Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ

 

11. Албанскитѣ нашествия въ Рѣканско

12. Възраждането — борба съ гръцкитѣ владици. Хаджи попъ Теофилъ Аврамовъ

13. Учебното дѣло

 

XI. Албански нашествия въ Рѣканско

 

Тѣ почватъ още отъ времето на Георги Скендербей Кастриоти. Родословието на фамилията Кастриоти, споредъ Иречекъ и Макушевъ, (Славянитѣ въ южна Албания) е отъ славянски произходъ. Бащата на Георги Скендербей, Иванъ, е билъ жененъ за Войсава, дъщеря на единъ български владетель въ Македония, въ областьта „Пологъ" (Тетово-Гостиварь) — горно-рѣкански край, отъ селото Маврово. Георги билъ заложникъ при султанъ Мурата II и се потурчилъ, като се преименувалъ на „Искендербегъ". Следъ като избѣгалъ отъ султанската войска Искендербегъ се отправилъ за Албания, приелъ християнската вѣра и като застаналъ на чело на 12,000 души, кѫдето имало и мияци, почналъ да освобождава единъ следъ други албанскитѣ градове: Дебъръ, Светиградъ и др. въ дебърската и рѣканската области (Барбаричъ — 180) — Иречекъ (въ своята история — 477) изрично пише: че населението въ дебърско, българско и тогава, както и днесъ, се отличило съ голѣма храбрость и преданность къмъ Скендербега, въ борбитѣ му съ султанъ Мохамедъ II при Светия градъ. Още и днесъ българскиятъ родъ мияци, въ подножието на Корабъ, съ аристократична гордость, се считатъ за потомци на Скендербега". Георги Кастриоти следъ победитѣ надъ турцитѣ подарилъ на Зографския манастиръ рѣканскитѣ села; Ростуше и Требища (Иречекъ стр. 349). Едно доказателство, че тия села сѫ стари. Въ Галичникъ и днесъ има махали на името на братята на Георги Кастриоти: Станошъ, Костадинъ, Рапошъ. Следъ загиването на Кастриотитѣ, въ знакъ на трауръ, мияцитѣ носятъ горната си дреха „кепе" (зобанче) отъ черенъ шаекъ, споредъ предание.

 

 

Първото албанско възстание

 

Презъ месецъ мартъ 1845 г. албанскитѣ шефове: Баба-феко отъ Прекупле и Дервишъ царь отъ Кичево, замислюватъ да разбунтуватъ албанцитѣ срещу султана. Ето какво разправя за това възстание галичанина Гьорго Пулевски, въ своята рѫкописна „Славяно македонска обща история"(стр. 331).

 

„Възстанали сѫ арнаутитѣ отъ призренско, тетовско, кичевско и др. безъ никаква подготовка на въорѫжение, само съ нѣколко тестиня (пачки) фишеци и по два хлѣба пченкарни (царевични). За издръжка на възстаницитѣ служелъ данъка (десятъкъ), прибиранъ отъ населението. Понеже дебърскитѣ арнаути не били възстанали, насила искали да ги принудятъ и тѣ да възстанатъ. Предизвикани дебранитѣ, решили да се възпротивятъ на туй насилие, като имали за свои шефове: Акивъ паша и братъ му Делибъ. Срещата станала на Мавроското поле, кѫдето били разбити тетовскитѣ възстаници. Въ края на м-цъ априлъ 1845 г. Дервишъ Царь повелъ своитѣ

 

 

64

 

кичевски възстаници, презъ Тетово за Скопие, кѫдето заварили призренскитѣ и косовскитѣ възстаници. Царскиятъ аскеръ и възстаницитѣ сражавали се изъ Скопска Черна гора, Качаникъ, Капланово и др., като възстаницитѣ навсѣкѫде били разбити. Главното командуване на царската войска се прибрало въ Тетово.

 

Въ началото на м-цъ септемврий 1845 г. по инициативата на Акивъ паша и братъ му Далибъ Бегъ, или по свое усмотрение, дебранитѣ замислюватъ да се освободятъ отъ султанската власть и станатъ независими. Така, възстаналитѣ дебрани, потеглюватъ за Тетово срещу царския аскеръ, като избиратъ Галичникъ за главно седалище на тѣхната команда. Лишени отъ своя издръжка, дебранитѣ реквизирали всичко каквото намирали за прехрана отъ галичкото население. Галичкитѣ старейшини, гледайки тази тежка напасть за населението, решаватъ да известятъ главнокомандующия на турската армия въ Тетово за готвеното възстание на дебранитѣ и да се освободятъ отъ тѣхното нашествие. За тая цель опредѣлятъ Стамата Гьозароски, тайно да замине за Тетово, като на стражата дебърска каже, че ходи изъ планината да прибере брави и агнета, за храна на беговотѣ и възстанницитѣ. Стаматъ Стигналъ Сиречково бачило и следъ това презъ нощьта се отправилъ за с. Маврово, кѫдето обадилъ на старцитѣ за мисията си. Отъ Маврово Стамата придружилъ селянина Мино; стигайки въ село Никифорово, прибралъ и отъ тукъ трети пратеникъ; a отъ с. Леуново взели и четвърти другарь и тайно нощно време стигнали въ Тетово и се явили въ главната квартира на военното управление, кѫдето разправили за приготовлението на дебранитѣ и золумитѣ и страданията на галичкото население. Коменданта имъ поискалъ писменно изложение, за да удостовѣрятъ казаното. Пратеницитѣ отговорили, че немислимо е да могатъ да представятъ писменно изложение, подкрепено съ селскитѣ печати, поради обсадното положение на областьта отъ дебранитѣ. Като научили подробно за числото на бунтовницитѣ дебрани и тѣхното разположение, царския аскеръ, на брой 50 табури, подъ командата на Айрединъ паша, прибрали и тетовски башибозукъ. На чело на движението билъ Карафилъ бегъ. На 18 септемврий 1845 г. потеглила войската отъ Тетово за Дебъръ. Българскитѣ пратеници били задържани като заложници въ Тетово. Щомъ стигнала войската на Преслопъ Пашински, арнаутската първа стража се дръпнала назадъ въ Бистра планина. Стигайки въ Маврово, Айрединъ паша пратилъ въ първитѣ редове Тетовския башибузукъ. Така аскера стигналъ до Царевъ Студенецъ и се ударилъ съ дебранитѣ, които, следъ като чули нѣколко топовни гърмежи, се разбѣгали: едни къмъ Момякъ, други — къмъ Ильово бачилище, a други къмъ Требишка рупа. На 22 септемврий, преди пладне, една чета

 

 

65

 

отъ стотина души дебрани, идейки отъ Дебъръ, стигнала Галичникъ и изгърмѣли по посока галишка, въ зникъ да напуснатъ другаритѣ имъ селото и се отправятъ срещу Айрединъ паша въ Бистра планина. Така и станало. Всички дебърски бунтовници напуснали Галичникъ и се отправили по посока къмъ Солищата. Срещата станала на Фършецъ, кѫдето, следъ нѣколкото топовни гърмежи отъ аскера, разбѣгали се арнаутитѣ надоле, къмъ Дебъръ, гонени отъ войската. Друго отдѣление дебрани се спрѣли на позиция край Цървени брѣгове. Тукъ тѣ били обстрелвани отъ Айрединъ паша, който заелъ Гюргево бърдо. Разбити дебрани отъ всички посоки, опразднили страната и се отправили за Дебъръ, кѫдето били настигнати отъ царската войска. Дебъръ се предалъ безъ съпротива. Айрединъ паша билъ посрещнатъ отъ дебърчани, начело съ Акивъ паша и братъ му Далибъ бегъ, които му изразили своето покорство. Айрединъ паша, обаче, не ги приелъ, a ги изпратилъ сюргюнъ. Това станало на 23 септемврий 1845 г. За окончателното усмиряване на дебърско Айрединъ паша билъ принуденъ да остане тукъ до 5 ноеврий с. г., когато се прибралъ обратно за Тетово. Презъ всичкото време на тия смутове, Галичникъ останалъ невредимъ.

 

Кондисалъ Айрединъ паша,

Кондисалъ спроти Галичникъ

Накачилъ силни топове

Да пустатъ село Галичникъ

Яви се Томо Томоски

Увѣри Айрединъ паша

Наши сѫ села рисянски

И мие сме рая покорна

и мие цару данъкъ плакяме.

 

Живата стока, обаче, която се намирала вънъ (овце и коне), всичката била ограбена. Галичани дълго време, при тия смутове, празднували и тачили деньтъ 22 септемврий, като праздникъ, въ знакъ на избавлението имъ отъ тая напасть.

 

 

Второ албанско въстание.

 

Въ 1846 г. Абдураманъ иаша тетовския намислилъ да завладѣе Дебъръ и вдигналъ на кракъ тетовската войска. Дебранитѣ, подъ предводителството на Акифъ паша излѣзли на среща и се срещнали на Мавровско поле, кѫдето били разбити отъ тетовскитѣ войски. Победителитѣ, подъ главатарството на Сулзързо гостиварски, се прибрали и установили въ Галичникъ, кѫдето престояли цѣли два и половина месеца, на издърѫка на галичкъто население.

 

Голѣма била неволята на галичани отъ тая напасть. За спасяването отъ туй зло Томо кяя Гиновски, въ съгласие съ игумена на монастиря св. Бигоръ — архимандритъ Арсения

 

 

66

 

Камбурски предприели акция въ Битоля предъ великия везиръ, като го молили за вдигането на тетовската войска, начело съ Сyлзързо. Молбата имъ била чута. Войската се вдигнала.

 

 

Албански разбойнишки нападения.

 

Тѣ си водятъ началото, когато Алирека отъ Щировица искалъ да потурчи една красива мома отъ с. Върбенъ, близо до Жорноница. Галичани решаватъ да спасятъ момата. Христо Търпески я взема за сина си Недѣлка. Ядосанъ Алирека става разбойникъ и убива Ристета и 10 души други галичани. Недѣлко избѣгва съ булката въ Крушово и по-късно въ София, кѫдето става голѣмъ търговецъ и преди десетина години се помина. Тогава галичани се принудили да ангажиратъ пазачи, албанци, наречени сеймени. Така се турга начало на охрана било на селата, било на стоката (овце и другъ добитъкъ), било на хората срещу албански разбойници. Тия разбойнишки нападения иматъ характеръ по-често за грабежъ, отколкото за убийства. Щомъ като пристигнатъ голѣмитѣ стада овце на кяитѣ отъ къшла (следъ Гюргевдень) отъ солунското поле и разбойническитѣ албански банди се готвятъ за нападение и грабежъ на цѣли стада овце и коне. Ако това не имъ се удаде, вдигатъ нѣкое дете или по-възрастенъ човѣкъ отъ известно семейство, държатъ го въ пленъ и искатъ голѣмъ откупъ — стотици жълтици за неговото освобождение.

 

 

Сейменлъкъ

 

За да спасятъ себе си, кѫщата и имота, населението плащаше данъкъ-дерудежилъкъ на главатаритѣ на албанскитѣ разбойници, които отъ своя страна чрезъ своята „беса" (честна дума) се задължавали да пазятъ и бранятъ населението отъ грабежи и обири на тѣхни хора и прибѣгваше до закрилата на сейменитѣ. Тѣ бѣха сѫщо арнаути, които срещу добра заплата, храна и други облаги, пазѣха населението отъ разбойницитѣ. Достатъчно бѣ нѣкой сейменъ да е познатъ на разбойницитѣ, за да не нападнатъ последнитѣ, съ което биха напакостили на своя събратъ (сеймена). Тази черта y арнаутитѣ е законъ, пазейки се да не напакостятъ на свои роднина или познатъ. При чужди и непознати, обаче, родове и сейменитѣ бѣха безсилни и неможеха да спрятъ нападателитѣ. Така, ставаха обири на цѣли стада овце и взимаха въ пленство хора (мѫже и деца). Зачестилитѣ разбойнишки нашествия ставаха причина да рухне стариятъ пастирски и патриархаленъ животъ въ страната. Почнаха по-заможнитѣ да напускатъ и скотовъдството и страната, като се залавяха на други занятия, далечъ отъ родното мѣсто — изъ Турция, Гърция, България, Влашко, Сърбия. Тамъ тѣ ставаха млѣкари, търговци, иконописци, рѣзбари, бояджии, терзии и др.

 

 

67

 

Други пъкъ бѣха принудени само мѫжетѣ да странствуватъ, a женитѣ и децата оставяха сами въ кѫщи.

 

Нападенията разбойнишки отъ подобенъ характеръ не сѫ едно и две; тѣхниятъ брой не се помни. По-значителни убийства и грабежи сѫ следнитѣ:

 

1. Убийството на Томо кяя. Властьта въвежда данъкъ „кантарие", да мѣрятъ вълната, следъ „стригъ" (остригване на овцетѣ). Томо се възпротивилъ на това нововъведение и тръгналъ за Дебъръ, да прави постѫпки. Не билъ чутъ отъ властьта, та тръгналъ за Битоля да се оплаче. Той се придружавалъ отъ сейменина си, но тръгвайки за Битоля, върналъ сейменина, да пази семейството му въ Галичникъ. Издебнатъ отъ арнаутитѣ, че е безъ охрана, убиватъ го по пѫтя за Струга, въ Мерсимбеговъ ханъ. За отмѫщение на Томовото убийство, сейменина му убива дете на убиеца. За отмѫщение на това детско убийство, събиратъ се около 200 души арнаути, решени да унищожатъ цѣлия родъ на Томо кяя. Тѣ стигнали въ Галичникъ и изгорѣли всички Томови кѫщи, като убили Рафаила — Тодоровъ синъ (внукъ на Томо) и задигнали всичката стока Томова, обаче, семейството Томово забѣгнало временно въ Крушово. Ядосанъ Тодоръ (Томовия синъ) за тѣзи отмѫщения застава начело на потерата (войската), изпратена отъ властьта да гони разбойницитѣ. Потерата стигнала чакъ въ Малесия и отъ тамъ Тодоръ завдигналъ всичко, каквото намѣрили отъ убийцитѣ.

 

2. На 24 мартъ 1907 год. Османъ Лешъ съ една банда разбойници нападналъ въ планината, единъ часъ далечъ отъ с. Тресонче (Мала рѣка), една група жени, които отишли да бератъ киселецъ, стрѣлялъ върху тѣхъ и убилъ три отъ тѣхъ: Стрезовица, Арсовица и Андрейца, а една тежко ранилъ — Смилевица. Въ сѫщия день убилъ двама помаци отъ с. Янче (Мала-Рѣка) въ мѣрата на Тресонче. Причинитѣ за тѣзи убийства сѫ слѣднитѣ: Османъ Лешъ отъ дълги години билъ сейменъ въ селото, да варди ужъ живота и имота на българитѣ отъ арнаутски банди. Той, освенъ годишната си заплата отъ 30 лири турски, взималъ разни глоби отъ селянитѣ по разни поводи и по 20 пари на конь, когато придружавалъ кираджии тресончани за Гостиваръ или другаде. Миналата година, сейменътъ изпратилъ еднажъ единъ такъвъ керванъ за Гостиваръ и прибралъ отъ всички кираджии по 20 пари на конь. Петъръ Бърсякотъ, първъ мѫжъ на ранената Смилевица, нѣмалъ да доплати за единъ конь 20 пари, a Османъ Лешъ ги искалъ и като видѣлъ, че нѣма да му се дадатъ, гръмналъ и оставилъ Петрета на мѣстото мъртавъ. Селянитѣ по тоя поводъ изпѫдили Османъ-Лешъ и поставили вмѣсто него другъ арнаутинъ. За да застави тресончани да го приематъ на ново въ селото за сейменинъ, Османъ Лешъ пратилъ едно заплашително писмо, съ което имъ явявалъ, че

 

 

68

 

докато това не сторятъ да не излиза никой ни мѫжъ ни жена, въ планината, защото ще бѫдатъ убити. Тресончани, сплашени отъ това, наели селски или на по нѣколко кѫщи, двама Янчани-помаци да имъ бератъ дърва въ планината. Затова и тѣзи клетници-помаци, въ единъ день, когато били убити женитѣ, и тѣ сѫщо сподѣлили сѫщата участь по-далечъ нейде въ планината.

 

3. Около 20 августъ 1907 година били задигнати, като „апсове" за откупъ въ Малестя Божилъ п. Данаиловъ и Василъ Серафимовъ отъ водителя на арнаутската разбойническа банда, Рамъ Дукъ, родомъ отъ с. Стушанъ, единъ и половина часъ далечъ отъ гр. Дебъръ на западъ прѣко Дримъ. Искалъ да отидатъ по-първитѣ селяни отъ Лазарополе въ селото му да се разбере съ тѣхъ, па тогава да пусне робитѣ. Защо сѫ задигнати казанитѣ Лазарополци? Мотивитѣ сѫ сѫщитѣ, както въ с. Тресонче, съ една разлика, че тѣ не изпѫдили сеймена, a властьта, като изпратила джандаринъ, по силата на гореспоменатитѣ реформи.

 

4. Презъ месецъ априлъ т. г. една разбойническа арнаутска банда отъ 150 души нападнала с. Елховецъ (Горна-Копачка), съседно на Мала-Рѣка (дебърско) и отвлѣкла всичкия едъръ и дребенъ добитъкъ отъ цѣлото село. 75 души отъ четата вървѣли напредъ, авангардъ, 10—15 души въ срѣдата карали добитъка, останалитѣ образували ариергарда. Явно минали презъ Мала-Рѣка, но никой не ги безпокоилъ, макаръ и да е имало доста аскеръ тамъ и въ всѣко село сеймени-джандари.

 

Не сѫ били рѣдки случайтѣ, когато една арамийска банда, състояща се отъ петь-шесть души (никога повече не отъ десеть души) сѫ влизали чрезъ взломъ въ набелязани домове, съ цель да се извърши обиръ или избиятъ „до ухо" обитателитѣ на кѫщата. Сѫщо не сѫ рѣдки случаитѣ, когато едно такова разбойническо нападение да не е получило своето наказание. Напримѣръ избиването имъ още въ самото влизане или презъ време на бѣгането имъ. И заради това въ Лазарополе — споредъ преданието на по-стари хора — нападения отъ подобенъ родъ не се извършваха. Такива се извършваха въ други села: Тресонче, Росоки, Селце, Галичникъ, Гари, Осой и др.

 

Едно такова нападение, споредъ както ми се описа презъ 1926 година тукъ въ Кюстендилъ, разправя Иванъ Рафаиловъ по това време, когато бѣше на банско лѣчение и почивка Евдокия Тодорова Гаврилова попъ Тодорова, родомъ отъ с. Селце, a живуща въ гр. Ломъ, — така е било извършено преди повече отъ двадесеть години за онова време (1926 г.). Тя започна така:

 

„Една нощь, това бѣше около срѣдъ нощь, (навѣрно когато сѫ предполагали, че сѫ заспали въ дълбокъ сънь), усѣтихъ необикновенъ тропотъ по покрива на кѫщата

 

 

69

 

ни. Вслушахъ се и се досетихъ, че това е арамия. Случайно имахъ котелъ на огъня си, окаченъ на синджиръ. Той бѣше достатъчно пъленъ съ гореща вода и напърво време искахъ да го попара съ водата, когато слѣзе долу. Моето прикритие бѣ издадено отъ нѣкакъвъ шумъ и арамията бързо взе обратния пѫть за да избѣга. Презъ това време азъ поставихъ пушката на прозореца, който ми послужи за облѣгало и съ появяването на бѣгащитѣ арамии съ първия гърмежъ успѣхъ да поваля единъ отъ тѣхъ, a съ вторъ — да нараня другъ, но леко, a останалитѣ избѣгаха. За това доста ми помогна ясната месечина", — завърши старата.

 

Стари хора сѫ ми разправяли, a и единъ прѣсенъ случай за онова време (около 1900 год.) потвърди, че въ Лазарополе е извършенъ опитъ да се обере или избие едно семейство „до ухо" отъ една арамийска банда. Прѣсния случай е досущъ както нѣкога въ Лазаро-поле е извършено арамийското нападение.

 

Той е такъвъ:

 

Въ гр. Дебъръ се опитала една арамийска банда да влѣзе въ една кѫща съ цель да избие, обитателитѣ или обере домътъ. Не можейки да влѣзатъ презъ нѣкоя отъ вратитѣ или прозорцитѣ, опасявайки се да не настанатъ обитателитѣ на кѫщата и ги избиятъ, или вдигнатъ тревога и съ помощьта на съседитѣ да направятъ сѫщото, тѣ — арамийтѣ — прибѣгватъ до единъ, ужъ неузнаваемъ, начинъ, като отворятъ единъ отворъ въ зидоветѣ, съ цель единъ отъ тѣхъ да влѣзе и отвори на останалитѣ, които всички заедно да влѣзатъ вѫтре и извършатъ замисленото. Но, стопанина на кѫщата усѣща, колкото и предпазливо да сѫ работили, че лостътъ (кюскията) чопли камънитѣ на зидарията, за да извади, единъ следъ което другитѣ съ рѫка ще бѫдатъ извадени. Набързо съ жена си взима решение да иде и ги посрѣщне, за да имъ се „отплати". Той знае всички маниери на арамийтѣ и, приспособявайки се о тѣхъ, прислушвайки се кѫде искатъ да направатъ отворъ, заставатъ съ жена си той на едната страна, a тя на другата страна. Макаръ, че той си билъ приготвилъ чукътъ, при отварянето на стената (зиздотъ), изчаква да се извършатъ всички пробни „церемонии", съ които да се увѣрятъ, че нѣма никой да ги чака отъ вѫтре, a именно: поставена дреха на едно дърво и три пѫти пусната и върната отъ вънъ на вѫтре, която, ако има нѣкои да ги чака, ще хване дрехата, a тѣ да избѣгатъ. Следъ като се увѣряватъ, че нѣма никой отъ вѫтре да ги чака, почватъ единъ по единъ да влизатъ вѫтре. Но подавайки си главата вѫтре, бива силно ударенъ въ главата съ чукътъ и ведната уловенъ отъ мѫжътъ и жената и повлеченъ вѫтре. За външнитѣ това означавало, че първия е влѣзналъ вече, a движението на чакащитѣ ги, означавало, че е движение на „влѣзлия";

 

 

70

 

почва да влиза втория. И съ него се повтаря сѫщото; сетне третия, четвъртия, петия; но шестия бива по-слабо ударенъ, връща се и хуква да бѣга, но къмъ края на града падналъ и умрѣлъ.

 

Ей такъва смѣлость извършватъ една жена и единъ мѫжъ въ Дебъръ. Съ тая смѣлость тѣ спасяватъ себе си, децата си и достойнството на цѣлия си родъ.

 

Ако не бѣха така направили, непременно щѣше ги постигне участьта на ония, които (пакъ отъ Дебаръ) бѣха избити до ухо, макаръ че имаха висока зидана ограда и голѣми овчарски кучета, които ги изтровиха, като имъ дадоха месо насолено съ отрова.

 

Другитѣ действия, действията на арамилъкъ, които възприеха по отношение населението, бѣха: да отвличатъ отъ набелязано семейство единъ членъ, синъ, братъ, когото закарваха въ Албания и отъ тамъ се предлагаше на родителитѣ да направятъ скѫпъ (по 100, 200 златни турски лири) откупъ. Този откупъ се даваше въ домоветѣ имъ, въ Албания и тамъ се изваждаше „есира" (пленника) и се предаваше на близкитѣ. До откупването пленника е бивалъ поставенъ при непоносимъ режимъ. Поставени при такъвъ режимъ (въ студени помѣщения, безъ завивка и постилка и взети обувки, при студено време), тѣ бѣха истински мѫченици. Единъ отъ тѣзи мѫченици бѣше покойния Божинъ попъ Данаиловъ попъ Костовъ, отъ Лазарополе, който следъ дълго и мѫчително боледуване, вследствие на тѣзи адски мѫки, почина.

 

Не е безинтересно да се отбележи геройството на единъ другъ такъвъ „есиръ". Търпко Ячевъ Белчовски отъ с. Лазарополе. Това се случи презъ 1910 година презъ лѣтото, когато пасѣше конетѣ въ току що окосенитѣ ливади и въ сумрака бѣше отвлѣченъ. Организираната по тоя случай потера завърши безрезултатно. Презъ цѣлата нощь тѣ сѫ пѫтували, като се прехвърлили въ Стоговската планина. Презъ деня сѫ спали, a презъ нощьта пакъ сѫ продължили пѫтя. На втория день сѫ застанали да изчакватъ нощь по гребена на планината срещу Дебъръ. Капнали отъ умора и за сънь, арамиитѣ заспиватъ. Заспалъ и „дежурния" пазачъ. Търпко билъ буденъ, ала вързанъ за краката си, за да не може да бѣга. Като видѣлъ, че „дежурния" заспалъ и се увѣрилъ въ това, взелъ единъ по-голѣмъ камъкъ и съ дѣсната си рѫка мигновено всичкитѣ ударя задъ ушитѣ и продължава до като ги умъртвилъ. Следъ това освободилъ краката си и хуква къмъ Лазарополе. Дохажда си дома здравъ и читавъ, a арамиитѣ оставилъ на орлитѣ и чакалитѣ.

 

Така той спасилъ себе си и спечелва едно геройско име, за да не се осмѣляватъ вече по тоя начинъ да вършатъ нападения въ Лазарополе. Отъ тукъ явствува, че и тоя начинѣ на арамилъкъ на арамиитѣ останаль неудаченъ.

 

 

71

 

Списъкъ на пострадалитѣ мияци отъ албански разбойнишки нападения за времето отъ 1. IV. 1909-1. IV. 1911 г.

 

 

72

 

 

[[ Име на селището, Имена на пострадалитѣ, Дата на нападението, Имена на нападателитѣ , Убийства, Грaбежи

Селце, Бѣличица и др., Тресонче, Селце, Рѣканско, Галичникъ, Край с. Кленье, Лазарополе, Гаре, Росики, Никифорово, Осой, Битуше

 

Гр. Алексовъ, Тр. Гиновски и Мих. Чало, Ив. Гурджоски, М. Тортевски, М. Мечиковъ, Ив. Филиповски,  Ив. Главина, Ст. Шукриовски, Изр. Трифуновъ, Зм. Рафаиловъ, Ап. Гиновски, Л. Муратовски, Ив. Филиповски, Т. Кузмановъ и други двама, Гурджовци, Арсо Юруковски, Бр. Янвеи, Т. Гиновски, Д. Мойсовъ, Ст. Шоповски и др., С. Исияновъ, Ст. Бужаровъ, Мирчевски и др., М. Поповъ, Кметоветѣ, Ив. Доликъ, Н. Стаменовъ, Н. Гюревъ, Як. Жиковски, Ст. Кузмановъ, М. Цинцарски, Ив. Филиповски, Селски, Кираджии, Хр. Тортевски и T. М. Чальовски

 

Металия — деруд., Джелалъ Сеферъ, Синанъ Вешъ, Рушидъ Казия и др., Гамѫ Дука, Медб. Джелеши, Мифатъ Шаинъ ]]

 

Вследствие тия грабежи и то следъ младотурския хуриетъ, когато се мислѣше, че ще настѫпи спокойствие въ тоя край, правени сѫ митинги въ гр. Дебъръ и София. Но всичко бѣ напраздно.

 


 

XII. Възраждането (Борбата съ гръцкитѣ владици)

 

Единствениятъ край отъ македонската область, кѫдето не се помни да се чело и писало на гръцки езикъ презъ тъмното църковно-политическо робство, — е най-западната часть на Македония, населявана отъ мияци и дебърчани, спадащи къмъ дебърската епархия. Макаръ на чело на тая епархия да стоеше владика гръкъ, църквитѣ и училищата не познаваха гръцки езикъ. Ненапраздно тоя македонски край бѣ известенъ за „девственъ" по отношение гърцизма. Гърцката патриаршия е знаела упорития фанатизъмъ на мияцитѣ за пазене бащиния езикъ, та е гледала да праща за дебърската епархия владици, владеющи езика на населението, чиято власть е била само номинална, като църковнитѣ служби се извършвали на славянски езикъ. Населението, обаче, въ своето национално съзнание, почнало вече враждебно да се отнася и къмъ тая номинална власть на гръцкия владика, та виждаме къмъ 1880 г. и по-късно, буйни демонстративни акции срещу „гърцкия дѣдо владика", целейки неговото изгонване отъ тоя край. Ето нѣкои отъ тия акции.

 

Презъ великденскитѣ праздници къмъ 1880 г. дебърския владика (гъркъ) Антимъ е въ манастира св. Ив. Бигоръ, кѫдето игуменствува отецъ Михаилъ отъ Галичникъ. Служи владиката и когато се четатъ пасхалнитѣ пѣснопѣния, пѣвецътъ (калугеръ) отъ дѣсната страна, пѣе: „. . . Тако да погибнутъ гърци (намѣсто грѣшници) отъ лица Божия, a българи (намѣсто праведни) да възвеселятся". Владиката ядосанъ извиква на пѣвеца „оксó", a той (пѣвеца) му отговаря: „ти оксó". Другъ случай. Въ галичката църква пѣвецъ е калугерътъ Арсений Поповски, който, при службата, спори съ владиката. Владиката му казва: „афоресанъ да си", a калугерътъ му отговаря — „ти да си афоресанъ". Другъ случай. На Петровдень ставать галичкитѣ сватби, често пѫти до 30—50 наведнъжъ. Тоя день църквата се пълни съ богомолци. Щомъ влѣзна, обаче, владиката въ църква, всички църковници излизатъ вънъ, a дѣдо владика остава самичъкъ въ храма. . . Виждайки „дѣдо владика" революционното движение срещу него и той замислюва своитѣ пъклени фанариотски планове, служейки си съ подкупи и предателства, жертва на които става архимандритъ Теофилъ Аврамовъ.

 

 

Хаджи попъ Теофилъ Аврамовъ [1]

 

Следъ учреждаването на българската екзархия населението отъ дебьрско-кичевската епархия, подобно на това отъ другитѣ македонски епархии, поискало да му се прати

 

 

1. Ф. Томовъ (илюстр. Илинденъ, г. VI, кн. 8, г. 1934).

 

 

74

 

български митрополитъ, подведомството на българската екзархия. Това свое желание българитѣ подновили и следъ освобождеиието на България, докато най-после, то било задоволено съ рѫкоположение и изпращането въ дебърско-кичевската епархия блаженопочившия иерархъ Козма Пречистански. Но преди това трѣбвало е да се предприемать отъ страна на населението въ тая епархия решителни действия противъ натрапената гръцка духовна власть, като за свой духовенъ вождъ то си избира четвъртия синъ на лазарополския знатенъ скотовъдецъ Аврамъ Куновъ Жунголовски, който е билъ баща на четирима синове: Несторъ, Марко, Иосифъ и Теофилъ и една дъщеря — Елена.

 

Фиг. 19. Хаджи попъ Теофилъ Аврамовъ отъ Лазарополе

 

 

Теофилъ Аврамовъ е роденъ около 1851 г. въ Лазарополе. Когато той порастналъ, баща му го далъ да се учи въ основаното отъ зографския архимандритъ Анатолий килийно училище при църквата св. Георги въ с. Лазарополе, съ учитель попъ Мартинъ Димковски. Следъ две години Теофилъ заминалъ за св. мѣста въ Иерусалимъ заедно съ Пейко Деспотовъ Жепчески и др. и се завърналъ отъ тамъ съ титлата „хаджия". Следъ завръщането си отъ Иерусалимъ младиятъ Теофилъ решава се да служи на родъ и църква, та се отдава да разшири своитѣ знания и усвои добре църковния редъ и църковното пѣние подъ рѫководството на попъ Мартина. Презъ 1872 г. Теофилъ Аврамовъ встѫпилъ въ първи бракъ съ съселянката си

 

 

75

 

Цвѣтана Дойчинова Зулфоска, следъ което пристѫпилъ къмъ изучаването и на гръцкия езикъ. Благодарение на това той билъ прибранъ отъ гръцкия митрополитъ Антимъ като прислужникъ въ митрополията. Когато съ своя кириархъ обиколилъ почти всички села въ дебърско-кичевската епархия, въ които владиката е билъ принуденъ да служи на славянобългарски езикъ, той можалъ да се вгледа въ нечестивитѣ дѣла на своя кириархъ. Следъ две години, презъ 1874 год. последниятъ го рѫкоположилъ за свещеникъ въ с. Лазарополе безъ енория, поради което получилъ прозвището „попъ со сила". Като такъвъ Теофилъ Аврамовъ помагалъ на своитѣ събратя въ службата и изпълняването на трѣбитѣ; билъ е учитель въ килийното мѣстно училище въ продължение на шесть години. Презъ 1880 г. се поминала съпругата му Цвѣта, която оставила двама синове — Аврамъ и Коста и една дъщеря — Кира. Овдовѣлъ вече, о. Теофилъ всецѣло се предава на народополезна работа. Въ началото на 1883 г. той се заема съ своя приятель албанецъ Селимъ Русъ, виденъ дебърски бегъ и влиятеленъ предъ битолския валия и нѣкои висши чиновници на Високата порта въ Цариградъ, да изгони гръцкия владика Антимъ отъ епархията, на която да бѫде изпратенъ новъ митрополитъ, подведомственъ на българската екзархия. Заедно съ приятеля си о. Теофилъ се явява при битолския валия и му поднася заявление, подпечатано и подписано отъ всички селски кметове на епархията, съ което населението се оплаквало отъ лошото държане и отнасяне на митрополита Антимъ и иска смѣняването му съ новъ митрополитъ българинъ. Разполагайки съ още два еднообразни екземпляра отъ заявлението, о. Теофилъ заминава за Царигродъ, за да иска сѫщо отъ Високата порта и гръцката патриаршия, на които депозиралъ заявление. Сѫщевременно той е поднесълъ отъ името на българското население на дебърско-кичевската епархия друго заявление до св. Екзархия, съ молба да се изпрати въ сѫщата епархия български митрополитъ, като за това отъ страна на Н. Блаженство се направятъ постѫпи предъ надлежнитѣ мѣста и лица. Понеже въпросътъ съ издаването на бератъ за български митрополитъ въ дебърско-кичевската епархия бѣ сложенъ и изискваше много и благоприятно време, св. Екзархия рѫкоположила о. Теофила въ архимандритски чинъ и го изпратила за управляващъ дебърско-кичевската епархия, за която длъжность презъ 1884 г. той билъ снабденъ съ специално писмо отъ Високата порта, съ което се предписвало на мѣстнитѣ власти да му даватъ нуждното съдействие и улеснение, като представитель на мѣстното българско население и българската екзархия.

 

Пристигналъ въ Битоля, отецъ Теофилъ се явява при мѣстния валия, на когото представя заповѣдьта на Високата

 

 

76

 

порта. Последниатъ му казва да замине за мѣстоназначението си, a заповѣдьта на Портата ще бѫде съобщена на мѣстнитѣ турски власти по-после. Когато о. Теофилъ пристигналъ въ Дебъръ и се явилъ предъ дебърскитѣ власти, последнитѣ му заявили, че заповѣдь отъ валията още не сѫ получили и че докато не се получи такава отъ Битоля, не могатъ да го признаятъ за управляющъ дебърско-кичевската епархия. Въпрѣки това, възъ основа на писмото отъ екзархията о. Теофилъ съобщилъ на населението за стореното отъ Цариградъ и почналъ да обикаля паството си въ епархията.

 

На 2 май 1884 г. Отецъ Теофилъ заминалъ за родното си село Лазарополе, за да отслужи архиерейска служба, параклиса „Св. Атанасъ", при която държалъ назидателна речь и следъ която раздалъ подаръци на съселянитѣ: на ученицитѣ по една плоча съ калемъ за писане на малкитѣ деца — по една свирка, на старцитѣ — по една броеница, на женитѣ по една забрадка (шамия), a на момитѣ и на младитѣ булки по една хубава голѣма шарена кърпа (калемкяръ). Отъ сега вече той обикаля селищата въ епархията, служи тържествени литургии, държи популярни и назидателни речи. Националното самосъзнание на българитѣ се повишава и навсѣкѫде то посреща гръцкия владика опозиционно, недопускайки го да служи въ църквитѣ. Така, когато на 18 юний — въ надвечерието на Петровдень митрополитъ Антимъ отива въ с. Тресонче, преди да влѣзе въ селото, билъ посрещнатъ отъ първенцитѣ Саржо и Петко Брадински, които категорически му заявили, че селото не го признава за свой духовенъ началникъ и че нѣма вече работа въ селото. Сѫщото се случило, когато митрополитъ Антимъ отишълъ въ Галичникъ. И тукъ предъ него се явили първенцитѣ Тръпко Гиновски, Христо Чольанчевъ и Арсо Томоски, които му заявили, че селото признава екзархийския намѣстникъ и че се отказватъ отъ ведомството на гръцката патриаршия. Владиката Антимъ напуска Галичникъ съ озлобление и вѫтрешна закана да отмъсти на отца Теофила, когото смѣталъ за виновникъ на създаденото срещу него настроение срѣдъ паството му.

 

Следъ като се завърналъ въ Дебъръ, митрополить Аитимъ съобщилъ на мѣстнитѣ турски власти за случилото се съ него въ Тресонче и Галичникъ и поискалъ отъ тѣхъ съдействие за възстановяването на неговия владишки авторитетъ и правата на епархиаленъ кириархъ. На първо време той е пусналъ между мохамеданскитѣ първенци интригата, че Селимъ Русъ, приятельтъ на отца Теофила, билъ подкупенъ отъ българитѣ и заедно съ отецъ Теофилъ работилъ за присъединяването на Македония и Албания къмъ България. Интригата на митрополитъ Антимъ произвела нужния ефектъ: дебърскитѣ бегове се събрали на съвещание въ една джамия и решили да изгорятъ кѫщата на Селимъ Русъ. Последниятъ,

 

 

77

 

като се научилъ за решението на дебърскитѣ бегове, обещалъ да действува противъ о. Теофила и да помогне на митрополитъ Антима. На 10 юлий 1884 г. гръцкиятъ митрополитъ устроилъ угощение (зияфетъ) въ една хубава мѣстность до минералнитѣ бани на с. Банища, на което угощение били поканени дебърския мютесарифинъ, кадията, Селимъ Русъ и други по-видни дебърски първенци и бегове. Тукъ се е взело решение на първо време да бѫде убитъ отецъ Теофилъ, a следъ това да се застави българското население отново да признае патриаршията. Въпрѣки дадената клетва да се пази въ тайна взетото решение, българитѣ отъ Дебъръ сѫ узнали. Градскиятъ енорийски свещеникъ о. Търпе Симовски повикалъ отца Теофила на гости, съобщилъ му решението и го предупредилъ да вземе всички мѣрки, за да предотврати злонамѣрностьта на гръцкия владика. Сѫщото предупреждение направилъ на о. Теофила и дебърския първенецъ Вельо Топаловъ, който въ надвечерието на убийството изпратилъ специаленъ човѣкъ въ Лазарополе да предупреди отца Теофила за готвящето му се убийство и му порѫчалъ да замине за Кичево. На това предупреждение о. Теофилъ отговорилъ: „Всички сме подъ Бога. На Илиндень, тоя голѣмъ за селото ни праздникъ, азъ не мога да оставя паството си само. Противното за мене е недостойно. Азъ трѣбва да стоя твърдо на поста си, па каквото е рекълъ Богъ, нека бѫде неговата воля". Между това решено е било убийството на о. Теофила да се извърши при отиването му на Илиндень въ Лазарополе, който день е патроненъ праздникъ на селото и близкитѣ до него села Селце и Росоки и въ който день ставатъ голѣми тържества, годежи и сватби. И други обстоятелства посочвали лично на о. Теофила за осѫществяването на пъкления планъ на гръцкия владика. Така, следъ угощението, дебърския бимбашия е повикалъ при себе си дадения на о. Теофила тѣлохранитель Абди Арапъ и го изпратилъ въ Албания ужъ по работа, a единъ отъ сейменитѣ на владиката Антимъ почналъ често да идва при о. Теофила, молейки го, да го прибере за свой тѣлохранитель, тъй като гръцкиятъ владика ужъ го е изпъдилъ. Всичко това подказвало на о. Теофила, че противъ него има заговоръ, поради което казалъ на майка си: „ако ме убиятъ да ме търсите отъ гръцкия владика".

 

На Илиндень — 20 юлий 1884 година, патронния праздникъ на селата Лазарополе, Селце и Росоки, се е готвило голѣмо тържество. По тоя случай о. Теофилъ два дена преди праздника пристигналъ отъ Дебъръ въ Лазарополе, за да вземе участие въ тържествената църковна служба като екзархийски намѣстникъ и да вѣнчае братовия си синъ Ташко Куновъ. По сѫщия случай въ с. Лазарополе пристигналъ и гръцкия владика Антимъ съ своята свита и охрана и се настанилъ като гостъ въ кѫщата на Тома Стаматовъ Палчевски,

 

 

78

 

който впоследствие е билъ битъ отъ владиката. Въ надвечерието на Илиндень дошли въ селото нѣколко заптиета подъ началството на Хайрединъ Пустина и неочаквано забрали о. Теофила и го откарали въ гр. Дебъръ подъ предлогъ, че го търсятъ дебърскитъ турски власти. Следъ като се явилъ предъ мютесарифина, кадията и бимбашията, и му казали, че никой отъ тѣхъ не го викали, о. Теофилъ поискалъ отъ властитѣ охрана, за да се върне въ с. Лазорополе, но такава му била отказана. Тогава той отишълъ при своя приятель Селимъ Русъ, който му далъ за охрана подкупенитѣ отъ владиката за 100 лири убийци Мусли Мерке и Туль Пали и къмъ 11 часа потеглилъ за родното си село, придруженъ отъ убийцитѣ и отъ двама селяни отъ с. Мелничани, които при мѣстностьта „Тополата" се сбогували, за да продължатъ пѫтя за селото си. Не следъ много време двамата селяни чули при мѣстностьта „Клаковитѣ" пушечни гърмежи и думитѣ на о. Теофила: „Охъ, нѣма ли кой да види, кой ме изеде". На това мѣсто о. Теофилъ е билъ убитъ ненадейно отъ дадената му отъ Селимъ Руса охрана и сетне, макаръ и мъртавъ, билъ закланъ и главата му увиснала.

 

Единиятъ отъ убийцитѣ незабавно се отзовалъ въ Лазарополе, за да обади на владиката и да вземе обещания откупъ, a другиятъ останалъ да пази трупа и коня на о. Теофила. Когато случайно минаващия отъ тука лазаровецъ Мицо Дойчиновъ, шурей на о. Теофила, забелязалъ трупа на о. Теофила и доближилъ да го измѣсти съ главата на изтокъ, скритиятъ убиецъ му запретилъ да пипа трупа подъ страхъ, че ще бѫде убитъ и той. Селянинътъ възразилъ, че тѣлото на свещенно лице трѣбва да бѫде поставено съ главата къмъ изтокъ и си заминава, за да прати часъ по-скоро известие въ Лазарополе и Дебъръ за убийството на о. Теофила. Населението на селото Лазарополе е очаквало отца Теофила да вземе участие въ църковната служба, безъ да бѫде допуснатъ гръцкия владика да служи въ църквата. Обаче, за голѣма негова изненада на 21 юлий достига скръбната весть за убийството на любимия имъ пастиръ и тържествата въ село Лазарополе ведната били прекратени. Разтревоженитъ селяни ведната решаватъ да подпалятъ на свой рискъ и отговорность кѫщата на Тома Стаматовъ, дето бѣ се настанилъ гръцкия владика и да линчуватъ съ камъни и кой съ каквото свари владиката. Но лукавиятъ гръкъ съ помощьта на сувариитѣ и охраната си успѣва да се изскубне отъ рѫцетѣ на разяреното селско население. Следъ това незабавно е било разпоредено да се докара съ заслужени почести тѣлото на о. Теофила заедно съ коня му. Докарано и посрещнато съ подобающитѣ църковни процесии, тѣлото на екзархийския намѣстникъ било оставено да стои въ селската църква и на другия день следъ пладне е станало тържествено погребение при

 

 

79

 

стечение на множество народъ отъ Лазарополе и представители на околнитѣ села Галичникъ, Тресонче, Селце, Росоки, Гари, Осой и други. За да забули извършеното престѫпление дебърската турска власть още въ деня на убийството е разпоредила да бѫдатъ докарани подъ конвой въ Дебъръ следнитѣ селени отъ Лазарополе: Аврамъ Голибеговски, Дойчинъ Добевъ, Мелко Мартиновъ, Иосифъ Дойчиновъ и четиримата отъ фамилията Зулфовцк, Трайко Угриновъ Перински, Иванъ Андовъ Гюревски, Иосифъ Аврамовъ Гюровски, Василъ Ик. Мартиновъ, Мицо и Угринъ Жунгуловски, свещеницитѣ Коста и Серафимъ Мартинови и други видни първенци въ селото, a отъ Галичникъ били забрани и арестувани въ Дебъръ: Търпко Гиновски, Търпко Мицовски, Михаилъ Ажиевски, Гино Гьозовски, Дуко Пендароски, Христо Брезовски и други галички първенци заедно съ селскитѣ свещеници. Арестувани били и дебърскитѣ първенци българи и свещеницитѣ. Следъ направенитѣ оплаквания отъ българскто население за незаконното задържане на арестуванитѣ селени и следъ даденитѣ обичайни откупи по 100 и 150 лири турски на село, задържанитѣ сѫ били пуснати.

 

Българската екзархия се научила за коварното убийство на о. Теофила едва къмъ срѣдата на м. августъ 1884 година. Негово Блаженство Българския Екзархъ I е посетилъ министритѣ на вѫтрешнитѣ работи Етемъ паша, на изповѣданията Хасанъ Фехми паша и великия везиръ Саидъ паша, предъ които е протестиралъ за убийството на своя намѣстникъ въ гр. Дебъръ, като имъ е казалъ, че населението и той нѣматъ никакво съмнение, че това убийство е извършено по внушение на дебърския гръцки владика Антимъ, на когото трѣбва да се наложи заслуженото наказание. Великиятъ везиръ е обещалъ, че ще накаже убийцитѣ най-строго. За да не умре дѣлото по това убийство въ рѫцетѣ на битолския валия Еюбъ паша и на дебърския мютесарифинъ Османъ паша, Негово Блаженство е подалъ нота до Високата порта и е искалъ пълно удовлетворение и строго наказание на виновницитѣ и убийцитѣ. Обаче, битолскитѣ и дебърскитѣ власти затваряли очи и заявявали, че не могли да заловятъ убийцитѣ. Презъ това време гръцкиятъ владика избѣгва отъ Дебъръ.

 


 

XIII. Учебното дѣло

 

Въ всѣко почти българско село изъ рѣканско имахме основно училище. A въ Галичникъ и Лазарополе — и по единъ-два класа. Училища сѫ датирали отъ доста старо време въ нѣкои села. Лазарополе е имало училище още въ 1841 год.; Битуше — отъ 1851; Тресонче — отъ 1852; Требища — 1862; Росоки — отъ 1870; Галичникъ — 1867; Осой — 1868; и т. н. По старитѣ хора сѫ посещавали пъкъ манастирското училище,

 

 

80

 

презъ прага на което сѫ минали голѣми дейци, като: Кирилъ Пейчиновичъ, Якимъ Кърчовски, архимандрититѣ Анатолий и Иларионъ, Панаретъ Нишавски и много други свещеници, църковни пѣвци и учители. Георги Пулевски (миякъ) въ своитѣ рѫкописи бележи говори, — че мияцитѣ сѫ способни за наука; никога не имъ било забранено ученето на майчинъ имъ езикъ, но сѫ учили по църковни книги, затова не сѫ книжовници. Въ училището сѫ учили на аз, буки; после наустница, псалтитъ и евангелие. Първоначалното училище е било въ манастира св. Ив. Бигоръ, кѫдето се готвѣли за свещеници, които сѫщевременно сѫ били учители. Сарджо Брадина отъ Тресонче, роденъ 1780 г., и се подписвалъ „Сарџо". Въ училището си служели съ „фалага". Оттогава сѫ останали поговорки: „Тита, ижица, проочка по ушица, да научишъ книжица". Броятъ на училищата въ Рѣковско презъ учеб. 1911 —12 год. бѣше 15 въ Долна рѣка; и две въ Горна; всичко 17 училища, съ 29 учителски сили, отъ които само три учителки, при 436 ученици и 255 ученички; общо 691 учащи ce. При едно население отъ 10123 души, на 14 души се падаше по единъ ученикъ; или на всѣки три кѫщи по единъ ученикъ, отъ всички 1946 кѫщи, a на 67 кѫщи — по единъ учитель. Долната таблица ни показва броя на училищата презъ сѫщата учебна година. Отъ тоя таблица личи малкия брой на ученички, които прогресивно намалява въ по-горнитѣ отдѣления. Този фактъ съмъ константиралъ и въ дебърско, въ битностьта ми училищенъ инспекторъ. Даже прогимназията въ гр. Дебъръ не се посещаваше отъ нито една ученичка. Имахме учители въ града, чиито сестри не посещаваха класоветѣ. Консерватори въ всичко дебърчани и тукъ имаха своитѣ строги консерваторски разбирания. Сѫщото е и въ рѣканско. Ето защо, рѣдкость бѣ да имаме момиче отъ рѣканско и дабърско, което да е свършило гимназия. За туй нѣмаме и учителки отъ този край. Причината на туй зло се крие въ факта, че момичетата отъ малки още (7—10 години) се впрѣгатъ на работа — да готватъ чеиза си, състоящъ се отъ многобройни издѣлия, пъстри шарени, бродирани (везани), тъкани и плетени, за подготовката на които се иска 10 годишенъ трудъ най-малко. A и липсата на едно централно добре уредено класно училище, съ пансионъ при него за рѣканско, не по-малко зло бѣ за тоя край. Ето защо, и момчетата съ по-голѣмо образование отъ мияцитѣ бѣха рѣдкость. Броятъ на мѣстнитѣ учители бѣ много малъкъ, a и тѣ, колкото ги имаше, бѣха съ непълно образование, или учителствуваха мѣстни свещеници, съ своето старошколско образование. Галичкитѣ и лазарополскитѣ I и II класове рѣдко се посещаваха отъ ученици отъ околнитѣ села. За да туримъ край на това зло, бѣхме решили да откриемъ пълна прогимназия и пансионъ въ манастира св. Иванъ Бигоръ, за учебната 1912/13 год., като назначихме и отбранъ учителски

 

 

81

 

персоналъ. Балканската война осуети тоя ни планъ. Това училище щѣше да бѫде цѣла благодатъ за рѣканци. A по своята си уредба, щѣше да бѫде едно отъ образцовитѣ въ страната. Манастира притежаваше всички удобства за тая цель. Помѣщения отлични, инвентаръ богатъ, слънце и въздухъ въ изобилие. A учителския персоналъ съ своитѣ утра, забави, конференции, срѣди съ другитѣ учители отъ тоя край екскурзии изъ околнитѣ села и мѣста, щѣха да служатъ като културтрегери, за повдигане просвѣтата и възпитанието не само на учащитѣ ce, но и на тѣхнитѣ братя, сестри и родители. За откриването на такова едно училище единодушни бѣха всички селски първенци и старейшини, свикани на конференция въ манастира, презъ м. юний 1912 год., въ присѫтствието на нишавския епископъ Илариона и епархийския училищенъ инспекторъ. Нѣмаха щастието, обаче, нито рѣканскитѣ деца, нито тѣхнитѣ родители да видятъ реализирано това желание. Сѫдбата бѣ отредила друго яче. Ето какви интересни статии сѫ писани по въпроса за класно училище въ рѣкановско, отъ тогавашния училищенъ инспекторъ (Г. Тр-въ), публикувани въ екзархийския органъ в. „Новини" бр. 55, 56 и 57, год. XXII, 1912 г.

 

 

Край на спора около класното училище въ Дебърския манастиръ

 

Много шумъ се вдигна около това училище въ нашия печатъ. Взимаха се даже и резолюции отъ страна на разни учителски дружби изъ най-далечнитѣ крайща на отечеството ни! Съ други думи започва да се експлоатира съ въпроса. Сдруженото учителство пожела да използува за свои нѣкакви цели решението на екзархията по тоя въпросъ, та отъ всѣкѫде се слушаха протести. Право, и мене смущаваше тоя въпросъ, до като бѣхъ далеченъ само наблюдатель. Отъ заинтересувани даже приятели бѣхъ запитванъ, що мисля по въпроса и ми предлагаха да се изкажа печатно. Опасявайки се да не попадна въ заблуда — като новь още за тоя край,— намѣрихъ за ненаврѣменно да сторя това. Искахъ да проуча въпроса обстойно и, следъ като преценя всички условия, да се изкажа и азъ за освѣтление на обществото. Мисля, че едногодишното ми стоене на длъжностьта инспекторъ на Дебърската епархия, достатъчно време бѣ, за да проуча и преценя всички условия и обстоятелства относно третирания въпросъ. Ето защо днесъ, чувствувайки се готовъ, ще изпълня желанието на приятелитѣ си. За да не бѫда обвиненъ, обаче, въ заинтересованость нѣкаква или въ любозничене спрямо началството, както мнозина си позволяватъ да твърдятъ това, дължа да заявя предварително, че отъ никого не съмъ упълномощаванъ да сторя това, нито съвестьта ми и свободата на мисъльта и рѫката ограничавани. Това за знание на ония,

 

 

82

 

Списъкъ на училищата въ рѣканско презъ учебната 1911/912 год.

 

[[ Названия на селищата

Галичнякъ, Лазарополе, Гаре, Тресонче, Битуше, Осой, Селце, Росоки, Требища, Ростуше, Янче, Долно-Мелничани, Вельобърдо, Сушица, Горно-Мелничани, Бѣличица, Върбенъ ]]

 

 

83

 

що живѣятъ съ такава преднамѣреность. Сега на предмета.

 

Въпросътъ за отваряне едно класно училище за рѣканската каза — по силата на основния правилникъ — не е новъ. Той датира отъ 1910 г. още. Тогава запитанъ епархийскиятъ съветъ отъ св. Екзархия се произнесълъ въ полза на туй запитване . .. Като най-подходящъ центъръ за цельта се сочилъ манастирътъ „св. Иванъ Бигоръ". Лани късно се съобщава отъ св. Екзархия окончателното решение по тоя въпросъ, a именно: че класнитѣ училища въ Галичникъ и Лазарополе се закриватъ и вмѣсто тѣхъ се открива едно само класно училище за рѣканската каза въ манастира „св. Иванъ". Още по-късно туй решение, въ горния текстъ, се съобщава на галичани и лазарополци отъ тукашната митрополия, безъ никакво друго пояснение. Следъ туй почватъ вече протеститѣ на заинтересуванитѣ галичанци, лазарополци — вдъхновявани отъ други хора по непонятни причини. Тогава чухме и протестъ — резолюциитѣ на нѣкои учит. дружби. Чухме протести казвамъ, четохме мненията на мнозина автори — Косоврашки, Дримски, ССС, W, Z, —изказани чрезъ в-къ „Право" по поводъ статията на г. Maйковъ псевдонимъ на учил. инспект.. „Сръбската пропаганда около дебърския манастиръ", печатана въ сѫщия вестникъ, но нито единъ не препорѫчи на галичанци и лазаровци, че, по силата на сѫщия основенъ правилникъ, тѣ могатъ да си иматъ класни училища, стига да се загрижатъ за издръжката на класоветѣ. Тази грѣшка бѣ сторена и отъ митрополията, като не препорѫчала на заинтересованитѣ страни сѫщото. Умишлено ли е било това сторено, или отъ незнание, не зная, но повтарямъ: отъ никѫде не чухъ съветъ въ тоя смисъль къмъ заинтересуванитѣ галичанци и лазарополци. A такъвъ съветъ трѣбваше да се даде, защото за галичкото училище екзархията е поддържала 8 учителски сили съ около 300 лири заплата; за лазарополското — 6 учителски сили съ около 200 лири заплата, безъ нито счупена пара да трошатъ самитѣ села. Азъ не вѣрвамъ да има вторъ подобенъ на тия две села случай въ цѣлата екзархска область. Селото Галичникъ съ 500 кѫщи и 700 семейства, съ 10—15 души кяялари, стопани на около 50,000 овци за една приблизителна стойность отъ 100 хиляди лири; стопани още и на 1,000 коне-ергелета, оценени за повече отъ 20 хиляди лири, тоя именно Галичникъ, съ най-събудено българско население, което е дало и синъ — владика изъ рода Хаджиевски, Покойниятъ Хаджи Партений, да не дава нито една аспра за просвѣтата на синоветѣ си и да чака въ една година екзархска помощь отъ 300 лири! Удивително. Сѫщото е и съ селото Лазарополе, което брои около 400 кѫщи. Повтарямъ, ако бѣха се дали съвети въ такъвъ духъ на горнитѣ инакъ родолюбиви села съ просвѣтено и съзнателно население, нѣмаше да се закриятъ класоветѣ имъ. Екзархията прекрати пособието

 

 

84

 

за класоветѣ, a пъкъ и сега подържа по 5 учителски сили въ всѣко едно отъ тия села съ бюджетъ отъ по 200 лири за основнитѣ училища. Галичанци трѣбваше да отпуснатъ поне 60—70 лири за 2—3 учителски сили и щѣха да иматъ класове; a Лазарополци трѣбваше да отпуснатъ само 20—30 лири — за 1 учителска сила — за да има свой I класъ—тамъ училището бѣ 1-во класно. И мислите, че тая сума ще обремени тѣхния църковенъ бюджетъ? Ни най-малко. Църквитѣ имъ притежаветъ богати приходи, защото цѣлото население е пожертвувателно. Ето тамъ е грѣшката и на началството, и на учителството, и на горецитиранитѣ господа автори. Отъ горното, мисля, е ясно, че всичката врѣва около закриването на класнитѣ училища въ помѣнатитѣ села е била за лудо.

 

Сега да видимъ, щомъ за рѣканската каза трѣбва да има едно само класно екзархийско училище, кѫде му е мѣстото. Разрешението на този въпросъ не е леко. То се затруднява отъ обстоятелството, че рѣканската каза не е както другитѣ кази съ едноимененъ центъръ, напримѣръ : прилепска съ гр. Прилепъ, охридска съ гр. Охридъ и пр. Тази каза нѣма градъ Рѣка. Ако така бѣше, щѣше да е леко. Тази каза е образувана отъ много отдалечени и разхвърлени албански, помашки и български села, половината отъ които сѫ въ така наречената Горна-Рѣка, a другитѣ — въ Долна-Рѣка. Горна-Рѣка е населена отъ албанци мохамедани, албанци християни (около 18 села) и помаци; a Долна Рѣка само отъ помаци и българи. За административенъ центъръ на дветѣ Рѣки правителството е опредѣлило помашкото село (въ Горна Рѣка) Жорноница. Казахъ, че въ Горна-Рѣка нѣмаме българско население. Крайното българско село до Жорноница е 2 часа далечъ. Тамъ нѣмаме условия да искаме нашъ центъръ.

 

A пъкъ за нашитѣ църковно-училищни институти въ каза като рѣканската, лишена отъ едноимененъ градъ и отъ други условия, трѣбва да търсимъ подходно отговаряще на нуждитѣ на цѣлото население въ страната мѣсто. Ако сега българскитѣ села въ тоя край беха разположени въ нѣкоя равна поляна, имаща формата на крѫгъ и селата да заемаха окрѫжностьта само и друго село въ срѣдата, всѣки ще посочеше центъра на околностьта. Но тази въображаема хармония се нарушава отъ купъ географически, икономически и др. условия въ природата. Тъкмо на такива и много други още условия се натъкваме и ние. Нашитѣ — български села — въ тоя край се дѣлятъ съ голѣми планински склонове и дълбоки долини; отдалечени сѫ отъ пазарскитѣ центрове — Дебъръ, Кичево, Гостиваръ; трудносъобщителни сѫ помежду си — особено пъкъ y насъ при наличностьта на разбойничеството. Строго геометрически погледнато за центъръ на тъй разхвърленитѣ наши села може да се вземе голѣмото село Галичникъ. Следователно тамъ би се следвало да премѣстимъ нашитѣ църковно-училшцни институти

 

 

85

 

за каазата. — Намѣстничеството и класното училище съ пансиона. Защо тогава не виждамъ въ туй село нито едното, нито другото? Сигурно началството е хранило злоба нѣкаква срещу това най-голѣмо село въ каазата. Преди да запитаме обаче началството за мотивитѣ и съображенията, поради които не предпочита голѣмината на Галичникъ и неговото срѣдище за околнитѣ села, нека чуемъ, що казва самото българско население отъ рѣканско, заради синоветѣ на което се отваря туй училище. Началството е заинтересувано или закапризено и въ своята амбициозность то нѣма да изповѣда истината. Сѫщото ще сторятъ и всички други, кои и да сѫ и колко и да сѫ, компетентни лица. По-добъръ и по-справедливъ сѫдия въ случая и по ценна анкета произведена отъ самото население, едва би намѣрили. За туй именно нека изслушаме него. Сгоденъ случай за анкетиране тоя толкова интересенъ въпросъ ни се даде на 24 юний, храмовия день (Иванъ-день) на дебърския манастиръ „св. Иванъ-Бигоръ". За тогава бѣха поканени отъ св. Митрополия чрезъ окрѫжно предписание по двама представители отъ всѣка енория на рѣканскитѣ български села. Предстоеше въ общо едно събрание, покрай другитѣ въпроси, да се разгледатъ още и тия: опредѣляне мѣстопребиванието на архиерийското намѣстничество и класното училище съ пансиона. Събранието стана подъ председателството на Нишавския епископъ г. Илариона, управляващъ Дебърската епархия, и въ присѫтствието на около 30 души представители на българщината отъ тоя край. Ще предамъ точно чуеното и виденото въ туй събрание отъ господа присѫтствуващитѣ по тия два въпроса, като моля г. г. читателитѣ да иматъ пълна вѣра въ думитѣ ми.

 

Най-напредъ се разгледа и реши въпросътъ за намѣстничеството. Станаха дълги и обстойни дебати презъ време отъ цели 5—6 часа и пакъ събранието не остана единодушно въ своята резолюция. Прие се по вишегласие да остане то (намѣстничесвото) въ Галичникъ, само предъ видъ обстоятелството, че, бидейки селото голѣмо — има калабалъкъ хора презъ всичкото време на годината, за да се направи изборъ на съветници. Повтарямъ, само поради тази причина си дадоха гласа болшинството, a не за друго. Реши ce, намѣстничеството да бѫде въ Галичникъ, но условно: щомъ административниятъ центъръ се премѣсти отъ Жорноница другаде, кѫдето и да е — въ помашко или въ българско село въ Долна-Река, тамъ да се прибере и намѣстничеството. Защо бѣ тази колебливость на рѣканци; защо безусловно не се спрѣха на голѣмото село Галичникъ, на неговото срѣдище за страната; защо не се вслушаха най-после въ гласа на богатството галичко? — Защо презрѣха всичко това? — Защото Галичникъ е най-изолираното село въ рѣканско, второ нѣма като него отстранено и недостѫпно. Животъ има въ Галичникъ

 

 

86

 

отъ Петровдень до Кръстовдень, до когато сѫ тукъ гурбетчиитѣ, — сетне по-глухо, по-пусто, понедостѫпно отъ него нѣма друго заселище. Страшна е зимата тамъ. Дойде ли Митровдень, паднаха ли снѣговетѣ, пѫтьтъ се затваря, всѣко съобщение отъ вънъ съ Галичникъ престава, прибрало се осталото население въ своитѣ камени сгради — прилични на срѣдновѣковни замъци и така изолирано, преживява цѣли месеци — често пѫти 1/2 година, очакващи да настѫпи пролѣтьта, за да ги размърда и раздвижи наново. Мѫченъ животъ действително! Ето защо галичанци сѫ принудени всичкото лѣтно време да тичатъ по пазаритѣ въ Прилепъ, Кичево, Гостиваръ, Скопие, за да набавятъ хранителни продукти и други потрѣби за цѣли 5—6 месеца; сѫщо както и гориво трѣбва да стъкмятъ. Не сторятъ ли това, тежко и горко имъ! Ето за това именно се игнорира Галичника. Илюстрира се даже тѣхниятъ (на галичани) мѫченъ животъ, особено презъ зимния сезонъ, картина съ поразителни примѣри при смъртни случаи.

 

Въпросътъ за класното училище по-скоро се разреши. По него не станаха толкова разисквания. И ако не бѣха пакъ галичкитѣ претенции, съ една дума щѣше да се вземе резолюцията. Единодушие и единомислие владѣеше измежду всички представители, съ изключение на галичанци и лазарополци. A тѣ бѣха и заинтересовани, защото затварятъ имъ се класоветѣ, a за да отворятъ на ново, ще трѣбва да плащатъ. Казвамъ y всички владѣеше едномислие, защото, ако по неволя дадоха гласа си за намѣстничеството да остане въ Галичникъ, съ което зимане, даването ще имъ бѫде по-рѣдко, колко по-мѫчно можеха да сторятъ това сега, когато стана дума за училище. Да се съгласятъ на това, значи да самопожертвуватъ децата си на изгнание на явна смърть и погибель. Това тѣ не сториха и въ случая дадоха да разбератъ галичанци, че повечкото имъ настоявания отъ тѣхна страна за училището да бѫде y тѣхъ ги компрометира за хора капризни и недоброжелателни. Тогава лазарополскиятъ представитель се присъедини къмъ мнозинството, a и галичанци, макаръ и по принципъ признаха неудобставата за училището и пансиона, ако то остане въ тѣхното село, но, отъ страхъ да не бѫдатъ критикувани отъ съселянитѣ си, които имъ били дали опредѣлена директива по въпроса, не искаха да подпишатъ протокола. Единодушно решение на събранието бѣ: училището и пансионътъ да се откриятъ въ манастира. Това единодушие изпъкна въ началото още, когато имъ се зададе общиятъ въпросъ: кѫде желаятъ да се открие класното училище и пансионътъ. Щателно се проследиха всички села и никѫде не се намѣриха условия, отговарящи за цельта, както въ манастира. Каза се даже наполовина да ги има нѣкѫде, въ нѣкове село, пакъ би се предпочело предъ манастира.

 

 

87

 

Ho никѫде не се указаха такива. A най-малко личеха тѣ (условията) въ Галичникъ. По тия именно причини галичкото класово училище презъ време 7—8 годишното си сѫществуване не е било посещавано отъ нито едно външно момче. И най-близкото на Галичникъ село е предпочитало да изпраща децата си далече 5—6 часа — въ Дебъръ, но не и въ Галичникъ. Каза се още, че училищата въ Галичникъ и Лазарополе, макаръ и класни, въ нищо не се отличаватъ отъ обикновеното селско. Учебната година и тукъ трае отъ Митровдень до Гьоргевдень — 6 месеци. Есенесъ, до като не потеглятъ гурбетчиитѣ, училището не може да почне редовна работа; следъ Гьоргевдень, въ началото на м. май при завръщане на гурбетчиитѣ — кяяаларитѣ, децата пакъ се разпиляватъ. Прибавете къмъ това и всѣко чукане на клепалото да се взима за праздникъ — плюсъ още бабини и вражки праздници и нѣколко други за лошото време (особено Галичникъ) пресмѣтнете следъ туй, какво ще ви остане за работа.

 

A ето условията и удобствата манастирски [1].

 

 

I. Облага за училището [1]

 

1. Разположенъ въ една живописна мѣстность, заобиколена съ романтична гора и рѣката Радика, главенъ притокъ на р. Дримъ — такава (мѣстность) каквато не притежава нито едно отъ нашитѣ срѣдни учебни заведения, или кое да било друго училище, нито пъкъ Галичникъ.

 

2. Мѣстоположението на манастира го прави много достѫпенъ както за пѫтницитѣ (пѫтьтъ що води за Гостиваръ, Скопие и пр.), така и за другитѣ посетители отъ околностьта. Поради това манастирътъ никога не останалъ безъ външни хора, a много пѫти и голѣмъ калабалъкъ, вследствие на което животътъ му става шуменъ. Той носи повече характеръ свѣтски, отколкото строго тихъ и ограниченъ. Родителитѣ на ученицитѣ или тѣхнитѣ съселяни, отивайки на Жорноница, непременно ще се отбиятъ въ манастира за почивка (тамъ води и пѫтьтъ). Това условие не притежава Галичникъ.

 

3. Проектираната сграда за училище и пансионъ е четириетажно здание съ обширни здрави, свѣтли богати стаи и грамадни салони, каквито ги нѣмаме въ нито едно наше срѣдно учебно заведение и пансионъ, камо ли въ Галичникъ.

 

4. Баканскиятъ въздухъ и вода, богатитѣ разходки, приятнитѣ гледки, не ги притежава нито едно отъ нашитѣ училища въ цѣлата екзархийска область. A Галичникъ такъво ли е?

 

 

1. Желающитѣ да се запознаятъ отблизо за живота, мѣстоположението и обстановката на манастира, нека прочетатъ статията на г. Майковъ псевдонимъ на учил. инспекторъ. „На гости въ дебърския манастиръ св. Иванъ Бигоръ", обнародвана въ в. „Гласъ" (Вести), броеве 97, 98 и 99 отъ т. г.

 

 

88

 

5. Изолираностьта на децата отъ обществото, улицата и семейството и всѣкинедѣлнитѣ посещения заедно съ учителитѣ въ отсрѣщнитѣ манастирски села (Требища, Битуше, Вельо бърдо и Ростуше) за екскурзия, детски утра (въ тия села имаме училища и сѫ близо до манастира 20—40 минути и пр.) не само че нѣма да повлияятъ отрицателно, както твърдятъ нѣкои г-да, но, наопаки, ще подействуватъ много за тѣхната благовъзпитаность и ограничение на всички ония лоши нрави и пороци, придобити отъ дома, улицата и обществото.

 

6. Учебната година ще си следва нормално отъ 1 септемврий до Петровдень или най-рано отъ Ивандень, съборенъ праздникъ за манастира, когато тя (учебната година) въ Галичникъ не е по-голѣма отъ 5—6 месеца.

 

7. Поради общото желание на рѣканци да е училището въ манастира, ще имаме голѣмъ брой ученинци, когато, ако то остане въ Галичникъ, ще лишимъ мнозина отъ наука и образование.

 

8. При горнитѣ условия успѣхътъ на ученицитѣ ще бѫде много повече гарантиранъ, отколкото въ Галичникъ.

 

 

2. Облага за пансиона.

 

1. Манастирскитѣ стаи и салони ги нѣма въ нито единъ отъ нашитѣ пансиони въ цѣлата екзархийска область, колко повече въ Галичникъ.

 

2. Удобствата що ни дава манастирътъ за кухня, пералня, зимници, сѫдове за ядене, сѫдове за пране, сѫдове за провизиитѣ (лахана, пиперки, пастърма, сирене, масло и пр.), сѫдове за освѣтление, готови салони за хранене и занимание (богатата и обширна трапезария), — ги нѣма въ Галичникъ.

 

3. Готовата прислуга въ манастира за готвене, пране, метене и миене, я нѣма въ Галичникъ.

 

4. Въ Галичникъ нѣма да се намѣри сграда за пансионъ, па и ако нѣкой си отстѫпи кѫщата (а това е немислимо), ще ни иска за наемъ 30—40 лири.

 

5. Въ Галичникъ се продава единъ товаръ дърва 15 гроша и тѣ трѣбва да се купятъ презъ лѣтото, a въ манастира дървата сѫ въ изобилие.

 

6. Въ манастира ежедневно се готви за обѣдъ и вечеря по 1—2 ястиета; отъ сѫщата храна ще се отдѣля и за пансионеритѣ. Въ Галичникъ ще трѣба специаленъ готвачъ и икономъ, който да се грижи за доставка на съестнитѣ и др. провизии.

 

7. При тия условия, ако пансионътъ е въ манастира ще имаме следнята икономия:

 

 

89

 

а. отъ прислуга — заплата минимумъ 12

б. „ храна на слугата „ 12

в. „ икономъ и готвачъ „ 30

г. „ наемъ за пансиона „ 30

д. „ отопление „ 30

е. „ покупка на сѫдове за пране, ядене, освѣтление 20

ѫ „ направа на маси и пейки за занимание и хранене 10

з. „ разликата на скѫпия преносъ и материалъ и пр. 10

____________

Всичко 144

 

Значи, ако пансионътъ е въ манастира, ще имаме най-малко икономия отъ 144 лири. Азъ ще шконтирамъ 44 лири и ще останатъ 100 лири. A тѣ правятъ 20 стипендии по 5 лири за изучване децата на 20 бедни и заслужили родители. Това е икономия отъ екзархийския бюджетъ. A пресмѣтнато върху таксата пансионска, най-малко ще се окаже една разлика отъ 2 лири на всѣки пансионеръ, т. е. ако издърѫката на пансионера въ манастира костува 5 лири, въ Галичникъ ще е 7 лири. [*]

 

 

3. Облага за самия манастиръ.

 

1. Хора злонамѣрени и късогледи твърдятъ, че щѣлъ да се ощети манастирътъ съ пансиона. Наопаки, азъ твърдя пъкъ ще се възнагради. Ето що говорятъ числата. Въ дебърския пансионъ издръжката на пансионеръ костува 5 лири, като се има предъ видъ, че се плаща за наемъ на пансиона, прислуга, скѫпи дърва и пр. Съ манастирското управление, въ началото на учебн. година сключихме условие срѣщу всѣки пансионеръ да му се плащатъ 6 лири. Манастирътъ ще харчи само за храна на пансионеритѣ, за пране и освѣтление. Тази издръжка ще костува най-много по 4 лири на пансионеръ. Предполагамъ даже още по-евтина да е издръжката, като имамъ предъ, че ястието ще е общо — отъ онова що ежедневно се готви. A знаете ли, че на всѣко готвене остава излишъкъ ястие, понеже не може да се предвидятъ външнитѣ посетители, що случайно би се отбили въ манастира за почивка или пренощуване? Ето тоя именно излишъкъ сега ще се оползотвори, като се дава на пансионеритѣ. Да, тази икономия е възможна при едно вещо водене на стопанствената часть на манастира. Върхнината значи до 6 лири — по 2 лири на пансионеръ — ще е придобивка за манастирската каса; или же срещу прислугата, наема, отоплението, сѫдоветѣ. Но срещу този манастирски трудъ или услуга той, (манастирътъ) не губи нищо, нито пъкъ ще харчи нѣщо повече

 

 

*. При горнитѣ условия най-добре ще бѫде гарантирано здравословното състояние на пансионеритѣ, ако пансионътъ е въ манастира.

 

90

 

 отъ това що е. Прислугата сѫществува (момци и прислужници много); зданието стои праздно — въ долнитѣ етажи затварятъ говеда и свинитѣ, та ще станемъ причина да се изгонятъ добицитѣ и се прибератъ хора за живѣяне. За дърва и сѫдове нѣма що да харчи манастирътъ. Тѣ сѫ въ изобилие.

 

И така, не само че нѣма да се ощети манастирътъ, а, наопаки, отъ всѣки пансионеръ ще има чиста печалба най-малко по 2 лири, ако таксата остане 6 лири, a тѣ правятъ отъ 25 пансионери — 50 лири; отъ 50 пансионери 100 лири и т. н. Това е ясно за всѣки, що малко-много отбира отъ смѣтка.

 

2. Ще се повдигне реномето на манастира чрезъ училището и пансиона предъ очитѣ на населението, което, гледайки, че той става и домъ за наука и просвѣта на синоветѣ му, a не само мѣсто за калугери, ще бѫде по-щедро и ще увеличи приноситѣ си къмъ него.

 

3. Добриятъ и подбранъ учителски персоналъ ще бѫде най-полезенъ за младия още игуменъ. Учителитѣ ще му сѫ най-близкитѣ съветници и помощници въ работата.

 

 

4. Облага за националнитѣ ни интереси.

 

1. Училището, ученицитѣ и учителитѣ ще крепятъ духа и съзнанието на околоманастирскитѣ наши села предъ кознитѣ и домогванията на агентитѣ провокатори на сръбската пропаганда. Съ своитѣ пъкъ екскурзии и празднични посещения тѣхнитѣ (селски) училища за детски утра, сказки, поучения и проповѣди, ще спомогнатъ много за културо-просвѣтата на тамкашното население.

 

2. Сѫщитѣ учители, чрезъ своитѣ срещи, проповѣди, съвети и братски поучения, ще въздействатъ ползотворно върху всѣки посетитель въ манастира, дошълъ за почивка или пренощуване. A такивато посетители ги има най-много отъ Горно-Рѣканскитѣ албански (християнски) села, признаващи ведомството на патриаршията и сърбеющи ce.

 

3. Добре уреденото манастирско училище и пансионъ ще бѫде за примѣръ и образецъ на посетителитѣ наши хора, учители, ученици, селяни, a за национална гордость предъ чуждитѣ — инородни и иновѣрни — такива.

 

Ето това сѫ накъсо преимуществата на манастирското училище предъ всѣко друго, a най-много предъ галичкото. Да пренебрегнемъ тѣхъ, значи, да сме късогледи. Навѣрно и св. Екзархия е имала тия условия предъ видъ, та се е рѣшила да даде думата си за това училище. A това е станало следъ проучване условията на самото мѣсто отъ нейнитѣ църковно-училищни органи: два пѫти е правилъ посещение г. Делидѣловъ, сегашниятъ началникъ на Учебното отдѣление; посетили сѫ тия мѣста и г. г. Хр. Тенчевъ и А. Ченгелевъ въ битностьта имъ главни инспектори. Проучвалъ е въпроса

 

 

91

 

и св. Нишавскиятъ епископъ г. Иларионъ; проучвахъ сѫщия въпросъ и азъ цѣла почти година и мненията на всинца ни се схождатъ. Допустимо ли е всички тѣзи компетентни хора да паднатъ въ заблуда; да се обвинятъ въ лекомислие, нѣкаква злонамѣреность? Това могатъ да твърдятъ само хора заитересувани или късогледи.

 

Колкото пъкъ за твърденето, че имало луди хора и пияници калугери, свидетелствувамъ, че цѣла година става не съмъ видѣлъ нито единъ такъвъ.

 

Единъ мотивъ само иматъ противницитѣ да поставятъ срещу манастирско-училище; той е: кѫде ще се възпитаватъ рѣканскитѣ момичета. Но и той е слабъ, защото колко момичета сѫ свършили класното училище въ Галичникъ или Лазарополе презъ време отъ 7—8 годишното имъ сѫществуване? Николко. Проследете статистиката на тия училища, за да се увѣрите. Но пакъ азъ не държа за това. Ако не сѫ следвали момичетата до сега, за което не малко отговорни сѫ бивши и настоящи учители дебърчани и рѣканци, които съ своя строгъ консерватизъмъ, не сѫ нарушили традициитѣ и суевернитѣ предрасъдъци, като не сѫ пращали своитѣ сестри, братовчедки и роднини, на училище, — не значи, че и за въ бѫдаще да дремемъ въ сѫщата заспалость. Това време е много далече обаче за събуждането и еволюцията на дебърчанката и рѣканчанката. Най-напредъ градътъ Дебъръ страда отъ туй зло — въ класоветѣ не следватъ момичета, та селата ли ще пулимъ?!

 

За сега тази прѣчка — за желающитѣ момичета да продължатъ образованието си, каквито, повтарямъ, ги нѣма и нѣма да ги има, докато не се измѣнятъ социалнитѣ условия на живота y тукашното консерваторско население до фанатизъмъ. — може да се преудолѣе съ прибирането имъ въ дебърското училище.

 

Колко за галичанци, ако още настояватъ училището да бѫде y тѣхъ, то не бива да стане по всички гореизброени условия и причини. Това е все едно, екзархията да харчи суми напраздно и то само за галичкитѣ деца. Желателно е, тѣ сами да си издържатъ класно училище, ако искатъ да иматъ такъво за по широко образование на чадата си. Повтарямъ: това е желателно да сторятъ, защото селото имъ е голѣмо, ученици могатъ да дадатъ, па и заможни сѫ — нищо не значатъ за тѣхъ, като разходватъ по 80—100 лири годишно за училището си. За манастирското училище нека не се косятъ, ученици ще намѣримъ. Оставатъ назадъ още 15 български села съ 15 училища плюсъ Горно-рѣканскитѣ албански. Да продължаватъ да упорствуватъ още следъ чуеното и виденото въ събранията, следъ многократнитѣ беседи по въпроса съ насъ, значи да зарегиструватъ още веднажъ българския инатъ. A това не е благоразумно. Тѣ тогава ставатъ причина

 

 

92

 

да се лиши цѣла една класа отъ просвѣта и по-широко образование. Азъ вѣрвамъ въ родолюбието и ученолюбието на галичкитѣ просвѣтени синове и апелирамъ къмъ тѣхното родолюбие и ученолюбие, или да се помирятъ съ свършения фактъ, или пъкъ да се загрижатъ за отваряне на класове при тѣхното си училище за обучение на синоветѣ имъ. A това тѣ могатъ стори, стига само да действуватъ сами, безъ да се вдъхновяватъ — отъ лицата, които посочихме по-горе, като автори на писанитѣ статии въ в. „Право".

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]