България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.
Г. Марков
 

Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ

След като Одрин не бе овладян от движение в самото начало на войната, надеждата на Главното командуване да се предаде обсаденият гарнизон от глад, както се случи в Янина, не се оправда. Шукри паша нарочно подхвърляше заблуждаващи сведения за липса на храна, за да отложи щурма. Войната се затегна, противникът протакаше с неопределени знаци за мир, съюзниците се окопаваха в Македония за борба против договорните си задължения, великите сили се готвеха да наложат изгодно за техните големи интереси посредничество. Не само спряната железница към армиите пред Чаталджа и Булаир минаваше през Одрин, а и пътят към мира в Лондон. Наричаха крепостта „стратегическият ключ” за портите на Цариград. Българските войници стигнаха до столицата на Османската империя, заобикаляйки Одрин, но сега трябваше да го превземат, както бяха правили дедите.

Изборът пред балканските съюзници бе доста ограничен: или без бавене „да се поеме посредническата ръка на силите”, или да се постигне решителен военен успех, за да се подобри тяхното политическо положение. Грей предупреди, че не е в интереса на България продължаването на войната, понеже „не ще спечели повече от онова, което сега би спечелила”. Силите не одобряваха и линията Мидия — Сарос като близка до Дарданелите. На 1 март 1913 г. балканските съюзници отговориха на колективната нота, приемайки с благодарност тяхното посредничество при следните условия: като основа на преговорите за териториално разграничение с Османската империя да се вземе линията, започваща източно от Родосто и достигаща до нос Малатра, югоизточно от Мидия, без Галиполския полуостров; цялата територия на запад от посочената линия, включително обсадените градове Одрин и Шкодра, трябваше да се отстъпи на съюзниците; отстъпване на Беломорските острови и пълен отказ от Крит; Портата да приеме по принцип изплащането на военно обезщетение; стопанските и юридическите въпроси да се уредят при сключването на окончателния договор за мир; военните действия не се прекратяваха [134]. За българите „слабо място” бе искането да им се даде град, който не бяха успели да превземат.

Въпреки условието за линията Родосто — Малатра Министерският съвет бе склонен да поддържа линията Енос — Мидия, така както бе начертана върху картата, предадена от Теодоров на Бобчев. Царят обаче още се сърдеше на Николай II, че „не му давал Родосто”, Данев го съветваше да пише на императора не за Родосто, а за Солун. Фердинанд си бе вече наумил да се раздели с умерения Гешов, прилъгал и него в Балканския съюз: „Който се ожени за публична жена, трябва да й носи срама.” Той се обърна изпитателно към председателя на Народното събрание с въпроса „дали не ще настане” време да се ориентира България “към Тройния съюз”, с което би постигнала повече. Отговорът не прозвуча поощрително: „Бъдещето ще покаже накъде да се насочи държавният кораб. Сега обаче ние не можем и не трябва да гледаме другаде освен към Русия, нашата естествена съюзница и покровителка” [135]. И без това Данев бе подозиран в Петербург, че въпреки известното си русофилство би могъл да погледне и към Виена. Съществуваше правилото Фердинанд да прави с русофилски партии русофобска, политика, а с русофобски партии — русофилска.

Помощник-главнокомандуващият се задоволяваше да докладва на правителството: „Крепостта Одрин е яко стегната от нашите войски и бомбардировката на града ежедневно се продължава.” Всеки ден бягаха по 30—40 дезертьори, постъпка, отдавана на „мизерното положение” на обсадения гарнизон — храната била разпределена до 20 март. Шукри паша можеше да се реши на излаз към Чаталджа или Булаир. Но щом оръдията гърмяха непрекъснато, а подвозването от Свиленград вървеше трудно, естествено бе снарядите да намаляват, което накара генерал Савов да прецени, че без достатъчно боеприпаси „всякаква решителна операция е невъзможна”. Генерал Иванов възрази, че ако продължава бездействието, „сериозната операция ще става все по-невъзможна” и следователно е необходимо да се атакува „час по-скоро”. Тогава от Главната квартира се даде заповед да се спре обстрелването до втора заповед, като огън да се открива само по живи цели [136].

Въпреки въздържаността на Главното командуване на 1 март командуващият 2-ра армия отдаде заповед № 56, според която „главната и най-решителната атака ще бъде насочена на Източния сектор”. На другите сектори трябваше да се води енергична демонстрация и единствено в случай на усещане отслабване на вражеската съпротива се допускаше да се търси успехът и там [137]. И то ако противникът узнаеше за застрашеността на Източния сектор и също струпаше там голяма част от своите сили.

Държейки привлечените бригади от 3-а балканска и 4-а преславска дивизия в стратегически резерв, генерал Савов на 4 март отново спусна бариерата: „Не правете засега никакви разпореждания за атакуването на предните позиции на крепостта. Има някои данни, които трябва да проверя и след това ще Ви съобщя моето окончателно решение по тоя въпрос.” Според сведения от Берлин Шукри паша телеграфирал на своето Главно командуване, че е в състояние да се държи най-много още 8 дена. Тогава възниквало опасението, че освободената тежка артилерия ще бъде изпратена срещу Чаталджанската позиция, която този път няма да издържи и „пътят за Цариград ще бъде отворен за българите”. Наистина на Чаталджа чакаха с нетърпение тежката артилерия, за да пробият укрепената позиция. От своя страна помощник-главнокомандуващият се усъмни, че противникът може да предприеме изпреварващ удар преди падането на крепостта [138]. Теренът бе вече проходим и годен за настъпателни действия.

Генерал Иванов се срещна с генерал Савов на 7 март, за да го убеждава лично в сигурния успех на атаката, но последният остана непреклонен, защото и генерал Димитриев го уверявал при Чаталджа в 80 на сто сполука. Тогава командуващият 2-ра армия поиска да се оттеглят войските извън обсега на крепостната артилерия, за да не се дават напразно жертви. Помощникът на главнокомандуващия не възприе и това предложение, за да не се изтълкува като успех на врага, та да има вредни последици за политиката. И понеже стана дума, че външната политика се нуждае от военни успехи, той допусна да се заемат само предните позиции, без да се атакува и фортовият пояс [139]. За генерал Иванов бе важно да изкопчи разрешение за щурм, който можеше да доразвие и на своя отговорност.

Условията за приемане на посредничеството не допаднаха на великите сили, а и бе им пошепнато „на ухо” от пълномощните министри на съюзниците, че тяхна длъжност е да поддържат победителите. Засегнати бяха и европейските интереси с поставянето на въпроси, като излаза на Мраморно море, Албания, Беломорските острови и османския държавен дълг. След разговори с посланиците на 7 март Маджаров препоръча задоволяване с линията Малатра — Сарос: „Ако не сте сигурни за скорошната победа, неотстъпването няма да помогне много.” Станчов допълни, че колкото и „да вдига гюрюлтията” във вестниците, военното обезщетение ще се уреди, когато „се свърши с Одрин” [140].

На следващия ден Маджаров изтъкна в подробен доклад, че силите смятат бреговете на Мраморно море „за част от Цариград”. И тъй като се появиха съмнения в скорошното падане на Одрин и възможността да се пробият укрепените позиции на Чаталджа и Булаир, „линията Малатра — Родосто е почти невъзможна”. От България се очакваше като „ръководителка на Балканския съюз” да даде пример на трезва отстъпчивост. Представителите на съюзниците с усмивка говорели, че линията Малатра — Родосто „е само за пазарлък”, подкопавайки почвата на българското искане. Портата предоставила съдбата на „Европейска Турция” в ръцете на силите, сигурна в тяхното единодушие срещу всякакъв излаз на Мраморно море и запазване на „Цариград с околностите му”. Единствено една скорошна решителна победа, преди още „европейският концерт” да вземе решение, можела да увеличи териториалните придобивки: „Моята идея отначало е била да не си отслабваме позициите в Македония с европейски заплитания около Цариград.” И без това в османската столица се надяваха, че другите балкански държави ще се обединят срещу създаването на Велика България [141]. Желанието на силите за привършване на войната започна да прилича на натиск.

Проникналите сведения се потвърдиха на 9 март, когато пълномощните министри на великите сили връчиха поотделно на Гешов новата си колективна нота. Като се изказваше задоволство от приемането на посредничеството, в нея веднага се отбелязваше, че преди да започнат разискванията върху условията на мира, на силите предстои да формулират своите възгледи по основата за преговаряне: границата на Османската империя в Европа ще тръгва от Енос, ще следва по течението на Марица и Еркене и излезе на Мидия; цялата територия на запад от посочената линия, с изключение на Албания, се отстъпва на съюзниците; Портата се отказва от всичките си права над Крит, но въпросът за Беломорските острови ще бъде уреден от „европейския концерт”; на военното обезщетение не се гледаше благосклонно, но делегати на воюващите страни щяха да бъдат допуснати да участвуват в международната финансова конференция в Париж за справедливо преразглеждане на техните финансови задължения, произлизащи от външните заеми. Особено тежка бе точката, изискваща спиране на бойните действия, щом се приемеше тази основа за преговори [142]. Горчивият опит учеше, че е възможно да последва отново протакане без гаранциите на силите за скорошно подписване на мира.

При подаването на нотата стана дума, че ще бъде възможно да се присъединят и двата бряга на Марица и Еркене, защото гр. Енос като изходна точка бе разположен на левия бряг. Министерският съвет се обърна към Фердинанд и генерал Савов с мнение да се приеме първата точка като основа на посредничеството с надеждата окончателната линия да започне „някъде между Родосто и Енос”. Всеки отказ заплашваше да предизвика общественото мнение в Европа, а съюзниците щяха да твърдят, че се бият за България и ще се възползуват от невъзможността да се прехвърлят български войски в Македония. Ето защо правителственото становище се сведе до предлагане на съюзниците да бъде прието посредничеството на силите с две уговорки: при окончателното определяне на границата посочената в колективната нота линия да се смята за база, а не като окончателна; международната финансова комисия с участието на съюзниците да се занимае с военното обезщетение, на което те продължават да настояват. Относно прекратяването на бойните действия Министерският съвет пожела предварително да знае мнението на Главното командуване [143]. Царят не възрази.

Без да смята себе си в правото да се намесва в работата на правителството, генерал Савов се произнесе за отлагане отговора с 5—6 дни: „През това време възможно е крепостта да се предаде или пък ние да вземем някои от предните позиции.” Очертаната от силите граница в Тракия се оценяваше като „невъзможна във военно отношение”, която нямаше да се осигури, ако не се включеха Айробол, Кешан и някои точки от Сароския залив. Железницата, минаваща по бреговете на Еркене и Марица до Дедеагач, оставаше съвършено открита, трудна за използуване в мирно време и извън строя във военно. В случай на отказ от военно обезщетение полагаше се намаляване на частта от османския публичен дълг, която България трябваше да поеме, защото Портата, освободена от обезщетението и облекчена от дълговете си, щеше да намери заеми за въоръжаване и реванш [144]. Това би наложило и на България да поддържа с големи разходи силна армия.

В отговора си на 10 март помощник-главнокомандуващият отбеляза, че владеенето на двата бряга на Марица и Еркене не бива да се разбира в ограничения му смисъл, защото от военна гледна точка то било невъзможно. Той уточни, че новата граница трябва да минава 15—20 км югозападно от тези реки, за да се прикрие железопътната линия Муратли — Дедеагач. Това означаваше границата да бъде прокарана южно от Малгара и да „сече” Сароския залив в Талашмани. Така Одринската крепост получаваше възможност „за размах от 40—50 км”. При отказ можеше да се отстъпи до линията Койбели — между Малгара и Кешан — Талашмани. Генерал Савов изрично настоя предварителните условия за мир да изключат всякаква възможност за подновяване на военните действия, понеже, ако войната не се прекратеше, Високата порта би си позволила да протака преговорите за мир до някой нов преврат: „Нам ни са потребни още 4—5 дена, за да можем да завършим, надявам се, горе-долу бляскаво войната, а след това е нужна една политическа обстановка, която да ни позволи да изпратим хората по домовете си.” Армията вече наброяваше 15 459 офицери и 624 108 войници и подофицери [145]. За втора война сякаш не се мислеше.

Министерският съвет направи горепосочените уговорки относно границата в Тракия. Той обаче не бе уверен, че силите ще наложат на Портата окончателно прекратяване на военните действия и се съгласи с Главното командуване да не се дава отговорът преди 5—6 дена, които да се оправдаят с допитване до съюзниците. Гешов се заинтересува дали се смята необходимо превземането на някои от предните позиции на крепостта [146]. Нищо не се каза за съдбата на самата крепост, гледана от генерал Савов като предрешена. Въпрос не на дни, а на часове.

Този път помощник-главнокомандуващият се постара да печели време, помолвайки за пояснението, дали, ако се приеме основата за посредничество, „войната се прекратява окончателно”, или армиите на воюващите страни ще заемат положение, подобно на онова през примирието: „Това обстоятелство е важно да се знае за положението на Одринската крепост.” Отговорността бе огромна не само поради необходимия сто на сто успех, а и поради очакваните критики в Народното събрание относно смисъла на кръвопролитния щурм. Правителството се довери на сметките на Главното командуване, че до 4—5 дни с Одринската крепост ще бъде свършено. Гешов избягна да се произнесе пред съюзниците по последната точка на колективната нота: „Колкото за предложението да се прекратят военните действия, ние не успяхме да се споразумеем с висшето командуване, но да се не губи време, бихме желали да знаем мнението по него на съюзното правителство” [147]. Докато се чуеше мнението на съюзниците, трябваше да се разчуе за овладяването на Одринската крепост.

Директивата на Фердинанд до Данев и генерал Димитриев от 10 март гласеше непоколебимо: „Линията Мидия — Сарос непременно трябва да се спечели.” Това бе „последната отстъпка” на царя „в случай, че Мидия — Родосто бъде безнадеждна”, която се нареждаше да бъде осигурена дори със забавяне на отговора. По въпроса за Солун, Югозападна Македония и безусловното изпълнение на договора от Сърбия следваше заплашителното: „Трябва да бъдете непреклонни, не се колебайте да заявите, че ние ще отидем до война, но няма да отстъпим.” С помощта на цялото си красноречие двамата делегати се задължаваха да убедят Николай II лично да осигури остров Самотраки „като подарък” на Фердинанд [148]. Малко обезщетение за отказваното Родосто.

Докато се водеше спор за границата в Тракия, Сазонов подхвърли, че „може да стане нужда да предадем нещо на сърбите” в Македония. „Твърде тъжно” впечатлен, Гешов възрази на 10 март, че България не бива да плаща щетите на всички, и упълномощи Бобчев: „Енергически настойте пред него (Сазонов — б. а.) да не повдига подобни въпроси, защото с това се насърчават сърбите и се готви нещо ужасно, тъй като ние сме решени по никой начин да не допуснем нарушение на договора” [149].

В 19 ч. на 10 март генерал Савов подписа директива № 21, по силата на която на следващия ден 2-ра армия трябваше да атакува с войските на Източния сектор и да завземе предните позиции на противника, а останалите сектори да ги поддържат с енергично настъпление. На Чаталджанския фронт авангардната 1-ва софийска дивизия, усилена с една бригада от 6-а бдинска дивизия, получаваше задачата да овладее линията Арнауткьой — Езетин. На 4-а армия и отряда на генерал Сарафов се възлагаше да съдействуват на операциите при Одрин и Чаталджа с упорито задържане на врага, ако се опита да настъпи, като преминат където е възможно и в контранастъпление с предните си части. 1-ва бригада от 3-а балканска дивизия заедно с придадената й артилерия влизаше в разпореждането на генерал Иванов [150]. Тя бе насочена към Източния сектор, където предстоеше нанасянето на главния удар.

За да бъде разбрана напълно извънредно високата политическа стойност на решаващата операция, помощник-главно-командуващият поясни на командуващия 2-ра армия, че „е твърде възможно след 5—6 дена да се тури край на войната” чрез водените преговори: „Затова, въз основа на директивата № 21, вземете мерки за енергически действия, та да се завърши кампанията с успешно дело и пълно поражение на противника, като се вземат всички предварителни мерки за осигуряване на успеха.” Предаден или превзет, Одрин щеше да има две различни значения на зелената маса. На запитване от Данев генерал Савов скромно отговори че положението на Одрин е неизменно: „Възможно е подир два-три дни да се измени незначително в наша полза” [151].

Най-сетне в 22,30 ч. генерал Иванов бе щастлив да отдаде заповед № 58 за изпълване на отдавнашното му желание.. На 11 март в 13 ч. цялата обсадна и полска артилерия трябваше да започне мощна артилерийска подготовка по всички сектори, а през нощта на 11 срещу 12 март пехотата под закрилата на артилерийския огън да настъпи и на разсъмване да завземе предните неприятелски позиции съгласно заповед № 56: „Началниците на секторите да имат предвид, че от успешните действия, които предприемаме, ще зависи завършването на войната и принуждението на противника към мир” [152]. Въпреки неспоменаването за атака на фортовия пояс за щаба на 2-ра армия бе ясно, че няма да има спиране на предните позиции.

Фортовият пояс на крепостта, природно защитена от реките Арда, Марица и Тунджа, обхващаше 26 форта и 74 дълговременни батареи, от които на Източния сектор — 13 форта и 25 батареи, на Южния — 4 и 13, на Западния 2 и 2, на Северозападния — 7 и 34. Силата на гарнизона достигаше 75 000 души с 210 крепостни и 450 полски оръдия. Поради достъпността към фортовата линия и близостта до вътрешността на крепостта, което улесняваше възползуването от очаквания пробив, Източният сектор бе избран за фронт на атаката, а североизточният му ъгъл — от форта Айвазбаба на юг до Кестеник и на север Таштабия — за точка на решителната атака. Войските на този сектор бяха призвани да изиграят решаващата роля за съдбата на крепостта, поради което се усилиха до 14 пехотни полка с 88 полски скорострелни и 98 обсадни оръдия, всички български. На Южния сектор се съсредоточиха 4 полка с 48 български полски и 28 сръбски обсадни оръдия. Западният сектор бе зает от 3 сръбски полка с тяхната полска артилерия, без да им се дава обсадна артилерия поради третостепенното му значение. На Северозападния сектор бяха разположени 4 сръбски полка с полагащата им се полска артилерия и 6 обсадни оръдия и българският 55-и полк с 12 оръдия. Обсадната армия се състоеше от 120 000 българи с 380 оръдия и 40 000 сърби с 98 оръдия [153]. Разпределението на силите отговаряше на поставените задачи.

Сутринта на 11 март бригадните командири се изказаха за предприемане на внезапна нощна атака, без артилерийска подготовка. Генерал Иванов се съгласи със смелото предложение. Точно в 13 ч. откриха огън всички обсадни батареи. Крепостната артилерия се обади в ожесточен двубой. В 20 ч. по заповед стрелбата от българска страна започна да намалява постепенно до пълно мълчание, за да се даде възможност на атакуващите части да заемат преди разсъмване изходно положение за настъпление. Само на Северозападния сектор огънят продължи до полунощ, за да се заблуди врагът [154]. С първите минути на 12 март настана натежала от напрежение тишина.

Точно в 3 ч. войските на Източния сектор настъпиха към Кумдере, което преминаха в 4,15 ч. Светлата нощ позволи на бдящите вражески наблюдатели да съзрат тичащите колони и огънят пламна с нова сила. Българската артилерия веднага влезе в действие, биейки по неприятелските батареи и тила. Поддържанн от „бога на войната”, пехотните полкове срязаха телените заграждения, сечаха ги с ножове и лопатки, хвърляха отгоре шинели, одеяла и платнища и влетяха във вражеските окопи. Оцелелите защитници не издържаха на силния напън и отстъпиха в безпорядък към фортовете, захвърляйки оръдия и картечници, които незабавно бяха обърнати срещу крепостта. Неуспелите да побягнат вдигнаха ръце. В 7,05 ч. генерал Иванов донесе в Главната квартира, че предните позиции от Маслак до Демиркапу са завзети. В 9,40 ч. предните части достигнаха линията Кеналъдере — Бостанлъдере — Сервандере— Хаиваджидере. На Южния сектор бяха заети първата линия противникови окопи, докато на Западния сектор сръбските войски напразно се опитваха да стъпят на Папазтепе. Командуващият подкани генерал Степанович да се възползува от успехите на Източния сектор, за да предприеме „по-енергично настъпление” [155]. Сръбските полкове на Северозападния сектор бяха доста далеч от фортовия пояс, но поне биха могли да привлекат повече вражески сили за облекчаване решителния удар .на Източния сектор.

Под непосредственото впечатление на неудържимия щурм генерал Вазов в 11,20 ч. докладва в щаба на армията: „Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използуваме за завършване изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин.” Той одобри заповедта на генерал Грънчаров за атака на фортовете Айвазбаба и Аджийолу, пред чиито телени мрежи войнишките вериги бяха залегнали на 300 крачки. За съдействие бе притеглена бригадата на генерал Церковски, а на 57-и и 58-и полк от Южния сектор, заели левия бряг на Хаиваджидере, се възложи да демонстрират. За началника на сектора бе лесно да схване желанието на генерал Иванов, който никак не се подвоуми: „Използувайте незабавно постигнатия досега успех и най-енергично продължете настъпването си. Атакувайте фортовата линия” [156]. Началото на втората атака бе определено за 13,30 ч. Общата дължина на фортовия пояс достигаше 50 км.

Генерал Вазов заповяда войските от северния отдел на сектора да атакуват участъка Айвазбаба — Илдъзтабия, а тези от южния отдел да щурмуват Илдъзтабия — Кавказтабия. Поради закъснението на някои части да заемат изходно положение атаката на фортовия пояс се отложи. Началникът на Източния сектор построи така щурмовите колони и поддръжките в дълбочина, че ако се наложи, ударът да бъде повторен. До изгряването на луната между 22 и 23 ч. сапьорните команди под прикритието на артилерийския огън трябваше да направят прелези в телените заграждения. С изгрева на луната батареите щяха да учестят стрелбата в продължение на 15 минути по предварително пристреляните през деня обекти. Десетминутното прекратяване на артилерийския огън служеше като сигнал за атака, след което се възобновяваше и пренасяше зад фортовия пояс до разсъмване. След превземането на укрепленията полските оръдия се тласкаха незабавно напред за отбиване на вражески контраатаки. Началникът на сектора обяви по войските: „Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад — безславие и смърт” [157]. Всички се втурнаха напред, за да освободят жадувания мир, затворен в крепостта.

Както се полагаше, в 22,30 ч. на 12 март генерал Иванов направи вечерния си доклад, в който изтъкна, че войските на Източния сектор са приближили на 200—300 крачки от фортовете, пленили са 800 вражески войници и 21 оръдия, и завърши уверено: „Действията през тази нощ ще продължат.” В 23 ч. се получи царското разрешение: „Фортовата линия на Източния сектор да се нападне и завладее” [158].

На 13 март в 3,20 ч. атакуващите части достигнаха направените прелези в телената мрежа. Нощта се огласи от трясъка на пушечната и картечната стрелба и от взривовете на пукащите гранати. Там, където загражденията не бяха разчистени, войниците или ги преодоляваха, или оставаха по тях като мост от тела, за да минат напред атакуващите им бойни другари. Най-коварни бяха фугасните ями. 54-и полк бе отблъснат от Таштабия, а 56-и полк настъпи между Айвазбаба и Таштабия, където дочака атаката на 23-и шипченски полк от изток срещу Айвазбаба. 10-и родопски полк, усилен с две дружини от 53-и полк, превзе с пристъп форта Аджийолу. В 5 ч. 29-и ямболски полк и 32-и загорски полк достигнаха на 1000 крачки пред Илдъзтабия и Коручешме. Маневриращите 44-и и 43-и полк чакаха знак пред Куштепе и Малтепе. 57-и и 58-и полк настъпиха на запад от Сервандере. Конният отряд бе съсредоточен на левия фланг. На разсъмване шипченци овладяха ключовия форт Айвазбаба, след което и другите фортове паднаха един по един. В 8 ч. генерал Иванов съобщи с гордост, че целият Източен сектор, с изключение на все още държащия се Кавказтабия (до 9 ч.), е в ръцете на храбреците [159]. Полските батареи се изтикаха напред, за да се затвърди положението.

Едва когато участта на крепостта стана пределно ясна, генерал Савов в 9,05 ч. изпрати телеграма до царя и министър-председателя с кратки сведения за хода на щурма, завършвайки бодро: „Падането на цялата крепост още днес е неминуемо” [160]. Генерал Иванов обаче го бе изпреварил с радостната вест.

Фортовият пояс бе неспасяемо пробит в неговия източен сектор. Защитниците на останалите сектори побягнаха към града. Шукри паша заповяда да се подпалят складовете с боеприпаси и храни, достатъчни за още няколко седмици съпротива. Генерал Иванов разпореди на всички части, с изключение на тези от Източния сектор, щом заемат фортовете, да се утвърдят на тяхната линия, без да настъпват повече. Генерал Савов се позова на проверени сведения, според които комендантът на крепостта щял умишлено да се предаде на сърбите, за да издействува по-благоприятни условия. Горчивият опит с Тахсин паша бе твърде пресен: „Няма да се съгласявате на никакви условия, а ще дадете заповед да се продължава щурмът и го пленете безусловно.” Шукри паша трябваше да бъде пленен без военни почести. Помощник-главнокомандуващият подозираше, че комендантът ще предизвика европейска намеса, за да не се каже, че крепостта е превзета: „Заради това вземете мерки, за да не се даде време за извършване на това вмешателство, посредством едно бързо и енергично завладяване на последната зад фортовете позиция на противника.” Командуващият 2-ра армия предупреди началниците на сектори и особено генерал Степанович: „Никой освен мене няма право да влиза в каквито и да е преговори с Шукри паша, който трябва да се предаде на мен” [161].

Когато славната 2-ра бригада на 3-а балканска дивизия навлезе в покрайнините на града, нейните челни части бяха посрещнати от парламентьори на Шукри паша с молба за предаване на гарнизона. Полковник Рибаров заповяда спиране на огъня и веднага повика генерал Вазов. В 10 ч. българските войски с развети знамена и под звуците на бойни маршове влязоха в Одрин, радостно поздравявани от населението. Хилядата конници препуснаха по брега на Марица и първи влязоха във форта Хадерлъка, където се помещаваше щабът на крепостната отбрана, и командирът на гвардейския полк полковник Генко Мархолев обяви Шукри паша за пленен. Смазаният от поражението комендант се опита да възрази, че бил готов да предаде крепостта с условия, за което изпратил парламентьори. Но непреклонният гвардейски офицер го пресече нетърпеливо: „Одрин е вече превзет с пристъп. За никакви условия не може да се говори!” [162].

Безмерно щастлив от сбъдването на голямото му желание, генерал Иванов изпрати телеграма направо до Фердинанд, с която докладва за пълната победа „въпреки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревзимаема с открита сила”.

Намекваше се за Коронния съвет в Караагач, когато генерал Савов не вярваше в убеждението на командуващия: „Не ще се намерят позиции в света, конто българският войник да не може да превземе” [163].

В 13,30 ч. генерал Вазов докара с лека кола взетия под стража комендант при Каиктабия, където потушилият Илинденско-Преображенското въстание в Странджа през 1903 г. паша преклони глава пред генерал Иванов. По собствено желание високопоставеният пленник бе оставен във форта Хадерлък до отвеждането му в София. Никой не подозираше, че той ще бъде повторно „пленен” от съюзниците. Генерал Степанович честити на войските от Източния сектор „пробиването бронята на османското чудовище” [164].

Над шестте минарета на „Султан Селим” се вееха български трицвети. Победният вик „ура” се разнесе до бреговете на трите морета, където, щом престанаха да чуват гърма на топовете, го подеха нататък. Дълги пленнически колони се заизнизваха от превзетата крепост: 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, предавайки 16 знамена, 600 оръдия и множество боеприпаси. Съпоставени с тези внушителни цифри, дадените жертви, макар и много скъпи, бяха оправдани: 1298 убити и 6655 ранени българи, 274 убити и 1173 ранени сърби. На Източния сектор всяка пехотна рота получи по 80 кръста „За храброст”, а всяка батарея — по 50 [165]. Никой не биваше да накърнява паметта и заслугите на загиналите заедно, но шовинистичните кръгове в Белград се постараха да противопоставят дори и мъртвите.

„На основание осветените международни обичаи” Народното събрание гласува закон, според който войниците пленници се издържаха „на общо основание, както и българските войници”, а офицерите се настаняваха в хотели и частни квартири, получавайки дневни пари според званието си [166]. Подобно благородство се проявяваше в дни, когато в новоосвободените земи често се срещаха гладуващи хора. Хляб се взимаше от запасите на българската армия.

Министерският съвет с притаен дъх се вслушваше в „гърма на топовете”. На 12 март в 9 ч. полковник Нерезов съобщи, че предните позиции са завзети: „Надяваме се на пълен успех за нашите славни войски.” Гешов незабавно изказа мнение пред съюзниците, че не бива повече да се оказва съпротива на желанието на великите сили за прекратяване на военните действия, срещу което те могат да станат отстъпчиви по другите точки. Падането на Одрин се посрещна от правителството с всеобщо ликуваме, защото с тази решаваща победа идеше мирът [167]. 13 март 1913 г. бе „нещастно” число за империята и щастливо за България, изкачила върха на бойната слава. Министър-председателят пак се уточни с телеграма до столиците на великите сили: „Подир блестящото превземане на Одрин ние се надеем, че и съюзниците, и великите сили ще се съгласят, какво нашите искания напълно заслужават да бъдат удовлетворени във всяко отношение, особено в отношение на границата ни, която трябва да се тегли между Родосто и Енос” [168]. Някъде по брега на Сароския залив.

Министрите поискаха веднага да отпътуват за Одрин, но Фердинанд ги възпря честолюбиво, защото се затича да стигне пръв. Тогава Гешов поздрави в лицето на генерал Савов храбрата армия, на което от Главната квартира се отговори скромно, че армията се е постарала да изпълни възложената от царя и правителството задача и по този начин всеки си е изпълнил дълга към отечеството — „армията с оръжието, а правителството с политиката”, за да се увенчае достойно победоносната война. Бляскавият успех не само се вписа с незаличими букви в българската история, но и издигна още повече авторитета на българските военачалници. Наистина това бе най-добрият пример за съгласуване между външната политика и военната стратегия, който за зла участ не се повтори. Фердинанд пожела на действуващата армия „славни дела и подвизи както досега, така и за в бъдеще за покриване с неувяхващи лаври нашето славно и победоносно оръжие” [169].

Досега противникът не се подаде напред със значителни сили на Чаталджанския фронт, за да бъде отрязан от укрепената позиция. По сведения, събрани от агентурното и въздушното разузнаване, генерал Савов направи извода, че подсилената с новодоставени оръдия Чаталджанска армия ще се опита да помогне на одринския гарнизон с внезапно настъпление. Генерал Кутинчев се съобразяваше с изискванията на общата стратегическа обстановка и избягваше да увлича съединените армии в боеве „за дребнави резултати”. Изучавайки директива № 21, той настоя да бъде свободен в разпорежданията си по усилването на авангардните дивизии, защото им противостояха около 45 табура. Помощник-главнокомандуващият разреши със забележката да не се допуска прекалено увличане напред [170].

Неприятелят заемаше Чаталджанската укрепена позиция с авангарди на старата българска позиция, а нашите авангардни дивизии под командуването на генерал Тошев се окопаха на линията Епиватос — Кадъкьой — Ерменикьой — Орманлъ. 1-ва софийска дивизия, поддържана от една бригада на 6-а бдинска дивизия, получи задачата да завземе линията Чаталджанските височини — Арнауткьой, а деснофланговата бригада на 9-а плевенска дивизия да овладее линията Чаталтепе — Гюкчелий. Главните сили на съединените армии се съсредоточаваха на линията Абанли — Гюджук Сеймен — Странджа [171]. Заблуждаващият ход на Главното командуване бе предназначен да отклони вниманието от решаващия удар срещу Одринската крепост.

В разгорелите се на 11 — 13 март боеве 1-ва софийска дивизия завзе Епиватос, Инджекьой и височините непосредствено на запад от Чаталджа, от двете страни на пътя Албасан — Чаталджа. Железните шопи „с ура и нож” обърнаха в бягство две вражески пехотни дивизии и една конна бригада, преследвани с артилерийски и картечен огън. 2-ра бригада от 9-а плевенска дивизия премина р. Софас, овладя Еникьойските височини, но срещна упорита съпротива на Чаталтепе, паднало след редуване на атаки и контраатаки и след като генерал  Савов гневно заплаши с отнемане на полковите знамена. Под закрилата на крепостната си артилерия врагът се оттегли в укрепленията на Чаталджанската позиция, изоставяйки отново гр. Чаталджа. Авангардните дивизии спряха на линията Арнауткьой — Чаталджа — Гюкчелий — Калфакьой — Софас — Орманлъ [172]. Така българските войски си възвърнаха старата позиция на Чаталджа, която отстъпиха по стратегически съображения.

На Галиполския полуостров властвуваше спокойствие, нарушено само от гръмливото „ура” на българските предни части при радостната вест за падането на Одрин. Турците взеха страшния вик за предхождащ атака, напуснаха окопите си пред укрепената позиция и бегом се скриха във фортовете [173]. Потомците на бившите вековни господари набраха достатъчно страх от някогашните раи. Мирът изглеждаше близко, стига да зависеше само от победения противник.

* * *

Очертаващата се скорошна крайна победа, вместо да заздрави отношенията между съюзниците, ги влоши, защото общият враг вече не бе в състояние да ги държи сплотени. Тошев се завърна в Белград, инструктиран да не говори за никаква териториална компенсация в Македония. Гешов сподели мнението за споразумение с Гърция, като се отстъпи Солун срещу Югозападна Македония, обаче Данев бе непреклонен — „да не отстъпваме ни на косъм никому нищо”. Веднага с пристигането си на 6 март Тошев посети руската легация, където Хартвиг се постара да омаловажи писмото на Пашич, чието правителство се „дълбоко оскърбило” от предложението да се заплати обсадната артилерия при Одрин. Българският дипломатически представител обаче обясни, че това е само повод да се изкажат тълкувания, несъвместими с постигнатите съглашения: „За никакви концесии вън от уговореното не трябва и дума да става. Там е гаранцията за запазването на съюза.” На следващия ден Пашич взе да твърди, че „друго било преди войната, друго било сега”, а при липса на пряко разбирателство имало избран арбитър. Тошев извлече верния извод, че и двамата му събеседници са за задържане „ако не цялата, то поне част от окупираната от сръбските войски територия”. Тъй като Хартвиг обеща да размени мисли по съдържанието на писмото със сръбските държавници, българският писмен отговор се забави [174]. Всъщност руският пълномощен министър прочете писмото преди неговото изпращане в София, но така печелеше време за своите любимци.

На път за Петербург Данев бе причакан на 7 март от Хартвиг на гара Белград. Председателят на Народното събрание откровено заяви: „Ако тия недоразумения се разразят в явен конфликт, както изглежда, не зная дали не би било предпочително да не се почваше войната против Турция.” Препоръчваното изглаждане на спора по приятелски начин според него бе възможно единствено ако се зачита сключеният договор: „Другояче стълкновението е неминуемо.. . Вън от договора ние не допущаме никакво преговаряне.” За разлика от Тошев Данев посъветва правителството да отговори на сръбската нота, като постави „ребром” въпроса, дори и с риск да бъдат изтеглени двете сръбски дивизии от обсадния обръч около Одринската крепост. Както можеше да се очаква, на 8 март Хартвиг оправда сръбското искане, което според него не се свеждало до задържане на всички окупирани земи в Македония, а само „до една ректификация” на разделителната линия. Той настоя да не се връчва българският отговор под предлог да не се „разрази дискусия, вредна за съюза”. Тошев възрази, че „Сърбия не е направила нищо повече от онова, което е била длъжна да направи съгласно договора”. Руският дипломат мълчеше намръщен [175]. Мълчание, което не предвещаваше нищо добро.

Гешов изрази готовност да оттегли писмото, предлагащо „оскърбителното” заплащане на крепостната артилерия, ако и Пашич си вземе обратно своето писмо. От Белград отказаха. Вместо да обуздае навреме сръбските стремления и техния покровител Хартвиг, Сазонов загатна на 2 март пред Бобчев, че „може да стане нужда да им предадем (на сърбите — б. а.) нещо, тъй като наистина са много обидени, а много жертвували”. И то при линия Мидия — Енос. В Министерския съвет избухна взрив от негодувание, защото „няма да се намери правителство, което да се съгласи” [176]. Жертвите се искаха все от България.

На 10 март министър-председателят изказа „тъжното впечатление” от подхвърлянето на руския министър: „Не сме ние, които трябва да плащаме за обидите и жертвите на другите. Енергически настойте пред него да не повдига подобни въпроси, защото с това се насърчават сърбите и се готви нещо ужасно, тъй като ние сме решени по никой начин да не допуснем нарушение на договора” [177]. Политическата основа на Гешовото управление започна да се подкопава и отвън.

Идеята за съюз между Сърбия и Гърция се ширеше из политическите и вестникарските кръгове на Белград и Атина в името на „равновесието”, което могло да се наложи чрез обща граница между двете държави западно от Вардар. Сръбското правителство умишлено подготвяше общественото мнение за нарушаването на договора, като бъдат задържани всички окупирани земи в Македония. На 12 март Тошев докладва обезсърчен: „Сметка погрешна, а може би и фатална. За съжаление умопомрачението днес тук е толкова голямо, щото за логика и здрав смисъл място почти няма” [178]. Особено след като сръбските попълзновения срещнаха подкрепа и в Атина.

Правителственият пратеник М. Сарафов се зае с генерал Хесапчиев в Солун да подготвят прокарването на временна демаркационна линия, без да се предрешава въпросът за окончателното разпределение на освободените земи. Като основа се постави принципът на първото заемане, което трябваше да се уважи, и местностите, завзети по-късно чрез „пълзене”, да се очистят незабавно. Не се прие гръцкото искане за произволно прокарване на линията. Българските представители напразно убеждаваха гръцките си колеги, че „е срамота да се бием и да даваме на хората да казват, че като деца си играем на съюзници” [179]. В преговорите между военните делегати на Сърбия и Гърция българската армия вече се разглеждаше като несъюзническа.

Коромилас толкова често опровергаваше „по най-категоричен начин” съществуването на каквото и да е гръцко-сръбско съглашение, че издаваше своята гузност. Като средство за натиск се чу „слухът” за предстоящо оттегляне на гръцкия флот от Дарданелите и насочване към Кавала, за да се увеличи струпването на вражеските войски срещу България. Хаджимишев не можеше да се освободи от съмненията „спрямо вероломните ни съюзници, които приготовляват нещо против нас”. Недоверчивостта се затвърди с едно кърваво деяние. След завръщането си в Атина Венизелос се зае да повлияе върху краля в дух на умереност, на което се възпротивиха -Костантинос и Военната лига. На 5 март гръцкият монарх бе застрелян в Солун, а убиецът набързо „самоубиха”. Престолът се зае от надменния и крайно шовинистичен принц, за чието съпричастие в отцеубийството заговориха не само злите езици [180]. Той настоя да се възкачи като Костантинос XII, за да символизира мечтата си за възстановяване поне на част от Византия. Убийството на краля се превърна в допълнителен „аргумент” за предоставянето града на Гърция.

Още на 9 март полковник Васич уговори в Солун общата граница в Македония да минава точно през средата на Дойранското езеро, а в Битоля княз Александър и принц Николас я продължиха до Демирхисар. Когато българските дипломати в Петербург се оплакваха от задкулисната игра на съюзниците, Сазонов тържествено уверяваше, че никога няма да се съгласи „щото гърците да минават оттатък Струма към Сяр и Драма”, но относно Солун посъветва пряко споразумение. Никак не му бе приятно напомнянето, че с гърците би могло да се намери някаква „разменна монета” по отношение на населението, а със сърбите е невъзможно, защото „само ние ще трябва да даваме” [181]. Ставаше дума за гърците, живеещи в Одринска Тракия и Югоизточна Македония.

На 1 март княз Гика пристигна в Петербург под предлог да предаде на Нано устни инструкции от неговото правителство, обаче всъщност имаше за задача да обоснове по-аргументирано румънските претенции. За съжаление системната пропаганда не остана без последствия, защото, докато руското обществено мнение осъждаше остро всяко изнудване на воюващата славянска България, правителствените среди бяха склонни на компромис в името на своята „голяма политика”. Въпреки настояването на Тройния съюз за по-скорошно откриване на конференцията Сазонов чакаше завръщането на френския посланик Теофил Делкасе, главния инициатор за привличането на Румъния, та дори за сметка на България. А както отбеляза австро-унгарският посланик граф Турн: „Щом Франция се съгласи с румънските аспирации, то ще се наложи и Русия да се съгласи.” Финансово зависима, Русия не играеше ръководна роля в Съглашението. Молбата на Гешов пред Панафьо бе да се разреши спорът „по начин, който не остава семена на бъдещи конфликти между двата съседа, еднакво ценени като елементи на мира в Близкия изток” [182]. Но не и на политическите борси в големите столици.

Вземайки пример от отиването на княз Гика в Петербург, българското правителство реши да изпрати Данев като защитник на българската кауза, „за да се поставят двете страни на равна нога”. Сазонов обаче намери „излишни всякакви делегати”, понеже посланиците щели да се съвещават тайно, без да изслушват „никакви делегати и никакви пледоарии”, като приемат единствено писмени обяснения. Българският мемоар се прецени като кратък и се поиска да бъдат приложени подробни карти. Бобчев изтъкна, че в територията, претендирана от Румъния, нейните сънародници нямат и 1 % от населението [183]. Впрочем тази безспорна истина бе известна на дипломатическите представители на великите сили в София и на техните консули в страната, но за посланическата конференция се изготви подробна справка.

На 2 март Гешов повтори, че „щом Гика е там (в Петербург — б. а.), макар в отпуск, и щом се застъпва, макар и частно, за каузата на Румъния пред посланиците, трябва непременно да дойде и Данев”. Трескавото оживление се усили, когато се узна, че конференцията вероятно ще се открие на 11 март. На 4 март министър-председателят подтикна Бобчев да бъде по-настоятелен: „По целта на отиването в Петербург на Данев телеграфира се от Неклюдов приблизително, както се телеграфира от мене Вам. Досега обаче от Сазонов няма никакъв отговор. Данев чака тоя отговор.” За да не бъде обвинен в пристрастност, Сазонов съобщи чрез Неклюдов, че „не може да препятствува на идването на Данев като частно лице, но намира това за неудобно”. Казаното с половин уста не бе сметнато за възбрана и на 7 март председателят на Народното събрание потегли с „Ориент експрес” през Белград за Виена, където престоя инкогнито само четири часа до тръгването на влака за Петербург. Пътуването бе запазело в тайна. Салабашев получи строго нареждане: „Никой да не излиза да го посреща на станцията. Чакайте го в легацията, дето ще дойде да Ви види. Това свиждане само Вие ще знаете, тъй като никому абсолютно няма да говорите нищо, било по това свиждане, било по заминаването на Данев за Петербург” [184].

Предния ден Салабашев проучи мнението на граф Берхтолд, който предвиди, че гласовете „ще се разделят три против три” — тези на Германия, Австро-Унгария и Италия против онези на Русия, Франция и Великобритания. Стана дума за обръщане към САЩ с покана да поемат ролята на суперарбитър. Ръководителят на Балплац не можеше да допусне намесата на Съединените щати „в чисто европейски работи, които те не са в състояние дори да знаят”. Той предпочиташе силите да се споразумеят „чрез взаимни отстъпки”, без да става нужда от суперарбитър [185]. Отстъпки за сметка на България. Сазонов не вярваше, че италианският посланик маркиз Карлоти ще се застъпи за България, и според него пак щяло да се дойде до избиране на суперарбитър. Наистина Ризов бе уведомен, че Солун не може да бъде компенсация за Силистра, като „въпрос извън компетентността на великите сили”, поради което трябвало да се търси друго обезщетение за предаването на Силистра в румънски ръце [186]. За Тройния съюз откъсването на Силистра бе предрешено.

На 8 март от Певчески мост съобщиха на Неклюдов, че представителите на Съглашението виждат две възможности: или да се отстъпи до линията Меджидие табия — Шабла, или да се жертвуват гр. Силистра с укрепленията и двата издадени триъгълника, и само в краен случай да се прибавят няколко километра крайбрежие. Според Сазонов за предпочитане бил вторият вариант, отговарящ най-точно на понятието „стратегическа поправка на границата”, а и се загубвало по-малко територия. Председателят на предстоящата конференция предупреди, че всяка по-нататъшна неотстъпчивост ще бъде във вреда на българските интереси [187].

Полученият неочакван съвет се посрещна с учудване от Гешов, защото на 30 януари руският външен министър му бе предал, че „румънските искания се свеждат до владението на Силистра”. На 10 март министър-председателят телеграфира прочувствено на Бобчев: „Министерският съвет с дълбока скръб се вижда поставен пред подобна алтернатива.” Постанови се, че ако ще става дума за „стратегическа поправка”, то не се допуска „никаква територия извън Силистра” [188]. Силите на Съглашението щяха да защищават националните интереси на България до разтегливите предели на собствените си империалистически интереси и планове на Балканите.

След като Австро-Унгария успя да наложи приемане на решенията с единодушие, а не по мнозинство, остана да се постигне единодушие в Тройния съюз. България бе необходима на Двойната монархия като противотежест на засилващата се Сърбия. В същото време обаче трябваше да се задържи и Румъния, като се сближи с България. С обявяването на Вилхелмщрасе против даването на Солун на България започна търсене на компенсация в Тракия, където се чертаеше бъдещата граница между България и Османската империя. Това означаваше да се тика България по-близо до Протоците, с което се предизвикваше недоволството и опасенията на Русия. На 11 март се състоя съвещание на посланиците, представящи Тройния съюз в Петербург, за съгласуване обща линия на поведение. И тримата се изказаха за енергична подкрепа на Румъния с цел откъсване на гр. Силистра. За да се избягнат разногласията, посланиците препоръчаха на своите правителства да обсъдят въпроса за обезщетяване на България по левия бряг на . Марица, от вливането на р. Еркене на юг до залива Херос [189].

Докато империалистическите сили режеха късове от българската държавна територия, живеещите в Румъния българи високо предупредиха какво очаква техните сънародници, ако сменят поданството си, принудени от „стратегическата поправка”. На 15 март в София се проведе учредително заседание на Изпълнителния комитет на българите от Румъния, който изготви, гласува и изпрати меморандум до министър-председателя.

От името на над 300 000 българи, живеещи и Румъния без право да се учат и молят на своя език, дори под забраната да се наричат българи, Изпълнителният комитет напомни за съществуването на чисто български селища. Само около Букурещ, Крайова, Александрия и Турну Мъгуреле се наброяваха повече от 90 български села, основани преди векове, „без да говорим за компактното чисто българско население около Тулча и Бабадаг”. В румънската официална статистика по преброяването българите не съществуваха, защото се даваха сведения само за поданство и вероизповедание. Новородените се записваха насилствено в актовете за раждане като „румънци”. Така стоте хиляди българи в Северна Добруджа през 1878 г. румънските власти свеждаха до 42 000. Докато през 1878 г. само в Бабадагска околия имало 28 български училища и толкова черкви, през учебната 1912—1913 г. останаха отворени само три български училища — в Букурещ, Браила и Кюстенджа. Преименуваха се и се заграбваха български черкви, екзархистите се заставяха да стават патриаршисти. И след всичко това, изтъкна с възмущение Изпълнителният комитет, румънското правителство имало наглостта да иска права за цинцарите в Македония. Той настоя българското правителство да използува сгодния политически момент и да повдигне остро въпроса за възвръщане на отнетите права на българите в Румъния [190]. Меморандумът бе незабавно препратен на Данев.

В Букурещ се надяваха България да преглътне „горчивия хап” за две-три години поради големите придобивки на юг и широкия излаз на Бяло море. Майореску упрекна Калинков, че се отблъсва тяхната „протегната ръка”, когато други правят всичко, за да им се подаде същата ръка. Намекваше както за Османската империя, така и за съюзниците на България. При невъзможност „да ги огрее в Петербург относно Силистра” от румънските управляващи кръгове се очакваше или да предприемат насилствени стъпки въпреки волята на силите, или да се свърши всичко с една „ефимерна гюрултия”. Във всеки случай Калинков предупреди своето правителство да бъде готово да посрещне всяка „неопределена евентуалност”. Опасността нарастваше поради постоянните старания на съюзниците да използуват спора и да привлекат Румъния в предстоящото разделяне на освободените земи. Коромилас призна заплашително, че съществувало желание за съюз между Гърция, Сърбия и Румъния против България, ако тя не бъде по-отстъпчива при дележа [191]. Последвалите събития потвърдиха на дело тревожните сведения, постъпващи от различни източници.

Председателят на Народното събрание не бе допуснат до заседанията на конференцията, поради което се задоволи да се срещне с видни представители на меродавните среди, пред които защищаваше делото на България. В самото навечерие на конференцията той посети Певчески мост и държа „остър тон” на Нератов, критикувайки намерението да се „реже” от Южна Добруджа, и то без обезщетение със Солун. Данев разобличи и пред посланиците несправедливите румънски претенции, призовавайки към по-малко болезнена ампутация и с компенсиране на жертвата. Точно на място се отбеляза, че „възнаграждението” за разширението трябва да се заплати от всички държави, участнички в Балканския съюз. Гешов също телеграфира в Петербург, че ако се нанесе „ужасна рана” в Добруджа, преди се да видят придобивките от войната, това ще причини „ужасна пакост” [192]. И на позицията на русофилското правителство в България.

На 6 март генерал Димитриев бе посрещнат в Петербург от група генералщабни офицери, представители на Държавната дума и дами от благотворителния комитет, но от нито един представител на двореца или правителството. Освен неканен, гостът бе и твърде неочакван както за домакините, така и за българската легация. Бобчев бе доста недоволен от пристигането на специалния пратеник, „толкова неочаквано за дипломацията”, което могло да причини „пречки от високо деликатно естество”. Той се учуди от загадъчното обстоятелство, че генерал Димитриев напуснал София „скришом” дори от Неклюдов, а самият е оставен без никакво официално известие. Твърденията на Бобчев пред акредитираните в Петербург дипломати, че няма инструкции относно мисията на генерала, се поставяха под открито съмнение. В действителност той научи едва от царския пратеник накратко за същността на неговата задача: „да говори по разграниченията със Сърбия и Гърция, особено със Сърбия, и за това, как да се ликвидира с Турция в Европа — чрез намесата на Русия”. Пълномощният министър не скри неверието си: „Всичко това ще се посрещне тук с удивление” [193]. Въпреки яда си той веднага отиде при Сазонов, за да ходатайствува за аудиенция при императора.

Николай II никак не се разнежи от предадените му сърдечни поздрави и произнесе три пъти рязкото „не” на Фердинандовите молби. Отказа да даде съгласието си за влизане на българските войски в Цариград, отхвърли дори демонстративното съдействие на руския черноморски флот с натоварване на 8-и одески корпус по корабите и не възприе бъдещата граница в Тракия да минава по линията Мидия — Родосто, макар и в пределите на бившия Одрински вилает. Руският самодържец погледна внимателно картата с нанесеното предложение и едва се съгласи да „отстъпи” няколко километра на изток от правата линия Мидия — Енос [194]. Той гледаше на тази линия като на „бъдеща граница” между Русия и България, поради което бе настроен твърде скъпернически. Въпросът за Цариград и Протоците се смяташе за преждевременно поставен — „не бил назрял за разрешение”, защото заплашвал да предизвика всеобща война, за която Русия все още не била подготвена. Обиден, Николай II отклони предложението да приеме като „подарък” от български ръце Цариград, където се кръстосваха големите интереси и на другите велики сили. Той нарече заветния град „вредителен за България” и настоя да бъдат прекратени военните действия на Чаталджа и Булаир [195].
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


134. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 321, 323; ДПИК, т. 1, с. 317; СД XV ОНС, 2 р. с., кн. 2, с. 417—418; В. Мир, № 3816 2. III. 1913; Маджаров, М., цит. съч., с. 123-125; PRO, FO, Political 371/1918, p. 3; BD, V. 9, P. 2, p. 546, 551, 582.

135. НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 15, л. 711; а. е. 16, л. W3; БИА, ф. 15, а. е 1680, л. 34—35; ф. 255, а. е. 5347, л. 1; Гиргинов, Ал., цит. съч., с. 84—86; OUAP, Bd. 5, S. 1070—1071.

136. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 20; ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 43; ЦВА, ср. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 42—43, 48.

137. Българска военна история... Т. 2, с. 564—569, 573—574.

138. ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 6; Иванов, Н. Балканската война.... с. 280; PA. AA., Turkei 203, Bd. 14, Dok. No 163, Bl. 1.

139. Иванов, Н. Балканската война... с. 282; Ганчев, Ал., цит. съч., с 192—193

140. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 21, 29, 42—43; БИА, ф. 255, а. е. 3944, л. 1—4; ДПИК, т. 1, с. 317—318.

141. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 163—165; ф. 568, оп. 1, а. е. 841, л. 12.

142. В. Мир, № 3825, 11. III. 1913.

143. ДПИК, т. 1, с. 318—319.

144. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 99.

145. Пак там, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 30—31; Българска военна история... Т. 2, с. 575—576.

146. Пак там, л. 26.

147. ЦДИА, ф 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 108, 118; ф. 173, оп. 3, а. е. 118, л. 80; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 4; АМАЕ, DPC, Serie D—38—1a, Turquie N. S., Vol. 261, p. 228.

148. БИА, ф. 15, a. e. 1815, л. 473—474.

149. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 831, л. 3.

150. Българска военна история... Т. 2, с. 576—577; Жеков, Н., цит. съч., с. 250-251.

151. БИА, ф. 15, а. е. 1362, л. 9; Иванов, Н. Балканската война..., с. 286.

152. Българска военна история... Т. 2, с. 577—578.

153. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 203—204; В. Мир, № 3834, 20. III. 1913; Христов, Ат., цит. съч., с. 285—295.

154. ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 278—280.

155. Пак там, л. 281—291, 298, 306; Иванов, Н. Балканската война.... с. 291—298.

156. Пак там, л. 309—312.

157. Пак там, л. 320—323.

158. Пак там, л. 326.

159. Пак там л. 339—341, 348; В. Мир, № 3886, 16. V. 1913.

160. ЦДИА, ф. 568. оп. 1, а. е. 862, л. 32.

161. Пак там, л. 63; Иванов, Н. Балканската война... с. 304—305.

162. Иванов, Н. Балканската война... с. 306—307; В. Мир, № 3885, 15 V 1913; PA AA., Turkei 203, Bd. 16, Dok. No 169, Bl. 12—15.

163. ЦВА, ф. 317, оп. 2, a. e. 17, л. 373, 379.

164. Иванов, Н. Балканската война... с. 308—311, 319.

165. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а, е. 3, л. 86; а. е. 5, л. 205-206; Иванов, Н. Балканската война... с. 332-335.

166. Пак там, ф. 317, оп. 2, а.е. 17, л. 409; ЦДИА, ф. 173, оп. 3, а. е. 60, л. 6; а. е. 62, л. 19.

167. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 153; ДПИК. т. 1, с. 319.

168. БИА. ф. 15, а. е. 2829. л. 42; ДПИК, т. 1 с. 319-320

169. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 862, л. 46; ЦВА. ф. 48, оп. 1, а. е. 5, л. 185; БИА, ф. 15, a. e. 11, л. 57; В. Мир, № 3829. 15. III. 1913.

170. ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 861, л. 23—24; ЦВА, ф. 48, оп. 5, а. е. 7, л. 317-318, 321-322.

171. ЦВА, ф. 740, оп. 5, а. е. 18, л. 30, 221-222, 242, 247.

172. Пак там, л. 264. 278—279, 294—295; Българска военна история... Т. 2, с. 582-583.

173. ЦВА, ф. 48, оп. 1, а. е. 4, л. 136; ф. 50, оп. 2, а. е. 27, л. 26.

174. ДПИК, т. 1, с. 417—419; Тошев, Ан. Балканските войни... Т. 2, с. 197—198.

175. ДПИК, т. 1, с. 419-421.

176. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 78; НАБАН, ф. 51 к, оп. 1, а. е. 16, л. 5

177. ДПИК, т. 1, с. 421.

178. Пак там, с. 421—423.

179. Пак там, с. 995, 997, 1002—1003, 1006; ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е 1214, л. 156; НАБАН, ф. 17 к, оп. 1, а. е. 163, л. 10—11.

180. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 22—23, 41, 45; ЦВА, ф. 317, оп. 7, а. е. 17, л. 141; БИА, ф. 21, а. е. 10, л. 644.

181. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 25—26, 77; В. Воля, № 239, 13. XI. 1913.

182. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1365, л. 286, 288—289; ДПИК, т. 1, с. 750— 751; Калинков, Г., цит. съч., с. 179; OUAP, Bd. 5, S. 977—978; АМАЕ, DPC, Serie D—38— 1a, Turquie N. S., Vol. 260, p. 44—45, 51—52, 141—142; Vol. 266, p. 170.

183. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, a. е. 1366, л. 92—94; НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 259, л. 1—10; ф. 51 к, оп. 1, а е. 16, л. 6; ДПИК, т. 1, с. 748—750, 753.

184. ЦДИА, ф. 176, оп. 2. а. е. 1366, л. 15, 36, 61; ДПИК, т. 1, с. 752; В. Мир, № 3817, 3. III. 1913.

185. Пак там, л. 68, 77.

186. Пак там, л. 8.

187. Пак там, л. 102.

188. Пак там, л. 114; ДПИК, т. 1, с. 754.

189. OUAP, Bd. 5, S. 1023—1024; GP, Bd. 34, S. 577—578; Feldmarschall Conrad, Op. cit., S. 210—211.

190. В. Мир, № 3832, 18. III. 1913. Чрез делегати и мемоари добруджанци настояха „правителството да стори всичко възможно да не позволи на Румъния да заграби тия чисто български краища”: „Ние искаме и сме решени да си останем българя.” На 27 март 1913 г. в Силистра се стече многохилядно събрание, гласувало телеграма до правителството, в която се изтъкна, че добруджанци за юначните си синове „готвят триумфални арки, а не вериги”.—Пак там, № 3818, 4. III. 1913; № 3823, 9. III. 1913; № 3842, 29. III. 1913.

191. ЦДИА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1366, л. 30; ДПИК, т. 1, с. 751—753. 756.

192. ДПИК, т. 1, с. 756—757; Данее, Ст. Моето участие... с. 422; Калинков, Г., цит. съч., с. 292; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 95.

193. БИА, ф. 273, а. е. 186, л. 30—31.

194. ЦВА, ф. 01, оп. 1, а. е. 30, л. 52; ЦДИА, ф. 966, оп. 1, а. е. 4, л. 32;. НАБАН, ф. 41 к, оп. 1, а. е. 17, л. 90—91; Коларов, Н., цит. съч., с. 70.

195. БИА, ф, 14, а. е. 4188, л. 45—46; а. е. 4883, л. 139—140; Иванов, Н. Спомени... с. 372; Бобчев, Ст., цит. съч., с. 155—163; BD, V. 9, Р. 2, р. 689— 690; Nekludoff, A., Op. cit., p. 126—128.