34. ОБЯВЯВАНЕ НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА. ОРГАНИЗИРАНЕ НА ПАРТИЗАНСКИ ОТРЕДИ И МАКЕДОНСКО ОПЪЛЧЕНИЕ. КАТАСТРОФАТА НА МАКЕДОНИЯ

 
Четирите балкански държави България, Сърбия, Гърция и Черна Гора, съюзени и окуражени от Русия и други обявиха война на на Турция. Ние тогава всички знаехме и вярвахме, че войната ще бъде освободителна. Ето защо цялата емиграция се вдигна на крак и се стече с голям ентусиазъм да помага с каквото може. Дойдоха доброволци да служат на отечеството си чак от Америка. Изпълнителният комитет набързо състави подробен списък на всички македонци-одринци.

Още преди обявяването на войната се сформираха партизански отреди, които веднага да минат в помощ и услуга на съюзените войски заедно с четите вътре. За всяка околия се организираха чети. Оттук оттам се прибраха оръжия на бърза ръка, колкото да се въоръжат и заминат четите. Също така от емиграцията и доброволците от странство, които дойдоха, се организира македоно-одринско опълчение, на което оръжие даде България.

Аз най-първо се въоръжих със своята чета и заедно с онези на Алексо Стефанов, Павел Христов, Марко Иванов, Алеко Джорлев (всички около 60 души) заминах за Битолско. Минахме границата преди да се обяви войната. Благополучно прегазихме река Вардар, която е втора граница, и стигнахме в Марийовско. Пътем, в село Конопища (Тиквешко) бяхме разкрити от турците и водихме сражение 2-3 часа. Там паднаха убити 5 наши момчета. В Марийовско разбрахме, че е обявена войната на Турция. Най-напред срещнахме гръцка войска в село Баница (Леринско). В боя с турската войска при превземането на височините на Килит-дервен-тунела, взехме участие и ние – четите от Леринско и Костурско.

Пропуснах да кажа, че след сражението в Конопишко се срещнахме с четите на Костурско, предводителствани от Васил Чакаларов и Иван Попов. В Марийовско се разделихме с Алексо Стефанов и другите чети за Битолско, а ние продължихме с костурчани за Леринско. При превземането на Килит-дервен се биха храбро Васил Чакаларов и Иван Попов на предна линия и може да се каже, че те разбиха турците заедно с нашата подкрепа от друга страна. Гръцката войска дойде, когато турците бяха отстъпили към Битоля, но била разбита и отстъпи в бягство към Кожани.

Ние останахме да пазим моста при завоя на Черна до село Брод и Скочивир. Една нощ аз с една група отидох да обмбардираме моста на река Елешка, но се оказа здраво охраняван от много войска. Тогава вдигнахме във въздуха само релсите на линията Лерин – Битоля.

Откъм север сърбите бяха напреднали и след като превзели Прилеп, бяха се настанилипо височините при село Марул, откъдето започва Битолското поле. Точно от тези височини се вижда Битоля. При завоя на Черна, гдето бяхме ние, дойде едно сръбско разузнавателно отделение начело с поручик Чолакантич. Той търсеше гръцката войска, за да влезне във връзка с нея, но не успя да се срещне, защото (както казах) гърците, поразени при село Забърдени от войската на Джавид паша, се отдръпнаха чак към Кожани. Сръбското разузнавателно отделение отиде чак до Воденско да търси гръцка войска, но се върна при нас без да я намери. Тогава Чолакантич взе мене за водач и ме отведе при щаба на сръбската армия при село Марул. Там ме представи и препоръча пред началника на щаба. Имах случай да видя княз Арсений, брат на крал Петър. Аз бях сам, другите бях оставил при село Брод да ме чакат. В щаба дадох точни сведения за разположението на турската войска окол Битоля , както и за нейната численост, която не надминаваше повече от 30 000 души. Бяхме пратили специален куриер в Битола да изучи разположението на войската. На другия ден се заповяда настъпление към Битоля. Сръбската войска имаше около 60 000 души срещу една разнебитена армия на Джавид паша, който защитаваше Битоля с 30 000 души. След тридневен бой турците отстъпиха към Лерин-Корча в Албания и изпразниха Битоля. Гърците, щом разбраха, че турците са разбити, наново настъпиха и в Лерин се срещнаха двете съюзени войски, за да догонват разбитата войска на Джавид паша. Ние най-много услужвахме с разузнаване и в боевет вървяхме с авангардите на войските.

В Битоля влезнахме заедно с войската и през първите дни добре прекарахме. Сръбската войска продължи гонението на турската войска в Албания, а ние останахме в Битоля.

След като сърбите станаха господари на положение, започнаха да ни обезоръжават един по един, взеха да ни подозират в неблагонадеждност и прочие. Започнаха да ни третират не вече като съюзници. Започнаха да се проявяват като владетели и грабители. Това най-вече ни наскърби. Аз, още когато бях при щаба в село Марул, от самите офицери научих голата истина по нашия въпрос, т.е. какво било уговорено в самия съюзен договор с България – дележ на Македония. Тогава научи за “спорна” и “безспорна” зона, а дотогава нищо не знаехме. Едно знаехме само – че войната е освободителна и се води в името на автономна Македония. Но за жалост съвсем не било така. Били сме заблуждавани. Нищо не сме знаели каква тайна клауза е имало в договора. Тежка скръб ни налегна, когато разбрахме, че Македония е разпокъсана, още повече като видяхме сърби и гърци с какво око ни гледат и как го третират населението. Много предвидлив се оказа един старец от село Враневци (Битолско), когато още Битоля не паднала ми каза: “Хич не ми се топли сърцето, като ги виждам тези сърби и ги слушам какво приказват, нямат намерение да си отидат от тука! Ах!” – въздъхна горкият. Впоследствие така и излезна.

От ден на ден нашето положение в Битоля – положението на партизани и четници – ставаше все по-лошо. Ето защо започнахме един по един незабелязано да се оттегляме. Не можеше повече да се стои, защото сърбите започнаха да се заканват, да ни преследват и даже да ни убиват. Както беше случаят с учителя Анастас Лютвиев в Прилеп. Той беше убит безследно, защото на една вечеринка казал няколко похвални думи за българската войска.

И през март 1913 година напуснах Битоля. Никак не ми се напускаше родното ми място, но какво друго можех да сторя. От София беше дошло семейството ми, защото беше обречено на формен глад и страдание. Можеше ли тричленно семейство да живее с някаква една трета от заплатата, която се равняваше на 28 лева. Божем си рекох: След толкова скитания, страдания и мъки и ние най-сетне ще се приберем и ще живеем в свободното си родно място. Но за жалост!

Една заран под чуждо име отпътувах за Солун и оттам се върнах в София. Семейството оставих на произвола на съдбата... Разочарован бях доста и не вярвах, че ще се оправи положението в Македония. Сърби и гърци пропъдиха партизанските отряди, а македонското опълчение, което беше организирано в три бригради, и то беше далеч от Македония. Изпратено бе в Тракия в помощ на българската армия. Всички изгонени четници и войводи бяха със заповед извикани в опълчението в Шар-кьой – Мраморно море. Оставихме сърби и гърци свободно да се разполагат, да вилнеят и грабят българското население. Те започнаха да се укрепват зад гърба ни. Българската войска продължаваше да се бие с турците при Чаталджа, а сърби и гърци се съюзяваха срещу България и се приготовляваха, като се окопаваха и прочие. Извършена бе една безподобна политическа грешка, една заблуда, едно късогледство, ако не и цяло престъпление спрямо македонския въпрос и свободата на Македония. Ако македоно-одринското опълчение беше изпратено в Македония, а не в Тракия заедно с партизанските отреди, съвсем по-друго щеше да бъде положението. Аз не отидох в Шар-кьой, като другите. Останах в София, даже постъпих на работа, докато траеше примирието с Турция. Преговорите се водеха в Лондон.

На 16 юни 1913 година при втората, Междусъюзническата война, пак заминах в опълчението, в трета бригада, при Александър Протогеров. Зачислих се в Десета Прилепска дружина. Там прекарах до края на войната. Войната свърши катастрофално за България, а най-вече за Македония. Вместо тя да получи свобода, наново бе поробена според Букурещкия договор и разпокъсана между Сърбия, Гърция и България. Тази война нанесе най-голям удар върху македонския въпрос, тури кръст на освободителното движение. Печален факт!

Аз пак се настаних на работа в Статистиката, след демобилизацията. От Битоля едвам през март 1914 година успях да доведа семейството си, след като вече беше провъзгласена анексията на Македония към Сърбия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]