Кръстьо Джонов
В крайните предели на западна Стара планина се издига карстовата предпланина Магурата, чийто оголен купел е изграден от горноюрски варовик и по цялата гърбина на височината се озъбват сиво-бели скали. Магурата е висока 461 м над м. р. и сякаш не е свързана с околната сложна панорама от планински гребени. Северните поли на Магурта се мият от красиво езеро, което заема площ от 1400 декара, които след направата на водната каскада са почти удвоени. А южните поли се спират на около 2 км от горното течение на река Арчар. Там където се издига последният сивобял купен на южните поли, излива водите си буйният карстов извор Врелото.
Преди много години гъсти вековни гори са покривали полите на Магурата. Като единствени потомци от онова време са останали два вековни дъба с огромни корени, свидетели на далечното минало, които народът по този край нарича скараните близнаци.
Югоизточно от височината Магура е разположено селището Рабиша, с наклонен терен към река Арчар. Селото се намира на 17,5 км северозападно от град Белоградчик и на 40 км югоизточно от гр. Видин. От три страни на Рабиша се издигат обкръжаващите го височини: на юг Мъртвицата, на запад Караула, и на север Магурата. Край самото село минава река Арчар, която води началото си от западните склонове на Стара планина — Раяновския балкан.
Западната страна на селото се мие от малкия поток Бъркаче, който се влива в самата река.
Източната част на селото се назовава Влашка, поради това, че се отделя от водите на Врелото, които минават през самото село.
97
Селото води началото си от римската епоха. То възникнало след изчезването на римското селище Тулиша.
По склоновете на Магурата били пръснати като диви стада роби, които работели специални плочки за крйдунавската крепост Рациария.
Едни от робите къртели едрите каменни блокове на канарата, други ги цепели на по-малки парчета, а трети ги дялали и им давали такава форма, която била необходима за строежа.
Лятно време върху голите и набраздени от камшици тела на тия каменарски работници се трупали рояк мухи, комари, оси и различни други насекоми. През зимата от напуканите им пръсти често оставали големи парчета кожа по замръзналите камъни. През лятото тия работници били съвсем голи, а през зимата, облечени с препасани туники. Хранели ги само с корени и диви плодове, които преди започване на работа жените под строга охрана е трябвало да набавят. За най-малка грешка робът търпял телесни наказания, а за съпротива или непокорство наказанието било смърт.
Между робите, които работели около пещерата Магура, със своята работливост, прилежност и уважение към всички се отличил младежът Рабо. Той вземал всяка дума от устата на голям и малък господар и я превръщал в дело. Това позволило да бъде гледан от всички с по-голямо уважение. В него имали вяра дори и ония, на които било казано, че за изпуснат роб ще отговарят с главите си.
Рабо могъл да ходи свободно из гората. Той добил право да спи отделно от другите, могъл да лови риба сам в езерото и да търси дивеч из гората.
Отличавал се Рабо от другите и със силния си глас. Той пеел, както пеят горските славеи, свирел с крушов лист така, както свири балканският кос.
Обичал Рабо всички господари, но спечелил ненавистта на робите. В негово лице те виждали човека, който живее само за себе си, човека, който изпитва удоволствие и се смее дори и тогава, когато върху гърба на брата му роб се слагат отпечатъци от суровия бич.
В същото време душата на младия Рабо се късала, плющението на бича сякаш било мълния, която пробивала мозъчната ципа. Плачът на своите братя и сестри той чувал дори и в сънищата си. Кръвта, която се стичала по голите гърбове от ударите на камшиците, попарвала сърцето му, но той умеел да гледа, да се преструва, че е базразличен и даже да се смее.
98
Един ден двама от стражата се нахвърлили върху Айша, а това била момата, която Рабо криел в душата си като някое завещано съкровище. Момата, която имала трептящия глас на славея, влажните очи на кошутата, бистрия ум на мъдреца. Айша не се чувствувала робиня. Тя вървяла с гордо дигнатяаглава. Бузите й светели като звезди вечерници. Устните й приличали на разцъфнали макове, дългата й коса си вплела до земята.
Рабо грабнал един от пазачите и го захвърил в близката урва. Другият пуснал Айша и полетял към Рабо, но едрата ръка на роба запратила и него в дълбоката урва. Започнал се лют бой. Настръхнали, надигнали се всички роби наоколо. Скоро цялата охрана била обезоръжена и избита.
Около Тулиша пристигнала многолюдна въоръжена римска войска. Три дни робите къртели камъни, запращали ги срещу многочисления неприятел и не се предавали. Но краят дошъл — Тулиша пламнала. Цялата пещера била заобиколена. Робите били изловени и всички хвърлени в дълбоката пропаст. После войниците запълнили отвора с тръни, а отгоре нахвърлили едри камъни. Така те смятали да накажат най-добре разбунтувания роб. Смятали, че всички роби, затворени в пещерята, ще измрат от глад. Но Рабо, който често скитал сам, който много пъти обикалял цялата пещера и минавал през нея, знаел, че тя има изход откъм езерото. Повел своите хора към изхода и само след два дена всички били на открито. Преминали през вековните гори и се настанили на мястото на днешното село Рабиша.
Тук Рабо се оженил за Айша и затова селото било наречено Рабайша, в знак на признателност към спасителя на робите и неговата любима. А по-късно Рабиша.
Други казват, че селото било наречено Рабиша, защото било основано от тия роби. Раби бяха. А трети твърдят, че името си Рабиша носи от изгореното старо римско селище Тулиша, в което са живели роби.