Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
30. ОБЕЗОРЪЖИТЕЛНАТА АКЦИЯ В МАКЕДОНИЯ. АРЕСТУВАНЕТО МИ.   ОСЪЖДАНЕТО МИ НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР И ИЗПРАЩАНЕТО НА ЗАТОЧЕНИЕ В МАЛА АЗИЯ

 
Тъкмо по това време в Македония, особено в Скопкско и в Битолско, ставаше обезоръжителната акция от страна на младотурската власт. За тази цел специално беше назначен Тургут паша с многобройна войска. Той започна да обезоръжава най-напред Скопския и Битолския вилаети. В Скопско започнаха усилени арести и побоища, нечути изтезания за да се предава оръжието. Някои, не можейки да издърпят изтезанията и побоите, предаваха оръжието си, други, нямайки такова, бяха принуждавани да купуват и да го предоставят, понеже по списък им го търсеха, а трети забягнаха и станаха нелегални. Всичко това се слушаше и разбираше в Цариград, докато бях там. Аз предчуствах, че ще дойде ред и за нас в Битолско. Ето защо се двоумех дали да се върна в Битоля или не, тъй като знаех какво ме очаква, щом си отида. Допитах се до Панчо Дорев, който беше депутат в турския парламент и при това близък на министъра на вътрешните работи. “Талай бей, какво да правя, дали да си ида в Битоля или пък да забегна зад граница?” Той ме уверяваше, че в нашия край няма нито на един човек косъм да падне от главата, особено на интелигенцията. Каза ми “Имам това обещание от министъра”. Обачи всичко било голи думи. Аз се полъгах и щом свърши конференцията се върнах в Битоля. Не се минаха две седмици Тургут паша се яви със своята орда от Албания и обяви военно положение и почна по същия начин както в Скопско, с прибиране на оръжието. Една заран на 14 септември 1910г., вторник, на самия ден Кръстовден като ставам виждам обсаден не само града, дето се казва пиле не може да прехвръкне, но и квартирата ми бе обсадена от войска. Дойде един полицай, придружен от войници с пушки на щик и ме взе като ми каза: “Ефенди, заповядай, бего те вика малко в участъка”. Аз разбрах каква ще ми бъде участта.

Предвидях, че ще има бой. Ето защо казах на жена си да ми даде по-дебели чорапи да си ги обуя на краката. Взех си дебело палто и тръгнах под конвой в участъка. Там намерих д-р Николов и други граждани, арестувани преди мен. Оттам ни откарах в казармата – всичко около 300 души от целия град. В това число имаше и гърци, начело с владиката, но после се разбра, че това е било една маневра. Още същия ден владиката и гърците бяха освободени. След някой ден освободиха и другите граждани, задържаха само мен с 15 души – точно тези, които им бяха необходими. По списък бяхме предадени от наши изменници и изроди.

Още на другия ден ме отделиха от другите и ме тикнаха в един долап (карцер) – тясна и тъмна стаичка, при осъдените за престъпления войници в казармата. Там ме държаха четири дена в абсолютна неизвестност и изолираност. Домашните ми щяха да полудеят като не знаеха къде съм и какво става с мен. Търсеха ме три дена и едвам на четвъртия ден разбраха, че съм жив и здрав в долапа. Кой знае какви са били намеренията на турците.

От долапа ме извадиха и веднага ме отведоха на разследване. Аз се чудя в какво ме обвиняват. Първият въпрос, който ми зададоха, беше за оръжие – както очаквах, след това дали съм бил в комитета, дали съм знаел, че крушовският войвода Блаже Биринчето е дошъл от България с чета. Като им казах, че не зная, почнаха да се смеят и да ми се подиграват. Не вярват, разбира се. Някои от гражданите при нанасяне на побой и при изтезанията признали някои неща, тайни на организацията – и то за минали работи. Между тях беше и Никола Кусото, който ме беше посочил на първо място и ми приписал такива работи, за които и хабер си нямах. Той беше казал на следователите инквизитори, че съм член в окръжния комитет, притежавам печата и архивата и прочие. На другия ден пак ме извадиха на разследване. Това ставаше в казармата пред двама млади офицери, които бяха инквизиторите. В единия ъгъл на стаята видях сноп тояги, приготвени нарочно за бой, а в другия –окачен протретът на султан Мехмед Решад V.

Щом видях обстановката и настроението на офицерите схванах работата – че отива към бой и изтезания. Поканиха ме да седна на един стол и ми зададоха въпроса: “Ще кажеш ли истината или не?”. Това ми повториха три пъти. Аз им казах: “Да, ще кажа това което зная”. Тогава ми казаха: “Къде е архивата, що ти я дал Никола Кусото?” Отговорих им, че не зная. Веднага извикаха Никола Кусото лично пред мен. Той, изплашен извънредно много, ми каза: “Георги, не крий и не отказвай, всичко е разкрито. Предай им я архивата, що ти я дадох в училището, завита в червена кърпа, в стаята, що е под стълбата”. След като токазах, понеже беше съвсем невярно твърдението му, веднага двама войници ме повалиха на пода и ми вързаха краката във фаланга с ремъци на пушка и ме стегнаха здраво. Двамата войници ми държат ръцете и вързаните крака, а единият от офицерите – в последствие научих и името му, Исмаил – почна да ми нанася побой, колкото силите му стигат, по краката с тояга. Биха ме до отичане на краката. След това ме обърнаха на гръб и пак започнаха бой, бой до полусмърт. При всеки удар все ми се повтаря: “Кажи къде е архивата, къде е печатът?” Бях почти смазан, не можех да помръдна от мястото, почнах да изпадам в безсъзнание. Веднага извикаха лекар да ме прегледа. На страни чух да шушукат. Лекарят им казва: “Няма да издържи, ако повторите”. И наистина още един път не повториха да ме бият. Войниците ме вдигнаха на ръце като труп и ме заведоха във военната аптека и там ме превързаха. Това ставаше нощно време. Държаха ме в казармите цели два месеца, докато ме изцерят, без да позволят на домашните да ме видят. Жена ми разбра, че съм бит. Подава заявление направо до Тургут паша и копие до консулите – руски, английски и австрийски. Навярно това стресна турците, та взеха бързи мерки да ме изцерят. Всеки ден лекарят ме преглеждаше и превързваше по два пъти. След като ме изцериха, откараха ме в централния затвор и там ме втикнаха в долап (карцер), гдето ме държаха под строг надзор, уединен цели два месеца. Когато ме изкараха от долапа и влезнах при другите затворници, за мен беше един вид свобода. От интелигентните хора там бяха д-р Г. Николов, Андон Кецкаров, Александър Евтимов, Тодор Златков, Христо Илиев, Стефан Иванов – всички от Битоля, от Прилеп: Петър Ацев, Милан Попев, Андон Раев, Георги Трайчев, от Крушово: Миле Станоев, Григор Божинов и други. Имаше граждани и селяни от околията. Същевременно имаше арестувани албанци по политически причини, така че затворът беше препълнен. Някои освободиха предварително, без съд, а срещу нас – по-забележинелните – заведоха дело и ни съдиха във военен съд. Най-тежко обвинение имаше против мене. Около десет пъти ме изкараха на разследване, обвиняваха ме че наново съм създавал революционен комитет, че съм нареждал и организирал чети и прочие. Представиха ми едно писмо от войводата Блаже Биринчето, което било намерено у секретаря му Михо, когато бил заловен жив. Писмото носеше подписа на Тодор Александров и печата на Централния комитет. Няколко души от нас осъдиха, но без да кажат присъдата. Така ни държаха, за да ни тормозят. Докато научим какви присъди имаме прекарахме ужасни тревожни нощи, защото очаквахме най-тежката присъда – смърт. Още повече се изплашихме, когато взеха нощно време някои от нас от леглата им и ги окачиха на въжето по мостовете на река Драгор. И те не знаеха своята присъда. Какви страшни минути съм преживял тогава никога няма да ми се заличат от паметта. Цели нощи съм прекарал в безсъница, тъй като всеки час и минута очаквахме да ни вържат и отведат на бесилката. Аз вече се бях простил с живота, очаквах най-страшния момент, даже правех опити, като си стягах шията да вида доколко ще ме боли и как ще бъде, когато ми поставят въжето на врата – дали много ще се измъчвам, докато издъхна и ред такива мрачни мисли ми минавах през глават.

Най-после, сред тези страшни душевни мъчения и безспокоъни и тревожни дни ни съобщиха очакваните присъди. Аз, д-р Николов, Аци Дорев, Александър Евтимов бяхме осъдени на доживотен затвор – калебен в Родоското кале, други – по 15 години.

След някой ден, без да ни предупредят, оковаха ни във вериги, готови да ни изпратят на заточение. Вестта, че ще ни пращат на заточение като мълния се пръсна в града и всички изтичаха да ни изпращат. Откараха ни на гарата за Солун. Бяхме около 40 души, в това число и няколко албанци. На гарата се беше стекъл целият град да ни види и зпрати. Жени, деца бързат да ни целуват ръце с плач и сълзи на очи. Кордон войници не дават да се приближат, блъскат ги грубо, не оставят никого да се доближи до нас. Веднага ни натовариха като стока във вагона. Докато потегли влакът чуваме да плачат жени, майки и деца. Печална картина представляваше всичко това. Особено трогателно беше, като се изпречи жената на Стойче Поляка, придружавана от 4-5 деца, малки, а самата тя бременна, и като почна на висок глас да плаче и нарежда: “Стойче, Стойче, къде ни оставяш, хляб ни троха нямаме в къщи, умираме от глад...”. Тази картина ни трогна всички и се просълзихме. Тогава д-р Николов, разчустван, не можейки да се сдържи, произнесе кратка реч, с която остро нападна турците. Между другото каза: “Не плачете майки и сестри. Както ни изпращат сега нас, тъй един ден и ние ще изпратим нашите врагове, за да не се върнат още един път. Ние пак ще се върнем живи и здрави!”

Аз бях просто задавен от сълзи. Нищо не можах да продумам, особено като гледах моите две малки момиченца от среща как повдигаха ръчичките си и невинно ме поздравяваха... Само на края припомнихна д-р Николов да каже: “Да живее Организацията! Доле Турция!” Албанците и други започнаха да ръкопляскат. Турците, възмутени от тази дързост, изпъдиха гражданите от гарата, а на д-р Николов се заканиха без да го ударят. През целия път до Солун го измъчваха, като не му дадоха нито да яде, нито по нужда да ходи. Когато ни вдигнаха от Битоля беше 18 март 1910 година.


[Previous] [Next]
[Back to Index]