България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.
Г. Марков
 

Глава втора. Под ударите на холерния бич. Оздравяване чрез преговори
 

ЗАСТОЙ НА ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА МИР

Сър Едуард Грей откри конференцията на 3 декември 1912 г. в 12 ч. в двореца „Сен Джеймс”, пожелавайки от името на крал Джордж V „добре дошли” на всички делегати и изразявайки надеждата, че те „в тукашната атмосфера на спокойствие и безпристрастие ще могат да работят за постигането споразумение, което да осигури на всички благата на мира”. Той обеща пълно съдействие за успешното протичане на важното международно събитие. Данев благодари за радушното гостоприемство и миролюбивата атмосфера, които биха могли да подпомогнат изработването на такъв договор на съгласието, осигуряващ на изстрадалия Балкански полуостров траен мир и ера на спокойствие и напредък. В знак на признателност той предложи провъзгласяването на Грей за почетен председател на конференцията, което се прие веднага от всички пълномощници. След завършването на първото заседание ръководителите на делегациите се споразумяха всеки ден да се сменят в председателствуването на заседанията, последователно, по азбучния ред на техните страни [178]. Наглед равноправно положение, но с убедително предимство на балканските съюзници.

Вечерта Данев заяви на османските делегати — „искаме Одрин”, на което му се отговори отрицателно „по причини стратегически и народно-религиозни”. Той се усъмни дали е възможно силите да съдействуват в Цариград за напускане на тази твърдо заета — като Чаталджанската — позиция и по-скоро допускаше скъсване на преговорите. Такова песимистично настроение още в началото на конференцията. При подобни нерадостни изгледи първият български делегат не разбра предложението за линията Мидия — Родосто, чието предявяване само би поставило зле България точно пред онези велики сили, на които най-много разчиташе. Ето защо той посъветва правителството да не се отклонява от първоначалното си решение Мидия — Енос. Гешов напомни непромененото мнение на Министерския съвет, че линията Мидия — Родосто „се подига от нас като първо наше искане” [179]. Данев не знаеше, че тази линия бе предложена по желанието на царя и военните му приближени. Победният ход на войната и неочакваното за българските държавници озоваване пред Чаталджа и на Галиполския полуостров зачеркнаха понятието автономия от техния политически речник. Отново се заговори за Санстефанска България, ощетена със Скопие и обезщетена с Одрин и Солун [180].

В заседанието на 4 декември се размениха пълномощните писма. Възползувайки се от правата си на председател и като имаше предвид настояването на Главното командуване да се спечелят 15 дена и изказаното желание на Съглашението да не се разваля Балканският съюз, Данев повдигна въпроса, че не може да се пристъпи към същността на работата, преди Портата да упълномощи своите делегати да преговарят и с гръцките представители. Решил паша държеше да се почнат веднага разискванията в присъствието на гръцките делегати, без обаче те да вземат думата, докато се получат нови инструкции от Цариград. След малки прения се наложи възгледът на Данев, който вдигна заседанието до разширяването на пълномощията на османската делегация [181]. Той продължи да присъствува задочно и в Главната квартира, чиито мнения често се превръщаха в ръководно начало на дипломатическо поведение.

Същия ден в 15,36 ч., във Форин офис, сър Едуард откри посланическата конференция, предназначена да работи за уреждането на балканската криза така, че да не се сблъскат великите сили и се предизвика всеобща война. Заседанията се държаха в тайна, решенията се вземаха само „ад референдум” [182]. Всъщност всички ходове на конференцията за мир се извършваха под наблюдение и подлежаха на утвърждаване от „европейския концерт”.

От разговорите си с Грей и посланиците Данев почерпа сведения относно „трънливия въпрос” за определяне границата с Османската империя. Общо взето, симпатиите бяха на българска страна, особено в Париж, Петербург и Берлин, обаче никой не възнамеряваше да отиде по-далеч от един морален натиск. При тази сложна обстановка първият делегат изказа сдържано мнение: „Не е умно да се явяваме с неумерени претенции, освен ако искаме на всяка цена да продължаваме войната” [183]. От военностратегическа гледна точка засега това бе невъзможно.

Предвиждайки трудности в предстоящите „деликатни срещи” в Солун, Фердинанд поиска от Данев да го снабди с необходимата прясна „дипломатическа храна”. На 4 декември ръководителят на българската делегация съобщи, че Портата е непримирима по въпроса за Одрин, та ще се наложи натискане от страна на великите сили: „Очите на всички, в това число и на турците, са обърнати към нас.” Според оптимистично настроения Данев по спора за Солун „шансовете са по-скоро” на българска страна, но съглашенските посланици съветвали „най-настоятелно да запазим блока”. Той обещал при условие гръцкото правителство „да не прави сега шантажа с въпроса за дележа в Македония”. Личният негов съвет към монарха се свеждаше до продължаване на обиколката през Битоля и Прилеп: „Нужно е да се демонстрира пред съюзниците, че вън от всякакви сговори, сърцата на македонските българи са с нас и за нас” [184].

Принуден да съобрази мечтата си за излаз на Мраморно море, царят предостави на Министерския съвет да обсъди и реши въпроса за границата с Османската империя „по начин, който намира за най-целесъобразен и отговарящ на интересите на страната”. На 5 декември, след като бе посрещнат с „бляскав ентусиазъм” в Дедеагач, Драма, Кавала и Сяр, той се озова в Солун, обръщайки се предварително за съвет към правителството: „Предвид на деликатността на положението, трябва да зная какъв език е желателно да държа.” Това накара Гешов да изтъкне с показна гордост: „Царят ни никога не третира лично политически въпроси.” Генерал Р. Петров бе докладвал за „пълната неискреност и фалшивост” на принц Костантинос. Министерският съвет обаче телеграфира на Фердинанд да постъпва по съюзнически: „Предвид неизвестността относно изхода на мирните преговори и неясността на намеренията на Австрия, жизнените интереси на страната изискват да бъдем сплотени с нашите съюзници и всякаква разправия с тях да отлагаме.” Ако от гръцка страна се отвореше дума за бъдещата обща граница в Македония, царят трябваше да се ограничи с бележката, направена „в приятелска форма”, че най-справедлив е принципът на съразмерността, „тъй като предвид на огромните жертви, дадени от България, народът ще иска сметка от правителството, ако придобивките не са съразмерни с жертвите”. Генералите Фичев и Хесапчиев доложиха, че „е необходимо да се тури край на тези разпри, за да се избягнат възможните конфликти между съюзническите войски” [185].

Фердинанд се постара да избегне официалното посрещане като „гостуващ турист на гръцка територия” в Солун, поради което въпреки неколкократните гръцки запитвания не издаде кога точно ще пристигне в оспорвания град: „Не, няма да дам възможност на гърците да покажат, че те са господари на Солун.” По изричното царско желание посрещането стана пред Българското генерално консулство, докъдето се добра с лека кола. Фердинанд поздрави почетната рота от 14-и македонски полк, изслуша прочувствената реч на архимандрит Евлогий, след което сред стеклото се множество му бяха представени местните български първенци, учители и духовници. „Изтървал госта” на гарата, принц Костантинос го приветствува начумерен в консулството. Крал Георгиос и кралица Олга направиха по-добро впечатление, „извънредно любезни и сърдечни” [186]. Гръцкият монарх бе по-изискан в обноските от сина си, макар да бе установил своята постоянна резиденция в Солун. На 6 декември Министерският съвет реши да се настоява първо за линията Мидия — Родосто, а после да последва окончателно спиране на линията Мидия — Еркене — Сароския залив (между Енос и Сарос), която полковник Жостов нанесе на генералщабна карта и лично занесе на Данев. Първият български делегат бе упълномощен отначало да настоява на Мидия — Родосто „и да докара работата до скъсване”, но щом забележеше, че османските представители действително сa решени да скъсат, то веднага трябваше да поиска отлагано на въпроса, „за да направи последно опитване в София”. Тогава щеше да се предложи „линията Жостов”, като се договори построяване на железопътна линия до Родосто, по която да се осъществява икономически излаз на Мраморно море. За Одрин обаче общественото мнение бе непримиримо. Царят държеше по стратегически причини на линията Мидия — Родосто, но утвърди взетото решение и то бе предадено на Данев с пояснението, че турците имат ориенталска психика, та „необходимо е да се пазарим” [187]. И пазарлъкът се разрази, използуван от противниковата страна. Отговорностите за последиците се стоварваха върху Министерския съвет.

Правителството поиска от генерал Фичев подробен доклад за състоянието на цялата действуваща армия с оглед хода на преговорите за мир, но му бе отказано поради непреодолимата категория „строго секретно”, дори и при използуването на шифъра. Затова пък когато началникът на щаба запита „как вървят работите и какво е политическото положение”, правителството му отговори, че това си е негова тайна. Учудваща размяна на нелюбезности между два най-отговорни органа на българската държава. На 6 декември генерал Фичев докладва само за положението на 3-а армия, продължаващо да бъде “все така неудовлетворително” — от 15 дена не могла да се снеме от позицията си при Чаталджа. Загубената маневрена способност, големите мъчнотии в изхранването, затруднената медицинска помощ, липсата на пътища и калта създаваха огромни грижи на Главното командуване, още повече, че „генерал Димитриев се е доста разколебал, та духът на армията му доста се е намалил” [188]. От това зависеше и духът на българските делегати в Лондон.

Генерал Фичев бързаше да оползотвори затишието за подготвяне от 1-ва и 3-а армия, на тилната позиция на линията Чантъ — Синекли — Странджа, където в случай на прекъсване на преговорите да се води активна отбрана. На 6 декември генерал Савов съобщи на командуващите своята преценка относно хода на преговорите за мир: „в непродължително време ще ни се постави въпросът, сме ли в положение да продължим войната”, на който е необходимо даването на точен отговор, за „да не въведем в заблуждение нашата дипломация, което би имало гибелни последствия за бъдещето на отечеството”. Той поиска спешно да му се направят подробни доклади за всестранното състояние на отделните армии и отряди, за да се установи дали „без особен риск можем да ги употребим в бойни действия” [189]. При условие, че щяха да останат снабдителните линии Кадъкьой — Димотика и Дедеагач — Димотика.

Още същия ден генерал Димитриев свика на съвещание своя щаб и началниците на дивизии, в които преобладаваше неблагоприятното мнение: „За настъпателни действия нашата армия е вече неспособна, особено на тази местност и в това време на годината както поради материалното си разстройство, така и поради състоянието на духа.” Войниците желаеха мира, но дисциплината им не бе разрушена — „ако стане нужда да се защищава придобитото, то войските са годни за активни отбранителни действия”. Позицията Странджа — Синекли обаче се намери неудобна за упорита отбрана. Като непременно условие се подчерта редовното снабдяване, за да се преодолее страхът не от врага, а от глада. Холерата, големите загуби, изтощението от изнурителните походи, пълната откъснатост от домашните не можеха да не повлияят отрицателно върху духа [190]. Участниците в съвещанието се чувствуваха задължени да кажат „самата истина”, за да не вкарат дипломацията в грешки, които „могат да изложат отечеството на гибел при водене на преговорите за мир” [191].

Разграничавайки се от началник-щаба, на 7 декември генерал Савов заповяда в случай на подновяване на военните действия 1-ва и 3-а армия да се бият на старата си чаталджанска позиция, защото по военностратегически и политически причини е невъзможно да се изоставя вече заета позиция. Недоволен от „черногледството”, вечерта той извика генерал Димитриев на телеграфния апарат, за да му посочи вероятността турците, за да не предадат Одринската крепост от глад — да прекъснат преговорите и да настъпят веднага с цел деблокиране на обсадената крепост. Помощник-главнокомандуващият допусна настъплението да се извърши от Чаталджанската позиция, свързано с настъпление от Галиполския полуостров, където се съсредоточаваха значителни вражески сили, или само откъм Чаталджанската позиция. Той нареди да се направи от невъзможното възможно, но 3-а армия да се върне и срещне противника на предишната си позиция и да го отблъсне, „от което ще зависи да вземем Одрин с глад, който турците по никакъв начин не искат да предадат”. Генерал Димитриев гледаше на старата позиция като на ариергардна, като главната позиция се подготви на линията Сарай — Черкезово — Карталтепе: „Друг изход от сегашното положение аз не виждам... При сегашните съдбоносни обстоятелства важно е да не погубим армията тук, а Одрин е второстепенна работа” [192].

Генерал Савов реши да покаже на генерал Димитриев, че пред него не е генерал Фичев, и го накастри: „Главоболията, които работите в 3-а армия създават, са неимоверни и понякога непреодолими. Веднъж едно мнение поддържате, а друг път — друго.” Ставаше дума за избора на новата позиция: „С това, разбира се, предизвиквате противоречиви разпореждания, които зле се отразяват и на 1-ва армия, която в нищо не е крива. Тия лутания именно ще докарат работите дотам, че противникът ще ни свари в разплох, защото 16 дена (са — б. а.) откак сме сключили примирието и тия 16 дена са употребени изключително за работи на 3-а армия.” За избягване противоречащите на правилата за водене на войната разпореждания генерал Димитриев бе призован да се съобразява точно с директивите на Главното командуване. Заемането на позицията Сарай — Черкезово — Карталтепе щеше да бъде в разрез с важни военни и политически причини, които в Главната квартира не можеха да пренебрегват. Генерал Савов помоли „най-настоятелно” Данев да не се дава никакъв повод за прекъсване на преговорите, за да се спечелят няколко дни за снабдяването на 3-а армия [193].

Тежкото продоволствено и здравословно състояние на 3-а армия налагаше да се продължават преговорите за мир. На 6 декември генерал Савов прецени в доклад до Фердинанд международното положение като „твърде неблагоприятно” за България, защото никоя велика сила не била „искрено и определено” на нейна страна: „При тия условия последствията даже от една още победоносна кампания се явяват твърде проблематични. Ето защо въпросът за продължаването на войната или не е въпрос твърде важен и за него трябва да вземе отговорността отговорното правителство.” Той се застрахова и по отношение на обсадената крепост: „За Одрин това е въпрос на политиката, в която не мисля, че ние, военните, можем да се месим” [194]. Поне през този период на войната.

Но още на следващия ден помощник-главнокомандуващият, позовавайки се на съобщения от Данев стремеж на Портата да добие снабдяването на Одрин с храна, понеже „положението там не е розово”, допусна, че крепостта може да се предаде от глад. Следователно османското Главно командуване щяло да се принуди да прекъсне преговорите и незабавно да подеме настъпателни действия „било от Галиполи, свързани с такива от Чаталджа, било само откъм Галиполи”. Ето защо генерал Савов заповяда 1-ва и 3-а армия да са готови за възобновяването на бойните действия, а 7-а рилска дивизия по-скоро да се съсредоточи на Галиполския полуостров. Но докладите на генералите Димитриев и Диков не бяха обнадеждаващи, а те трябваше да се имат предвид при вземането на съдбоносното решение за продължаване или прекъсване на преговорите [195].

В заседанието на 6 декември османските представители заявиха, че още не са получили пълномощия да преговарят и с гръцката делегация, поради което преговорите се отложиха. В частни разговори те помолиха да се позволи продоволствуването на одринския гарнизон. Естествено молбата бе отблъсната, като излизаща извън компетентността на дипломатите. Гешов отхвърли поставянето на въпрос, решен вече с примирието: „Възмутени сме от надменността на турците да искат снабдяването на Одрин с храна. Не трябва да се допуща дори да се разисква.” Норадунгиян ефенди сам призна, че въпросът може да се остави за разрешение от посланическата конференция [196]. Тя служеше като втора утвърждаваща инстанция, бранеща интересите на отделните велики сили и покровителствуваните от тях балкански държави.

Фердинанд продължи пребиваването си в Солун на 6—7 декември, разменяйки протоколно-лицемерни гостувания с представителите на гръцката династия. Той присъствува на литургия в черквата „Св. Кирил и Методий” по случай имения ден на Николай II, зачитане, предназначено да запълни отсъствието му в руската легация. На тръгване царят награди синовете си, генералите Петров и Тодоров и пълномощния министър Станчов с ордени „За храброст” — последния като запасен подпоручик „за примерно изпълнение на ординарческа и разузнавателна служба във време на бой” [197]. Кой от наградените заслужаваше ордена си въпреки пропуснатото изпреварващо влизане в Солун реши царското благоволение.

Главното командуване бе заето с мисълта да усили българското военно присъствие на решаващите Чаталджански и Галиполски фронтове. В Солун останаха само три дружини и шест батареи. На 7 декември генерал Савов даде следните наставления на генерал-майор Христофор Хасапчиев, представител при гръцката Главна квартира: „Да се протакат нещата, както са били досега, догдето не се сключи мирът или се почнат военните действия, защото иначе ще се поставим в лошави политически условия и можем да унищожим успеха на нашето оръжие в Македония. Обаче трябва да се направи всичко възможно да се избягват стълкновения между съюзническите войски“ [198].

Докато Фердинанд се стараеше да играе ролята на „домакин” в Солун, обръщайки генералното консулство в свой дворец, ЦК на ВМОРО изготви и му връчи меморандум на надежди и отчаяние: „Нашата мечта — мечтата на българския народ, ето вече се сбъдва — и няма да има по-щастливи от нас, ако зарята на свободата огрее всички кътове на етнографическа България под българско знаме.” Съдбоносното „ако” обаче навяваше „страшната мисъл”, че съюзниците на България могат да наложат разпокъсването на Македония, унищожавайки спасителната идея за автономия. Приготовленията на сръбските и гръцките военни власти показваха, че окупацията на български земи няма да бъде временна. Ръководството на ВМОРО призова царя да се застъпи „с всички средства докрай, за да се избегне каквото и да е разпокъсване”, при което можеше „да разчита на помощта на македонския българин до последната му капка кръв” [199]. То вярваше, че Балканският съюз е сключен върху идеята за автономия, а съюзниците на България искат да я разрушат.

Генерал Савов ревниво бранеше правата на Главното командуване, направляващо операциите на цялата действуваща армия, и никак не обичаше командуващите отделни армии да му внушават стратегически съображения. Според сведения на разузнаването на 8 декември вражеската Чаталджанска армия наброяваше 125—140 000 души, като се забелязваше ускорено пренасяне на войски и към Галиполи. За помощник-главнокомандуващия бе твърде вероятно 1-ва и 3-а армия да се отбраняват на Чаталджа, където „турчинът се е здраво загнездил”, а сформиращата се 4-а армия да настъпи към Булаирската позиция [200]. Но стратегическо решение още не бе взето.

След като прецени мненията на началниците на дивизии, генерал Кутинчев на 10 декември достигна до извода, че 1-ва армия, с изключение на 3-а балканска дивизия, „е поставена в доста добро материално и морално състояние и е в положение да води без риск военни действия”. Дори се изрази увереност в успеха. Необходимо бе само да се осигури подвозът на продоволствени и фуражни припаси. Командуващият посрещна спокойно предположението на Главното командуване, че прекъсването на преговорите може да се очаква всеки ден, а възобновяването на военните действия след шест дни: „Турците искат да скърцат и плашат зайците” [201]. Подобна бодрост на духа допадаше на генерал Савов и несъмнено щеше да повлияе при избора на следващия командуващ съединените армии. Генерал Фичев пак настоя тилната позиция Чантъ — Синекли — Странджа да се разглежда като главна, а тази при Чаталджа определи за ариергардна. Ако противникът настъпеше с превъзхождащи сили, авангардните части на 4-а преславска и 10-а сборна дивизия трябваше бавно да отстъпят на главната позиция, пред която се разполагаха минни заграждения. Опарил се веднъж от Чаталджанската позиция, генерал Димитриев мечтаеше да измъкне неприятеля от нейните укрепления и да го бие на новата позиция, където да се яви изнурен, гладен и с малко артилерия, за да бъде разбит и отрязан в базата си [202].

Вечерта на 8 декември Джордж V даде прием в Бъкингамския дворец, като най-дълго разговаря с българската делегация. Той обеща пълно съдействие за постигане успех на конференцията. Не пропусна да изкаже задоволството си от срещата между Фердинанд и Георгиос в Солун [203]. Пореден знак за запазването на Балканския съюз.

Държането на османските делегати „в младотурски дух” подсказваше, че те няма да отстъпят, ако великите сили не „натиснат Портата” да се открехне. Възелът на спора се заплиташе около Одрин — „без Одрин няма мир”. Съглашението бе по-склонно да въздействува в Цариград макар и с доброжелателни съвети. Фердинанд обаче поиска чрез военния аташе в Петербург, подполковник Борис Сирманов, големокалибрени оръдия и бойни кораби. Генерал Сухомлинов доложи на Николай II, а той го насочи към Сазонов и Коковцов „предвид новосложилите се политически обстоятелства”. Поради надеждата за добър изход на започналите мирни преговори и желанието да не се възобновяват военните действия, заплашващи европейския мир, „и за избягване обвиненията в подстрекаване и явно поддържане на България”, руското правителство засега отклони удовлетворението на молбата. За да подслади отказа, военният министър остави отворена вратичка, че ако се подновят бойните действия и Русия бъде принудена да се намеси, „тогава не два броненосеца, а целият черноморски флот в 24 часа ще дойде на помощ за смитане на Чаталджанската позиция” [204]. Всъщност заемането на тежки оръдия бе по-вероятно.

Бобчев отправи друга молба на 9 декември до Коковцов — да се наложи „одринската линия” Енос — Еркене — Мидия. Тази постъпка бе веднага предприета чрез Гирс. Руският министър-председател се възползува от случая да обърне внимание върху опасността да не би между България и Гърция да се случи „нещо повече от скарване” и без да вземе отношение спрямо принципа на съразмерността, наставнически се произнесе, че „сега е важно да завършим общата си работа в Лондон и после да се занимаваме с въпроса за взаимните между съюзниците отношения” [205]. За споровете между България и Гърция обаче не бе предвиден арбитраж.

Посланическата конференция се обяви против български излаз на Мраморно море и реши да се остави „достатъчен хинтерланд” на Цариград и Протоците. Данев, предвиждащ неблагоприятното решение, незабавно се съобрази с волята на „европейския концерт”: „При тази обстановка надали има смисъл да искаме линията Родосто — Мидия, с което ще се поставиме само в разрез на силите, от жеста на които очакваме сключването на мира.” На 10 декември Фердинанд изрази голямото си съжаление: „Нам не остава друго, освен да се простим с Мидия — Родосто. Гледайте поне хинтерландът да не остане по-далеч от Сарос.” Ръководителят на българската делегация бе натоварен да настоява за островите Тасос и Самотраки, разположени пред Кавала и Дедеагач: „Аз (Фердинанд — б. а.) бях сега там и говоря по предмета и от името на нашия Генерален щаб” [206].

Въпреки застраховащото си нежелание да се меси в политическите съображения на правителството овластеният с правата на главнокомандуващ генерал Савов започна да поставя своите прословути срокове. На 10 декември той се обърна към царя и министър-председателя с предупреждението, че противникът нарочно протака преговорите, за да спечели време, и усилвайки се с нови войски на Чаталджанската позиция и Галиполския полуостров, да получи настъпателна способност и още веднъж „да опита своето щастие с оръжието”. Генералът подчерта, че Одрин трябва да бъде присъединен и поради важната си военностратегическа стойност; следователно оръжието отново щеше да заговори: „Важното за нас е да не се даде време на противника да се усили. Смятам, че за тая цел преговорите не би трябвало да продължат повече от 4—5 дена, след който срок военните действия да се почнат, ако нашите условия не се приемат.” Въпреки че армията не бе напълно снабдена с храна, топло облекло и обувки за зимна война. Закъсняването на 7-а рилска дивизия да се съсредоточи на Галиполския полуостров, ако бойните действия биха се подновили по-рано от горепосочения срок, можеше да постави Главното командуване в затруднено положение [207]. Оказа се, че времето работи повече в полза на врага.

Гневът на Фердинанд срещу „черногледия” генерал Димитриев не премина лесно. Генерал Савов пък търсеше защита на своята откровеност, целяща осветляването, „а не да се упражнява натиск върху политиката на правителството”. На свой ред той се оплака, че министрите държат Главната квартира „в пълно неведение относно хода на преговорите за мир, защото, види се, считат, че тия въпроси не са от нашата компетентност” [208]. Държавниците и висшите военни трябваше да притежават поне азбучна грамотност за оправяне в „другата” област, намираща се в тясна връзка с „тяхната”.

След като Портата се съгласи да преговаря и с гръцките представители, на 10 декември конференцията започна същинската си работа. Съюзниците представиха своето общо предложение, като поискаха: отстъпване на цялата османска територия, разположена на запад от линията Родосто — залива Малатра (източно от Мидия), с изключение на Галиполския полуостров; отстъпване на Беломорските острови; отказ от всички права върху Крит. Тъй като Осман Низами паша повдигна въпроса за снабдяването с храна на населението в Одрин, Данев го отправи към генерал Иванов. Самият той бе на мнение да се натовари специална комисия по раздаване на храна за коледните празници, за да се предразположат силите и „за да се избегне прекъсването на преговорите, както искат нашите военни власти и тукашните посланици”, като се спечелят още няколко дни [209].

Първият български делегат не знаеше за обрата в Главната квартира. Неговото омилостивяващо ходатайство не мина пред царя и Министерския съвет: „Ако е въпрос за човеколюбие, нека Турция го упражни, като предаде крепостта и спаси не само обсадените християни, но и всички.” Включително мюсюлманите и евреите. Данев чакаше знак от Главното командуване кога армията ще е готова за действие: „Вместо да скъсват турците, ще искам аз да скъсам, за да заставя силите да упражнят още по-силен натиск в Цариград в полза на мира с Одрин на България.” Той зачеркна в телеграмата: „Моето интимно убеждение е, че войната мъчно ще бъде подновена, но все пак трябва да бъдем готови и да стоим здраво на позицията си” [210].

Според генерал Иванов трябваше да се предприеме опит за превземане на Одринската крепост още в началото на войната чрез бързо настъпление по двата бряга на Марица, което при успех щеше да направи твърде възможен пробив на Чаталджанската позиция и да ускори сключването на мира. Най-сетне на 6 декември генерал Савов назначи комисия под председателството на командуващия 2-ра армия, която да проучи възможностите за атака, „ако общата обстановка позволи”, на кой участък и с какви средства. След тридневно съвещание в Свиленград на 11 декември комисията състави протокол, установяващ, че превземането на крепостта посредством ненадейно нападение вече е невъзможно, постепенната атака пък е съвсем неподходяща, а за продължителна предварителна бомбардировка не достигаха снарядите и следователно най-подходяща бе ускорената атака „с най-голяма вероятност за успех” на Източния сектор. Поставиха се искания за усилване на обсадната армия с пехота, артилерия и инженерни части. Командуващият докладва, че моралното състояние на войските е много добро и могат без риск да се употребят в бойни действия, за да свърши по-скоро войната „с последния замах” [211].

Генерал Савов предаде на царя своето тълкуване на протокола, чието съдържание потвърждавало невъзможността след 10 октомври крепостта да бъде превзета с открита сила. Ускорената постепенна атака на избрания сектор могла да се предприеме само след подсилване с три пехотни бригади с тяхната артилерия и след привличането на всичката гаубична артилерия на 1-ва и 3-а армия: „Горното докладвам, за да види Негово Величество с каква лекост са се отнасяли някои врагове към тоя въпрос, като в края на октомври и началото на ноември са настоявали да се атакува тая крепост с открита сила” [212]. Камъкът, хвърлен по генерал Велчев, улучи генерал Иванов.

Помощник-главнокомандуващият си позволи да вдигне завесата, спусната от генерал Фичев пред боеспособността на действуващата армия. В доклад от 12 декември той поиска от Министерския съвет да се попълни недостигът, възлизащ при обувките на 25—40% и при облеклото на 20—30%. Липсата на топли дрехи водеше до заболявания и премръзвания. Бойните припаси бяха осигурени за разлика от продоволствените и фуражните припаси — брашно за 20 дни, зърнен фураж за 10 дни, сено за 5 дни. С възобновяването на военните действия превозването на храни през Одрин щеше да се прекрати, другите снабдителни линии бяха доста заобиколни, а в Бяло море трябваше да се разчита на гръцкия флот. Следователно армията бе застрашена след неколкодневни боеве да остане без фураж, което означаваше да загуби своята подвижност, особено артилерията. Изучавайки ненадеждността на снабдителните линии, генерал Савов не се произнесе положително дали действуващата армия може да бъде осигурена в продоволствено и санитарно отношение за една по-продължителна кампания. Той се обърна към министерствата на войната и на финансите да дадат „мило и драго”, за да бъде възможно успешното по-нататъшно водене на войната [213].

Ободряваща новина бе подобряващото се здравословно състояние на армията, наброяваща повече от 240 000 пушки. Моралното и материалното положение на войсковите части се прецени като „относително добро” с изключение на тези от 3-а армия и 3-а балканска дивизия, влязла в състава на 1-ва армия, обаче и те не бяха „непоправими”: „Така че изобщо може да се твърди, че армията е в положение да води и занапред без риск военните действия, при непременното условие обаче да и се осигурят хранителните и фуражните припаси, както и топло облекло. В противен случай лишенията могат да я разстроят, деморализират и докарат до положение на пълна бойна неспособност” [214].

След като обсипа с данни зажаднелите граждански власти, помощник-главнокомандуващият повери на царя и правителството: „... В свръзка със създаденото положение от преговорите за мира и общото политическо положение, да се разреши въпросът за продължението или непродължението на войната, при условие обаче, ако продължението на войната бъде решено по принцип, то преговорите за мира да не се протакат повече от 5—6 дни, защото в противен случай ние действително печелим време да си увеличим хранителните припаси, но, от друга страна — турците се обновяват и усилват, та опасно е да не вземат числено надмощие над нас и тогава да бъдем поставени в затруднително положение” [215]. Твърде дълго изречение за стила на един генерал, но и Министерският съвет се нуждаеше от подробни разяснения по военните работи.

Отново станал нетърпелив, генерал Савов даваше все по-къси срокове на правителството. На 13 декември той вече прецени, че разполагаемите продоволствени средства „могат да ни позволят да водим война за месец—месец и половина, при условие че в най-скоро време ще се набави топло облекло за хората”. За потвърждение се приведоха множество цифри, бележещи чувствително увеличение: „Ако сега в зависимост от тия данни правителството вземе решение да се подновят военните действия, то необходимо е непременно преговорите да се прекъснат след 4— 5 дни и военните действия да се подновят; при това, след като обстановката ясно се обрисува и се види, че турците на Чаталджа ще се държат отбранително, ние съгласно с взетото решение на назначената за тая цел специална комисия ще можем да насочим усилията си за вземането на Одрин чрез ускорена постепенна атака, за която цел ще бъдат нужни не по-малко от 20 дни” [216].

За да подготви морално войските за продължаването на войната, генерал Савов отдаде на 13 декември заповед по действуващата армия № 68, прочетена пред строя на всички роти, батареи и ескадрони: „От хода на преговорите за мира става ясно, че противникът не желае да отстъпи нито педя от земята, която нашето победоносно оръжие зае. Той иска с един размах на перото да унищожи онова, което вие заедно с падналите ваши братя храбреци спечелихте.” Наричайки поведението на Високата порта „подигравка със славното българско войнство”, помощник-главнокомандуващият посочи единствения път: „Прочее, пригответе се за нови победи и с вашето неудържимо „напред” докажете отново на противника и на целия свят, че българското отечество заслужава по-голямо уважение” [217]. Уважение, на каквото се радваха българските пратеници в Лондон. Външнополитическата пропаганда не бе силно българско оръжие, поради което съюзниците сполучиха поне в част от европейския печат да засенчат славата на победите в Тракия. Това накара Гешов да изпрати окръжно до пълномощните министри, изтъквайки, че българският народ, възпитан в училище и подготвен в казармата, се вдигна за постигане „национално самоопределение и единение”, неговите синове „тръгваха не като на бой, а като на сватба и веселие”. За никого не бе тайна, както и за Високата порта, че „ролята, която се падаше на България, и задачата, която трябваше да решава, бяха едни от най-тежките, затова най-съдбоносните за общия успех”. На Тракийския боен театър империята съсредоточи главните си сили, виждайки, че „единственият най-сериозен противник е само България”, а тамошните сражения „решиха изхода на войната, и на България с гордост и заслуженост може и сега, и в историята да се припише, че тя на своите плещи изнесе най-главната и най-тежката задача”. Като наблегна върху освободителния характер на войната, министьр-председателят посочи изключително важното принципно положение, за жалост твърде вредно за националното дело, че България „в стремежа си да постигне прямата цел не поставя във военните действия политически обекти, подири неприятеля там, гдето той се намира; там тя нанесе решителни удари и упована на своята сила и правото, което тя има и които умножиха нейните жертви, спокойно и с вяра гледа бъдещето си”. Гешов отново издигна принципа на съразмерност на сили, жертви и придобивки — българската действуваща армия надминаваше по численост другите съюзнически армии, взети заедно, даде повече жертви от тях и освободи повече от половината от територията на Европейска Турция [218]. Казваше се истината, но дори всички влиятелни европейски вестници да я повтореха в милионни тиражи, дали щяха да я признаят в столиците на съюзническите държави? Нямаше никакви основания за спокойствие.

Венизелос пристигна в Лондон да преговаря не само с османските делегати, а и с Данев, без да видоизменя „прекаленото” си искане. Той каза на Баучер, че щял „да даде всичко за Солун, но него трябвало да има”. Първият български делегат изказа мнение пред правителството, че е необходимо да предложи една гранична линия, отговаряща напълно на съразмерността, за да се убеди гръцкият министър-председател „колко неговото искане е далеч от тия принципи на справедливост и колко ние, за да откупим приятелството с гърците, сме готови да отстъпим от тая линия, но без да жертвуваме местности като Солун, които съставляват повелителна необходимост за страната”. Гешов обаче напомни становището на царя, че „не трябва да се предлага на гърците граница, додето не знаем какво ще добием на изток и кои острови ще получат те (гърците — б. а.), за да направим сметка дали приблизително съразмерна част ще получим ние”. Едва след тази „пропорционална сметка” щеше да се предложи и българската гранична линия. Той съобщи строго поверително, че вероятно България ще поиска „като минимум западната граница на Санстефанска България, включително Солун, без Света гора”, над която гръцкото правителство искаше да упражнява светската власт [219].

Според сведения от Цариград на 13 декември Портата отхвърлила предложенията на съюзниците. Данев видя три възможности: контрапредложение на османската делегация; прекъсване на преговорите, за да започнат военните действия; прекъсване на преговорите, без да се нарушава примирието. Той предпочиташе съюзниците да скъсат и възобновят военните действия: „Затова моля най-настоятелно да ми се дадат нужните указания дали войските са готови за активни действия. Моето интимно убеждение е, че дотам не ще се дойде, че силите ще се намесят и ще ни спрат, обаче такъв език от наша страна ще повлияе и на турците, и на посланиците и последните по-усърдно, следователно по-успешно ще упражняват давление върху политическите кръгове в Цариград и по-лесно ще ги склонят на мир.” Генерал Савов препоръча още малко търпение: „И утре минете миролюбиво и не скъсвайте преговорите. След 4—5 дни мисля, че ще може да станете по-войнствени” [220].

Царят не сподели мнението на Данев, не се възприе то и от Министерския съвет в заседанието му на 14 декември. Първият български делегат бе натоварен да заяви на утрешното заседание енергично, че България е готова веднага да поднови бойните действия, но преди това да предаде турските възражения и да чака инструкции от София, като непременно уреди да има заседание на 17 декември. Според сведение на Ризов Русия щяла да се намеси, ако Портата не отстъпи Одрин и поднови войната. Гешов телеграфира в Лондон мнението на генерал Савов, че армия „която си е отпочинала вече, е в добро положение откъм храната и облеклото, и след четири-пет дена ние можем да подновим военните действия”: „Предвид на всичко това, няма защо да се боим от прекъсване на преговорите, но трябва да предупредим Турция, великите сили, особено Русия, че след нова война ние няма да се задоволим вече с одринската линия.” Данев трябваше да заяви на граф Бенкендорф, че България е готова да отстъпи от предложената по тактически причини линия Мидия — Родосто, ако силите се намесят и наложат като окончателна „линията Жостов” и военно обезщетение. Енергичният език на Данев и искането да се отговори „категорично да или не” допаднаха на повечето български дипломати, защото, както се изрази Ив. Ст. Гешов: „Турция само такъв език разбира, а още повече го разбира, когато има и побой!” Все по-упорито се заговори за „евентуално скъсване” [221].

Осведомявайки помощник-главнокомандуващия, че Русия е решена да наложи отстъпването на Одрин, Гешов добави: „За всякой случай обаче Вие очаквайте заповед за подновяване на военните действия.” На свой ред генерал Савов предложи БТА да оповести, че трудностите, създавани от Високата порта в преговорите за мир, издават нейните намерения да продължава войната, в която българските войски са готови да се бият при първия зов. Министър-председателят сложи резолюция за изчакване: „Намери се за прибързано от Министерския съвет” [222].

Докато правителството и делегатите водеха официални преговори за мир в Лондон, генералите Савов и Фичев решиха отново да прибягнат до услугите на Хаджикалчов. Фердинанд се съгласи да благослови тайната мисия и помощник-главнокомандуващият написа упълномощаващо писмо до Назъм паша. Българският пратеник трябваше да склони Кямил паша „да сключи по-скоро мир”, и то на поставените от Балканския съюз условия. Със специален вагон през Одрин и Лозенград той премина между чаталджанските укрепления и се озова на Босфора по неговите думи „като гълъб с маслинено клонче в устата“ [223].

От 10 до 14 декември Хаджикалчов проведе три срещи с Кямил паша и Норадунгиян ефенди. Великият везир призна, че след загубената битка на линията Бунархисар — Люлебургаз османската армия „бягала и изглеждало, че Цариград е изгубен”, поради което се обърнал с молба към Фердинанд да бъдат сключени примирие и мир. Така той щял да стане спасител на столицата и би могъл да отстъпи Одрин, обаче несполучливата българска атака срещу Чаталджанската позиция променила положението на нещата. Оживените разговори се съсредоточиха около възможностите за изтеглянето на гарнизоните от обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина и прехвърлянето им с оръжието в Мала Азия. Одринският гарнизон обаче можеше да се изтегли единствено в тила на българските армии към Чаталджа или Булаир, където да усили вражеската съпротива. Кямил паша изглеждаше склонен да приеме една граница от Дедеагач до Чорлу, за което предложи да подкачат преки преговори между Българската главна квартира и Високата порта посредством шифрована преписка. Той дори изрази готовност да се срещне на Чаталджа лично с Гешов. Норадунгиян ефенди отиде още по-далеч, заговорвайки за отбранителен съюз между империята и България с по-сетнешно привличане на Сърбия [224]. Великият везир обаче твърдеше пред Вангенхайм и Палавичини, че от Одрин никога няма да се откажат и щели да предпочетат продължаването на войната [225].

Хаджикалчов вече предвкусваше сладостта на успеха, когато го сполетя горчиво разочарование — „останах гръмнат”. За да посее недоверие между балканските съюзници, Портата реши да „изтърве” малко информация, злепоставяща българската външна политика като неискрена — официално преговаря в Лондон, а в същото време търси преки връзки в Цариград. Според Данев това означаваше българските делегати на конференцията да бъдат „удавени с плюнки”. На 13 декември виенското Кореспонденц бюро пусна в обръщение умишлено налучкващо съобщение: „Генерал Савов пристигна тук под псевдонима Калчов, банкер; миналата нощ и вчера заран той имал продължително съвещание с великия везир; казват, че било постигнато съглашение за бъдещата турско-българска граница и по други въпроси и че сключването на мира се смята за сигурно” [226]. На строгото запитване Норадунгиян ефенди отговори на Гирс, че генерал Савов телеграфирал на Назъм паша с препоръка за Хаджикалчов [227].

Възмущението на българското правителство не бе по-малко от онова на руската дипломация. БТА веднага опроверга сензационните заглавия по първите страници на вестниците: „Упълномощени сме да опровергаем по най-категоричен начин горното известие, което е само плоска интрига; българското-правителство никога не е нито помисляло да води особени и тайни преговори с Турция.” Но тъй като присъствието на Хаджикалчов бе разкрито, „Мир” се ограничи с допълнението: „Ако наистина известният банкер от Пловдив господин К. Хаджикалчов е отишел в Цариград, то не може да бъде за друго освен за негова частна работа.” Неприятно изненадан, Гешов се разпореди до пълномощните министри: „Веднага опровергайте по най-категоричен начин това, като прибавите, че никога не е било помисляно дори българското правителство да води особени и тайни преговори. Тоя слух е една интрига” [228].

Верен на скъперническата си привичка, Хаджикалчов забрави да плати сметката си в хотел „Пера палас” — оправда се, че не получил никакви командировъчни, и потегли по обратния път към Лозенград. Тук обаче „веяло вече друг вятър и никой не мислил за споразумение с Портата”. Гешов се обяви рязко против всякакви успоредни отделни преговори и заплаши с подаване на оставка. Неклюдов се намеси в името на Балканския съюз да бъдат прекратени незабавно сепаративните постъпки в османската столица. Изправен пред „най-неприятните последствия” на широко разгласената мисия, Фердинанд реши да й сложи точка. Той поиска обяснение от генерал Савов за писмото пълномощно, с което без негово знание Хаджикалчов бил натоварен да преговаря за сключване на мир [229].

Когато вестникарите разпитваха любопитно Хаджикалчов за разходката му през фронтовата линия, той трябваше да им разправя как е гонил лихвите на длъжници край Златния рог, но пред близки приятели не скриваше негодуванието си от „слънчогледната политика, сиреч политиката, която се меня всеки час”. Дипломатът любител не получи никакво поне морално възнаграждение за положените усилия, за да обере бадемите и стафидите на замесения дипломатически козунак, напротив, подхвърляха му хапливи укори за „политическото манячество”. Едва сега той разбра, че е действувал като доброволен сондьор в дълбоките пластове на цариградската почва, откъдето обикновено бликва солена морска вода. Неговият приятел Кямил паша пък се учуди „как може да има две власти в едно и също място”, след което заяви, че не може да отстъпи Одрин. По разузнавателен път се узна, че въпросът за Одрин ще навлезе в решителен етап, ако се заплаши със скъсване или направо се прекъснат преговорите. Тогава Портата щеше да разчита единствено на посланическата конференция, главно на Германия и Австро-Унгария [230].

Министрите рядко бяха виждали Гешов толкова ядосан, както в заседанието на 15 декември, посветено на намесата на неотговорните фактори във външната политика. Наложило му се да дава обяснения пред Неклюдов и съюзническите дипломатически представители, твърдейки, че Хаджикалчов предприел пътуването си до Цариград и без знанието на царя. Министър-председателят преглътна един от приготвените „горчиви хапове” и отложи подаването на оставката. Не беше време за правителствена криза. Министерският съвет изрази недоволството си от Главното командуване, което на всеки 24 часа различно гледа на армията — ту гори от нетърпение да влезе в Цариград, ту я обявява за ненадеждна, ту иска да се протакат преговорите, ту да се скъсат час по-скоро. Колата на българската политика се теглеше от орел, рак и щука [231]. Сравнението все още звучеше доста пресилено, но основата за недоразумения между двореца, правителството и Главното командуване бе заложена.

Контрапредложението на Портата бе оповестено в заседанието на 15 декември: Одринският вилает остава в империята; автономна Македония начело с протестантски княз, избран от съюзниците между династиите на неутралните държави; Албания под скиптъра на султана и с османски принц; участта на Крит да се уреди между силите покровителки и империята; Беломорските острови остават в нейните граници. Условия, коренно различни от казаното пред Хаджикалчов. Данев нарече контрапредложението толкова неприемливо, че дори не ставало като основа за разискване. Решид паша припомни, че преди обявяването на войната съюзниците се задоволявали да настояват в колективната си нота за въвеждането на реформи. Първият български делегат му възрази, че „благодарение на войната, положението се е коренно променило, за което Високата порта трябва да държи сметка, като направи друго по-приемливо насрещно предложение”, ако сегашното не е нейната последна дума. Той отложи заплашването със скъсване за следващото заседание, след като предизвести посланиците и подготви почвата [232]. Победоносната война зачеркна спасителната автономия.

Единственото нещо, което смущаваше Данев, бе цитираната от Гешов телеграма на генерал Димитриев, че „положението е неизменно”. Наложи се министър-председателят да го успокои, че телеграмата е отпреди десет дена, когато командуващият 3-а армия, повлиян от скорошния си неуспех, се боял да не би да го накарат отново да атакува Чаталджанската позиция: „Такова намерение не съществува у Главната квартира.” Въпреки това на 16 декември Гешов напълно одобри заплашването със скъсване на преговорите. Данев нарече присъединяването на Одрин „условие, без което не може” да се сключи мир [233].

Срещнала общата съпротива на съюзниците, Портата пожела да предостави появилите се спорни въпроси за разрешаване от посланическата конференция. На 17 декември царят и правителството стигнаха до единодушното мнение, че „всичките спорни въпроси вкупом не бива да се подлагат”. Допускаше се силите да решават по своя инициатива само онези въпроси, конто „се окажат неразрешими”, но и за тях съюзниците си запазваха правото да приемат решенията им само ако бъдат удовлетворени техните минимални искания [234]. Превърналото се в навик очакване на Портата да получи подкрепата на приятелските й велики сили този път не се сбъдна.

Преди заседанието на 17 декември Решид паша изключи Одрин от спорните въпроси, при което Данев заяви, че в такъв случай не остава нищо друго, освен да се подновят военните действия. Съюзническите делегати се съгласиха да притиснат противника „о стената”, за да не му се позволи повече да печели време. Заседанието се отложи под предлог, че инструкциите на османските представители не били ясни и правилно предадени. Данев се интересуваше дали 2-ра армия може след прекъсването на преговорите да превземе Одринската крепост без двете сръбски дивизии. Генерал. Савов се позова на дезертьори, свидетелствуващи за разложение и глад в обсадения гарнизон и пораждащи очакването крепостта да падне след 10—15 дена [235]. Бегълците се стараеха да говорят приятни неща пред разпитващите ги офицери..

Посланиците съветваха да не се бърза със скъсването. Данев ги предупреди, че ако и следващото предложение на Портата бъде неприемливо — „ще повишим тона”. Но в себе си той бе на мнение да се продължат преговорите, „особено защото генерал Савов не се види разположен да атакува Одрин, а засега активните военни операции не би могли да имат друг обект”. Ръководителят на българската делегация запита правителството дали не е за предпочитане да се поддаде на противниковата тактика на протакане до предстоящото предаване на Одрин, но, от друга страна, смяташе, че е възможно прекъсването на преговорите да повлияе за скорошното сключване на мира. Според него Сърбия щеше да се възползува от прекъсването, за да иска изменение на договора, Гърция — да наложи своята разграничителна линия, а Румъния — да откъсне още българска земя в Добруджа [236]. Българската армия щеше да воюва сама срещу прииждащите от Азия вражески подкрепления.

Трудната мисия на Данев в Лондон се усложняваше от преговорите с Мишу. Наставлението на правителството изрично гласеше да не се отстъпват градове, а Румъния искаше да завземе Силистра. На 17 декември Бобчев докладва за поднесената му от Сазонов изненада с четирите точки, обсъдени от Данев в разговор с граф Бенкендорф: гарантиране на Северна Добруджа, събаряне на укрепленията около Силистра, поправка на границата при вдадените в румънска територия триъгълници с отстъпване на 3—4 села, даване на черковно-училищни права на куцовласите в Македония. Оказа се, че четирите точки са вече известни на Министерския съвет от писмото отчет за посещението в Букурещ. Превишаването на пълномощията се състоеше във връчването им като официално предложение пред великите сили. В случаи че Румъния не успееше да прокара претенциите си, тя заплашваше с мобилизация и окупиране на „четириъгълника” [237].

Предвид на възможността да се подновят военните действия генерал Савов заповяда на главните сили на 1-ва и 3-а армия да имат готовност да заемат линията Синекли — Черкезово, в която посока щяха да отстъпват двете авангардни дивизии пред превъзхождащия враг, като го задържат по-дълго време, докато главните сили се подготвят за контранастъпление. 2-ра армия трябваше при първа заповед да заеме бързо блокадната линия, а 4-а армия получаваше задачата да осигури посоката откъм Галиполи и Одрин в тила на 1-ва и 3-а армия. Поради новосъздадената обстановка на театъра на военните действия тази отделна армия се сформира на 14 декември с командуващ генерал-майор Стилиян Ковачев, началник на щаба полковник Божко Икономов в състав: 2-ра тракийска дивизия (бившите Родопски и Хасковски отряд), 7-а рилска дивизия, Македоно-одринското опълчение, Сборната конна бригада и два артилерийски полка [238]. Народното събрание гласува допълнителен извънреден свръхсметен кредит от 50 000 000 лева [239].

Генералите Савов и Фичев говориха с майор Францис за възможна съвместна операция с десант в Сароския залив, като се извърши и демонстрация за привличане на част от Галиполската армия [240]. Но ново предложение от Атина не последва, а и неговата скъпа цена бе Сяр и Кавала.

Министерският съвет се съгласи да се изчака резултатът от по-нататъшните преговори, преди да се обсъди въпросът за тяхното скъсване. Гешов съобщи на Данев сведенията, получени от генерал Фичев, за вече отличното здравословно състояние на войските и доставянето на достатъчно продоволствие. Добрата вест не преставаше да радва: „Духът на войските е превъзходен, с нетърпение очакват да се почнат действията.” Вражеските сили на Чаталджа се оценяваха на 110 000 души, а на Галиполския полуостров — 40 000 [241]. Увереността в успеха отново обзе меродавните политически и военни кръгове.

Главното командуване одобри на 15 декември протокола относно атаката на Одринската крепост: „В зависимост от това, как ще се сложи общата обстановка на главния театър. Ако тая обстановка позволява, то ще се атакува въпросната крепост на избрания фронт.” Набелязаха се редица подготвителни мерки, но засега генерал Иванов разчиташе само на собствените си сили. На 17 декември той представи в Главната квартира план за ускорена атака с открита сила на Източния сектор, най-пригоден за атака по достъпност на фортовете и най-близък до вътрешността на крепостта. Решителният удар трябваше да се нанесе срещу североизточния ъгъл, от Айвазбаба до Кестенлик и Таштабия включително, и тук да се пробие отбранителният пояс. На останалите сектори се предвиждаше демонстративна атака, за да бъде противникът държан навсякъде в напрежение. Атаката се пресмяташе да се развие в две денонощия, предимно нощем, на два етапа — първо ненадейно завземане на предните позиции, а после и на самите укрепления. На 18 декември генерал Савов нарече атаката „предстояща”, в случай че се подновят военните действия. Навярно защото Фердинанд търсеше в Одрин ключа на победата [242]. Тежката артилерия заемаше огневи позиции за обстрелване на фортовия пояс, разположен на няколко километра пред града.

Поощрен от твърдия език на генерал Савов, на 18 декември царят се обърна към Данев с призива: „Възмутен съм от поведението на турците. Убедих се, че те нямат сериозно намерение да сключат мир, а търсят да протакат преговорите само за да печелят време. На мнение съм, че трябва да се тури край на тази комедия и че време е да се даде на турците да разберат, че те не могат да се гаврят с нас. На утрешното заседание Вие трябва да бъдете решителни и да скъсате преговорите, ако се убедите, че не ще може да се дойде до благоприятен за нас резултат. Нашите войски не могат да стоят по-дълго изложени на студ и на разни болести” [243].

Съсредоточаването на значителни вражески сили на Галиполския полуостров отвличаше вниманието на генерал Савов от Одрин: „Докато обстановката не се изясни напълно, ние не можем да предприемем веднага след скъсването на преговорите атаката на Одрин.” Изтегляните от Македония и Родопите войски са насочваха към 4-а армия. Съгласно уговорката с Белград двете сръбски дивизии не можеха да бъдат употребени непосредствено в щурма, а според помощник-главнокомандуващия 2-ра армия не биваше веднага да атакува с наличните сили. На 18 декември генерал Савов докладва на Фердинанд, че подготовката за атака ще трае най-малко 15 дена, а самата атака — 5 дена, и то след като се снемат от Чаталджа и Булаир две-три пехотни бригади. Правителството бе предупредено, че войната ще се води само от българската армия: „Така че в това време, когато ние тук с големи усилия ще се бием, гърци и сърби ще затвърдяват своето политическо положение в Македония” [244].

Изразявайки недоволството на българската армия, че „ние тук изнасяме всичката тежест на борбата, а нашите съюзници печелят само лаври без никакви жертви и си затвърдяват положението в Македония”, сега генерал Савов предложи гръцкият флот да прехвърли една-две сръбски дивизии през Сароския залив на Галиполския полуостров. Така той смяташе още в началото да парализира в три посоки действията на противника и да спечели възможността да предприеме незабавно решителни действия срещу Одринската крепост [245]. Тогава сръбското правителство щеше да иска от съюзника си ново „възнаграждение” в Македония.

Новото контрапредложение на Високата порта бе оповестено в заседанието на 19 декември: отстъпване цялата територия на запад от Одринския вилает при условие да се създаде автономна Албания, чиито граници да се определят от великите сили; Одринският вилает остава в империята, допуска се само поправка на границата с България, уредена в преки двустранни преговори; въпросът за Крит се отнасяше за разрешаване между Портата и силите покровителки; не се отстъпваха Беломорските острови. Четирите точки съставляваха неделимо цяло. След продължителна размяна на мисли между съюзническите делегати се отговори следното: взема се акт от окончателното отстъпване на територията на запад от Одринския вилает, обаче не се приема изключването на съюзниците от определянето на албанските граници; предложението за Одринския вилает се отхвърля и по форма, и по същество, думата България се замества със „съюзници”, за да не се говори само за поправка на границата между двете съседни държави, а да се направи конкретно предложение за отстъпване на територия в Тракия, настоява се да бъдат отстъпени Крит и Беломорските острови. Данев прецени, че османската делегация направила „значителна крачка напред”, поради което сметна за неудобно да доведе още днес работата до окончателно скъсване [246]. Въпреки царското внушение.

Проучвайки състава на войските, на 19 декември генерал Савов стигна до извода, че действията на Чаталджа и Булаир могат да се възобновят и без съюзническа помощ, а двете сръбски дивизии щяха да останат в обсадния обръч около Одринската крепост: „Във всеки случай продължаването на примирието не е вече в полза на добрия дух на армията и опасно е да не се деморализират частите.” Превозването на тежката артилерия към Източния сектор продължаваше. Предстоеше разглеждане на плана за атаката [247].

В доклада си до Фердинанд и Гешов от 21 декември помощник-главнокомандуващият пак предупреди, че „от чисто военна гледна точка продължаването на преговорите е вече крайно вредно за нас”, защото османската армия все повече се засилва, а българската се разстройва в бездействие. Той призова да не се закъснява повече с подновяването на бойните действия. България можела да води войната и сама, „макар и не с такива шансове за успех и без всякакви сериозни активни операции срещу Одрин”. „Неискрените” съюзници се възползували от продължаването на примирието. Генерал Савов предложи самите министри лично да изслушат командуващите. Той предполагаше, че Одрин може да падне след 25—30 дена, понеже дезертьорите говорят неща, приятни за слуха на разпитващите ги. Според него въпреки твърде голямото значение на крепостта нейното превземане едва ли щеше да накара Портата да капитулира, преди главните вражески сили да бъдат разбити на Чаталджа и Булаир. Генерал Савов предостави на правителството да прецени изложените военностратегически съображения и след като ги свърже с политическите си съображения, да вземе решението с цялата отговорност за неговите последици [248].

Ръководителят на българската делегация надхвърли размера на получените пълномощия, което доведе до едно доста „неприятно недоразумение”. На два пъти той се обърна към Салабашев да изпита предлаганото от Хабсбургската монархия „приятелство”, като първа от „европейския концерт” натисне върху Портата да сключи мир без Одрин, със заплахата, че „другояче ще бъде изоставена на съдбата си и ще се изложи на голям риск”. Пълномощният министър просто прочете Даневата телеграма на граф Берхтолд, който незабавно взе инициативата пред другите велики сили, за да стане натискът по-действен. Гешов побърза да подслади огорчението в Петербург, възлагайки на Бобчев да обясни, че не е издавал подобно нареждане [249].

Салабашев се оправда с предположението, че първият делегат на България имал правото да прави постъпки за улесняване на неговата трудна мисия: „Аз говорих не по искане на българското правителство, а по искане на Данев, и то само за постъпки в Цариград.” Данев бе сполетян от едва сдържания упрек да не поставя задачи направо на пълномощните министри, а само чрез министъра на външните работи. Всъщност самият Гешов бе негласно преотстъпил на своя съюзник по коалиция пай-отговорните мисии, което допадаше на енергичната му природа. На свой ред Данев наруга „глупавите гарги”, неспособни да разберат, че „положението с съвършено изменено”: „Сега всичко зависи от Виена” [250].

Армията бе готова да действува. Генерал Савов губеше търпение и на 20 декември обърна внимание на царя: „Протакането на преговорите вече не е в наша полза; от една страна, турците се значително засилват, от друга — бездействието влияе зле на духа на нашите войски и всичко това може вредно да се отрази на успеха на нашите бъдещи операции, ако това положение на работите още се продължи” [251]. Гешов се задоволи да посочи на помощник-главнокомандуващия настоятелния съвет на посланическата конференция да не се бърза неблагоразумно с окончателното скъсване. Той се позова на сведения от самото Главно командуване, даващи надежда, че „Одрин скоро ще падне и с неговото падане ще падне и упорството на турците”: „Вие настоявате ли на скъсването и поемате ли отговорността за съдбоносните последици, които подобно скъсване може да ни докара” [252]?

Генерал Савов изпадна в противоречието да упорствува за прекъсване на преговорите и едновременно да приема показанията на бегълците за „отчаяното положение” на одринския гарнизон. Макар и условно, той допускаше, че „скорошното падане на крепостта трябва да се очаква”. Допълнително поощрение бе приписаното на Назъм паша схващане, че „Турция не е в състояние да възобнови войната и е принудена да заключи  мира” [253].

Граф Берхтолд, твърдейки, че „турците, както всякога, повече държат на формата, отколкото на същността”, предложи да им се позволи да запазят своите „мюсюлмански свети места”. Българското правителство обеща, че последните ще останат непокътнати „на вечни времена” [254]. Високата порта обаче не възнамеряваше да отстъпва целия град.

Честите ходатайства на Министерския съвет за допускане на чужди консули и военни кореспонденти до театъра на бойните действия раздразниха другото важно лице в Главната квартира. Полковник Нерезов обърна внимание на Гешов, че подобни вредни препоръки съдържат риска да се наводнят районите в близост до фронта с „квалифицирани агенти”: „Щабът на действуващата армия неведнъж е бил поставян в трудното положение да разрешава въпроса между дипломатическата вежливост и висшите отечествени интереси, досежно запазване тайната в операциите” [255]. Критиката, отправяна срещу „негостоприемството” на военните власти, настройващо отрицателно чужденците, невинаги бе основателна. В такива случаи би било по-добре да се подхожда според благонадеждността на отделните представители, макар че те се стремяха да проникват групово до фронта.

Принудени да посочат какво точно разбират под „ректификация” на границата на Одринския вилает, в заседанието на 21 декември османските делегати отстъпиха от него Скечанската каза: запазване старата граница между България и империята от Черно море до Арда, а оттам спускане на запад от Гюмюрджина до Буругьол. Портата предоставяше правата си върху Крит на великите сили, които да определят неговото бъдеще, но при условие никой друг остров да не бъде откъсван. Новото предложение бе отхвърлено от съюзниците, установили в обща декларация, че противникът не държи сметка за резултатите от войната. Те можеха още сега да прекъснат преговорите, обаче, желаейки да дадат на силите поредното доказателство за примиримост, настояха до 24 декември Високата порта да предложи отстъпването на Одрин, Беломорските острови и Крит. В противен случай преговорите се смятаха за прекъснати. Решид паша поиска да се свика заседание на следващия ден. Данев предположи, че турският отговор ще бъде отрицателен и следователно преговорите ще прекъснат [256]. Съюзническите делегати се стремяха да поставят въпроса „ребром”, без да предизвикат гнева на посланическата конференция.

Данев използува свободните часове в конференцията, за да разговаря с Венизелос относно разделителната линия в Македония. Той посочи като частно мнение етническата граница в Югозападна Македония, а за Солун направи закъсняло, но познато признание: „Ако преди войната (Венизелос — б. а.) би искал Солун, бихме по-скоро отблъснали всякакво съглашение.” Неговият събеседник, макар да твърдеше, че „мечката не е още напълно убита, за да се дели кожата й”, не можа да отрече прекалеността на гръцката крайна линия в Македония. В предложението си от 21 декември обаче той не я измени съществено: по левия бряг на Струма, включително Правищко, по десния бряг от устието до Тахинското езеро, после по една идеална линия през Вардар до Гюмендже, оттам на север от Енидже-Вардар и Воден до южния бряг на Преспанското езеро и Корча. Солун не се отстъпваше. Министър-председателят заяви, че единствено арбитражното решение на приятелските сили би могло да даде друг изход на въпроса [257]. Той обеща да представи предложението си в писмен вид, но скоро го забрави. Българската външна политика подкрепяше Гърция за присъединяването на Беломорските острови, с изключение на запазените Тасос и Самотраки, за да не потърси и тя „обезщетение” в Македония.

Данев отстояваше справедливия етнически принцип в Югозападна Македония, а за Солун предложи плебисцит. Уверен, че евреите ще гласуват за присъединяване към България, главно по стопански и исторически съображения. Коромилас на 24 декември отхвърли езика като признак за дележ, изтъквайки някакво „гръцко национално съзнание на българогласните елини”. Хаджимишев му възрази, че ако Патриаршията вдигне схизмата, то 300 000 българи патриаршисти ще се върнат към своя народ. Според неговото разбиране Солун имаше бъдеще като „най-близкото пристанище на София”, докато в гръцки ръце щеше „да се обърне на голямо село” [258].

Пълномощният министър подчерта пред своето правителство, че споразумението за Солун ще бъде крайно трудно, за да не каже невъзможно, поради което не виждаше бъдещето на съюза „в розови краски”. Дори умният Венизелос не проявяваше гъвкавост по този възлов за двустранните отношения въпрос. Министерският съвет трябваше да избере дали да не жертвува Солун за Югозападна Македония, или да упорствува за Солун и така да създаде от Гърция „един непримирим враг, с когото, кога и да е, ще трябва да воюваме... един нещастен край на Балканския съюз.” Историята учеше, че „вечно сме се борили... със сегашните съюзници”! Израсъл в Солун, Хаджимишев се улавяше, че е изпълнен с атавистично подозрение спрямо „лукавството” на Атина, изпитвано всекидневно, и следователно не бе достатъчно хладнокръвен, за да прецени кое решение да се избере [259]. Това бе задача на правителството. В доклада обаче се долавяше склонност да се избере първото умерено решение.

Коромилас нямаше никакво намерение да се съобразява дори с част от българските искания, особено след като получи подкрепата на Белград. Сръбското правителство „отстъпи” българския град Лерин, за да влезе в гръцката окупационна зона. Трогнат от многозначителния жест, Коромилас сподели с Бошкович, че „кога и да е” Гърция ще воюва срещу България.. Ядосан от предпочитанието на гърците да се движат по разчистени пътища и „да събират лаврите”, Хаджимишев не се сдържа да приеме възможността за една „бъдеща война” между двете държави, „защото само след като ги бием хубаво, може би (гръцките власти — б. а.) да се вразумят и да си седнат на мястото, което никога не трябваше да напускат, ако да бяха разумни” [260]! В случая и българският дипломат не прояви достатъчно разум, а какво можеха да кажат генералите.

Понеже гръцките отряди продължаваха да проникват в райони, освободени от българското оръжие, генерал Савов заповяда тяхното прогонване със сила. Всеки опит за гръцки десант около или в Кавала трябваше да се отбие с огън. Генерал Хесапчиев обаче се отнесе до Министерския съвет за изпитване на всички други средства, „преди да се прибегне до крайните, които несъмнено ще предизвикат голямо разклащане на съюза”. Царят и правителството се произнесоха „засега да не се ожесточават нашите отношения с гърците”. Въпросът за управлението в освободените земи подлежеше на незабавно уреждане без прокарване на разграничителна линия [261]. Що се отнасяше до правото на първо заемане, правителството трябваше да настои да се отнесе този принцип и до българските чети, които например освободиха Костур.

Пазейки се от вплитане в старите съперничества, Гешов не одобри идеята на помощник-главнокомандуващия за свикване на съвещание между министрите и генералите, за да се обсъди въпросът — „можем ли да воюваме сами?”: „Не трябва по никой начин да даваме и най-малкия повод да се мисли, че ние не можем да разчитаме на съюзниците. Съюзът трябва да бъде толкоз солиден, колкото е бил досега” [262]. Изявеното самозаблуждаване имаше предназначението да удържи военните кръгове от необмислени действия.

Още в първата делова среща на 21 декември Мишу закова като табела минималното искане до линията Силистра — Балчик включително. Данев пък изложи съдържанието на четирите си точки като максимални отстъпки, обаче събеседникът му натъртено изрече: „Малко е!” Българският представител не остана по-назад и твърдо отговори: „Повече не можем да дадем!”. Румънската дипломация сложи начало на хищен пазарлък, при който се режеха късове добруджанска земя от България и се хвърляха на „компенсационната теглилка”. Гешов възложи на Данев да обърне най-сериозно внимание върху заплахата с румънска мобилизация, носеща „нова опасност за европейския мир”, Йонеску направо заплаши, че Румъния „ще поведе войски не само да окупира Силистра и ректифицира границата си” [263]. От Певчески мост посъветваха постигане на споразумение.

Освен разгорелите се спорове с Гърция и Румъния на българския дипломатически небосклон се появи и друг мрачен облак. Първият сръбски делегат Стоян Новакович в разговор с Поанкаре включи Струга и Прилеп в пределите на сръбските териториални претенции. Напразно Тошев предупреждаваше да не се внасят „охлаждения и неприятности там, дето трябва да има само искреност и пълна лоялност”. С усилващите се „вайкания” в Белград относно недопускането през Албания на Адриатическо море се подготвяше почвата за „обезщетение” в Македония. Във военните кръгове и вестниците все повече се проповядваше открито „да не се отстъпва никому нищо от завзетите от сръбските войски земи”. Сръбските власти настаниха свои органи на управление в Македония и започнаха непрестанно преследване на българщината [264]. Разбира се, тези несъюзнически постъпки отекнаха болезнено в българското обществено мнение.

Както се очакваше, на 22 декември османските делегати помолиха да се отложи заседанието за 24 декември, понеже още не получили наставления. Данев нарече скъсването „сигурно: „Без скъсване сериозна крачка не ще направим... Прочее, вземете нужните мерки.” Генерал Савов, макар и взел всички мерки за успешното подновяване на бойните действия, след разрешение на Министерския съвет замина за Чаталджа, където прие на 23 декември Едип бей, пратеник на Назъм паша, който му предаде желанието на османския главнокомандуващ за среща относно военнотехнически въпроси и снабдяване на одринските жители с храна за празниците. Поканата подсказваше, че ще се повдигнат и въпроси от политически характер. Фердинанд се обяви най-категорично против изтеглянето на одринския гарнизон с оръжието: „Крепостта трябва да се предаде с оръжието си” [265]. Този път помощник-главнокомандуващият осведоми не само царя, но и министър-председателя, за да не се повтори случаят с Хаджикалчов. Правителството не възрази срещата между двамата главнокомандуващи да се състои на 25 декември от 10 ч.

Предполагайки, че Назъм паша ще говори преди всичко за съдбата на Одрин, генерал Савов бе склонен да допусне излизането на гарнизона с оръжие и военни почести, но без крепостната артилерия. Неотменимо условие бе военнопленниците да не напускат България до сключването на мира. Той изброи на Фердинанд какви изгоди ще донесе подобно морално удовлетворение на противника — отваряне на главната снабдителна линия, 2-ра армия с тежката артилерия се освобождава за действия срещу Чаталджа и Булаир, с което „ставаме мощни и несъкрушими с една армия 320—340 000 души да водим тия операции с шансове на успех сто на сто” [266]. Докато в началото на ноември се стигна до 90 на сто.

Новата позиция при Чаталджа бе укрепена и добре избрана. На 22 декември генерал Димитриев си позволи отново да доложи за възможна активна отбрана „с пълна надежда за успех”. Войските отпочинали, редовно хранени, бодри и „готови за нова борба”, „Въобще армията (3-а отделна — б. а.) се е поободрила и готова за операции... В случай на нужда можем да бъдем готови в 24 часа.” Генерал Иванов бе непоколебим в твърдата си увереност: „Било с бой, било с глад или по мирния договор, трябва да разчитаме, че Одрин ще бъде скоро в наши ръце” [267].

Стратегическата идея на генерал Савов предвиждаше при настъпление противникът да се атакува стремително по време на марша с цялата 1-ва армия, за да бъде притиснат към Странджа, и без да му се даде „време да се опомни”, да бъде отрязан от Чаталджанската позиция, която да се заеме с един скок напред. 3-а армия бе предназначена да служи като „ос на въртенето”. Идеята бе дръзка, но мъчно изпълнима, понеже десният фланг и тилът на 1-ва армия щяха да бъдат обстрелвани и застрашени откъм морето. Ако противникът успееше да отхвърли 1-ва армия на север, той щеше да излезе в тила на 3-а армия или да се съедини с Галиполската армия за настъпление към Одрин и Лозенград. Ето защо генерал Кутинчев изработи свой проект, според който приморските флангове на двете армии оказваха упорна съпротива, а енергичните действия се водеха с центъра (левият на 1-ва армия и десният на 3-а армия), за да се отблъсне противникът към морето и същевременно да се насочат части за заемането на Чаталджанската позиция преди връщането на излезлите вражески войски [268].

Грей и посланиците съветваха да не се прекъсват окончателно преговорите, защото силите още не били готови за интервенция. Операцията против добре укрепения Одрин с малко обсадни оръдия била твърде рискована, а „при неуспех турците ставали упорити, румънците — претенциозни”. Трябвало да се изчака падането на крепостта след една-две седмици. Българското правителство се съгласи да не се изгаря напълно мостът за преговори. Макар царят да продължаваше да мечтае за Мидия — Родосто като „законно и справедливо искане”, позовавайки се на посланията молби от жителите на градовете Кешан, Малгара, Хайребол и Родосто [269]. Молбите биваха препращани в Лондон, за да се чуе гласът на християнското население, ужасяващо се от възможното завръщане на османските поробители.

Представителите на Високата порта в заседанието на 24 декември промениха предложението си само чрез отказа от правата върху Крит и изразиха готовност да преговарят за нова ректификация на границата в Одринския вилает, без да отстъпват самия Одрин. Съюзническите делегати се постараха да избягнат думата „скъсване”, поради което направиха следната декларация: „Понеже предложенията на турските делегати не отговарят на исканията, които съюзниците формулираха в предишното заседание и понеже преговорите върху предложената нова база не са от естество да доведат до съгласие, съюзните делегати се виждат принудени да преустановят работата на конференцията.” Въпреки протеста на Решид паша не се насрочи следващо заседание. Данев бе пределно кратък: „Думата сега имат великите сили” [270]. Тяхната намеса чрез посланическата конференция би могла да извади конференцията за мир от задънената улица на безплодните преговори, водени от Високата порта съгласно ориенталския начин на протакане с пословичното „яваш, яваш”.

Тъй като въпросът се сложи — „Одрин или продължаване на войната”, на 25 декември Ат. Шопов представи на Гешов две докладни записки. В първата обясни, че „рано или късно” Одринският вилает ще се придобие, но окупираните от съюзниците български земи в Западна и Средна Македония, „изгубени днес, се изгубват завинаги”. Във втората изказа предпочитанието да се присъедини Югозападна Македония срещу отстъпването Солун на Гърция [271]. В дните на бойна слава подобни умерени мисли звучаха еретично, да не се каже и по-тежка дума. Данев заяви, че България „по никой начин” не може да се откаже от Одрин, и изрази надеждата, че посредничеството на великите сили ще се увенчае с успех [272]. „Европейският концерт” трябваше да изпълни еднозвучно заплашителен марш на Босфора.

Срещата между Данев и нарочно пристигналия в Лондон сладкодумен Йонеску, наречен „златната устица”, вместо да помогне на споразумението, го отдалечи. На 23 декември българският пръв делегат упрекна румънския министър, че „пее старата песен” за изгубените куцовласи, искал „уж малко, а подразбирал линията Тутракан — Балчик”. При това неговият събеседник заяви, че ако България не се съгласи да отстъпи до тази линия, той ще се отнесе до посланическата конференция, за да бъде позволено предприемането на „крайни мерки”. Най-голямо възмущение предизвика последвалото оплакване на Йонеску в Ке д’Орсе, че българският пълномощник не удържал на обещанието си, дадено в Букурещ. Ядосаният Данев отново напомни на 24 декември известния факт, че Майореску „не дочува”, и тъй като самият Йонеску призна в присъствието на Мишу, че нищо не било обещавано в румънската столица, той се отказа категорично да продължава преговорите с такива недобросъвестни представители. Вземайки „безвъзвратно решение”, първият делегат препоръча на Министерския съвет да избере друго лице и друго място за трудните дипломатически схватки [273].

Царят и правителството обаче бяха на мнение, че щом Йонеску е направил признание, противоречащо на твърдението на Майореску, то „няма причина да се формализираме от думи, криво схванати или криво предадени от трети лица”. Намесването имената на Поанкаре, Изволски и Сазонов, „добри и влиятелни приятели”, носеше риска на неприятностите, ако се усетеше обида в думи, чути или предадени чрез тях. Ето защо Данев бе настоятелно помолен да не се отказва от преговорите по добруджанския въпрос, а да поиска обяснения от Йонеску или Мишу. Имаше се предвид и опасното обстоятелство, че не е възможно в кратък срок да се изберат друго лице и друго място за преговори, което можеше да даде повод на румънското правителство да обвини България в нарочно протакане и да вземе „някои безвъзвратни решения”. Същевременно Гешов накара Калинков да заяви пред Майореску, че България не желае да протака преговорите, но той трябва да възложи на Йонеску или в краен случай на Мишу да се обяснят с Данев, „за да не се лишим от неговата услуга” [274]. Поради затягането на преговорите в Лондон европейската дипломация започна да приготвя свои рецепти за разрешаването на спорните въпроси.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


178. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 60—61; Държавен вестник, № 275, 4. XII. 1912; Protocols des Seances... p. 1—5.

179. Пак там, л. 44; ДПИК, т. 1, с. 284; Данев, Ст. Лондонската конференция... с. 24; В. Мир, № 3732, 3. XII. 1912.

180. Приложение към том първи... с. 142.

181. ДПИК, т. 1, с. 285; Protocoles des Seances..., p. 5—8.

182. В. Мир, № 3735, 6. XII. 1912; № 3740, 11. XII. 1912.

183. ДПИК, т. 1, с. 286; OUAP, Bd. 5, S. 156, 168.

184. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. Д9, 33, 61, 65, 72.

185. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 17-20; а. е. 1196, л. 41-42, 45, 63, 65, 205.

186. Пак там, а. е. 1196, л. 37, 64, 74—75, 90; ф. 1452, ол. 1, а. е. 3, л. 46; НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 48-49.

187. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 71—72, 93; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 34, 37, 42, 46, 55; Приложение към том първи... с. 42; Цанев, Ст. Лондонската конференция... с. 25.

188. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 484; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 200.

189. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 98, 123, 134, 154.

190. Българска военна история... Т. 2, с. 531—533.

191. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 13.

192. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 273, 283—289, 293; НАБАН, ф. 17 к. оп. 1, а. е. 230, л. 15—16.

193. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 338—339; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 43, 53.

194. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 666.

195. Пак там, л. 670—675.

196. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 119; ДПИК, т. 1, с. 286; Protocoles des Seances... p. 8—9.

197. Пак там, л. 85, 91, 101—103, 108-109; а. е. 1190, л. 1—4.

198. ДПИК, т. 1, с. 581.

199. Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978, с. 573—574.

200. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 122—123; ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 363; РА. АА., Turkei 203, Bd. 11, Dok. No 171, Bl. 4—5.

201. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 157—167; ф. 01, оп. 1. а. е. 30, л. 35.

202. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 179, 182, 187—189, 198; ф. 740, оп. 5, а. е. 13, л. 386—387; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 14—15.

203. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 756, л. 26; В. Мир, № 3739, 10. XII. 1912; PRO, FO, Political 371/1582, p. 18.

204. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 59, 125—126, 129—130, 140; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 176, л. 94—95; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 152—154.

205. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 7; ф. 3, оп. 1, а. е. 209, л. 61—61; Руската оранжева книга... с. 36—38, 71—72.

206. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 63, 74, 96—97, 115.

207. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 131—133, 144—145, 165.

208. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 671.

209. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, л. 25; ДПИК, т. 1, с. 286—287; В. Мир. № 3741, 12. XII. 1912; Protocols des Seances..., p. 14—15.

210. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 146; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 112.

211. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 11, л. 2—4; Иванов, Н. Балканската война... с. 192—196; Българска военна история... Т. 2, с. 535—536.

212. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 688.

213. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 156—162; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1348—1349.

214. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 163.

215. Пак там, л. 164.

216. Пак там, л. 167—170.

217. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 1, л. 126.

218. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 171—172.

219. Пак там, л. 102, 173, 186; а. е. 1364, л. 199; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 119; BD, V. 9, Р. 2, р. 235, 245, 269.

220. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 131; ДПИК, т. 1, с. 277—278.

221. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 291; БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 149—150; ф. 20, а. е. 390, л. 28—33; Маджаров, М., цит. съч., с. 97—100.

222. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 187, 201—202.

223. БИА, ф. 14, а. е. 4882, л. 4; ДПИК, т. 2, с. 394; OUAP, Bd. 5, S. 182— 183, 199—200, 243.

224. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 25—26; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 566—567, 645; В. Утро, № 1016, 23. XI. 1913.

225. GP, Bd 34 S. 89, 153—154; OUAP, Bd. 5, S. 243—244, 263, 288—290.

226. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 236; Държавен вестник, № 284. 14. XII. 1912.

227. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 704, л. 17.

228. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1196, л. 189, 193; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 694—695; В. Мир, № 3744, 15. XII. 1912.

229. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1420; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 568—569.

230. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 122—123; ф. 1452, оп. 1, а. е. 3, л. 50; БИА, ф. 14, а. е. 4883, л. 10.

231. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 507—508.

232. ДПИК, т. 1, с. 288; Приложение към том първи... с. 48; Данев, Ст. Лондонската конференция... с. 31; Protocoles des Seances... p. 15—17.

233. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. с. 1195, л. 214; а. е. 1196, л. 180; ДПИК, т. 1, с. 288—289.

234. Пак там, а. е. 1197, л. 13; В. Мир, № 3746, 17. XII. 1912.

235. Пак там, л. 24—25; ДПИК, т. 1, с. 289; В. Мир, № 3749, 20. XII. 1912; Protocoles des Seances..., p. 18—19; OUAP, Bd. 5, S. 270—274, 286—288.

236. ДПИК, т. 1, с. 289—290.

237. Пак там, с. 683—685; БИА, ф. 15. а. е. 1815, л. 123, 148, 154.

238. ЦВА. ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 66—67; ф. 50, оп. 2, а, е. 16, л. 1; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 678, 686.

239. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 35, л. 1—18.

240. ДПИК, т. 2, с. 368.

241. Пак там, т. 1, с. 290—291.

242. ЦВА, ф. 317, оп. 2, а. е. 11, л. 66—67; БИА. ф. 20, а. е. 3, л. 793; Иванов, Н. Балканската война... с. 200—212, 214; Жеков, Н., цит. съч., с. 246—248.

243. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 178—179.

244. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 695.

245. Пак там, л. 697.

246. ДПИК, т. 1, с. 291; В. Мир, № 3750, 21. XII. 1912; Protocoles des Seances... p. 20—21.

247. БИА, ф. 15, а. е. 1815, л. 182, 185; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 643—644.

248. Пак там, ф. 20, а. е. 2, л. 891—893.

249. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 75, 92, 94; ф. 255, а. е. 5346, л. 1; ДПИК, т. 1, с. 290; GP, Bd. 34, S. 93—94.

250. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 31, 65, 68; ф. 568, оп. 1, а. е. 867, л. 27; БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 26—27; Салабашев, Ив., цит. съч., с. 425426.

251. ДПИК, т. 1, с. 291; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 839.

252. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 54.

253. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 69, 85.

254. Пак там, л. 8; ДПИК, т. 1,с. 292; HHStA, PA, Geheim XLV/7, Bl. 472.

255. Пак там, л. 104.

256. ДПИК, т. 1, с. 293; В. Мир, № 3751, 22. XII. 1912; Protocoles des Seances... p. 25—26.

257. БИА, ф. 15, а. е. 1939, л. 364; ДПИК, т. 1, с. 583; Приложение към том първи... с. 51; СД XVII ОНС, 1 и. с,., кн. 1, с. 653; Маджаров, М., цит. съч., с. 106—107.

258. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 6—7; Руската оранжева книга... с. 70.

259. Пак там, л. 8—9.

260. Пак там, а. е. 1197, л. 140.

261. Пак там, а. е. 1214, л. 27, 38, 41, 49—50.

262. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 116.

263. Пак там, ф. 15, а. е. 1815, л. 197, 227; ДПИК, т. 1, с. 685; OUAP, Bd. 5, S. 344—345, 348—349, 365—367.

264. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 115—117; ДПИК, т. 1, с. 394—395; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 1, с. 17—77.

265. ДПИК, т. 1, с. 293—294; т. 2, с. 395; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1. е, 779—780; В. Мир, № 3752, 23. XII. 1912.

266. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 705.

267. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 14, л. 159; ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 3.

268. Пак там, ф. 48, оп. 5, а. е. 6, л. 383; ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 38.

269. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1197, л. 90; ДПИК, т. 1, с. 284; В. Мир, № 3753, 24. XII. 1912.

270. ДПИК, т. 1, с. 295—296; Protocoles des Seances..., p. 26-27; BD, V. 9, P. 2, p. 293, 297, 301, 329.

271. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 159, л. 1; а. е. 160, л. 1.

272. Държавен вестник, № 293, 28. XII. 1912.

273. ДПИК, т. 1, с. 687; Руската оранжева книга... с. 160—161.

274. ДПИК, т. 1, с. 687—688; HHStA, PA, Geheim XLV/10, BI. 32—35.