България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.
Г. Марков
 

Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори
 

ПОЧИВКА ЗА ВОЕННИТЕ, НАПРЕЖЕНИЕ ЗА ДИПЛОМАТИТЕ

Високата порта хвърли всички налични пропагандни средства, за да накара великите сили да сметнат, че „България е принудена да подава приятелска ръка на Турция, за да се тури край на войната”, дори се отказала от Одрин и голяма част от вилаета. Най-много се престара Норадунгиян ефенди, който държеше език на самопровъзгласил се победител, но не успя да убеди познавачите, преценяващи, че „положението на турската армия не е изменено и тя е негодна за офанзива”. Гешов не се разтревожи от неверните заключения в наченатата печатна кампания за „влошеното военностратегическо положение” на България: „След като паднаха наши 40 000 жертви, мисля, че наша длъжност е да се опитаме дали чрез едно примирие и преговори за мир не можем да добием същите условия, които ще добием и подир нови големи жертви. Ако не успеем, ще се бием пак.” Той изисква от пълномощните министри да опровергават незабавно очевидно лъжливите слухове: „В Чаталджа, знаете добре, че за примирие се третира, а не за мир, та за Одрин дума не става. В Лондон ще искаме цяла Тракия” [145].

По-чувствителен бе министър-председателят спрямо оплакванията на словоохотливия Коромилас, че съюзниците не са наложили своите условия за примирие и трябвало да продължават войната. Той се възмути, че така говори един съюзнически министър, който се стремял — „да продължаваме ние (българите — б. а.) огромните си жертви, когато други парадират”. Никакво съжаление не се изказа за спирането на военните действия: „Във всякой случай ние, отговорни за тоя народ, бяхме длъжни да направим тоя опит” [146]. Самото определение „опит” издаваше съобразяване с очакваните мъчнотии.

Напразно Хаджимишев настояваше да се приеме най-сетне принципът на съразмерността по население и жертви, за да се улеснят и ускорят преговорите, защото „цял свят признава, освен Коромилас, справедливостта на тоя наш принцип”. Гръцкият министър упорствуваше непоколебимо да се представя „крайната линия” преди мирните преговори, за да се спори по нея. В Атина не отричаха значимостта на българските победи, обаче отказваха „да платят тяхната цена”. Напротив, гръцките войски не преставаха да завземат освободени вече земи на север и изток от Солун, та генерал Тодоров предупреди на 22 ноември: „Въоръженият конфликт с гърците не ще се избегне, ако нашето правителство не се намеси енергично в разрешението на тези въпроси и не се накарат гърците да не вземат чуждата територия.” Той дори заплаши: „ще бъда принуден един ден да ги изпъдя със силата на оръжието, на след това каквото ще да става” [147]. Постоянните несъюзнически предизвикателства пораждаха неразумни настроения, набиращи взривоопасна сила.

Гешов не мръдваше от становището за съразмерността и чакаше с нетърпение да се потвърди узнатото от Демидов, че Гърция е готова да отстъпи „по всичко друго освен Солун”. Позовавайки се на съобщаваното от генерал Тодоров, той поиска да се спре гръцкото проникване в освободените от българските войски земи, „за да се избягнат неприятните последици, които другояче са необходими”. По негово нареждане Бобчев заби тревога, че гърците отхвърлят примирието, но Сазонов не вярваше те да искат сериозно граница по р. Места, нито да влизат в Цариград; говорил им да не мислят за Драма и Битоля. Според него Сърбия нямало да измени на подписаното, но не бивало да дразни Австро-Унгария. Накрая примирено препоръча „споразумение за избягване на скандала и разваляне святото дело” [148]. Противоречие до противоречие. За Солун и околността изобщо не се отвори и дума. След като Сърбия напуснеше Адриатическо море, нали щеше да се „разшири” по Вардар в безспорната зона?

На 23 ноември Коромилас изрази недоволството си, че в българското предложение се говори за временно присъствие само на гръцките войски западно от Вардар, а нищо не се споменава за напускането на българските войски. Той продължаваше да се прави на „гръмнат” от примирието, обаче Гърция могла и без да го подписва да участвува в преговорите за мир. Не му омръзна да повтаря за представяне на „крайната линия”, за да се установели спорните въпроси и точки, върху които би се извършил един арбитраж. Министърът се постара да внуши предразположението, че тогава могло да се направят взаимни отстъпки, при което Хаджимишев не престана зорко да следи „да не би да се старае (Коромилас — б. а.) да ни изиграе иначе” [149]. Българският представител бе родом от Южна Македония и следователно не страдаше от прекалена доверчивост.

Царят държеше освен Данев и Маджаров да бъдат назначени за упълномощени делегати двама висши военни — генерал Паприков, български представител при Черногорската главна квартира, и полковник Жостов, познаващ отблизо положението на фронта в качеството си на началник-щаб на 3-а армия. В сутрешното си заседание на 24 ноември Министерският съвет реши да се упълномощи само генерал Паприков, а полковник Жостов да участвува като „технически съветник по военните работи”. Фердинанд трябваше да се съгласи, макар да желаеше да разполага с изпитано предан човек с пълни права в делегацията. Чапрашиков бе определен за секретар [150]. Длъжността на началник-щаба бе временно изпълнявана от полковник Иван Колев, отличен кавалерийски командир и генералщабен офицер, когото Главното командуване не назначи на заслужаващото място.

Данев и Теодоров, току-що пристигнали от Лозенград, докладваха за пренията около сключването на примирието, наблягайки особено върху проявената от генералите Савов и Фичев отстъпчивост „на всяка цена”. Царят се отчаял след несполуката пред Чаталджанската позиция. Взе се решение да не се съобщава „крайната линия” на Гърция, докато не се подпише мирът, както и да не се отстъпва „нито педя земя” на Румъния освен гарантиране нейното владение над Северна Добруджа и черковно-училищни права за куцовласите в Македония. Данев очакваше в Лондон да бъде „повече спъван, отколкото подпомаган” от съюзниците [151]. Но инструкцията на правителството гласеше: тъй като на Чаталджа нищо не се говори относно предварителните условия на мира, „нашите делегати в Лондон ще си съобщават взаимно с делегатите на нашите съюзници условията, които ще се предлагат на турците”. Те се задължаваха да поддържат „законните и умерени искания на съюзниците” [152]. Разчиташе се и на домакините, понеже Кямил паша минаваше за англофил.

Фердинанд настояваше непременно първият български делегат да заеме такова положение, „щото да се наложи безусловно за председател на конференцията”. Най-добри изгледи за подобна длъжност притежаваше Гешов като ръководител на правителството на първата държава в Балканския съюз. Той изказа условно съгласие — ако отидат четиримата съюзнически министър-председатели. Баучер телеграфира това на Венизелос, който веднага се реши да пътува за Лондон, където се надяваше да уреди въпроса за подялбата. Гешов обаче отказа под предлог, че не всички съюзнически правителствени ръководители ще участвуват в мирната конференция. Съществуваше и друга причина — предизвикателният Норадунгиян ефенди поставяше своето пребиваване в британската столица в зависимост от това на Гешов, а царят не искаше да види на отсрещната страна „един много хитър арменец” и се изказа в полза на Данев [153]. Дори и на цената да не се заеме постоянното председателско място на конференцията.

Хаджимишев с право се разочарова от завоя на министър-председателя, защото се надяваше, че в лична среща, далеч от пакостното влияние на шовиниста Коромилас, недоразуменията ще бъдат благополучно уредени. Гешов обаче не бе готов да представи „крайната линия”, докато не се види размерът на „османското наследство” и не приемаше арбитража. Венизелос остана на решението си да отиде в Лондон като единствен съюзнически правителствен ръководител със същото желание да се наложи за председател на конференцията, поради което Данев бе инструктиран „в краен случай” първите делегати да председателствуват по азбучния ред на страните [154].

Примирието трябваше да се използува за усилване бойната способност на армията, „чрез което да се даде едно силно оръжие в ръцете на правителството, за да поддържа своите искания в предстоящите преговори за сключването на мира”. На 23 ноември генерал Савов обърна внимание на Гешов върху необходимостта войските да се поставят в пълна готовност за подновяване на военните действия „в случай на упорство от турска страна”. Поставеният срок от 25 дена бе определен за пълното снабдяване на действуващата армия. В противен случай неспособността на армията за „решителни и смели операции” трябваше „да се вземе непременно в съображение при воденето на преговорите за мир” [155]. Предстоеше трудна зимна война.

За разлика от правителството, което се гордееше пред чужденците, че „нашата войска е достатъчно дисциплинирана, за да не се занимава с политика”, Главното командуване взе рязко отношение срещу разпространявания от Портата слух,. че „българите се били примирили с мисълта за Одрин и по-голямата част от Тракия да останат под турско владичество”. На 25 ноември полковник Нерезов помоли Външното министерство „да разгласи на целия свят, че нито българският народ, нито армията ще позволят подобно нещо”: „Напротив, те са решени до един да положат костите си по бойните полета, но ще устоят щото нито педя земя от тази, която е вече оросена с юнашка кръв, да не бъде отстъпена на тези поганци. Армията е здрава и юначна и е готова отново да се хвърли в борбата и окончателно да сломи своя перфиден враг” [156]. Началникът на Оперативния отдел, твърде войнствен по природа и доста влиятелен пред царя, разшири позицията си в Главната квартира след чаталджанската злополука и последвалото примирие, при което генералите Савов и Фичев показаха отстъпчивост.

Данев бързаше за Лондон и успя да прекара само един ден в Букурещ. Нарекоха го „човек на мисиите”. На 26 ноември той се срещна с крал Карол, министър-председателя Майореску, министъра на вътрешните работи Йонеску и ръководителя на опозиционната Либерална партия Йон Братияну и присъствува на тържественото откриване на парламентарната сесия. Българският пратеник отрече аспирациите към Северна Добруджа и изрази готовността да се признае черковно-културната автономия на куцовласите в Македония [157]. Той дебело подчерта: „Не допущаме да става въпрос за компенсация и не приемаме да се говори за стратегическо изправление на границата, тъй като самото преплитане на стратегията в случая изключва онова доверие, което имаме за цел да създадем.” Само в краен случай би могло да се обсъди разрушаването на укрепените точки край границата и изправянето на граничната линия там, където „е нерационално пречупена, но без да засягаме Силистра”. Събеседниците на Данев обаче очакваха „нещо повече” и намериха отстъпката недостатъчна. Подхвърляха за линията Тутракан — Добрич — Балчик. Кралят напомни заплашително, че на три пъти отблъсквал предложението на Портата за съюз срещу България и не мобилизирал при обявяването на Балканската война въпреки съветите на две велики сили. Неговото тронно слово не оставяше никакво място за съмнение: „Румъния е смятана като важен фактор в (от — б. а.) европейския концерт и при окончателното уреждане на повдигнатите от балканската криза въпроси нейната дума ще се чуе” [158].

Изводът на Данев бе противоречив: „Ректификацията е хипнотизирала румънците. Ето защо осуетяването й мъчно ще се преглътне. Не мисля, че ще се дойде до крайност.” В подкрепа на твърдението си той посочи, че Румъния ще търси удовлетворение на Лондонската конференция, определяйки за делегат своя пълномощен министър Николае Мишу. Председателят на Народното събрание бе наклонен да посъветва да се отблъсне „без заобикалки” румънското искане, но не посмя да бъде „тъй категоричен”, защото международното положение на България бе изключително сложно — мъчнотии от страна на Високата порта по въпроса за Одрин, настаняване на гърците в Солун, изтласкването на Сърбия от Адриатическо море към Македония. Въпросът изискваше „зряло” обсъждане. Според Данев приемането по принцип да се обсъдят отстъпките в Добруджа трябваше да се свърже с разширяването на юг, с поемането на част от османския външен дълг и с построяване на мост над Дунава. И пак повтори: „Не забравяйте, че в случая ние сме сами самички” [159]. Министерският съвет изслуша доклада, без да вземе решение. Скоро Данев забрави предишната си предпазливост.

Българският пратеник предупреди домакините, че е дошъл само да изслуша румънските искания и не е натоварен да преговаря по никаква „териториална ампутация”, каквато една държава победителка не може да допусне. Но Майореску, малко недочуващ, все повтаряше заедно с другите: „България ставала много голяма” и била длъжна да плати обезщетение. Председателят на Народното събрание напусна румънската столица с убеждението, че в нищо не се е съгласил и нищо съществено не е обещал, обаче внимателното му държане създаде погрешното впечатление, че ще са възможни преговори за извършване на „стратегическа ректификация” [160]. Румънското правителство се стараеше да започне и завърши преговорите преди сключването на мира, докато България е заета във военните действия.

Фердинанд отново стана войнствен. На 27 ноември Чапрашиков и полковник Жостов предадоха в Министерския съвет царската воля „да не отстъпваме нито крачка от линията Мидия — Родосто” или да се продължи войната. Началникът на щаба на 3-а армия призна, че сега войските още не са способни да настъпват, обаче и врагът не бил годен да излезе пред укрепленията си. Устно полученото нареждане нямаше необходимата сила, за да подчини правителството. Гешов съобщи на Данев, че Чапрашиков ще му представи устно за сведение в Лондон новото предложение на монарха за бъдещата граница с Османската империя, но с молбата да не говори никому по този въпрос, докато не се видят лично [161]. Окончателното решение щеше да вземе Министерският съвет след допитване до царя.

Генерал Димитриев, чиито права на командуващ съединените армии бяха иззети на 23 ноември, изказа пред Главното командуване становището, че оставането на позиция при Чаталджа има смисъл само ако се предприеме пробив на вражеската укрепена линия, и понеже според него за нова атака можеше да се помисли едва след падането на Одрин и привличането на тежка артилерия, той предложи 1-ва и 3-а армия да се оттеглят с главните си сили на линията Сарай — Черкезово — Синекли. Ако неприятелят би се решил да излезе от укрепленията и отхвърли авангардните части на 4-а преславска и 10-а сборна дивизия, то според командуващия 3-а армия щеше да бъде възможно неговото отрязване от укрепената позиция чрез преминаване в решително контранастьпление и притискане към Странджа планина и Акаланските височини. Най-мъчно се оказа оттеглянето на артилерията в „кал до колене”. Конете, воловете и биволите изнемогваха, хората се впрягаха с тях [162]. И излизаха по-издръжливи в своята упоритост. Стана обичайно войнственият дух на монарха да бъде охлаждан от тъжбите на генерал Димитриев. На 28 ноември командуващият внесе поредната тревога, че 3-а армия е застрашена да загуби всичките си коне и добитък в най-скоро време поради големия недостиг на ечемик и сено. Хората също не получаваха и половината дажба брашно. Повече от месец исканията на генерала не били чути в София: „Моля мощното на Ваше Величество застъпничество, без което славната 3-а армия ще изгуби и най-малката подвижност. Ако преговорите за мир нямат достатъчно шанс за сполука, необходимо е да се дадат 10—15 дена, за да можем да си поохраним конете и добитъка, и по този начин да си възвърнем донегде маневрената способност” [163]. Фердинанд веднага хвърли оплакването като обвинение за небрежността на Министерския съвет по снабдяването на действуващата армия.

Гешов с основание възрази, че правителството е запознато с печалното положение в продоволствието на 3-а армия едва на 25 ноември. Взети бяха незабавно нужните мерки за доставяне на потребните храни и фуражи по море през Дедеагач, по железница през Одрин и през София — Ниш — Скопие — Сяр — Дедеагач, линия, наскоро поправена [164]. В хода на войната царят като главнокомандуващ все по-често вземаше страната на генералите в споровете с гражданските власти.

Според генерал Димитриев с оттеглянето на двете отделни армии се напускаше „районът на една чисто пасивна позиция, която сковаваше всяка наша инициатива”. Той обаче се боеше да не би противникът да усети оттеглянето и да го обърка с незабавно възобновяване на военните действия на 5 или 6 декември. Необходимите 15—20 дена щяха да се използуват за възвръщане „пълната способност за маневриране и активност” [165]. Генерал Савов би могъл да упрекне командуващия, че все мисли „най-лошото” като генерал Фичев, но самият преживя холерното сътресение.

Продължавайки еднодневните проучващи посещения, на 28 ноември Данев заяви на граф Берхтолд във Виена, че „България непременно трябва да вземе Одрин, в противен случай ще продължи войната, ще иска също Солун”, и помоли за подкрепата на Двойната монархия. Той обаче същевременно изтъкна, че неговата страна ще поддържа съюзницата си Сърбия по въпроса за излаз на Адриатическо море срещу който Австро-Унгария бе готова да воюва и с Русия. Последното откровение охлади благосклонното настроение в Балплац — за Одрин бе обещано съдействие, но за Солун се отговори уклончиво. Затвърди се подозрението, че България се е задължила военно със Сърбия срещу Хабсбургската държава. Обмисляше се интернационализирането на Солун или установяване на българо-гръцки кондоминиум, при което Данев не се сдържа да отбележи: „Такова недоносче не е по наш вкус.” Наложи се Салабашев да убеждава допълнително Берхтолд, че Солун с български хинтерланд и в гръцки ръце „ще заприлича на едно голямо село”. Графът най-сетне призна, че Солун трябва да принадлежи на България, готов бил да й помага но “под условие, че и България също ще се отнася приятелски към Австро-Унгария и ще помогне да се осигурят нейните политически интереси” [166]. В Солун стопанските, а на Балканите и политическите.

Впечатленията на Данев от Берлин, където пребивава на 29 ноември, бяха по-благоприятни. Кидерлен-Вехтер прие сърдечно у дома си председателя на Народното събрание, съгласи се Солун и Тасос да се присъединят към България, но препоръча споразумение с Румъния, която „не щяла да иска много”. Тук пролича директивата на Вилхелм II, мечтаещ да отстрани „руското настойничество” над Балканския съюз, като Румъния стане свързващо звено между него и Тройния съюз. Ръководителят на Вилхелмщрасе познаваше турската тактика на протакане, та се опитал да внуши на посланика Осман Низами паша благоразумие и отстъпчивост, налагани от резултатите на войната. Пашата обаче бил непоколебимо уверен във възможността да се продължи войната и трябвало да се натисне в Цариград за отстъпването на Одрин, защото тъй или инак щял да падне в български ръце [167].

Високата порта се съвзе дотолкова, че взе да се изказва за прокарване „само на известни ретификации на границата” в краен случай се допускаше български излаз между Кавала и Дедеагач, а за Македония и Албания се предвиждаше автономия. Преговорите с гърците изобщо се отхвърляха като неподписали примирието. Това означаваше ново протакане, което не можеше да не възмути българското правителство, особено след засилването на противобългарските гонения в Югозападна Македония — „превземане на български черкви и училища”, грабежи, насилия и убийства [168]. На Галиполския полуостров не се появиха никакви гръцки войски.

Неуспехите често водят до раздори. На 29 ноември Д. Христов прочете в Министерския съвет писмо на генерал Димитриев, в което руският възпитаник хвърли обвинението, че атаката срещу Чаталджанската позиция била „замислена и прокарана чрез царя от една групичка италиански (възпитаници — б. а.) генералщабни офицери начело с полковник Нерезов”. В русофилския Министерски съвет избухна недоволство, породило желанието Фердинанд да изпрати „тия господа” под огъня в първата бойна линия [169]. За монарха не се измисли подходящо наказание. Твърдението на командуващия 3-а армия не бе основателно, понеже генерал Фичев бе италиански възпитаник, а генерал Савов — руски.

Обезсърчението на генерал Димитриев се сля с опасенията на началник-щаба. На 30 ноември генерал Фичев запозна правителството с „извънредно неблагоприятното положение” на най-голямата отделна армия, „лишена от всякаква маневрена способност” и поставена в невъзможност да води настъпателни операции. Лошо време, болести, разкаляни пътища, недостиг на храна и фураж, намаляване на личния състав от 80 000 на 40 000 души, подкопаване на дисциплината и духа. Описание в най-мрачни бои. Командуващият смяташе „донякъде” за възможно да излезе от трудното положение. Генерал Фичев поставяше условието: „Ако не се сключи мирът, то да се употребят всички средства да се продължат преговорите най-малко 15—20 дни, за да може да се преодолеят всички мъчнотии, в които се намира 3-а армия. Ако се почнат в скоро време военните действия, ние ще бъдем лишени от сериозното съдействие на 3-а армия, която беше най-силната ни група, я можем да рискуваме твърде много” [170]. Това повторно тревожно предупреждение настигна Данев в Лондон.

Генерал Димитриев все питаше относно изгледите за хода на преговорите, за да знае с какво време разполага — до 3—9 декември да завърши измъкването на артилерията, като остави авангардните части да задържат противника „с дни”, докато се слеят с главните сили на новата основна позиция. Преживял дълбоко мъката на несполуката, той пак изтъкна: „Турците ще бъдат слаби само ако излязат от тази позиция (Чаталджанската — б. а.).” Инак ги намираше неуязвими. Ядосан от неверието, генерал Савов го пресече, че Главното командуване има свои съображения и ще издаде директива относно бъдещата отбранителна линия [171].

Суровата природа на войната омръзна на Фердинанд, който не можеше да пренесе Главната квартира в двореца си. Официалният повод за напускането на оперативния театър бе желанието му да следи по-отблизо работата на Лондонската конференция. На 1 декември той отдаде височайшата заповед по действуващата армия № 41, приподписана от генерал Фичев: „Принуден по важна държавна работа да отпътувам за пределите на царството, възлагам през време на моето отсъствие командуването на войските от действуващата армия във всяко отношение на моя помощник генерал-лейтенант Савов.” Със следващата заповед помощник-главнокомандуващият получаваше правото да утвърждава присъдите на военнополевите съдилища за лица и чинове до дружинен командир. Висшите офицери в съдебно отношение оставаха извън обсега на генерал Савов, разполагащ вече формално с големи права в командно отношение [172]. На другия ден той оглави действуващата армия. Стана нейният фактически главнокомандуващ с всичките опасни последици за политиката.

От този ден генерал Фичев „доброволно се потули”, защото според неговите думи „стратегията на боздугана”, „доктрината на необмислените решения” и „политиката на авантюрите” взели връх над здравия смисъл. Досега генерал Савов се оплакваше, че по политически въпроси правителството търси направо царя, а той съобщавал на своите военни съветници само това, което намирал за необходимо. Въпреки че помощник-главнокомандуващият направляваше операциите, той си остана за Министерския съвет лице, „делегирано” от монарха [173]. С превръщането му в пълновластен стопанин в Главната квартира и надхвърлянето на съвещателния глас генерал Савов щеше вече да разполага с богата дипломатическа и политическа преписка.

Министерският съвет намери завръщането на царя през освободените земи за полезно и реши да го посрещне в София „по начин, който подобава на главнокомандуващ на една победоносна армия”. На свой ред Неклюдов се заинтересува дали Фердинанд ще бъде на 6 декември в София, за да удостои с присъствието си обеда в руската легация по случай именния ден на императора. Честолюбивият монарх този път учуди всички с резкия отрицателен отговор: „Не желая никакъв прием и никакви тържества, когато половината София е в траур и напълнена от умирающи ранени... Как мога да зная къде ще бъда на 6 декември. Намирам запитването на Неклюдов за моето местопребиваване нахално; мога да кажа само, че няма да бъда в София” [174]. На руското правителство не бе известно намерението на царя да се завърне през Солун и Скопие. Пропускайки да се отбие в Париж поради бързо напредващото време, Данев на 1 декември следобед взе участие в подготвителното съвещание на първите съюзнически делегати, съгласувало следното становище: да се настоява за граница с Османската империя по линията на Цариградския вилает; независима Албания в граници, определени от съюзниците или от великите сили с уважаване на съюзническите искания; по въпроса за Беломорските острови се вземаше предвид желанието на силите; искане за военно обезщетение, което би могло да се компенсира с частта от османския държавен дълг, легнала върху съюзниците [175].

От косвени източници Данев узна, че ако Портата не може да запази Одрин, щяла да прекъсне преговорите за мир след 6—8 седмици, поради което настоя да се постави въпросът ребром и изиска бърз отговор. Той се надяваше да се въздействува в Цариград чрез съгласието между съюзниците и желанието на силите час по-скоро да турят край на войната: „Но най-ефикасно средство трябва да бъде нашата военна готовност, на което обстоятелство обръщам най-сериозно внимание на министерството (Външното — б. а.).” Първият български делегат обаче предвиждаше, че съюзниците ще се възползуват от подновяването на военните действия, за да вкарат България в отежнено положение и прокарат своите претенции при разделянето на „османското наследство”: „В заключение или не трябва да се подновява войната, или, ако се поднови, ще трябва да разчитаме на нас и само на нас.” В Министерския съвет си взеха бележка, че „можем да се принудим да воюваме сами без съюзниците”, но Гешов напомни: „Недейте забравя обаче положението на войската, което продължава да бъде, както го оставихте”. Приведе се срокът на генерал Димитриев за подобрение на положението — „една почивка от 15—20 дена, та толкоз най-малко трябва да траят преговорите, ако те се приключат без мир“ [176]. Следователно преговорите зависеха пряко от готовността на българската армия да възобнови бойните действия.

Данев все пак намери време, макар и за един ден — 2 декември, да отскочи и до Париж, където бяха „нагазили в гръцките води”, а Д. Станчов чакаше да получи орден в Солун. Той разговаря с Поанкаре, Дешанел и Изволски, установявайки, че „Франция поддържа Балканския съюз и идеята — Балканите на балканските народи”. Министър-председателят обърна внимание на надменния език, държан от пълномощниците на Портата, при което българският представител отбеляза, че в такъв случай войната ще продължи до премахването на последните остатъци на османското владичество в Европа. Пред в. „Тан” Данев заяви: „България няма да отстъпи по въпроса за Одрин и е готова да подкачи войната, ако Турция откаже да отстъпи града.” Съглашението трябваше да упражни влияние в полза на трайния мир. Поанкаре намекна за необходимостта от посредничество, обаче председателят на Народното събрание подчерта, че това е метод на турската дипломация. Френският първи министър смяташе, че Сърбия ще се отметне от съюзния договор, понеже не получавала излаз на Адриатическо море. Настойчиво я съветвал да не повдига подобен въпрос. Що се отнасяше до Гърция, Поанкаре препоръка арбитраж, идея на Венизелос, на което Данев противопостави идеята на справедливостта, а за Солун и истината на плебисцита. Тъй като френският министър-председател наблегна върху необходимостта да се укрепи Балканският съюз, първият български делегат си позволи почти да извика „натъртено”: „Осъществяването на тая мисъл е обаче възможно само при едно условие — да не се повдига засега никакъв въпрос за дележа между съюзниците, додето траят преговорите за мир.” Той опроверга сензационните новини във „Фигаро” за някакво пребиваване инкогнито на Фердинанд във Виена и за предстоящо присъединяване на България към Тройния съюз [177]. За жалост източниците на тези умишлено скроени и разпространявани интриги се намираха в столиците на съюзниците, в случая в Атина, стремящи се да злепоставят България пред покровителствуващото Балканския съюз Съглашение..
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


145. ЦДИА, ф. 176. оп. 2, а. е. 1195, л. 140—141, 173—174, 182—183.

146. Пак там, л. 142.

147. Пак там, л. 148; ДПИК, т. 1, с. 578.

148. Пак там, л. 151. 154. Сазонов настоя България да се „сдобри” с Румъния, като уреди „незабавно” спора, и да предотврати всяко изостряне на отношенията с Гърция. Дори се самопредложи за посредник между София и Букурещ в името на общото дело. — Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 717, л. 32—33; а. е. 728, л. 5—9.

149. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 167—168.

150. Пак там, л. 166, 175, 179, 193; ф. 284, оп. 1, а. е. 2883, л. 1.

151. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 449—451, 456.

152. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 248; ДПИК, т. 1, с. 580.

153. Пак там, л. 179, 192, 220; Приложение към том първи... с. 146.

154. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 197, 201, 207; ДПИК, т. 1, с. 579— 580; В. Мир, № 3726, 27. XI. 1912.

155. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 21—22.

156. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 200; В. Мир, № 3729, 30. XI. 1912.

157. Куцовласите на брой 250 000 населяваха главно Епир и Тесалия, а в Македония живееха 65 000 души. — БИА, ф. 15, а. е. 1768, л. 66—67.

158. Данев, Ст. Моето участие... с. 416—417; Държавен вестник, № 269, 27. Х. 1912; 27. XI. 1912; HHStA, PA, Geheim XLV/6, Bl. 343, 370-371.

159. Миланов, П., цит. съч., с. 276—279.

160. Приложение към том първи... с. 44; Калинков, Г., цит. съч., с. 131 — 132.

161. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 220; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 463—464; ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 24; БИА, ф. 14, а. е. 1362, л. 8; ф. 273, а. е. 186, л. 23; СД XVII ОНС, 1 и. с. с., кн. 1, с. 775—776.

162. БИА, ф. 15, а. е. 1362, л. 5—7; Димитриев, P., цит. съч., с. 365—360.

163. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 223; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12. л. 359.

164. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 225.

165. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12, с. 437, 495.

166. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 222, 253; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 418—419;UAP, Bd. 4, S. 1077—1078, 1088; Bd. 5, S. 52, 72—73, 105—106; GP, Bd. 34, S. 43—44.

167. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, a. e. 1196, л. 3, 40; ф. 568; оп. ,1, а. е. 745. л. 5—12; Миланов, П., цит. съч., с. 280—281; GP, Bd. 34, S. 37—39; OUAP, Bd. 5, S. 75—77, 119.

168. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 249—250; ДПИК, т. 1, с. 580.

169. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 471.

170. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1195, л. 256—257.

171. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 12, л. 47, 65, 92, 119.

172. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 1—4, 34. Генерал Савов бе доволен, че вече щеше да се знае „кой е началникът” в Главната квартира, обаче се смяташе за „временен командуващ”, т. е. заместник на главнокомандуващия до неговото завръщане: „Задълженията ги имах аз, но правата ги нямах.” — Приложение към том първи... с. 271.

173. Приложение към том втори... с. 288; В. Отечество, № 280, 15. V. 1926; Иванов, Н. Народната партия... с. 23.

174. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 12, 17, 28.

175. ДПИК, т. 1, с. 282.

176. Пак там, с. 281—282.

177. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 35; ДПИК, т. 1, с. 284—285; Държавен вестник, № 274, 3. XII. 1912.