Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие
 

Древният повик — „дайте ми съкрушителни победи, за да направя от тях добра политика” — прозвуча с пълна сила и в Първата балканска война. Първоначалното неверие във възможностите на Балканския съюз се преодоля с поредицата блестящи победи, решили съдбата на закостенялото статукво. Когато българските армии спряха пред Чаталджанската позиция, къде умишлено, къде от заблуждение се посяха съмнения в способността им да изтръгнат крайната победа. Сега оздравелият и отпочинал български войник трябваше да докаже, че не се е озовал случайно под стените на Цариград и в близост до Дарданелите. Управляващите можеха да кажат „Всяка зло — за добро”, или да свърши протакането, щом не води до желания мир. Но законите на войната изкараха на първа бойна линия синовете на един народ, борещ се за събиране под общ държавен покрив.

Царят си мечтаеше за Родосто и Самотраки, правителството търсеше най-прекия път към зелената маса на преговорите, а войските начело с генералите се наеха да го прокарат в кръвопролитни сражения. Прекъснатите преговори за мир щяха да бъдат подновени при по-благоприятни условия и тласнати към успешно завършване единствено с мощното и увличащо „Напред! На нож!”. Българските войници предпочитаха да се бият, отколкото да бездействуват в мъчителната неизвестност на повтарящия се до втръсване израз в бюлетините на Главното командуване: „На фронта — нищо особено.” След като събитието не се случи в дипломатическите салони, неговата развръзка отново се пренесе на фронтовата линия.

Османската империя трябваше да се застави да се признае за победена от довчерашните подвластни й балкански народи. Подмамени по хлъзгавия път на самозабравата, младотурските водачи не отчитаха точно настаналите промени в хода на историческото развитие, а се опираха на вехтото правило — „Земя, отнета с меч, се възвръща с меч.” Свободата, окована с насилие, се добиваше с кръвта на тези, които я бяха загубили, и на тези, които й се радваха толкова, че желаеха силно да зарадват и поробените си братя.

СРАЖЕНИЕТО „КЛАНИЦА” ПРИ БУЛАИР И ШАРКЬОЙ

Пред Одрин, Чаталджа и Булаир оръдията заговориха припряно и от двете страни, бързайки да оповестят възобновяването на ожесточения сблъсък, в който едната щеше да спечели, другата — да загуби. Министрите напразно питаха своя колега генерал Никифоров за вести от бойното поле, а той се измъчваше от мисълта, че царят нарочно руши авторитета му на военен. Всъщност Фердинанд не се доверяваше на всички министри и забрани на генерал Савов да им съобщава подробности по провеждането на военните операции: „По този начин Вие само тревожите министрите, които и без това са нерешителни и непредприемчиви. Подобни телеграми трябва да се изпращат само на мене, а аз мога да ги съобщавам на министрите, ако намеря, че обстоятелствата позволяват това. Сношенията мимо главнокомандуващия между Вас и министрите докарват само до нежелателни недоразумения” [1]. А обратната тактика водеше до 16 юни.

Понеже царското мнение остана в тайна, Гешов се чудеше как да се добере до новините на Главната квартира. Той дори бе упрекнат от помощник-главнокомандуващия в излишно любопитство: „Ежедневно подробни сведения за хода на военните действия не могат да се дават, защото това не е в интереса на сигурността за успешното водене на операциите. Ще може да се съобщава само онова, което не пречи на тая сигурност” [2]. Това означаваше правителството да бъде запознато не с плановете, а с последиците от директивите на Главното командуване. Полковник Нерезов, който посвоему „навреме уведомява за всичко” Министерския съвет, предаде за първия ден на втория период от войната все хубави вести. На Галиполския полуостров напредване: „На Чаталджа всичко е спокойно. Духът на войските е отличен” [3].

Помощник-главнокомандуващият се зае да подобри връзката между Главната квартира и отделните армии, която през първия период на войната била „твърде слаба”, понякога прекъсната по цели денонощия, една от причините да не се постигне „решителното унищожение” на противника. Поради „особено деликатното стратегическо положение” на целия театър на военните действия и необходимостта да се отбиват своевременно възможните изненади той заповяда командуващите да осветляват Главното командуване най-малко два пъти в денонощието. Всички разполагаеми съобщителни средства се поставяха в пълна бойна готовност, защото без тях „няма ориентиране, а без ориентировка няма правилни решения, а следователно и правилно водене на операциите” [4].

Тъй като снарядите за обсадната артилерия щяха да стигнат едва за 10—11 дена, на 22 януари генерал Иванов пред ложи „да се пристъпи час по-скоро към атаката”, за която да се привлече 3-а балканска дивизия. Генерал Савов обаче не подкрепи командуващия: „Само след разяснение на общата обстановка ще се вземе решение.” Той се надяваше, че Шукри паша ще се види принуден да излезе от крепостта и даде срок за нейното падане до един месец [5].

За да повдигне духа чрез превземането на гр. Чаталджа, от 23 до 25 януари предните части на Чаталджанската армия напреднаха 5 км, но бяха спрени от авангардните 4-а преславска и 10-а сборна дивизия и отхвърлени обратно на левия бряг на Карасу. В същото време войските на 4-а армия настъпиха, за да завземат водораздела между Сароския залив и р. Кавак, от една страна, и Мраморно море, от друга, което откриваше по-благоприятни възможности за действия срещу Галиполската армия. Под огъня на вражеската корабна артилерия македоно-одринци заеха гр. Шаркьой и околностите му, рилци преминаха р. Кавак и овладяха височините около селата Кавак и Ексемил, а тракийци се съсредоточиха около с. Еникьой. Така Галиполската армия бе натикана в „шишето” на полуострова, чието гърло бе запушено здраво с Булаирската укрепена позиция, отбраняваща Дарданелите по суша. Генерал Ковачев заповяда части от 7-а рилска дивизия да водят рекогносцировъчен бой, за да се узнае с какви сили е заета неприятелската позиция [6]. Рилци се разположиха на 4 км от нея поради поразяващия огън на крепостната артилерия.

Генерал Савов изрично предупреди на 23 януари, че 4-а армия може да настъпи със значителни сили към Булаир само когато се разбере със сигурност, че позицията „е слабо заета”. Нейните войски не биваше да навлизат дълбоко в полуострова, „защото това може да бъде фатално не само за 4-а армия, но и за операциите под крепостта”. Помощник-главнокомандуващият не предвиждаше по-нататъшно напредване. На 7-а рилска дивизия се възложи да поеме отбраната при Булаир, а 2-ра тракийска дивизия и Македоно-одринското опълчение да осигурят напълно участъка Родосто — Шаркьой и бъдат готови да поддържат рилци, без да отслабват левия фланг на армията. Два дена по-късно генерал Савов промени мнението си, като поиска да се разузнае чрез обстойна рекогносцировка с какъв калибър оръдия е въоръжена Булаирската позиция и да се донесе „какви сили са нужни за нейната атака”. Генерал Ковачев отговори, че Булаирското направление се бие и от корабната артилерия: „Изобщо атаката на Булаирската позиция изисква големи жертви, ако не бъде поддържана от оръдия с голям калибър, които да могат да противодействуват на флота.” Генерал Савов смяташе, че не е мислимо да се пристъпи към решителни действия срещу Одринската крепост, преди да се изясни обстановката на Галиполския полуостров [7]. Противникът сам взе стратегическата инициатива.

От подновяването на военните действия помощник-главнокомандуващият побърза да направи извода на 24 януари в доклад до царя, че те не могат да бъдат настъпателни на Галиполския и Чаталджанския фронт до пукването на пролетта. Допускаха се ограничени стълкновения между предните части. Сведенията за предаване на Одринската крепост от глад излязоха фантастични, храна имаше още за месец. Обстрелването с обсадната артилерия не сломи духа на упоритите защитници, а снарядите щяха да стигнат за 11 дена. Според генерал Савов оставаше едно-единствено средство за овладяване на крепостта — атака с открита сила или постепенна инженерна атака. В случая той предпочете да се покаже късопаметен: „За атаката с открита сила съм бил всякога против, защото намирам, че при съвременното въоръжение такава една атака би била една авантюра. Постепенната атака е по-приемлива.” Генералът стовари военната отговорност върху комисията, произнесла се за атака с открита сила, за чието подготвяне искаше и съвета на правителството, за да направи своевременно нужните разпореждания. Така той се осигуряваше от всички страни, и то с едно противоречиво и стряскащо заключение: „При това считам за неизлишно да доложа, че ако атаката бъде неудачна, загубата в политическо отношение по отношение на преговорите за мира ще бъде неизчислимо голяма и непоправима; ако ли пък не атакуваме, то ще трябва да се примирим само с едно просто обсаждаме на Одрин, което ще ни доведе към заемане на едно наблюдателно и очаквателно положение за продължително време на всички операционни театри, което, мисля, в политическо отношение също ще се отрази зле на нашата кауза” [8]. Рядко генерал Савов бе правил толкоз объркано военностратегическо изложение, което не можеше да разчита на верни отговори.

Когато в Министерския съвет прочетоха боязливия доклад, взеха да се чудят дали наистина е изпратен от помощник-главнокомандуващия, толкова неузнаваемо бе представеното в неговите страници. Всички се питаха как е възможно генерал Савов да не помни днес това, което е поддържал вчера. Решението се взе с единодушие: „Операциите са военно дело, а не дело на правителството.” Царят в яда си поиска да уволни своя непоследователен помощник. Данев, Гешов и Теодоров обаче го въздържаха да не прави тая ненавременна промяна — „за добро или за зло”. Придружен от Теодоров и Франгя, Фердинанд се отправи за Димотика [9]. Царската милост често се редуваше с царски гняв.

С основание министър-председателят на 25 януари изрази недоволство от потайностите на Главната квартира: „Министерският съвет със скръб констатира още един път, че късно му се съобщават от Главната квартира факти и мнения от съдбоносно значение за втората половина на войната.” На съвещанието в Караагач мнозинството от генералите се изказали против атакуването на крепостта, но правителството не било осведомено, че нейният гарнизон разполага с хранителни припаси, а българската тежка артилерия нямала достатъчно снаряди. Съзнавайки своята некомпетентност във военната област, Министерският съвет отново остави на шестимата старши военачалници да намерят след зряло обсъждане най-подходящото средство за достигане на гонимата цел — „да се накара неприятелят да приеме нашите условия за мир с колкото е възможно по-малко жертви” [10]. И колкото е възможно по-бързо. Две трудно съчетаеми условия.

Помощник-главнокомандуващият не възнамеряваше да омилостиви разгневения цар. Неговият пореден доклад се превърна в назидателна лекция по военна стратегия, и то с тон, подсказващ незнанието на формалния главнокомандуващ: „С голямо недоумение прочетох Вашата депеша по моите съображения за Одрин ” за нашите бъдещи нови операции. В моите решения по всички оперативни въпроси аз никога не съм бил повече от онова, което ми е диктувала основателно изучената обстановка. По всеки оперативен въпрос пълководецът не може и не трябва да бъде нито оптимист, нито песимист, а само такъв, какъвто му налага да бъде обстановката. На войната обстановката заповядва, а не личното желание на пълководеца.” Генерал Савов стигна дотам, че направо заплаши честолюбивия, но невеж във военното дело Фердинанд, че всяка операция, водена несъобразно с истинското положение на нещата на театъра на военните действия „не може да има добър изход, а понякога се свършва и с катастрофа” [11]. Само последвалата победа спаси от отстраняване уязвения генерал.

Макар и неочаквано генерал Савов се оправда на 26 януари пред Министерския съвет, молейки за снизхождение с цената на една царска тайна: „Виждам със съжаление, че господа министрите не вземат предвид обстоятелството, че аз не съм (нищо друго — б. а.) освен един прост помощник на главнокомандуващия и че в това ми качество аз нямам право и не мога да нарушавам дисциплината да се сношавам направо с Министерския съвет, и че въпреки това аз с риск да изложа себе си, за всичко съществено и важно по състоянието на армията съм държал в пълна известност Министерския съвет.” Стремейки се да изглежда искрен, упрекнатият помощник напомни, че поставял под съмнение съобщенията, извличани от третостепенни източници за глад в Одрин, за чието истинско положение може да знае едничък Шукри паша. Той поддържаше, че в Караагач се изтъкнало достатъчното количество снаряди само за времето на атаката, която според него могла да трае от 5 до 15 дни, а според генерал Иванов 4—5 дни. Ето защо се поискало поръчването на още снаряди. Що се отнасяше до съдбоносния въпрос да се атакува крепостта, генерал Савов подчерта тясната връзка с политиката: „Правителството трябва не само да знае за него, но и да си каже думата, толкова повече, че още в Караагач стана известно, че на другите два фронта ние сериозни операции засега не можем да водим, че единственият възможен обект за постигане отчасти целта, поставена от политиката за тая втора кампания, е превземането на тая крепост” [12]. Правителството остана на своето гледище. За атаката на Чаталджа то изобщо не бе питано, както нямаше да бъде известено и за нападението на 16 юни, защото беше против.

Един сгоден случай даде възможност на помощник-главнокомандуващия да наблегне отново върху военната тайна като най-високата степен на държавната тайна, с което се мъчеше да оправдае скриването на оперативните планове и намерения от правителството. Прелиствайки в. „Тан”, той, възмутен, прочете откровеното изявление на Теодоров, че първо ще бъде превзета Одринската крепост: „В деня, когато Одрин падне, ние ще изпратим на Чаталджа всичките ни обсадни материали и тогава ние само в няколко часа ще минем от отбрана към настъпление чак до Цариград” [13]. Тази привлекателна перспектива, очертана от любител стратег, най-малко би срещнала противник в лицето на генерал Савов, но той се ядоса, че „се разкрива цялата основа на плана за военните действия през втората кампания”: „Понеже това не само не е в интереса на сигурността за воденето на операциите, но още е вредно, моля да се вземат мерки за операциите по-малко да се говори, а още по-добре съвсем да не се говори” [14]. Всички телеграми от Главното командуване трябваше да се пазят от министрите в най-строга тайна.

След несполучливото допитване до царя и правителството на 25 януари генерал Савов изпрати до командуващите отделните армии преглед на общото стратегическо положение. Поради невъзможността засега да се настъпи на Чаталджанския фронт вниманието се съсредоточи към превземането на Одринската крепост. 2-ра армия се подготвяше да щурмува крепостта, прикривана от съединените армии и 4-а армия, защото се допускаше противникът да подпомогне обсадения гарнизон с настъпление от Чаталджа или Галиполи, поотделно или едновременно. С най-голяма вероятност се очакваха десанти по северното крайбрежие на Мраморно море със задача да облекчат фронталните действия на Чаталджанската и Галиполската армия. При така предположената обстановка генерал Савов заповяда в началото на втория период на войната съединените 1-ва и 3-а армия заедно с 4-а армия да преминат в стратегическа отбрана, като заемат силни отбранителни линии с разполагане на войските по начин, позволяващ както упорна съпротива от фронта, така и бързо отбиване на десанти откъм морето, целящи обхват или обход във фланг [15].

Същия ден опасенията на помощник-главнокомандуващия се потвърдиха с важното сведение, че 17 парахода, натоварени с войски, са отплували от Цариград за Галиполи. Енвер бей лично стягаше за транспортиране по море войските на тридесетхилядния 10-и корпус, съсредоточени в Сан Стефано, Измир и Пандерма. Генерал Савов предвиждаше десантът да се стовари някъде на линията Ерекли — Родосто — Шаркьой и разпореди повишена бдителност по целия бряг. Друго сведение посочваше вероятното място на удара между Родосто и Силиврия [16].

Още на 25 януари врагът сам подсказа, че е избрал гр. Шаркьой и околността за място на десанта, като направи опит да дебаркира на нос Индже Бурну, загубвайки един десантен кораб. Десетина броненосци и миноносци обстрелваха позицията на македоно-одринци. Друг малък десант бе открит от две опълченски роти при с. Подима на Черноморското крайбрежие. Въпреки че лодките се тласкаха напред под дулата на корабните оръдия, десантът бе провален с понесени загуби около стотина убити и ранени вражески войници. От пленниците се узна, че най-добрите и свежи низамски части са прехвърлени в Галиполи. Броненосецът „Асар и Тевфик” се натъкна на мина и заседна силно повреден, напуснат от екипажа и взривен от българските сапьори [17].

Макар рилци да очакваха неприятелското настъпление с пръст на спусъка, видяното в мъгливата утрин на 26 януари ги порази. Точно в 7 ч. гъсти колони в състав 6 пехотни полка, 12 полски и няколко планински батареи се заизточиха от Булаирската позиция и запъплиха по петкилометровото разстояние до главната българска позиция. Настъплението бе открито едва на стотина крачки от българските предни окопи, колкото позволяваше видимостта на часовите. Противникът просто удави предните подразделения с огромното си множество и достигна главната позиция на 7-а рилска дивизия. Изведнъж пламна убийствен пушечен, картечен и артилерийски огън от упор, който помете назад сразените стрелкови вериги. Войниците от 13-и рилски полк не помръднаха нито крачка назад пред непрестанно прииждащия враг. Особено „бесен” бе натискът в центъра и срещу лявото крило [18].

В 15 ч. настана върховият миг. 22-ри тракийски полк контраатакува на левия фланг, стремително се хвърли напред в ръкопашен бой с нож, приклад, камъни — „гуша за гуша”. Дясната вражеска колона не издържа напора и обърна гръб в бягство. Подгонените турци бяха промушвани с ножове или достигани с точни изстрели. Българските войски преминаха в настъпление по цялата линия, като отхвърлиха и лявата неприятелска колона. В 17 ч. османските табури подновиха настъплението срещу центъра, но бяха пак отблъснати с големи загуби. Артилерията действуваше отлично, разстрелвайки просто в упор техните бързо попълвани редици. Преследван ожесточено с огън и нож до спускането на мрака, разбитият противник се укри в укрепената позиция [19]. Ако преследването бе извършено с повече сили, участта на Булаирската позиция щеше да бъде решена още през този кървав ден. Но се получи тревожната вест за вражески десант в Шаркьой, поради което увлеклите се в преследване части бяха върнати на предишните си позиции. Само отличилите се тракийци запазиха преднината си от 2 км.

Настървеността на боя, приличащ по-скоро на „кланица”, остави страшен белег на бойното поле. Върху пространството между българската позиция и Булаирската се изброиха около 6000 вражески трупа. Българските загуби бяха значително по-малки: 114 убити и 416 ранени. Командуващият 4-а армия се чудеше кого да представи за награждаване: „Показаната храброст на нашето войнство в този блестящ бой беше така единодушна, че се страхувам да направя оценка за някаква относителна лична храброст” [20]. Наистина трудно би могло да се прецени кой е повече или по-малко храбър. Войнишките кръстове „За храброст”, макар и щедро раздадени, не стигнаха за всеки храбрец. Но всички бяха удовлетворени от чувството за мъжествено изпълнен дълг, увековечен от марша „Булаир”.

Генерал Тодоров донесе, че „атаката на Булаирската позиция би била съпроводена с грамадни загуби” под кръстосания огън на артилерията от укрепленията и броненосците. Той поиска далекобойни оръдия и гаубици. Помощник-главнокомандуващият, без да знае още за десанта в Шаркьой, заповяда 4-а армия „да премине в отбранително положение, за което да се укрепи на сегашната си позиция срещу Булаир и вземе мерки за най-ефикасно наблюдение и охранение на морския бряг от Индже Бурну до Родосто” [21].

Когато кръвопролитният бой при Булаир клонеше към пълна победа, в 16,30 ч. от щаба на Македоно-одринското опълчение постъпи тревожно известие за извършван със значителни сили десант при Шаркьой. Четиридесет транспортни кораба и множество гемии в три колони, прикривани от огъня на седем броненосеца и кръстосвача, стоварваха части от 10-и корпус на брега, на 3 км югозападно от Шаркьой. Вражеските сили се пресмятаха на около 15 000 души, от които стъпиха на сушата 8000 души начело с Енвер бей. Двете македоно-одрински дружини се държаха до вечерта, а през нощта напуснаха Шаркьой. Генерал Ковачев заповяда трите опълченски бригади съвместно с 26-и пернишки полк да отбият десанта. Към Шаркьой се насочи в усилен марш и 1-ва бригада на 2-ра тракийска дивизия. Дебаркирането продължи и на 27 януари. Плацдармът бе разширен до 3 км северозападно от града. Същия ден следобед българските войски обходиха неприятелските флангове и принудиха осемте табура да се оттеглят към морето. Българската артилерия попречи на транспортните кораби да приближат отново до брега, като потопи един от тях [22].

Полученото съобщение за понесеното съкрушително поражение пред Булаирската позиция развали плана на Енвер бей да развие успеха, като стовари още войски и завземе господствуващите над морския бряг височини. Десантната операция се прекрати и започна обратно товарене на параходите за Цариград и Галиполи под огъня на българските планински батареи. Изтеглянето продължи и на 28 януари под прикритието на броненосците, без да престава боят за Шаркьой. Към 15 ч. неприятелят бе обграден и притиснат на самия бряг. За да подпомогне спасяването на десантчиците, противникът атакува десния морски фланг на 10-а сборна дивизия, който отстъпи 5 км до тилната си позиция, повличайки и части от 4-а преславска дивизия. Полковник Нерезов обаче успокои генерал Ковачев: „Всичко отива на добро. Засега Вашият театър е най-важен. Според сведенията ни турците постоянно мъкнат войски към Галиполи. Съдбата на кампанията Вашата армия ще реши” [23]. 2-ра армия временно мина на заден план.

След като дадоха около 1000 убити и ранени, 450 пленени, в отмъщение на което изклаха стотина мирни жители и 16 ранени опълченци в присъствието на Енвер бей и трима германски военни инструктори, турците изоставиха Шаркьой. Над Мраморно море се разнесе победното „ура” на смелите македоно-одринци. Генерал Савов ги поздрави за славните дела: „Вие напълно оправдахте жертвите, които България прави за свободата на братята в Македония и Одринско” [24]. И пак се чу мощното „ура”, което отекна през Бяло море и Вардар до Охридското езеро и Шар планина. Нали ставаше дума за бъдещето на свободата.

Министерският съвет узна за „важната битка” най-напред от чуждите телеграфни агенции. Победата на Галиполския полуостров съвпадна с пребиваването на царя в Главната квартира. Той бе толкова доволен, че му мина лошото настроение срещу генерал Савов, но не и към генерал Фичев, когото прие само за две минути. Помощник-главнокомандуващият твърдеше пред Теодоров, че „други” повлияли върху Фердинанд да не използува предложението на Кямил паша. Царят бе сърдит, че Николай II не го допуска до Родосто, желания за присъединяване град въпреки противното мнение на повечето от тъй наречените „съветници на короната” [25]. Монархът отсъствуваше от София, обаче неговият флаг бе нарочно оставен да се развява над двореца.

През цялото време на Галиполската операция Чаталджанската армия напираше срещу съединените армии, за да повлияе на изхода от боевете при Булаир и Шаркьой. Генерал Димитриев, който се обяви против повторна атака на Чаталджанската позиция, внезапно на 27 януари предложи да се извлекат по-далеч от укрепената позиция по-големи вражески части и — „да ги атакуваме стремително, с цел да ги притиснем или към морето, или към Странджа”. Генерал Кутинчев намери идеята приемлива, защото съвпадаше с неговия план за действие, но се съмняваше дали противникът ще се увлече да преследва авангардните дивизии дотолкова, че да бъде достатъчно отдалечен от укрепленията си: „Ще чакаме благовремието” [26].

Нанесеното поражение на Галиполската армия бе толкова съкрушително, че до края на войната не се предприеха никакви настъпателни действия срещу 4-а армия. Въпреки привлечените пресни подкрепления, окопали се дълбоко в Булаирската позиция, врагът повече „не показва никакви признаци на живот”. За да изтъкне приноса на рилци и македоно-одринци в поддържането на външната политика, на 29 януари генерал Савов им оповести, че „противникът е почувствувал своята слабост и захванал да търси средства отново да открие преговорите за мир”: „Това забележително събитие показва какви са последствията от юначното държане на нашите храбри войски.” Той призова към стремителност и натиск, за да се унищожи врагът „в едно непродължително време” и да му се наложат благоприятни за победителите условия на мира [27]. Вражеските авангардни части излязоха от обсега на батареите по Чаталджанската позиция. Това накара генерал Димитриев на 30 януари да предложи авангардните дивизии, подкрепени от две бригади, да преминат в решително настъпление, като отхвърлят противника от чаталджанските височини на изток или да го притиснат към морето. Генерал Кутинчев обаче не сподели изказаното мнение, защото излезлите напред 18 табура и техните 5—6 батареи се отдалечиха от базата си едва 5—6 км, тъй че добитите резултати не биха оправдали жертвите, и това означаваше „да се бие въздухът”. Той определи момента за контранастъпление, когато Чаталджанската армия настъпи с по-големи сили, които авангардните дивизии да отвлекат по-далече от укрепената позиция до линията Яладжа — Курфали — Анастасиевата стена. Черноморското крайбрежие също се оказа десантно опасно. На 26 и 27 януари 31-ви варненски полк отблъсна опит за десант северно от с. Орманлъ [28]. Господствуващото положение на османския флот тормозеше Главното командуване в неговите планове за война между три морета.

В прехваната радиограма от Изет паша до Шукри паша се съобщаваше за настъпателните действия на Чаталджа и Булаир и препоръчваше „още малко търпение”. Поощреният одрински гарнизон направи два излаза на 27 и 28 януари. Генерал Вазов предложи да се превземат предните позиции и да се преследва противникът по петите към фортовия пояс. На 30 януари генерал Савов се възпротиви на мнението за бърза атака, понеже врагът струпва значителни сили на Галиполския полуостров и се готви за нови решителни действия, включително и със стоварването на „всевъзможни” десанти [29]. Османското главно командуване успя да отклони, макар и временно, вниманието на Българското главно командуване от превземането на Одринската крепост.

Високата порта бързаше да поднови преговорите за мир, преди да е паднал Одрин, разпространявайки същевременно легенди за някакви големи успехи на Чаталджанския и Галиполския фронт. Генерал Савов се измъчваше от колебанието: „Като имаме предвид, че при настоящата политическа обстановка завладяването на Одрин ще има голямо значение, за да наложим нашите искания, но и обратното, при една неуспешна атака загубите във всяко отношение би били по-големи.” Ето защо той поиска да му се доложи доколко се разчита на „положителен успех”. На 31 януари генерал Иванов отговори, че като постоянствува за атакуване на крепостта, има „всякога предвид общото политическо и стратегическо положение”: „Както преди примирието, така и сега, Одрин е тъмната точка на нашето положение и колкото той стои, толкова повече ни нанася вреда. Падането на Одрин ще обистри във всяко отношение положението. . .” Всякакви настъпателни действия от Чаталджа и Булаир за деблокирането на крепостта щяха да станат безпредметни. Тъй като не се очакваше цялостен излаз на гарнизона, то командуващият 2-ра армия пак настоя да се атакува, преценявайки положително изгледите за успех: „Две трети от успеха са гарантирани, а една трета остава на случайностите.” Дори като гледаше на атаката като на „малка авантюра”, генерал Иванов намираше, че и при несполука тя няма да измени съществено общото военностратегическо положение, а ще трябва да се продължи и довърши ударът [30].

Докато българската армия се биеше за общото дело на три фронта, съюзниците не само желаеха нейното по-нататъшно изтощаване, но и пуснаха твърдението, че продължавали войната главно заради Източна Тракия. Шкодра и Янина бяха обречени на предаване градове в дълбокия тил. Все по-засилващите се настроения в Белград и Атина за преразглеждане на съюзните договори принудиха Гешов на 26 януари да опровергае в окръжно до легациите, че с възобновяването на бойните действия България била уговаряла нови условия за сътрудничество със съюзниците: „За подобни нови условия нито дума не е ставало и не може да става, тъй като договорите ни всичко бяха предвидили” [31]. Не бяха предвидливи само тези, които от българска страна сключиха такива договори.

Дори в умерения сръбски периодичен печат вече се търсеше „естествената граница” в Македония по реките Вардар, Брегалница и Злетовска. На 22 януари Тошев докладва, че и Пашич виждал необходимостта да се направи потребното по „изправката” на разделната линия. Спалайкович бил натоварен да предприеме официални стъпки в това направление, но се отложили за „малко по-късно”. Военните кръгове направо заявяваха, че което „е завоювано от сръбския меч, ще е сръбско”, и виждаха в Гърция и Румъния „естествени съюзници” срещу България. Всекидневните насилия, на които бяха подлагани българите в Македония от сръбските и гръцките окупационни власти, пораждаха един разкъсващ въпрос, предаден от Тошев на 25 януари: „Неужели трябваше да се води една освободителна война, за да видим освободеното от турския гнет българско население минало под ярема на нови тирани, и то не други, а наши съюзници?” Той обърна внимание на правителството, че е време да бъде изтъкнато на отговорните фактори в Белград и Атина, че не е този начинът да се запази и затвърди Балканският съюз, създаден като „политическа необходимост за общите ни балкански интереси”. Всяко премълчаване, за да не се охлаждат отношенията със съюзниците според пълномощния министър, ги насърчаваше в стремежа да задържат всички окупирани от техните войски земи в Македония. Прогонването на българските свещеници и учители, завземането на българските черкви и училища, забраната да се произнася дори думата „българин”, насилственото прибавяне на окончанието ,,-ич”, цялата тази противобългарска дейност се вършеше под ръководството на сръбските власти. Тошев отбеляза: „Не трябва да се заблуждаваме и с Пашичовите обещания, които са толкоз по-изобилни, колкото повече той е решен да ги не изпълни. Трябва да поискаме факти.” Той препоръча да не се дава повод да се говори, че „нещо куца в нашия съюз” и следователно се нуждае от изменение или допълване [32]. Министерският съвет отложи неприятното обяснение, защото трябваше да поиска нова „услуга” от Белград.

Желаейки да подсили обсадната артилерия около Одринската крепост, на 27 януари помощник-главнокомандуващият помоли да се настои пред сръбското правителство да му даде в разпореждане тежки оръдия и гаубици заедно с боеприпасите „на каквито условия ще им бъде удобно”. В Белград отказаха да продадат 34 гаубици и оръдия със снарядите, а решиха да ги дадат за временно ползуване. Българските министри никак не се зарадваха на злоумишлената „щедрост”, понеже вече не се съмняваха, че „срещу тия услуги Сърбия ще си предяви сметката, и то сметка, която ще ни смае”. И настояха да си платят навреме сметката. Данев бе обзет от същите подозрения и подчерта дебело, че разделителната линия между двете зони в Македония не може да се тълкува ката бъдеща граница между България и Сърбия. Официален Белград трябваше да се задължи да уважава националните и човешките права на българите, които останат под негова власт в част от „спорната зона” [33]. Тази уговорка се отнасяше и до височайшия арбитър.

Белград бе желана спирка за Венизелос. На 23 януари той преговаря с Пашич за обща граница според Хартвиг в Албания, но за Тошев по-вероятно бе — в Македония. Венизелос отхвърли предложението за съвместно владение на Солун [34]. На следващия ден сутринта гръцкият министър-председател се отби в София и се срещна с Гешов, „за да види какъв вятър тука вее”, след като не можа да отклони любезната покана. Въпросът за дележа не напредна нито стъпка. Всеки от спорещите държеше здраво за Солун. Венизелос обеща, щом се завърне в Атина, да направи писмено онова предложение, предадено устно на Данев в Лондон. Пред Неклюдов той заяви, че не могат да отстъпят Солун и Югозападна Македония. На обеда в „Юнион клуб” не се вдигнаха тостове, за да се покаже, че посещението има „не политически, а просто приятелски характер”. Царят също прие госта, допитвайки се предварително до Министерския съвет какво да приказва. Венизелос остави впечатление на „умен и тактичен човек”. Той изказа мнението предварителните условия на мира да се подпишат на Чаталджа, по-далеч от влиянието на великите сили. Вечерта първият министър отпътува през Ниш за Солун, като в политическите кръгове придадоха на неговото пребиваване в българската столица „голямо значение за заякчаването на. Балканския съюз” [35]. Без да предрешават бъдещото разделение в Македония, двете страни натрупваха противоречия за въоръжен сблъсък.

Коромилас се изказа скептично относно полезността на срещата, на която Гешов пак се въздържал да представи „крайната линия”, запазвайки „олимпийско мълчание”. Поне Данев настоя в Лондон за Югозападна Македония, без да се отстъпва Солун. Хаджимишев си позволи да бъде оптимист, защото толкова умните правителствени ръководители няма да развалят Балканския съюз, дал бляскави резултати. Но в доклада си до Гешов на 25 януари пълномощният министър не скри тревогата си от изтърваните сведения, че в Белград Пашич и Венизелос са преговаряли за обща граница на изток от Охридското езеро към Лерин: „От всички четири съюзници сръбско-гръцките отношения носят най-искрения характер, понеже нямат сериозни интереси в конфликт. . . Нашето засилване поражда такива чувства на долнопробна завист и у гърци, и у сърби, от една страна, а, от друга страна, и двете тия страни имат такава „апатия” на български земи, в наш ущърб, щото допускам и най-лошото от тяхна страна. Тия две причини, взети наедно, и стремлението им да не допуснат България да се засили дотам, щото да бъде по-силна от тях двете, двете наедно, тая грижа за своего рода екелибър (равновесие — б. а.) в тяхна полза, ме кара да допускам възможността на подобни замисли за „конвенции” с острие, насочено против нас” [36]! Предположенията скоро се потвърдиха въпреки умишлено направените опровержения.

Хаджимишев стресна Демидов с предупреждението, че Австро-Унгария ще поддържа България за Солун, за да я привлече и разбие Балканския съюз: „Ще бъде голям коз в нашите ръце, ако успеем да създадем едно надпреварване между Петербург и Виена, кой от тях повече ще ни услужи по въпроса за Солун, понеже двете тия монархии безспорно повече ценят българското приятелство от гръцкото за в бъдеще.” Но меродавните фактори в Атина залагаха не само на династическите си връзки с Романовци, а и обещаваха на Хабсбургската империя стопански предимства в Солун [37]. Особено силно бе елинофилството в Париж, което не можеше да не се отрази върху неговите съглашенски съюзници.

Непрестанно постъпващите сведения за гръцки и сръбски изстъпления в окупираните български земи измъчваха съвестта на Гешов. На 29 януари той се съгласи напълно с Маджаров, че „е отвратителна политика да се караме с всичките ни съседи”, но започва да си задава гризящия въпрос: „Дали аз след всичко, що направих за осъществяването на съюза, мога да остана начело на българското правителство в деня, когато тоя съюз се провали. Не ще ли бъде по-добре в знак на протест против тия, върху чиято вярност и лоялност аз възлагах такива светли надежди, когато третирах и подписвах с тях съюза, да се оттегля и да оставя други да се карат и може би — ужасно! — да се бият с тях” [38]? Министър-председателят бе убеден, че не бива да се жертвува Югозападна Македония за Солун, мнение, споделяно от мнозина, но не и от Данев.

Майореску положи всички усилия за незабавно продължаване на преговорите в София, за да привършат непременно преди подписването на мира. Той търсеше окончателното споразумение някъде между румънското минимално искане и българското максимално предложение. Тъй като Мишу бил „твърде много любезен и отзивчив”, за румънски делегат се назначи княз Гика. На 24 януари Министерският съвет се съгласи преговорите да се водят в българската столица, определяйки за свои пълномощници Данев и Сарафов. Председателят на Народното събрание се опита да отхвърли натежалата му мисия, но бе заставен да продължи преговорите, защото името му било залог, че „за нови териториални отстъпки не може да става и реч” [39]. Княз Гика зачака инструкции.

След получените надлежни разяснения Сазонов се поуспокои и на 25 януари бе отново вежлив с Бобчев. Могло да се разчита „напълно на неговата готовност и услуги всякога дето и когато може”, не проявявал враждебност, а се стремял да избягва всякакви изостряния „и особено повод за военна намеса на Русия”. Оттук произлизаше ядовитото му раздразнение винаги щом се споменеше за задължения по военната конвенция от 1902 г. Румъния поискала отново руското посредничество и Сазонов се заинтересува дали не е възможно вместо Силистра да се отстъпи „нещо” на друго място. Три дена по-късно той уточни, че Силистра може да бъде спасена посредством по-значителна жертва по крайбрежието на юг от Мангалия, без да се стига до нос Калиакра предвид безопасността на Варна. Външният министър поучаващо посочи постоянното нарастване на румънските претенции, които могло да бъдат задоволени още в края на октомври миналата година, за да се приключи „с тоя въпрос, който можел да създаде опасни за Русия усложнения” [40]. В Певчески мост възприеха ректификацията, съдържаща се в четирите точки на Данев с допълнението на Теодоров.

Българското правителство обаче отказа да прави повече териториални жертви, за да не се изтълкуват и като проява на слабост. Гешов мрачно предупреди да не се поставя „нож върху гърлото” на България, когато воюва с една империя. Той пак призова Русия да наложи в качеството си на посредник предишното свое предложение, сама или с още някоя велика сила: „В никой случай не можем да отстъпваме градове.” Съществуваше съмнението, че Сазонов отново ще отклони поемането на посредническата мисия. В същото време Майореску заявяваше, че без Силистра конфликтът е неизбежен, на власт щяла да дойде Либералната партия с единствената за нея линия Тутракан — Добрич — Балчик. Той определи едноседмичен срок за съгласие, инак неговото правителство подавало оставка [41]. Този път румънската молба за посредничество бе предадена чрез Шебеко. Преговорите щяха да се проведат в София, а „пазарлъкът” в Петербург.

Разчитайки на близостта си до Централните сили, румънската дипломация постоянно търсеше тяхното съдействие. На 29 януари граф Тарновски предприе поредната постъпка пред Гешов за споразумение с Румъния. Във Вилхелмщрасе Готлиб фон Ягов наблегна пред първия братовчед на министър-председателя върху необходимостта да се компенсира по-щедро северната съседка, след като България придобивала толкоз много и богати земи, „за да останат двете държави, най-влиятелните в Ориента, приятелски свързани помежду си, което ще бъде в интерес и на самите тях, и на Европа”. Пълномощният министър забеляза, че войната още не е завършила, не е известно колко територия ще получи България, напоена с кръвта на българските юнаци, а румънците се стремели, „без да пукнат пушка”, да преместят още добруджанската граница и разширят излаза си на Черно море. И то след като обявеният неутралитет е благосклонен и към двете воюващи страни [42]. Ставаше дума за моралното право в политиката и войната.

Още на първото заседание в София, на 30 януари, княз Гика направо поиска от Сарафов 3300 кв. км българска земя с 90 000 жители до линията Силистра — Балчик включително, поставяйки ултимативно двудневен срок за отговор, като българското правителство „вземе предвид всички евентуалности”. Гешов тревожно телеграфира на Бобчев: „За нас е невъзможно да приемем това... Моментът е съдбоносен и настойте най-енергично пред Сазонов да действува, преди да бъде късно.” Руският външен министър заяви на Нано, че не могат да получат „стратегическата граница” Силистра — Балчик, защото се застрашава Варна. Румънският представител пак засвири на чувствителната струна за необходимостта от благожелателно съдействие, което щяло да откъсне окончателно Румъния от Централните сили [43]. Данев бе веднага извикан от Главната квартира „по крайно важни причини”. Той вече подозираше, че народняците го поставят умишлено „на топа на устата”, натоварвайки го с най-отговорните дипломатически мисии.

Като потвърди, че „положението е крайно сериозно”, Сазонов предостави на българското правителство да решава какви последни отстъпки да направи, за да се свърши спорът миролюбиво. Според него предложението за посредничество бе доста закъсняло, понеже в Букурещ категорично заявяваха: „Без Силистра няма преговори!” Поради това, преди да отговори на молбата за посредничество, първият човек на Певчески мост пожела да узнае как би се погледнало в България „на тая последна жертва — Силистра”. В телеграмата до Неклюдов се каза Силистра — Шабла като пределно възможна жертва. Бобчев на място възрази, че не може да се направи „такава страшна жертва”. Неговият събеседник се произнесе, че откъм крайбрежието не бива да се слиза на юг от Шабла [44]. Като черноморска държава Русия бдеше за разпределението на крайбрежието.

След като възприе досегашните съвети на Сазонов, българското правителство бе крайно изненадано от новия ход в полза на Румъния: „Новото внушение на Сазонов да отстъпим Силистра ни отчайва.” Повече от Меджидие табия, „стратегическия ключ” на Силистра, не можеше да се жертвува. Гешов изрази дълбокото убеждение на Министерския съвет: „Голяма заблуда е да се мисли, че с даване Силистра Русия ще спечели Румъния. Русия няма да спечели Румъния, а ще загуби България.” Протакането се присъди на румънската страна, дала инструкция на княз Гика да преговаря едва две седмици след подписването на Лондонския протокол, а обвиняваща България в бавене: „Предвид на тия възмутителни факти, ние не виждаме друг изход освен да скъсаме (преговорите — б. а.) със съседите, които тъй осъдително се отнасят към нас, като отхвърляме от себе си отговорността за последствията. Дълбоко скърбим обаче, че с това ще дадем да се помисли, че България в най-критическите минути на своя живот е била изоставена от Русия” [45].

Един въоръжен конфликт между свързаната с Тройния съюз Румъния и България, оглавяваща Балканския съюз под покровителството на Съглашението, заплашваше да разруши „европейския концерт”. На 31 януари Грей осведоми Маджаров, че посъветвал в Букурещ да се споразумеят пряко с България или чрез посредничеството на великите сили, „в никой случай обаче да не прибягват до насилие, защото ще предизвикат обща война, при която малките държави могат да изчезнат”. Пълномощният министър отговори, че неговата страна прави всичко възможно за разбирателство, но „с вероломството си румънското правителство копае яма, която може да се изпълни с реванш”. Никълсън гледаше по-спокойно на румънските закани и се надяваше, че силите ще се намесят, за да предотвратят въоръженото сблъскване да се превърне в начало на „голяма европейска война”. Германия също бе против „всякакви военни заплитания” и не бе разположена още да бъде преждевременно въвлечена от Австро-Унгария в балканския пожар [46]. Великите държави бдяха преди всичко за собствените си империалистически интереси.

Изгледите за 4-а армия да завземе европейския бряг на Дарданелите съдържаха опасност от нови международни усложнения. Това пролича особено в казаното на 26 януари от фон Ягов, проявяващ голямо любопитство към хода на бойните действия на Галиполския полуостров, защото положението около Цариград и Протоците засягало пряко интересите на някои велики сили: „Па и за самите вас (българите — б. а.) Цариград ще бъде една голяма спънка, тъй като между другото ще имате въпроса на „Св. София” — ако успеете да турнете кръста на куполата й, ще трябва да го гарантирате така, че да не може вече да се свали оттам, за да бъде заместен пак с полумесеца.” Ив. Ст. Гешов повтори известната истина: „Цариград не е за нас цел; ние Цариград не искаме и ако поради военните събития сполучим евентуално да влезем в него, то е, за да накараме турците да приемат безпрекословно всичките наши условия” [47]. Владението на Цариград и Протоците излизаше извън българската външнополитическа програма дори в нейния най-широк вариант.

От една страна, Високата порта се стараеше да внуши на „европейския концерт”, че е в състояние да продължи успешно войната, а, от друга, да го убеди, че България ще й наложи прекалено тежки условия, включително излаз на Мраморно море. На 29 януари след дълбоко преживяното съкрушително поражеине при Булаир и Шаркьой Тевфик паша помоли сър Едуард да излезе с инициатива в полза на мир с Одрин, предавайки на великите сили молбата на Портата за посредничество. Посланическата конференция възрази, че посредничество може да се извърши само ако бъдат напълно приети условията, залегнали в колективната нота на силите, и то след като се иска предварително съгласието на балканските съюзници [48]. В Цариград обаче все още виждаха бъдещата граница по Марица.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1429—1430.

2. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 232.

3. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 820, л. 1, 49, 52—53.

4. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 15, л. 162.

5. Пак там, ф. 317, он. 7, а. е. 48, л. 243; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 12, 14; Иванов, Н. Балканската воина.. . с. 234.

6. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 9—15.

7. Пак там, а. е. 32, л. 1; а. е. 35, л. 138, 142, 167; ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 164—165.

8. Пак там, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 160—161; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 61.

9. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 615—617.

10. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 256; Гешов, Ив. Престъпното безумие... с. 75.

11. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 835.

12. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 264, 267; Иванов, Н. Спомени... с. 344, 355. Махмуд Шевкет паша предполагаше едномесечна съпротива на крепостта и 30 000 жертви за атакуващите. — PA. AA., Turkei 203, Bd. 12, Dok. No 69, Bl. 1; Dok. No 82, Bl. I.

13. В. Мир, № 3779, 23. I. 1913.

14. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 255.

15. Пак там, л. 94—95; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 231—232; Войната... Т. 7, с. 165—173.

16. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 237; Izzet pascha, Op. cit., S. 206— 209.

17. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 255; ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 15—16; В. Мир, № 3701, 4. II. 1913.

18. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 136, л. 10; ф. 50, оп. 2, а. е, 30, л. 21; Христов, Ат., цит. съч., с. 276—280.

19. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 30, л. 22; Войната... Т. 7, с. 238—267.

20. В. Мир, № 3794, 7 II. 1913.

21. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 18; а. е. 35, л. 195

22. Пак там, а. е. 28, л. 20; Войната. .. Т. 7, с. 270—305; Емануел, цит. съч., т. 2, с. 21—26; В. Мир, № 3790, 3. II. 1913.

23. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 168; а. е. 160, л. 173, 197; ф. 50, оп. 2, а. е. 35, л. 326; Българска военна история... Т. 2. с. 563; Христов, Ат., цит. съч., с. 280—284.

24. ЦВА, ф. 50, оп. 2, а. е. 35, л. 330.

25. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 626, 632—635; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 688, л. 1.

26. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 245—250, 255—256.

27. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 28, л. 26—28; а. е. 35, л. 449—450; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 284.

28. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 135, л. 419—421; а. е. 136, л. 93—95; ф 48, оп. 5, а. е. 7, л. 268; OUAP, Bd. 5, S. 643-645.

29. Иванов, Н. Балканската война... с. 245—248.

30. Пак там, с. 238—239.

31. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 266.

32. НАБАН, ф. 175 к, оп. 1, а. е. 2, л. 6—7; ДПИК, т, 1, с. 399—403; OUAP, Bd. 5, S. 656—657, 669.

33. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 629; ДПИК, т. 1, с. 242—243, 403; Миланов, П., цит. съч., с. 295—296.

34. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 282, 286—287; БИА, ф. 14, а. е. 4010, л. 223—224; СД XVII ОНС, 1 и. с., кн. 1, с. 478—479; Руската оранжева книга... с. 72—73; OUAP, Bd. 5, S. 685.

35. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 166, л. 1; ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л, 611; ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 53—55; В. Мир, № 3782, 26. I. 1913.

36. ДПИК, т. 1, с. 584—586.

37. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 288, 302, 320; а. е. 1365, л. 1.

38. Маджаров, М., цит. съч., с. 108.

39. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 282; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1. а. е. 15, л. 612; ДПИК, т. 1, с. 720—721; OUAP, Bd. 5, S. 670-678, 684.

40. ДПИК, т. 1, с. 722—723, 730—731, 276—277.

41. Пак там, с. 723—724; OUAP, Bd. 5, S. 707—714.

42. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 298, 308, 312, 324; GP, Bd. 34, S. 367—368.

43. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 865, л. 10; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163. л. 2—3; БИА, ф. 20, а. е. 378, л, 21; а. е. 677, л. 1.

44. ДПИК, т. 1, с. 724—725; Руската оранжева книга... с. 175; BD, V. 9, Р. 2, р. 500, 508.

45. ДПИК, т. 1, с. 725—726; Руската оранжева книга... с 175—176.

46. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 281; ДПИК, т. 1, с. 728. 733—734; GP, Bd. 34, S. 369, 377—378.

47. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1364, л. 306—307; GP, Bd. 34, S. 393—394, 396—398.

48. Пак там, а. е. 1364, л. 293, 305; а. е. 1365, л. 2—3; В. Мир, № 3787, 31. I. 1913; Руската оранжева книга... с. 46; Коларов, Н., цит съч, с 64—65; OUAP, Bd. 5, S. 662, 689, 737—739; BD, V. 9, P. 2, p. 515.