Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ

 

6. Исторически личности отъ по-ново време Архимандритъ Анатолий, духовникъ и изповѣдникъ въ руския царски дворъ, при Николая Павловичъ; архм. Иларионъ игуменъ на Киприяновския манастиръ; Партений Нишавски, възпитатель на императорскитѣ деца въ Русия и др.

7. Дейци отъ по-ново време: Томо Кяя, Тодоръ Томовъ, Сарджо отъ Тресонче, Исиянъ Дельовъ отъ Росоки, Аврамъ Божиновъ и Филипъ отъ Осой, Хаджи Василко отъ Галичникъ, Иованъ отъ Битуше, Гюрчинъ отъ Лазарополе, Исая Радевъ Мажовски и др.

8. Покръстването на Галичкитѣ помаци въ 1843 г.

9. Исторически бележки за Дебърската (Галичко-Рѣканска) худож. школа

10. Галичкитѣ кяи

 

VI. Исторически личности отъ по-ново време

 

1) Архимандритъ Анатолий

 

Той е миякъ, родомъ отъ Лазарополе. Ето какво казва за него А. Шоповъ, въ своята статия „Светли личности изъ възраждането" (Сп. Българска сбирка, 1903, кн. XI—X).

 

 

34

 

Анатолий е билъ иеродяконъ въ Зографския манастиръ, когато се водѣлъ оживенъ споръ съ рускитѣ власти за владението на имотитѣ на Киприяновския манастиръ въ Бесарабия, собственость на Зографъ. За отстояване манастирскитѣ права, зографскитѣ старци избрали монаха хаджи Викторъ и иеромонаха Анатолий. Той билъ човѣкъ способъ, развитъ и интелигентенъ. Оше съ първото си отиване въ Петербургъ Анатолий привлекъ вниманието и симпатиитѣ, както на руското духовенство, тъй и на висшето руско общество, което често посещавало службитѣ и молебствията въ Александро-Невската лавра. Тукъ Анатолий привличалъ вниманието съ своя хармониченъ гласъ, съ своето правилно служене, душевна чистота и благость. Съ тия си качества Анатолий обърналъ внимание на двореца, дето билъ повиканъ за ефимерий и изповѣдникъ на наследника Николай Павловичъ. Благодарение на това положение въпроса за Зографскитѣ имущества билъ благополучно разрешенъ презъ 1837 г. въ смисъль: връща се Киприяновския манастиръ съ всички свои имущества въ владение на Зографъ, като за използването на тия имоти за минало време, държавната каса е внесла на името на Зографъ 500,000 рубли.

 

Като ефимерий и изповѣдникъ на престолонаследника Анатолий приемалъ на изповѣдъ всички князе и много знатни граждани. Единъ отъ великитѣ князе, отъ любовь и благодарность му подарилъ скѫпоцененъ часовникъ, който Анатолий го билъ далъ на една възрастна жена отъ знатно, но окаяно семейство, която съ сълзи на очитѣ изповѣдала плачевното си състояние.

 

Следъ нѣколко дни часовника се явилъ на пяцата за скъпоценносги. Тежко подозрение се отправяло къмъ Анатолий. Въпроса стигналъ до императора. Но когато се разбрало, че Анатолий подарявалъ на бедни и нуждаящи се всичко що притежавалъ, неговата слава ведната порасла — почнална повече да го обичатъ и почитатъ. Следъ като наследника Николай Павловичъ станалъ императоръ, арх. Анатолий кръщавалъ децата му и билъ духовенъ възпитатель на великия князъ Константинъ, братъ на Александъръ II — Царя Освободителя. При посещението на св. Гора отъ Константинъ Николаевичъ пречъ 1846 г., Анатолий е билъ на голѣма почитъ и внимание отъ великия князъ.

 

По-късно Анатолнй билъ назначенъ за ефимерий, изповѣдникъ и проповѣдникъ при посолската църква въ Атина, кѫдето стоялъ до до 1844 г., следъ което се прибралъ въ Зографъ и останалъ до последния си часъ. И тукъ Анатолий не стоялъ празенъ. Още първата година при мѫчни условия успѣлъ де докара вода въ манастира изъ недрата на планината. Презъ живота си Анатолий не забравилъ и родното си мѣсто Лазарополе, кѫдето издигналъ на свои разноски българска

 

 

35

 

църква и я снабдилъ съ всички нуждни утвари. Анатолий не забравилъ и Дебърския манастиръ св. Ив. Бигоръ, кѫдето е билъ подстриганъ въ монашество. Той не щадилъ благоденията си къмъ тая обитель. Друга негова заслуга е, че той привличалъ въ манастира момчета отъ дебърския край и ги училъ на българска книга и славянска служба. Неговъ ученикъ бѣше хаджи попъ Теофилъ, който въ качеството си на председатель на църковна община въ Дебъръ, презъ време на църковната борба, падна убитъ отъ подкупени убийци отъ гръцкия владика Антима. Архимандритъ Анатолий, който преустроилъ Зографския манастиръ, следъ 1820 г., убедилъ нѣколко одески търговци да направятъ скѫпоценна ризница на св. Георги, съ надписъ: „Словеноболгарскихъ македонскихъ оуроженцевъ изъ разнихъ епархіяхъ — 1823 г.” (сп. Библиотеки, г. III, кн. XV). Анатолий се поминалъ презъ 1840 г. на 70 год. възрасть.

 

 

2) Архимандритъ Иларионъ

 

И той е родомъ отъ Лазарополе, близъкъ побратимъ на Анатолий и неговъ духовенъ братъ въ монашество. Подстриганъ е билъ въ Дебърския манастиръ, заедно съ Анатолий. По-късно се прибира въ св. Гора — въ Зографъ.

 

Презъ 1838 г. е избранъ за игуменъ на Киприяновския манастиръ въ Бесарабия, за кѫдето е заминалъ съ 8 души монаси и дякони, и следъ като наредилъ манастирскатауправа, заминалъ ведно съ Анатолий за Петербургъ, съ мисия да поднесатъ на императора и правителството благодарноститѣ на Зографския манастиръ.

 

 

3) Партения Зографски [1]

 

Хаджи Партения е роденъ въ Галичникъ около 1820 г. Светското му име е било Павле х. Василковъ Хаджиовски. Павле се училъ въ манастиръ св. Иванъ Бигоръ на славянски съ часословъ, псалтиръ и светче. Презъ 1835 год. той заминава за Охридъ при Димитъръ Миладиновъ, за да продължи образованието си. Билъ тогава доста възрастенъ. Съученици му били Якимъ и Анастасъ Стрезови. Въ охридското училище се училъ по гръцки. Въ Охридъ стоялъ само една година. Когато бащата на Павле потеглилъ за Иерусалимъ, взелъ съ себе си и Павлета. Оттогава двамата сѫ станали хаджии. Като се върналъ отъ хаджилъкъ Павле продължилъ образованието си въ Атина, кѫдето получилъ срѣдно образование. Следъ това той се прибира въ Атонъ, въ Зографския манастиръ, кѫдето се покалугерва и се предава на вѣрска дейность и духовна служба. Тукъ получава името Партений.

 

 

1. Л. Димитровъ — обществена и книжовна дейность на Хаджи Партения Зографски (Извест. на семинара по Славянска филология) т. II.


 

36

 

Манастирското управление, виждайки y младия инокъ високи духовни качества, догаждатъ, че той може да бѫде полезенъ на своя народъ, и решава да изпратятъ Партения да следва въ Русия. Постѫпилъ въ духовната академия въ Москва, той билъ обикнатъ отъ своитѣ професори и висшето общество, поради неговата интелигентность и дълбока религиозность. Той изучилъ основно езицитѣ: гръцки, латински, еврейски, старо халдейски. Като свършилъ духовната академия той билъ назначенъ за духовенъ възпитатель на цар-

 

Фиг. 8. — Партений Нишавски

 

 

скитѣ деца въ Петербургъ, нѣколко години, кѫдето билъ повиканъ и препорѫчанъ за тоя пость отъ престарелия вече духовникъ, архим. Анатолий, родомъ отъ Лазарополе (рѣканско). Тогава билъ въ архимандритски чинъ.

 

Въ единъ народенъ праздникъ, на който е присѫтствувалъ императора Царь Освободитель и императрицата — въ Съборната църква въ Москва — следъ литургията, архимандритъ Партений е държалъ подходяща речь, отъ която речь императорътъ е останалъ много доволенъ и се заинтересовалъ

 

 

37

 

за неговия произходъ. Съ завръщането си императора въ Петербургъ, предалъ своитѣ впечатления на дворцовиятъ монахъ и изповѣдникъ Анатолий, който е билъ родомъ отъ с. Лазарополе. Следъ ясната картина за Партения, Анатолий съобщилъ на императора, че той и Партений сѫ отъ единъ край на Македония и понеже Анатолий е билъ много съ напраднала възрасть, препорѫчалъ на императора да вземе архимандритъ Партений за дворцовъ възпитатель на децата и духовникъ на двореца.

 

Архимандритъ Партений става възпитатель на императорскитѣ деца и духовникъ на двореца, която служба изпълнявалъ цѣли 12 години.

 

Когато почватъ да се чуватъ гласове отъ всички български краища за църковна борба противъ гърцитѣ и независимость за българската църква, архимандритъ Партений се явява предъ императора — Царь Освободитель — и изказва желание да бѫде освободенъ отъ досегашната му служба въ Двореца, за да служи на своето отечество и на българската родна църква. Императорътъ уважилъ желанието на архимандритъ Партения, като му изказалъ готовность и го запиталъ — съ какво мога да Ви бѫда полезенъ въ случая, за да реализиратѣ по-лесно тежката си задача. — Архимандритъ Партений му отговорилъ: „Преди всичко Ваше Величество ми е нуждна Вашата Височайша подкрепа и на първо време да смѣна гръцкитѣ църковни книги отъ църквитѣ и манастиритѣ изъ отечеството ми и да ги замѣня съ славянски служебни книги".

 

Императорътъ ведната дава нареждане да се отпуснатъ голѣма партида духовни служебни книги, одежди и др. църковни утвари, които били натоварени на единъ специаленъ параходъ и занесени въ Цариградъ и Солунъ.

 

Съ пристигането на архимандритъ Партений въ Македония, горнитѣ книги били разпредѣлени и раздадени по принадлежность, даже голѣма часть лично отъ него, изъ цѣла Македония.

 

Установява се въ Цариградъ архимандритъ Партений и почва да работи за църковното дѣло съ Иларионъ Макариополски, Неофитъ Бозвелията и др. и се отдава всецѣло въ служба на народното църковно движение.

 

Своята книжовна и обществена дейность Партений започва въ 1857 г., което личи отъ цариградскитѣ вестници и списания, кѫдето той взималъ живо участие. Следъ като напуска учителството Партений, отказва се отъ патриаршията и става другарь на дейцитѣ за църковната независимость. Презъ 1857 и 1858 г. той става управитель на българското училище и настоятель на българската църква въ Цариградъ. Сѫщевременно Партений е и главенъ сътрудникъ на „Български книжици". По това време той е рѫкоположенъ отъ

 

 

38

 

патриаршията за български владика на Поляно-Кукушката епархия, кѫдето се почва борбата за български владика. Кукушани пожелали да иматъ свой български владика. Партиаршията имъ отказвала отначало, но когато тѣ приематъ унията, тя побързала да изпрати хаджи Партения, като го рѫкополагатъ за епископъ въ патриаршеската църква, a презъ 1859 г.р м. ноемврий заминалъ за Кукушъ. Първата грижа на Партения тукъ била да поучава и назидава паството си въ истинитѣ на християнската православна църква, да крепи народния духъ и съзнание, да се отварятъ български училища и да има въ тѣхъ способни учители. За тая цель владиката посещавалъ селата, говорѣлъ, училъ и раздавалъ милостиня, доставялъ славянски книги по църквитѣ, като изгорѣлъ гръцкитѣ (въ митрополитския домъ въ гр. Дойранъ). Дейностьта на Партений не останала незабелѣзана отъ гръцкитѣ духовници. Солунскиятъ гръцки владика държалъ въ течение Патриаршията за всичко онова, що вършилъ Партений, до като презъ 1861 год. билъ извиканъ въ Солунъ съ цель да бѫде нѣкѫде заточенъ. Узналъ за гръцкитѣ козни, Партений успѣлъ да се укрие и спаси на единъ руски параходъ, който го отвѣлъ въ Цариградъ.

 

До 1869 г. Партений престоялъ въ Цариградъ, кѫдето заедно съ другитѣ владици продължавалъ борбата за църковната свобода. Въ 1869 г. той е избранъ за Нишавский митрополитъ, съ престоленъ градъ Пиротъ. И тукъ Партений се заловилъ енергично за просвѣщението на своето паство, което поради гръцкия духовенъ тероръ, е тънѣло въ невежество. Чакъ сега населението слуша проповѣдь на своя матеренъ езикъ, a по училищата се въвѣли български учебници (Св. история и славянобългарска граматика отъ архим. Партения) и настанява български учители. Презъ 1869 г. Партений трѣбвало да замине за Цариградъ, но бидейки се разболѣлъ, спрѣлъ се въ София за почивка и тукъ рѫкоположилъ нѣколцина свещеници. Сѫщо така и изъ други градове по патя (Пазарджикъ, Самоковъ, Пловдивъ) рѫкополагалъ свещеници и бивалъ най-тържествено посрещанъ и изпращанъ, както за това сведочатъ многото дописки, изпращани отъ тия мѣста до цариградскитѣ вестници (в. Турция, Гайда, Македония, Право). Отъ Пловдивъ Партений се връща обратно за Пиротъ, кѫдето продължилъ своята плодовита дейность, като пращалъ и материялна помощь на Цариградската дружина за национална и духовна борба съ Патриаршията. Презъ 1872 г., следъ отказването отъ гръцката патриаршия, Партений пристигналъ въ Цариградъ, кѫдето и се поминалъ презъ 1875 г. на 7 февруарий. (За датата на смъртьта му има споръ). Погребанъ билъ въ църквата Св. Стефанъ.

 

Книжовната дейность на Партений почва отъ 1857 г., когато въ в. „Цариградски вестникъ" пише дълга статия

 

 

39

 

(отъ 315—322 брой) за съставяне граматика и словарь на български езикъ отъ нѣкои родолюбци. Писалъ на македонски говоръ. Сътрудничелъ и въ „Български книжици" съ статии: 1) Нѣколко встѫпителни думи върху превода изъ Климентовото житие; 2) Превода на Климентовото житие; 3) Мисли за болгарскій-отъ язикъ; 4) Документи за Българскѫ-тѫ църковна исторія; 5) Българскьі народньі пѣсньі по Македонско-то Hapeчіe и други детски. Отдѣлни трудове негови сѫ: 1. Кратка славянска граматика; 2) Кратка свещена исторіа на Вехто и ново-заветното църковъ; 3) Началное обученіе за дѣца-та; 4) Сказаніе о странствіи и путешествіи по Росіи, Молдавш, Турціи и святой землѣ, подстриженика Св. горы Атонскіи инока Парѳенія.

 

Партений е билъ привърженикъ на идеята, при създаването писменъ български езикъ, да се взематъ подъ внимание всички български наречия, като има предъ видъ това, което се говори: 1) въ Мизия и Тракия и 2) това въ Македония, съ тенденцията македонското наречие да влѣзне въ основата на книжовното, изтъквайки предимството му предъ другитѣ наречия.

 

Всички изброени книжовни трудове на Партения (преводни и оригинални) сѫ писани презъ 1857 и 1858 г. Неговото възпитание и образование още отъ малъкъ го правили наклоненъ къмъ тиха, спокойна умствена работа. A природнитѣ му наклоности и положението му го каратъ да бѫде тихъ и скроменъ общественикъ, a не шуменъ и площаденъ, каквито не липсвали и по това време y насъ.

 


 

( VII. Дейци отъ по-ново време: Томо Кяя, Тодоръ Томовъ, Сарджо отъ Тресонче, Исиянъ Дельовъ отъ Росоки, Аврамъ Божиновъ и Филипъ отъ Осой, Хаджи Василко отъ Галичникъ, Иованъ отъ Битуше, Гюрчинъ отъ Лазарополе, Исая Радевъ Мажовски и др. )

 

4. Другъ деецъ по освободителнитѣ движения е и миякътъ Исай Радевъ Мажовски

 

Исай е роденъ въ Лазарполе на 9-и мартъ 1852 г. Училъ въ селото са четмо и писмо по часослова и псалтира, а на 12 годишна възрасть почналъ да чиракува по иконопиство. На 15 годишна възрасть заминава за св. Гора, въ Зографъ. Тукъ се запозналъ съ иеромонаха Натанаила (по късно Охридски митрополитъ). Въ 1867 г., Исаия придружилъ отца Натанаила на пѫть за Русия, за да присѫтствуватъ заедно съ други делегати и народа на праздника (11 Май) на св. Кирилъ и Методия, като делегация отъ Зографъ. Исаия се облѣкълъ въ рѣканска носия, и правѣлъ хубаво впечатление съ красивитѣ и бѣли долами. Презъ 1871 г. бива натоваренъ Исаия съ мисия отъ Натанаила да действува въ дебърско-кичевската епархия за изгонването на гръцкия владика Антима. Въ 1873 г. става нелегаленъ и въ сдружение съ албанеца Байрямъ Даноски обикалятъ дебърско, прилепско и битолско. Презъ 1874 г. нощно време нападатъ гръцката митрополия, съ цель да вдигнатъ владиката, но владиката отсѫтствувалъ. Участвувалъ е въ разни албански сьбрания, кѫдето обсѫждалъ

 

 

40

 

въпроси за обявяване на Албания и Македония за свободни отъ турския режимъ.

 

Презъ 1885 г., по случай 1000 годишнината отъ Св. Методиевата смърть Исаия е на пѫть за Русия, снабденъ съ петиция, приподписана отъ много селища изъ з. Македония, съдържаща станалитѣ зулуми надъ българското население отъ турцитѣ. На славянско бълг. общества въ гр. Исмаиловъ

 

Фиг. 9. — Исаия Радевъ Мажовски

 

 

той е билъ приетъ отъ царь Александъръ III въ Царское село и получилъ 400 рубли подаръкъ. Възлагана е мисия на Исаия и отъ Майоръ Паница, председатель на Македонския комитетъ да посети Албания и води преговори съ албански първенци за свободата на Албания и Македония. На 18 Августъ 1888 г., възложено му е отъ министра-председателя Ст. Стамболовъ и майоръ Паница да ходи въ Албания и извика отъ тамъ лице опълномощено отъ албанскитѣ първенцн за водене преговори по освободителното движение. На 23

 

 

41

 

Ноемврий 1888 г. Исаия пристига въ София, заедно съ албанеца Маличъ Зейниловъ, като избраникъ албански. Тукъ иматъ среща съ майоръ Паница, Димитъръ Ризовъ и Стамболовъ. Следъ туй връщатъ се въ Албания. Исаия попада въ рѫцетѣ на властьта, бива издаденъ и на 20 Юлий 1891 г., заточенъ въ Беязъ кале (айдински вилетъ), кѫдето престоялъ три години. Следъ връщане отъ заточение се прибира въ родното си мѣсто и понеже отново е заподозренъ избѣгва въ България. Ha 1 Май 1897 г. Исаия е наново на пѫть за Русия, съ нова петиция до руския императоръ Николай II,

 

Фиг. 10. — Гьорго Пулевски I окол. управитель въ Кюстендилъ

 

 

да моли за български владика въ дебърската епархия. Явилъ се въ Св. Синодъ, издействувалъ разни църковни принадлежности за Лазарополе, Тресонче. Следъ хуриета (1908 г.) Исаия пакъ е въ Македония и отишелъ въ Албания, кѫдето предалъ впечатленията си отъ Русия, за помощьта отъ която много разчитали албанцитѣ. Така завършва своя земенъ животъ тази неспокойна мияшка душа, давайки своитѣ младини и своята енергия за освободителното движение на родината му и тичайки до Албания, Русия, България и Македония (Изъ книгата „Възпоминания на Исайя Радевъ Мажовски" — София — 1922 г).

 

 

42

 

 

5. Гьорго Пулевски

роденъ въ 1838 г. въ Галичникъ, на 7 години таткому го взема съ себе си на гурбетъ въ Ромъния Турно-могурели. Между майсторитѣ и калфитѣ се научилъ да чете и пише, работейки при баща си като майсторъ. Въ сръбско-турската война отишълъ въ Сърбия доброволецъ противъ турцитѣ, следъ което се завръща въ Турно-могурели на работа, като се оплакалъ на другаритѣ си, че сърбитѣ съ българскитѣ доброволци много зле се отнасяли и много съжалявалъ, че е ходилъ. Когато рускитѣ войски минали въ 1877 година презъ Ромъния за освободителната война, образувалъ своя чета и се присъединилъ къмъ българскитѣ доброволци. Взималъ е живо участие въ бойоветѣ при Шипка, Стара-Загора и пр. Дошелъ е съ рускитѣ войски въ София, отъ кѫдето е служилъ за авангардъ при превзимането на Дупница и Кюстендилъ.

 

Той си ходилъ и като воененъ и административенъ управитель въ галична народна носия, както се вижда и на портрета. Назначенъ билъ за пръвъ околийски управитель въ гр. Кюстендилъ, награденъ билъ отъ императота съ ордена „Св. Георги", a българското правителство му дало мѣсто и пенсия и въ 1894 год. умира въ София.

 

Запазилъ е единъ грамаденъ томъ рѫкописни бележки за „славяно-македонска обща история".

 

 

Други дейци изъ мияшкия родъ сѫ:

 

6. Томо кяя, билъ човѣкъ звездалия. Той далъ дъщеря си на новопокръстения Бектешъ. Томо кяя ималъ аристократическа походка. Такъвъ билъ и неговия синъ Тодоръ-Томо. Мъчно могло да се изтърпятъ погледитѣ на Томо кяя. Предъ него паши и бегове били на кракъ. Той билъ просвѣтенъ и духовитъ, живѣлъ въ края на XVIII в. Спомоществ. на московския вѣченъ календаръ въ 1840 г.

 

7. Тодоръ-Томо, нареченъ отъ албанцитѣ за подвизитѣ му „Джимсе Кралье", което значи половинъ краль. За убийството на сина му Рафаила, на бачило, издействувалъ лично ферманъ отъ Султана, съ цѣлъ таборъ аскеръ опожарилъ селата на разбойницитѣ, като за крадена овца взелъ волъ, a за магаре — конь.

 

8. Гюрчинъ Кокалески, отъ Лазарополе е живѣлъ въ времето на Али паша Янински (края на XVIII и началото на XIX вѣкъ). Билъ богатъ кяя и носѣлъ дълга сабля, която и днесъ се пазела y потомцитѣ му и съ която били отсечени много глави. Омитъ ягаганътъ въ вода, последната се давала да пие, който боледувалъ отъ уплавъ (страхъ). Издействувалъ отъ Султана ферманъ за селската църква, кѫдето е билъ изобразенъ ликътъ му, възседналъ на конъ, a отстрана висела сабята му.

 

9. Сарджо Брадина отъ с. Тресонче е билъ страшилище за лошитѣ хора. Ималъ голѣми връзки съ дебърскитѣ бегове.

 

 

43

 

Той не пушелъ тютюнъ, затуй предъ него никой не пушелъ. Роденъ е около 1780 г. и умрѣлъ въ 1888 г. Отъ Сарджовския родъ е останала вдовицата София, която била грамотна чела църковни книги и давала поука и съвети на много свѣтъ. Доживѣла до 80 год. възрасть.

 

Фиг. 11. — Арсо Томоски, синъ на Томо кяя

 

 

10. Такъвъ билъ и Исиянъ (Исаия) Пеловъ отъ Росоки;

 

11. Хаджи Василко; 12. Аврамъ Кокалески отъ Лазарополе ; 13. Иованъ отъ Битуше; 14. Филипъ отъ Осой; 15. Аврамъ Божиновъ.

 

 

44

 

 

VIII. Покръстването на галичкитѣ помаци (въ 1843 г.)

 

Голѣмото богатство на галичкитѣ кяи и тѣхния животъ внушаваха почить и уважение еднакво и отъ турци, албанци и българи. Възседнали хубави и добре отгледани коне, облѣчени въ красива миячка носия, заобиколени отъ голѣмъ брой служащи, заприличали на нѣкои князе, кяяларитѣ били гледани отъ мнозина съ завистливо око. Доколко тѣ сѫ били авторитетни около срѣдата на миналия вѣкъ и по-късно сведочи следния фактъ: Тетовскиятъ паша често упреквалъ дебърскитѣ агалари, бейлери и пашата, че голѣма почить и уважение питаели къмъ кяяларитѣ-гяури. A тѣ отговаряли:

 

— Че и ти да ги видишъ би имъ станалъ на крака.

 

— По никой начинъ не бихъ сторилъ това на единъ гяуринъ, отговорилъ тетовския паша.

 

Не следъ много време случило се да минатъ презъ Тетово дебърския паша заедно съ Томо кяя. Тетовскиятъ паша ведната скочилъ на кракъ и съ голѣмо уважение и почитъ посрѣщналъ кяята, зарадъ което билъ подсмиванъ отъ дебърския си колега.

 

Славата и почитьта на галичкитѣ кяи била известна и по-далече отъ дебърско. Затова сведочи следния поразителенъ фактъ:

 

Галичкитѣ помаци на брой 30 кѫщи, останали въ едно селище съ компактна българска маса, често били подсмивани и подигравани отъ последнитѣ изтъквайки имъ преимуществата на християнската вѣра предъ мохамеданската. Така полека-лека помацитѣ се убеждаватъ въ преимуществата на християнството и даватъ признаци, че били приели кристиянската вѣра, но се опасяватъ да не бѫдатъ отсетне отритнати потурнаци, поради което челядьта имъ ще остане неоженена. За да увѣрятъ галичани помацитѣ, че тѣ ще бѫдатъ на почить и уважавани, ако станатъ християни, явява се Томо кяя и казва, че ще сгоди дъщеря си за помашки синъ. Сѫщото направилъ и първенеца Гюрчинъ отъ Лазаро-поле. Остава сега Томо кяя да изпроси отъ дебърския паша разрешение за тоя актъ — покръстването. За тая цель става единъ день Томо, възседва своя добре оседланъ и красивъ конь и потеглюва за Дебъръ. Явява се при пашата, съ когото ималъ близко познанство. Харесвайки Томовия конь пашата казалъ, въ замѣна на що би му далъ кяята коня си. Томо рекълъ:

 

— И азъ съмъ твой и коньтъ е твой, но имамъ една градина съ тръне, та искамъ да ги очиста.

 

— Очисти ги, отговорилъ пашата.

 

Сега Томо кяя обяснява на пашата, че трънетѣ сѫ помацитѣ въ неговото село и че той е намислилъ да ги покръсти. Пашата се сепналъ отъ тия думи, но нали далъ веднъжъ съгласието си за „почистване на трънето", срамъ го било да

 

 

45

 

си вземе думитѣ назадъ. Обещалъ своето съгласие, но при условие, че само галичкитѣ помаци ще се покръстятъ, a не и други, отъ съседнитѣ села напримѣръ. Доволенъ отъ мисията си, радостенъ се връща въ село Томо кяя и замислюватъ за извършване самия актъ — покръстването.

 

Още една опасность трѣбвало да се преодолѣе. Страхътъ отъ дебърскитѣ турци. Но и тукъ хитритѣ галичани намѣрили изходъ. По старъ обичай виднитѣ дебърски бегове имали кумъ българинъ, който на новороденитѣ мѫжки албански деца, имъ отсичалъ отъ косата съ ножички въ кръстъ.

 

Фиг. 12. — Исаия Чапъровъ и синъ му Митре, Кумотъ

 

 

Това тѣ вършели, за да не миришатъ! ... На това време на много бегове кумувалъ галичанина Исиянъ Чапъровъ. Неговиятъ синъ Митре билъ опредѣленъ да стане кумъ на новопокръстенитѣ помаци, разчитайки на връзкитѣ, що ималъ баща му Исиянъ съ дебърчани. Освенъ туй детето Митре било тогава едвамъ на 4 години, та като малолѣтно, предполагало ce, че дебърскитѣ бегове ще погледнатъ по-снисходително къмъ тоя актъ — покръстването. Решено било още да отсѫтствуватъ отъ селото всички по-видни кяи въ време на кръщавката. Следъ тая подготовка, се пристѫпя вече къмъ самата кръщавка.

 

Било презъ лѣтния сезонъ 1843 г., когато презъ една

 

 

46

 

нощь се отправили за манастира Св. Иванъ Бигоръ всички помашки семейства, на брой 300 е съ тѣхъ малолѣтния кумъ Митре. Кръщавката станала въ историческата църква. Така известнитѣ до тогава помашки фамилии: Синановци, Кадриовци, Паковци и др. приели християнскитѣ имена: Яковъ, Тодоръ, Василъ, Димитъръ и т. н. Следъ туй започнали сватбенитѣ тьржества, като Томо кяа, Гюрчинъ и др. дали дъщеритѣ си за синоветѣ на новопокръстенитѣ. За селото Галичникъ това историческо събитие било едно голѣмо тържество, за християнството — една голѣма победа, a за българщината — високопатриотично дѣло. Кой би повѣрвалъ, че такова едно дѣло би могло да стане и то въ единъ край какъвто е дебърско, прочутъ съ своето разбойничество и беззащитность на българското население? Ta това прилича по-скоро на приказкитѣ отъ 1001 нощь! Де се е чуло и видѣло масово покръстване на турци. Имаше наистина поединични минавания нѣкога и нѣкѫде отъ мохамеданската вѣра въ християнска, но това бѣха рѣдки, твърде рѣдки случаи. И новопокръстения трѣбваше да бѣга другаде, да напусне родния си край, защото бѣ изложенъ на фанатичната ярость на сънародницитѣ си турци. Знаехме още за масови потурчвания на християни. Но актъ, като галичкия, не се помни въ историята на нашия народъ нито въ далечното, нито близкото минало. Е добре. Тоя фактъ не говори ли много нѣщо за македонскитѣ българи. Не говори ли за тѣхната смѣлость, решителность, самопожертвувателность, за тѣхния патриотизъмъ и борчески духъ! Да. Говори нѣщо и друго даже. Тоя исторически фактъ ни говори, че и днешнитѣ македонски синове сѫ потомци на галичкитѣ мияци, че и тѣ вършатъ и ще вършатъ чудеса съ своитѣ потисници. Днесъ тукъ. . ., утре тамъ, до като видятъ свободенъ своя роденъ край. . .

 

Галичкиятъ актъ не останалъ безъ влияние, обаче, той миналъ спокойно. Дебърскитѣ бегове премълчали го. Но вестьта за него скоро прескочила въ съседнитѣ помашки села и подействувала заразително. Почнали да идватъ мисии отъ помашкитѣ села до Галичкитѣ кяи за нови масови покръстявания. На всички, обаче, било отричано. Томо кяя е далъ дума на дебърския паша, че други помаци нѣма да се приематъ. A пашата като че ли знаелъ слабостьта на помацитѣ, та бѣ поставилъ това условие на Томо. Въпрѣки отказа, обаче, две-три помашки фамилии отъ ближното село Мелничани, бидейки въ роднински връзки съ галичкитѣ нови християни и въ силното си желание да станатъ християни, тайно прибѣгали въ Галичникъ и се покръстили. Кумувалъ имъ Томо кяя. Тѣ останали да живѣятъ въ Галичникъ. Тия фамилии сѫ днешнитѣ: Митре Чолакъ, Марко и др. Тая новина, обаче, стигнала до ушитѣ на битолския паша, за кѫдето били извикани новопокръстенитѣ Митре, Марко и кяитѣ Томо, х. Василико,

 

 

47

 

Битошко отъ село Битуше и др. Митре и Марко били подложени на страшни мѫчения. Най-сетне Митре казалъ, че не може да се повърне въ мохамеданството, защото въ зѫбитѣ се ималъ свинско месо. Въ ядътъ пашата заповѣдалъ да имъ извадятъ зѫбитѣ съ клещи; да имъ тургатъ спици подъ ноктитѣ и при все туй не се отрекли отъ новата вѣра. Арестували ги.

 

Положението спасилъ на тия християнски мѫченици секретаря на пашата, който срѣщу 10 жълтици ежедневна дажба, училъ галичани какъ да отговарятъ; Битушко ималъ влиятелни връзки и съ Цариградъ, откѫдето се получило и опрощаване на всички галичани, — Новопокръстенитѣ Галичани бѣха много по-добри християни отъ насъ, казва Кръсте Митревъ Чапъровъ, синъ на Митре Исияновъ — кумътъ, отъ когото черпимъ горнитѣ данни. Той държи на видно мѣсто портрета на баща си Митре и съ гордость разправя за неговото кумство.

 


 

IX. Исторически бележки за Дебърската (Галичко-Рѣканска) худож. школа

 

Какъ се създала и какъ се развила художествената школа въ дебърско-рѣканския край; кѫде се криятъ първитѣ белези на зографско-рѣзбарското изкуство; въ кое време — близко или далечно; по какъвъ начинъ и подъ чие влияние се създала тая школа — е въпросъ твърде таменъ, понеже липсватъ какви-годе писмени данни. По предание, обаче, се знае отъ незапомнено още време, че въ селата: Галичникъ, Тресонче, Лазарополе, Гаре, Осой и др. (всички въ галичко-рѣканската область), е имало цѣли фамилии, които практикували като професии: иконопиството, рѣзбарството, декоративиото изкуство, скулптурата отъ гипсъ и камено-рѣзбарството. Писмени, обаче, исторически бележки за развитието на тая школа датуватъ едва отъ началото на миналия, деветнадесети вѣкъ. Отъ тогава датува иконописа въ скопската църква „св. Спасъ" (1824 г.), който по своята художественость е ненадминатъ въ тоя родъ изкуство на Балканския полуостровъ. Иконостасътъ е рѣзбарско изкуство на българскитѣ майстори Филипъ отъ с. Гари и Макария Негриевъ Фръчковски отъ с. Галичникъ. Пакъ по това време сѫ работени и иконостаса, „въздухътъ" надъ св. престолъ, владишкия тронъ и кивота съ мощитѣ въ манастира „се. Ив. Бигоръ" (дебърско-рѣкацско) — все отъ горнитѣ двама и други майстори-мияци.

 

Макаръ да се именува школата „дебърска", трѣбва, обаче, да се знае, че градъ Дебъръ, населенъ изключително съ албанци и по-малко българи, нѣмалъ е тамъ тия условия,

 

 

48

 

за да се развие това изкуство (живопись-рѣзбарство). Само като административенъ центъръ на окрѫга гр. Дебъръ е наложилъ името си. Нѣщо даже повече: и отъ дебърскитѣ селища, съ българско население, рѣдко се срѣщатъ художници зографо-рѣзбари. Това високохудожествено изкуство е рожба само и то изключително на българитѣ „мияци" отъ рѣканската область (гореизброенитѣ села), които административно образуватъ рѣканска околия съ центъръ Галичникъ и се числятъ къмъ дебърския окрѫгъ.

 

Миячкитѣ села Галичникъ, Лазарополе, Тресонче, Гаре, Росоки, Осой, Сушица и др. сѫ разположени въ дипленитѣ разклонения на величественитѣ планини: Бистра, Яма, Стогово и Дешатъ. Тукъ, въ дебритѣ на тия великани, българитѣ-мияци сѫ раждани, откърмени отъ красивата майка миячка, облѣчена и натруфена съ още по-красивата миячка носия (известна подъ името „смилевска"); тукъ, изъ тия именно красиви дебри, майсторитѣ художници сѫ унаследили своитѣ природни дарби, за да работятъ и творятъ своето изкуство тъй майсторски, че да имъ завиждатъ и рѣдко съперничатъ дипломирани наши и чужди академици! A красивата миячка носия, богата на мотиви въ оргиналности и хармония на бои, не държи ли първо мѣсто между националнитѣ такива, a даже и за цѣлото славянство? Ето тукъ, въ тоя край, се крие всичкото това изкуство на мѫже и жени! То е гордость не само на македонскитѣ българи, но за цѣлокупното ни племе. На него гледатъ съ завистливо око и чрезъ лъжа и фалшификатъ мнозина наши съседи искатъ да го присвоятъ...

 

Галичникъ е центъръ на дебърската школа. Това селище си води началото още отъ Х-то столѣтие (905—910 г.). По предание то е било основано отъ потомци на светитѣ братя Кирила и Методия, които обитавали долното течение на рѣката Галикъ (солунско), отъ кѫдето си води и названието на градчето Галичникъ. Населението на Галичникъ е остатъкъ отъ старославяно-българското племе „мияци", които се отличаватъ отъ другитѣ българи и по говоръ, и по носия, и по красота на лицето, особено женския полъ, и по своитѣ високи духовни качеста, и по своя борчески духъ. Галичани ревниво сѫ пазили вѣра и народность, и въ борбата съ гръцкитѣ владици и турската власть тѣ винаги сѫ излизали победители. Галичникъ не помни гръцко четмо и писмо въ своитѣ църкви и училища. Галичани само можаха да покръстятъ въ 1843 г. цѣли 30 помашки семейства, които демонстративно напуснаха мохамеданството и се приютиха отново въ лоното на бащината си вѣра — православието; a галичкитѣ първенци ожениха синоветѣ и дъщеритѣ си за новопокръстенитѣ младежи! Галичникъ даде първия български владика, въ лицето на хаджи Партения Нишавски. Галичани иматъ своя дѣлъ и въ борбата за освобождението на България. Между шепата шипченски

 

 

49

 

герои се числятъ и галичанитѣ: Георги Пулевски, Григоръ Стняновъ, Несторъ Иосифовъ, Рафаилъ Аврамовъ и Силиянъ Стаматовъ. Ето тоя именно Галичникъ е родоначалникъ и на дебърската художествена школа.

 

Липсватъ исторически писани паметници, които да ни сочатъ произхода на дебърската школа. По предание на дѣди и прадѣди само се знае, че иконопиството и рѣзбарството сѫ пренесени отъ Солунъ — Атонъ (св. Гора).

 

Това ясно се подчертава отъ строги поддържания източно-православенъ стилъ на всички икони въ нашитѣ храмове, рисувани отъ майсторитѣ-иконописци отъ Галичко-Дебърската школа. Тази школа се развивала и ширила по цѣлия Балкански полуостровъ, бладерение на нейната особена организиция и строга дисциплина. Всѣки иконописецъ е приемалъ при себе си за ученици не само своитѣ синове и внуци, но и всички по близки родствени младежи, особено останалитѣ сирачета и то не по-възрастни отъ 7—8 годишни. Рисуването се изучавало на сини каменни плочи. Всѣки майсторъ-иконописецъ или рѣзбарь е вземалъ при себе си 5—6 души помощницн, майстори, калфи и чираци, като е образувалъ една група — задруга. Чирацитѣ и калфитѣ сѫ били посветявани отъ майсторитѣ въ всички отдѣли: рѣзбарство, живопись, скулптура и декорация, a следъ преоценка на майстора, чиракътъ проявявалъ своитѣ наклонности и духовни заложби въ една отъ тия дисциплини.

 

Въ своето странствуване художественитѣ групи-задруги винаги сѫ имали свой строго опредѣленъ районъ въ страната, за да се избѣгнатъ всѣкакви срещи и конкуренции въ предприятието имъ. Така: едни заминавали за Русия, други за Румъния, трети за Мала-Азия, други за Египетъ, четвърти за Сърбия, други за разнитѣ области на Македония, България и пр. Така нашитѣ майстори-художници сѫ били търсени и познати по цѣлия Балкански полуостровъ. Тамъ, кѫдето по-продължително е заседавала групата, случвало се младитѣ зографи да си избиратъ своя другарка отъ видни семейства и отказвайки се отъ своята група, оставали на постоянно мѣстожителство въ новото селище. Тукъ тѣ сѫ организирали мѣстни школи за иконопиство и рѣзбарство. По предание се знае, че други школи като Неврокопската, Велешката и др. сѫ рожба на зографи отъ Галичко-Дебърската школа. Нѣкои отъ тия школи и до днесъ иматъ помежду своитѣ роднински връзки.

 

Първата фамилия, която се помни, отъ най-старо време и която отъ поколѣние на поколѣние е давала все художници отъ дебърската худож. школа се сочи Фърчовската отъ Галичникъ. И тоя прѣкоръ (фърчковци) произхожда отъ тѣхната професия — живописъ, фърча, значи четка, съ която работили. Като родоначалникъ на фърчковци се

 

 

50

 

сочи Негри, който е живѣлъ къмъ края на XVIII вѣкъ. Негри е предалъ своето изкуство (зографството) на тримата си синове: Макария (Макрия), Гюрчинъ и Траянъ. Тѣ пакъ сѫ предали тоя занаятъ на своитѣ синове. Макария — на Серафима, Исаия, Кузмана и Ристета; Гюрчинъ — на Михаила, Пана и Теофила; Траянъ — на Нестора и Ефтима. По-нататъкъ зографството се предава така: Ристе Макарие остава наследници зографи: Епифани, Дамянъ и Апостолъ; Кузманъ

 

Фиг. 13.—Афто-портретъ на Макрия Негриевъ Фръчковски, отъ Галичникъ

 

 

остава Макария, Янко, Исаче-Овентия и Георги; Несторъ Траяновъ — остава Негри и Данаилъ. Отъ всички горепоменати лица днесъ сѫ останали зографи: Апостолъ, Янко, Георги и Данаилъ, които иматъ при себе си, въ своята школа, своитѣ синове — наследници, за да не скѫса историческата връзка съ стародревната дебърско-Галичко-Рѣканска школа.

 

Въ 1829 г. Макарий Негревъ Фърчковски е билъ най-добрия декораторъ, композиторь и рѣзбарь. Подъ негово рѫководство,

 

 

51

 

съ братята си Гюрчинъ и Траянъ, сѫ декорирани прочутитѣ конаци на Амзѫ паша въ Скопие и църквата „св. Спасъ". Сѫщиятъ е работилъ рѣзбарството на иконостаса въ манастира „св. Иванъ Бигоръ" съ Филипа отъ Гари. Тѣ сѫ работили скулптурата на колониитѣ и иконостаса въ църквата „св. Недѣля" въ София, въ пазарджишката „св. Богородица", въ пловдивската — „св. Недѣля" и другаде до 1858 година.

 

Фиг. 14. — Семейство Фръчковци, отъ Галичникъ

 

 

Синоветѣ на Макарий сѫ работили въ: Алистратъ (Драмско), Бѣлица (Разложко), Зеляхово (Неврокопско), Катаконосъ, Димитричъ, Хункосъ, Тахиносъ и др. (Сѣрско), Лариса и селата (Гърция), въ Пловдивъ, Карлово, Сопотъ, Калоферъ, Клисура, Сливенъ, Котелъ, Нова Загора и изъ околиитѣ Струга, Охридъ, Сараево („св. Богородица") Босна, Враня, Призренъ и другаде.

 

 

52

 

Несторъ Траяновъ, Михаилъ Гюрчинъ, Пане Гюрчиновъ и Теофилъ Гюрчиновъ сѫ работили въ: Дарѫ-дере (Гюмюрджинско), Негрита (Сѣрско), Сопотъ; Ажаръ, селата Марабасъ, Сливницали, Калоферъ, „св. Краль" (София), Ломъ и

 

Фиг. 15. — Иконостасъ на църквата св. Спасъ въ Скопие

 

 

околията; въ Румѫния: Турнумургулери и околията; въ Сърбия: Неготинъ и околията; въ Свищовъ гробницата „св. Арахангелъ" и други.

 

 

53

 

Данаилъ Несторовъ е работилъ въ Плѣвенъ и селата: Николаево, Върбица, Вълчитрънъ, Телинъ, Садовецъ, Махалатаидр., Ломъ, Видинъ, Кула, Ново-село (Видинско), Горна Орѣховица и селата, Силистра, Троянъ, Тетово, Румѫния и много други.

 

Йосе Михаиловъ е работивъ въ Румѫния: Каралъкъ, Корабия, Турно-Мугурели и селата.

 

Синоветѣ на Христо Макриевъ — Епифаний и Дамянъ, сѫ работили въ много отъ споменатитѣ селища и градоветѣ: Котелъ, Карнобатъ, Горна Орѣховица, Севлиево и др., a малкия синъ на Христо Макриевъ — Апостолъ Христовъ е работилъ: въ Горна Орѣховица 4 църкви, Лѣсковецъ 5, с. Драгарово, Долна Орѣховица, Елена 2 църкви, Златарица, Бебрево,

 

Фиг. 16. — Христо Макриевъ Фръчковски

 

 

Севлиев, Ловечъ, Дрѣново, Стара Загора, Ямболъ, Вратца, Кюстендилъ и пр., Енидже-Вардаръ, Скеча и мн. др. Презъ 1909 г. въ сдружение съ Желѣзковъ и др. художници изработватъ живопистьта въ църкитѣ: св. Николай (София), св. Петка и св. Георги (Пловдивъ), Стара Загора 2 църкви. Пазарджикъ, Вѣтренъ, Ихтиманъ, Добричъ, Орѣхово, Козлодуй, Зелениково, Троянския манастиръ и др.

 

A синоветѣ на Кузманъ Макриевъ сѫ работили: Русе, Добричъ, Варна, Горна Орѣховица, Черна-вода, Ново-село, Две-могили, Тутраканъ и по селата въ Варненско, Провадийско, Разложко и др.

 

Никола Яновъ и синъ му Соломонъ сѫ работили въ църквата св. Спасъ въ София, Румѫния, Варна, Египетъ и други съ синоветѣ на Исачета: Овентия (Иванъ) и Георги.

 

Иванъ Илиевъ и синъ му Илия сѫ работили въ: Трънско, Кюстендилско и Царибродско.

 

 

54

 

Кръстю Поповъ и Евгений Поповъ сѫ работили въ: Видин ско, Скопско, Кочанско, Гостиварско и др.

 

Фиг. 17. — Вѣнецъ на Макрия Фръчковски въ Пазарджикъ

 

 

Хр. Мацаковъ, П. Стояновъ и Ал. Василевъ сѫ работили въ: Моравско, Нишко, Лѣсковецъ и селата.

 

Теофилъ Кръстевъ Гиновски работилъ въ: Сърбия, Чернагора, Варненско и др.

 

 

55

 

Дочо Кръстевъ и синь му Аврамъ сѫ работили изъ Maкедония и България.

 

Петъръ и Григоръ Пачарови, Вене и Мирчо Илиеви сѫ работили изъ Румѫния и България.

 

Милетий Божиновъ отъ с. Росоки е работилъ съ Мирчо Илиевъ отъ с. Тресонче въ: Орѣхово, Ломско, Врачанско, Бѣлослатинско, Видински и др.

 

Милошъ Григоровъ и Коста Якововъ отъ Галичникъ преселени въ Неврокопъ, кѫдето и сѫ работили.

 

Кръсте и Коста Николови и Исия Якововъ отъ Лазарополе сѫ работили по цѣла Македония.

 

Фиг. 18. — Рѣзбари Филиповци, отъ с. Осой

 

 

Рѣзбари

 

Мартинъ Стаматовъ скулпторъ отъ Лазарополе е работилъ въ Призренъ и др.

 

Макарий Балчевски отъ Галичникъ е работилъ въ Скопие иконостаса въ църквитѣ св. Спасъ и св. Богородица. Съ него сѫ работили и скулпторитѣ: Исакъ Лепчевски, Гавраилъ Никовъ и Алекси Колачевски.

 

Аргиръ Щеревъ отъ Галичникъ е работилъ въ Румѫния.

 

Велянъ Огненовъ и Мих. Данковъ отъ Лазарополе сѫ се преселили въ Банско и сѫ работили рѣзбарство.

 

Cape и Кръсте Янкови, Неофитъ, Мирче и Яне Кръстеви скулптори отъ с. Битуше сѫ работили изъ България.

 

Фамилията Филиповци, отъ село Осой, Рѣканско, се е занимавала изключително съ Копаничарство (рѣзбарство).

 

 

56

 

Отъ 1700 год., прадѣдо Дичо, негония синъ Аврамъ, сѫ упражнявали занаята копаничарство изъ Македония — църквитѣ и манастиритѣ.

 

На Аврамъ синоветѣ: Филипъ и Василъ, така сѫщо сѫ продължавали да упражняватъ занятието копаничарство по разнитѣ църкви, манастири. Впоследствие, синоветѣ на Филипъ: Дичо, Иванъ, Иосифъ, Тане и Несторъ и синоветѣ на Василъ: Стефанъ и Аврамъ, заедно съ бащитѣ си сѫ работили копаничарство въ голѣмата церква на гр. Елбасанъ и въ църквата „св. Богородица" въ гр. Прилепъ. Сѫщитѣ сѫ работили въ манастира „св. Иванъ Биронъ" на св. Престолъ балдахина и въ новия конакъ въ сѫщия манастиръ сѫ изработили таванитѣ отъ рѣзба. Въ гр. Дебъръ сѫ изработили таванитѣ на Исмаилъ Сарачъ въ конацитѣ му. Въ Скопие сѫщо сѫ работили тавани, както и градоветѣ: Призренъ, Прищина и Дяково. Въ гр. Тетово сѫ изработилъ иконостаса въ църквата. Село Левуново, Гостиварско, с. Ехловецъ, Кичевско, гр. Мелннкъ, Солунско, Сѣрско и сѫ работили копаничарство изъ църквитѣ. Въ гр. Охридъ — таванитѣ на Ономанъ-бегъ.

 

На Иванъ Филиповъ — синътъ му Филипъ е работилъ, заедно съ баща си и чичовцитѣ си въ Стара-Загора църквата св. Димитъръ, въ гр. Карнобатъ — църквата „св. Ив. Претеча" — всички резбарски работи; сѫщо и въ църквитѣ на гр. Ямболъ — „св. Георги" и др.

 

На Иосифъ Филиповъ синътъ — Петъръ Филиповъ и на Тане синътъ му — Евгений и синътъ на Филипъ Ивановъ — Коста продължаватъ да работятъ заедно съ бащитѣ и чичовцитѣ си сѫщото занятие. Изработили сѫ: въ пловдивската епархия метоха на Зографския манастиръ (св. Гора) и църквитѣ въ гр. Карлово, Копривщица, Брацигово, с. с. Чангърлий и Лахово, Пазарджишко, гр. Кърджали и др.

 

Въ Търновската епархия — църквата св. Богородица въ гр. Елена и Беброво, Еленско.

 

Въ Варненска епархия — изработили сѫ цѣлата рѣзбарска работа въ катедралата св. Богородица въ гр. Варна; въ гр. Балчикъ — църквата; въ гр. Каварна — сѫщо, въ гр. Преславъ — църквата-паметникъ, въ с. Шабла, с. Суюджукъ и Царския тронъ въ двореца Евксиноградъ.

 

Въ Врачанска епархия: рѣзбата на църквата въ гр. Ботевградъ, с. Козлодуй, с. Тлачени, Елисейно, с. Лъжени, с. Скравена, с. Врачешъ, с. Криводолъ, с. Липница, с. Сухаче, с. Крушовица, с, Горни-дѫбникъ, с. Гривица — мавзолея, гара Червенъ-брѣгъ.

 

Въ Ловченска епархия: с. Угърчинъ, с. Микре, манастира Зелениковецъ — Троянско.

 

Въ Видинска Епархия: катедралата въ гр. Видинъ — цѣлата рѣзбарска работа на храма „св. Димитъръ", църквата

 

 

57

 

при Митрополията въ сѫщия градъ; въ гр. Ломъ — голѣмата църква, с. Василовци, с. Росово, метоха на Зографския манастиръ св. Гора, с. Негованци, с. Ракитица, клисурския манастиръ, с. Медковецъ, с. Грумшинъ, с. Люта.

 

Въ Сливенска епархия: — църквитѣ въ гр. гр. Ямболъ и Карнобатъ — цѣлата копаничарска работа.

 

Въ Софийска епархия: цѣлата декоративна рѣзбарска работа въ салонитѣ и параклиса на Синодалната палата; иконастаса на църквата при Семенарията; църквитѣ въ София: св. Георги, св. Петка, св. Параскева стара, църквата на В. H. В. Училище, св. Петъръ и Павелъ, св. Възнесение, църквата въ Гробищата, параклисатъ въ затвора, св. Спасъ — тритѣ олтара, параклиса въ Двореца, часть отъ рѣзбарскитѣ работи въ църквата на с. Бояна, с. с. Горна-баня, Пролеша, Кремиковския манасриръ, с. Костинбродъ, Градецъ, Кострушовци, Росоманъ, Гължбовци, Пожарево, Обѣля, Славовци, Кумарица (Кубратъ), Мърчево, Мошино, Челопечани, Бутунецъ, манастира св. Арахангелъ въ с. Бухово, часть отъ рѣзбарската работа въ църквата на с. Драгалевци, гр. Годечъ, гр. Кюстендилъ — църквата Св. Мина, с. Чурекъ, Бухово, Бусманци, Горна-Малина, Караполци, Драгошецъ, Балша, Иваняне, Пожарево, гара Костенецъ-баня, с. Кованлъкъ (Пчелинъ) с. Доспей, въ гр. Дупница — катедралата св. Георги, манастира въ с. Русиново, с. Хърсово (Горноджумайско), с. Кържово, Добриново, голѣмата църква въ гр. Царибродъ, с. Лукавица, и на още много други мѣста сѫщата фамилия продължава да работи.

 

Петъръ Иосифовъ Филиповски отъ сѫщото село сѫ работили заедно съ Филипъ Ивановъ и самостоятелно въ много църкви отъ упоменатитѣ и други.

 

Петре Гарко, рѣзбаръ отъ с. Гаре, работилъ: Македония, Тракия и др.

 

Ето това е дългата редкца на лица и имена, едни отъ други по-достойни, всички възпитаници на Дебърско-Гъличко Рѣканската художествена школа, които правятъ честь не само на Македония, но и на цѣлокупното българско племе, запечатвайки съ своята „фърча" и „длето" живопистьта и рѣзбарскитѣ издѣлия по цѣлия Балкански полуостровъ.

 


 

X. Галичкитѣ кяи  [1]

 

Бистра планина може да изхрани до 100,000 овце. Тя е собственость на цѣлото село. Всѣки селянинъ има право да се ползува отъ благата на гората. Понеже тя дава поминъкъ на населението и понеже не всѣки има известно количество овце и коне, за да не стане нѣкакво злоупотрѣбление, въпросътъ

 

 

1. Д. Мирчевъ (пер. сп. кн. LXI — 1900 г.)

 

 

58

 

за нейното използуване е разрешенъ още отъ старо време по една традиция, която се пази и до днесъ. Планината се продава на кяитѣ, a сумитѣ се разпредѣлятъ споредъ царскитѣ данъци на членоветѣ. Паритѣ се прибиратъ отъ довѣрени лица, следъ като разплатятъ всички царски данъци и други селски общи нужди, остатъка отъ паритѣ разхвърлятъ на членоветѣ.

 

Цѣлата Галичка планина е раздѣлена на 10 части, наречени „Къшли". Голѣмината на къшлитѣ е различна; тя зависи отъ мѣстностьта. Единъ районъ, който може по лесно да се използува отъ наемача, съставя отдѣлна къшла. Ето защо, и цената на една къшла, за използуване презъ сезона — отъ Гюргевдень до Кръстовдень, зависи отъ голѣмината на горския секторъ и неговата растителность (паша). Най-голѣмата и добра къшла която изхранва 10,000 овци се дава за 200 лири турски, a по-малкитѣ за 100 л. т. Паритѣ за къшлата се внасятъ на срокове, като се ограничава наемателя за числото на овцетѣ. Всѣка къшла има опредѣлени граници и носи свое име. Има къшли: Смрѣка, Русинъ, Трѣбишка рупа, Пашиница и пр.

 

Образуването на съдружието или „Карашица", както я наричатъ галичани става по следната традиция. Наближи ли Гюргевдень, галичкитѣ овчари, се заематъ за сдружението. Това право принадлежи по право на кяитѣ. Тѣ сѫ богати хора, съ най-малко 1,000 овце. Най-напредъ кяитѣ трѣбва да осигурятъ „Дерyдеджии", безъ които е немислимо сѫществуването на каква и да е къшла. Деруджиитѣ сѫ арнаути, ангажирани и скѫпо платени, за да пазятъ стоката и хората отъ разбойнишки (арнаутски) нападения. Едни и сѫщи дерудеджии служатъ редъ години, стига да сѫ вѣрни и честни. И тѣ, обаче, иматъ интересъ да бѫдатъ настанени на работа, защото по туй време (Гюргевдень) сами се явяватъ при кяитѣ и предлагатъ своитѣ услуги. Спазаряването става по 2—3 гроша на овца. Ако сдружението има 10,000 овци, ще плати на дерудеджията по 200—300 л. т., сума доста съблазнителна. Зло, обаче, безъ което нѣма животъ. При избора на дерудеджии винаги се гледа да бѫдатъ тѣ отъ голѣмъ Фисъ (родъ) или да иматъ връзки съ известни главатари (разбойнишки — разбира ce), защото не сѫ били рѣдки грабителствата и при наличностьта на дерудеджии, ако последнитѣ сѫ непопулярни. Сега вече се пристѫпва къмъ организиране сдружението. Понеже тази традиция добила своята гражданственость, известни сѫ условията и не ставатъ никакви трудни спазарявания, или договори задължения. Търсятъ се хора само, които да изпълнятъ числото на стоката, що може да изхрани къшла. Щомъ тѣ се намѣрятѣ, търси се къшла. Намѣри ли се (къшла) тя, търсятъ се овчари, одаджия, котарджия и се прави бачилото. Бачилата сѫ прости, понеже сѫ временни — служатъ

 

 

59

 

само за едно лѣто. Това става отъ страхъ, че ака бачилата сѫ по солидни и по-трайни, ще ги подпали нѣкой и че не винаги едни и сѫщи бачила и райони падатъ въ едни и сѫщи рѫце. Ето защо, наближи ли Кръстовдень бачилата се разтурятъ, за да се подновятъ на Гюргевдень идната година. И тъй цѣлата тая кооперация се състои отъ: кяя, карашици, котарджия, одаджия, овчари и дерудеджии. За примѣръ ще наведемъ следнитѣ кооперации.

 

I-о

1). Иванъ Д. Пендаръ има 1000 овце

2). Филипъ Г. Филиповски има 2000 „

3). Данаилъ Георгиевъ „ 400 „

4). Иванъ „ 800 „

5). Лука Никовъ „ 300

6). Стаматъ Чаля 700 „

7). Георги Миновъ 1000 „

8). Милошъ Стефовъ „ 1000 „

___________

Всичко  7200 овци

 

II-о

1). Ристе Чоланче има 4500 овци

2). Милошъ Стефановъ „ 1200

3). Траянъ Писевъ „ 500 „

________

Всичко 6200 овци

 

Освенъ горнитѣ лица въ организацията влизатъ и други, второстепенни, при известни условия. Тѣ сѫ повечето наемни и сѫ вънъ отъ смѣткитѣ на сдружението. Изключение е за ония овчари, що иматъ свои овце. Овчаритѣ сѫ два вида: слуги (платени) и съдружници. Първитѣ биватъ платени по 4—6 л. т., храна и обувки за сезона, a презъ зимата като придружаватъ стоката до 10—12 л. т. Сѫщитѣ получаватъ и отчасти: вълна, сирене и пр. Другитѣ овчари — съдружницитѣ иматъ по 50, 100, 200 и пр. свои овце и се уславятъ да пасатъ стадото, като се ползуватъ отъ общитѣ блата на сдружението. Къмъ броя на корпорацията се причислява и Бaчa, който обикновено бива външно лице, условено за 80 оки масло, 80 оки сирене, 80 оки извара и вълна.

 

Щомъ така всичко е организирано вече, издига се бачилото, събиратъ се предвиденитѣ овце, предаватъ се на овчаритѣ и всѣко лице заема своя постъ, като главна роля въ цѣлата дружина има кехаята. Той е шефътъ на съдружието и отговорно лице за добрия успѣхъ на предприятието; той дава директиви, купува и предава потрѣбнитѣ продукти; събира сумитѣ, плаща данъци и води счетоводство. За туй за кяя избиратъ честни и почтени лица, бидейки службата му е пълна съ отговорности морални и материялни. На кехаята не се плаща, — службата е почтена. Къмъ 15 августъ (св. Богородица) кяята свиква съдружницитѣ, дава отчетъ за предприятието,

 

 

60

 

преглежда смѣткитѣ, раздѣлятъ печалбата и се приключва отчетния сезонъ.

 

Работата на овчаритѣ е разпредѣлена така: Въ едно стадо може да има 15—20 души овчари. Следъ като се опредѣли, кои овце, кѫде ще пасятъ, отдѣлятъ се къмъ 15-май агнетата отъ тѣхнитѣ майки, яловитѣ овци (ланшнитѣ агнета), дойнитѣ овце, старитѣ и мариитѣ. Агнетата, яловитѣ, мариитѣ и старитѣ овце образуватъ една група, a дойнитѣ — друга. Първата група отъ стадото се повѣрява на нѣколко души овчари, отъ които единъ взема агнетата, a другъ яловитѣ, мариитѣ и старитѣ, четвърти готви качамакъ на другаритѣ, a петия отива си въ кѫщи на премяна. Когато се върне освободения, той взима групата отъ стадото, a на негово мѣсто другъ си отива въ кѫщи и т. н. Тая група овчари навъртятъ се съ своето стадо по крайщата на района на къшлата, бидейки нѣматъ общо съ бачилото. Това продължава презъ цѣлия почти сезонъ.

 

Втората група овце — дойнитѣ се повѣрява на повече овчари, понеже тѣ сѫ най-доходнитѣ. И тая група се подраздѣля, като едни пасятъ стадото, други почиватъ, a трети сѫ въ кѫщи на премяна. И тѣ се редуватъ съ отиване въ кѫщи. Одаджията отъ съдружието играе ролята на една домакина въ кѫшлата. Той се грижи за чистотата, готви храната, посреща и изпраща посетителитѣ въ къшлата. — Котарджията има грижата да кара овцетѣ на „страгата", когато ги доятъ и да улеснява мълзачитѣ. Доенето става два пѫти дневно и трае по нѣколко часа, когато котарджията трѣбва да е се на кракъ. Така продължава неговата работа чакъ до св. Богородица, когато престава голѣмото доение и млѣкото не се използува вече за мандрата, a се носи въ кѫщи за домашни нужди. Работата на бача е да получи отъ млѣкото: масло, сирене. и извара. Той се помага отъ друго лице. Бачоветѣ не се числятъ къмъ сдружението; тѣ сѫ външни, платени лица.

 

Доенето на овцетѣ почва отъ къмъ 15 май и продължава до 15-й августъ, непрекѫснато цѣли 3 месеца, като млѣкото се бачува. Началото на мандрата почва съ известенъ церемониялъ, като се коли курбанъ — най-доброто шиле, което се опича и се весели дружината. Първото доене става сутринь, a второто следъ обѣдъ. Качеството на млѣкото е въ зависимость отъ времето и храната. Най-голѣмъ процентъ масленность млѣкото има презъ лѣтнитѣ месеци, a пролѣтнитѣ, поради много сочната трѣва, е по-слабо. Млѣкото се прибира въ ведра, конусовидни дървени сѫдове, a се складиратъ въ голѣми каци, по 1000—1500 кила, като часть отъ кацата е закопана въ земята. Всичкото млѣко се повѣрява на бача и помощника му, отъ когото се иска опитность и голѣмъ похватъ, като въ нѣколко само часа той трѣбва да изкарва

 

 

61

 

млѣчнитѣ продукти: масло, сирене и извара. Ето защо, той има винаги чисти и готови всички необходими сѫдове и материяли, съ които ще оперира. При най-малката нечистота въ сѫдоветѣ или рѫцетѣ му, млѣкото се разваля, a това носи голѣма загуба, защото се борави съ голѣмо количество млѣко.

 

Прибраното млѣко вече въ голѣмитѣ каци се подсирва съ сирище. Тукъ е най-голѣмото изкуство на бача. Той трѣбва да знае момента, дали е втасало млѣкото за биене; остане ли то повече време да вкисне, маслото ще е по-малко, a сиренето ще излѣзе по маслено. Стане ли на време биенето, ще се получи по бито сирене, но масло ще има повече и т. н. Биенето на млѣкото става съ голѣми буталки и на паузи. Полива го следъ туй съ топла вода и се бърка млѣкото съ якъ пърть, на който има завързанъ горещъ камъкъ. Камъкътъ прибира сиренето на страна, a останалата материя — зирата — ce прелива въ друга каца. Сиренето се прибира въ сѫдове и се носи на пазарь. Въ зирата се наливатъ 7—8 ведра млѣко дневно, въ продължение на 8—10 дни, за да се покрепи (подхрани). Така тя прибира всичкото масло отъ млѣкото, като образува единъ дебелъ пласть отъ него (маслото), нареченъ каймакъ, или недоработено масло. Следъ 10 дена се прибира каймакътъ отъ всички каци въ една и се бие за получаване маслото. Останалата материя (зира) подъ каймака и подъ маслото, служи за добиване извара. Това става така: Прибира се зирата отъ нѣколко каци въ една голѣма и тамъ се слагатъ горещи камъни, които сваряватъ зирата, като се отдѣля извара, a останалата течность — последна зира ce изхвърля вече. Така, по единъ много прость и примитивенъ начинъ, добиватъ, галичкитѣ мандри своето прочуто масло, сирене и извара, които продукти прибиратъ въ мехове отъ овчи кожи и добре запазени се изнасятъ по голѣмитѣ пазари въ Битоля, Прилепъ, Солунъ, Цариградъ и другаде. Отъ тукъ произхожда и прочутото Бистричко сирене.

 

Стригъ. Стриженето на овцетѣ става два пѫти презъ сезонъ. Първиятъ пѫть презъ м. априлъ, a втори — презъ м. августъ. Отъ първото стрижене се добива по кило на овца, a отъ второто — по 1/2 кило. Първата вълна е стара, a втората ярина. Първото стрижене става вънъ, още когато овцетѣ сѫ на зимна къшла, изъ солунско или тесалийско, главно по съображение икономически: получената вълна ведната се продава на Солунския пазаръ и съдружието се сдобива съ известна голѣма сума пари, тъй необходими следъ дългата зима, която е погълнала немалко разноски по стадото. Втората вълна се прибира отъ стопанитѣ на овцетѣ и служи или за домашни нужди, или всѣки я продава за своя смѣтка. Частнитѣ стопани познаватъ своитѣ овце по разнитѣ знаци, що поставятъ по ушитѣ, рогата или тѣлото.

 

Общитѣ разноски по сдружението се опредѣлятъ по

 

 

62

 

следниятъ начинъ: Всѣки членъ на корпорацията трѣбва да внесе по 1/2 кгр. царевично брашно и 1/4 кгр. соль, оценени въ пари. И понеже въ началото още нѣматъ общи суми, всѣки единъ е длъженъ да внесе въ касата, ако не на веднажъ, на два или тра пѫти припадающия му се дѣль. Главнитѣ разноски сѫ: храни за работницитѣ, ечмикъ и соль за овцетѣ, бегликъ, заплата за овчари и бачеве, пари за къшла, дерудеджии и т. н. Главната храна на работника е качамакътъ, приготвенъ отъ царевично брашно. Разноскитѣ се посрещатъ отъ добититѣ млѣчни продукти: масло, сирене и извара или отъ вълната. Отъ една овца се получава: ока масло, ока сирене, 1—1 1/2 ока вълна и ока извара; или 1 ока масло (нѣкогашна цена) 10 гр. златни, 1 ока сирене — 3 гр., 1 ока вълна 8 гр., 1 ока извара 1 1/2 гроша; всичко около 30 гроша. Яловата овца дава вълна за 12 гр., a агнетата—за 4 гр. Разноскитѣ се пресмѣтатъ, колкото прихода отъ всѣка глава. Тѣ сѫ: за храна на овцетѣ презъ зимата 10—12 гр., a лѣтото— 5 — 6 гр., храна на дружината, заплати и пр. по 4 — 5 гр. на глава, бегликъ—5 гр., всичко по 25—27 гроша на глава добитъкъ. Толкова приблизително, колкото се получава. Печалбата се добива отъ агнетата. Отъ 1000 овце оставатъ чисто 900 агнета срѣдно, които струватъ по 30—35 гр. около 250 —300 лири турски. Ето това е всичката печалба на единъ кяя съ 1000 овце. Тя би била много по-голѣма, ако не бѣха разнитѣ дерудежийски разноски и други глоби и при спокойни времена. Тогава, може да се рече, че галичкитѣ кяй биха били съ пълни кесии.

 

Преглеждането на смѣтката става къмъ голѣма Богородица (15 августъ ст. ст.). Къшлата, обаче продължава своя животъ чакъ до Кръстовденъ. Овцетѣ се доятъ и млѣкото се раздава на всѣки стопанинъ, споредъ числото на овцетѣ му. То се разнася отъ къшлата до кѫщата (селището) съ кожени мехове, получени отъ старитѣ негодни овце, които ги колятъ. Така полученото млѣко всѣки си обработва въ кѫщи, или служи за храна. Отъ излишъка галичани правятъ консервирано кисело млѣко (йогуртъ), което се пази презъ зимата, a може и повече време. Това става така: туря се млѣкото въ каци и се подквасва. Следъ туй се поставя отгоре разтопена лой до 3—4 см. и когато тя се втвърди, посипватъ я съ пластъ пѣсъкъ. Запазено по тоя начинъ консервирано млѣко може да служи съ години, безъ да се развали.

 

Дойде ли Кръстовденъ, раздвижва се дружината и се готвятъ за дълъгъ пѫть, за да стигнатъ топлитѣ мѣста за зимуване изъ солунско или тесалийско. Това дълго странствуване продължава цѣли 15—20 дни.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]