21. СРЕЩАТА МИ С МИТРЕ ВЛАШЕТО. СРАЖЕНИЕТО НИ В С. ПОДИВИЦА. ПРЕХВЪРЛЯНЕ В ЛЕРИНСКО. СРЕЩАТА МИ С ТАНЕ, ЛЕКО ДРЖЛЕВ. ОБСАДАТА НИ В С. ЕКШИСУ
 

От войводите в Костурско след въстанието беше останал само Митре Влаха да се прикрива с оръжие през зимата. Всички други бяха заминали за България. Зимата той беше прекарал в няколко здрави, неопожарени села. Аз му се обадих от с. Търсие, че съм пристигнал и му определих среща в с. Търсие. Тук за първи път от дълго време се видях с Митре. Като ме видя той просто не можеше да се нарадва, понеже беше останал сам с един двама другари без никаква връзка. Описа ми положението в Костурско, доколкото той го знаеше какво е. Също така той ми разправи, че някои четници са били като предрешени разпръснати по селата, но били разюздани, та той изказа голямо опасение да не би турците да ги заловят живи, както наскоро бяха заловили разбойника Коте. Последният по ходатайството уж на гръцкия владика се легализирал и си седял в къщи като мирен гражданин.

Първа и належаща задача ни беше да приберем разпръснатите по селата четници, да се въоръжат и да влезнат в четата, а не да седят в къщите и да излагат селяните. От изложението на Митре добих впечатление, че населението изнемогва и е отчаяно от опожарените си села. Духът им съвсем отпаднал, тъй като никой от ръководните сили в околията не беше останал, а от друга страна бяха досатъчно отдалечени от центъра Битоля, с която бяха прекъснали всякакви връзки. Тогава аз си казах: Нека най-напред започна от Костурско, то да се преорганизира, та след туй ще се прехвърля в Леринско, което беше запазено във всяко отношение. Поехме с Митре работата. Той с 6 момчета и аз с 6, всичко 12 души чета, тръгнахме по селата. Най-напред започнахме от неговото село Кономлади, което не беше изгорено. Оттам направихме опит да влезнем за пръв път в изгореното село Поздивища. Там кметът беше гъркоман. Селяните се оказаха доста любезни да ни приемат, та ние останахме доста изненадани от това. През нощта се настанихме на квартира в две здрави къщи. На другия ден беше празник, Яновден, 24 юни. Към обяд, тъкмо бяхме полегнали да си отпочинем, съобщават ни тревожно, че войска приижда и обсажда селото. Всъщност още с пристигането ни селяните са съобщили на войската, която квартируваше в съседното село Жерви, помашко село, наброяващо 80 души. Любезното приемане от страна на кмета значи било лицемерно и подло. Аз и Митре, заедно с неговия секретар Пандо Чулков от с. Горенци и двама мои четници бяхме в едната къща на квартира, а другите бяха в другата, съседна на нашата. Между двете къщи имаше и други здрави, неизгорени. Всъщност само те бяха останали неопожарени. Селяните, уплашени, тичат да ни обадят, че войсдката идва и обсажда селото. Тя най-напред дава заповед всички мъже да се съберат при черквата под стража и след това почват обиски по къщите. Ние разбрахме, че сме предадени, гледайки самите мерки и разпореждания, които войската прави. Тогава съобщихме в другата квартира да бъдат готови и да чакат. Докато не дойдат войниците до портата да не отварят огън. Няма друг изход, ще се бием. Аз и Митре се прехвърлихме в друга съседна къща, за които турците не знаеха, че има комити. Всичко било предадено, те знаели точно в кои квартири сме и колко души. Командирът заедно с кмета тръгват право в оная квартира, гдето бяха нашите момчета. Щом той влиза в двора нашите откриват огън и го повалят на прага на портата. Отвсякъде се открива огън и започва сражението. Ние бяхме разположени в три къщи, държим се здраво, не даваме на турците да доближат нито крачка до нас. Те силно обстрлеваха квартирите, опитаха се да запалят къщите на няколко пъти, но все биваха отблъснати с жертви за тях. Жервенци започнаха да викат отделич да се предадем. Познаваха Митре и му викаха: „Ор, Митре, предай се. Не се земи на душа, ор Митре, пиле да си сега, пак не можеш да се куртулисаш”. Митре им отговаря, стреляйки със своята маузерка: „Ето как се предава Митре!”. От наша страна все тъй им се отговаряше с изстрели и песни. Един от нашите другари, на име Иванче от Костенарията, който беше нов и без дълго оръжие, само с един револвер, през цялото време на боя пееше патриотични песни и от време на време им отправяше по някоя псувня. Сражението продължи целия следобяд, чак до вечерта. Турците се разпоредиха да им докарат оръдия от Костур. Щом се мръкна и прекрати стрелбата турците засилиха позициите си от всички страни, за да ни държат здраво обсадени докато им пристигнат оръдията, с които да ни разбият. И наистина, ако имаха оръдия още през деня щяха да ни разрушат къщите и да ни разбият. Вечерта късно ние тихо и незабелязано се прибрахме в средната квартира. Всички живи издрави, само Дине от с. Дреновени беще малко ранен в лицето. Тогава аз и Митре взехме да се съвещаваме малко встрани какво да правим. Да останем нямаше никакъв смисъл ами нариск и на всяка цена ще се опитаме още тази нощ да пробием и да се измъкнем. Помня добре, какво ми каза Митре: „Бай Гьорги, ако е речено някой от нас двамата да падне при отстъплението, дано да бъда аз!” Питам го: ”Защо тъй мислиш, Митре?” Той каза: ” Защото ако аз падна убит, няма да бъде толкова голяма загуба за делото, но ако ти паднеш, ще бъде голяма, понеже делото има нужда от интелигентни сили”. Това са думи буквално казани от Митре, който беше прост и самоук, но притежаваше висок дух и природно надарена интелигентност. Той стоеше по-високо от всички други прости войводи. Макар че беше неук, той разбираше въпросите по-добре от един интелигентен ръководител. Тази негова преданост и този негов жест ми направиха дълбоко впечатление и не мога да ги забравя. Аз тогава му казах: „Хайде Митре, Господи, правдата е с нас. Може и двамата да останем живи и здрави”.

Неговите думи ми дадоха още по-голяма вяра и кураж, че ще се спасим живи и здрави от тази здрава обсада. Събухме си обувките, поставихме ги в раниците и тръгнахме да отстъпваме. Пръв върви Дине, който познава селото, след него вървят двама от моите четници, подир тях Митре, след него аз и другите останали. Тихо, без никакъв шум, отворихме външната порта на къщата и предпазливо прекрачихме улицата. Турците не ни усетиха. Залегнахме да се ослушаме. Наново настъпихме и тогава турците ни усетиха и откриха огън. Ние вървим направо напред срещу огъня и викаме: „Готови, бомбите напред!” А имахме такива. Турците от страх са разпръснаха, напуснаха позициите си и ние успяхме да влезем в един двор, заграден със стена. Те стреляха, но куршумите не ни засягат, понеже вече бяхме добре закрити. Почти през цялата нощ се прехвърляхме през огради и стени, докато най-сетне стигнахме до края на селото. Позициите на турците преминахме сполучливо около квартирите. Сега оставаше външния кордон около селото. Турците стреляха при всяко шумолене, благодарение на което ни се даваше възможност да се ориентираме къде са и къде ги няма. Добитъкът не беше прибран предния ден, та беше пръзнал по царевиците. Ние пък с влачене, тихо през нивите и царевиците успяхме да се измъкнем от последната обсада, без да бъдем забелязани. Изкачихме се на един връх и оттам на другия ден наблюдавахме разположението на войската около селото. Те стоят и пазят позициите си, като смятат, че ние още сме в селото. Селяните ги уверяват, че няма никакви комити, турците не вярват, със страх и предпазливост настъпват. Разбира се не намериха нищо, само празни гилзи от манлихери и разрушени тавани и прозорци от сражението.

Отпочинахме си спокойно. Решихме след като се оттегли войската веднага да накажем предателите в селото за назидание. След няколко дни те бяха заловени и наказани най-строго. Това сполучливо сражение беше първо след въстанието. Турците дадоха около 30 души жертви, начело с командира, а ние – нито една, само един леко ранен. Веднага се пръсна слух, че ние излезнахме победители и с голям морал и авторитет в цялата околия. Вдъхна се вяра в народа отново, че ние сме пак сила и ще бъдем и занапред такава. Тогава казах на Митре: „Сега ще видиш как селяните ще започнат сами да ни викат в селата”.

Действително така и стана. Заедно с Митре обиколихме селата в Корещата, напривехми събрания. След това оставих Митре да обикаля селата, а аз се прехвърлих в Леринско. Пристигнах в с. Ексишу. Там извиках войводите Тане Горничевски, Леко Джорлев и Пандил Шишков на среща, т.е. на конференция. Това беше на 16 юли 1904г.

Откакто бях напуснал Леринско през есента не изглеждаше тъй зле. То не беше нито тъй разорено нито населението така отчаяно, както в Костурско, защото там селяните бяха запазени. Духът ми се видя по-бодър, по-запазен. Намерих по-добър прием в селата, които обиколих.

В с. Ексишу засезавахме няколко дена с войводите. Описах им положението на нашия въпрос, как е поставен външно. Осветлих ги по конгреса в Прилепско. Прочетох им новия проектоустав и правилник и разисквахме по неговото прилагане. И там най-напред организирахме нелегалните групи, като на всяко група определих район, а именно: Пандил Шишков да ръководи Ексишулския район съ селата Ексишу, Негован, Айтос, Любетино, Зелениче, Сребрено, Прекопана. Тане Горничевски – Баница, Церово, Горничево, Пътеле, Сурович, Росен, Забърдени, Борещница, Чеган и пр. Леко Джорлев – Сетина, Вощарани, Крушоради, Сович, Живойна, Попадия, Попължени, Върбени, Неокази и Арменохор. За Нередския район нямаше войвода, та временно останах аз да го ръководя. Там влизаха селата Неред, Долно и Горно Котори, Логен, Кучковени, Лесковец, Песочница, Крапишина, Търсие, Арменско, Буф и пр.

Дадох им нужните инструкции да се преорганизират селата в духа на новия проектоустав и правилник. На привършване на работата и там не бяхме пощадени от будното шпионско око.

Една заран на 16 юли се видяхме обсадени от многобройна войска, която беше дошла от с. Сурович. Да се излиза и отстъпва беше невъзможно. Тогава решихме да седим и чакаме какво ще излезе. Надеждата ни беше, че селото е голямо и къщите здрави, та си казвахме: „Докато правят обиски ще настъпи нощ”. Преди да започнат обиските ние се преместихме в други квартири. Бяхме всичко 25 души. Научихме, че предателството е от гръцкия свещеник поп Дуце. Обиските започнаха от рано и то на няколко участъка, за да не можем лесно да се прехвърляме от една къща в друга. Ние все пак успяхме да се прехвърлим в обискирани къщи, понеже селото беше здраво организирано. Най-много ни помагаха жените. Те се показаха герои, особено при прехвърлане от една къща в друга, когато пробивахме стени. Жените постоянно ни държаха в течение на движението на войската. Пробихме четири стени и през дупки се прехвърляхме в други къщи. Целия ден турците непрестанно търсеха при все по-силно настояване на шпионина: „Търсете. Тука са”.

Макар да бяха убедени, че сме тук, турците като че ли не искаха да ни открият. Навярно не са се решавали да ни открият от страх да не дадат жертви, защото виждаха какви здрави къщи имаше селото за бой. Най-после се отдръпнаха и отстъпиха към Сурович. Вечерта веднага ние излезнахме вън от селото, понеже знаехми тяхната тактика – през нощта пак да ти обсадят с по-големи сили. И наистина след излизането ни от селото турците отново го обсадили. На другия ден от гората ние наблюдавахме колко многобройна войска беше дошла. Казвахме си: „Колко добре сторихме, че предвидихме и излезнахме. Иначе щяхме да дадем жертви и селото да пострада”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]