Георги Попов
Сринаха се градове и села. Вечер сиянията от пожарите се виждаха през планините. Подплашени хора се скитаха по недостъпни долища и урви, прекосяваха тичешком ливади и търсеха скришни места по горите.
Старата българска крепост над Зелениград падна в ръцете на турските нашественици, но те само разграбиха, каквото имаше да грабят, потрошиха врати и прозорци, подпалиха сградите и опустошиха малкия параклис на болярите, скътан в източния край на крепостната стена. Улисани в грабежи, палежи и злочестинства, турците задминаха тая яка твърдина и с годините я забравиха, а гората я беше зашумила и над върховете на вековните дъбове и букаци се виждаха само голите червени скали.
Минаха години. Животът започна да се пробужда. Измъчените селяни и колибари чоплеха малкото останала по голите баири земя, неприсвоена от спахии и бейове. Чоплеха я с крави, кой с някой сляп кон или сами нарамваха по двама ралото и браздяха хлебоносната земя. Гладът трябваше да се затисне с нещо.
Срацимировите палати край Белските баири бяха завладени от Измет бей, на когото султан Баязид за почести и военни заслуги беше подарил и земите на десетина околни села.
Оттогава бяха минали много години и сега за старата запустяла крепост се разказваха чудни предания, кое истина, кое лъжа, но народът ги мълвеше като стара приказка. Мрачните робски години бяха натрупали легенди за дивни и приказни събития.
215
Сега горе се виеха черни гарвани, те се стрелваха като черни подхвърлени камъни ... гаа, гаа ...аа ... с грозни грачения огласяха като в затворен салон смълчаните скали.
Старият турчин Мехмед Сауд ага седеше кръстато пред северните порти на крепостта, пушеше с дървения чибук и с премрежен поглед разсеяно гледаше просторната далечина пред себе си, опираща до Венеца. Неговото смугло лице, изгоряло от слънцето и вятъра, беше прорязано от дълбоки бръчки. Прошарените му големи мустаци се сливаха с дългата брада, която опираше на гърдите му, а голямата извехтяла чалма засенчваше сивия му металичен поглед. Той беше един от изостаналите турци, не мислеше за родина и сам бедняк, живееше добре с българите. Ние бяхме поседнали край него и съзерцавахме морните отблясъци на града, който се разстилаше ниско долу в подножието на крепостта.
— Някога — започна Мехмед Сауд ага — Измет бей, който живеел в Срацимировите дворци, една от най-хубавите му ханъмки се казвала Рама. Българка била тя, ненадмината по хубост и потурчена в харемите на бея. Влюбил се беят в нея, харесал я, поставял я на първо място, но тя тъгувала, свила се като подплашена птичка и нищо не я радвало: нито охолствата и балдахините, нито разкошите и златото. Тя живеела със своята мъка и със своята тайна, която никому не поверявала. Измет бей седял покрай нея, весело я разговарял, но тя тъжно го гледала с насълзени безучастни очи. Какви ли веселби не й подготвял и с какво ли не дарявал, но тя мълчаливо посрещала всичко и усмивка никога не проиграла по нейните устни.
— Попей ми някоя песен, красавице, това ще разсее мъката ти — настоявал беят.
— Ех, бейм, моите песни са тъжни и само сълзи пораждат — отговаряла Рама и замълчавала.
— Попей ми някоя весела — подканял я отново беят.
— Други песни не знам, бейм ... само робски песни мога да пея.
И скоро Рама паднала болна. А беят я обичал с цялото си сърце. Нейните тъмни замислени очи го изгаряли. За един неин поглед би дал всичко, но тя винаги свеждала кадифените си очи към земята.
Болна беше Рама, а нищо не я боляло, само светлината от нейния образ сякаш изчезна и тя се затвори в себе си още повече. Стана мълчалива, немощна.
Измет бей не знаеше с какво да я развесели, с какво да я
216
разсее. Вечер събираше одалиските от харема, играеха, свиреха и пееха, но Рама е безразличие ги поглеждаше, лицето й помръкваше, лягаше тихо на друга страна, затваряше очи и болезнено шепнеше:
— Оставете ме, изморена съм, искам да си почина ... Всички тихо се оттегляха и тя оставаше сама със своите мисли.
Смълча се целият харем. Не се чуваха вече нито тюмбелиците и цимбалите, нито бесните бурозани. Спряха похотливите танци, замряха веселбите и смеховете.
Измет бей тъжеше и неспокоен се съветваше със свои близки хора. По техни съвети той повика врачове от близки и далечни страни. Идваха от Стамбул и Свещения град. От влашкия Галац, от арабска Медина и Александрия. Идваха и личният хюкеман на султана от Цариград. Вода дори донесоха от свещения Ганг и далечните извори на Нил... Нейната болест мъчеше всички, но Рама с отпаднал глас, унесена в мисли роптаеше:
— Нищо ми няма, оставете ме...
Но Измет бей не спря. Той повика и прочутата врачка от близкото селище Ханище. Старата врачка Зелима лекуваше със заклинания и билки. Този път само поклати безнадеждно старата си посивяла глава.
— Е, какво — питал нетърпеливо беят! — Защо е тази тъга в очите й? За родния край ли страда или за нещо друго гасне хубостта й?
— Душата й страда, а не тялото — отвърнала старицата.— Сърцето й е нещо наранено... а за него има само един лек. И тя пошушнала на всевластния бей, че нейната болка може да я пресече само Бялата трева, чиито листа са като копия на аскер и расте по високите скали над Зелениград, горе в запустялата крепост. Но няма кой да се качи горе, бейм, там е самодивско сборище. Само самодивите се кичат с тази трева. Бялата трева ще помогне, ако пие отварата от нея — казала вещицата и си отишла.
Беят трепнал. Някаква недоловима надежда го озарила. Веднага разпратил своите слуги да наберат от тази трева. Но който дръзнел да се покатери по недостъпните скали, там загивал. Никой не смеел повече да отиде. Заплахите на бея не помогнали. На самодивското сборище всеки загивал. Весталки и самодиви се кичели с тази трева, те я отглеждали и пазели, те се радвали на нейния цвят и благоухание. Заклинание пазело тези прокобни места...
217
— Гяури ще разпратя — помислил злорадо беят. Хиляди да загинат, все един ще стигне до целебната трева.
__ __ __
По това време из дивите гори и високи чукари край запустялата крепост пасял стадото си Петкан козаря. В гъстите усои едва се съзирала старата крепост, зашумена от дъбови и букови гори, на които стърчели като паметници върховете на червените скали, накичени с чер бор, ясен и явор.
Само вещици и самодиви обитавали тия приказни и живописни кътове. Петкан се възхищавал от тия места и там протичала неговата младост сред гората, цветята и усоите. Млад, висок и снажен момък бил Петкан. Як, сякаш самодива го била кърмила, мечка можел да събори. Девойките не само от Дъбрава и Праужда, но и от по-далечните села въздишали по него. Рядко се срещали такива козари. Мераклия и прилежен стопанин. На рамото му висели пискюллия чанта, а в ръцете си държал гега. Когато тръгнело стадото му, покривало цялата поляна зад крепостта. На една ръка преметнал ямурлук, а в другата държел гегата и подпрян на нея, гледал замечтан в далечината. Той бил майстор свирач на кавал и когато засвирел, сякаш Орфей движел пръстите му и мелодиите идвали направо от тъжното му сърце.
Чак по клисурите на Дъбравка се чували неговите жалби. Пътници по латинския път спирали да слушат песните му, а булките и момите по нивите щом чуели свирнята, забравяли копанта и слушали захласнати.
А вечер, когато настъпваха чудните лунни нощи и бухалите злокобно забухваха, Петкан като вълшебник пропяваше тъгата си тъмната доба. Не спираха неговите свирни по тежките пладнувания, когато слънцето жари и стадото му кротко наляга под смълчаните дъбове.
Тъгата си никому не можеше да изкаже. Само на цафарата си я доверяваше. А тя беше голяма. От ден на ден сякаш растеше ... наедряваше като пълнолуние и го правеше мълчалив, загрижен. Радка му беше на сърцето, но той никому се не изповяда, нито на своите, нито на другарите си овчари и козари. Избягваше ги, търсеше самота. Та кой можеше да му помогне? Само песента на кавала затопляше сърцето му.
Пролетта настъпваше. Балканът, тоя хайдушки закрилник, още не беше отметнал белия ямурлук от плещите си. И Миджур и Ведерник блестяха в снежната покривка. А долу в по-
218
лите на планината овчари и козари бяха вече пуснали стадата си по свежия зелен губер. Отдавна и Петкан бе извел своето стадо. Колко очаквана беше пролетта. Земята сякаш отърсила се от снеговете и бурите, сега дишаше леко, възродено. Сливите и прасковите, отрупани е цвят, приветливо посрещаха топлите слънчеви лъчи.
Но знаеше ли Петкан, че това беше неговата последна пролет?
Навсякъде се разкриваха радостни картини. Природата се оживяваше. Огромните начупени скали добиваха весел цвят и техните зъбери сякаш пробиваха синьото небе. Пътеките из гората се очертаха отново. Високо в небето се виеше орел и с широки кръгове се издигаше все по-нагоре и по-нагоре.
Над сто стъпала извеждаха по стръмния баир до Първа плоча, а после вдясно, над най-голямата пропаст, където скалата е накичена с борове и ясени — там е самодивското сборище, място на прокоба и тайнственост. Там показваше срамежливите смръкове и бялата трева. Горе в тревата засвириха щурци, а листата на околните дървета затрептяха, сякаш шепнеха някаква приказка. Луната се беше запиляла зад безредните облаци.
В такива нощи Петкан запалваше буен огън, просваше ямурлука и лягаше. Червеният пламък осветяваше насрещни те скали, от които сякаш се кискаха приказни същества. То гава той се поизправяше и надуваше вълшебния си кавал. Унесен в тайнствените звуци на тихата прокобна нощ, той не виждаше призрачните самодиви, които играеха хоро горе на самодивското сборище. Стадото му безучастно дремеше край него. Изкашля се или изсумти някоя коза. Друга се че ше и клопатарника ще разцепи тишината, а Караман свил опашка край него, с подпряна глава на изтегнатите си на пред крака, не отмества очи от него, докато сам пастирът не легне да спи.
Вечер с чудната мелодия на кавала той събираше пръснатото из дъбравата и долищата стадо. Сякаш животните разбираха езика му и юрваха като на кърма. За всяко нещо имаше и песен...
Но с минаване на дните Петкан ставаше все по-мълчалив, отговаряше разсеяно, отбягваше другите овчари и козари, затворен в себе си, все нещо мислеше. Приличаше повече на отшелник, отколкото на козар.
На пладнуване тук идваха и други овчари. Излегваха се под хладните сенки, разтваряха овчарските торби, изяждаха
219
шарената чубрица и яхлията сирене в дървени полупци й със сух хляб примлясваха уморено. Кажеха по някоя приказка и толкоз. А Петкан стои загледан там някъде, зад хълмовете на Крилатица.
Никой обаче не смееше да се катери по скалите като Петкан. Той беше ловък като дива коза, когато се катереше по скалите. А се спускаше така умело и бързо, че другарите му изтръпваха от уплаха да не би да полети в пропастта. После го поздравяваха за неговата смелост и пъргавина.
Стъпката му никога не го лъжеше, сякаш магнит имаше в козинявите опинци. Понякога се изкачваше на най-високата скала на крепостта и оттам ще им махне гегата и ще се провикне така, че силният му глас ще се разнесе като рев на мечка из усоите и долищата. Там, над Скорушин дол и Карловица Петкан се чувствуваше като властелин, недосегаем и горд в своето миражно царство.
Петкан горе събираше и лековити билки, които растяха по стръмните скали, като недосегаеми еделвайси. Неговият дядо беше прекарал живота си в козарлък и билкарство. С него ходеше Петкан и обикна козарството и волния живот на пастира. Но покрай стареца дядо Илия, той се запозна с всички лековити билки, защото дядото открай време го знаеха, но и по съседните нахии. И какво ли не лекуваше: и синя пришка, и ударено, и счупено, и охапано от отровна змия, уплашено, и от гръм дори удареното. Това му остави дядо му Ласко — козарлък и билкарство.
А горе по скалите не смееха да се покатерят не само защото бяха стръмни и неотстъпни; старите хора помнеха и приказваха, че който се изкачи на самодивските скали, вече не слиза. Това Петкан беше чувал и от дядо си Ласко. Самодиви ли го грабваха, зверове ли го довършваха или потъваше в дън земя, но изчезваше завинаги. Така се помнеше открай време.
На една от самодивските скали и сам Петкан не беше ходил. Не от страх, но ей така от почит към преданието, което и дядо Ласко му беше казвал, че не трябва да се осквернява. А той знаеше и друго нещо от своя дядо: че там растеше най-лековитата билка — сребърната трева, която другаде никъде не се намира. Но мястото било прокълнато и разсърди ли се, носело злини.
220
__ __ __
Пръснала се новината из цялата каза за болестта на ханъмката Рама. А беше се чуло вече и името на Петкан, за неговите безстрашия по канарите и неговите знахарски качества. Когато споменали на бея, той се стъписал:
Какво ще знае един гяурин — горчива усмивка се изписала по бледото му лице. Но мисълта за болестта на Рама не му давала спокойствие. Защо пък да не опита, ако няма полза, няма и зарар... А щом е гяурин и да загине по скалите, загубата не е голяма...
И един ден, когато Петкан пладнуваше стадото си под старата крепост, при него дошли трима пратеници на бея да го водят в двореца на Измет бей.
— Богато ще те награди, само помогни — казали подпла шените низами. — Беят е с широка ръка. Където я сложи, благодатта му се чувствувала.
Трепнало сиромашкото сърце на козара. Разтревожило се сърцето му от неизвестното, което му предстояло да извърши. Но някаква радост му шепнела топли слова. Премени се той с най-новите дрехи, но когато влезе в двореца, стъписа се от разкоша и страхливо пристъпи, та влезе в ендерума, където лежеше Рама. От нейния поглед, сякаш стрела се заби право в сърцето му. Той сви устни, ахна и замря на мястото си.
Рама учудено се поизправи на леглото, в очите й блесна сякаш някакъв пламък и от почуда светлина озари лицето й. Но тя трябваше да прикрие изненадата си и затова прошепна със слаб и звънлив глас.
— Помогни ми, царю на скалите — говореше тя. В гласа й личеше вече живот, който идваше направо от сърцето. — Само ти си юначен и безстрашен да изкачиш самодивските скали и да откъснеш вълшебната сребърна билка.
Петкан объркан гледаше ту Рама, ту бея. Не знаеше какво да продума.
— Всичко ще имаш, млади момко — добави загрижен Измет бей. — Година ще навърши откакто загуби своята мощ и лежи скована на легло. Нищо няма да жаля... помогни.
Петкан се осъзна и радостна усмивка проигра по лицето му. Погледна Рама, поклони се пред бея и твърдо издума:
— При първото утро ще имате вълшебната трева — извърна се с якото си тяло, отново се поклони и изтича по стъл бите на разкошния дворец.
221
Рама се оживи и за пръв път светлина проигра по очите й, а Измет бей тъжно поклати глава.
Когато Петкан стигна при стадото си, почувствува, че сърцето му остана при Рама, там в двореца. И сам не можеше да разчете какво ставаше с него. Милваше ваклия овен и нежно му шепнеше, играеше с Караман, целуваше своите малки шарени козлета, които подскачаха като диви сърненца. В него напираше някакво сладостно чувство. Гърдите му се издуваха, идваше му да литне над скалите като орел. Рама, Рама, повтаряше той. Никаква Рама... това беше Радойка, която изчезна и за която тъгуваше влюбеното му сърце.
— Тя е, тя е — шепнеше той и радостен се затича към високите скали. Със страх и почуда, овчарите и козарите следяха необикновения възторг на Петкан. От къде идваше тази сила и тази радост? Другарите му го гледаха неспокойно, но той вече пъплеше към върха на самодивската скала.
— Петкане, ти луд ли си? — подвикваха с все глас неговите другари отдолу. Прокоба носи влизането ти в тия проклети самодивски скали. Зло те чака, Петкане?
Но чуваше ли нещо той? Пред себе си горе в скалите той виждаше Рама с бледите си устни, с разплетената коса, кадифената кожа на лицето, малиновите устни и неизменната й красота. Той вървеше опиянен, сякаш беше омагьосан от русалка.
Пастирите със затаен дъх следяха всяка негова стъпка и примрели от уплаха, стояха занемели. Плашеха се, че всеки момент ще се срине в пропастта. Но Петкан беше вече на върха на самодивската скала и им махаше от високо с ръка. Когато заслизаха, те си отдъхнаха. Пазвата му беше издута от набраните целебни стръкове на сребърната трева. Рано на другата сутрин, Петкан изтича към дворците на Измет бей. Отнесе чародейната трева право в ръцете на Рама. Когато влезе в богато наредения ендерум, той скръсти ръце и несръчно се поклони пред всевластния турчин.
Край широките сводови прозорци с пъстроцветни стъкла се виждаха позлатени канделабри, от пъстрите тавани блестяха полюлеи, а встрани се виждаха железни свещници.
Блестяха мраморните клони, върху скъпите килими падаха хиляди искри от позлатата на стените и дивана със златошитата покривка, върху която мрачен и замислен седеше Измет бей.
Строги и навъсени бяха и лицата на неговите близки. Те споделяха със съчувствие бейовата мъка.
222
На скъпото легло опъната и безсвестна лежеше неговата Радойка, бледа, но все така хубава. Тя беше безсилна да надвие жестоката си участ. Нейният жребий беше паднал и нямаше сила и власт, която да премахне от лицето й хубостта, донесла й толкова мъка и страдание.
— Бейм ефенди — съвзе се Петкан, — аллах ще благослови хубостта на болната. Тя ще оздравее ... Но — промълви той несигурно — оставете ни сами..
Беят го погледна недоволно, смръщи вежди и някаква лоша мисъл го бодна. Но нали е за здравето на Рама... може — помисли той.
— Заклинанията, бейм, трябва да станат насаме. Трябва да ги пазим от зли уши и от зли очи — обясняваше Петкан и очистваше колебанията в бея.
Измет бей хвърли поглед къй Рама, изгледа подозрително Петкан и покрусен, даде знак да се оттеглят, като сам излезе с приближените си. До късно в голямата съседна зала Измет бей се съвещаваше със своите приближени сановници и дервиши.
Когато останаха сами, Петкан дълбоко въздъхна, а в очите на Рама блесна пламъка на покрусен живот. Те се гледаха изумени и не можеха да продумат. Спомените напираха и в двамата. Тя си спомняше зад чертозите на бея с тъга за волния козарски живот, за песните и свирните на Петкан, за красивата и живописна околност, за прелестта на ширния Балкан. Колко дълго измъчените й очи се взираха през железните решетки, през дълбоките черни нощи, там някъде далече, където се открояваха в нощта горите и закритите зад тях зидове на крепостта и безкрайния небосвод, обсипан с трепкащи звезди. Тогава дълбоки въздишки се изтръгваха от нейните гърди, където се раждаше тъгата по родния край, по свободата и загубената любов. Как я грабнаха, какво стана тогава, тя още не можеше да осъзнае. На извора ли беше или край стадото, всичко беше забравила пред страха от неизвестността.
Петкан трепна, сякаш се събуди от дълбок сън.
— Ти няма да останеш тук, моя любов — прошепна той. — Сарая ще съборя, ще го изгоря, но ще те задигна оттук.
Тя го погледна благодарствено с големите си черни очи и в тях светна надеждата, но тя протегна слабата си ръка и с горест постави длани на месестите му устни да мълчи:
— Какво говориш? Замълчи — кореше го тя. — Та ти на смърт се излагаш.
223
Три дни той не мръдна от нейната постеля, докато не изправи и не раздвижи нейното младо моминско тяло. В двореца сякаш нахлу светлина, когато видяха Рама изправена, порозовяла и усмихната. Измет бей не можеше да се нарадва. Неговата добрина се изсипваше и към слуги» и към приближени. Погледът му просветна. На четвъртия ден той събра хората си и запита Петкан:
— Е, млади човече, кажи сега, с какво да те възнаградя? Ти спаси живота на Рама ... кажи какво искаш? — В ръцете си беят държеше торбичка със злато, което подхвърли, за да звъннат златните монети в краката на знахара. Да събудят жаждата му за злато.
Петкан замислен поклати глава.
— Това е извън обещаното, момко... давам го пред празника на Мухамера, на което веселие те каня и теб ... Не се отказвай от милостта ми. Каквото поискаш, аз съм обещал да го дам.
— Беим ефенди — обърна се Петкан към властния и строг турчин и широките му рамене се надигнаха:
— Беим ефенди — повтори той, — нареди да освободят моите хора, моите съселяни от ангарията, и да не грабят стадата им разни злосторници.
— Само това ли? — усмихна се беят. — Нека бъде волята ти ... дума съм дал да те наградя.
— Не е само това, беим. Това не е награда, а право и закон за моя народ.
А за награда искам да ми върнеш любовта... тя ми е на сърцето и по нея години наред свиря и пея моите тъжни песни.
Беят, изглежда, не го разбра, а и да го разбереше, такава дързост той не би позволил и затова кротко и усмихнато запита:
— Да ти върна любовта? Ако е в моя власт, защо не... любовта е скъпо нещо,... но коя е тази избраница и кой ти пречи да имаш любовта й, самата тя или друг някой?
Петкан въздъхна и дръзко отговори:
— За награда аз искам да ми върнеш моята Радойка ... твоята Рама.
Гръм ако беше паднал в залата, нямаше да зачуди Измет бей колкото казаното от Петкан.
Петкан посрещна изпитателния поглед на бея с дръзки очи. Беят го гледаше изумен, свъси веждите си и пламъчета заиграха в сивите му очи. Беят не вярваше в това, което
224
чу... или не го разбираше, но после, осъзнал смисъла му, прихна да се смее и усмивката му се посрещна от изумените погледи на приближените му и те започнаха гласно да се смеят.
Но Измет бей скокна озлобен и навъсен. Жилите на челото му изхвръкнаха. Замръзнаха и лицата на всички околни. Те добре познаваха гнева на Измет бей.
— Ти, момко, имаш ли акъл? Поискай жълтици, имот, стока ... но такава награда не съм обещавал.
— Беим ефенди — спокойно продължи Петкан, — спомни си приказката. Ти каза, спаси и живота, спаси Рама ... каквото поискаш, ще дам, няма да жаля. А думата на правоверния тежи като камък.
Беят присви устни, две бръчки се изписаха край тях. Той седна на дивана и като изблещи очи, изкрещя на сеизите:
— Хвърлете в затвора този неблагодарен гяур. Той не знае какво иска.
Когато се оттеглиха в залата, беят ядосано говореше пред своите хора:
— Ще накажа тоя гяурин, но дума дадох и това ми тежи като железен топуз на врата.
Съветниците не се поколебаха:
— Бейм ефенди, думата е едно, но скверният поглед е друго. Коранът не позволява гяурин да срещне погледа на бейова любимка. Само смърт заличава скверния поглед...
Измет бей въздъхна. Очите му злобно заблестяха. Той злорадо се усмихна:
— Благоволението ми е да бъде смърт. Той сам се отрече от моята милост.
__ __ __
Окован във вериги, Петкан се беше спотаил в тъмнината. Но този, който е любил, само той знае. Любовта е като лекокрила птичка. Тя се беше родила направо от сърцето и от един поглед. И в сънищата мислите не го напущаха. Зовеше името на Рама и мракът на затвора тегнеше на душата му.
Пред празника на Мухарем, в тъмната нощ при Петкан влезе тихо пазачът.
„Свърши се” помисли Петкан.
— Да вървим — страхливо зашепнал пазачът. — Чакат ви.
В безлунната нощ звездите трепкаха като малки кандил-
225
ца, а дворецът дремеше в сънно спокойствие. Вместо палачи, в чемширената пътека по леката походка той позна любимата си Рама.
— Радойке! — извика той непредпазливо.
— Тихо, любими! — прошепна Рама и с треперещи ръце се отпусна в неговите прегръдки. Петкан милваше къдравите й коси, радваше го блаженството, което му пращаха самите богове и от вълнение целуваше топлите й устни. Какво значеше вече Коранът за Рама. Тя безумно го целуваше, а по очите й се стичаха сълзите на чистата любов.
— Мили, колко много изстрада за мен. — И тя го гледаше с грейнали очи, в които гореше пламъкът на влюбената жена,
Те дълго се радваха под сенките на нощта и това беше тяхната последна нощ. Бягството, което му бе подготвила Рама, беше осуетено. На другата вечер, когато Измет бей беше събрал в двореца всички първенци на тържествена вечеря в чест на празника Мухарем и оздравяването на любимата му Рама, Петкан беше обезглавен.
Другарите му, овчари, козари и пастири с тъга посрещнаха злокобната вест за гибелта на Петкан.
— Прокоба — шепнеха те. — Той не повярва, но проклятието прозвуча.
Свечеряваше се. Небето потъмняваше и звездите затрептяха като светулки по него. Минарето на Хаджи Хюсеин джамия в града стърчеше като обелиск в ясната нощ. Горе се мярна и сянката на мюзеина, осветена от луната. Със събрани ръце от двете страни на лицето си, той приканваше Акшам нам аз правоверните.
— Аллах, екбер... аллах, аллах ля, ля иллях, е-лах...
А луната над него като източен сърп забиваше острия си връх по височините на Ведерника.
Духна вятър и тръпки полазиха по нас.
Мехмед Сауд ага трепна. Той сякаш се събуди от своята унесеност и като чу молитвената песен на мюзеина, съблече връхната си дреха, просна я на земята, коленичи и започна молитвата си към аллаха.
Далеч някъде се чуваше тъжната песен на кюалото и умореният припев на щуреца.