Георги Попов
Под белокаменните стени на старата крепост и над Кале махала е израсъл единствен самотен бор. Величествен боров ветеран, който отвисоко развяваше зелените си знамена и се открояваше на стройния релеф на надвесените каменни грамади. Неговата корона е необичайна по форма — повече прилича на смърчово дърво, отколкото на типичния черен бор. Настръхнал като фехтовчик, той сякаш е готов винаги да се пребори с най-опасния от ветровете горолома. Бури и гръмотевици и тежки покривки от сняг не са го сломили, а са го напарвили по-як и по-могъщ. С него заедно възкръсва и далечното минало, свързано с легенди и предания, колкото тъжни, толкова красиви и романтични.
Есенният ден не пречеше на слънцето да ни задъхва от топлина. Високо по хоризонта бели кълбести облаци леко плуваха над безмълвните чела на каменните исполини, надвесени над крепостта, ярко очертани на сапфирения небосклон. Лек западен ветрец като милувка прошумяваше из клоните на черния бор, които свистяха като опънати струни на арфа. Отсреща стърчаха каменните зидове на старата крепост, която, изморена от вековете, почиваше в тишина и спокойствие. Бяхме със стария даскал Д. и мечтателно наблюдавахме грамадното кичесто дърво.
— Интересни звуци? — запитах аз.
— Винаги е така — добави старият учител и ме погледна със сивите си изпитателни очи. — И в тихо време се чуват някакви тайнствени звуци.
— Трябва да е много старо дърво? любопитствувах аз.
— Откакто го помня, борът е все така едър и висок. Столетници са ми разправяли, че така го помнят, а легендите го свързват с идването още на турците. Върху него на два
100
Самотният бор
пъти гръм е надал и, както виждаш, върхът му е отчупен, и от южна страна нараняването е от втория гръм. Препърлена е кората му от светкавици и следите на тази жестока борба личат отгоре до долу.
По цялото протежение личеше зараснала цепнатина, която стигаше до самото подножие. В дънера се виждаше и друга пакостна проява: на два пъти някой се е опитвал да го отсече, но някаква случайност го е запазила. Ветеранът е устоял и раната е намазана със смола. Следите на брадвата личат, а цялата рана дебело е напластена с втвърдена белезникава смола.
Пътеката беше стръмна. Ние бавно лазехеме към крепостта. Вдясно се виеше новопостроена каменна стълба, която с няколко площадки стигаше до сводестата северна врата на крепостта. Старият учител запъхтян поседна под сянката на бора и замислен започна спокойно да ми разказва легендата за този величествен бор:
— По време на кръстоносните походи, в отрядите на Готфрид Булонски пътувал и нормандецът, някой си Карло. Със седмици се точели безпризорни тълпи от хора, изморени, гладни, с щитове и шлемове, с копия и брадви, с кръстове в ръце и развети кръстоносни знамена. Вървели те с дни и нощи, в дъжд, кал и бури, в сняг и виелици, в студ и знойни горещини. До тях подтичвали и деца с младежко усърдие и христи-
101
янско благочестие, напуснали бащин дом, родителски грижи и майчини милувки.
На Клерманския църковен събор, сам папата в 1095 година с тревога и увлечение говерел за кръвожадните безчинства, за кланета и насилия над християните по светите места. Зараждала се нова човешка напаст. И папата разпалвал заспалата човешка алчност и описвал с възторг, че по светите места още от времето на Мойсей тече мед и масло, плуват в коприна и злато и че там е благословената земя на изобилието и богатството.
Но много от кръстоносците не стигнали до светите места. Нямали пари, умирали по пътищата за хляб и от бойци и кръстоносци се обърнали на просяци и крадци, и мирното население ги избивало като вредни крадци и опасни разбойници.
На няколко пъти такива откъснати и заблудени по пътищата тълпи прекосявали и живописните белоградчишки околности. Между тях бил и нормандецът Карло, който водел със себе си по-големия си син. Когато минавали по тези красиви местности, при една схватка в горите западно от града, нормандецът Карло бил убит горе по възвишението. Неговият син, опиянен от вълшебството и земния пейзаж и от мъка за баща си, изостанал в този край, заловил се за мирен труд и тук се задомил за единствената дъщеря на един от Срацимировите боляри Добромир.
Светите места за католика се заменили с живописните околности на Зелениград и нежните грижи на неговата красива и възлюблена жена.
Няколко години по-късно, Иван Шишман бил изгонен от Търново, крепостите на Иван Срацимир една след друга падали в турски ръце и България била окончателно заробена. Вместо кръстоносците да освободят Божи гроб, османлиите ги разпръснали и заробили страните чак до Виена.
Един от питомците на нормандеца Карло — Фредерик, бил практичен човек. Религиозните чувства малко го вълнували и той скоро забравил народност и религия и приел без роптане мохамеданската вяра. И от преродения нормандец Фредерик, броят на османлиите се увеличил с още един турчин, прекръстен на Абдулах Артула. И макар че името на неговия дядо се запечатало в местността Карловица, където бил н неговият гроб, за Фредерих това нямало значение.
Минали много години оттогава. Изнизали се много зелени пролети и бели зимни нощи. Абдулах Артула, потомъкът на
102
мечтателя за свободата на Ерусалим и далечните свети места, стана знатен турчин и дори каймакамин на града. Заобиколен с почести и власт, неговата любима жена го дарила с единствен син, когото кръстили Мехмедели, на името на стария ходжа от близкото теке. Мехмедели израсъл красив черноок момък, когото решили да оженят за красивата дъщеря на богатия и властен спахия Сюлейман Нури Мехмед.
Богата била мирската земя, разделена на заслужили бейове и паши. С тапия Сюлейман бей държал земите на няколко села — Истайкьовци, Чупренькьо, махалите на Плешивей, та чак до Върбовчец. Но за тая земя трябвало работна ръка и беят, използувал робския труд на раята, независимо, че събирал 89 данъка, между които и данък за правото да живееш. И пилафът, който ядял, и шербетът, дето пиел, и цялото богатство, което трупал, безжалостно го изсмуквал с ангарията на поробения народ.
Със злато и коприна, с плюшове и пъстроцветни килими е украсен Ендерума, където прекарва времето си неговата единствена дъщеря Сание. Когато сваляше копринения яшмак, блясваха нейните големи кадифени очи, над които се извиваха като пиявици черни вежди. Красота и младост лъхаше от нейното бяло млечно лице, а когато облечеше своите пъстроцветни копринени дрехи, под тях се очертаваха тънка снага и стройни рамене. Тя често виждаше Мехмедели, закрита зад свилените пердета на ендерунските решетъчни прозорци. Харесваше неговия мъжествен образ и горда походка. Бронзовото лице и къдрави коси, разпилени под червения фес, събуждаха тръпнещи копнежи във влюбеното й сърце.
Но друга беше грабнала сърцето на младия Мехмедели. Прелестната българка от църковната махала, дъщеря на бедни земеделци-лозари, наречена Гюлка. И не бяха сгрешили нейното име. Израсна като млад гюлав храст, с розови страни и буйни коси и с моминска прелест, каквато рядко се среща. Откъсната роза, която радва окото.
Гюлка била всичко за Мехмедели — радост в грижите и смисълът на живота му, сън в действителността и действителност в неговите сънища. Засрещал я често с кърчаг на рамо да бърза по пътеката за Субашин и по християнски обичай отпивал от сладката и студена вода. Гальовно го гледала тя със своите открити влюбени очи и сладостна усмивка проигравала по нейните розови устни. По слънцето Мехмедели познавал времето и не пропускал срещите на чешмата при Субашин. Улисан в своята любов, вечерният мрак неусетно ги за-
103
кривал в своите обятия, а над червените скали се подавала бледоликата луна.
През хубавите слънчеви дни Гюлка прекосявала прохладните шубраци на Карловица, изкачвала се там на единствена та скала и, замечтана и щастлива, очаквала с трепет идването на Мехмедели. Но понякога тя дълбоко въздишала. Тровело я някакво неопределено предчувствие. И то тегнело на сърцето й като камък. Тя съзнавала голямото различие. Девойка от сиромашко семейство, а Мехмедели знатен син на властния и горд каймакамин на града.
Мехмедели забелязвал посърналия образ на своята любима и с най-нежни и съдречни думи разсейвал нейната натрупана тъга:
— Защо си тровиш сърцето със съмнения? Моята любов принадлежи само на теб. А без твоята обич аз не мога да живея. За мене ти си всичко. Твоят глас ми напомня ромона на планинско поточе, а за моето сърце ти сияеш като зорница, тъжна като залез и мечтана като изгрев. Ти си свежа и желана като пролетно кокиче, срамежлива и дъхава като модра теменуга. Твоята ласка ме гали като тих ветрец и ме освежава като лъч на слънчев ден ... Ето коя си ти за мене, Гюлке, и без тебе животът ми е безсмислен...
Гюлка го гледала с кадифените си очи, щастие озарявало лицето й.
А през това време Сание си живеела спокойна и безгрижна. Мълвата, която се носеше, не я смущаваше. Нейното самочувствие беше по-силно, дори и от нейната пламенна любов. Тя беше така уверена. Мехмедали е само неин и сърцето й сладостно туптеше само за него. Тя не познаваше меланхолията и съмнението. Та можеше ли да се мери някоя с нея? Нейната увереност идваше от пленителната красота, която тя добре съзнаваше. Тия тънки вежди, блестящи очи и розови устни ... При това тя с гордост съзнаваше, че е единствена дъщеря на най-богатия и най-властния спахия в белоградчишката кааза ... Нима това не беше достатъчно да бъде желана и любима?
Изнизваха се дните, изпълнени с неизвестност и очакване. Настъпи и денят на сватбата. Мехмедели ставаше тъжен и замислен. Черни облаци надвиснаха над неговото младежко сърце. Мъката му можеше да разбере само онзи, който наистина е любил. Денят преди сватбата Мехмедели открил пред баща си болката и категорично отказал Сание да бъде негова жена.
104
— Под тая забуленост, аз не познавам тази Сание — роптаел Мехмедели. — Човек трябва и да обича, не само...
Абдулах трепнал, очите му засвяткали изпитателно.
— Богатство, пари, охолство, власт, какво искаш повече? — припряно и
ядосано увещаваше старият Абдулах. — Аз съм
Гюлин камък и Есенна кукувица
дал мюсюлманска дума пред Сюлейман и по Корана тя не може на две да стане... Хвърлен камък назад не се връща. Това е моята последна дума.
Гюлка с мъка и горчивина посрещна новината, която настойчиво се носеше из града. Но тя не повярва. Та нали сам Мехмедели й каза, че без нея не може..., че само нея обича? Сърцето й биеше, ще изхвръкне от младите момински гърди от страх, от любов или от що, сама тя не знаеше. Тя не забравяше уговорената среща и сега бързаше там горе към самотната скала над зашумената Карловица, където закрити на скалата, свободни, никой не ги смущавал и никой не осквернявал техния любовен шепот.
Вечерният сумрак прихлупваше небосвода. Розовият пламък над Ведерник бавно изчезваше. Тежки оловни облаци се понесоха над смълчания град и притъмнелите скали. Про-
105
хлада пролазила по топлите пазви на Гюлка, под които туптяло влюбеното сиромашко сърце. Кръвта бушуваше в преспата моминска плът, а розовите устни тръпнеха и съхнеха в очакване на любимия ... Но Мехмедели не идваше.
Стражата затвори вече вратите на града, а зад шарампола ясно се чуваха подвикванията на девриетата: „кара-кол (патраул), на които далеч по-натам други стражи отговаряха: „азър-ол” (бъди готов).
Скоро тъмните облаци лекокрило се пръснаха по небосклона и тиха безмълвна нощ се разстилаше. Звездите се показваха и трептяха големи и едри като влюбените очи на Гюлка, а бледият образ на луната със сребърна усмивка прогалваше тихите дъбрави, огласяни от нежната песен на славея, прекъсвана от приспивния напев на щуреца.
Гюлка скокна и неспокойно отправи поглед към заспиващия град. Вратите са затворени, значи Мехмедели няма да дойде ... и тя проплака безнадеждно:
— Защо не идваше Мехмедели... къде си, мили мой?
Нощта преваляше. Гюлка седеше на скалата безмълвна и неподвижна. Звездите започнаха да бледнеят, а луната вече се криеше зад тъмния купол на Ведерник. Скалите бавно порозовяваха, а разбунените птици се стрелваха по лазурното небе и весело чуруликаха. Настъпваше новият ден. Гюлка прихвана дрехата си и се изправи. Едва сега тя усети утринния хлад, който щипеше снагата й. От високата скала тя устреми измъчения си поглед към крепостта, обляна от първите топли лъчи на слънцето. Сутрешният хлад като милувка погали лицето й, но то беше опънато и бледо. Отново мрачните предчувствия притиснаха гърдите й.
— Нещо страшно се е случило — прошепна тя в просъница прокобни слова, които сутрешният зефир грабна и отнесе към града ...
Унила, тя слезна от скалата и превита под тежестта на мъката, бавно се прибра у дома си. Градът започваше своето всекидневие, но тази сутрин беше станало нещо необикновено. Като мълния се разнесе грозната и трагична вест... Мехмедели, синът на каймакамина Абдулах, беше загинал под високите скали на крепостта.
Страшната новина се понесе като градоносен облак и сви в горчива болка сърцата на всички люде. Окайваха красивия младеж и турци, и българи, и млади, и стари. Неговото добродушие всички помнеха. Злоба и ненавист се надигаше към
106
коравосърдечния баща, който беше останал непреклонен на волята си.
Когато научи вестта, Абдулах не искаше да повярва за такава страшна участ. Изправен пред безжизнения труп на любимия си син, сломен от мъка, той едва промълви с бледите си треперещи устни.
— Кръвта вода не става... теглеше го християнската кръв.
На другата сутрин намериха и Гюлка премазана и безжизнена под скалата в Карловица — онази скала, която беше свидетел на любовния шепот и нежните ласки между Мехмедели и Гюлка. И от този ден народът запомни името на тази скала Гюлин камък.
За два дни старият Абдулах се сломи като прекършен дъб. Прошарените му коси съвсем побеляха. Тежко му минаваха дните сиви и неспокойни. На съвестта му тежеше страшно престъпление и мъката го гризеше като ядовит червей. За успокоение на съвестта си правеше невиждани дотогава благодеяния. Сърцето му се размекна и с охота раздаваше всичките си богатства и имоти на бедните лозари и земеделци. Като милувка и закрила простираше десницата си над сиромашкия народ.
Но не мина много време и един ден го видяха прегърбен и измъчен, нарамил едно младо борче, изтръгнато чак от боровишките скали. Това борче Абдулах засади върху кървавата още земя, която беше лобното място на неговия син.
„Проклет да е този — заклиняше той, когато засаждаше бора, — който се осмели да изтръгне или отсече това свято борче, в чийто сок е размесена кръвта на моя възлюбен син.”
Когато мъката и скръбта погубила и майката на Мехмедели, Абдулах напусна своята богата къща и се засели в малка къщурка, която заповяда да изградят до самия бор.
Изминаха много години. Борът израсна величествен и горд, като свещен символ на тъжната история на влюбените младежи Мехмедели и Гюлка.
И сега, когато вечер звездите затрептят и нощната тишина залее безмълвния простор на запустялата крепост, горе над крепостните скали се виждат призрачните силуети на млад момък и девойка, които в захлас шепнат безумните слова на влюбените.
Над бора се носи тъжната песен на далечното минало, а клоните му свирят като опънати струни на арфа. В потайна
107
доба закъснелият пътник, щом забележи двата силуета, с вълнение шепти: Това е Гюлка и Мехмедели.
Старият учител завърши приказката и замълча. Замислени, двамата бавно поехме по пътеката към Монасите и се спуснахме към Долня.
Слънцето залязваше. Нощта спускаше своя воал. Горе се виждаше сиянието на първите градски светлини.