Кръстьо Джонов
Чуй, пътнико, когато тръгнеш от Белоградчик за голямото 1500 декари лозе на ДЗС-то в местността „Горни Крупец”, мини покрай калето. Заобиколили самотния куполест камък, върху който стърчат малки останки от основите на римска наблюдателница, която всички в този край наричат римско кале, погледни на югозапад и ти ще видиш чудна картина. Поспри се, погледни я и ако няма кой да ти разкаже, то ти от групата скали сам ще научиш следната тъжна история:
Било не отдавна. Това се случило през време на Кипровското въстание. Пламнало въстанието в Кипровец. Полетяло мало и голямо от нашия край да помага. Знаели всички, освободили се Кипровец, ще бъде свободен целият край в Западна Стара планина. В тази велика борба взел участие един българин от Белоградчик. Името му било Дончо, но в града и околността всички му викали Челебията, а някои го викали Челеби Дончо. Негов верен другар бил добър човек от Румъния. Той се казвал Йон Николеску.
От начало работата на въстаниците вървяла много добре. Само за няколко часа те се справили с турците, които управлявали Кипровец. Из града вървели облечени в юнашки дрехи млади български момци и девойки, те пеели юнашки български песни и от радост се прегръщали. Но само след няколко дена Кипровец бил заобиколен от всички страни с многочислена турска войска и сбирщина турци, които търсели повод да убиват и грабят българското население. След шест кръвопролитни дни Кипровец бил отново зает от турците. Българските въстаници избягали в планината и от там продължили неравната борба. Скоро Кипровец пламнал. Тогава неговият войвода се обърнал към двамата си верни другари — Челеби Дончо и Йон Николеску, и ги помолил да се про-
211
мъкнат в града и ако намерят някой жив от неговото семейство, да го
вземат и заведат в планината. Дончо и Йон слезли в града. Промъкнали се
до къщата на войводата, но видели, че тя била обвита в пламъци. Без повече
да мислят, Челеби
Каменна сватба
Дончо и Йон Николеску се втурнали към стаите. Отворил Йон Николеску голямата стая и видял, че зад вратата се било хванало едно малко тригодишно момченце, чиято главичка била обгърната от пламъци и дим. Николеску завил бързо детето в своята дреха. Угасил запалените му коси и затичал навън. В малката стая влязъл Челебията. Там той видял по-
212
страшна картина. Видял, че в люлката се гърчи едно малко едногодишно момиченце, а траковете на люлката вече догаряли. Дончо грабнал момиченцето от люлката и бързо излетял навън. Едва що двамата добри приятели се срещнали на двора и обгорялата къща рухнала сред пламъците.
Когато Дончо и Йон стигнали в балкана, разбрали, че в голямата битка паднал и сам кипровският войвода — бащата на тези две малки деца.
Въстанието свършило. Пламъците и турците довършили започнатото. Кипровец бил изгорен до основите, а народът, който останал жив от сраженията, бил избит после от озверените башибозуци.
Челебията и Николеску след дълги скитания стигнали в Белоградчик. Със себе си те носели и двете деца. Когато се разделили, Челебията взел момиченцето, а Николеску момченцето.
На отиване за Румъния Йон Николеску е трябвало да мине през град Видин и оттам с лодка да се прехвърли в Румъния. Във Видин той се отбил при един свой добър приятел — бивш български хайдутин, на когото разказал всичко, което се случило в град Кипровец. Разказал му и историята с момченцето, което носел със себе си. Приятелят му от Видин бил пък приятел на кипровския войвода.
Видинлията като чул тъжната история за това дете, прегърнал го и дълго му се радвал, после се обърнал към Йон Николеску и казал:
— Слушай, Йон, ти сам знаеш какви приятели бяхме ние с бащата на това хубаво дете. Вярвам, можеш да разбереш каква радост си донесъл сега в моя дом. Моля те, дай ми това момченце. Аз нямам деца, а ти си щастлив баща. В твоя дом има две хубави юначета, които утре също ще помагат на нашия и вашия народ. Това дете аз ще обичам така, както татко му го е обичал. То ще бъде моя истинска рожба.
Йон Николеску се съгласил. Оставил детето на своя добър другар и приятел и си заминал за Румъния.
Минали години. Двете деца растели. Момченцето станало на двадесет и една година, а момиченцето на осемнадесет. Един ден момченцето скочило на гърба на охранения вран кон и полетяло към балкана.
Минало през Белоградчик и се спряло пред един балкон, на който видяло да седи чудно хубава девойка. Тя шиела на гергеф и пеела. Момъкът пришпорил силно. Конят се изправил на задните си крака и болезнено изцвилил. Момата ста-
213
нала и видяла хубост, която тук по този край никой не бил виждал. Момъкът обърнал коня, после извадил от ръката си пръстена и го подхвърлил към балкона. Момата взела скъпия дар, откачила китката от главата си и му я пуснала в шапката.
Конят изцвилил отново и момъкът изчезнал така, както бил пристигнал. До вечерта момата не могла да похване нищо. Не могла през нощта да заспи. Цялата нощ тя чувала цвиленето на коня, виждала черните орлови очи, които се забивали като стрели дълбоко в сърцето й. Заспала чак призори, когато станала, развила пръстена от кърпата и го сложила на малки си пръст на дясната ръка. Не мигнал и момъкът. Той виждал аленочервените бузи, хубавата усмивка и заспал чак тогава, когато от китката, която му подхвърлила момата, останали само острите дръжки. Не чакал да съмне и забил шпорите в гъвкавото тяло на своя вран кон. Но колкото конят по-бързо летял, като че ли толкова повече разстоянието от Видин до Белоградчик се увеличавало.
Заредили се дни на срещи и обич. Момъкът сутрин осъмвал тук в Белоградчик, тук и замръквал.
Срещнали се и бащите. Решили, че сватбата в Белоградчик ще стане. Младите в манастира зад калето ще венчаят, а после на другия ден във Видин ще ходят.
Вдигнали голяма сватба. Събрали се роднини и приятели от двата града. Забумтели тъпани, засвирили гайди. Но щом сватбата до манастира стигнала, сам се манастир заключил с дванадесет катинари.
Разсърдил се бащата на момичето, разлютил се Челебията, откачил тежък боздуган и манастирските порти разбил. Младежите в манастира венчали. Сватбата към града повели. Но станало чудо. Силен се ураган извил, трясък страхотен се чул и всичко в камък се превърнало. Сватове и снахи, девери и роднини, коне и каруци.
За сватбата бил поканен и Йон Николеску. Той трябвало с лодка през Дунав да мине, но по Дунава имало голяма буря. Николеску закъснял. В Белоградчик пристигнал чак на другия ден. Научил още по пътя злата новина. Щом стигнал, той бил отведен при вкаменените сватбари. Погледнал сватовете, видял снахите, вгледал се по-добре в булката и младоженека, поклатил глава и казал:
— Това тук с обгорялата глава е младоженекът брат, а това до него е булката сестра. Това са ония малки деца, които ние с Челебията спасихме.