Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
31. ВЛАЧЕНЕТО НИ ПО ЗАТВОРИТЕ. В АИДИН ПОД ПОЛИЦЕЙСКИ НАДЗОР. БЯГСТВОТО МИ ОТТАМ В ПИРЕЯ И СОФИЯ

 
В солунския затвор „Еди куле” ни държаха две седмици. Там по застъпничество на Панче Дорев задържаха само Аце Дорев и д-р Г. Николов, а нас, останалите, ни качиха на парахода „Мармарос” и ни изпратиха в Цариград. И там ни държаха около две седмици. В затвора дойде Панчо Дорв да се видим. Той ни обеща, че всичко ще стори, което е възможно, да ни оставят поне в Цариград както това успял да направи за Аце и доктора. Нищо не помогна. Една заран тикнаха ни в една затворническа кола, собствено наблъскаха ни по шест души в колата като стока и ни откараха в парахода и оттам в Смирна. От Цариград параходът потегли денски. Случи се голям пасажерски параход, имаше доста пътници. Ние бяхме на кувертата, където беше забранено никой да не се приближава до нас като до „прокажени”. През целия  път ни наблюдаваха пътници европейци, чудеха се и искаха да разберат що за хора сме така оковани във вериги.  След като параходът излезна от Дарданелите и зави край малоазиатския бряг, вече беше залез слънце. Тогава ние, под настроението, създадено от хубавото време и слънце, спонтанно запяхме песента на Байрон: „Към запад плувам...”. С това още повече обърнахме вниманието на пасажерите. Те започнаха да ни гледат със симпатия и да ни пращат цигари, като любопитстваха да разберат какви сме. Разбрахме сме по френски, че сме българи и политически затворници от Македония. Започнаха да ни гледат по симпатично и да ни снимат. В Смирна се разделихме. Нас свалиха и откараха в затвора, а те си продължиха по пътя. В смирненския затвор прекарахме най-тежко, защото бяха н натикали в една малка стая, която не събираше 15-20 души, а ние бяхме около 40 души. Там прекарахме най-горещото време – почти целия месец май без никакъв чист въздух. Стаята имаше само един прозорец и врата с железни решетки, откъдето идваше малко светлина и въздух. От разваления въздух и горещината щяхме да измрем. Бяхме се обърнали на скелети и жълти като восък. Освен, че стаята беше тясна, но и нужникът вътре беше открит. По едно време от мъка решихме да продупчим стената и на риск да избягаме. Почнахме да работим и таман бяхме отворили дупка в стената, една заран ни извадиха вънка и ни оковаха във вериги около шията за път към Подрем кале и Родос. Туриха ни на врата халките и ни наредиха по 15-18 души на една верига. Случи се моята верига много тясна, просто не можех да дишам. Протестираме да ми я сменят, но кой те слуша. Тогава всичките 18 души във веригата легнахме на земята и казваме: „Никой от нас няма да мръдне, докато не смените халката с по-широка”. Тогава старшията на командата обърна внимание и веднага нареди да ми се смени. Това беше излизане на чист въздух, точно един месец слд влизането ни в този затвор, макар и оковани в желязо. Това за нас бе по за предпочитане.

Подкараха ни към пристанището, за да ни качат на едно малко параходче от компанията „Хаджи Даут”. По улиците наизлезе свят да ни гледат как ни влачат завързани за гушата и немилостиво блъскани от войниците, като че ли пред себе си имат зверове, а не хора. Качиха ни на параходчето, в което нямаше други пътници, освен стока.

По пътя – други изтезания. Денски ни оставиха на кувертата нарочно, за да ни пече горещото слънце като гущери, а нощем ни блъскаха в хамбара при стоката. Целият път продължи все тъй – близо една седмица – до Родос. Когато някой ставаше, за да иде по нужда, трябваше непременно всички да идем до нужника и да се сгъстми, да се притиснем един до друг, за да му пуснем по дълга верига, та нещастният да отиде по нужда. Мъките и терзанията до Родос просто са неописуеми. Двама умряха от мъки, щом ни свалиха веригите в Родос. Там ни вкарах в калето, като ни посочиха четирите порти на калето и ни заявиха, че сме свободни да ходим вътре, но никак вън от портите. Фотографираха ни. С такава присъда бяхме 13 души, докато другите бяха оставени в Подрум кале, понеже те бяха за там. Хванахме си по една турска къща за квартира. Понаредихме се малко и поотпочинахме, но не бе за дълго време. Турското население, възмутено, че сме били в турската махала, протестира пред властта да ни вдигнат оттам. Не се минаха две седмици и ни вдигнаха оттам, за да ни върнат в Подрум кале, при другите затворници. Сега ни вкараха направо в затвора. Лежахме там около три седмици. Може би щеше да бъде за дълго, ако не протестирахме, че ние не сме за затвора, а за свободни в крепост. В Подрум кале престояхме шест седмици – по свободни, отколкото другите затворници. Там ни завари амнистията на султан Мехме Решад V по случай неговото пътуване в Македония. На всички политически затворници, които бяха по затворите в Македония и тези в Мала Азия с леки присъди се даде амнистия, а нас, които бяхме с присъди „доживотен затвор”, замени тая присъда с „менефи”, т.е. свободни в Мала Азия под полицейски надзор. Аз, Александър Ефтимов, Григор Божинов, Лаки Кондарков и Васо Клисаров – пет души, ни изпратиха в гр. Адин, други изпратиха в Смирна, Бурса, Синоп и др. А Петър Ацев с двама, които бяха с нас, върнаха обратно в родоското кале. В Аидин ни освободиха, като ни заявиха, че трябва да се явяваме по два пъти на ден пред полицията и да се разписваме. Хванахме си квартира в гръцката махала. Там имаше гърци, турци, арменци. Населението възлизаше на около 30 000 души. Минаваше железницата Смирна – Коня. Там намерихме български варджии от село Киреч-кьой (Солунско) и кюмюрджии от село Цапари и Гявато (Битолско). Живеехме свободно и получавахме вестници от България, както и писма редовно. Там прекарахме около два и половина месеца. Същата година, през месец ноември, се обяви италияно-турската война за Триполи. Именно това ни даде повод да замслим да бягаме оттам, защото си казвахме: ако се влоши положението на Турция, възможно е да стане опасно за нас. Това едно, а друго: отношенията между България, Сърбия и Гърция взеха да се подобряват с насока срещу Турция. На всеки случай стоенето ни се виждаше опасно. Ето защо аз, Александър Ефтимов и Васо Клисаров решихме един ден да избягаме. Другите двама – Григор Божинов и Лаки Кондарков – не се съгласяваха по никой начин.

Една заран, след като се разписахме в участъка, ние тримата се върнахме в къщи и обмислихме как о кога да бягаме. Алекси и Васо все се колебаят, когато дойде момент да тръгнем. Тогава аз си взех само горното палто и им казах: „Хайде, аз тръгвам!” Те още не се решаваха. Казах им: „Сбогом!” Излязох спокойно вън от града и си тръгнах по железопътната линия, за да стигна съседната гара на Айдин и оттам да чакам влака за Смирна. Стигнах гарата, извадих си билет за Смирна и зачаках прстигането на влака от Айдин. Тъкмо беше пристигнал влака и аз се готвех да се кача, гледам отдалеч двамата другари Алексо и Васо тичат запъхтени, за да не пропуснат влака. Веднага им извадих билети и се качихме заедно тримата в едно купе. За наше щастие две минути след това влакът потегли. Пътувахме, но все нащрек и със страх. Уговорихме се да не приказваме български, за да не се открием. Късно вечерта пристигнахме на гара Смирна. Планът ни беше още на другия ден да заварим някой параход и да се качим, та където ще да ни отведе, само и само де сме вън от Турция. Излезнахме край морето, мислехме цялата нощ да прекараме будни, но есенна дълга нощ, не върви лесно. Най-после се принудихме да идем на хотел и поспим малко. В хотела се представихме за гърци, уж от Кавала. Още рано заранта напуснахме хотела, за да търсим кантората на един българин, с когото се бяхме запознали по преди, когато минахме през Смирна за Айдин. Той се казваше Бакалов. За наше щастие веднага го намерихме. Той много ни услужи, за да можем да се промъкнем през митницата и полицията и да се качим на парахода. От него се осветлихме и ориентирахме кой параход ще потегли и за къде. От кея видяхме самия параход „Терапия” – германски, който след един час се готвеше да тръгне. Тогава трябваше на всяка цена да се мине митницата и да се превозим с лодка до парахода, понеже той не беше на брега. И там на стълбата стоеше полицай, коъто преглеждаше паспорти, и оттам трябваше непременно да се мине – от никъде другаде. Принудени бяхме да измислим някое средство, собствено Бакалов ни подсети да минем за комисионери търговци уж, като носим в една книжна кесия фасул за мостра в парахода, а не като пътници, понеже бяхме без всякакъв багаж, а  и паспорти откъде ще имаме. Най-напред аз направих този опит, като взех една кесия с фасул и рискувах, като казах на другарите: „Вие стойте на брега и гледайте. Ако успея благополучно да мина през полицейските постове, тогава и вие същото ще направите. Ако ли ме заловят, бягайте и се спасявайте кой както може”. Минах пред самия полицейски без всякакви спънки – види се защото ме видя, че съм без никакъв багаж, та нито даже ме запита, както правеше с другите преди мен. Качих се на една лодка и тръгнах към парахода. Едната опасност избегнах, сега ми предстоеше друга. На входа на парахода стоеше и проверяваше друг полицай. Там ми услужи и помогна лодкарят, макар че беше турчин, срещу една бела меджидия, която му обещах като възнаграждение. Минах сполучливо и тази опасност. Стъпих вече на чужда територия. Тогава веднага казах на лодкаря, който вече се беше сетил каква ми е работата, да доведе двамата другари, които му посочих на брега и същевременно му обещах и даже показах една турска жълтица за услугата. По същия начин се спасиха и минаха благополучно и другите. Извадихме си билети за пътуване с парахода до Пирея. След половин час параходът потегли. Като се видяхме спасени, неописуема радост почуствахме. Чудехме се и си казвахме един на друг: „Нима всичко това е вярно или е сън”. Веднага хвърлихме в морето турските фесове и ги заменихме с каксети, които бяхме запазили за всеки случай и казахме: „Сбогом Турцио!  Дано като се върнем един ден вече не те намерим в нашата родина”.

И действително тъй стана след една година.

На другия ден заранта пристигнахме в Пирея. Там се оказа, че има карантина срещу холера. Свалиха ни от парахода и ни откараха заедно с другите пътници на един близък остров, гдето ни държаха два дена под карантина. Аз и друг път бях минавал през Пирея и Атина, та лесно можехме да се оправим и да се доберем до българската легация в Атина. Тогава български агент беше Хаджимишев. Той любезно ни прие и ни услужи с пари до Бургас. Гръцките власти изобщо добре се отнесоха с нас. Никакви спънки не ни направиха при слизането, макар да нямахме паспорти и да разбраха какви сме. Тогава друг вятър духаше в гръцката политика спрямо България . Беше се заговорило за приятелство.

До Бургас стигнахме благополучно. Българските власти в Бургас щяха да ни арестуват, понеже сме били без паспорти, ако не беше се застъпил за нас адвокатът Димитър Стефанов, който ми беше познат още от Битоля като директор на гимназията през 1901 г.

Оттам до София пътувахме безплатно, придружавани от един стражар. И в София щяха да ни тикнат в І участък при другите арестанти, но благодарение на познати, които веднага се застъпиха, бяхме освободени.


[Previous] [Next]
[Back to Index]