъния. — Радев, С. Заговорът за ограбване на България в 1913 г., Българска военна мисъл, 1944, № 4—5, с. 1062.
327. РА. АА., Turkei 203, Bd. 7, Dok. No 102, Bl. 1—2; Dok. No 271, Bl. 1—3; Dok. No 176, Bl. 1—2.