Георги Попов
Там, където Венецът завършваше в начупени и назъбени скали, склоновете му опираха до самото шосе, притиснати от пенливите води на река Алмус. Оттам започваха кирпичените сгради на славяните, от които поглеждаха схлупените прозорчета. В тях, в мизерния и смрад, живееха бедните славяни, а отсреща на брега на реката се издигаха богатите ромейски дворци на властници, на богати търговци и занаятчии ергастери.
От двете страни на реката се редяха пак познатите славянски хижици, ниски, прихлупени, със сламени покриви и малки мръсни прозорчета от опънати волски мехури. По-натам, до самите тях се виждаше и дългият трънен плет на десетината български къщици, сгушени, сякаш зарити в земята.
Това беше местоположението на град Фалконе. Голям град, пръснат по река Алмус, и голям рударски център. Главен кръстопът, където се сливаха и кръстосваха пътищата на рудниците в Кипровец, Железна, Превел, Горен Алмус и Истаюкьовци. Оттук минаваше и римският път за Меджуоба и край Зъбер се източваше за Наисус. А тук като че си бяха дали среща и притоците на р. Алмус, Барботовец, Горни Алмус, Бръбковски и Истаюкьовци, които разделяха града на няколко махали.
Недалеч от двете страни на проточилите се хълмове се виждаха галериите на рудниците. А покрай реката пък бяха наредени маданите и видните.
По цял ден вонеше на изгорели въглища. Тежка тръпчива лютивина идваше от жизниците, които бяха накупчени до сам дъбравата, която покриваше склоновете на Балкана. Тук не горяха, а тлееха купища дърва, загърбени като
81
Момина скала
овчарски колиби, за да се обърнат във въглища, които откарваха за маданите край Алмус. С робски труд се приготовляваха тези въглища и в кошове с насамарени магарета се откарваха до Кнезки връх. Димът се носеше навред из гората и долината, насищаше въздуха с неприятна миризма, пълзеше по влажната земя и като крадец се вмъкваше неусетно в колибите на многобройните въглищари. Тук работеха не само кюмюрджии, но имаше и майстори плавачи на злато, които по цял ден пресяваха мокрия пясък и го промиваха в големи дървени корита, в които блестяха самородните пластинки на чистото злато. Имаше вещаци — ковачи на сурово желязо, и безчет работници край маданските чукове. А те, под напора на водата, изтежко бухтяха денонощно и техните тежки, глухи удари се чуваха далеч по долината на Алмус.
__ __ __
Управител на града Фалконе беше напетият ромеец Цинеди, един дързък и зъл потисник. Живееше в охолство и разкош и богатата му къща се намираше оттатък Алмус срещу славянската махала. Той имаше единствен син Пучини, израсъл в богата обстановка, разглезен, горд и надменен,
82
с променливи настроения и без установен характер. Влечеха го веселбите и гуляите и всекидневието си пропиляваше в безделие и празнота.
В славянската махала живееше най-хубавата мома. Незапомнена беше такава красота в този край. И ромейките бяха хубави и стройни, но в тази славянка сякаш слънцето беше слязло и озарило образът и душата й. Светлата й оресана коса се спускаше в две дълги сплитки, които пълзяха до кръста й като два смока и златисто светлееха от блясъка на слънцето. Нейните големи открити очи, над които бяха изписани тъмни вити вежди заедно с облото румено и усмихнато лице, излъчваха младост, сила и красота. Хубава, руса, миловидна. Всеки се обръщаше да я види и замислен отминаваше. То не беше сякаш плът, а криеше в себе си вълшебството на мляко и роза, сред които цъфтеше усмивката на малиново сочни устни.
На нейните изваяни сякаш от мрамор ръце подрънкваха евтини гривни от разноцветни мъниста. Луниците личаха, че са скъпи, бяха й подарък от Пучини. А нейните амулети и наушници блестяха отдалече като живи очи. Суеверието им приписваше вълшебството да предпазват притежателя им от злите сили на Чернобог и Сварожич.
Ирина беше бедно момиче и живееше заедно с майка си Перуника и по-големия си брат Еленко в типично славянско жилище, което представляваше полукъща, полуземлянка, както ги наричаха. Тя беше изкопана в земята и стигаше два човешки боя. В землянката се слизаше с чепорато дърво, по което бяха изсечени стъпала. Над изкопаната яма се издигаше покривът от греди, вършини и слама. Там живееха всички, и старци, и млади. Там споделяха и радост, и скръб. Там прекарваха и в дъжд, и студ, и в знойните летни дни. Вътре лъхаше задух и смрад на плесенясало. Сега бяха само тримата. Бащата на Ирина преди година беше затиснат в един от рудниците, а нейният дядо по-миналата година на преклонна възраст се пресели във вечността.
Вечер всички се натъркалваха на широкия одър, издигнат на колове, побити в глинения под.
На откритото огнище в един от ъглите се приготвяше храната, а над него се спускаше черната желязна верига, на която висеше съдът с гозбата. До огъня по специални лавици бяха наредени домашните съдове и прибори: дървени лъжици, паници и грънци, подници и връшници и какви ли не копани и тарелки. В землянката обикновено беше тъмно. Светлина вли-
83
заше само през отвора на вратата, която по цял ден стоеше открита. А в дългите зимни нощи си светеха с особен глинен светилник, който обикновено стоеше над домашния тъкачен стаи. Единствената украса беше скъпата амфора, закупена на младини от ромейския град, която служеше за съхранение на мазнините.
По цял ден майка Перуника бухаше дървения стан и изработваше чудни домашни тъкани по поръчения, а вечер вземаше нашарената хурка, сядаше под светилника и предеше чужди вълни. Още по-шареното вретено, отежнено с предила, бръмчеше в ръцете й, източваше дълги нишки, подръпваше къделята и отново пак бръмваше. Синът Еленко работеше в близкия рудник Анит Лъка, собственост на управителя на града Цинеди. А дъщеря й Ирина помагаше в къщната работа, готвеше, переше, но най-сръчна беше при чепкалото, където върху острите железни шипове развличаше вълната.
Оттатък реката в скъпите дворци живееха заможните ромеи, потънали в разкош и богатство. Светли просторни стаи със скъпи украшения и изографисани стени с какви ли не цветни бои, украса от дърво и сребро, злато и сърма, билюрени огледала и подове, постлани със скъпи кипровски килими. Слуги и ратаи вършеха работата им и безгрижие цареше по тези богатски домове. Други хора, други богове.
__ __ __
Майка й беше бледолика жена, посърнала от труд и грижи. Когато оставаха сами, заети в работа, тя отправяше своите майчински съвети към дъщеря си. С добродушна усмивка ще й подхвърли, че много се бави, когато отива на извора за вода. А Ирина със светнало лице ще я успокоява:
— Ех, мале, само аз ли съм ... та всички моми ходят на извора.
Но майката се безпокоеше. И страх, и радост я обладаваха, защото знаеше, че синът на управителя отдавна я задиря. Млад, напет и строен младеж. Но щеше ли старият Цинеди, този алчен и надменен човек, да приеме сиромашкото чедо за своя снаха? И в опасенията си, майката с тревога съветваше дъщеря си да не отправя чувствата си там, където щастие няма да види нито тя, нито родителите й. Ала любовта е лекокрила птица, която не се улавя, и пътищата й не се виждат.
84
Липенишката пещера
Наистина Пучини я отрупваше с ласки, внимание и любов, но дали беше искрена тази обич или младежко увлечение, мъжка гордост, че той, именно Пучини, притежава най-красивата мома на града? Дали точно това самочувствие на охолния син не го заслепяваше? А колко други знатни младежи въздишаха за погледа и вниманието на Ирина.
Развръзката настъпи бързо и неочаквано. Цинеди, зает в своята властническа дейност, в стремежа си за повече богатства не долавяше тази връзка на сина си с една недостойна бедна славянска девойка, та ако ще да беше и самата Афродита. Славяните бяха роби и повинни на неговата ромейска власт и сила. Нима ще прави родство с покорени люде? Беше наредил тайно да следят младежките увлечения на Пучини и когато недостойната мълва за неговия знатен дом излезе истина, Цинеди не поруга и не смъмра своя син, дори не каза нищо. Но още следващата неделя на тревния месец, с богата кочия, теглена от три коня, замина с него за Рациария. Там студеният и властен баща веднага сроди сина с управителя на крепостта Хилвуди и насила го ожени за богатската дъщеря. Пучини, изглежда, много не роптаеше, защото Сирма му хареса не само с богатството си, (о и с черните си красиви очи. Пред образа на Сирма и нейната близост, Ирина изчезваше в съзнанието му и ставаше някакъв далечен спомен,
85
който не му носеше угризение, нито пък мъка. Изглежда, че той се беше наситил на ласките й.
А когато светлото утро дигна лястовичките, които виеха гнездата си под стрехите на Хилвудския дворец, разположен на брега на великата река, двама гончии бързаха със запъхтени коне да възвестят на Фалконе да се приготви за достойна среща на младоженците. Лястовиците се стрелваха към синьото небе и цвъртежът им огласяше плочестия двор, сякаш изпращаха по вестителите тъжбите си приветствия до отхвърлената и покрусена Ирина.
Красивата славянка с тъга посрещна съкрушителната новина. Но нейната гордост не издаде мъката й дори пред най-близките й хора — майка й и нейния брат. А какви радостни планове чертаеше тя за бъдещето. Как сърцето й пърхаше от радост и вълнение, че ще влезе в широк и богат дом, в охолство и разкош. Но не толкова я блазнеше богатството, колкото близостта на любим човек, при когото щеше да забрави непосилния труд, горчилката и сиромашката неволя.
Но не било писано да стане снаха на Цинеди. Не пожела бог Сварог да ги събере ...
__ __ __
На другия ден фалконските ромеи бяха празнично настроени. Очакваше ги небивало тържество. Камбаните забиха от-рано. Богато и празнично бяха облечени всички. Насила бяха изкарани и славяните да посрещнат пристигащото шествие на младоженците.
Откъм Яновските хълмия се понесоха облаци прах. Чуваше се шум и конски тропот. Пристигаше въоръжена конница с най-тежки доспехи. След тях следваше колесница, впрегната с лебедови коне. Зад тях вървяха войници с шлемове, копия и най-нови блестящи щитове, които придружаваха младата щастлива двойка.
Градът бе украсен с цветя и знамена, с амфори и гирлянди, хората излизаха с най-пищни облекла, навалица се трупаше но моста на Алмус, по улиците и площадите, само една девойка отсъствуваше. Това беше Ирина ...
И вечерта, когато започна пиршеството, когато рогове засвириха и тимпани обявиха тържеството, и когато десетки канделабри осветиха богатия дворец на Пучини, Ирина в безумно отчаяние самотна пропълзя до най-високата скала, която стърчеше над града и се оглеждаше в тъмните води на
86
Алмус. Стоеше с наведена глава, още задъхана, краката й трепереха от пътя, който пробяга, а срамът, срамът на утрешния ден, тя чувствуваше, че не може да понесе. Застана права, изпъна своята свежа моминска снага, отправи измъчен поглед към светналите прозорци на своя любим и обезумяла от мъка, се хвърли в пропастта ... Нека се весели, нека тържествува сега над нейното измъчено и злочесто сърце...
На другия ден градът се разбуни като разроен кошер. Със сълзи и вопли посрещнаха новината за гибелта на красивата девойка. Рев се носеше в славянската махала, а хората бяха унили и мълчаливи. Ромеите пуснаха мълвата, че Ирина по самодивско сборище е ходила, че Чернобог се е вселил в сърцето й, а Сварог е взел ума й ... но брат й Еленко не се излъга. Знаеше и клетата майка Перуника, кой беше причината за гибелта на чедото й. Възмущението растеше, а омразата напираше за мъст и проклятие над ромейските домове.
Но силен беше Цинеди. Силен и властен. Яка беше десницата му. Кой можеше да се равни с него, могъщия управител със силна войска?
Една вечер, когато изморен напусна рудника Анит лъка, Еленко се отправи нагоре към лобната скала. Градът долу още шумеше. Той отправи поглед към неговите светлини и в гърдите му напираше проклятие към града, към ромейския род, към потисниците на неговия измъчен народ. Буйната му коса се развяваше от вятъра. Той изправи ръце и се провикна: „В развалини да потъне всичко, пожари и пепелища да се виждат и камък върху камък да не остане от тези проклети ромейски къщи ...” И тази нощ, осъмнал горе на скалата, Еленко реши да отмъсти за сестра си. Ще напусне Фалконе и ще замине за Рациария отвъд Дунава при скитските племена. Там ще подготви бунта на всички славяни. Най-бедните, голи и недохранени роби на ромеите ще се присъединят към неговата дружина, която той щеше да състави при бродниците оттатък Дунава. Разбуненият народ той ще възнагради богато с натрупаните богатства в Бонония, Рациария, Алмус и Фалконе... Познаваше той човешкото сърце. Знаеше силата на богатството и какво то можеше да направи от тези гладни и озлобени тълпи ...
А сега, право към скита на дядо Баян в Липенишки дол.
__ __ __
Намръщено и хладно осъмна утрото на пролетния ден. По околните върхове на Венеца бяха плъзнали буревисти об-
87
лаци, забулваха Фалков дол, пролазваха над Томина падина и се разстилаха над рударския град.
Започна да ръми ситен дъжд. Дърветата унили и смълчани бяха свели клони под напора на дъждовните капки.
Наоколо миришеше на жижници и задушлив пушек ...
Еленко познаваше пътеките, които водеха до пещерата на стария отшелник. Минаваше през долове, провираше се през шубраци, изкачваше се по високите скали и пак се спускаше :право към Липенишкия дол. Той крачеше, не спираше, не усещаше дори глада. Още няколко крачки и пред него израсна отсрещната скала, права като стена и зашумена от стволисти дървета. Сега той нищо не мислеше. Мислеше само дано отшелникът Баян е горе в пещерата. Та той понякога се рееше по цял ден из долищата да търси и събира лековити билета.
Премъдър и пресвят човек беше Баян. Спокоен като канара и дълбок в мисълта си като море.
Еленко слезе в дола и навлезе в шубраците. Пътеката криволичеше из тях и водеше право към пещерата.
Ей там, при двата ореха пътеката извеждаше до входа. Полази по сипея от разпилените попадали камъни и най-после задъхан той се спря пред входа. Едрата му снага хвърли мрачина пред разтрога. Прескочи няколко големи камъка, разхвърлени като налягали овце, сви вдясно и през скалния процеп излезе на горния кат.
Обля го светлината от горния отвор на пещерата. В дъното през пропастта между предната и задната й част, той съзря пустинника, коленичил, да мълви неразбираеми думи. Когато долови шум, той се обърна:
— Кой си ти? — изправи се беловласият старец и гласът му прозвуча глухо и тъпо. До него димеше огън. Пушекът се стелеше по надвесения скален таван и лютеше на очите. Край него се виждаше постлано някакво легло, приповдигнато със суха шума и загънато с прътена черга. И нищо друго. До огнището и леглото няколко изправени камъка служеха за сядане. До стената беше подредена някаква поличка, по която се виждаха какви ли не сухи треви и билки, някои още зелени, прясно набрани, а други сини, жълти, червени.
— Дядо Баяне, не се гневи ... аз съм Еленко от Фалконе. Отшелникът отпусна ръце и спокойно загледа момъка с присвити очи, над които стърчаха прошарени гъсти вежди.
— Ти ли си, Еленко? Ела, ела, поседни — и старецът посочи един от изправените обли камъни. После се наведе и
88
стъкна огъня. Синьо пламъче проигра между пушека и озари облото лиице на Еленко.
— Какво те води при мене, синко?
— Дядо Баяне, ти знаеш вече моята мъка. Аз идвах по-рано ... ти тогава ме поучи да търпя ... Не мога повече. В гърдите ми мъст тлее, не мога повече да живея между убийци и угнетители. Кръвта на Ирина иска мъст и възмездие. Възмездие чака и поробеният ни народ ... и той подробно довери на стареца тайната си.
Старецът седна край него, замисли се и го тупна по коляното:
— Виждаш ли? Сега времето вече е дошло.
Дълго дядо Баян се взира в блесналите, натъжени и свирепи очи на момъка, а после отправи поглед в огъня и замълча. Накрая заклати глава и раменете му се разтърсиха:
— Войвода те виждат очите ми, синко. Войвода с тежки доспехи, повел храбра дружина ... По пътя ти пречки не виждам. Ти ще станеш войвода и ще повинуваш голяма войска. Погледът ми вижда Цинеди и Пучини на колене пред теб...
Старецът беше скитски човек. Отдавна се беше прехвърлил през Дунава и тук в отшелничество, заклинания и лечителство прекарваше старините си в лепенишката пещера. Какви сили го учеха и той сам не знаеше, но можеше да разчете и миналото, и бъдещето на идващите при него люде. А те се стичаха тук от всички околни селища, па дори и от по-далечни села и градове. Богат бе на мъдри съвети за предпазване от зли духове, от самодиви и русалки и от какви ли не злочестини. Пещерният скит беше изпълнен с различни треви и разполагаше с безброй муски против болести, против бесове зли, уроки, живеници и разни други напасти. Разполагаше с мехлеми и какви ли не мазила за люти рани и отровни стрели.
Дядо Баян стана, отправи поглед към един от претъпканите пезули и извади някакъв шарен вързоп. От него измъкна червена кърпа, развърза я и заговори за вълшебството и силата, която се криеше в този възел:
— Ето, вземи това ... тук има косъм от лисица, да си хитър и съобразителен, това е зъб от единак вълк, да си смел и храбър, ето и нокът от стръвница мечка, да си силен и без страшен като нея, око от скалните орли, да си горд, да летиш и да виждаш всичко какво става.
Заедно с червеното вързопче старецът му подаде и една набаяна стрела, с която ще върши чудеса. А тук в тая муска
89
— посочи той, — има змийска опрова, за да прави ножа и стрелите ти люти и смъртоносни.
— И тая година — продължи отшелникът — Свентовит е доволен. Виното сипано през месец Руен от великия жрец е останало в свещения рог. И годината плодородна ще бъде, и битката ще завърши с победа. А на празненството жрецът на бога Свентовит, не е докоснал нито едно от положените копия ... четири били — за всеки сезон по едно копие.
— Върви, синко, широк друм се открива пред тебе и той, макар да минава през кръв и страдание, завършва е победи над Фалконе. Дано Марена убие и пречупи копията на нашите врагове ромеите, а Дажбог да усмири и укроти духовете.
С усърдие Еленко прибра всичко в торбичката, която носеше, целуна ръка на стареца, благодари му и тръгна. На изхода дядо Баян му заръча:
— Минеш ли Дунава и попаднеш ли в скитските племена, потърси сродника Зергобул. На нему се довери и му кажи, че те провождам аз. Хайде, върви със здраве и милостивият да ти помага ...
__ __ __
Славянските племена бяха много пръснати. Техните нападения над Византия бяха започнали още по времето на императора Анастаси.
По-късно долнодунавските римски провинции били опустошени от нападенията на хуни, словени и анти. Земята не била в състояние да изхрани оцелялото население, защото грамадни площи оставали необработени. Ромеите обикновено обработвали земите около големите градове и в близост с крепостите, където търсели закрила и сигурност, защита и убежище. Федератите, които представлявали големи гарнизони, за осигуряване на прехраната им се отпускали специални храни.
Недоволството и брожението растеше сред наемниците и робите. Особено тягостна беше атмосферата сред наемниците и работниците в полето, в рудниците, маданите и видните. Такава натегнатост владееше и в ергастериите, където се приготовляваха сечива, предимно бойно оръжие, мечове, копия, брони и ризници. Тия вещаци биваха винаги под зоркото око на специални стражници.
Всичко подкопаваше робовладелския строй и засилваше недоволството. Жестоката експлоатация на новите господари
90
засягаше и новите прииждащи заселници и особено федератите, най-сигурната опора на ромеите, които се грижеха за спокойствието на границите и отбраната им от нашественици.
С всяка измината година данъците ставаха все по-тежки и непоносими, поради безконечните войни, потушавания на брожения и размирици и от непрекъснати строежи на крепости, калета и камбустики по Дунава и Балкана.
Въпреки това нашествията на различни племена не преставаха. Словените и антите започнали да се чувствуват напълно сигурни на ромейска земя. А нашествениците обикновено представлявали пъстра тълпа от какви ли не народности, алчни за заграбване и забогатяване. Но каквито били нападателите, такива и защитниците — в миналото нападатели, а сега платени защитници.
Най-лекоподвижна войска била славянската. Действувала бързо и с изненади, изпълнени с хитрувания и особен вид стратегия. Понякога примамвали противника в тесни и гористи местности и с бързина и съобразителност нападали изневиделица. Обърквали врага и се биели храбро и безстрашно.
__ __ __
Изминаха няколко дни и Еленко напусна Фалконе. Тъжна беше раздялата с майка му, но като всяка майка, тя се примири. Знаеше, за къде бе тръгнал. Не трябваше да всява смут и колебание.
До колония Улпия Рациария, където мина Еленко по селища и градове, все срещаше гладни недоволни люде. Скитаха като просяци и диреха хляб и работа. Всички го гледаха с навъсени и посърнали лица, с животинска стръв, с тъпи погледи и диви гласове. Това бяха все хора, готови за гърне жито да убият и влестел, камо ли обикновени хора. Всички живееха в мизерия. Свираха се в уземкъщи, в порутени подземия със сламени покриви или в леки плетарки, измазани с кал. Гладът и оскъдицата бяха им изсушили душите и озлобили сърцата, така както знойната суша обръща тревата и земята в пепелища, а студът и мразът в ледена покривка. Загънати в покъсани парцали, повечето боси, дори без ногавци, с препасан колан върху дълга риза. С разрошени коси, широки и дълги нересани бради, но кокалести, едри и снажни мъжаги, същински смерди.
91
— Какви бродници, какви войни става от тях? — мислеше обнадежден Еленко. Нахрани ги, напълни торбите им с поежбина, облечи ги в бойни доспехи... после не селища, а крепости ще превземат.
В големия крайдунавски пристан Рациария, Еленко срещна още по-отчаяни тълпи. Бедни, голи и гладни, които протягаха ръце за къшей хляб. Крайните квартали бяха претъпкани с такива люде, оскотели от мизерия с потъмнели лица, със сплъстени власи и свирепи погледи.
А в богатите ромейски домове пращеше от жито и медовина. На веселби и пиршества се разливаше вино с големи дървени ведра, а в подземията и приземията им всички глинени съдове и красиви амфори бяха пълни с крушов квас и блага. Опушени бутове от елени и глигаши висяха по гредите, а качетата със солена сланина изпълваха тъмните магази.
Прислугваха им изнурени роби, грижеха се безброй слуги за тяхното безгрижие, а охранени стражници осигуряваха тяхното спокойствие. Богати и охранени, от една страна, и бедни и поробени от друга. Потисници и потискани ... Славяните бяха загубили всякакво човешко чувство, живееха с животински инстинкти, озлобени и недоволни, готови за мъст и отплата. И тя наближаваше. Жаждата за мъст и отплата беше забулена в страха и покорството.
Еленко виждаше всичко. Обикаляше крайните квартали, пазарищата, скиташе из бордеите и навсякъде срещаше все еднакви тълпи, готови за грабеж и рушение.
Отсам Дунава се долавяше вече бурята. Злобни погледи, изпълнени със закана, се отправяха към златните кубета, към богатските охолни домове и охранените ромеи, които потискаха бедните селяни. По голямата славянска река се виждаха безброй еднодръвки, които неспокойно сновяха нагоре-надолу, сякаш търсеха нещо и не намираха. А по брега от дебели стволове се връзваха салове, работеха се разни плавателни уреди ... Та за какво беше това припряно приготовление? Бродниците, където се срещнеха, шушнеха помежду си, говореха припряно, предпазливо и плахо. Те отдавна се бяха разбрали с отсрещните бродници и славяни. Само чакаха тяхната помощ, която в същност беше готова. А много от недоволниците бяха вече прекосили Дунава и се срещаха със своите братя на отсрещния бряг. Всички добре знаеха, че отсрещните екити и славяни, бяха страшилище за раци а релсите ромеи.
Всеки се готвеше да посрещне нашествието и не се плаше-
92
ше. Та какво има да пази ... нека мислят ромеите, чиито домове са пълни и препълни с храни, излишества и разкош.
Есента настъпваше бързо. Жарещото слънце разливаше топла усмивка и това топлеше сърцето на Еленко. А небето му се представяше все такова, каквото го знаеше, и над Фалконе. И сякаш не само небето, но и слънцето, и неподвижните облачета по небето, и хората, и дърветата. Само Великата река отливаше спокойно водите си и не приличаше на припрените заменени и неспокойни скокове на Алмус.
Веднаж да види подготвени тия недоволници, тия юначни и силни хора. Еленко се срещна с войводата Зергобул. Разбраха се. Среща се и с много други хора, бродници, славяни, скити ... Разбираха го те, защото и той беше от тяхната черга, със същия квас беше замесен, същите мисли и чувства го вълнуваха.
Веднаж да разберат, че те са господари на тия богатства, крадени от тях и трупани по ромейските домове. Да разберат, че всичко могат да имат, да разберат своето робско недостойно положение — такива мисли бродеха по ума му и не го напускаха, докато премина Дунава. А после трябваше време ....
__ __ __
Бяха изминали две години, откакто Еленко напусна бащин дом и роден край. Настъпваше ясна сутрин на месец Червен. Слънцето оше се криеше зад Маториените гори, но изтокът така припламваше, че водите на Дунава сякаш изгаряха в сияние. Глъч и врява се дигаше на отсамния бряг на Рациария. Ордите на славяни, скити и бродници, бяха минали водите на Дунава и една част от тях навлизаха вече в Бонония и по Алмус.
Ромеите се стъписаха. Бяха неподготвени и изплашени. Проконсулът изпрати веднага гончии и вестители за помош от Наисус и Бдин. Искаше бързо подкрепления от конници и пешаци с тежки доспехи.
Но Рациария беше вече победена и унищожена. Бродници и славяни сновяха по улиците, шетаха из богатите къщи и грабеха награбеното. Дунавът беше задръстен от лодки и салове. Ромейските войски бяха обезвредени и избити, а голяма част бяха прехвърлени оттам Дунава като роби и военопленници. Мнозина от гражданите бяха избити. Много ко-
93
раби на ромейския пристан горяха, други в безредие бяга ха надолу по течението към заслоните на Алмус ...
Докато разграбваха и опожаряваха Рациария, една дружина от подбрани бойци — славяни и скити, минаваше вече през Кастра Мартена и поеше конете си в голямото бистро езеро край Магурата. Те бързаха да пресекат пътищата от Наисус и Бдин. Тук беше първата им почивка след дългия път, изминат от Рациария до Магура. Някои похапваха, други се бяха изтегнали на прохлада край езерото, а трети седяха сред дружината и пееха тънко и проточено. Яките им пръсти теглеха жиците на големи друи. Имаше свирачи на пищялки, гъдулки и цафари. Песни, свирни и глъч на доволни хора огласяше насрещната дъбрава.
Начело на тази дружина беше застанал млад, едър момък с покарала руса брада и светли, искрящи очи. Той сочеше на своите първи люде и войскови войводи крепостите на Кладоруб и Острокапци. Бележеше им пътя за Фалконе. Той беше проучил къде, колко и какви войски се намираха по тия твърдини. Заедно с него вървеше и войводата Доброгес, представител на бродниците.
Момъкът им разказваше за Цинеди и Пучини, за знатните фалконовски ромеи. Говореше им за мъките, които са причинявали на славяните и бедните люде. Запознаваше ги и с богатствата и складовете, натрупани с храни и излишества от медовина и квас.
Този младеж, който имаше войводски чин, беше Еленко. С озарено лице, с възмъжала походка и тежка разумна реч. Той беше измолил от пълководеца Зедголбул пръв да влезе във Фалконе и не искаше нищо друго, освен да оставят на негово разположение управителя Цинеди и неговия син Пучини.
Преваляше пладне. Бойците и конете бяха добре отпочинали, нахранени и напоени. Слънцето безжалостно приличаше. Мараня се носеше в далечината. Предстоеше още път и войводата Еленко даде знак за поход. Свирнаха рогове. Надигнаха се бойците. Но в този момент вестите от авангарда пристигнаха със запотени коне и запъхтени докладваха на войводата. Забелязали далеч зад хълмията на Арчарица да се движат разезди от отбранителни ромейски войски, насочени към Магура. Трябваше да се прояви хитрост и да се действува бързо и изненадващо. Войводата веднага разпореди да се използуват водите на Магурското езеро за прикритие. Съоръжения и коли бяха набързо заслонени в близката дъб-
94
рава, а бойците грабваха по една тръстикова цев и се потапяха цели във водата. Цялата дружина се затаи там начело с войводата. Те дишаха през цевите и незабелязани от врага изчакваха тяхното отминаване. Когато ромеите запрашиха към толовипките възвишения, отново се чу острата свирня на роговете.
Ромеите изтръпнаха. Зад гърба им святкаше оръжието на храбрите славянски бойци. Схватката беше кратка. Изненадата голяма и малката разузнавателна група на ромеите беше съкрушена. Обкръжена, останалата част дигна белия знак за предаване...
Натам вече пътят за Фалконе беше открит. Някои от ромейските пленници бяха използувани за осведомители. И където минеха, около тях се тълпяха и присъединяваха недоволници и разбунени люде. Дружината на войводата Еленко едрееше и ставаше все по-силна и по-силна. Крепости и калета падаха едно след друго. Разрушиха Кокошевец, Градище над Крилатица и се спуснаха към височините над Фалконе. Доброволци се стичаха от всички страни и всички биваха въоръжавани със заграбеното оръжие от падналите крепости.
__ __ __
Бързи вестители бяха вече съобщили на Цинеди за нашествениците. Изненадата и тук беше голяма. Раздаваше се оръжие. Разпратиха да кажат на ромейските стражи в Чупрене и Горни Алмус, а сам Цинеди със своите първи хора се беше покачил на Студени връх над Фалконе и наблюдаваше.
Посред нощ зад близките хълмия на юг припламнаха сияния и скоро запъхтени и изплашени вестители съобщиха на управителя, че Чупрене е опожарено. Нашествениците нахлули изневиделица, всичко се объркало и бягало кой на къде види. Пламна небето и на запад. Зад потъмнелите глами се виждаха далечни сияния към Чупрене и Върбовка. Пожарите се усилваха и докато се усетят в долната махала към Алмус, самият Фалконе припламна.
Пожарите се увеличиха. Войската нахлуваше в крепостта и в домовете на богатите ромеи, грабеше и опожаряваше. Падна и последната крепост Фалконе и когато Цинеди се готвеше да бяга със своя син и свитата си, забеляза, че височините отвсякъде са заобиколени от тежки конници, които удряха звънко щитовете си и предупреждаваха да се предадат доброволно. Свитата се опита да пробие железния
95
обръч, но не успя ... Загинаха много смелчаци ... Срещу тях стоеше Еленко с щит и меч в ръка.
Впуснаха се бойците и вързаха Цинеди и Пучини. Сломени, те паднаха на крака пред славянина Еленко. Проклятието прозвуча. Думите на дядо Баян се сбъднаха ...
Еленко остави бродниците сами да се разправят с богатствата на Фалконе. За него сега богатството бяха знатните ромейски пленници Цинеди и Пучини, вързани, сломени и победени ... Къде е гордостта им и какво представлява тяхното богатство пред злочестата им участ? Фалконе вече гореше, разграбваха го, обръщаха го в купчина развалини, под които тлееше гордостта, величието и могъществото на една неправда, таена с векове.
Когато стигнаха в центъра на Фалконе, Цинеди видя печалните пожарища. Видя и огнените езици, които бяха обхванали и собствения му дворец. Само една бедна къщица стоеше незасегната, покрита със слама, здрава и запазена. Това беше бедната хижа на войводата Еленко. Майка му беше щастлива да види отново жив и здрав своя любим син...
А вечерта, когато пламъците още осветяваха околността, войводата Еленко със своите хора изведе Цинеди и Пучини горе на скалата, на лобното място на своята любима сестра Ирина.
Те бяха хвърлени в пропастта, за да изпитат ужаса на гибелта на най-красивата мома от Фалконе.
Минаха много векове оттогава. Нищо не остана от палатите на Цинеди, нито има помен от властта и величието му. Само скалата наречена Момина скала преживя славата на вековете и напомня за красивата Ирина.
И сега често пъти закъснели пътници нощем виждат привидение: мома блуждае около скалата или се чернее като силует горе на върха, отправила взор към запустелия Фалконе ... днешен Фалковец ....