Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
33. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ В МАКЕДОНИЯ. ПОДПИСВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ СЪЮЗ СРЕЩУ ТУРЦИЯ. ПОМИРЕНИЕ НА ЦЕНТРАЛИСТИ И ВЪРХОВИСТИ. ЗАСИЛВАНЕ НА ЕМИГРАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ. ИЗБИРАНЕ НА НОВ ИЗПЪЛНИТЕЛЕН КОМИТЕТ

 
Младотурците, след като закриха конституционните клубове и след като проведоха обезоръжителната акция, в резултат на която последваха маса арести и заточения, а мнозина станаха нелегални, сами дадоха повод наново да се възобнови революционната организация по градове и села. Наново се организираха чети и почнаха да обикалят по околиите в Македония. От младотурския режим не дойде никакво подобрение, напротив, още повече се влоши положението в Турция. Младотурският комитет системно почна да преследва и убива по-будните хора. Арестува и осъди интелигентни хора и изпрати на заточение мнозина в островите и Мала Азия. Изби подло някои войводи и прочие. При подновената революционна организация за водители минаваха Тодор Александров, Петър Чаулев и Христо Чернопеев, които бяха назначени от окръзите с писмено разбирателство, а не избрани от общ конгрес. За задгренични представители минаваха Тодор Лазаров, Павел Христов и Ефрем Чучков. Последните двама по свои съображения бяха се отказали и бяха се настанили на частна работа. Оставаше само Тодор Лазаров за задграничен представител до Балканската война. Пред 1912г. През лятото движението вътре започна да се засилва. От друга страна отношенията между балканските държави България, Сърбия, Гърция и Чрена Гора бяха се подобрили. Между България и Сърбия се подписа съюз срещу Турция. В печата се заговори усилено за общ балкански съюз, който впоследствие се осъществи и изрази във война срещу Турция. Във всички среди настъпи едно оживление, едно силно настроение за война. Печатът все с това се занимаваши и писа за вътрешни произшествия. Тук емиграцията, която беше организирана в благотворителни братства, почна да се раздвижва. При това новосъздадено положение в Турция и Балканите още съществуваше напрежение между борците на Македония – за най-голямо съжалетие. Това бе враждата между тъй нареченото върховистко течение – от една страна и вътрешната организация – от друга страна. Начело на първото течение стояха полковник Стефан Николов – запасен, Александър Протогеров – запасен подполковник, д-р Димитър Владов и подполковник Петър Дървингов, а на другото – Милетич и Георгов. По силата на обстоятелствата, които тогава се развиваха, налагаше се едно помирение на двете течения. Освен това интересът на делото го изискваше, пък и никакъв смисъл нямаше да съществува и продължава такова разцепление между борците на Македония, щом ввече настъпи едно съзнание между всички балкански държави за една задружна борба срещу общия враг Турция. Тогав аз, Павел Христов и Димитър Влахов, които бяхме добре осветлени в какво се състоят главно различията на двете течения (върховисти и централисти) взехме инициативата да се постигне помирение. След размяна на мисли с хора от двете течения тази наша инициатива намери пълно одобрение. Това още повече ни насърчи да продължим осъществяването на тази идея. За тази цел именно в едно събрание от тесен кръг се избра комисия в състав д-р Димитър Владов, аз, Павел Христов и Петър Дарвингов. Веднага ние, комисията, влезнахме в преговори с представителите от двете страни. По-голяма примирителност и отстъпчивост се забелязваше у върховисткото крило. Ето защо ние предпочетохме да изслушаме мнението на другото крило, т.е. на централистите – вътрешните, както се наричаха. Най-напред срещнахме Христо Матов. След като ни изслуша с твърде голямо внимание той с три лаконични думи ни отхвърли. Ходихме при Тодор Лазаров. И той категорично отказа за всякакво разбирателство и помирение и си остана неотстъпчив. Той беше болен в последния период на туберкулозата и почина в навечерието на Балканската война в красноселския санаториум. Собствено, той се самозастреля, като чу, че войната е обявена, като казал следните думи: “Македония е изгубена”.

От професорите срещнахме само Милетич, но той не можа да каже никакво собствено мнение, докато не чуел какво мисли по този въпрос Тодор Александров. Втори път се срещнахме с Христо Матов, защото той минаваше за идеолог на вътрешните, към които и аз се числех с една малка разлика. От него най-много зависеше да се постигне споразумение или не. Аз познавах неговия дълбок възглед, който често пъти бях чувал той да повтаря в беседите си: “Свободата на Македония ще дойде след една военна намеса”. След дълги частни и общи разисквания и спорове с Христо Матов по тоя въпрос (сиреч помирението) най-после (помня) ми каза: “Ето и това да го сторим. Ще има ли война наесен, в това можеш ли ме увери?” Аз му отговорих от името на комисията, че по всичко личи и вярвам да има. Но и да няма ние с нашите обединени сили можем да помогнем и доста да ускорим войната. Впоследствие той се съгласи и споразумение се постигна между двете крила.

С тоя акт духът на емиграцията още повече се повдигна. Това също така силно се отрази и вътре между борците, действащи в овободителното дело. Емиграцията из цяла България засили своята дейност в преорганизирането си. В София, по инициатива на помирителната комисия, се свика един общ конгрес на всички братства в България, в който конгрес след разискване на влошеното положение в Турция, се избра с висшегласие един изпълнителен комитет над всички братства, бламиран от старият федеративен съюз. Този комитет се състоеше от пет души: председател Александър Протогеров, подпредседател Полихрон Нейчев, секретар Георги поп Христов (аз), касиер запасният капитан К. Дишов, счетоводител Антонов и съветник Димитър Ачков. Избраният комитет почна да функционира като най-напред засили и уголеми братствата със записване на нови членове, внасяне на членски вноски и организиране на нови братства из провинцията. По повод на атентатите в Кочани, Битоля и другаде последваха кланета от страна на турците. Тогава организирахме един грамаден митинг в София, на който присъстваха около 20 хиляди души граждани. Също така последваха митинги и протести в други градове на царството. Със зачестилите атентати и сражения в Турция положението още повече се влоши и стана нетърпимо. Европейската преса почна да повдига въпроса, а особено пресата на балканските държави захвана с остър език и тон да напада и критикува турците за извършените зверства над населението. В едно непродължително време се създаде настроение за война срещу Турция. Отношенията между Турция и България от ден на ден ставаха все по-обтегнати, докато най-после се скъсаха и се обяви война. На 18 септември се обяви мобилизацията.


[Previous] [Next]
[Back to Index]