Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
12. ВРЪЩАНЕ НА ДАМЕ ГРУЕВ ОТ ЗАТОЧЕНИЕ. ЗАГИВАНЕ НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ. СВИКВАНЕ НА ДЕЛЕГАТИ ЗА КОНГРЕС В СЕЛО СМИЛЕВО. РЕШЕНИЯТА НА КОНГРЕСА. НАПАДЕНИЕ НАД СЕЛО ДАПАРИ ОТ ТУРСКАТА КАВАЛЕРИЯ И КЛАНЕ В БИТОЛЯ НА САМИЯ ДЕН ГЕОРГЬОВДЕН
 

Амнистията през февруари 1903 г. беше обща, така че и Даме Груев беше освободен от затвора в Подрум-кале и от Солун дойде в Битоля. Той беше се видял в Солун с Гоце Делчев и с членовете на Централния комитет, а такива там бяха Иван Гарванов, Димитър Мирчев, Спас Мартинов – учители в гимназията. В Солун още през коледните празници беше свикан общо конгрес, на който беше взето решение за въстание в цяла Македония и Одринско. Делчев не присъствал на котгреса. Конгресистите са знаели мнението на Делчев, че е против масово въстание. Затова, види се, не са го дочакали да присъства и той като един от основателите на ВМРО. Той е бил за засилени четнически действия и борбата да се води на чисто партизански начала, като се правят атентати там, където условията налагат и благоприятстват, предимно на мостове и железопътни линии. Никой не могъл да го отклони от това му убеждение. Трябвало да дойде Даме Груев и се срещне с него, за да може да му въздейства другарски, за да го склони да приеме и той решението на конгреса. Делчев се съгласил пред Даме по принцип за въстанието, от колегиалност, но според както разказваха негови близки другари по-късно, той бил доста разочарован. Като такъв той заминава и организира атентата на моста на р. Ангиста (Серско) и го разрушава сполучливо. В с. Баница бива разкрит и обсаден от многоброен аскер и пада убит на 18 април 1903 г. заедно с няколко другари от четата.

От Битолския революционен окръг за делегат в Солунския конгрес беше изпратен Анастас Лозанчев. След моето арестуване и арестуването на Георги Пешков той беше останал сам да ръководи окръга. Лозанчев, без да се съвещава с другари и без да свика (както бе редно) окръжен конгрес, набързо отива в Солун. Което е най-интересно – той най-много настоявал за въстание, като е представял положението в Битолско като неудържимо. Заявил, че това било мнението на окръга. Всъщност това беше негова глупава прибързаност – така бих нарекъл тази негова постъпка. Тогава повечето от главните ръководители и организатори бяха в затвора. Те се освободиха с амнистията през февруари, а конгресът стана през коледните празници. Това беше една фаталност за Македония, тъй като когато се решаваше съдбата й в Солунския конгрес, на него не присъства нито един от основателите на революционната организация. Както и да е, взетото решение за въстание се наложи и прие. Започнаха усилени приготовления навсякъде. Ние, битолчани, след като дойде Даме, трябваше да свикаме конгрес, за да обмислим работите по въстанието, тъй като то беше от съдбоносно значение за нашия окръг, който беше заобиколен с неприятели. Окръжният революционен комитет определи конгресът да стане в с. Смилево, родното място на Даме Груев, като най-здраво организирано и въоръжено село и то около Гергьовден. На всяка околия се предписа да изпрати делегати от легални и нелегални дейци, предимно войводи, за конгреса. За делегати от окръжния комитет бяха избрани: Анастас Лозанчев, аз, Георги Пешков, а от околията – Георги Сугарев и Парашкев Цветков, от Прилеп – Петър Ацев, Тале Христов и Йордан Тренков и от Прилепско Марийово – Никола Петров (Атила), от Крушово – Никола Карев, Тома Никлев и Иван Наумов, от Демир-Хисарско – Йордан Пиперката, Димитър Матлиев и Лечо Церовски (Никола), от Ресенско – Славко Арсов, Никола Кокарев и Веле Илиев (Пенчо), от Охридско – Христо Узунов, Лука Групчев, Тасе Христов, Деян Димитров и Смиле Войданов, от Кичевско – поп Тома Николов, Наки Янев, Арсо от Подвиз, Ванчо Сърбаков и Климе Групчев, от Леринско – Георги Папанчев и Михаил Чеков и от Костурско – Васил Чакаларов и Пандо Кляшев. Даме Груев беше делегат по право – като един от основателите на ВМРО и Борис Сарафов – като ревизор на четите, както и Димитър Дечев – негов помощник. Сарафов и Дечев и двамата бяха военни. Борис Сарафов пристигна с чета в нашия окръг през пролетта, след убийството на Тома Давидов. Той веднага замести Давидов. Както е известно, Давидов беше дошъл още през есента на 1902 г. за ревизор и инструктор на четите. В нашия окръг нуждата от военни се чувстваше отдавна. С дохождането на Давидов тази празнина се попълни донякъде. Той беше обиколил почти целия окръг и навсякъде произвеждаше обучения. В някои околии даже направи маневри с въоръжените селяни. Бяха организирани селски милиции, так че където се явяваше случай да е обсадена някоя чета от войската, милицията се притичаше на помощ. Такива бяха случаите при обсадата на Йордан Пиперката в с. Брезово, на Деян Димитров в с. Ърбино, на Славко Арсов в с. Избища и др. Тома Давидов падна убит на 18 март 1903 г. в с. Оздолени (Охридско), отивайки на помощ с милицията в с. Ърбино, гдето Деян Димитров беше обсаден от войска с цялата си чета. След това последва така наречената Давидова афера в Охридско, гдето бяха арестувани около 164 души селяни от цяла Дебърца. Борис Сарафов не беше извикан за нашия окръг. Той сам дойде, като знаеше, че най-добре от всякъде другаде е подготвен нашия окръг за въстание. След скъпата загуба на Тома Давидов ние, разбира се, го приехме като военен.

И тъй, делегатите започнаха да пристигат на определеното време и място за конгреса. Това беше около 20 април ст.ст. 1903 г. Отначало конгресът се откри от Даме Груев с една кратка приветствена реч, след туй се пристъпи към избор на ръководно бюро на конгреса. За такова се избра: Даме – за председатели за секретари Георги п. Христов (аз) и Парашкев Цветков. Дневният ред беше за въстанието. Най-напред се описа положението на всяка една околия от страна на делегатите, от които се констатира, че някои околии не са достатъчно подготвени с бойни материали. Такива околии бяха Прилепската, Битолската, Кичевската и отчасти някои други. При все, че въпросът за въстанието беше решен в Солун, пак отново се повдигна въроса: да има ли въстание или не. Станаха разисквания. Някои от делегатите се изказаха, че трябва на всяка цена да се вдигне въстание още през това лято. Особено Лозанчев най-много настояваше. Той казваше: “Първо – този въпрос е решен на общия конгрес в Солун и второ – въоръжените сили не ще могат да се въздържат, понеже доста много са се увеличили в околиите”. Костурчани Чакаларов и Пандо Кляшев поддържаха мнението за въстание, защото бяха най-въоръжените. Ресенчани Славко Арсов и Никола Кокарев също подкрепиха мнението на Лозанчев. На Георги Папанчев и Парашкев Цветков, и двамата войводи, като хора от България все им се желаеше да има въстание, уверени, че България ще се притече на помощ.  Войводите като Тасе Христов, Деян, Йордан Пиперката и др. нямаха търпение още да се отлага и чака и настояваха да има въстание. Борис Сарафов беше един от ония, които най-много настояваха за въстание. Той казваше: “Тъкмо за това съм дошъл аз. Имам обещания от видни правителствени кръгове, че ще последва война и пр.” Той беше оказал влияние върху някои ръководители в ония околии, гдето той е обиколил със своята чета. Аз, Георги Пешков и Христо Узунов още като бяхме в затвора, често се занимавахме с тоя въпрос за въстанието и размишлявахме. Знаейки положението в окръга, сиреч подготовката във всяко отношение, и от друга страна – всестранно осветлени за положението в другите окръзи от страна на Гоце Делчев точно преди арестуването ни, ние бяхме се установили и напълно възприели становището на Гоце Делчев кога и как да стане въстанието. Нашето мнение беше да не се вдига масово въстание, а да се засилят четнишките акции срещу турците. Но прибързано взетото решение в Солун, както посочих по-рано, ни постави пред свършен факт при излизането ни от затвора два месеца преди конгреса. На конгреса аз, Георги Сугарев, Христо узунов приехме да има въстание, но то да не бъде масово, а да се действа чисто партизански, с големи чети. Доколкото е възможно да се пазят силите, за да продължи и се поддържа борбата. По-долу ще се види, че аз през време на въстанието, в качеството на горски началник в Леринско, наистина приложих тази тактика.

Категорично против въстанието се изказаха Петър Ацев, Тале Христов, Никола Карев, Никола Петров и Георги Пешков. Мотивите им бяха доста силни и аргументирани. Изтъкваше се, че околиите им не са въоръжени и че не бива да се хвърля последния патрон с едно въстание, понеже то не е цел в борбата, а средство.  Водеха се дълги спорове. Големи обвинения се хвърляха върху Анастас Лозанчев, задето е дал съгласието си на Солунския конгрес за въстание, без да вземе решение от окръжния конгрес. Задаваха му се въпроси: “кого пита ти, за да ходиш в Солун на конгрес?” и пр. Той беше в конфликт с някои войводи, които бяха обидени от неговия остър език и дори някои бяха прекъснали да имат работа с него. Поради важността на момента и въпроса, който ни занимаваше, тези дрязги гладко се приключиха между него и засегнатите войводи.

Точно в разгара на разискванията пристигна от Битоля бърз куриер с известие от Лука Джеров, че турците поради станалия атентат в Солун, са започнали клане в Битоля и същевременно кавалерия нападнала с. Цапари. Там имаше около 60 въоръжени цапарци. Те бяха дошли въоръжени чак от гр. Катерино (Солунско), гдето работеха като кюмюрджии. Това става на самия ден Гергьовден, 23 април ст.ст. В града Битоля турците бяха изклали по улиците около 30 души. В с. Цапари селяните, след една престрелка с турската кавалерия, бяха успели да отстъпят в планината, без да дадат много жертви. Арестувани бяха около 13 души мирни селяни, а часовоят бил нападнат от кавалерията и убит. При това известие прекратихме временно разискванията и преустановихме заседанията, докато разберем докъде ще стигнат събитията. Тогава веднага решихме да се притечем на помощ на нападнатото село Цапари. Георги Сугарев, Йордан Пиперката и аз в това число с около 100 души четници тръгнахме за Цапари. Обаче, докато стигнем село Гявато сражението беше прекратено и войската се оттеглила към Битоля. Върнахме се обратно в Смилево и конгресът продължи заседанията си. Сега вече почти всички делегати бяхме в едно по-друго настроение. Новите събития оказаха известно влияние върху нас и особено върху ония, които бяха против въстанието. Атентатът в Солун и клането в Битоля силно се отразиха върху всички делегати. Това ни направи още поединни и по-готови за борба срещу вековния ни враг. Не оставаше друго, освен да се върви напред към действие и работа, никакво отлагане и протакане. Сам Даме Груев смяташе солунското решение за прибързано, но един път взето и ние поставени пред свършен факт, трябва да се приеме и да се върви към изпълнението му. Той се изказа накрая, като в заключение буквално със следните думи: “Трябва да се върви към въстание бити дава си”.

На конгреса се взеха следните решения, които изнасям като извлечение от протокола:

1) Въстанието да бъде партизанско, а не масово.

2) Въстанието да се ръководи от един главен щаб, състоящ се от трима: Даме Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев и трима запасни, като се определи кой кого ще замести, а именно: Георги п. Христов (аз) – Даме Груев, Петър Ацев на Борис Сарафов и Лазар п. Трайков на Анастас Лозанчев.

3) За всеки район – околия да има горско началство и то от 3-5 души, както следва: битолска – Георги Сугарев, Парашкев Цветков, Иван Делов, Георги Чуранов, прилепска – Петър Ацев, Тале Христов, Йордан Тренков, Никола Петров (за Марийово) и Георги Пешков (за Поречето), крушовска – Никола Карев, Тома Никлев, подпоручик Тодор Христов, Диоген Хаджов и Павлов, Демирхисар – Георги п. Христов, Йордан Пиперката, поп Кузман от с. Бабино, Христо Пасков и Димитър Матлиев, кичевска – Лука Джеров, Климе Групчев, Наки Янев, Ангеле Настов и Арсо Мицков от с. Подвис, ресенска – Славко Арсов, Вере Илиев, Никола Кокарев, Драган Петков и подпоручик Панайотов, охридска – Христо Узунов, Андон Кецкаров, Наум Чакъров, Лука Групчев, Наум Анастасов, костурска Васил Чакаларов, Пандо Кляшев, Лазар п. Трайков, Манол Розов и Михаил Николов, леринска – Георги Папанчев, Михаил Чеков, Лечо Настев-Церовски и Коста Груев.

4) Във всяка околия да ива районни, центрови и селски войводи, четите да се състоят от 30-50 души, без да се ангажират невъоръжени селяни.

5) Изработи се въстанически дисциплинарен устав.

6) Да се набави оръжие за слабо подготвените райони – прилепски, крушовски и др.

7) Да не се напада и избива мирното турско население, защото това се смята за нехуманно.

8) Датата за въстанието се предостави на Щаба да я определи – и то не по-рано от жътвата.

9) Реши се, ако дойдат Пере Тошев, Гьорче Петров и Христо Матов, да влезат и те в Щаба.

Борис Сарафов и Димитър Дечев бяха натоварени да изработят инструкции за обучение на ръководните тела и селяни с оръжие. За всяка околия имаше определени инструктори за обучение. Като такива бяха: подпоручик Димитър Стойков – за Охридско и Кичевско, подпоручик Панайотов – за Ресенско и Преспата, федфебел Иван Попов – за Костурско, подпоручик Тодор Христов – за Крушовско, зап. подпоручик Папанчев – за Леринско и Парашкев Цветков – за Битолско.

Ето съдържанието на Протокола, който се държа на конгреса. Самият оригинал не е запазен, аз давам препис от бележките на Васил Чакаларов.

П Р О Т О К О Л
на революционния конгрес, свикан от Втори македоно-одрински революционен окръг


 
ЗАСЕДАНИЕ ПЪРВО

Днес, 20 април, 1903 година, часът 12 по турски сутринта, по поканата на ръководителите на ІІ Македоноодрински окръг, се събрахме в место, посочено от него – с. Смилево, Битолско, окръжните ръководители на Битоля: Анастас Лозанчев, Георги п. Христов, Георги Пешков; делегати от Централния комитет: Даме Груев, Борис Сарафов, Димитър Дечев; делегати от подвижните ръководителни тела (и неподвижните градски): Битолско-Пелистерски участък: Георги Сугарев; Смилевско-Гяватски: Цветков; Марийовско: Нисола Петров; Костурско: Васил Чакаларов и Кляшев; Леринско: Георги Папанчев и Чеков; Ресенско: Кокарев, Славко Арсов, Велян Илиев и Панайотов (поручик). Отсъстваха делегатите от районите: Демир-Хисарски, Крушовски, Кичевски, Прилепски и Охридски. Обаче беха на път и се очакваха да пристигнат.

Преди да се пристъпи към дневния ред и се открие конгреса, обяви се от окръжните ръководители, че се свиква настоящия конгрес, в който ще се предложат ред въпроси, но за да се спази реда, ще трябва да се избере един председател – Даме Груев – и нужното число за секретари: Парашкев Цветков и Георги п. Христов, след което се пристъпи към разглеждане на въпросите, предложени от окръжните ръководители. Предвид на туй, че некои от делегатите отсъстваха за дневния ред, първоначабно избраха се за разисквание следните въпроси:

І. Разпределение на военните и морални сили; подготовка до и във време на въстанието.

ІІ. Длъжности и права на началническия персонал; до и във време на въстанието.

ІІІ. Що да се прави с невъоръжените и негодни хора; стари, жени и деца във време на въстанието.

ІV. Кой е собственик на оръжието.

V. Уравновесяване на оръжието.

VІ. Определяне на времето за въстанието.

След всестранно обмисляне по казаните въпроси,  реши се:

1. За да има правилно ръководене на въстанието, силите на окръга и командуването се разпределиха както следва: един Главен Щаб за целия окръг, районни началници, войводи и въстаници. За Главния Щаб избраха се следните лица: Даме Груев, Борис Сарафов и Ташко Лозанчев. А като техни заместници, в случай на нещастие, да се допълнят срещу Даме – Георги п. Христов, срещу Борис Сарафов – Петър Ацев, срещу Лозанчев – Лазар п. Трайков. Казаните лица се определят от конгреса и ще действат отсега нататък, а ако биха дошли някои нови сили, предоставя се на Щаба да се разпореди с тях, както намери за добре, като се придържа строго в ръководящите принципи на Организацията. Основният Щаб, който се конституира, подлежи на сменяване само от окръжния конгрес. Състави се списък от районните ръководителни тела във времето на въстанието, но окончателното пренасяне се отложи след дохождането на другарите от другите райони. Що се отнася до назначаването на местните войводи и разпределението на въстаниците, предостави се на районните началства да сторят това, за да могат да се подготвят всички ония сили, които наново се проектират за войводи през време на въстанието; реши се за такива да се устроят на неколко пункта специални подготвителни курсове, дето да могат в едно кратко време да се обучат и след туй да поемат възложената им работа.

След като се разотидат всички ръководителни тела по районите, веднага да разпределят въоръжените сили в района си на чети в численост от 30-50 души и да се правят с тях тайни практически обучения (походен ред, поединичен, стрелба и пр.) – доколкото местните условия им позволяват. Да се започне събирането на храна: жито, сол, едър и дребен добитък по доброволен начин, убеждение, а във време на въстанието – по наложителен начин, като се издава на стопанина срещу вземаното от него разписка, подпечатана с окръжния печат и подписана най-малко от един от ръководителните началници. Да се вземат бързи мерки за приготовляването на дрехи, обувки, медикаменти и пр., да се изберат специални хора за интендантската служба, както и за приготовляване на патрони и т.н. Относително правата и длъжностите на началническия персонал реши се да се изработи специален въстанически дисциплинарен устав. Заседанието се закри в 12 часа по турски вечерта.

-----
ЗАСЕДАНИЕ ВТОРО

Заседанието се откри на десет часа по турски сутринта и присъстваха вси явивше се на предидущето заседание лица, както и пристигналите през нощта прилепски делегати: Тале Христов и Йордан Тренков. След като се изясни на новодошлите целта на конгреса и се прочете извършеното в първото заседание, се пристъпи към дневия ред: Що да се прави във време на въстанието с невъоръжените хора: старци, жени и деца. Подир кратки дебати се реши да се отложат тия въпроси за когато се разглежда начина на въстанието. Пристъпи се към разискване на въпроса кой е собственик на оръжиет на въстанието и се прие, че собственик на частното оръжие е всякой, който си го достави на свои средства, обаче предоставя се на усмотрението на местното началство, за да се прибере по какъвто и да е начин, както се намери тогава за нужно. Що се касае до въпроса за уравновесяване на оръжието в окръга и районите, реши се: чифтетата, кременячките, евзалиите – излишни в един район, да се дадат на други. Предоставя се на Щаба занапред при купуване на оръжие в приготвените райони да се разпределя, където намери за нужно. Прочете се изработената част от въстаническия дисциплинарен устав и се прие с некои изменения. Заседанието се закри в 12 часа вечерта.

-----
ЗАСЕДАНИЕ ТРЕТО

Заседанието се откри в 11 часа заранта в присъствието на всички явили се на вчерашното заседание и пристигналите през нощта делегати: Петър Ацев от Прилепско, Никола Карев от Крушовско, Иван Димитров от Порече, Йордан Пиперката и Димитър Матлиев от Демир-Хисарско, Христо Узунов, Тасе Христов, Деян Димитров и Аргир Маринов от Охридско. След като се изясни на новодошлите целта на конгреса и извършеното в предидущите две заседания, внесоха се на дневен ред следните въпроси:

1. Да се определи състава на районните ръководни тела, на които се поверяват районите до и във време на въстанието.

2. Начина на водене на въстанието и какво да се прави с невъоръжените и негодни за въстанието. След дълги делати по първите два въпроса реши се: състава на ръководителните тела на всеки революционен район да бъдат 3-5 лица и се конституираха по общо съгласие, както следва: 1) Битолски район се раздели на две самостоятелни части: а) Пелистеррски район – Георги Сугарев; б) Смилевски район – Цветков, Иман Делев и Георги Павлев; в) Марийовската част, оттатък реката Църна, присъединява се към Прилепския район. 2) Лерински район – Георги Папанчев, Лечо, Михаил Чеков и Коста Груев. 3) Костурско – Васил Чакаларов, Пандо Кляшев, Лазар п. Трайков, Манол Розов и Михаил Николов. 4) Преспански район – Никола Кокарев, Веле Илиев и Наум Фотев. 5) Ресенски – Славейко Арсов, Драган Петков, Алек. Панайотов. 6) Охридски – Христо Узунов, Андон Кецкаров, Наум Чакъров, Наум Анастасов и Димитър Стойков, поручик. 7) Кичевски – разделя се на две самостоятелни части: а) Горна и Долна Копачка и Долна река – Лука Джеров, Янаки Янев, Арсо Мицов, б) Ръбетин-кол и Порече – Георги Пешков, Ванчо Мичуков (Сърбаков), Янаки Петров (Орландски), Цветан от с. Свето Враче. 8) Демир-Хисарско – Йордан Пиперката, Георги п. Христов, поп Кузман (с. Бабино) и Христо Пасков. 9) Крушевски – Тома Никлев, Никола Карев, Тодор Христов (офицер). 10) Прилепски – Петър Ацев, Тале Христов, Йордан Тренков, Никола Петров. Всички посочени сили се допълват и изменяват по усмотрение на Щаба.
 
Относително начина на водене на въстанието след дълги разисквания се прие:

а) Въстанието да бъде повсеместно – всички райони на окръга да въстанат.

б) Предвид на това, че само една част от населението е въоръжено, за да може военните действия да бъдат по-продължителни и по-упорни и да се ангажира въоръжената част от населението в борбата, реши се едно: да се действа партизански. Характера и начина на тези действия се определя така: В деня на въстанието да се вдигнат всички въоръжени сили из районите на чети, според предвидените разпореждания от местните началства, съгласно вземеното решение от първото заседание в конгреса. На останалата част от християнското население да се внуши да не придружава четите, освен ако последните биха имали нужда от техните съдействия. На въоръжените сили, подигнати по такъв начин, се възлага следното: Първо: прекратяване на пътните, телеграфните и пощенски съобщения и недопускането за въстановяването им от страна турската власт през време на въстанието. Второ: обезоръжаване на турското население, доколкото се може. Трето: нападение на правителствени учреждения. Четвърто: нападението според обстоятелствата на всяка турска команда, била тя войска или башибозук. Пето: браненето на християнското население, включително и чужди поданици от турските нападения. Шесто: запрещаване да се напада мирното турско население и да се посега на турски жени, деца и старци. Седмо: обикновено четите да действат пръснати из районите. Те могат да се групират 2-3 и повече за некакви крупни предприятия и после пак да се разпръсват. Определи се при туй четите да държат винаги нападателно поведение. Осмо: задължава всички войводи с четите си дасе притечат на помощ на всека чета, която е завързала сражение с противника. Девето: началствуващите лица да доведат куриерската служба до максимум във време на въстанието. Десето: проявяването на инициатива в духа на гореизложения начин във времето на въстанието е задължителен за всички.

 Заседанието се закри в 1 часа вечерта.

-----
ЗАСЕДАНИЕ ЧЕТВЪРТО

Заседанието се откри на 24 април в 7 часа след пладне. Присъстваха всички предидущи делегати и пристигналите от Кичевския район свещеник Тома, Арсо Мицков, Димитър Спространов и Васил Попов. След като се посочи целта на конгреса и се прочетоха взетите решения в миналите заседания, с които напълно се съгласиха пристигналите, пристъпи се към дневния ред: определяне времето на въстанието. Реши се взетите решения относително подготовката и разпределението на силите да се приведат час по-скоро в изпълнение и районите да бъдат готови за въстание не по-късно от края на м. май. Представителите на Щаба да определят датата на въстанието съобразно гореизложените обстоятелства. При туй задължават се районните началници своевременно да съобщат заплашителното положение на районите им.

На край прочете се въстаническия дисциплинарен устав и се прие окончателно. Заседанието се свърши в дванадесет и половина часа вечерта и конгресът се обяви за закрит.

(Следват подписите на делегатите).


След привършването окончателно на работите в конгреса всички се разотидоха по районите си. Аз и Лозанчев тръгнахме с четата на Парашкев Цветков за Битолско. Оттам с куриер влезнахме в града. Рано сутринта успяхме да се промъкнем незабелязано в Битоля, в Ени-махале. Върнахме се главно да ликвидираме със сметките и да доизпратим някои оръжейни материали, превързочни материали и медикаменти и други по районите, след което веднага да заемем възложените ни от конгреса длъжности. Войводата Цветков, след като се раздели с нас, беше стигнал в обиколката на района си до с. Могила. Там беше случайно разкрит и обсаден от войска. Беше с 16 души четници. Като е видял, че е здраво обсаден и няма възможност да отстъпи, решил да се бие, щом се открие. Почти цял ден, 8 май, се води ожесточено сражение. Градът е на час и половина разстояние, та турците от там докараха оръдия и разрушиха къщите, гдето се бе залостила четата. Там турците дадоха сума жертви, между които и главния полицай Саид Ефенди, паднал убит още от първата пушка. От нашите, освен войводата Цветков – който се би геройски – паднаха убити 8 души четници. Там загина Кочо Песнаджиев от Битоля – един много храбър и решителен момък, който беше всецяло предан на делото. Той беше заедно с мене в затвора и след амнистията той бе първият, който нарами пушка и стана четник. Умре си спокойно, понеже си отплати на полицая Саид Ефенди, който беше главният инквизитор на арестуваните в Битоля. Там също загина и дядо Андрея – стар четник от четата на Марко Лерински. Той беше стар хайдутин и другар на Чакревци от Прилепско. От четата се спасиха само 8 души.

Точно тоя ден, 8 май, аз напуснах Битоля и се въоръжих в моето родно село Кърстофор. Там намерих четата на Аце Коларчето, която се готвеше през нощта да се притече на помощ на Цветков. Но беше вече късно, сражението беше прекратено. Пък и беше доста далече. От другата страна тръгнал за помощ и Георги Сугарев с около 50 души. Съвсем случайно през нощта го пресерещат кметът на с. Могила, Никола Мешков и син му ученик Атанас, които успели да се измъкнат през кородона и му казали: “Безполезно е да се върви, всичко е свършено, нашите са избити с оръдия”.

След като се въоръжих, за пръв път се срещнах с Георги Сугарев от с. Логоварди. Той ме беше очаквал. Оттам заедно потеглихме за Демир-Хисарско, където се намираше Щабът. Пък и трябваше да си заема района, определен ми от конгреса. Демир-Хисарско не ми беше никак по желание; дори и в самия конгрес бях изтъкнал, че тоя район не е за мене, защото не виждам някои особени задачи да се изпълняват там през време на въстанието. Бях предложил да се даде на некой друг. Обаче конгресът ми наложи да приема – все поради Йордан Пиперката, който беше див, своеобразен и непокорен – както това изтъкнах и по-горе. Не всеки можеше да работи с него. Всички го знаеха, че е такъв. Действително аз най-добре бях изучил и познал неговите слабости. Самият той изяви желание в конгреса аз да бъда с него.


[Previous] [Next]
[Back to Index]