Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие
ПРИВИДНО СНЕЖНО ЗАТИШИЕ
„Малък Сечко” започна със снежни бури и пронизващи виелици. Студът скова бойните действия. Настана бяла тишина, смущавана сегиз-тогиз от оръдейните гърмежи около Одрин. Мръзнеха хора и добитък, плъзнаха болести, съобщенията се затрудниха, пак се появи призракът на глада — в някои части войникът получаваше половинка хляб на ден. Конете затъваха до гърди в преспите, опълченците пробиваха пъртини и носеха храната на гръб. Българската армия не бе достатъчно подготвена да воюва при сурови зимни условия, защото нейните началници не вярваха, че войната ще се затегне до последния сняг. Не стигаха топли дрехи, ботуши и палатки [49]. За щастие и противникът, макар да не страдаше от недоимък, също не се чувствуваше добре във връхлетелия мраз и настроението му за настъпление бе „под нулата”.
Лошото време не пречеше на генерал Савов да планира нова операция на Чаталджанския фронт, за да се разузнае с бой дали неприятелят е вече заел с главните си сили старата българска позиция и да се прикове отново вниманието на Портата пред Цариград, с което да се попречи на прехвърлянето на войски към Галиполския полуостров. Най-късно до 3 февруари авангардните дивизии трябваше да контраатакуват, давайки вид, че „ние преминаваме отново в решително настъпление”. Стремежът бе насочен към отрязване лявото крило на врага. Командуващият съединените армии помоли да се отложи операцията до подобряване на времето, понеже виелиците скриваха хоризонта. Помощник-главнокомандуващият се съгласи на отсрочка, но предвид предстоящата операция не позволи рискованата смяна на авангардните дивизии, стоящи на предната линия от подписването на примирието. Той се смили да нареди бойната верига през нощта да се сменя от подсилени застави, които да накладят огньове [50]. Предните постове се сменяха често и непрекъснато се движеха, за да оцелеят.
Премръзванията и бялата смърт се появиха като още един опасен враг на българските войници, повличайки след себе си и други болести. В 4-а преславска дивизия 10 на сто от личния състав бе изваден от строя от тиф и жълтеница, а в 10-а сборна дивизия броят на болните достигна 2000. Снежната стихия, гасяща огньовете, не пощади и 7-а рилска дивизия пред Булаирската позиция: 34 замръзнали, 1718 измръзнали първа степен, 1237 — втора. Никой не бе очаквал такава безпощадна зима покрай бреговете на Мраморно море. Вината за недостига на топло облекло и обувки Фердинанд хвърли върху военния министър като „виновник за всичко” [51]. Това не стопли никого.
Студът скова окопите, но не и оперативните идеи на щаба на действуващата армия. На 5 февруари полковник Нерезов представи доклад, с който се заостряше вниманието към Одрин. След поразяващия удар, понесен при Булаир и Шаркьой, шестдесетхилядната Галиполска армия не бе в състояние да преодолее редовете на 4-а армия нито по суша, нито откъм морето. На Чаталджанския фронт съединените армии противопоставяха 124 000 пушки, 1800 саби и 380 оръдия на 134 000 вражески войници с 288 оръдия. Обсадният обръч около Одринската крепост със своята четиридесет и пет километрова дължина се затягаше от 2-ра армия с 92 000 пушки, 1350 саби, 40 картечници, 188 полски и 162 обсадни оръдия с 50 000 снаряда. Избраният Източен сектор имаше дължина 15 км, но решителният пробив щеше да се извърши на участък от 4— 5 км. Началникът на Оперативния отдел искаше да осигури пълен успех със създаването ако не на тройно, то на двойна превъзходство, като се прехвърлят от Чаталджа най-малко две пехотни бригади с 36 оръдия и „решително да се поведе смелата операция”, която ще реши участта на войната. Генерал Фичев намери доклада „много интересен”, но го отправи за мнение до генерал Савов, понеже „е изключително компетентният команден орган” [52]. Помощник-главнокомандуващият не бързаше с превземането на крепостта, макар обсадата да вземаше жертви от болести и глад.
Командуващият 2-ра армия разреши на началника на Източния сектор да се възползува от всеки опит за излаз, като контраатакува противника и овладее предните позиции. Генерал Савов обаче се възпротиви, защото не били пристигнали подкрепленията от 3-а балканска дивизия. Решителният удар трябваше да отнеме главното средство за по-нататъшното протакане. Той отбеляза строго, че атаката може да бъде предприета единствено с разрешението на Главното командуване и със съгласието на правителството с оглед на вътрешната и външната политика. Помощникът на главнокомандуващия пак взе да пресмята голямата полза от една успешна атака, когато Портата отново ходатайствува за европейска интервенция, и, обратното — при неуспех вредата „ще бъде много голяма и непоправима”: „Затова при решаването на въпроса трябва да бъдем много внимателни, за да не би независимо от жертвите да навредим на нашето сегашно политическо положение” [53]. Когато бе убеден в полезността на делото, генерал Савов можеше точно да се съобразява с международното положение.
Френското правителство настоя да се позволи на всички чужди поданици начело с консулите да напуснат обстрелвания град. Главното командуване обеща „да направи нещо”, ако тяхното число не е много голямо и ако се гарантира, че няма да се измъкнат и османски поданици. Генерал Савов поиска точни списъци, извън съдържанието на които „няма да се разреши никому да излезе”, защото, ако се пуснеха 5—6000 души, щеше да се засили отбранителната способност на крепостта. Той обаче не се съгласи с определянето на неутрална необстрелвана зона в града: „Това би било абсолютно против нашите интереси като обсаждащи. Духът на населението в крепостта е един важен елемент, който не може да се пренебрегва, защото има решително влияние върху духа на гарнизона. Уплахата и моралният упадък на гражданите бързо се предава като по въздуха и на войските, а това увеличава шансовете за успех в борбата.” Фердинанд сложи резолюцията: „Одобрявам напълно!!” [54]. В качеството си на главнокомандуващ и в разрез с мнението на правителството.
Шукри паша отказа да пусне чуждите поданици на брои 1389, ако не се допусне неутралната зона. На 9 февруари помощник-главнокомандуващият отхвърли категорично умишленото възползуване от внезапното човеколюбие на великите сили: „В никакъв случай не може да се допусне неутрална зона в крепостта, понеже по тоя начин никакви операции и против нея са невъзможни. Това би било равносилно предварителна да дадем на противника да мисли, че няма да атакуваме крепостта, понеже без бомбардировка атаката е немислима. Повтарям, че подобен прецедент в историята на войните няма и удовлетворението на несправедливите искания на френското правителство ще сведе действията ни около Одрин към едно безцелно проливане на българска кръв, за което не мога да поема отговорността.” Обстрелването се извършваше от разстояние 9—10 км и разсейването на гранатите не позволяваше спазване на неутрална зона. Генерал Савов пак подчерта най-силния довод: „Приемането на такава (зона — б. а.) е равносилно с отказването от бомбардирането, или с други думи, да се откажем от атаката на крепостта, защото без предварителна бомбардировка тя не може да се произведе” [55]. Поставен пред мрачните изгледи за продължителна война, Министерският съвет възприе стратегическите съображения на Главното командуване въпреки недоволството в Париж.
Непредвидимото число на жертвите, които трябваше да се дадат за превземането на Одринската крепост, вълнуваше дълбоко правителството с оглед на общественото мнение в страната. Гешов се разкъсваше между желанията и опасенията, душевно състояние, проличало най-ярко в телеграмата му от 7 февруари до генерал Савов: „Без да иска да влияе върху воденето на войната, Министерският съвет Ви моли да обсъдите въпроса, дали не ще бъде за предпочитане, наместо да давате тежки жертви, за да превземете с щурм Одрин, да се опитате да превземете булаирските укрепления, като употребите за тая цел пристигащите (сръбски — б. а.) обсадни оръдия и като ангажираме и гръцката флота да ни помага. Разбира се, че само при голям шанс за успех трябва да се решават подобни съдбоносни атаки, каквито са ония на Одрин и Булаир, тъй като, ако не сполучат, не само напусто се дават скъпи жертви, но и се силно насърчава неприятелят, за да продължава упоритата си борба” [56]. От подобни колебания бе обзет и самият генерал Савов.
Отговорът на Главното командуване постъпи на 12 февруари косвено чрез майор Н. Начев, началник на Сухопътното отделение, който съобщи, че генерал Савов „се готви да нанесе решителен удар” срещу Одринската крепост и взема всички мерки за осигуряването на успеха, „обаче този удар може да се нанесе в едно по-близко или по-далечно време в зависимост от това, дали превземането на Одрин ще има решаващо значение върху сключването на мира”. Помощник-главнокомандуващият бе готов да овладее крепостта и с повече жертви, ако би се облекчила политическата задача на правителството, но държеше да бъде винаги посветен в неговите политически намерения, „доколкото те имат връзка с успеха на нашето оръжие”, за да ускори или забави извършването на стратегическата операция „в зависимост от политическите цели, които се преследват, и жертвите, които трябва да се дадат”. Министерският съвет схвана допитването като опит да се избегне отговорността за военната операция, поради което натовари Теодоров да предаде мнението му по същия заобиколен път: „Падането на Одрин несъмнено ще ускори сключването на мира, обаче не може да се предскаже, че само по себе си то ще принуди Турция веднага да приеме нашите условия и сключи мир. Превземането на Одрин в зависимост от жертвите, които ще изисква, и сигурността на атаката е въпрос чисто военен, в който правителството няма своя дума” [57].
Отношенията между правителството и Главното командуване се преценяваха от министрите като „крайно ненормални”. Генерал Савов дори подхвърли, че ако Министерството на войната се ръководеше от гражданско лице, работите щели да вървят много по-добре. Имаше предвид личността на Д. Христов, от чиято войнственост царят бе доволен. Тук трябва да напомним и за неспокойството на помощник-главнокомандуващия поради готвеното обнародване на обвинителния акт срещу второто стамболовистко управление и старанията му със заслугите си във войната да издействува амнистия за всички стамболовистки министри [58]. „Победителите не ги съдят.”
Но полковник Нерезов, над когото не тегнеше съдебно дело, си позволи „толкоз неуместна, колкото и оскърбителна критическа бележка” относно решението на Министерския съвет за удръжките от офицерските възнаграждения, че Гешов се оплака на генерал Савов: „Министерският съвет Ви моли да внушите на полковник Нерезов да се отнася към него с подобаващото приличие” [59]. Във военно време един полковник, ползуващ се с царското благоволение, се надсмиваше над „цивилните гарги”, изпълнен със самочувствието, че от действуващата армия зависят победата и мирът.
Колкото и да се опитваше генерал Иванов да прокара „окончателното разрешение на въпроса за Одрин чрез атака”, той срещаше упрека, че иска да наложи своето схващане за начина на воденето на операциите по целия боен театър, стратегическа област, запазена за Главното командуване. На 8 февруари генерал Савов му напомни, че въпросът за атаката още не е решен от отговорните фактори и зависи от два вида условия. Стратегическите условия изискваха осигуряването успеха на операцията с още войски, които не можеха да се снемат сега от Чаталджа и Галиполи, където противникът готви „ред изненади” с превъзхождащи сили. От политическа гледна точка големият риск и значителните жертви можеха да се оправдаят само ако „се знае дали превземането на крепостта ще принуди противника към мир, или ако не го принуди, то има ли поне големи шансове с превземането й при бъдещите преговори за мир да осигурим по-голяма територия за себе си”. От необвързващото държане на правителството и съвета — „поставените политически цели на войната трябва да се достигнат по възможност с по-малко жертви”, помощник-главнокомандуващият подразбра, че то „е против атаката на крепостта”. На командуващия 2-ра армия се остави да реши съобразно с местните условия дали да атакува сега предните позиции на Източния сектор, или да изчака разрешаването на цялостната атака на крепостта [60]. Лошото време се намеси в спора и отложи предприемането на атаката.
Генерал Савов чакаше с нетърпение подобряването на времето, за да настъпят авангардните дивизии към изоставената стара позиция и разузнаят с бой не се ли съсредоточават значителни вражески сили в долината на Карасу. Той се опасяваше, че противникът щеше да се възползува от липсата на нападателни действия на Чаталджа, за да извърши нова „сериозна акция” срещу 4-а армия, вследствие на която би се влошило положението на съединените армии, както и това на целия театър на военните действия. Но докато 4-а преславска дивизия бе готова за енергични действия напред, 10-а сборна дивизия бе твърде изтощена, за да завземе новоизградената предна неприятелска позиция. Предвид на непроходимия терен, затруднените съобщения, нередовното снабдяване и болестите генерал Кутинчев отложи настъпателната операция за възвръщането на старата позиция при Чаталджа, докато не се установи продължително подобряване на времето. На 10 февруари генерал Савов предложи да се заеме нова отбранителна линия Синекли — Фенер — Силиврия, като се задържи последният град на Мраморно море по важни политически съображения. Командуващият съединените армии я намери обаче негодна за отбрана, тъй като дясното крило се издаваше напред и се излагаше на удари [61]. Ето защо той предпочете да остави авангардните дивизии на заеманата позиция.
На 11 февруари генерал Савов докладва на царя и министър-председателя: „Операциите по всички фронтове спрени.” Снежното затишие по фронтовете обаче бе привидно, защото зад тях се подготвяше скорошното решаване изхода на войната, а схватките в дипломатическите кабинети не престанаха. Бившият велик везир Хакъ паша пристигна в Лондон с неофициална мисия да измоли благоприятно посредничество на посланическата конференция, понеже било изключено да се постигне мирът в преки преговори между воюващите. На 8 февруари той заяви: „Европа ще ни покаже в какви рамки да сключим договора и после ще преговаряме.” За Одрин империята искаше „два ключа — един за себе си и един за съседката”. В него трябвало да остане независима от българското правителство мюсюлманска община [62]. Макар и непрактично, предложението намери отзивчивост сред „европейския концерт” като възможност за прекратяване на военните действия.
Махмуд Шевкет паша на 11 февруари постави чрез Гирс условия за по-скъпо предаване на Одрин — границата да започва от Св. Стефан на Черно море, да минава покрай Скопие южно от Лозенград до Чакмак и оттам по течението на Марица да достигне устието й; никакво военно обезщетение; запазване на вакъфските права; събаряне укрепленията около Одрин и Лозенград. Докато в Лондон и Париж намериха предложената граница приемлива, в Петербург отстояваха Мидия — Енос [63]. Пълният провал на опитите за настъпление от Булаир и Чаталджа накараха Портата да отбягва преките преговори с очертаващите се победители.
Подозирайки все по-високата цена на сръбските „услуги”, Министерският съвет настоя да заплати оръдията и снарядите, а управляващите кръгове в Белград се престориха на обидени от недоверието спрямо тяхната „щедрост”. Предчувствието за нови териториални искания в Македония внесоха двоумението „дали да не им повърнем топовете”. Но обсадният обръч около Одринската крепост се нуждаеше от огнево подсилване, та Гешов на 8 февруари благодари за помощта, изисквана от „съюзния характер на делото” и в съгласие с генералщабното споразумение от 19 юни 1912 г. [64] Представянето на доста надписаната сметка не закъсня.
Още на следващия ден Пашич в писмо до Спалайкович поиска ревизия на съюзния договор, позовавайки се на сръбската помощ в Тракия — две дивизии и обсадна артилерия при Одрин. В същото време според него България не изпратила стохилядна армия в Македония. Той обяви цяла Македония за „спорна” и настоя да се даде „нещо повече” извън „спорната зона”. Военната лига начело с княз Александър отиваше още по-далеч, заричайки се да задържи всички окупирани земи в Македония и дори да проникне със сила в освободените от българските войски райони. В Сръбската главна квартира все по-често се повдигаше въпросът за влизане в споразумение с Гърция срещу България. Гешов се задоволи да повтори уверено, че не може да се посяга върху Битолско, Прилепско и Велешко — „местности, които според нашите договори със Сърбия трябва безпрекословно да бъдат наши”. Като отличен банкер той размахваше двуезично изписаните листове като полица, подлежаща на изплащане. Но в Белград не смятаха, че са длъжници, напротив, мъчеха се да твърдят обратното. Във Виена потриваха злорадо ръце: „Балканският съюз ще се разпадне, защото съюзниците ще се изпокарат при дележа” [65].
Приемайки желаното за действително, на 11 февруари Сазонов телеграфира на Хатвиг и Неклюдов за постъпили сведения, че „България би се съгласила да се прокара границата между Охрид и Струга”. Той посъветва сръбското правителство да се споразумее колкото се може по-бързо на тази основа и препоръча на българското правителство да прояви „тактическа мъдрост”. И тук Сазонов „изплю камъчето”, изтъквайки, че Николай II ще каже своята дума „в зависимост от фактическото положение на нещата” по време на дележа. На забележката, че Дебър е български град, външният министър прибави натъртено — „отстъпен на сърбите” [66]. Становище, близко до сръбското, за ревизия на договора в зависимост от измененията, настъпили в хода на войната.
Пълна светлина върху вероломните намерения на сръбските управляващи кръгове хвърли докладът на генерал Паприков до царя от 17 февруари, пътуващ през Белград за Скопие, за да заеме поста си представител на българската армия при Сръбската главна квартира. Съгласно „един добре обмислен и последователно прилаган план... въпросът за анексирането на окупираните от сърбите земи е решен окончателно, с което потайно е съгласно и правителството”. Пашич, „лукав и хитър”, уж говореше за запазване на съюза, а все подхвърляше, че „нещо има да се поправи в този договор”. Южната граница на „спорната зона” се разглеждаше като изходна за нанасяне „поправки” във вреда на България. Заключението на генерала дипломат не предвещаваше нищо добро: „Против България тук е съставен заговор за изнудване... Положението е много тежко, на българското правителство сега предстои да прояви умение и решителност в действията си.” Той обаче препоръча едно съвсем недопустимо средство: „Тях (сърбите — б. а.) може да стресне само едно — да се вземе тоягата в ръце. Само пред нея те ще присмирят” [67]. След сключването на мира.
Царят изпрати тревожния доклад до генерал Савов, който на 23 февруари отговори, че с най-голяма вероятност между Сърбия и Гърция е сключен таен съюз против България, за да бъде омаломощена и получи несравнимо по-малко от това, което й се полага по право и жертви. Като изход от създаденото крайно неблагоприятно положение се посочи: „Час по-скоро по възможност на згодни условия да сключим мир с Турция, за да можем да освободим армията си час по-скоро от тоя театър, гдето борбата е станала не само безпредметна и безцелна, но и под влиянието на онова, което става и ще се извърши и Македония, твърде вредна за правилно разбраните ни национални интереси, и да я прехвърлим в Македония, догдето е още време...” Помощник-главнокомандуващият прокара мисълта, че невзетото в Тракия ще е въпрос на бъдеще, но сега изгубеното в Македония „ще бъде безвъзвратно изгубено”. Той предупреди Фердинанд, че недобиването на линията Мидия — Родосто не ще подкопае трона му, както жертвите в Македония: „Приковаването на нашата армия в Тракия фатално ще ни доведе до подобно печално положение на работите в Македония” [68].
Никак не бе учудващо, че откритото изявяване на сръбското искане съвпадна със засилването на румънския натиск. Княз Гика заплаши на 2 февруари, че ще напусне София след 2—3 дни, щом не се отстъпва територията „поне до нос Калиакра”. През цялото време на преговорите той шумно обявяваше разпродажба на мебелите си. Поради срещнатата съпротива в Букурещ Сазонов отклони високо произнесения призив на българското правителство за намеса, защото то не го послушало още в самото начало на спора да отиде на споразумение, а Данев отказал да преговаря в Лондон. Той не скри, че заедно с Франция „щели да ни оставят (българите — б. а.) да се разправяме сами” в подготвяния от Румъния кървав конфликт. Николай II смятал, че „за една Силистра война не може да се прави”, Русия имала собствени интереси, които не могла да жертвува „комуто кога скимнело”, а колкото до жизнените интереси на славянството, тя била в правото „да си избира сама момента за действуване”. Това бе стара истина, но русофилското правителство на Гешев сякаш я бе забравило, та се наложи отново да му я напомнят. Чу се дори мнение да се предложи отстъпване на Силистра срещу Родосто, за да престанат от Петербург да дават такива съвети [69].
Гешов осведоми съюзниците, че Румъния намира недостатъчни направените досега отстъпки и иска крайбрежието до нос Калиакра или Силистра с околността. Той разчиташе из тяхната подкрепа, след като България даде най-тежките жертви във войната. Министър-председателят извести Бобчев, че според княз Гика Румъния би могла да се задоволи и с по-малко от линията Силистра — Шабла, която Сазонов препоръчва да се приеме. Ето защо му загатнали за крайбрежието до Шабла „без града Силистра, разбира се” [70]. Под натиска на изключително опасните обстоятелства първоначалната неотстъпчивост полека-лека се изостави.
Руският външен министър отрече да е съветвал отстъпване до линията Силистра — Шабла, а говорил поотделно — или да се пожертвува Силистра, или 23 км от крайбрежието до Шабла. Френското правителство поддържаше руското предложение, понеже не могло да се дели от руския възглед по балканската политика на Съглашението. Жонар внушаваше да се избегне опасността от всеобща война заради Силистра. На 4 февруари от Петербург предложиха „България и Румъния да поверят разрешаването на спора на великите сили”. Изволски предупреди Станчов, че „най-после политическият свят ще се умори да говори само за нашите работи” и „с половин уста искаше да каже, че Силистра струва бъдещите наши нови владени”. Цената на българо-румънското помирение ставаше все по-определена. От Балплац допълниха, че румънското правителство би могло да построи нов град на прогонените силистренци, които да изоставят стария като „Помпей, загинал от политическия вулкан на Балканите” [71].
Колкото и Гешов да се позоваваше на частния си разговор с княз Гика, който дори бил склонен на пет-шест километра крайбрежие, Майореску отхвърли това твърдение и пак поиска крайбрежието до нос Калиакра, а по въпроса за Силистра да се извърши арбитраж на силите. Румънският пръв министър подчерта, че отстъпването на морското крайбрежие и Силистра трябва да се разгледа едновременно и заедно [72]. Този подход не отговаряше на вече уточненото руско предложение.
В старанието си да докаже, че Австро-Унгария е „еднакво приятелски разположена към България и Румъния”, граф Берхтолд предпочиташе пряко споразумение. Неговият колега фон Ягов се съгласи със становището на сър Ед. Грей въпросът за Силистра да се подложи на арбитраж, като прибави, че България сигурно ще се обърне към Русия, а Румъния — към Италия, с правото тези две велики сили да назначат „обер арбитър”. Той упрекна българските дипломати, че не завършили двустранните преговори още в Лондон [73]. Като приемат по-значителни териториални отстъпки в Добруджа.
Инициативата за свикването на Петербургската посланическа конференция дойде от маркиз Империали, италиански посланик в Лондон, който предложи „силите да се занимаят със спора между Румъния и България”. Маркизът бе веднага подкрепен от сър Едуард при условие да не се извършва задължаваща арбитражна намеса, а само необвързващо посредничество. Сазонов с готовност поде предложението и се обърна към другите участнички в „европейския концерт” с покана да бъде осъществено посредничеството между двете спорещи страни. Той поиска да узнае какво би могла да жертвува България, пояснявайки на Бобчев, че в Букурещ биха се задоволили или със Силистра и двата вдадени триъгълника, или с крайбрежието до Шабла [74]. И в двата случая България бе губеща страна.
Гешов не допускаше загубването на гр. Силистра и се зае да обсъди втората възможност — „само Меджидие табия и черноморския бряг до Шабла”. За пръв път той съобщи условното съгласие на правителството с окръжно от 5 февруари: „По принцип не можем да отхвърлим посредничеството.” Но Майореску заговори не за посредничество, а за задължаващ арбитраж [75]. Разбира се, при гаранцията, че и в двата случая Румъния щеше да откъсне част от Южна Добруджа.
Балканската политика на царска Русия „се съобразяваше сериозно” с намесата на фактора Румъния. В желанието си да откъсне „опашката” на Тройния съюз, тя започна да проявява разбиране към искането на Букурещ „да осигури своето положение на Дунава” чрез нови придобивки в Добруджа, защото България се усилвала значително. Но линията Силистра — Балчик бе „прекалено искане”, заплашващо „миролюбивите усилия” на Съглашението, поради което се потърси „третейското решение на великите държави”. Според Сазонов „приятелското настроение” на българското правителство към Русия и обстоятелството, че „доверието на Румъния към политиката на руското правителство постепенно нараства, бяха причината спорещите страни да изберат Петербург за заседаване на третейската конференция” [76]. С оглед на наближаващата „голяма война” руската дипломация правеше опити да запази и разшири Балканския съюз чрез включване на Румъния, която щеше да се конкурира с България, първата сила на съюза.
Майореску не пропусна да изтъкне, че идеята за посредничество по добруджанския въпрос принадлежала на него, обещавайки да го приеме, ако силите осигурят предварително отстъпването на земите до линията Силистра — Калиакра. В същото време заповяда свикване на запасни набори под знамената, предизвикало протеста на Гешов, понеже се затрудняваше мирното разрешаване на спора и се спъваше посредничеството [77]. Най-напред румънският първи министър постави въпроса за руски арбитраж, но в Певчески мост го сметнаха „тежка задача” и поискаха да се покани също и Италия, а супер-арбитър да се избере между Германия и Великобритания. В Рим обаче поддържаха, че арбитърът трябва да бъде неутрална сила. Според Сан Джулиано за предпочитане било да се постигне споразумение направо с Румъния, като й се даде крайбрежието до нос Калиакра, а ако това е невъзможно, да се отиде на посредничество до арбитраж [78].
Сазонов приемаше да се нагърби с арбитража, ако и двете спорещи страни предоставят „свобода на решение” или както още по-точно се изрази Шебеко: „Русия приема да стане арбитър с пълни неограничени права, без никакво условие, с нито най-малка надежда да реши в полза на едната или другата страна.” Но за да се подчини на едно арбитражно решение, румънското правителство постави като предварително условие да му се обещае гр. Силистра, поради което отклони арбитража и прие само посредничеството на шестте велики сили. Лондонската посланическа конференция се произнесе за колективно посредничество [79]. Това даде повод на българското правителство също да отклони арбитража, макар че при всички случаи щеше да се граби българска земя.
Сазонов начерта с молив върху карта, предназначена за Нано, възможните отстъпки — Меджидие табия, двата вдадени триъгълника и триъгълника с 5—6 км крайбрежие, не по-далеч от с. Дуранкулак, без да казва, че „крайният пункт” е определен пред с. Шабла. Отговаряйки на демарша на силите, Майореску предложи да се избере Петербург за място на конференцията по добруджанския въпрос, понеже Лондонската посланическа конференция била претрупана, а и работната атмосфера там му се струвала неблагоприятна. Имаше предвид трудния ход на преговорите между Данев и Мишу. Министър-председателят се надяваше, че решението, взето в Петербург, ще бъде по-приемливо за България. Много поласкан, Сазонов бе вече подготвен да влезе в ролята на домакин и посъветва самото румънско правителство да действува в София за извършването на подобен избор [80]. Независимо от обхвата на решението руската дипломация рискуваше ощетяване на руското влияние в България.
На 11 февруари Гешов прие намесата на силите в спора „с вяра в справедливостта на Европа”, но отбеляза, че Румъния не е съгласна на арбитраж, а само на посредничество. Българското условие бе и Румъния да се задължи предварително в подчинение на волята на „европейския концерт”. Великите сили трябваше да накарат Румъния да приеме формулата на България за решаването на спора, а не само формално посредничество. Същевременно той напомни, че в Букурещ, са съгласни на посредничество, но не и на задължаващ арбитраж [81]. Не се споделяше мнението, че няма съществена разлика между посредничество и решение на силите.
На следващия ден Сазонов успокои министър-председателя, че Румъния ще се подчини на решението на силите, прибавяйки, че ако Лондонската посланическа конференция няма възможност да се занимава и с добруджанския въпрос, тогава такава конференция би могла да се свика в руската столица. На 13 февруари Министерският съвет прие „на драго сърце посредничеството да стане в Петербург” [82].
Никълсън увери, че на румънското упорство за посредничество Великобритания и Франция ще отговорят с натиск за арбитраж. Благосклонният посланик Джордж Бъканан ободри Бобчев, че решението на силите ще бъде в полза на България, защото Съглашението и част от Тройния съюз никак не съчувствуват на румънските претенции. Нератов допълни, че и в Певчески мост са за запазване на Силистра, помолвайки за сведения относно топографията и етнографията на пограничните райони в Добруджа [83]. Оставаше да се види осъществяването на добрите намерения.
* * *
Незапомнена зима бушуваше над окопи и огневи позиции, нощем живакът спадаше до 20 градуса под нулата. Войниците правеха землянки и огнища с подръчни средства. Добитъкът измираше във впряговете на продоволствените обози. Въпреки взетите защитни мерки болестите влошиха тревожно здравословното състояние на войските, макар и не както през първата половина на ноември миналата година. На 17 февруари 1913 г. генерал Савов се оплака на Министерския съвет от „грозната стихийна” зима: „При тия условия всякакви военни операции най-малко за един период от 15 дни са невъзможни” [84]. Това означаваше превземането на Одринската крепост да се отложи за ранната пролет.
От Цариград се узна, че Високата порта разчита да спаси обсадения гарнизон, ако успее да се удържи до 15 март. На 16 февруари помощник-главнокомандуващият даде на защитниците не повече от 15 дни съпротива или крепостта ще бъде взета със сила. Следователно предаването на обречения Одрин не бивало да се смята за отстъпка. Генерал Савов очерта като подходяща границата: Мидия — Муратли, водораздела южно от Малгара — Кешан, Талъиман. Ако нейното прокарване се окажеше невъзможно, то се настояваше да се вземе поне Мидия — станцията Кайбели между Люлебургаз и Муратли — Ченгерли — Юруклер — Аврен — Махмудкьой — Талъиман на Бяло море. Той не намираше за достатъчно притежанието на гр. Енос при отбрана на гр. Дедеагач и се произнесе, че предлаганата от Портата трудно защитима гранична линия не издържа никаква критика от военностратегическа гледна точка [85]. Мнението на Главното командуване не можеше да бъде пренебрегнато като твърде важно за политическото и стопанското значение на бъдещите граници.
Използувайки отново майор Начев за свръзка с правителството, на 16 февруари генерал Савов изтъкна, че от чисто военно гледище досега Одрин не представлявал първостепенен стратегически обект, обаче поради политическото си значение „се издига в стратегически обект от първа важност”. Той продължи да подготвя атаката на предните позиции, за да може със сравнително по-малко жертви да принуди коменданта на крепостта да направи вилазка с целия си гарнизон и въвлечен в сражение на бойното поле, да се предаде: „Ако това обаче не се постигне, тогава ще се пристъпи към атаката на фортовата линия” [86]. Шукри паша не възнамеряваше да повтори печално завършилия опит на Осман паша при Плевен.
Фронтовото затишие позволи на противника да привлече подкрепления, включително от освободения „под честно войнишко слово” солунски гарнизон. По сведения на Разузнавателното отделение на Чаталджа се струпа 160 000 армия с 406 оръдия, 50 ескадрона конница с 16 оръдия; в галиполската „бутилка” бяха натъпкани 55 000 души със 107 оръдия, а одринският гарнизон погрешно се пресмяташе намален на 30 000 пушки [87]. Ако крепостта се предадеше от глад, политико-моралната стойност нямаше да бъде така висока, както след превземането й с щурм въпреки скъпите жертви.
За да отвлече вниманието на османското командуване и прикове повече вражески сили на Галиполския полуостров, на 16 февруари помощник-главнокомандуващият нареди на генерал Ковачев „да си даде вид”, че има намерение да настъпи през Булаирската позиция към Дарданелите и Галиполи, засега бомбардирани само от българските самолети. За целта 1300 войводи и четници от общо 2000, изтеглени от Македония сякаш да не пречат на съюзниците в противобългарската им .дейност, трябваше да образуват отряд в състава на Опълчението, който да напада нощем вражеските редове, държейки ги в постоянно напрежение. След това силни рекогносцировъчни отряди получиха задачата да дразнят непрекъснато неприятеля, без да се увличат навътре в полуострова, защото още не можеха да се дадат на 4-а армия подкрепления за разгърнати действия срещу превъзхождащия противник [88]. А и заеманото стратегическо положение бе доста изгодно, за да се напусне в несигурност.
Същия ден генерал Ковачев представи на Главното командуване своя настъпателен проект, далеч надхвърлящ горепосочения стратегически замисъл. Той обеща пълен успех в една операция срещу Булаирската позиция с решаващо значение върху общия ход на войната. Гръцкият флот получаваше задачата да навлезе в дълбокия Сароски залив и да обстрелва цялата петкилометрова дължина на позицията. Силите на 4-а армия стигаха за успешни действия по суша, трябваше само да се докарат поне две гаубични батареи за разрушаване на укрепленията. Радиотелеграфната връзка между войските и бойните кораби осигуряваше пълно единство в действията: „След заемането на Булаирската позиция може да се каже, че ние ставаме господари на целия полуостров и на Дарданелите, защото противникът няма вече на какво да се опира по-назад” [89]. Другите укрепления по дължината на Протока го бранеха от десанти, но не и от удари откъм сушата.
Добре замислената операция бе вече проучвана в Главната квартира, обаче нейното осъществяване зависеше от преговорите с Атина, където все по-трудно се добиваше съгласие. На 17 февруари генерал Савов съобщи в щаба на 4-а армия, че всички гаубици са събрани под Одринската крепост, „от атаката на която, ако общите условия го позволят, още не сме се отказали”. Пет дни по-късно той запита командуващия дали не може да превземе Булаирската позиция с разполагаемите сили, понеже гръцката нелоялност от ден на ден става все по-явна, а оръдия голям калибър трудно ще се превозят по лошите пътища. Помощник-главнокомандуващият препоръча да се предприеме нощна атака, която при успех да се подкрепи от силни отряди [90]. Командуващият 4-а армия се зае лично да провери на самото място възможностите за пробив на у крепената позиция.
Поговорката за пазенето от „приятели” важеше и за съюзниците на България. Така на 14 февруари в. „Тан” се позова на източник от Белград, че българските войски около Одрин били „в мизерно положение”. Гешов, възмутен, поиска редакцията да опровергае умишлено лъжливото известие: „С подобни известия турците се насърчават да упорствуват и съпротивата продължава съвършено безполезно ужасното кръвопролитие и неизказаното страдание на милион войници” [91].
Но Високата порта вече не се заблуждаваше в силата на българското оръжие и на 16 февруари се обърна официално към „европейския концерт” с молба да посредничи за сключването на мира, без да поставя никакви условия. Посланиците в Лондон се споразумяха първо да запитат балканските съюзници дали приемат посредничеството въз основа на колективната нота и при утвърдителен отговор щяха да изготвят формулата за мир, която воюващите страни бяха свободни да приемат или не. Станчов побърза да заяви в Париж, че България няма да седне около зелената маса, преди да се увери в отстъпването на Одрин и другите искани територии, защото след неколкоседмични мъчителни преговори пак ще заговорят топовете [92].
Пълномощните министри на великите сили често ходатайствуваха за допущаме на техни търговски кораби в пристанищата Варна и Бургас, пред които бяха поставени минни заграждения. Банкерът Гешов направи бележка на Главното командуване, че наложената забрана уврежда чувствително не само чуждите, но и българските търговски интереси. Генерал Савов отговори на 17 февруари поучаващо: „Война и търговски интереси, това са две неща несъвместими.” Той помоли правителството да не го притеснява в мерките по бреговата отбрана, което ще влоши и без това извънредно тежките условия за воюване. Вместо това великите сили трябваше да накарат вражеския флот да не заплашва българските пристанища. Изключения се правеха единствено за параходите, снабдяващи войските. Дори се нареди конфискуването на 16 големокалибрени оръдия, превозвани от австро-унгарски кораб. Генерал Савов наложи възбрана за посещаване на дедеагачкото пристанище, намиращо се на десния фланг на стратегическия фронт [93]. Царят го подкрепи условно.
„Лютата зима” бе отново главният аргумент в доклада на помощник-главнокомандуващия от 19 февруари до Министерския съвет, че „никакви операции, поне за 15 дена, не са възможни”. В него се подчертаваше, че „Времето следователно се явява най-верният съюзник на противника, което не ни позволява, догдето е още слаб, да го предизвикаме на бой в открито и му нанесем решително поражение”. Продължителното снежно примирие подсилваше врага с нови дивизии от Азия и оръжейни доставки от чужбина, почти удвоявайки неговия състав в сравнение с началото на ноември миналата година. Генерал Савов посочи, че силите в Тракия се почти изравняват, като неприятелските се увеличават с всеки ден, прекаран в бездействие, „докато стигне един ден равновесието в тях да не наклони окончателно в негова полза и шансовете за борбата преминат на негова страна”. Защото българската действуваща армия можеше да повика още 20 000 младежи от набор 1913 г., но не и да внесе поне едно оръдие [94].
Отчитайки промяната на нещата на театъра на военните действия, генерал Савов предположи, че през втората половина на март и в началото на април „шансовете за успеха в борбата благодарение на станалите промени в средствата на двете страни за воденето й (ще започнат — б. а.) да се изменят в полза на противника”. С оглед на политическото положение той намери за уместно да призове: „Да се погледне истината право в очите, като не се изпуща из предвид, че основният елемент, който ни гарантираше успеха, е бързината във воденето на войната, веднъж, сега поради снеговете и дипломатическите преговори и тоя елемент ни е отнет и заменен с бавно и продължително водене на война; то ще бъде едно твърде опасно увлечение да се допуща, че малката четири и половина милионна България ще бъде в положение да води успешно борбата в една продължителна война с една двадесетмилионна империя” [95].
Влиятелните български дипломати не бяха на по-друго мнение въпреки молбата на Портата за мир. Маджаров, опитващ се да надникне в тайните на посланическата конференция, не виждаше промяна: „Както досега, тъй и занапред нашата кауза ще зависи от успеха на нашето оръжие.” Той предпочиташе предварителен мир, сключен в преки преговори. Понеже в Берлин започнаха да тълкуват въздържаните действия на българската армия като признак за слабост, Ив. Ст. Гешов сочеше само едно средство: „Да се нанесе на Турция решителен удар, който да сломи упорството й” [96]. „Дипломатическата война” понякога се водеше по закони, приличащи на тези в „обикновената война”.
Липсата на достатъчно топло облекло и топливо превърна вледеняващия мраз в „истински бич”. От 30 януари до 14 февруари се разболяха във 2-ра армия 17 044 души, изразходваха се хиляди снаряди и — както генерал Вазов докладва на 19 февруари — „без да сме приближили нито на един метър падането на крепостта”. Той предложи да се овладеят предните позиции, като при „щастлив случай” да се пробие и фортовият пояс [97]. Разбира се, след затопляне на времето, защото пехотата не можеше да се окопае в замръзналата земя, а дълбокият сняг пречеше да се изнесе обсадната артилерия напред.
Гешов възнамеряваше да влезе в неофициални преговори с Портата за бъдещата обща граница, и то по възможност със съгласието на Певчески мост, когато на 20 февруари го посетиха представителите на великите сили, за да запитат дали България е наклонна да приеме посредничеството на „европейския концерт” за сключването на мир. Министър-председателят поблагодари за вниманието и обеща да отговори, след като се споразумее със съюзниците. Въпреки че младотурското правителство не отвори нито дума за условията на мира, Гирс узна, че то държи границата с България да започва от с. Св. Стефан на 11 км северно от Инияда вместо от нос Малатра на 40 км южно от същата точка и да следва течението на реките Резвали и Марица. Одрин би могъл да остане в българска територия, но „под известни гаранции” [98]. Тази линия бе далеч от линията Мидия — Родосто, срещу която пак се обявиха единодушно великите сили, за да не допуснат български излаз на Мраморно море между Босфора и Дарданелите. Така се пренебрегваше и линията Мидия — Еркене — Енос.
В Главното командуване се опасяваха, че преговорите за мир отново ще бъдат протакани от противника в негова полза, поради което генерал Савов настоя предварителните условия на мира да бъдат подписани на бойното поле, положение, премахващо всякакъв повод за протакане в преговорите за окончателен мирен договор. По този начин се зачиташе и армията, на чиито усилия „се дължи тоя славен исторически акт, в подписването на който трябва да вземат участие така също и представители от нея” [99].
Излизайки от предположението, че Портата е приела колективната нота, и като пожела военните действия да не спират, на 21 февруари Министерският съвет прие предложението за посредничество, но с две предварителни условия: предложението на балканските съюзници в петото заседание на конференцията за мир от 10 декември 1912 г. да се вземе за основа при окончателното определяне на териториалните отстъпки; военното обезщетение да се признае по принцип, като се определи при подписването на окончателния мир. При промяна на военното положение условията също щяха да се изменят [100]. Съюзните правителства извършиха едноседмична размяна из мисли, за да постигнат колективен отговор.
Злото време взе да преминава. Очите на войниците и офицерите се обърнаха към Одринската крепост, която въпреки обстрела и глада не падаше. Не останаха ни бради, ни мустаци от загубени басове. Данев замина за Димотика, за да съветва генерал Савов да не се бави с щурма: „Жертви ще се дадат, но затова пък ще се улесни сключването на мира.” Но в главната квартира на 27 февруари правителственият пратеник дойде до обратното заключение: „Не трябва да се атакува крепостта; сравнително с изгодата, рискът е голям.” Той се вълнуваше повече от непрестанното пълзене на гръцките войски в освободените от 7-а рилска дивизия земи. Помощник-главнокомандуващият му обеща да отдели две-три бригади за задържането на Тахинското езеро, устието на Струма и засилването на гарнизона в Солун. Председателят на Народното събрание препоръчваше дори да се възвърнат земите на север и изток от Солун без страх от въоръжено сблъскване. По същия начин трябвало да се действува и против сърбите в безспорната зона: „Нека не се боим от евентуално съглашение между сърби и гърци, защото такова ще се установи по силата на лещата и ние трябва да се борим съвместно (едновременно — б. а.) и против едните, и против другите.” Данев изказа мнението да не се повтаря сондажът относно съдействието на гръцкия флот при завземането на Галиполския полуостров, за да не се повдига международният въпрос за Протоците. Той се спря на линията Мидия — Енос [101]. Такава бе и волята на Европа.
Устремът на Фердинанд обаче не бе пресечен от несполуката пред Чаталджанската позиция. От горчивия опит той извлече поуката, че военната операция срещу столицата, разположена на два континента, трябва да бъде добре подготвена дипломатически, преди всичко посредством откровени постъпки в Петербург. Николай II писа на царя, че се налага да се задоволи с линията Мидия — Енос [102]. За никого не бе тайна,, че мечтата на тристагодишната Романовска династия бе завладяването на Цариград и Протоците. Самият Николай II преминаваше през Босфора с параход, без да може да си позволи дори да стъпи на неговите брегове, защото преданието гласеше, че руският император ще влезе в Цариград само когато се възстанови кръстът на „Св. София”. Макар Фердинанд да бе вторият владетел в света, носещ титлата цар, оказа се, че изпълнението на вековната повеля не е негова задача. Ето защо той прецени, че е необходимо да изпрати в Петербург с особено поръчение най-тачения там български военачалник генерал Димитриев, известен русофил, предан възпитаник на руската военна школа, притежаващ влиятелни познанства във висшите кръгове на управлението.
„Обработката” на набелязания пратеник бе поверена на Данев. Генерал Димитриев се съгласи да пътува до Петербург, стига там да склонят предварително да го приемат, „макар и частно”. Той настоя да бъде командирован „по височайше повеление” за уреждане на въпроси от материалното снабдяване на действуващата армия, понеже намираше крайно неудобно да напусне полесражението като отпускар: „Повтарям, формата е важна повече за тук, отколкото за там.” Това означаваше царят” лично да го повика в столицата „по важна служебна задача”, а от София „по-нататък следите могат да се заличат”. Командуващият 3-а армия бе „готов на всичко, стига да се помогне на делото” [103].
Фердинанд се вслуша в поставените условия, тъй като трудно би могъл да открие по-подходящ изпълнител на тайната мисия. Напразно той доскоро заклеймяваше „отчаяния русофил”, който не атакувал енергично Чаталджанската позиция, понеже Цариград ще принадлежи на Русия. Във Форин офис отбелязаха пред Маджаров с усмивка на неверие: „Вие изпращате тежка артилерия за биене на врабци” [104].
Царят разговаря продължително с генерал Димитриев на 27 февруари под официално съобщения предлог — съвещание по предстоящата военна операция срещу Одринската крепост, но във вестниците се подчерта, че командуващият 3-а армия ще се задържи в столицата няколко дена. В Министерския съвет гласовете се разделиха: народниците бяха против изпращането на висш военен в Петербург, а прогресистите — за. Добрович обясни, че монархът възлага отговорната задача на генерал Димитриев „в качеството си на главнокомандуващ”, което поуспокои възразяващите [105]. Министрите усвоиха начина да разговарят с Фердинанд в София като с държавен глава, а в Главната квартира като с главнокомандуващ. Отговорностите обаче и в двата случая се стоварваха върху правителството.
По предложение на Николай II и обладани внезапно от „човеколюбиви причини”, великите сили натиснаха съюзниците да пропуснат мирното население извън обсадените крепости. Запитан от Министерския съвет, на 28 февруари генерал Савов категорично отхвърли странното предложение, пренебрегващо интересите на обсаждащите и противно на „азбуката на военното изкуство”: „Да пуснем населението да излезе от крепостта, това е равносилно да усилим съпротивлението й и да продължим живота й.” Той изчисли, че ако се пусне сто и петдесет хилядното население, неговата храна ще се предостави на гарнизона й вместо предаване на крепостта от глад след 8 дена съпротивата можеше да продължи 48 дена [106]. Учудваща проява на хуманност във воденето на крепостната война, която щеше да увеличи числото на българските гробове около Одрин. Правителството уважи изказаните военни съображения, но докато отговори отрицателно на колективната нота на силите, крепостта бе превзета.
Гешов цял пламна от негодувание, когато на 16 февруари прочете предаденото му от Спалайкович писмо с искането за преразглеждане на договорните задължения. Той повика по телефона Тошев, потвърди „неприятната новина” и го натовари да помоли Пашич да си вземе обратно писмото, като го смята за неподадено. Сръбският министър-председател обаче отказа да си вземе думите назад. В Белград се правеха „на глухи” и дипломатическият представител отпътува за София, където завари настроение на всеобщо възмущение от вероломството. Прогресистките министри заговориха за „нов курс” на приятелство с Виена, а народняците им възразяваха, че от „леля Австрия България не очаква прегръдка, а душене” [107].
Правителството възложи на Тошев и Ив. Пеев-Плачков да напишат отговора, приготвен на 24 февруари, одобрен от Гешов и утвърден от Министерския съвет с малки поправки. Желаейки да заякчи съюза със Сърбия, българското правителство виждаше единствения начин в „святото и ненарушимо” спазване на поетите договорни задължения, за да не бъде подкопай „из дъно”. Съюзният договор, военната конвенция и четирите генералщабни споразумения се разглеждаха като неделимо цяло. България се бе задължила да изпрати 100 000 армия в Македония само ако Сърбия бъде нападната, което за щастие не се случи. Съгласно допълнителното споразумение от 15 септември 1912 г. трябваше да бъде отделена една българска дивизия, и то докато сръбските главни сили отблъснат противника от линията Скопие — Велес — Щип, когато и тази дивизия можеше да се прехвърли в Тракия. Никъде в договорните документи не ставаше и дума да се дели Македония въз основа на размера на употребените тук въоръжени сили. Пашич съвсем произволно обяви цяла Македония за „спорна” територия. За вярващите в неговата „почтеност” това бе поредното горчиво разочарование. Недопускането на излаз на Адриатическо море не даваше право да се иска „обезщетение” в Македония, защото в договора не се и споменаваше какви земи ще се придобият в Албания и Тракия. Сърбия бе задължена да изпрати останалите свободни войски за действия на главния боен театър, без да очаква възнаграждение със земи в Македония. Нали там се ковеше крайната победа в името на общото съюзническо дело! Българската действуваща армия даде повече жертви от своите съюзници, взети заедно. Министерският съвет призова към строго и точно изпълнение на договора „във всяко отношение”, за да се съхрани и разшири съюзът за бъдещето на двата народа [108].
Царят също одобри писмото отговор, но се усъмни в неговата резултатност, защото Сърбия и Гърция искали да изнудват заедно с Румъния, търсеща евтина слава за българска сметка. Той прие Тошев, за да му заяви, че в никакъв случай няма да отстъпи от договора. Не се сдържа да изрази недоволството си от пакостните търкания между правителството и Главната квартира, за липсата на единомислие между Гешов и Данев, между Савов и Фичев. Министър-председателят бил вече сит на управлението, а и остро развиващите се събития не допадали на темперамента му [109]. Със засилването на противоречията между съюзниците и пропукването на Балканския съюз Фердинанд се замисли как да се раздели с умерения ръководител на Народната партия. Като потвърждение дойде задържането на отговора, за да не се влошат още повече отношенията със съюзниците, макар това да се вършеше в Македония.
Сред дипломатическите кръгове в Белград и Атина все повече си пробиваше път мнението, че се готви „нещо” против България. Пълномощните министри на двете съюзнически държави се бавеха всеки ден с часове в министерствата на външните работи. Хартвиг спусна димна завеса, упреквайки Неклюдов, че представял разногласията в преувеличена форма, та в Петербург взели да смятат сблъскването неизбежно. Той уж упражнявал влияние за прекратяване на произволите, вършени от сръбските власти над българското население в Македония [110]. Като си затваряше едното или двете очи в зависимост от случая.
Военната партия в Сърбия виждаше границата с България да минава по Струма, а тази в Гърция я простираше поне до Сяр. И влагаха съвместни усилия не толкова за сразяване на общия враг, колкото за натиск върху собствените правителства. Всеки ден гръцки и сръбски офицери демонстрираха в Солун „сръбско-гръцкото братство”, и то с открита враждебност против българските офицери. „Побратимяването” се придружи с изявления за „общи интереси”. Според сведения, постъпващи от столиците на великите сили и в управляващите кръгове на Сърбия и Гърция, вече се говореше за обща граница в Македония, като се задържат всички окупирани български земи. Колушев бе най-откровен: „Балканският съюз е в предсмъртната си агония” [111]. Спасението се потърси при височайшия арбитър.
На 26 февруари Бобчев предаде в Певчески мост натрупалите се оплаквания от гоненията срещу българите в Македония, особено срещу техните духовни водачи — свещениците и учителите. Сазонов обеща да обърне сериозно внимание в Белград: „Не знам как ще можете да турите край на тези разправии, но аз бих желал да чуя, че вие помежду си правите усилия да се споразумеете и да не чакате всичко от чужда намеса.” Усещайки стремежа към изплъзване, пълномощният министър отбеляза, че руското правителство е задължено „да напомни на сърбите докъде могат да се простират техните домогвания и апетити” съгласно предвиденото в договора, за „да имат предвид задълженията си и произходящите от тях взаимоотношения”. Сазонов пак увери, че ще поиска от Белград строго придържане към подписаните договорни задължения [112]. Хартвиг обаче не бе на същото мнение.
Докато със сръбското правителство все още се водеха словесни и писмени престрелки, в Югоизточна Македония вече се стреляше истински между гръцки и български войници. Жертвите в „инцидентите сбивания” наброяваха няколко десетки. Първоначалното желание на Гръцката главна квартира да осигури хинтерланда на Солун „на един топовен изстрел” се разшири значително. Нали „апетитът идва с яденето”. След изтеглянето на 7-а рилска дивизия и Родопския отряд към Галиполския полуостров тук останаха слаби части, пръснати на голямо пространство.. Тогава започна неспирното проникване на използуващите случая съюзници в околиите Нигритска, Лъгадинска, Гюмендженска и Съботска. Българските роти и взодове биваха обкръжавани и обричани на глад, а при прояви на упоритост се прибягваше и до оръжието.
Най-значителното сблъскване стана на 20 февруари при гр. Нигрита, чийто малочислен български гарнизон бе обсаден от съюзниците. На този ден гръцки пехотни части нападнаха внезапно града и започнаха да убиват или пленяват българските войници. Изпратеният от генерал-майор Михаил Вълков отряд бе посрещнат с огън. В завързалия се бой загърмяха и оръдия. Поради численото превъзходство на гръцките войски освободените защитници на Нигрита и техните спасители се оттеглиха на левия бряг на Струма и задържаха мостовете в свои ръце. Българските загуби брояха 22 убити и 100 обезоръжени, а гръцките достигаха 300 убити и ранени [113].
За разлика от военния губернатор на Македония, подкрепен от Главното командуване да действува с твърда ръка, генерал Хесапчиев посочваше малочислеността на българските сили и настоя да се направи всичко за поддържане „горе-долу нормални отношения” в районите, където съюзниците са в съприкосновение. Министър-председателят взе неговата страна и на 23 февруари предложи на Венизелос да се уредят временно въпросите, като се признае статуквото и правото на първия, който е завзел земите, за „да се тури край на това положение, толкова гибелно за нашите съюзни отношения”. Той се произнесе за назначаване на смесена комисия с участието от българска страна на М. Сарафов и генерал Хесапчиев, която не само да разкрие виновниците за сблъскването, а и да установи първенството на заемането, за да останат или се оттеглят войските в техните местности. Гешов предупреди генерал Савов, че гръцкото правителство може да се ожесточи и да лиши България от морското съдействие при Дарданелите, ако се вземат остри мерки против тяхното разширяване в Македония [114].
Помощник-главнокомандуващият не се сдържа да смъмри генерал Хесапчиев, че е негов подчинен по военните въпроси и не е редно да докладва през главата му направо на правителството: „Имайте предвид, че изказваните от вас мнения правителството ги взема като изходящи от Главната квартира и с тях се оправдава за всичките свои неуспехи в политиката му в заетите от нашите войски в Македония земи и едва ли не стоварва отговорността за тия неуспехи на военните, въпроси за които нито Главната квартира, нито аз желая да вземам каквато и да била отговорност.” Той намери твърдото преследване от гръцка страна на стратегическата цел да бъдат отдалечени българските войски от Вардар и Бяло море „достойно за подражание”. Поради пълната заетост на Тракийския оперативен театър Главното командуване не бе в състояние да отдели „нито една дружина” за Македония, а с това заплашване със загубване на половината освободени земи: „Конфликтът става неминуем” [115].
За да не бъде упрекван в прекалена сдържаност, Гешов упълномощи Данев да разисква в Главната квартира въпроса за изпращане на войски „към местностите, близки до театъра на последното сбиване с гърците”. Другият въпрос за обсъждане с генералите бе подновеното предложение на Венизелос за съвместна акция за овладяване на Дарданелите по суша и море, с което да се наложи на Високата порта мир с голямо военно обезщетение [116].
Гръцките военни дипломати успяха на 21 февруари да добият пак без бой предаването на Янинския гарнизон — 33 000 души със 128 оръдия, без дори да бъде обсаден. Говореше се, че предаването струвало 6 000 000 френски франка за подкупване на коменданта Есад паша. Сигурно бе, че преговорите между Атина и Цариград, водени чрез депутата Рахми бей и вселенския патриарх, улесниха отварянето на крепостните врати. Сега главните гръцки сили бяха свободни да се прехвърлят в Македония за завземане на вече освободените земи „много по-нататък” от Солун — до Места. Хаджимишев стигна до естествения извод: „Ние трябва да засилим нашите войски в съприкосновение с гръцките, за да избегнем всяка изненада.” Но генерал Савов не можеше да отдели „почти никакви сили” за противодействие, което правеше положението в Македония още „по-грозно” за българските интереси. Отново се появи опасението, че и пленниците от Янина могат да се появят на Чаталджа и Булаир, както тези от Солун [117].
Уязвен от падането на Янина, Фердинанд запита нетърпеливо генерал Савов кога най-сетне ще падне и „отвратителният Одрин”, главното препятствие пред победоносния мир. На 22 февруари помощник-главнокомандуващият изказа низкото си мнение за гръцката армия, наброяваща колкото жертвите на българската в убити и ранени, а по организация я постави по-долу от Македоно-одринското опълчение. Но с помощта на „една силна до виртуозност дипломация” тази армия влязла в Солун и Янина, без да дава жертви: „Там политиката и стратегията вървят заедно под ръка.” Точно обратното било в България, чиято дипломация „не съумя да използува тия блестящи победи своевременно и на място”. Всъщност генерал Савов не бе склонен да заповяда щурма на крепостта: „Ръководната идея да се атакува или не Одрин принадлежи не на военните, които като техници ще направят онова, което заповяда политиката, като вземат, разбира се, отговорността само за изпълнението на операцията, а на компетентните политически кръгове.” Почувствувал тежестта си, самостоятелно разсъждаващият помощник отказа да разпореди въз основа на „произволна преценка” предприемането на „тая крайно рискована операция” срещу един „второстепенен военен обект”, когото великите сили вече давали, понеже бил държан в „абсолютна тъмнила” относно преследваната политическа цел, и по-точно каква нова граница би се придобила: „Нужна е една абсолютна връзка между кабинета и Главната квартира” [118]. Условие, поставяно и от другата страна.
Фердинанд сподели критичните възгледи на своя помощник и съобщи, че би се задоволил „най-сетне” и с границата Сарос — Мидия, но „по никой начин” с Енос — Иниада: „Всичко това зависи от по-скорошното падане на Одрин, защото това чакат и великите сили. След това ще се занимаваме с превземането на окупираните от гърците и сърбите земи в Македония” [119]. Тревожна директива за близкото бъдеще.
Колкото и да не желаеше да отвлича вниманието си от Одринската крепост, на 26 февруари генерал Савов предрече, че анкетната комисия „няма да бъде в положение да спре гърците от ясно начертаната им политика в Македония”, където положението на българите се влошаваше с всеки изминат ден: „Гърците още от началото на войната не са били лоялни спрямо нас.” Постоянното проникване на гръцки части доведе до загуба на Нигритска околия, Тахинското езеро и целия десен бряг на Струма: „Ако ние следваме тоя път на постоянни отстъпки, то ние в скоро време ще останем без Кавала и Сяр.” Той се опасяваше, че ако гръцкият флот отслаби или снеме блокадата в Бяло море, пристанището на Дедеагач ще попадне под заплахата на вражеските бойни кораби. А без главната снабдителна база армиите на Чаталджа и Булаир щяха да бъдат застрашени до пет дни да отстъпят, „за да не измрат от глад”. Помощник-главнокомандуващият гледаше на политическата обстановка като на „твърде зле” за България и предложи „като най-благоразумен изход да се побърза с преговорите за мира, за да не би с протакането на това положение на нещата да компрометираме досегашните си отлични военни успехи и докараме някоя катастрофа за страната” [120]. Ако генерал Савов бе показал такова трезво политическо мислене и след сключването на мира, нямаше да се стигне до 16 юни.
Хаджимишев допусна, че уговарянето на противобългарското съглашение между Гърция и Сърбия или е свършен факт, или е в ход. Колушев потвърди подозренията и подтикна да се побърза със сключването на мира, дори ако се наложи и с някои отстъпки пред Портата — „за да освободим ръцете си”. Той се върна на идеята за автономна Македония — „за да бием ребром нашите неприятели-съюзници” [121]. Противоречивото на пръв поглед определение бе много вярно и точно.
Военните кръгове в Сърбия и Гърция първи сключиха съюз срещу България. Представителят на сръбската армия при Гръцката главна квартира в Солун полковник Милош Васич, довереник на княз Александър, води продължителни преговори с принцовете Костантинос и Николас, за да се стигне на 28 февруари 1913 г. до подписване на противобългарско споразумение. Първата точка задължаваше двете страни да употребят „всички средства против домогванията на България да заеме окупираните от гръцките и сръбските войски местности”. Гърция се „отказваше” от Вардарската долина до Гевгели и предоставяше на Сърбия свободно пристанище в Солун. Специална комисия щеше да разграничи помежду им завладените земи [122]. Тайното споразумение стана известно още на 2 март, неговият текст се появи в европейските вестници, та правителствата се принудиха да опровергават нещо, което бе и тяхно скрито желание. Венизелос също одобри споразумението. Предвиждаше се и привличането на Румъния срещу „българското преобладаване на Балканите”.
В Министерския съвет все по-често си задаваха въпроса: „Дали сме водили добра политика, като сме се съюзили с гърци и сърби, които, очевидно, нямат нито срама, нито понятие за приличие.” И се дойде до гореспоменатото заключение, че е необходимо по-скоро да се постигне мир с Османската империя, защото други посягат към българските земи. От Петербург Сазонов сподели „своя страх, че подобни конфликти (като този за Нигрита — б. а.) могат да се разразят в много по-страшни сбивания и че това може да послужи само за опропастяване на великото дело на съюза и за радост на неговите врагове”. Мрачното предзнаменование бе разбрано, но не и последвано от своевременни постъпки за предотвратяването на злото. М. Попов донесе от Цариград: „Турците потриват ръце и очакват свадата между съюзниците. От друга страна, не бързат за мир, защото искат да ни скарат” [123].
Стоварените в Чаязъ и около езерото Айвасил гръцки части продължаваха да обграждат и обезоръжават пръснатите по селата малочислени български подразделения. На 8 март генерал Савов помоли Министерския съвет да му укаже: „Да продължаваме ли ние да държим исканата поради назначаването на комисията пасивност, която е крайно вредна за морала на войската, или пък да ми се разреши да усиля войските в тия населени места, за да не поставяме нашите войници в срамното положение да капитулирват пред гръцките паликарета” [124]? Ставаше дума и за андартските чети.
Заплахите на румънските управляващи кръгове, че ще окупират Силистра със сила, въздействуваха и върху двата империалистически блока. Преди всичко общественото мнение в Русия не можеше да позволи на Румъния да напада славянска и православна България, воюваща против полумесеца, а кайзер Вилхелм II нямаше да изостави в беда крал Карол Хохенцолерн. Майореску ловко шантажираше Тройния съюз, че ще загуби влиянието си в Букурещ в полза на Съглашението, ако не го подкрепи напълно по добруджанския въпрос. Карол осведоми своя роднина, че е жизнено необходимо да включи в държавата си Силистра. Тъй като начинът и условията на посредничеството не бяха още ясни, Румъния заплашваше да окаже съпротива на решението, ако не й дадат „минималното” [125]. Това налагаше силите да се споразумеят относно размера на жертвата преди конференцията.
Пред призрака на преждевременна „голяма война” великите сили възприеха идеята на Певчески мост да се извърши едновременен демарш в Букурещ и София за предоставяне решението на спора в ръцете на „европейския концерт”. Според Сазонов надделя стремежът „да не се налива масло в и без това ярко горящия пламък на балканските раздори” [126]. В интерес на българската външна политика бе да се опита още веднъж пътят на преките преговори, за да се загуби колкото е възможно по-малко. Румънското правителство обаче бързаше да изкопчи нещо преди сключването на мира и успя да убеди силите, че двустранните преговори няма да доведат до никакъв положителен резултат. Макар българската формула за приемане на посредничеството да отиваше по-далеч от румънската, тя не достигна до задължаващия арбитраж.
Българският мемоар по спора с Румъния бе отпечатан на 18 февруари 1913 г. Като започваше от загубата на Северна Добруджа, неговото богато съдържание проследяваше следваната от северната съседка политика на разширение южно от Дунава. Разкривайки отблизо развитието на преговорите в Лондон и София, авторите на мемоара изтъкнаха, че в никакъв случай не може да се приеме линията Тутракан — Балчик. В Силистра от 11 646 жители само 250 бяха румънци, така че градът не биваше да се жертвува, а само неговите укрепления. Ако България би отстъпила при една поправка на границата, в двата вдадени триъгълника и част от крайбрежието живееха 7142 души, от които 40 румънци [127]. Съотношение, достойно да впечатли посланиците от народностна гледна точка.
Откриването на конференцията се забави поради спорове по процедурни въпроси. Председателството бе отредено по право на Сазонов, които от своя страна предложи решенията да се вземат с обикновено мнозинство и да се запазват в строга тайна. Той се боеше, че гласовете ще се разделят три на три и насочи българските дипломатически усилия към спечелване гласа на Италия [128]. Това бе слабото звено на Тройния съюз. При изравняване на гласовете, положение твърде логично поради съотношението между двете империалистически групировки, трябваше да се прибегне до помощта на неутрален суперарбитър.
Централните сили обаче възразиха, че решенията трябва да се вземат единодушно, а ако това не се постигне, то да се избере такъв „неутрален суперарбитър”, по възможност настроен повече в полза на Румъния, за да не я загубят като съюзник. Фон Ягов се съгласи с обикновеното мнозинство, което бе изключено да се постигне, но изтъкна изрично, че „неутралният суперарбитър” трябва да се избере само със съгласието на Букурещ и София. Граф Берхтолд продължи да поддържа становището, че подобно гласуване ще създаде нежелан прецедент, а и не било сигурно дали ще се прокара основното румънско искане. Още повече, че обикновено при равен брой гласове гласът на домакина можеше да натежи в ущърб на съюзна Румъния. И, обратно, ако натежеше в полза на Румъния, Съглашението щеше да „обере лаврите” в Букурещ. “Подаръкът” трябваше да се получи от Тройния съюз, а гневът да се стовари върху Съглашението [129]. Поради съпротивата на Австро-Унгария руското предложение за мнозинство или суперарбитър се провали. Остана в сила принципът на Лондонската посланическа конференция — решенията да се вземат след постигане на пълно единодушие на „европейския концерт”.
В Балплац проектираха да се изгради политически блок от Румъния, България и Османската империя „за спиране на руския натиск към Протоците”. Това означаваше да се привлече България, без да се отблъсне Румъния. Граф Берхтолд се зае енергично да убеждава съюзниците си, че загубата на Силистра трябва да се компенсира с придобиването на Солун. Сан Джулиано бе съгласен Солун да се присъедини към България с цената на Силистра, но остави решаващата дума на Вилхелмщрасе. Фон Ягов обаче отхвърли предложената комбинация Силистра — Солун, защото „германското правителство оценява много ниско шансовете да се спечели България за Тройния съюз”, свързана политически с Русия и финансово с Франция. Граф Берхтолд бе по-далновиден, подчертавайки необходимостта от обезщетение, тъй като Съглашението е за Солун под гръцка власт и това ще изостри отношенията между балканските съюзници. Но въпреки положените усилия решаващото съгласие на Берлин не бе издействувано [130].
В Тройния съюз отдавна бяха забравили за принципа на обикновеното мнозинство, понякога дори не се стигаше до гласуване. В спора за Солун Вилхелм II вече се бе произнесъл в полза на Гърция, управлявана от съпруга на сестра му, а по добруджанския въпрос поддържаше своя родственик Карол. Фон Ягов инструктира граф Пурталес да иска линията Силистра — Балчик, която не била „последната дума” на Букурещ [131]. „Последната дума” на този етап бе линията Тутракан — Балчик.
Майореску преобърна Силистра в „символ” за румънското обществено мнение и подхвърли „хитро-лукавичко” на Калинков, че били готови да заплатят сградите и имотите, та прогонените жители да си издигнат нов град на десетина километра от отнетия. Пълномощният министър му отговори съвсем уместно, че би било по-добре самите румънци да си построят своя Силистра, защото за България тя не е символ, а вековна действителност. Тогава раздразненият министър-председател повиши заплашително гласа си: „Силистра трябва да принадлежи на Румъния. В противен случай твърде мъчно ще да се поддържат приятелски и съседски отношения между Румъния и България” [132]. Но и в обратния случай нямаше да се подобрят взаимоотношенията.
Тактическият ход с обезщетяването на силистренци бе подет от фон Ягов,
обаче от София му отговориха, че това е „немислимо и невъзможно”. Крал
Карол пак се обърна към Вилхелм II с призив „да го поддържа в спора с България
като Хохенцолерн”. Кайзерът потвърди думата си [133].
[Previous] [Next]
[Back to Index]
49. ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 178; ф. 568, оп. 1, а. е. 820. л. 58— 59; а. е. 862, л. 64.
50. ЦВА. ф. 48, оп, 5, а. е. 7, л. 282—287, 292—293, 304.
51. Пак, ф. 40, оп. 2, а. е. 127, л. 290—291; ф. 50, оп. 2, а. е. 27, л. 3—5, 11; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1432.
52. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 18—20; Пешев, П, цит. съч., с. 396.
53. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 143, л. 286—287; Иванов, Н. Балканската война... с. 251.
54. ЦДИА, ф. 176, оп. 2. а. е. 1364, л. 323; а. е. 1365, л. 15, 38—4в, 67—68.
55. Пак там, а. е. 1365, л. 142, 166, 184; ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 15, 18; а. е. 862. л. 40—41; а. е. 865, л. 12, 44, 70; БИА, ф. 20, оп. 2, а. е. 2, л. 61; Балканската война през погледа... с. 201—202; PA. AA., Turkei 203, Bd. 13, Dok. No 114. Bl. 1.
58. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 677, 695.
59. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 150.
60. Иванов, Н. Балканската война... с. 256—257, 259—260.
61. ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 294, 297, 301—302, 305; ф. 740, оп. 5, а. е. 17, л. 113, 142—144; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 11, л. 1; БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 171—173.
62. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 156; В. Мир, № 3794, 7. II. 1913; № 3797, 10. II. 1913; Маджаров, М., цит. съч., с. 109—112; PA. AA., Turkei 203, Bd. 14, Dok. No 40, Bl. 1—5.
63. ЦДИА, ф, 568, оп. 1, а. еь 861, л. 22; БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 126; ДПИК, т. 1. с. 308; GP, Bd. 34, S. 428—429, 432—435; OUAP, Bd. 5, S. 831—834.
65. БИА, ф. 20, а. е. 10, л. 282; ДПИК, т. 1, с. 405—408, 413—414; РА. AA., Turkei 203, Bd. 14, Dok. No A3184, Bl. 1—3.
66. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 865, л. 13; БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 28.
67. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 251—253.
68. Пак там, а. е. 4, л. 600—604.
69. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 630, 641; ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 5; ДПИК, т. 1, с. 728—730.
70. НАБАН, ф. 44 к, оп. 1, а. е. 366, л. 67—68; ДПИК, т. 1, с. 728—729.
71. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 54, 69; ф. 568, оп. 1, а. е. 742, л. 9; ДПИК, т. 1, с. 731—732; BD, V. 9, Р. 2, р. 536—538.
73. Пак там, с. 734—735; Feldmarschall Conrad, Op. cit., S. 140—141.
74. Пак там, с. 735; Руската оранжева книга... с. 178—179; OUAP, Bd. 5, S. 716—717, 727—728; GP, Bd. 34, S. 387—391, 395, 418—423, 431.
76. Сазонов, С., цит. съч., с. 102—103.
77. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 81, 84; Руската оранжева книга... с. 181—182.
78. Пак там, л. 110; GP, Bd. 34, S. 476.
79. ДПИК, т. 1, с. 739—741; Руската оранжева книга... с. 182—183.
80. БИА, ф. 255, а. е. 9042, л. 19; OUAP, Bd. 5, S. 795—796, 826.
81. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 85, 157, 187; В. Мир, № 3800, 13. II. 1913.
83. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 207—208, 221; HHStA, PA Gecheim XLV/11, Bl. 70—72.
86. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 815, л. 1.
87. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 48, л. 34; Feldmarschall Conrad, Op. cit., S. 142 —143.
88. Пак там, ф. 50, оп. 2, а. е. 2, л. 265—374; а. е. 32, л. 7—8; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 162, 166. Получиха се сведения, че войводите били недоволни от „нспредвидливнте” министри, допуснали окупирането на Македония от сърби и гърци, и заплашвали да накажат виновниците. — Пак там, а. е. 13G8, л. 246.
89. ЦВА, т. 50, оп. 2, а. е. 32, л. 9—10.
91. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 219
92. Пак там, л. 213, 222; ДПИК, т. 1, с. 310—311; В. Мир, № 3805, 18. II. 1913.
93. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1202, л. 105, 110, 117; ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 176; а. е. 860, л. 12; а. е. 862, л. 38.
94. Пак там, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 237.
96. Пак там, л. 295—296, 310; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 2, с. 304—309.
97. ЦВА, ф. 317, оп. 8, а. е. 14, л. 103—105.
98. ЦДИА, ф. 516, оп. 1, а. е. 865, л. 14; ДПИК, т. 1, с. 310, 312; В. Мир, № 3807, 21. П. 1913; OUAP, Bd. 5, S. 921—922.
100. Пак там, с. 313; Руската оранжева книга... с. 47—48; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 692, л. 18. Средствата не достигаха и на 22 февруари 1913 г. Народното събрание гласува нов свръхсметен кредит от 50 000 000 лева. — Пак там, ф. 173, оп. 3, а. е. 40, л. 1—21.
101. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 699; ДПИК, т. 1, с. 316—317.
103. БИА, ф. 20, а. е. 485, л. 14—16; ЦДИА, ф. 284, оп. 1, а. е. 2967, л. 1.
104. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 3, л. 62, 79—80; а. е. 4, л. 10; Маджаров, М., цит. съч., с. 125—128.
105. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 704; ф. 44 к, оп. 1, а. е. 164, Л. 28; Приложение към том първи... с. 149.
106. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 227, 351—354; ф. 284, оп. 1, а. е. 2890, л. 1.
107. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 683—685; БИА, ф. 14, а. е. 4010, Я. 458—459; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1 a, Turquie N. S., Vol. 260, р, 58, 62, 81—82, 224.
108. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 707; л. 1; ДПИК, т. 1, с. 409—413.
109. Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 195.
110. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 308—309, 331.
111. Пак там, л. 276, 329; ДПИК, т. 1, с. 414—417; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 2, с. 423—449; Соларов, К. Балканският съюз... с. 7—9.
112. ДПИК, т. 1, с. 416—417; Руската оранжева книга... с. 73—74.
113. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 61—62; а. е. 649, л. 1—5; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 13, 22, 68, 77; ДПИК, т. 1, с. 976, 980—981.
114. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 68, л. 209; а. е. 81, л. 83; ДПИК, т. 1, с. 977, 979, 982, 988.
115. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1202, л. 130—133; а. е. 1214, л. 83, 149; ДПИК, т. 2, с. 382—383.
116. БИА, ф. 15, а. е. 378, л. 23.
117. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 78—81; а. е. 1365, л. 269—270; 274, 315—316; а. е. 1366, л. 506; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 70.
118. БИА, ф. 20, а. е. 3, л. 1432—1435.
120. Пак там, а. е. 2, л. 91, 100; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 120; ДПИК, т. 1, с. 314—315.
122. НАБАН, ф. 42 к, оп. 1, а. е. 50, л. 93; В. Воля, № 240, 14. XI. 1913; OUAP, Bd. 2, S. 929—936, 942, 948-953, 983, 992—993.
123. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 694—695; ф. 17 к, оп. 1, а. о. 230, л. 28; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1214, л. 90, 98, 111; ДПИК, т. 1, с. 590.
124. БИА, ф. 20, а. е. 2, л. 101.
125. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 190; OUAP, Bd. 5, S. 746—760.
126. Сазонов, С., цит. съч., с. 102.
127. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 259, л. 1—10.
128. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 243.
129. GP, Bd 34, S. 468—469, 478, 493, 495.
130. OUAP, Bd. 5, S. 836, 848—849, 872, 874, 882—883, 895—896, 899—901.
133. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 320, 325; GP, Bd. 34, S. 550—551.