Кръстьо Джонов
Това било много отдавна. Изминали не повече от сто години, откакто турците потопили в кръв и сълзи цялата ни страна. Много българи склонили глави, покорили се и започнали да работят като роби и да плащат данъци на турците. Но не били малко и ония, които напускали бащина стряха и търсели закрила в балкана.
— Ех, чедо, виждаш стар съм доста. Краката едвам ме влачат. Ще падна някой ден. Ще те оставя сама. А колко искам ти да се омъжиш. Искам и аз да съм спокоен. Да знам при кого те оставям. А сега времена размирни. Турците, които са плъзнали по нашите места, са повече от мравките. Омъжи се, чедо! За теб момци от близки и далечни места често идват. Славата ти, хубостта ти се носят от уста на уста. Ти си умна, хубава и работна като майка си. Но твоята хубост няма да остане чужда и за турците. Току-виж дошли една нощ, грабнали те и толкова.
Аз виждам, мъчно ти е тук сама всред тези балкани, където само орлите небесни могат да те виждат и да се радват на красотата ти. Тук ти нямаш с кого да се разговориш, няма на кого мъката си да разкриеш, няма с кого да се повеселиш и да си попееш, но тук ти, дъще, можеш на свобода със славеите горски да се надпяваш, можеш хубостта си сутрин с планинските ручеи да мериш и на волност с лудия вятър да се надиграваш. Тук няма завист човешка, няма погледи стръвнишки. Сама тук ти си на по-безопасно място. Това беше и заветът на майка ти. Преди да я убият, тя ми каза да те взема и с тебе в балкана да избягам, тук да живея. А колко много тя те обичаше. Ти беше малка. Беше едва на две години. Спеше под ореха. Тя те бе завила с едно нейно червено шалче. Шалчето беше отместено от вятъра. Листата на
109
ореха сякаш нарочно бяха се разредили, за да направят място на слънцето, което беше се свело ниско, лъчите му трептяха, скачаха от шалчето на лицето ти, милваха нежните ти страни, после уплашени или засрамени, лъкатушеха и закриваха лица зад едрите орехови листа. Тогава майка ти ме повика. Посочи те и ми каза:
— Татко, виждаш ли, че и слънцето иска да мери хубостта си с моята малка Бойка. — После тя се наведе. Притисна те до гърдите си и дълго плака. Омокрените ти от нейните сълзи бузи ставаха още по-хубави. Майка ти знаеше, че като беше хванала Балкана, няма да има това щастие да ти се радва дълго време.
Така говореше дядо Данаил на своята синеока внучка, ала тя всякога свеждаше срамежливо глава и излизаше от колибата, без да каже нито дума.
Една вечер дядо Данаил прибрал стадото късно. Колибата била тъмна и мрачна. Огънят не бил запален. Градината не била полята. В кратуната нямало вода. Старецът грабнал брадвата и тръгнал да излиза. Искал да потърси Бойка. Но едва що прекрачил прага, пред него застанали неговата хубава внучка, а с нея и Огнян. Огнян е момъкът, когото дядо Данаил обичал толкова, колкото обичал и Бойка. Нали те като деца постоянно заедно играеха. Нали майките им другарки бяха. Нали бащите им заедно в едно сражение паднаха, а те бяха деца. Сега израснаха — мома и ерген станаха. „Ще ги оженя. Колко хубаво и добре ще стане.” Така помисли старецът, но Бойка дръпна Огнян. Паднаха пред дядо Данаил на колене и тя каза:
— Благослови ни, дядо! Но не за сватба и венчило, а за бунт в Балкана. Утре въстание при нас ще пламне. А когато дядо въстанието свърши, когато народът ни бъде свободен, то и ние с Огнян сърцата си навеки ще свържем!
Аз знам, дядо, вярвам ти, не си забравил. Нали когато мама от турчина била намушена, нищо не искала да каже за баща ми. Последните й думи към теб били тия:
— Кажи на дъщеря ми, ако жива остане, да помни и за мен, и татко си да отмъсти!
Този ден дойде, дядо. Аз пораснах. С мен е и Огнян. Ние с него за майки и бащи ще мъстим. За свободата на целия български народ ще се борим.
Старецът се обърнал. Бръкнал в едно кьоше. Извадил от
110
там един добре почистен пищов, подал го на внучката си и казал:
— На, вземи го! Не мисли, че дядо ти все така немощен е бил. Все така ръката му е треперела.
После той прегърнал Бойка и Огнян. Оросил със сълзи буйните им къдрици .Олюлял се няколко пъти. Хванал се за дирека на колибата и ги изпратил. Те преминали дълбоката падина. После по малката пътека в отсрещния баир. Вечерният здрач вече ги обгръщал, ала дядо Данаил не снемал загасващите очи от тях, докато бялата кърпа на главата на Бойка съвсем не потънала във вечерната далечина.
На другия ден Балканът пламнал. Отначало българите имали голям успех. Само за няколко часа те очистили над двадесет села и колиби от турските поробители. Създали своя българска власт. Народът плачел от радост. Но радостта не била задълго. На втория ден към въстаналите места се отправили хиляди турци и башибозуци. Балканът почервенял от фесове. Дядо Данаил сам хранел въстаниците. Борбата свършила тогава, когато той свършил стоте си овце. Села и колиби димели. В тази неравна борба паднали и много български младежи и девойки. Паднали и Бойка, и Огнян. Мъката на дядо Данаил била голяма.
Една нощ той легнал на големия камък пред колибата си. Загледал се в меката светлина на луната и казал:
— За свободата на народа си аз дадох всичко, каквото имах. Дадох стоте си овце. Загубих и най-свидното, което имах: загубих Бойка и Огнян. Сега да мъстя, аз не мога. Слаб съм. Искал бих само това. Тази голяма скала да расте, да порасте и да стане най-голямата, най-високата, да се вижда чак от Паланка. Да вижда, и в нея да познава всякой мъката на българския народ. В нея всякой да чете стремежа на бъл гарите, копнежа им по загубената свобода.
Старецът дълго плакал. Сълзите му вече пресъхнали. Унесен в дрямка, той заспал. Сутринта се събудил късно. Гледал и що да види. Във висините се забивали три грамадни каменни блокове, а старецът бил на най-високия. За една нощ тези скали отскочили, израснали триста метра над морето. Дядо Данаил с голяма мъка слезнал от височината и се прибрал в колибата.
Раздвижила се цялата равнина. Турци чак от Паланка дошли. Хванали стареца, вързали го пред големия камък, захванали да го бият и питат, искали от него да каже какво
111
е това чудо. Но той мълчал. Немеел заедно със скалата до него. После вдигнал глава и казал:
— Пуснете ме и всичко ще ви кажа.
Отвързали го. Той се обърнал на изток. Погледнал изгряващото слънце и захванал:
— Дълго ние страдахме. Мъката на народа ни от ден на ден ставаше все по-голяма, докато най-после в тези ка менни купни се превърна. Това не е нищо друго, освен па метник на избитите ни синове, на опожарените ни домове, на обезчестените ни дъщери. За тази голяма личба аз сто овце курбан дадох. Цели десет дена народните борци във въстанието хранех.
Като чули това, турците полетели да го пронижат с натъкнатите на пушките ножове, ала той вдигнал ръка и казал:
— Почакайте още малко! Аз искам да разберете всичко. Тия скали не ще останат само толкова високи. Те ще растат дотогава, докато мъката на народа ни расте, и ще спрат тогава, когато българският народ бъде освободен, когато на нашата земя не ще има поробители и роби.
Като казал това, старецът се хвърлил върху скалата. Той искал главата си о нея да разбие; не искал турците жив да го хванат, не искал повече да го мъчат. Но скалата се разтворила и старецът изчезнал в голямата пукнатина.
Турците се уплашили и избягали. Оттогава камъните непрестанно растели. И всяка вечер, когато луната обгръща балкана със светлите си лъчи, то от голямата пукнатина на крайния камък се чували, разливали се тъжните звуци ни дядовия Данаилов кавал.
Затова тези големи камъни над село Белотинци се казват „Стовци”, заради големия курбан, който дядо Данаил дал в борбата за свобода, а някои ги казват „Купните”, защото в тези големи каменни купни била превърната мъката, копнежът на народа ни за свобода.
Днес дядо Данаил пак наднича от пукнатината на тази скала към Белотинци. Но сега той вижда на мястото на неговата колиба нашите големи кооперативни постройки. По поляните, по които пасели стоте му овце, вижда да пасат нашите над 2000 кооперативни, а там долу в Метериза, гдето през 1923 година фашистите убиха бореца против фашистката робия Стоян Делчев, е извисила снага голяма постройка. Това е здравният дом. Няма ги вече и малките землянки, в които са се криели българите през времето на дядо Данаил.