България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.
Г. Марков
 

Глава първа. Изтръгнато надмощие, военностратегически дипломатически пропуски

ВИСОКАТА ПОРТА МОЛИ ЗА МИЛОСТ

1.

Най-сетне, шест минути преди полунощ на 20 октомври, и генерал Христов донесе, че и пред фронта на 5-а дунавска дивизия „противникът отстъпи в безредица”. При тази радостна вест генерал Димитриев разпореди един ден почивка за изнурените войски, за да бъдат готови да настъпят на 22 октомври [329]. След като се убеди лично, че вражеското отстъпление придобива „характер на бягство”, на 21 октомври в 15,20 ч. той поиска от Главното командуване разрешение за „незабавно преминаване в настъпление, та да не дадем възможност на противника да почине и да се устрои”. Но генерал Фичев се възпротиви на предложението за настъпление, „преди да се усилят войските от 3-а и 1-ва армия и поради лошото състояние на пътищата” [330]. Към Лозенград се насочваха 3-а бригада от 3-а балканска дивизия, 1-ва и 2-ра бригада от 9-а плевенска дивизия, изтеглени от одринския обсаден пръстен, където трябваше да бъдат заместени от две сръбски дивизии.

Наложи се в 17 ч. генерал Димитриев да даде разяснения по телеграфа — разкаляните пътища се прецениха като „страшно трудни, но не и невъзможни”, нужни бяха дрехи и цървули, защото снегът вече покри върховете на Странджа. Началникът на щаба пак повтори: „Да не се предприема нищо, догдето не пристигнат подкрепленията, след което ще предприемем едно по-активно действие... засега не се увличайте... решителната акция ще предприемем, щом се съберат значителни сили.” Двете отделни армии получиха задачата „да се закрепят на заетите позиции и да чакат”. Командуващият 3-а армия не сподели излишната предпазливост: „Чакането и бавенето ни, за да получим подкрепления, опасявам се да не бъде в наша вреда, защото и противникът получава такива, и пропорционално несъмнено в по-големи размери. От друга страна, нашите малки наскоци и продължителни спирания, страх ме е, че ще го ободрят, ще му дадат време да се организира и устрои и да ни окаже отпосле много по-голямо съпротивление. Вие сте у източника на всички сведения за противника и трябва да знаете нещата по-добре, но ние тук инстинктивно чувствуваме, че трябва да се върви безспирно напред.” Според предположението на генерал Димитриев противникът заемаше вероятно с 30 000—40 000 души линията Виза — Азбуа — Мюселим, а останалите 40 000—50 000 души са разпръснати от Мюселим през Софулар и Месини до станцията Муратли. Следваше застраховащото: „Разбира се, това се нуждае от сериозна проверка, което може да се направи само с бой” [331]. И тъй като боят не се разрешаваше от Главното командуване, то остана с погрешното впечатление, че противникът е в непосредствено съприкосновение с 1-ва и 3-а армия, поради което направи и неправилни разпореждания.

Честото даване на директиви с обозначението коя дивизия къде да отиде стесняваше свободата на действия на командуващите. Ето защо в 22 ч. пак по телеграфа генерал Димитриев основателно изрази недоволство: „Давайте ни само общата цел, а аз ще направя всичко възможно и ще подбера всички средства за нейното постигане.” Генерал Фичев се оправда с необходимостта “да се съгласуват действията на двете армии, командуването на които не е обединено постоянно”, и допусна целесъобразни промени съгласно изменението в обстановката на фронта. Предупреждението обаче оставаше в сила: „При всичко, че турците разгласяват, че отстъпват на Чаталджанската позиция, Вие при настъпването напред бъдете предпазливи. Обърнете особено внимание на левия Ваш фланг, гдето в миналите боеве турците насочваха главните си удари; не се увличайте много напред, догдето не проверите положението на противника и съзрее във Вас идеята за маневра.” Началникът на щаба съобщи със задоволство, че Високата порта се е обърнала към великите сили с молба за интервенция, „за да спрат балканските държави”. Командуващият 3-а армия не бе особено очарован от новината: „Интервенцията си е интервенция, но нам ни трябва още една решителна победа тук именно, на главния театър, за да направим турците окончателно сговорчиви” [332]. Познатото мнение да се приеме интервенцията с достигането до р. Еркене трудно можеше да намери поддръжници след спечелената битка. Рядък случай във военната история, когато действуващата армия иска да върви напред, а Главната квартира я възпира.

Вместо да се прати да преследва, конната дивизия, оправдаваща се с липсата на конна артилерия, се придаде временно към 1-ва армия, подсилена и с Хасковския отряд. В 22,13 ч. генерал Фичев телеграфира на генерал Кутинчев: „Засега никакви действия да не се предприемат срещу противника, освен като се изпращат рекогносцировъчни отряди напред, за да се поддържа непосредственото съприкосновение с него. Частите да се окопаят на заетите места.” Тъжно е да се чете подобна заповед, когато проникналите напред разезди донасяха, че станцията Муратли е опразнена от противника, а по пътя Родосто - Айробол се среща само башибозук. Вражеското отстъпление се прикриваше от слаби конни части [333]. В същото време българската конна дивизия трябваше да открие левия фланг на противника, който се „изгуби” подобно на десния фланг въпреки взетите мерки в никой случай да не се губи съприкосновението с противника.

Безредното отстъпление на османската армия налагаше преследване „по петите” и нанасяне „последния решителен удар” въпреки понесените загуби и връхлетялата умора [334]. Само по този начин можеше да се разгроми обезвереният бягащ неприятел, без да му се даде за втори път възможността да се спре отново на някоя силна позиция. Значението на изтръгнатата победа щеше да бъде много по-голямо, ако нейните плодове бяха напълно прибрани чрез далечно преследване, останало неосъществено поради настояването на Главното командуване да се изчакат подкрепленията и поради изтощението на войниците. Ако наистина „желязото се кове, докато е горещо”, то българският чук трябваше да изкове крайната победа в пространството между Еркене и Чаталджа. Конната дивизия и 10-а сборна дивизия имаха свежи сили за преследване; обаче Главното командуване не намери в себе си сили да го заповяда.

Отстраненият от командуването Абдулах паша призна неповторимата възможност: „Ако българската армия се бе възползувала от нещастието, което сполетя турската, и веднага бе започнала преследването, щеше да плени всички тия оръдия и обози и пътят й за Цариград щеше да бъде напълно открит” [335]. Нa 21 октомври източните армии се оттеглиха зад р. Еркене, за да не бъдат отхвърлени към Странджа и отрязани от пътя за Цариград. Понеже българските войски не преследваха, след еднодневна почивка противникът, необезпокояван, измъкна артилерията от калта и се насочи към Чаталджанската укрепена позиция.

Вместо да засили фронтовото разузнаване, Главното командуване се позова на 22 октомври на донесението на подполковник Петър Ганчев от Берлин, че „войната ще се реши в триъгълника Виза — Странджа — Мидия”, поради което препоръчва бдителност в тази посока [336]. На 23 октомври в 9,15 ч. конен разезд влезе в напуснатия от неприятеля гр. Родосто, пред чието пристанище сновеше един броненосец. Стовареният преди три дена полк замина за Сарай. Същия ден бе зает и гр. Виза. Тук-таме някой вражески прикриващ ескадрон се мяркаше и изчезваше „неизвестно къде”. В щабовете на 1-ва и 3-а армия направиха извода, че врагът „е в пълно отстъпление към Чорлу — Сарай”, като се групира със значителни сили около Чорлу. Допълнителни сведения, дадени от избягали мобилизирани насила българи, обаче гласяха, че в гр. Чорлу има само три табура, а претърпелите поражение източни армии са отстъпили „направо за Чаталджа в голям безпорядък” [337]. Най-достоверно потвърждение биха дали очакваните два самолета, предназначени за въздушно разузнаване.

За да запознае командуващите с международния отзвук на войната, на 23 октомври в 12,30 ч. генерал Фичев им изпрати извадки от съобщенията на световноизвестните телеграфни агенции. Наблягайки на вестта, че в битката на линията Бунархисар — Люлебургаз източните армии са загубили 40 000 убити и ранени, той веднага добави, че според „Ройтер” техните остатъци „правят всички усилия да достигнат Чаталджа, за да спасят столицата”. Портата поискала намесата на великите сили за прекратяване на бойните действия; една от тях вече направила официална постъпка за интервенция, а всички ще отправят броненосци в Златния рог за защита на техните поданици [338]. Сбито поднесената информация, общо взето, вярно очертаваше новосъздаденото международно положение, но трябваше и то да се вземе предвид.

В противоречие на току-що казаното началникът на щаба издаде в 14,45 ч. директива № 10, в която изхождаше от невярното предположение, че противникът се е спрял на линията Сарай — Чорлу. На следващия ден 3-а армия трябваше да настъпи до линията Каваджик — Едрикьой — Ювалия — Синаплия — Агиркьой, а 1-ва армия до линията Мисини — развалините Каристран. Двете армии получиха задачата да търсят изгубения от погледа противник и да атакуват, “гдето го намерят”. 3-а армия се определи „да произведе прорив на неприятелския център, като се старае да го отхвърли към Странджа” [339]. С тридневно закъснение Българското главно командуване замахна да нанесе удар във въздуха.

Озовала се на ръба на военния разгром, Високата порта на 22 октомври потърси помощта на великите сили чрез новия велик везир Кямил паша, оглавил я на 18 октомври с надежди, възложени на Великобритания и Съглашението [340]. В Париж Рифаат паша изтъкна, че е дошъл моментът силите да поискат от воюващите спиране на военните действия и да им наложат примирие. Поанкаре обаче отказа да приеме предложението, чието осъществяване би нарушило възприетия неутралитет във вреда на балканските съюзници. Той заяви, че ако в Цариград пожелаят, той има готовност да предложи „приятелско посредничество” за прекратяване на войната, след което да се предостави на самите воюващи да формулират и уговорят условията за мир [341]. Франция държеше за своите четири милиарда златни франка.

В Петербург Турхан паша направо помоли за посредничество „с цел да се спрат съюзниците от завземането на Цариград”. Сазонов отговори, че е невъзможно да се запази териториалното статукво, поради което Портата би могла да разчита на посредничество само ако без да определя неговите условия, се обърне към силите, подчинявайки се предварително на техните решения [342]. В Берлин се ограничиха да отбележат, че молбата за примирие би било добре да се съобщи „за сведение” на балканските съюзници. Българското напредване и възможното влизане в Цариград се възприемаха без заплашително вдигане на показалеца, защото Кямил паша не бе по германския политически вкус, а и България можеше да се сблъска с Русия [343]. Отхвърлена към Мраморно море, Османската империя вече не успяваше да намери почти колективното покровителство на съперничещите сили.

Френското предложение свързваше извършването на посредничеството с дезинтересираме на „европейския концерт” от всякакви териториални придобивки, условие, насочено главно против попълзновенията на Хабсбургската монархия. Поанкаре предлагаше воюващите страни да спрат военните действия при „осигуряване” на Цариград и Протоците с прилежащия район; освободените земи да се разделят между съюзниците при съблюдаване на техните права, след което да се свика конференция за мир. До София проникнаха сведения, че Сазонов се е съгласил новата граница да започва от устието на Марица, да върви нагоре по нейното течение и като остави Одрин в империята, да се насочи към Черно море. Следователно превземането на крепостта се явяваше военна необходимост. За Солун не се споменаваше нищо. Особено тревожна бе идеята да се обезщети Сърбия с излаз на Бяло море, ако не бъде допусната от Австро-Унгария и Италия на Адриатическо море [344]. Особено като се имаше предвид, че тя можеше да прескочи от Виена в Петербург.

Опиянението от победите подтикна някои дипломати да разпространяват свои крайни мнения. Така на 22 октомври Салабашев заяви на граф Берхтолд, че „гангрената се цери само с ампутация и тук трябва да се пипа радикално”: „Турците трябва окончателно да напуснат Европа. Техните европейски владения да се разделят между християнските държави. Цариград да се остави на България.” Стопанинът на Балплац привидно одобри казаното, но подчерта необходимостта от съгласието на Германия и Италия. Той обеща да работи в полза на България при изричното условие, че „тя ще се отнесе приятелски към Австро-Унгария и няма да вреди на нейните интереси”. И веднага подхвърли уловката да изработи изгоден план, който щял да срещне съпротивата на другите балкански държави, понеже България може би предварително се е уговорила с тях докъде ще се разпростре. Постави се и условието България да се споразумее доброволно с Румъния „за едно малко изправление границата при Силистра” [345]. Предния ден румънският пратеник Секулич връчи на Гешов искането да се отстъпи територията до линията Силистра — Балчик, на което министър-председателят отговори, че не смее да предаде на царя подобно предложение. В Министерския съвет го окачествиха като „върха на подлостта” [346].

Правителството не одобри изказаното от Салабашев мнение, „тъй като то може да се експлоатира, за да ни скара с някои държави (от Съглашението — б. а.), чието приятелство ни е необходимо в сегашната криза”. Не се възприе и идеята да се чака „окончателен план откъдето и да е”: „Ние си запазваме пълната свобода да разискваме чуждите планове според това както ни диктуват нашите интереси.” Пълномощният министър се оправда, че искал в частен разговор да предизвика Берхтолд да се издаде докъде Австро-Унгария би могла да подкрепи България. Той се извини, че бил въведен в заблуждение относно уреждането на въпроса за Цариград между съюзниците [347]. В никоя столица не бяха допускали, че българската армия ще се появи толкова скоро пред Златния рог.

Гешов, като се позова на предупреждението „по никой начин” да не се отива в Цариград, запита Сазонов могат ли великите сили да гарантират сключването на благоприятен мир, „който временното окупиране на Цариград ще даде”: „Казвам временно, защото нямаме намерение да искаме за себе си Цариград” [348]. Самият Бобчев радостно се позоваваше на неразумния съвет, даван от славянофили и опозиционери: „Не слушайте предупрежденията, идете в Цариград” [349]! В същото време Маджаров телеграфира на 23 октомври загрижеността на граф Бенкендорф: „Влизането на вашите войски в Цариград ще предизвика усложнения с Русия.” Наложи се пълномощният министър да обясни, че „със своите невъзможни за приемане предложения турците принуждават нашите войски да стъпят в тяхната столица”. Посланикът обеща даване на „всички гаранции за добър мир”, включително заемане на Чаталджанската позиция, и пак назидателно повтори: „Действувайте предпазливо и ако е необходимо отиването в Цариград, предварително се споразумейте с Петербург, иначе могат да последват големи усложнения.” Подобен съвет даваха и меродавните среди в Лондон. Сър Едуард заяви в парламента, че „никой не оспорва правото на балканските държави да формулират условията си за сключването на мира” [350]. Но не да ги диктуват в Цариград.

Стана нещо обичайно най-разпалените поощрения да произлизат от Ризов, който на всичко отгоре заблуждаваше, че „Европа не ще бъде непримирима против влизането на българските войски в Цариград, ако България предварително заяви, че няма намерение да го завладява, ами само да наложи на Турция мира” [351]. Същия ден, 23 октомври, Мехмед V се съгласи великите сили да въведат по един броненосец в Златния рог, във всеки случай не за да салютират победоносното влизане на българите. По дипломатически път от Цариград постъпваха сведения, че Портата се готви за „отчаяна борба на Чаталджа”, обаче нейните защитници са деморализирани, гладни и недисциплинирани. Дамаският корпус донесе и холерата, превърнала се в нож с две остриета — против настъпващи и отбраняващи. Но въпреки тежкото положение и Кямил паша не даваше Одрин [352]. Налагаше се някой да си го вземе.

В заседанието на Министерския съвет на 22 октомври Данев докладва „за положението на театъра на войната и за политическото положение, както се схваща то в Главната квартира”. Червеят на съмнението, пуснат от генерал Фичев, доскоро гризящ от съня на министрите, сякаш изчезна след падането на Лозенград. Но сега въпреки голямата победа при Бунархисар — Люлебургаз председателят на Народното събрание съобщи поверително, че „турците били бити, без да бъдат поразени”. Дори генерал Савов се настроил за навременно посредничество, склонявайки и царя. След продължително разискване Министерският съвет реши да се потърси внимателно съдействието на великите сили, след като Високата порта вече се е обърнала към тях за посредничество. По препоръка на Фердинанд и по собствено желание Данев трябваше да посети Австро-Унгария, след като се осведоми Петербург за същността на неговата мисия — Виена да се откаже от поддръжката на румънските претенции, за пръв път предявени в писмото на Таке Йонеску. Никой не допускаше отстъпки в Добруджа: „Ако Румъния иска българска земя, нека нахлуе хайдушки в пределите на България, а ние, когато и да е, ще си приберем хайдушки отнетото.” Царят казал в Главната квартира: „Знам аз претенциите на тоя стар пруски лихварин (крал Карол — б. а.), но се надея, че не ще може да вземе нито педя българска земя” [353]. И монарх, и правителство бяха единодушни по този въпрос.

Понеже Николай II и неговото правителство се обявиха срещу влизането в Цариград, реши се да бъдат поставени две условия, при които българските войски биха могли да спрат пред Чаталджанската позиция — да не се прехвърлят свежи съединения от Мала Азия и да се предаде Одрин. Единствено Теодоров възрази, че такава телеграма ще има вид на молба за посредничество, а и гърците били против. Наложи се преобладаващото мнение, че България вади кестените от огъня за целия съюз: „По-добре е да се види, че сме готови да спрем, макар и победители, отколкото при една несполука, не дай Боже, да се спрем и да молим за посредничество” [354]. Трезво прозрение, което за жалост не достигна до „мозъка на армията”.

На следващия ден настроенията се промениха. Въпреки че генерал Фичев потвърди по телефона, че „турците не са разбити” (напълно — б. а.) и нови сили прииждат от Азия. Възпиращо бе обстоятелството, че Портата помоли за примирие, а не за мир. Ето защо в Министерския съвет повече не стана и дума за предлагане на посредничество от българска страна с надеждата, че врагът ще бъде окончателно сразен на бойното поле и принуден да моли за мир. Теодоров бе натоварен да отиде в Петербург, където да убеди меродавните фактори Одрин да бъде включен в пределите на българската държава. Царят одобри взетите решения [355].

Вечерта на 23 октомври Рифаат паша заяви официално на Поанкаре, че Високата порта моли „за европейско посредничество, с цел за спиране войната и определяне условията на мира”. Министър-председателят отговори, че първо ще трябва да се споразумее с другите велики сили и след общо съгласие ще питат балканските държави приемат ли посредничеството и какви са техните условия, без да се упражнява никакъв натиск [356]. Размяната на мнения щеше да отнеме време, поради което българското настъпление продължи.

* * *

В изпълнение на директива № 11 на 24 октомври сутринта 1-ва армия настъпи, като конната дивизия излезе напред да разузнава в посоките Чорлу и Муратли. Противникът заемаше с конни застави мостовете на р. Еркене, които взриви и отстъпи на левия бряг на р. Чорлу. Станцията Муратли бе взета, без да се срещне съпротива [357]. Изпратените пред 3-а армия разезди достигнаха вечерта до Виза и Сарай, без да се натъкнат на неприятел. Навсякъде по пътищата се търкаляха трупове на хора и животни, оръжие и бойни припаси, захвърлени коли, следи на потресаващо отстъпление [358]. Генерал Димитриев донесе в щаба на действуващата армия: „Въобще всичко свидетелствува, че пред нас отстъпва една дезорганизирана и деморализирана армия. По всичко се вижда, че петдневните боеве на линията Бунархисар — Люлебургаз са потресли из основи турската армия.” Полковник Нерезов стана изразител на трескавия оптимизъм, обзел и царя: „И Чаталджа не ще донесе повече щастие за противника. Дай Боже и краят да бъде тъй бляскав, както досега” [359].

Последиците от успеха имаха и печална страна. При бягството си османската армия опожаряваше не само българските, но и турските селища, за да лиши настъпващите български войски от средства за съществуване и подслон [360]. Съобщителната линия на 3-а армия се удължи на 200 км и продължаваше да нараства. Нейният командуващ поиска 5000 коли за армейски транспорт: „Тогава ние ще бъдем обезпечени с подвоз и продоволствие до Чаталджа, а по-нататък добър е Господ. Без тази радикална мярка ние непременно ще гладуваме и ще спрем настъплението си” [361]. Снабдяването се затрудняваше още повече поради придаването на 3-а балканска и 9-а плевенска дивизия, което означаваше нови 40 000 гърла за изхранване.

Издадената в 1,09 ч. след полунощ на 25 октомври директива № 11 нареждаше настъплението да продължи, като 1-ва армия заеме левия бряг на р. Чорлу до линията Велимеше — Юлафлия — Чорлу, конната дивизия да наблюдава в района Родосто — Ерекли — Шахпас, а 3-а армия да достигне линията Каратепе — Казандюзю — Велимеше: „За по-нататъшно движение ще се чака директива” [362]. Поради закъсняване на директивата командуващите бяха вече отдали своите оперативни заповеди. Генерал Кутинчев разпореди настъпление по повика на гр. Чорлу, като конната дивизия разузнава в посоките Юсукьой и Чорлу, Ерекли и Родосто: „По една случайност армията бе насочена почти в същата посока и същата линия.” Той допускаше да се срещнат значителни вражески сили в посоките от Чорлу към Ерекли, Силиврия и Синекли, поради което намираше състава на армията си недостатъчен, „за да разрешава всякога и с успех предстоящите големи задачи” [363]. Съседната 3-а армия бе усилена до пет дивизии, което подсказваше нейното водещо предназначение. Вечерта гр. Чорлу бе зает след малък бой с неприятелски ариергард. Двете отделни армии достигнаха само до линията Сарай — Велимеше — Чорлу.

Вярата в крайния успех нарастваше с приближаването на османската столица. Генерал Димитриев престана да се губи в догадки: „Със заемането на Виза става ясно, че сериозно съпротивление до Чаталджа ние няма да срещнем. Сега ще вървим енергично напред към тази линия. Въпросът обаче, който ме особено безпокои, е храненето.” Той пак настоя да му се предоставят два самолета за въздушно разузнаване: „Моралното значение на тяхното появяване над Чаталджа и Цариград ще бъде огромно и ще принесе голяма полза.” При запитването на генерал Савов за бойния дух командуващият 3-а армия бе категоричен: „По-добър не може да се желае” [364].

Същия ден в 18 ч. бе издадена още една директива — № 12, която заповядваше движението напред да продължи и на 26 октомври. На 1-ва армия се възложи задачата да достигне линията Бейджилер — Синекли — Куртилмуш, на 3-а до линията Странджа — Бейджилер, а конната дивизия трябваше да наблюдава посоките към Папазлии, Ерекли и Родосто, като заеме здраво последните две селища. Непрекъснатото напредване по 22—25 км на ден по силно пресечена местност, по разкаляни пътища, в които затъваха оръдия и обози, стана причина някои от частите да не достигнат определените точки. Изоставането на продоволствените транспорти заплашваше войските с глад след два-три дена. Ето защо генерал Фичев нареди на 27 октомври армиите да останат на заетите места, като притеглят обозите и стегнат редиците. По донесения на конницата противникът бе отстъпил към Чаталджа [365]. Уморителните големи преходи се правеха по настояване на царя и генерал Савов, бързащи за Цариград.

Всъщност денят на 27 октомври бе използуван малко за почивка, понеже изостаналите части се стремяха да настигнат своите другари. Макар пред фронта на армиите да нямаше противник, от дивизиите вече поискаха необходимите картни листове за Чаталджа и Цариград. В разговор по телефона генерал Кутинчев съобщи на генерал Фичев, че „най-трънливият въпрос” е неприкосновеният запас, особено липсата на брашно. Бодрият дух на офицерите и войниците се подхранваше от извоюваните победи. Конете обаче не бяха издръжливи като хората и едва измъкваха оръдията от калта. Командуващият 1-ва армия даде добра оценка на конниците, които „налитат на турските разезди и са им създали голям страх” [366]. За жалост не така решително действуваха техните старши командири.

Вечерта на 27 октомври се получи директива № 13, според която на следващия ден: 1-ва армия с придадената й 6-а бдинска дивизия трябваше да достигне линията Яладжа — Синекли; конната дивизия да задържи Родосто и Ерекли до пристигането на Хасковския отряд, като наблюдава за Яладжа и Силиврия и изпрати разезди към Чаталджа и Арнауткьой; на 3-а армия се посочваше линията Синекли — Куршумдермен — Карамандра [367]. Разстоянието на преходите не бе намалено.

С приближаването на Чаталджанската укрепена позиция възникна за пръв път въпросът за нейната атака. Никой в мирно време не допускаше, че българската армия ще проникне на 200 км в противниковата територия и ще се озове пред заключената порта на Цариград. Поради това Главното командуване не разполагаше с лично проверени сведения, а ги извлече набързо от сборника на рекогносцировките на Руския генерален щаб. На 27 октомври генерал Фичев изпрати до щабовете на 1-ва и 3-а армия „твърде бърза” телеграма, получена едва на 30 октомври, в която се изброиха 21 укрепления, като най-силно се смяташе укрепена местността около шосето, пресичащо позицията. Оценката на укрепленията бе обещаваща — стари, недовършени, напуснати, предназначени за 300 оръдия, калибър 90—150 мм, но едва 100 отговаряли на съвременните изисквания.

Заключението се отличаваше с противоречивост: „Въпреки казаните недостатъци Чаталджа се явява отбранителна линия, която по-лесно може да се завладее с нощна атака” [368]. В същото време османската армия, получила свежи подкрепления, се укрепваше с всички сили за спиране на българското настъпление.

В щаба на 3-а армия размишляваха: „Ще си имаме сериозна работа при Чаталджа. Сили имаме, но нямаме тежка артилерия. .. Много жертви ще се дадат.” Укрепленията бяха достатъчно здрави, за да издържат на полските оръдия: Опасенията обаче не достигнаха до Главната квартира. Може би тогава щяха да натежат в полза на „малодушния” генерал Фичев. Вместо това на телеграмата въпросник, изпратена на 28 октомври от генерал Савов, се отговори утвърдително относно готовността на армията за продължаване на настъплението — численост, бойни припаси, храни и дух [369]. Твърде висока бе победоносно набраната скорост напред, за да можеше да се ударят внезапно спирачките.

И на 28 октомври 1-ва и 3-а армия не достигнаха определените линии поради лошите пътища или липсата на такива. Стремителното настъпление в територията на противника вече удължиха съобщенията с 300—400 км, в калта с мъка пъплеха 60 000 волски коли. Одринската крепост държеше стегнат железопътния възел. Вместо хляб войниците ядеха пуканки. Цървулите заместваха ботушите, ямурлуците — шинелите, обаче храната се оказа незаменяема. Този ден се появи един много опасен и коварен противник — холерата. Първите заболявания бяха отбелязани в 3-а балканска дивизия. Убедил се напълно, че не може да разчита на огнестрелното оръжие, врагът започна своеобразна бактериологична война. Българските войски настъпваха точно по неговите стъпки, за да намерят нахвърлени холерни трупове в кладенците и реките, главните източници на страшната епидемия [370]. Заразяването бе извършено по целия фронт толкова системно, че не можеше и дума да става за случайност.

Епидемическите болести в една война срещу империята, където се поддържаха техни постоянни огнища, трябваше да се предвидят. За съжаление санитарното дело в българската действуваща армия беше зле, не достигаха материални средства и лекарски кадри. Вместо необходимите 2 000 000 лева Теодоров отпусна 900 000. Не се предвидиха щатове за бактериологични лаборатории и бактериолози. 600 000 души се обслужваха от 600 лекари [371]. И то след като натрупаният през вековете опит учеше, че епидемиите могат да покосят повече хора от куршумите.

Директива № 14 предвиждаше на 29 октомври 1-ва армия да заеме линията Инджес — Албасан — Инджекьой, конната дивизия оставаше в Яладжа до ново разпореждане, а 3-а армия трябваше да достигне линията Тарфа — Капракьой — Акалан — Инджес. Въпреки дъжда двете армии поеха отново напред, заставяйки неприятелските конни и пехотни части да се оттеглят зад Чаталджанската позиция. Късно вечерта бе заета линията Тарфа — Акалан — Ерменикьой — Аврен — Кадъкьой. По сведения на пленници османските войски отстъпили „в голям безпорядък и панически страх”, но други пък съобщаваха за „непрекъснато прииждане на пресни сили от” Азия” [372].

Генерал Фичев прецени, че вражеската армия била „много деморализирала... въобще голяма мизерия”, пред Цариград се разположила една здрава дивизия, за да спира бегълците от Чаталджа, трескаво укрепявана и засилвана дори с оръдия от Босфора и Дарданелите. Набързо прехвърлените подкрепления достигали три редифски дивизии. Пръв предложи план за атака генерал Димитриев, който не виждаше повече място за маневриране и възнамеряваше да извади цялата артилерия напред, за да „опаше със 700 оръдия неприятелската позиция”: „Само след като инсталирам тази грамадна батарея, ще премина към решителни действия. За всичко това ще ми са потребни два-три дни” [373]. Щабът на действуващата армия остави без внимание неоснованото на точно разузнаване предложение, смятайки, че е преждевременно да се мисли за атака, преди влизане в съприкосновение с османската армия. Ето защо на 29 октомври в 15 ч. бе изпратена директива № 15, съгласно която на следващия ден двете армии оставаха на местата си, „за да се устроят и потегнат обозите си”, като тласнат напред „силни рекогносцировъчни отряди, които да влезат в непосредствено съприкосновение с противника и разузнаят за Чаталджанската позиция, без да се ангажират в сериозна борба с противника”. Командирите на частите се задължаваха да изберат места за позиции на пехотата и артилерията [374]. Решителната дума атака не бе произнесена, но се подразбираше, че може да последва.

Според дипломатически източник от Босфора там подготвяха прехвърлянето на Мехмед V в Бруса. Сред българските дипломати преобладаваше мнението “да се отхвърли безусловно всяко предложение за примирие”. Нещо повече, Ризов съветваше “да се прибърза час по-скоро с превземането на Одрин”, за да се покаже на Певчески мост, че този град ще бъде включен в пределите на българската държава, макар и извън „санстефанския завет”. Полусериозно, полушеговито той увери руския посланик Крупенски, че „ние (българите — б. а.) ще се задоволим само с оная част от Одринския вилает, която ще граничи с бъдещата руска граница”. Царят настоя на 24 октомври да се дадат ясни и категорични наставления на Теодоров относно „абсолютната невъзможност” Одрин да остане в империята: „Дълбоко съм огорчен от тая неокачествима постъпка на нашата освободителка” [375].

Още същия ден той трябваше да подслади настроението си, понеже Сазонов заяви, че България няма да срещне препятствие от руска страна „за възможното присъединяване на Одрин”. Той дори бе склонен и за Солун, но при две условия: „Гледайте да се сговорите окончателно — първо, с вашите съюзници и, второ, с Румъния.” На последната могло да се даде чрез „поправка на границата ... един малък поне къс”, след като се създава Велика България [376]. Отстъпчивостта на Петербург имаше своята непреодолима черта, пазеща Цариград и Протоците.

Съществуваше и друга причина, схваната добре от Бобчев: „Утешително беше, че всяка стъпка напред на българския войник извършваше най-силно аргументираната пледоария в полза на новото становище. Скоро можеше да се твърди, че домогванията ни трябва да се разширят не само до пределите на Санстефанска България, но и да се коригират с включването в нея на Одринско от устието на Марица нагоре по течението на Еркене, т. е. от Енос на Бяло море до Мидия на Черно” [377]. Повече не биваше да се очаква.

Бойната слава не само утвърди България като първата държава на Балканския съюз, но и я превърна във въплътителка на „физическата и моралната сила на Балканския полуостров”. Точно поради това според френския посланик в Берлин Жюл Камбон великите сили очакваха от нея да даде пример на ловкост, умереност, сдържаност, справедливост и гъвкавост, твърде ценни качества, за да бъдат струпани накуп в една столица. „Европейският концерт” нямаше да позволи и този път турците да бъдат „съвсем изгонени от Европа”. Ив. Ст. Гешов обаче стигна до извода, че „трябва да имаме на ръце самите резултати на войната”, защото „само от тях” може да се избере начинът на провеждане на българската политика: „Бих искрено желал, щото победоносната ни войска да създаде такова едно богато положение, че да има човек и що да жертвува, без да накърни съществените си интереси. В такъв случай истина е, че моралната придобивка (пред Европа — б. а.) не ще да е за пренебрегване” [378]. Така разсъждаваше един от най-сдържаните български дипломати, противоположност на Ризовия темперамент.

Докато Данев потегли на 25 октомври за Австро-Унгария, Теодоров се отказа от мисията си в Петербург, понеже сега не би бил полезен, а и Бобчев не желаеше помощ. Министерският съвет взе единодушно решението да не се дава „нито педя земя” на Румъния. Направи се тъжното заключение, че Хабсбургската монархия и Русия се стремят да притиснат северната съседка към Добруджа, за да я отклонят от Трансилвания и Бесарабия [379]. Рядко съвпадение на великодържавните интереси на двете вековни съпернички. По молба на българското правителство Сазонов отказа на Майореску да посредничи по добруджанския въпрос [380]. Поне на този етап от балканските взаимоотношения.

Правителството чакаше от Главното командуване да нахвърли условията за примирие, за да разполага с тях за всеки случай. То изрази недоволство от липсата на повече политически такт в Главната квартира, в чийто бюлетин битката при Бунархисар — Люлебургаз се сравни с тази при Мукден, напомняйки за поражението, понесено от руската армия във войната с Япония. В същото време дипломати с разпалено въображение, като Ризов, отправяха друго словесно предизвикателство към Петербург, като вече си представяха Фердинанд в храма „Св. София”, който „турците тъкмели да минират и да хвърлят във въздуха” заедно с царя победител. След като се запозна със сензационната телеграма, Министерският съвет не знаеше какво да прави — „да плаче или да се смее” [381]. По-подходящо би било първото изражение на лицата.

На път за Будапеща Данев на 26 октомври вечерта се спря в Белград, където разговаря с Николай Хартвиг, за което после много съжали. Руският дипломатически представител подхвърли за отстъпване и на Прилепско. Председателят на Народното събрание почти извика: „Как! Нима жертвата, която правим с допущането на тъй наречената спорна зона, не е достатъчна?” Той напомни колко мъчително е откъсната от сърцето тази българска област, за да се постигне сговорът „за тържеството на югославянската идея”, и призова Русия да бди за точното изпълнение на съюзния договор със Сърбия: „Отклоним ли се от него, не може да се знае догде ще се стигне. Едно е вън от всяко съмнение — от сговора не ще остане нито помен.” Хартвиг се опита да твърди, че договорът може да се промени от хода на войната, на което Данев живо възрази, че договорът е сключен „именно с оглед на войната и нейните всевъзможни последици и че ако у нас имаше най-малкото съмнение, за да не бъде той по някаква причина изпълнен, никой български държавник не би сложил подписа си под него” [382]. Двамата събеседници останаха на своето с вярата, че в Петербург има височайши арбитър, който ще си каже тежката, но справедлива дума в случай на спор.

На 27 октомври Министерският съвет не знаеше нищо за положението на бойното поле, дори му бе неизвестно къде се намира Главната квартира. Макар че всеки час се очакваше посредничеството на великите сили, Главното командуване не бе изпратило основните условия за примирие [383]. Високата порта обаче смяташе вече посредничеството за твърде бавно действие с оглед българското настъпление към Цариград и се подготви да премине към преки преговори със съюзниците. Същия ден княз Богориди по поръка на Рифаат паша съобщи на Ст. Никифоров в Париж, че новото правителство на Кямил паша „е разположено да третира направо с балканските държави”, които да му представят условията си [384]. Тъй като някои от представителите на силите в София вече получиха инструкция да предложат посредничество, Гешов като „човек на мира” запита съюзните правителства как се отнасят към подобно предложение и при какви условия [385]? Уплашените управляващи кръгове на Босфора обаче бяха с една крачка напред.

И на 28 октомври нито силите предложиха посредничеството си, нито Главното командуване изпрати условията си за примирие. Царят започна да нервничи и отправи от Ямбол остър упрек срещу правителството, че го лишило от всякакви известия върху хода на събитията. Четейки във вестниците относно ходатайствата на Високата порта за посредничество и разните проекти за разрешаване на източния въпрос, той поиска да знае най-новите новини от пълномощните министри, какви са намеренията на правителството и какво е неговото становище за превземането на Солун: „Дълбоко скърбя за начина, по който правителството игнорира държавния глава в тия съдбоносни и толкова тежки за царството времена” [386]. Фердинанд се чувствуваше изоставен в неведение, защото Главната квартира бе преместена в Лозенград, а неговият помощник го държеше далеч от нея под предлог да бъде обезпечена личната му сигурност.

Гешов веднага отговори, че всички важни известия на дипломатите се изпращат незабавно на царя. Представителите на великите сили не направили още никакви официални постъпки за посредничество, понеже не всички били получили надлежните наставления: „Нашето намерение по тоя въпрос е да изучим условията на щаба на армията, които условия били подложени на одобрението на Ваше Величество и молим да ни бъдат изпратени. Чакаме мнението и на нашите съюзници по тая медиация.” След което щеше да се действува „в зависимост изцяло от обстоятелствата”. По въпроса, засегнал най-дълбоко монарха — гърците влезли в Солун „като в изоставена къща”, министър-председателят се впусна в искрено оправдание и заблуждаващо самоуспокоение: „Относно Солун, ние настоявахме и настояваме нашите войски да отидат по-скоро там. Превземането не предрешава въпроса за окончателното присъединяване било на Солун, било на многобройните други македонски градове, завладени от нашите съюзници” [387]. Като добър финансист Гешов смяташе, че има в джоба си договорите, честно подписани за изплащане полици. Окончателното уреждане на лихвите се отложи за след свършването на войната.

На свой ред министрите се оплакваха, че не могат да насочват външната политика, тъй като не знаят докъде са стигнали войските в настъплението си към Цариград. Навред се чуваше „все напред”, докато се наложи мирът в самата османска столица, което означаваше, че предстои сражение на Чаталджа. На 28 октомври сър Ед. Грей посъветва България да се споразумее с Русия, „ако не желаете да си създавате опасни главоболия и комплициране” [388]. Главната квартира мълчеше.

Потиснат от оскъдните сведения за напредването към Цариград, Фердинанд на 28 октомври в 22,15 ч. телеграфира на генерал Савов, че положението му в Ямбол става „страшна непоносимо”, и настоя да бъде допуснат до Лозенград: „За европейско интервенираме и дума да не става. Ако Вие, Савов, сте съгласни, отговорете както схващате положението на нашите войски, което за жалост не ми е известно. Дълбоко съм възмутен от постъпката на началника на щаба на армията зад моя гръб и одобрявам дадения нему отговор. Ужасен съм от холерата, най-страшен враг на войските” [389]. За посредничество царят не искаше и да чуе. За да се потопим в треската на победителите, ще се позовем на призива, отправен до Теодоров от обикновено въздържания генерал Г. Вазов: „Искайте всичко, за да получите достатъчно. Но в Цариград трябва да влезем.” За да стане столица на Балканския съюз или съюзен град подобно на Хамбург [390]. Оправданието пред великите сили изрече Бобчев: „Натам (към Цариград — б. а.) ни влекат турските сили” [391].

Генерал Савов докладва вместо на правителството на царя, че на следващия ден армиите ще достигнат на 15 км пред Чаталджанската позиция. Гешов говорил на генерал Фичев за възможна интервенция на великите сили „днес или утре” и му поискал условията за примирие, при което началникът на щаба го препратил към Фердинанд, на когото вече бил представен проект [392]. Следователно правителството имаше по-големи основания да се сърди на монарха, обаче не можеше да си го позволи. Помощник-главнокомандуващият уточни своето мнение, поддържано според него от генерал Фичев и полковник Нерезов, че „атакуването на Чаталджанската укрепена позиция може да се оправдае само ако Турция дотогава не признае, че е бита и не поиска интервенцията и сключването на примирието въз основа на условията, изработени от нас”. Изхождайки от това становище, той заключи, че „интервенцията сега трябва да се допусне, без да се спира движението на армията, за да се види какви условия Турция ще предложи и в зависимост от това да решим по-нататъшния ход на операциите” [393]. Въпросът за сключването на примирие бе от компетентността на Главното командуване, но с приближаването на Цариград и Протоците се навлизаше във вулканичната област на голямата политика.

Царят благодари за откровения отговор, обаче пак изрази съжаление, че се намира толкова далеч от армиите: „Мисля тяхното приближаване към Цариград без техния главнокомандуващ. Това е за мене смъртоносен удар. Бих рекъл, че в щаба на армията не се желае моето присъствие в Лозенград и по-нататък. Затова ще отпътувам утре рано (30 октомври — б. А.), без да чакам повече. Наредете тайно моята охрана [394]. Но инстинктът за самосъхранение надделя над болезненото честолюбие и Фердинанд остана още едно денонощие да недоволствува в Ямбол.

Упоритата съпротива на Австро-Унгария и Италия срещу сръбски излаз на Адриатическо море и опасността от тежки усложнения породи неприложимата идея България в името на общия мир да се съгласи „щото Сърбия да слезе с една ивица място на Бяло море”. Гешов енергично отблъсна опита да се разреши спорът между други държави в ущърб на България, която дава най-големи жертви във войната: „На Бяло море едва ли ще има място за троица... България не се е с нищо провинила, за да искат от нея само жертви” [395]. И на Бяло море в Македония, и на Черно море в Добруджа. Българската дипломация се солидаризира с искането на Сърбия за Адриатика повече заради собствените си интереси, отколкото заради нейните.

Данев нямаше пълномощия да преговаря в Будапеща, а трябваше да се ограничи само до размяна на мисли относно премахването от Балканския съюз на османското владичество в Европа, с което да се разреши „радикално” балканският въпрос. В първата среща на 27 октомври граф Берхтолд най-напред запита госта дали българските войски ще влязат в Цариград, подхвърляйки поощрително, че България би била „най-добрият пазач” на Протоците. Председателят на Народното събрание се изплъзна ловко: „Не знам какви са задачите на военната стратегия, но може да Ви уверя, че няма български:, държавник, който сериозно да ламти за Цариград.” Той изтъкна, че войната е обявена „предимно за освобождението на Македония”, при което Берхтолд нарочно отбеляза, че „стратегическият обект на войната” е повече в ръцете на съюзниците на България. Данев пак прибягна до стратегическите съображения, наложили главните сили на България да се насочат в Тракия за сломяване основните противникови сили, повярваше, че съюзниците няма да се карат за Македония [396]. Разбира се, той не спомена за договорното разграничение със Сърбия.

Без да скрива съжалението си, че 7-а рилска дивизия не изпревари гръцкото влизане в Солун, Данев обяви града в българската сфера, защото в него живеят 15 000 българи, а околността е населена предимно с българи. Той категорично отхвърли всякакъв сръбски излаз на Бяло море и настоя да се търси естествената посока към Адриатическо море [397]. Граф Берхтолд обаче упорствуваше само за търговски излаз към морето, където Двойната монархия имаше преки интереси. Сега сърбите можеха да преминават през Черна гора. Той препоръча България да се споразумее с Румъния, но на свой ред. Данев отрече правото на „зрителката” да получава обезщетение след очерталата се победоносна война. Председателят на Народното събрание отново заяви, че България желае бързото сключване на мира, не се стреми към завземане на Цариград, но ако Портата не приеме мира, то ще се наложи като „военна необходимост” пробиването на Чаталджанската укрепена позиция. Ето защо силите трябваше да въздействуват в Цариград да се сключи примирие чрез посредничество при три главни условия: предаване на Чаталджанската позиция в български ръце; гарантиране непрехвърляне на подкрепления от Азия; Одринската крепост да не бъде снабдявана [398]. Стопанинът на Балплац слушаше внимателно и опипваше пукнатините — противоречия на Балканския съюз, които вече се бяха тук-там появили.

На следващия ден Данев се опита да предаде убеждението си, че Османската империя няма да се откаже от европейските си владения без натиска на силите, явяващ се за предпочитане пред българското влизане в Цариград, където се кръстосваха множество интереси. Той разви наскоро нагласената теза, че България е благодарна на освободителката Русия, но общите интереси на двете държави срещу Османската империя ще се изчерпят след постигането на пълното национално обединение. Признавайки „естественото надмощие” на Австро-Унгария в Югоизточна Европа, Данев сподели, че икономическите и културните интереси на България са насочени към Дунавската монархия, здрава основа за политическо приятелство, понеже никъде не се сблъскват техните стремежи [399]. Това затвърди впечатлението на Берхтолд, че не всичко е наред в Балканския съюз, поради което България търси подкрепата на Виена.

На 29 октомври Данев бе приет от императора и престолонаследника, които се отзоваха много ласкаво за България. Те изказаха готовност да я подкрепят, но при условие да се отстъпи „нещо малко” на Румъния. За Солун отсъдиха, че се пада на България, обаче въпреки горещата защита, направена от българския пратеник в полза на сръбския излаз на Адриатика, те гледаха на него „с лошо око”, без да го смятат повод за голяма война [400]. Данев се бореше преди всичко против спускането на Сърбия по долината на Вардар към Бяло море, водещо до нарушаване на съюзния договор.

Посещението на Данев в Будапеща предизвика задоволство в Балплац, но остана огорчението от „притворните приятели”, сключили съюз със Сърбия, макар и с прибавената уговорка, че няма острие срещу Австро-Унгария. Възникна въпросът, дали „ще имаме политика с политика, или политика против политика”? Посредничеството по излаза на Адриатическо море излезе несполучливо. Хабсбургската монархия бе готова да воюва, невярваща, че България ще се бие с нея за сръбски излаз, след като Сърбия искаше да си присвои Северозападна Македония с 300 000 българи. Напротив, подхвърляше се, че българските войски трябва „да пазят Пирот и Ниш” [401]. От казаното можеше да се направи изводът, че Австро-Унгария не бе против Балканския съюз като цяло, а преди всичко против членуването на Сърбия в него, което му придаваше открита противоавстрийска насоченост. Както Германия, и тя се стараеше да сблъска България и Русия, както и Великобритания и Русия — за Протоците.

Относно посредничеството на „европейския концерт” българският пратеник докладва на правителството, че то би могло да се приеме поначало „под известни условия за военна сигурност”: “При все това трябва да бъдем готови на всичко, защото не знаем как практически ще наложат силите волята си на Турция” [402]. На 29 октомври вечерта Гешов съобщи на царя, че все още пълномощните министри на великите сили не са направили постъпки за посредничество, понеже германският и австро-унгарският не са получили инструкции. Същевременно той пак помоли да му се телеграфират условията на щаба на действуващата армия за приемане на посредничеството, одобрени от Фердинанд, за да ги има предвид в случай на извършване очакваната намеса. Министър-председателят изрази недоволството си от намерението на гръцкото правителство да върне в Османската империя 30 000 пленници, главно от бившия солунски гарнизон, които щяха отново да се появят на Чаталджа. Царят напълно одобри мнението да не се освобождават пленниците, а да се приберат и хранят в България [403]. Коромилас не се съгласи.

Най-сетне Главното командуване изпрати на правителството условията за примирие: Османската империя да демобилизира армията си; да предаде Одринската крепост, като нейният гарнизон остане в България до окончателното сключване на мира; вдигане блокадата на черноморския бряг; да се разреши на българските войски снабдяването по море; даваше се срок от 24 часа да се приемат или не предложените условия [404]. Царят прибави важното условие: „Аз съм против всяка интервенция и примирие, догдето Турция не се признае за победена” [405]. Чуждите военни наблюдатели обърнаха внимание, че националният химн се пее с изменен припев: „Марш, марш, Цариград е наш!” [406].
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


329. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 2, л. 83—84.

330. Димитриев, P., цит. съч., с. 303—304; Кантарджиев, Т., цит. съч., с. 28; Ганчев, Ал., цит. съч., с. 130—131.

331. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 18—23; ф. 740, оп. 5. а. е. 2, л. 88; Войната... Т. 4, с. 22—26.

332. Димитриев, P., цит. съч., с. 305—307; Христов, Ат., цит. съч., с. 110—112; Имануел, цит. съч., т. 1, с. 114—115.

333. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 200, 204, 206, 208, 232; Жостов, К., цит. съч., с. 50—51, 59—60.

334. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 19.

335. Балканската война 1912—1913. Военните действия в Тракия... с. 132—139; Хохвехтер, Г., цит. съч., с. 26—34; Маршал Абдулак, цит. съч., с. 10; Izzet pascha. Op. cit., S. 187—189.

336. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 5, л. 21.

337. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 160—165, 267—269; Българска военна история... Т. 2, с. 512; Махмуд Мухтар, цит. съч., с. 120—122.

338. Пак там, л. 279—280.

339. Българска военна история... Т. 2, с. 513.

340. Алиев, Г. Турция в период правления младотурок (1908—1918 г.), М., 1972, с. 224—225.

341. ДПИК, т. 1, с. 240; В. Мир, № 3695, 26. Х. 1912.

342. Руската оранжева книга. . . с. 22—23.

343. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 92; GP, Bd. 33, S. 272—273, 279— 281.

344. Пак там, л. 88, 91, 96; Коларов, Н., цит. съч., с. 56—57.

345. Салабашев, Ив., цит. съч., с. 403—405; OUAP, Bd. 4, S. 764—765; GP, Bd. 33, S. 306.

346. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 308.

347. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 85, 123; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 406.

348. Бобчев, Ст., цит. съч., с. 44—45.

349. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 94.

350. Пак там, л. 119; Маджаров, М., цит. съч., с. 80—81; BD, V. 9, Р. 2, р. 80, 86, 90.

351. Пак там, л. 125.

352. Пак там, л. 124; OUAP, Bd. 4, S. 783—787; BD, V. 9, P. 2, p. 92, 95, 98.

353. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 311—315; ЦДИА, ф. 568, оп. 1,а. с. 772, л. 7; OUAP, Bd. 4, S. 790—796. Самият Фердинанд се опасяваше да не би постъпката във Виена да се изтълкува зле в Петербург, та се наложи Дансв да го успокоява, че разполага с „достатъчен кредит” на доверие в руските ръководни среди. — Данев, Ст. Акцията ми в Пеща... с. 68.

354. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 315—317.

355. Пак там, л. 321—323; ДПИК, т. 1, с. 240.

356. Пак там, л. 261; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1198, л. 173 BD, V. 9, Р. 2, р. 106, 111—112, 115.

357. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 1, л. 27.

358. Димитриев, P., цит. съч., с. 311.

359. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 87; ф. 317, оп. 7, а. е. 7, л. 482.

360. Българска военна история... Т. 2, с. 512—513.

361. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 55; Балканската война през погледа... с. 155—158.

362. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 357.

363. Пак там, а. е. 1, л. 29; а. е. 3, л. 374.

364. Пак там, ф. 740, оп. 5, а. е. 10, л. 89, 93, 158.

365. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 407, 424, 432, 453—454.

366. Пак там, л. 459, 489, 491—495.

367. Българска военна история. . . Т. 2, с. 514.

368. Фичев, Ив. Балканската война..., с. 193—194.

369. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 2, л. 38—40, 42.

370. НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 92; БИА, ф. 21, а. е. 2, л. 290; Приложение към том втори... с. 76—77.

371. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 680—681; Приложение към том втори... с. 4—7, 19.

372. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 3, л. 538, 543, 553—554.

373. Пак там, л. 563—564; Фичев, Ив. Балканската война... с. 195—196.

374. Българска военна история... Т. 2, с. 515.

375. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 126, 135, 137, 140, 144, 160; a. е. 1198, л. 191.

376. ДПИК, т. 1, с. 664; Руската оранжева книга... с. 23; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 45—46.

377. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 138; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 28-31.

378. Пак там, л. 167—171,

379. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 330.

380. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 727, л. 15; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 18—19.

381. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 331—332; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 169.

382. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща... с. 70.

383. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 14, л. 341.

384. ДПИК, т. 1, с. 261.

385. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 179; В. Мир, № 3697, 29. X. 1912.

386. Пак там, л. 186.

387. Пак там, л. 188; Мир, № 3700, 1. XI. 1912.

388. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 348; Маджаров, М., цит. съч., с. 81-83.

389. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1415.

390. Пак там, ф. 273, л. 11, 13—14.

391. Пак там, ф. 255, а. е. 9040, л. 22.

392. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 662.

393. Пак там, л. 852.

394. Пак там, а. е. 3, л. 1416, 1476.

395. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1193, л. 174, 189, 191; ф. 568, оп. 1, а. е. 754. л. 1; HHStA, PA, Geheim XLV/4, Bl. 215—216; OUAP, Bd. 4, S. 809.

396. Данев, Ст. Акцията ми в Пеща... с. 72; Приложение към том първи... с. 29, 32.

397. ЦДИА, ф. 176, оп. 1, а. е. 1193, л. 194.

398. OUAP, Bd. 4, S. 836—839. Бертхолд обмисляше подкрепа на Петербург срещу българското влизане в Цариград, ако руското правителство подкрепеше Австро-Унгария да не допусне сръбски излаз на Адриатическо море. — GP, Bd. 33, S. 312—314.

399. OUAP, Bd. 4, S. 839-840, 849—850.

400. ДПИК, т. 1, с. 241; PRO, FO, Political 371/1582, p. 20.

401. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 741, л. 54—73; а. е. 855, л, 10—П; HHStA, PA, Geheim XLV, Bl. 476—477.

402. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е, 1193, л. 194.

403. Пак там. л. 193, 199—202.

404. СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 687.

405. БИА, ф. 273, а. е. 2746, л. 8.

406. Лашуш, Л., цит. съч., с, 92.