Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ

28. Обичаи: сватбени и погребални  (Съобщава Ив. Рафаиловъ)

29.

    - А. Други обичаи въ Лазарополе  (Съобщава Ив. Рафаиловъ)
    - Б. Обичаи, обрѣди и пѣсни отъ с. Смилево  (Отъ Ел. Георгиева, Макед. прегледъ г. VI, кн. 4)

30. Пѫтни съобщения

 

XXVIII. Сватбени обичаи отъ Лазарополе [1]

 

а) Годежи.

 

Колкото и да е труденъ животътъ въ с. Лазарополе и другитѣ села, „гурбетчиитѣ", които сѫ отишли на печалба въ други отдалечени градове, желанието имъ да се завърнатъ за кратко време и пакъ да тръгнатъ за печалба обратно, е горещо. Завръщането става обикновено презъ пролѣтьта.

 

Презъ престоя си y дома се отдаватъ въ работа за набавяне зимнина за домашнитѣ, та като се завърнатъ на работа да сѫ спокойни, че домашнитѣ иматъ съ какво да се хранятъ и прекаратъ зимата до другото връщане.

 

Презъ сѫщото време, възмѫжалитѣ въ семействата, особенно въ които се има нужда отъ замѣстникъ на възмѫжалия, макаръ и преждевременно, се пристѫпва къмъ сгодяване и набързо оженване. Другитѣ младежи, които сѫ стигнали зрѣлата възрасть за женитба, се сгодяватъ и на следващата година се оженватъ, обикновено на Илиндень за Лазарополе, Селце и Росоки, a Тресонче, Галичникъ — на Петровдень; с. Гари, — на св. Богородица (голѣма) и Осой — св. Панталей.

 

Преди да се пристѫпи къмъ самото сгодяване, майката и бащата се съвещаватъ коя мома да избератъ за снаха;

 

 

1. Съобщава Ив. Рафаиловъ.

 

 

180

 

майката, която вече знае и познава коя е подходяща за синътъ, нея избира и опредѣля. Въ много случаи самия ергенинъ си избира и съ твърдата настойчивость опредѣля на родителитѣ си да отидатъ на опредѣленото мѣсто и направатъ допитване до родителитѣ на момата, за да имъ я дадатъ. Виждайки упоритостьта на синътъ, родителитѣ скланятъ и изпълняватъ неговата воля.

 

Фиг. 48. — Галички юноши

 

 

Отиването става съ придружаването на нѣкой близъкъ роднина на момата, когото наричатъ стройникъ. Съ неговото съдействие, ако нѣма предварителното съгласие между младитѣ, годежъ се извършва по неговото съдействие, съдействието на стройника, a ако има — то неговото отиване е само за форма. Стройникътъ когато пристигне y момата бърка „главнитѣ" въ огъня, за да има успѣхъ мисията му. Като се уговори годежа, става „вързуване риза". Въ една бѣла кърпа вързватъ се пари, по 3 зърна пшеница, захарь, грозде (сухо), три малки парчета хлѣбъ и 3 стръка разсадъ отъ зеле.

 

 

181

 

Кърпата съ паритѣ взема момата, следъ което пребулена цѣлува рѫката на гоститѣ. На момата се дава цевичка съ живакъ, която прешива на пояса и я носи до първата брачна нощь. Сѫщото прави и момъкътъ. На първата брачна нощь живакътъ го размѣсватъ. Това се прави за здраве.

 

Нетрепоти конье, я не те продава.

Я не те продава, конье, Стройникъ кя те прата.

Стройникъ кя те прата до попа Ивана

До попа Ивана по бела Мария. Ако тия даетъ

На столъ да имъ седнешъ, зборъ да имъ зборувашъ,

Зборъ да имъ зборувашъ пърстенъ да имъ даешъ.

Ако ти я не даетъ, настолъ да не седнувашъ

На столъ да не седнувашъ, назадъ да се вратишъ,

Назадъ да се вратишъ, мене да ми кажешъ,

Мене да ми кажешъ, кукя (кѫща) кя запала,

Кукя кя запала, манастиръ кя права,

Манастиръ кя права каугѣръ кя ’ода.

 

Тогава се уговарятъ нѣкои отъ условията, главно кога да стане официалния годежъ. Връщатъ се родителитѣ „отъ малкия годежъ съ знаци": „китка отъ рози, наречени „джунджулиня" за „юнака", отъ (годеника) дарь на свекъра, свекървата и стройника — по едно ризле (кърпа), което е знакъ на съгласие.

 

Дома „юнакотъ" чака какъ ще се завърнатъ годежаритѣ — весели, съ благополучно завършена мисия, или не. Той чака съ нѣколко отъ най-интимнитѣ си другари, които сѫ посвѣтени по въпроса. Единъ отъ тѣхъ отива да разузнае и се връща веселъ или не, споредъ случая, при годеника (нареченъ още и „свършеникъ"), съобщава му и се отпочва веселието, което се узнава вече и отъ по-широкъ крѫгъ публика н отпочва „малкото" веселие. Мисионеритѣ (стройницитѣ) при завръщането си заварватъ веселието, което, съ тѣхното идване се усилва.

 

Сѫщото веселие е вече и въ домътъ на „свършеницата".

 

На уречената недѣля съ повече годежари, тогава вече сѫ всички стройници, състоящи се отъ много роднини и приятели, отиватъ „нà строй" (на годежъ). Посрещането отъ роднинитѣ на „свършеницата" става отъ по-отдалечено мѣсто и така, до стигането въ домътъ ѝ се разиграва голѣмото веселие. Стигатъ вече предъ домътъ. Тамъ сѫ наредени бащата и майката на свършеницата, тя, прикрепена отъ две момичета на нейната възрасть, отъ най-близката си рода, и много други тѣхни роднини, посрѣщатъ стройницитѣ и, следъ обичайния поздравъ съ добре дошли, да е аирлия, да се „кердосаетъ" и пр. ги настаняватъ на отреденитѣ вече мѣста, въ които сѫ поставени дълги софри, върху които има ракия, мезета и цѣли погачи хлѣбъ. Свършеницата, съ влизането на

 

 

182

 

всички строиници въ домътъ ѝ, цѣлува рѫка, a другитѣ, съ надлежния поздравъ „добре дошолъ" и др. ги настаняватъ. Щомъ като се настанятъ всички вече, свършеницата отново пристѫпва къмъ цѣлуване на рѫка, което означава сѫщото „добре дошолъ-а-о". Следъ това става отъ софрата свекървата съ нѣколко отъ стройничкитѣ, най-близки тѣхни роднини, отиватъ при „свършеницата", поднасятъ ѝ пратенитѣ отъ свършеникотъ знаци, цѣлъ катъ (руво)-дрехи за носене презъ времето, до като стане сватбата. Тя приема това съ цѣлуване рѫка и по образа свекървата, което означава благодарность.

 

Свекървата се връща при всички гости, радостна, че снахата е приела любезно поднесенитѣ ѝ подаръци. Следъ това се поставя погачата, донесена отъ свекървата предъ свекъра и седящитѣ до него гости (стройници). Свекъра поставя върху погачата алтънитѣ, които ще трѣбва да носи като свършеница до сватбата, на брой и стойность, колкото му позволяватъ материалнитѣ възможности. Тѣ се поставятъ върху везано отъ свършеницата презъ моминството, нарочно за това, ризле (кърпче джобно) и заедно съ погачата се разнася по цѣлата софра, за да могатъ да видятъ всички стройници и посрещачи, като едновременно поставя и пари, което се последва отъ всички.

 

Следъ обиколката на погачата изъ трапезата, погачата се връща обратно къмъ свекъра. Идва и свършеницата, a свекъра съ свекървата поднасятъ алтанитѣ (първия), a втората — поднася събранитѣ пари и ги дава на (годеницата) свършеницата. Тя ги поема съ цѣлуване на рѫката имъ и ги подава на една отъ нейната свита, за да ги занесе въ нейната стая. Следъ това цѣлува на всички рѫка въ знакъ на благодарность и си отива.

 

Облѣкла се въ донесеното ѝ руво и нагиздила се съ алтанитѣ, довеждатъ я при гоститѣ, за да бѫде видена и тогава вече става генералното цѣлуване на рѫка на всички, срещу което ѝ се дава „бакшишотъ".

 

Поднася се обѣдъ на гоститѣ, които, следъ като се нахранятъ, отдаватъ се на пѣсни и веселби. Мѫжетѣ пѣеха стари и съвременни пѣсни. Едни отъ тѣхъ бѣха: „Зората се зазори...", „Овчарче младо пастирче...", „Деветь години Тинке ле, аманъ...", „Тръгна мома за вода...", „А бре Кольо, Маминъ Кольо, мамина комито...", „Ирино Пиринъ Планино, много си Пиринъ хубава..." и много други, a женитѣ — подхождайки за случая пѣсни.

 

Най-после ставайки, изпѣваха нѣкои подходящи за случая пѣсни: „Станувайте, гости приятели. . .” и поемаха изхода, за да тръгнатъ и си отиватъ. На изхода, свършеницата на всѣкиво цѣлува рѫка, не задължително сега да ѝ се поднасятъ пари, а, ей така, за сбогомъ. Отъ двора и далеко отъ

 

 

183

 

него стигаха изпращачитѣ, мнозина отъ които имаха по една бутилка съ вино, отъ което направо пиеха, пѣеха и горещо се изказваше най-мило и най-хубаво благопожелание. Стигайки до едно почтено разстояние на изпращането, почваше се сърдечното раздѣляне и всички поемаха своето направление.

 

Свършеникътъ изчаква стройницитѣ. Всички сѫ устремени къмъ него и всички стискатъ рѫката му, въ знакъ на честито. Пѣенето не стихваше до късно презъ ношьта, следъ което всички се разотиваха въ домоветѣ си.

 

Три дни следъ годежа, годеника заедно съ двама отъ най-интимнитѣ си другари и единъ свой роднина, който ще му бѫде „старъ побратимъ, привечеръ, когато се добре стъмни, по традиция и по предварителна уговорка, отиваха при годеницата, която въ присѫтствието на майката само (а не бащата) и най-близки свои роднини (снаха, золва, сестра) ги посрещаше и приемаше годежарския пръстенъ отъ годеника, a последния — отъ годеницата. Следъ кратка и скромна деремония, годеника и придружаващитѣ го си отиваха обратно, доволни.

 

Церемониитѣ съ това завършваха по годежа.

 

 

б) Сватба

 

Сега вече се отдаватъ къмъ приготовления за сватбата, макарь че тя ще бѫде на Илинденъ, следващата година. Годеника, следъ като е приготвилъ потрѣбната зимнина, заминава на печалба. Заминаването е съпроводено пакъ съ едни кратки тържества, но свършеницата се представлява отъ една своя близка.

 

Презъ цѣлото време до сватбата, свекървата и другитѣ домашни навестяватъ свършеницата при всички подходящи случаи. A тя, до деня на сватбата, се приготовлява за нея. Приготовлението ѝ се състои да наплете чорапи, защото машинното плетене чорапи не бѣше нито познато, нито мислимо, везене (бродиране), шиене и пр. A свекървата, золвитѣ, снахитѣ, ако има такива, сѫщо се приготовляватъ за сватбата. Плетатъ чорапи, ткаятъ, шиятъ, (бродиратъ) везатъ и често надъ тая работа пѣятъ подходящи пѣсни.

 

Съ настѫпването на пролѣтьта, свършеникътъ, ако нѣма баща, остава да се върне по-късно, за да припечели повече пари, потрѣбни за сватбата, ако ли има баща, то той се връща около Гергьовдень, за да подготовлява потрѣбнитѣ работи за сватбата и да се свижда отъ време на време съ роднинитѣ на годеницата, a съ последната бѣше доста трудно, но все пакъ се намираше време, съ помощьта на близки нейни другарки. При удаденъ случай да се видятъ и двамата биваха много щастливи. Съ пристиганенто на младоженеца, посредствомъ една близка другарка, свършеницата изпращаше му подаръци, които тя презъ зимата е изработила.

 

Първата предсватбена работа бѣше: да бѫдатъ готови

 

 

184

 

всички момински и булченски дрехи, които се наемаха да работятъ, особено на младоженеца, терзии. които съ даденитѣ имъ материали: клашни (сукно), гайтани разни видове, свита (казмири) сърма, бикме, прежди и др. пристѫпваха къмъ изработването на потрѣбнитѣ дрехи. Отъ друга страна младоженецътъ отиваше въ Дебъръ, за да порѫча изработката отъ кувенджии (златари) пръстенитѣ, пафтитѣ за невѣстата, герданитѣ и др. Свършеникътъ се връща бързо отъ Дебъръ, за

 

Фиг. 49. — Сватба въ с. Тресонче

 

 

да може въ недѣленъ день да присѫтствува въ нѣкое празднично увеселение, като напримѣръ на хоро или нишалка (люлка), кѫдето се люлятъ всички по редъ и въ това време имъ се надпѣва отъ момитѣ по нѣкоя мома на момчетата, или момче — на момичетата. На свършникътъ и свършеницата имъ се надпѣва взаимно, нѣщо което действува благоприятно на настроението имъ и особено на ергенитѣ и момитѣ, когато е сполучливо. Тогава, освенъ тия надпѣвания, свършеницитѣ непременно,

 

 

185

 

съ съдействието на нѣкои отъ близкитѣ имъ, ще се срещнатъ, за да се видятъ по-отблизо и размѣнятъ по нѣкоя дума. Ако узнаятъ за това родителитѣ, особено на свършеницата, настѫпва голѣмо мъмрене и упрѣци за нескромность и разхайтеность. Всичко това тѣ понасятъ безропотно и съ видъ, че се разкайватъ за грѣшката си, но при другъ удобенъ случай, това е забравено.

 

Ето вече Илиндень наближава. Всичко е готово. Житото, което ще служи за брашно на сватбата, ще трѣбва да се занесе съ товари на коне въ воденицата, за да бѫде смлѣно. Това се извършва съ пѣсни, пѣяни отъ моми, булки и др., подходящи за случая.

 

Веторъ веетъ гора се лелеетъ.

Отъ гора се дробенъ бисеръ ронитъ

Да на нижетъ юнакъ на капа,

И да нанижетъ коню на грива?

Изъ викнуватъ, подвикнуватъ копиданъ отъ гора;

Нека поетъ, нека поетъ юнакови татко,

Не е дома, ни бърго кя доетъ,

Татко ошолъ во града на пазаръ:

Да купуватъ, да купувать вино и пченица

Извикнуватъ, подвикнуватъ копиданъ отъ гора:

Нека поетъ, нека поетъ юнакова майка,

Да наберетъ, да наберетъ дробна бисера,

Да на нижетъ, да на нижетъ юнаку на коня,

И да нанижетъ, да нижетъ на конь отъ на грива.

 

Трѣбва да бѫдать пазарени и топанджиитѣ (цигулари). Най-добре рекламиранъ бѣше сурладжията Перо отъ Гари, съ неговитѣ синове, който образуваше цѣла команда: двама тѫпанджии и двама сурладжии. Съ неговата сурла най-хубаво биваха изсвирвани всички пѣсни, особенно новейшитѣ за времето, които съ развитието на революционнитѣ събития, все нови и нови излизаха. Това него го добре рекламираше, защото, като нови пѣсни, действуваха благоприятно на всички. Перо биваше спазаренъ за сватби и много далече, когато въ Лазарополе, колкото и скѫпо да му се даваше, той не отиваше другаде. Много пѫти само заради Пера отъ Гари, (а попосле се засели въ Лозарополе) бързитѣ сватби се отлагаха за следващата недѣля. Но когато вече Перо бѣше спазаренъ отъ други, останалитѣ и нуждаещитѣ се отъ тѫпанджии отиваха чакъ въ прилепското село Лажани, които сѫщо бѣха прочути като мѣстния Перо, съ своитѣ хубави сурли и мелодии. Дебърскитѣ топанджии оставаха на заденъ планъ, защото, колкото и да биваха мелодиитѣ имъ хубави, зурлитѣ имъ бѣха цѣли звърчала и отъ тѣхъ не излизаше нищо друго, освенъ едно дразнеще цвърчене. Отъ кѫдето и да е, каквито и да сѫ, тѫпанджийтѣ вече биваха спазарени.

 

 

186

 

Уречено е времето, когато трѣбва да пристигнатъ. Два дена предъ деня Илиндень трѣбва да дойдатъ. И тѣ се причакваха тържествено отъ другаритѣ на младоженеца. Преди причакването, единъ день всички ергени, другари на младоженеца, отиваха въ гората, кѫдето има лѣски, отсичаха шума на голѣми клони лѣскови и събираха папрадъ за постиляне стаята на младоженцитѣ за благоухание. Пристигането имг бѣше съпроводено съ пѣсни и съ приготовлението на сѣницитѣ

 

Фиг. 50. — Сватба въ с. Тресонче

 

 

за топанджиитѣ, ергенитѣ седѣха на приготвената трапеза отъ баници.

 

Това е три дена предъ Илиндень.

 

На другия день (18 юлий с. с.) рано сутриньта, още въ зори, изпълва се кѫщата на младоженеца отъ ергени и моми, роднини и приятели, които, пѣейки, пристѫпватъ къмъ поставяне на байрака.

 

Израсле ми есени ясени.

Не ми биле есени ясени

 

 

187

 

Токъ ми биле до три побратими:

Първиотъ е терзия въ одая,

Вториотъ е майсторъ на кафчия,

Третиотъ е млади кувенджия.

Тоѝ шо беше терзия в-одая,

Да сошиетъ кръстатна байрака;

Той що беше майсторъ на кафчия,

Да направитъ сорокъ на байракотъ.

Той шо беше млади кувенджия,

Да направитъ кръстотъ на байракотъ.

 

На него сѫ изобразени високозначущи фигури, най-важнитѣ отъ които сѫ: лъвъ, орелъ, ламя и месецъ, които значатъ: България, Албания, Византия и Турция, подъ които тогава бѣхме. Такива байраци по сѫщото време се поставяха въ всички кѫщи, въ които се приготовляваше сватба. A такива бѣха много и селото ечеше отъ пѣсни и веселия (джумбуши). Когато слънцето изгрѣваше, байракътъ бѣше вече поставенъ. Съ появяването на слънцето почваше пѣсеньта:

 

„Зората се зазори, (2)

Ей зората се зазори,

Слънцето вечъ изгрѣва.

Стани, стани Максиме (войвода)".

 

До появяването на слънцето всички подходящи за случая пѣсни бѣха изпѣти. Помѣнатата пѣсень се оставяше за изгрѣвъ на слънцето.

 

Съ появяването на деньть, почваха да идватъ възрастнитѣ хора да честитятъ младоженцитѣ, свекъра, свекървата и всички домашни на честито байракъ.

 

Съ това започваше сватбената церемония. До тогава всичко бѣше, макаръ и съ надлежнитѣ веселия, предсватбена церемония.

 

Черпенето ракия (обезателно до обѣдъ) се извършваше отъ „стария побратимъ". Сѫщик, отъ името на младоженеца, приемаше благодарноститѣ за изказанитѣ благословии отъ всички гости, които той черпѣше.

 

Така до къмъ 3 часа сл. пл. продължаваше. По това време ергенитѣ, младоженецътъ и др. излизаха вънъ отъ селото да пречакатъ дебърскитѣ топанджии, ако сѫ пазарени отъ тамъ, a тия, които сѫ отъ прилепското село Ложани идваха рано, подиръ или въ време на поставянето на байракътъ. Въ тия кѫщи (сватои), въ които бѣха ложанскитъ топанджии, сватбеното веселие почваше рано на 18 юлий.

 

Церемонията по посрѣщането на топанджиитѣ, отъ кѫдето и да сѫ, е следната:

 

Тъпайки тѣ се приближаватъ отъ мѣстото на посрещането имъ до домътъ на младоженеца. Свекървата съ сито и

 

 

188

 

2 погачи хлѣбъ на главата, появявайки се водачитѣ на тъпанджиитѣ, които съ наближаването на кѫщата сѫ композирали хорото, подема танеца и три пѫти обикаля хорото съ ситото като танцоводецъ и се пуска. Отива съ ситото и дветѣ погачи въ него хлѣбъ, които оставя въ отредената стая (клетъ) за младоженцитѣ съ следното предназначение: едната погача да се отнесе вечерьта, когато се взима момата за да отиде на вода, a другата — остава въ домътъ на младоженеца, отъ която ще вечерятъ първата вечеря младоженцитѣ, но въ предбрачната нощь, заедно съ стария побратимъ и побратимица.

 

Фиг. 51. — Сватба Галичка

 

 

Старъ побратимъ е единъ отъ най-младитѣ по женитба братовчедъ по рангъ (I, II или III, но не и братъ), a байрактаръ — единъ отъ най-младитѣ зетове по сестра или братовчедка, пакъ по рангъ.

 

Следъ пристигането на тъпанджиитѣ, на които се дава ядене, за да се нахранятъ, понеже имъ предстои много работа, приготовляватъ се двата овна (браове), които се накичватъ съ рози, карамфилй и киски отъ червена коприна. Пѣснитѣ по тѣхното товарене на конь ги съпровождатъ до домътъ на невѣстата. Тамъ съ веселие се приематъ и следъ кратко престояване, се връщатъ, за да се отпочне друга една не помалко важна работа.

 

 

189

 

Тази работа е „зовенето" на гоститѣ да присѫтствуватъ на сватбата и вечерьта за отиване „на вода", като взематъ невѣстата отъ дома, да си налѣе вода и пакъ да я заведатъ въ дома ѝ. Зовенето се извършва отъ младоженецътъ (зетътъ, — както го наричатъ тамъ) и той, последванъ отъ тъпанджиитѣ, отива отъ кѫща на кѫща на роднинитѣ и приятелитѣ, поднасяйки имъ вино въ карта (бъклица), сѫщо нагиздена съ цвѣтя, стари пари, алтилъци, алтъни и др, конто ще се дадатъ на невѣстата. Въобще, картата, макаръ и художествено боядисана и нарисувана, е невидима отъ украшения. Поканенитѣ, следъ обстойно разглеждане на картата съ вино, приематъ благодарствено и благославяйки, отпиватъ малко отъ виното, въ знакъ, че се приема поканата, връща се на зовачотъ, който тутакси, тичешкомъ излиза и се отправя за друга кѫща. Тъпанджиитѣ на пунктове, споредъ движението на зетътъ, съ придружавайки го двама, a тѣ съ останалитѣ ергени, се движатъ и спиратъ, но свирейки различни пѣсни, a съ тъпанитѣ подемани. Така, докато бѫдатъ всички поканени, „зовечътъ" върви все по направление къмъ дома си, кѫдето пристига капналъ отъ умора, понеже всички, a селото е голѣмо, е трѣбвало да покани.

 

Презъ време на зовенето единъ отъ братята или нѣкой другъ нацепва борина, (факли) на дължина до единъ метъръ и достатъчно дебела, за да се раздаде на нѣкои отъ отиващитѣ вечерьта „на вода". Така той нацепва голѣмъ купъ борина и я дава не на всички, a на нѣколцина, които да освѣтляватъ пѫтя на движението къмъ моминия домъ и къмъ чешмата и обратно. Тогава пѣятъ:

 

Вено моме тенко и високо

Ти да земешъ стребрени ибрици ибрици

Да ми одишъ на Дунавъ на вода

Вено моме тенко и високо

Наречисе на Дунавъ на вода

И земи си три венци зелени:

Първи венецъ отъ ранъ-белъ босилекъ

Втори венецъ отъ църно-окъ невенъ

Третий венецъ отъ цьрвенъ трендафилъ.

 

Отиването за вода почва щомъ като се хубаво мръкне. Тъпанджиитѣ топатъ, свирджиитѣ — свирятъ, това е въ всички свадби по това време. Значи селото гърми отъ тъпани и сурли. A тѣ сѫ 20, 30 и повече, споредъ случая.

 

Говоримъ за една сватба, a се разбира за всички, защото всички неизменно изпълняватъ едни норми, правила и закони. Разликата е само въ кръстосването на движението.

 

Тръгването за вода почва по направлението на момината кѫща, отъ кѫдето, макаръ и безъ топани, весело посрещатъ. Съ пристигането всички нейни роднини, безъ родителитѣ ѝ,

 

 

190

 

посрещать на портитѣ и отъ тамъ, безъ спиране и отбиване, се отправятъ за чешмата „Паловецъ" или „Горна чешма". Тамъ сѫ нѣколко отъ сватбитѣ и става смѣсване до катосе налѣе вода въ „две стомни шарени" споредъ пѣсеньта, нови специално за случая. Едната отъ стомнитѣ съ вода се предава за младоженецътъ не направо отъ свършетицата, която е налѣла водата, a чрезъ „старата побратимица", която поема стомната, като се върне свършеницата дома, която съ топанитѣ се съпровожда. Отъ тамъ старата побратимица, която е млада невѣста отъ скорошна сватба, поема стомната отъ свършеницата и съ другата стомна (за да не е съ праздяа едната рѫка) поематъ пѫтя къмъ момковата кѫща. Връщането, както и отиването, е съпроводено съ пѣсни, пригласени отъ сурлитѣ, което дава още по-голѣма веселость и радостна трогателность.

 

Свекъра и свекървата, които по традиция не взиматъ участие въ това отиване „на вода", пресрещатъ водаритѣ и свекървата поема стомнитѣ и ги внася вѫтре, за да се извършатъ съ тѣхъ нѣкои треби. Веселбата продължава до срѣдъ нощь, презъ което време на всички гости е поднесено ядене, a презъ време на вечерата произнасятъ се благопожелания за честитъ съпружески животъ на двойката.

 

Гоститѣ се разотиватъ, за да може да пресаятъ и добиятъ нови сили за предстоящитѣ нови церемонии.

 

Забележка : Ако свършеницата е отъ друго село, обикновено отъ съседнитѣ села Тресонче, Селце и рѣдко Галичникъ, Росоки и Сушица: не се отива за да се взима свършеницата за „нa водa", a тия церемонии се извършватъ въ селото си.

 

Още едно: Презъ времето, когато се отива „на вода", младоженецътъ всячески се стреми да се добере до утрешната булка, но това не може да стори, понеже тя е пазена отъ „роднинска гвардия", която не позволява да се добере зетътъ.

 

На 19 юли следъ изгрѣвъ на слънце почватъ да се прибиратъ всички сватове, за да отидатъ

 

„На земане" невѣстата отъ бащиния ѝ домъ и я доведатъ въ домътъ на младоженеца. Колкото и да е близко, ако е въ селото, всички сватове почти идватъ съ оседлани коне. Ергенитѣ, съ които се образува гвардия около младоженеца, сѫщо сѫ съ оседлани коне. Всички сѫ вече надошли и оставатъ конетѣ на страна, докато се приготви въ новитѣ си за случая дрехи младоженеца. Приготовляването става така.

 

Най-напредъ се почва бръсненето на младоженеца (дори и да е кьосавъ). Той сѣда на столъ всрѣдъ купчина отъ папратъ. Сипва му се вино за измиване, следъ което се сапунисва. Бръсненето извършва „татковъ-майкинъ" (на когото сѫ живи родителитѣ и не е сиракъ или сиракувалъ). Бѣлото

 

 

191

 

хасе, чисто ново, върху което ще пада брадата, се придържа отъ четирима. Бръснарътъ почва да бръсне всрѣдъ пѣсни на момитѣ и ергенитѣ, a майката, нѣкѫде изъ кѫщата, отъ умиление рони сълзи радостни. Момитѣ пѣятъ:

 

Некѣтъ зетотъ берберъ да го бричитъ,

Токъ ми сакатъ верни побратими

Некѣтъ зетотъ берберъ да го бричитъ,

Дуръ не земетъ отъ татка прошченѣ;

Дуръ не земетъ отъ майка прошченѣ,

Дуръ не земетъ отъ братя прошченѣ,

Дуръ не земетъ отъ сестри прошченѣ,

Дуръ не земетъ отъ рода прошченѣ.

 

Фиг. 52. — Завеждане невеста въ Галичникъ на вода

 

 

Топанитѣ, до като пѣятъ момитѣ, спиратъ. Щомъ като се обръсне, на зетътъ се сипва вино, за да се омие.

 

Младоженецътъ, обръснатъ вече, отива да се облѣче всичко ново, приготвено по описанитѣ церемонии. Облича се и му се поставя шапката, (кече) съ завързана наоколо ѝ трикратно червена коприна, върху която е закаченъ единъ или повече златни алтани, за да се знае, че това е зетътъ; и още, тоя алтанъ ще бѫде даденъ отъ него на невѣстата си въ първата брачна нощь. Приготовлява се и оседланъ конь, който го чака на вратитѣ да излѣзе облѣченъ и да тръгне. Презъ

 

 

192

 

времето на обличането на младоженецътъ, всички сватове сѫ се накачили на конетѣ си и сѫ готови да тръгнатъ, но щомъ като тръгне и зета-младоженецъ. Сѫщо презъ това време топанитѣ и зурлитѣ иматъ усилено фортисимо, което е знакъ на лриготовляване за тръгване, a щомъ като тръгнатъ, при друга мелодия, продължаватъ. Тръгването отъ кѫщи къмъ невѣстината кѫща, начело сѫ байрактара почва на дѣсно и съ една голѣма обиколка се явяватъ въ кѫщата на невѣстата пакъ на дѣсно. При наближаването на сватоветѣ, „стария побратимъ" препуска и избързва да се яви въ момината кѫща, за да „предизвести" пристигането на сватбаритѣ, като поднася карта съ вино и въ торбичката нѣщо друго за невѣстата. Предава на бързо картата и торбичката, отпиватъ нѣкои отъ картата и заедно съ горбичката предаватъ обратно на „стария побратимъ", който се връща при сватбаритѣ и известява, че „прието е" идването. Въ торбичката често пѫти, за шега, поставятъ и нѣкои непотрѣбни работи, като напримѣръ парче отъ старъ, загнилъ пънь, на която шега, ако не се забележи сѫщевременно, се отговаря по-кѫсно, съ подходяща шега.

 

Шо си дошолъ тугьо-земянине?

Аль си дошолъ оро да играеме?

Аль си дошолъ каменъ да хвърламе,

Аль си дошолъ вино да пиеме?

— Ни су дошолъ оро да играеме?

Ни су дошолъ каменъ да хвърламе,

Ни су дошолъ вино да пиеме,

Токъ су дошолъ по убаво моме.

 

Пристигатъ сватбаритѣ вече въ невѣстиния дворъ. Стария побратимъ завежда младоженеца съ коня къмъ чакащитѣ невѣстини роднини на нейнитѣ порти. Той стои на коня си и му поднасятъ чаша съ вино, която той приема съ цѣлуване на поднасящата ѝ рѫка, за да я предаде на най-стареейшината невѣстина роцнина, напримѣръ нейния баща „Дѣдо"; отпива всредъ сърдечни благословии и предава на зетътъ, който я приема пакъ съ цѣлуване на рѫка; той предава чашата пакъ съ цѣлуване на рѫка на ново, за да се напълни и отново я взима, за да я предаде на бабата, пакъ по сѫщия начинъ, до като се изредатъ всички „чекалени", (чакащи). Следъ това донасятъ лично предаденъ отъ невѣстата калмкяръ, за да бѫде даденъ на зетотъ (юнакотъ), който се прехвърля върху дѣсното рамо и се прихваща за пояса отъ предната и задната страна, следъ което той, заедно съ своята ергенска гвардия, се отдръпва и отправя назадъ къмъ дома си, като минатъ предватително въ ливадитѣ, кѫдето следъ едно препускане на „кошия на конетѣ, връща се дома и въ стаята, кѫдето ще бѫде настанена невѣстата, седатъ да се нахранятъ съ приготвенитѣ баници, яйца пържени, квасено млѣко и др. подобни.

 

 

193

 

Въ невѣстината кѫща, следъ като се изпрати зетътъ назадъ, останалитѣ сватове сѫ настанени на отреденитѣ мѣста, въ които сѫ наредени дълги софри — съ погачи, ракия, мезета. Излиза невѣстата, забулена дълбоко съ хасето, което служеше за бръсненето на младоженеца, прзъ което тя се показваше още толкова бѣла и румена, цѣлува рѫка на всички, безъ да изговаря, но се разбира, че това значи „добре дошли". За това цѣлуване, което е единствено вече, тя получава подаръци отъ пари: грошове, алтилоци, череци и рѣдко златни лири, което правятъ само най-близкитѣ (свекъра и деверитѣ, ако имъ позволяватъ силитѣ). Прибира всичкитѣ ѝ дадени пари и предава на своята шаферка, ако тя не може да ги държи въ себе си. Следъ това отива си въ стаята, обличатъ я. Презъ това време сватоветѣ се хранятъ, пиятъ и пѣятъ, следъ което идва и коня на младоженецътъ, за да бѫде качена върху него невѣстата.

 

Невѣстата е вече облѣчена и готова да тръгне. Тя е забулена въ червено хасе, подъ което може би плаче, a може и да се смѣе. Червеното було значи — националното робство. Качватъ я на момковия конь и следъ кратъкъ сбогомъ презъ булото на булката, сватбаритѣ, накачили се на конетѣ си и пешацитѣ, повечето жени, сѫ готови да тръгнатъ къмъ момковия домъ. Изпращането е съпроводено съ подходящи за случая пѣсни, които се пѣятъ отъ женитѣ на дветѣ страни.

 

Израсла ехла, дорасла, въ таткови си клѣдови,

Въ таткови си клѣдови, во майкини-си дворови,

Во майкини-си дворови, отъ коренѣ се корнеше,

Отъ коренѣ се корнеше, a отъ върше се кланяше,

A отъ върше се кланяше, неможетъ да се поклонитъ,

Отъ татковиси ядови, отъ таткови си ядови,

За свекрови си атери, неможетъ да се поклонитъ.

Отъ майкиниси ядови, за свекървини атери.

 

Изпращането пакъ продължава до известно разстояние отъ нейната кѫща, следъ което се раздѣлятъ и поематъ пѫтя къмъ момковата кѫща съ направление да се отиде „надѣсно" въ неговата кѫща, за което и се взима по-голѣмо обикаляне.

 

Съ пристигането си тамъ, свекървата избързва да превари сватбаритѣ, за да може да вземе ситото съ две погачи въ него, турено на главата ѝ, съ които да допре три пѫти чрезъ забикаляне невѣстата, която е още върху коня, следъ което я свалятъ отъ него. При въвеждането ѝ въ дома, отъ кумътъ и стария побратимъ се хвърлятъ бонбони, a отъ къмъ свекървава — жито, (отъ онова, което е пѣяно още преди сватбата, за да се закара въ воденицата за смилянето му). Нея най-напредъ я завеждатъ да отсѣе брашно, нѣщо забърква въ мешарката (нощовитѣ), следъ това завеждатъ на огнището, тамъ разбърква съ главня огъньтъ и следъ това я завеждатъ

 

 

194

 

въ стаята, отредена за нея (в, клетъ). Презъ това време моми, невѣсти, ергени и други пѣятъ пѣсни, подходящи за случая, a топанитѣ каратъ своето фортисимо, следъ което имъ се дава почивка.

 

Умеяла невестата, свекра да послужитъ!

Умеяла, невеста, кума да послужитъ.

Умеяла невеста, погачи да меситъ.

Умеяла, невеста печиво да сучетъ.

 

Само съ момински пѣсни вече, невѣстата се разбулва, вдига се червеното було и нагиздена съ елеци, все сърмени, пафти, алтилоци по поясътъ и алтани на ушитѣ и челото, тя е вече готова да приема поздравленията отъ дошлитѣ да я видятъ, на което тя съ дълбокъ и срамежливъ видъ, мълчишкомъ отговаря, разбира се благодарствено. Така до вечерьта и на другия день се приематъ поздравленията.

 

Ако невѣстата е отъ другитѣ села, Тресонче, Селце и др. церемониитѣ се извършватъ при по-ускорено време, но нищо отъ тѣхъ не се изоставя. Байрактарътъ на конь съ байрака си, както и за селската невѣста, поема напредъ, като водачъ на сватбата, a другитѣ следватъ по него така: пешацитѣ мѫже и жени, като отъ последнитѣ нито една нѣма на конь, следъ това зетътъ съ своята ергенска гвардия, всички на коне и най-после възрастнитѣ — жененитѣ сватове всички на коне. Топанитѣ и сурлитѣ върватъ подиръ свадбаритѣ, тупайки до едно известно разстояние, следъ което стихватъ, за да започнатъ при наближаването на селото Тресонче, ако е отъ сѫщото село и ако е отъ по-нататъшнитѣ села, пакъ, преминавайки презъ него, упражняватъ своята длъжность, за да не се минава глухо. Съ наближаването на невѣстината кѫща, се извършватъ сѫщитѣ действия, както описахъ по-горе за селската невѣста.

 

Всичко друго е досущъ както при селската невѣста; разликата е въ по-тържественото пристигане на невѣстата, като идваща отъ по-отдалечено мѣсто, което е съпроводено съ по-голѣмъ видъ на тържественостьта; ако сѫ нѣколко едновременно такива сватби — явно е последното описание въ по-голѣмата си степень.

 

 

Илиндень

 

Тоя день е день на вѣнчавкитѣ. Булката е въ дома на младоженеца. Прекарала е предбрачната нощь въ сѫщата кѫща, всрѣдъ неговитѣ роднини: кумата, „старата побратимица", нѣкои отъ близкитѣ, шаферкитѣ, и е преспала, за да може да отстои на новитѣ, предъ и следъ вѣнчални церемонии. Нощното веселие стихнало е отъ къмъ полунощь.

 

Съмва ce. Булката се облича въ друго руво, пакъ почти еднакво съ вчерашното, но сега е рувото на зетотъ, (младоженецотъ),

 

 

195

 

a вчерашното — бѣше донесено отъ домашнитѣ си. Пакъ така нагиздена, както и вчера, но сега малко отморена, преспала, стои по-бодра.

 

Редътъ на вѣнчавкитѣ се опредѣля отъ свещеницитѣ, които, като трима, си раздѣляха селото на три енории. Зависѣше коя енория е взела първия, втория и третия редъ.

 

Освенъ това, деньтъ Илиндень е день и на „видувaне" невѣстата. Всички моми, ергени, женени въ младежка още по това време възрасть (скорошни младоженци — отъ

 

Фиг. 53. — Рѣканска носия

 

 

една и две години) на групи ходятъ отъ сватба на сватба, за да видятъ невѣстата.

 

По тоя случай сѫ надошли отъ другитѣ села, въ които нѣма сватби, при свои роднини като гости и заедно съ тѣхъ вече спохождатъ всички невѣсти „на видуване".

 

Посетителитѣ „нa видуване" се наричатъ „видувaлени".

 

Всѣко появяване на нови видувалени, невѣстата, прикрепена отъ „старата побратимица", отъ едната страна на челото,

 

 

196

 

се покланя на всички, които произнасятъ своето „честито", е „много хубава невѣста" — произнасятъ едни, a други, нейни близки и познати, произнасятъ по нѣкоя шега, подходяща на случая, на което тя съ прикритъ смѣхъ, видимо, разположена за тая шега, на която би отговорила при другъ удобенъ случай, приема шегитѣ. Съ появяването на други „видувалени", заваренитѣ си излизатъ, изиграватъ по едно хоро, плащатъ бакшишъ на топанджиитѣ и отиватъ на друга сватба.

 

Нѣкои отъ видуваленитѣ, ако сѫ роднина или приятели, се задължаватъ на чашка ракия, или вино или пъкъ на поставената, никога вдигаща ce, софра, въ която има ядене.

 

Времето вече наближава за вѣнчавка и се очаква да дойде разузнавателя около църквата, за да съобщи редътъ за вѣнчаването. До като се тръгне за вѣнчавка, попътъ ще вѣнчае една или две двойки.

 

Байрака се сваля. Байрактарътъ съ него извива едно хоро нѣколко пѫти въ двора, следъ което го повежда къмъ църквата и тамъ, нѣкѫде по пѫтя, го разтуря, за да поеме правилния редъ и строй на свадбеното шествие.

 

Кумътъ и кумата и тѣ сѫ тръгнали.

 

Младоженецътъ подъ рѫка съ другаритѣ си и „стария побратимъ", a следъ това невѣстата и „старата побратимица" и другитѣ, всички пеши, поематъ къмъ църквата. Отбѣгва се срещането съ друга булка, понеже се има повѣрието, че това би било „фатално".

 

Тѫпанитѣ и сурлитѣ каратъ своитѣ мелодии, специално нагодени за вѣнчално шествие.

 

Стига се църквата. Тамъ ги поставятъ двамата младоженцки по обикновеному, следъ което почва обрядътъ. Роднинитѣ, особено старата побратимица, внимаватъ да не би нѣкой да борави съ „магии". Ако се улови или подозрѣ нѣкой въ подобна работа, тежко му. Може и да го линчуватъ.

 

Попътъ е извъритъ вѣнчавката вече. Тръгването назадъ на младоженцитѣ почва не единъ за другъ подъ-рѫка, a единъ следъ другъ, акто младоженецътъ е по-нанредъ, a невѣста — непосрѣдствено следъ него. Съ узнаването, че вѣнчавката е извършена вече, тжланитѣ почватъ своето усилено фортисимо, и следъ излизането отъ църквата тѣ нормализиратъ своята мелодия. Младоженецътъ е взетъ отъ кумата и стария побратимъ, a невѣстата — отъ кумътъ и старата побратимица. Поематъ пѫтя вече къмъ дома, но надѣстно, не по сѫщия пѫть. Движатъ ce, както описахъ по-горе. Отъ време на време невѣстата я втурватъ (блъскатъ) къмъ момъка (младоженецътъ) и така стигатъ дома. По пѫтя, отъ името на кумътъ и кумата, се хвърлятъ бонбони и леблебии. Съ пристигането дома, предъ вратата застава свекървата, изчаква младоженцитѣ, тогава единъ до другъ, цѣлува ги и

 

 

197

 

двамата по чето, дава на булката нѣщо да отсѣе и влиза и отново извършва ония работи, които извърши при пристигането си.

 

Следъ това се сваля въ стаята, отъ кѫдето е взета, a тѫпанитѣ, сурлитѣ и почти всички мѫже, начело съ кумътъ и байрактарътъ, отиватъ на панагюръ, който се състои вкупомъ отъ всички сватби въ ливадитѣ, мѣстностьта „Ограгье" (долни) за едната половина отъ селото, въ която се състоятъ сватбитѣ, a за другата — въ „Горно ограгье". Тамъ е направено голѣмо хоро, поради голѣмия си просторъ и множеството хора отъ различнитѣ сватби, подъ топанскитѣ звукове, на които се развиватъ кръшни xopà, предимно отъ постаритѣ хора. A на отдѣлни купчини насѣдали пакъ стари хора, предимно свекоритѣ, които сѣдатъ на постлани съ мутафчиня постели, върху които има ракия, вино и мезета. Едни пиятъ, други хващатъ се на хорото; следъ това връщатъ ce, пиятъ; други повтарятъ сѫщото и така се кара до мръкване.

 

Всички младоженци, нагиздени свадбено, идватъ на „панагюри", всички се хващатъ въ общото хоро, което заедно съ останалитѣ други танцувачи, става много голѣмо. Тамъ се смѣсватъ сурлитѣ на дебърскитѣ цвърчала, ложанскитѣ гласовити и мелодични и перовити сурли. Като каратъ подъ една мелодия, макаръ и различно, образува се приятенъ оркестъръ. Сеирджии множество, които спохождатъ двата „панагюра". Младоженцитѣ следъ изиграваето на хорото, всѣки съ своя старъ побратимъ отиватъ си y дома на „даскалуване", на каквото сѫ и невѣститѣ.

 

Съ мръкването всички отъ панагюра се отправятъ къмъ съответнитѣ свабени домове.

 

Тамъ се почватъ вече тържества, най-напредъ съ угощаване дарове отъ невѣстата. Следъ това почва цѣлувавето рѫка. срещу което тя получава бакшишъ; това цѣлуване рѫка означава вече и сбогомъ отъ страна на невѣстата, понеже ще отива на спане въ първата си брачна нощь. Сѫщото прави младоженеца.

 

Въ стаята му е приготвена отъ невѣстата софра съ ядене. Една отъ погачитѣ, които майката му бѣше поставила на сито, и съ тѣхъ играеше хоро при посрещането на тѫпанитѣ и булката. Има и отъ други яденета, върху които сѫ извършени съответнитѣ „адети".

 

Вечерятъ.

 

Следъ това си легатъ.

 

Въ горния етажъ веселието е въ своя разгаръ. Предъ кумътъ тѫпанитѣ и сурлитѣ изпѣватъ нѣкои номера при усилено фортисимо „езгии".

 

Раздига се софрата и се отваря мѣсто за хоро. Нѣкои отъ гоститѣ вече се разотиватъ, оставатъ близкитѣ роднини, които до срѣдъ нощь се веселятъ. Ергенитѣ —

 

 

198

 

до съмване. Сѫщо и съответно изпълняющитѣ длъжности.

 

Свекървата е играчка въ рѫцетѣ на всички. Съ нея се извършватъ какви ли не игри, шеги, майтапи, — тя е цѣла хумореска. Заставятъ я да приготви халва отъ брашно, захарь, — нѣщо по-хубаво отъ грисъ-халва.

 

Всичко това е знакъ на благополучие.

 

Тежко и горко на оная невѣста, която не е заслужила това благополучие. Рано сутриньта тя се връща на родителитѣ си,

 

Фиг. 54. — Галички младоженци

 

 

качена на магаре и съ тѫпани. Освенъ това, дълго време за нея, съставена за случая пѣсень, ще ѝ се пѣе. Но такова нѣщо не се е случвало.

 

Сутриньта вече 21 юлий се приготовлява невѣстата да иде като невѣста „на вода". Тамъ тя ще посипва, за да се измиятъ всички за обичай (не, разбира ce, дърлитѣ), само рѫцетѣ. Момитѣ пѣятъ:

 

 

199

 

Дей гиди змийо, мори шарена.

Не оди, мори, ранно на вода

Рано е вода, мори, студена.

Пърстите, мори, кя ти замързнетъ,

Пърстите, мори, кя ти попаднетъ.

 

Тръгването става съ кумътъ напредъ, за когото специално се отива въ домътъ му съ тѫпанитѣ да бѫде поканенъ, както биваше поканванъ за тръгване „на вода" вечерьта

 

Фиг. 55. — Невѣстата на вода въ с. Тросенче

 

 

на 18 юлий; за отиване „на земане" — на 19 юлий, на вѣнчавка — на 20 юлий. Въ сегашния случай той — потържествено отъ всѣкога до сега посреща. Следъ кратко почерпване, поканвачитѣ се връщатъ. A съ връщането въ момковата кѫща и посрещането отъ невѣстата, се тръгва на вода. Слицото правятъ всички сватби. Отиването на вода е на дветѣ главни селски чешми: „Паловецъ" и „Горна чешма". Тамъ сѫ наредени, или се нареждатъ почти всички невѣсти,

 

 

200

 

най-напредъ тѣ сами взематъ вода отъ чешмата, a следъ това, съ привършването, една отъ шаферкитѣ отива и налива за допълване невѣстинитѣ стомни съ вода, за да сипва на всички; следъ избърсването си, поднася рѫката (измития) съ нѣщо между пръститѣ, която рѫка се цѣлува; една отъ стоящитѣ до нея золва (сестра или братовчедка на младоженеца) поднася като даръ едно ризле.

 

Следъ като се изредятъ всички присѫтствующи, се смѣта работата за приключена по тоя въпросъ. Нѣкѫде понастрани всички топанджии сѫ се набрали и свирятъ и топатъ, за да играятъ хоро „свободнитѣ отъ нарядъ".

 

Разотиването по своитѣ направления всички невѣсти, заедно съ цѣлого сватбено шествие, почва.

 

Дома е сложено последното угощение.

 

Мнозина отъ поканенитѣ не присѫтствуватъ, поради това, че деньтъ 21 юлий е вече присѫтственъ (работенъ) день. Дори и недѣля да е, пакъ, по незнамъ какви съображения, вече не присѫтствуватъ всички.

 

Следъ свършването на обѣда, пристѫпва се (следъ като е изплатено) къмъ изпращането на топанджиитѣ, което се извършва по сѫщия начинъ, както и при посрещането имъ.

 

Съ това вече се приключва съ сватбенитѣ церомонии.

 

 

(Следсватбенитѣ церомонии)

 

Съ привършването на сватбенитѣ церемонии, настѫпватъ следсватбенитѣ такива. Тѣ сѫ:

 

Първиче. Коренътъ на това наименование произлиза отъ това, че родителитѣ на невѣстата, заедно съ всички свои роднини, които искатъ да я посетятъ, ще я посетятъ въ новия ѝ домъ, като домакиня, за първи пѫть. Това посещение се извършва съ подобаващитѣ за случая церемонии. Тѣ се извършватъ на третия день отъ сватбеното приключване — 24, 25 или 26, за да може на 27 юлий — свети Пантелеймонъ, да се върне отъ страна на невѣстата, заедно съ нейнитѣ роднини, на нейнитѣ родители.

 

Идването на гоститѣ е съпроводено съ пѣсни, въ рѣдки случаи съ тѫпани и сурли. Пѣснитѣ се пѣятъ отъ женитѣ и мѫжетѣ. Първитѣ пѣятъ подобаващитѣ за случая пѣсни, a вторитѣ — народни пѣсни, като: „Овчарче, младо пастирче...", „Деветь години Тинкеле", „Не седи Расимъ разпасанъ" и др.

 

Връщането на гостоприемството въ домътъ на родителитѣ е съпроводено съ сѫщитѣ традиции (адети), както и при „първичето", което е едно и сѫщо.

 

Съ това вече са приключва напълно съ сватбенитѣ и следсвадбени церемонии.

 

Отиване на гурбетъ. Следъ привърщване на сватбенитѣ тържегтва, почва замислюването за отиване на печалба. То почва отъ Кръстовдень и свършва до края на месецъ септемврий. Направено е всичко, за да се обезпечи зимнината за домашнитѣ.

 

 

201

 

Заминаването за печалба „на тугьина" се извършва тържествено. Въ деня на заминаването, което почва не много рано сутриньта, се извикватъ на малка закуска най-близкитѣ, при която се изказватъ благопожелания за сретенъ пѫть, добри сетнини — здраве и благополучие — и добра работа, съ добри печалби. Следъ нахранването, пѫтницитѣ и изпращачитѣ излизатъ. Вънъ е приготвенъ коня съ натоваренъ багажъ, ако е единъ пѫтникъ, a ако сѫ повече — толкова коне, колкото сѫ пѫтници. Сѫщо така сѫ поставеви толкова стомнички, пълнн съ вода и на дръжкитѣ имъ сѫ поставени китки съ прѣсни цвѣтя и стари пари. Пѫтницитѣ, тръгвайки

 

Фиг. 56. — Женска носия отъ Галичникъ

 

 

ce кръстятъ, a едновременно съ тѣхъ и всички присѫтствуващи на изпращането, съ дѣсния кракъ леко побутватъ стомничката си, за да потече водата, както и работата да потече, взиматъ си китката съ цвѣтя и паритѣ, които поставятъ въ специално за цельта кожено кесенце, което ще пазятъ презъ цѣлото преме, та чакъ до завръщането си. Изпращането почва и трае около единъ часъ докато се вземе сбогомъ съ всички изпращачи, нѣкои отъ които тутакси се връщатъ, други излизатъ до нѣкѫде вънъ отъ селото, a трета — домашнитѣ и най-близкитѣ, на около десетина километра. Последното „сбогомъ" е съпроводено съ плачове отъ страна на женитѣ, което предизвиква и въ нѣкои отъ мѫжетѣ, които

 

 

202

 

въ последствие, за тая имъ „слабость", се майтапосватъ. Последното „сбогомъ" и цѣлуването на рѫка, срещу което се даватъ малки бакшиши на децата, момитѣ и невѣститѣ, отъ страна на изпращанитѣ. Почва отдалечаването вече. Изпращачитѣ стоятъ на мѣстата си, докато се изгубятъ отъ погледитѣ имъ. Презъ това време тѣ извикватъ: „Со здраве. . .”, на което тѣ, изпращанитѣ, отговарятъ вкупомъ или по единично съ сѫщия възгласъ. Това продължава, до като се напълно и слухомъ изгубятъ, отдалечатъ.

 

Младоженцитѣ се връщатъ и вечерьта въ тъмно се обадили на домашнитѣ си за връщането ся; следъ малко преспиване връщатъ се обратно въ тъмно още и ги настигатъ. Първото спане на пѫтницитѣ е въ мѣстностьта „Лопушникъ"; втората вечерь въ с. Избища, третата — въ с. Трояци, прилѣпско и т. н. докато стигнатъ въ Сѣресъ, a другитѣ, които заминаватъ къмъ Солунъ — взаимно се раздѣлятъ при с. Сърбяни, кичевско. Стигатъ на мѣстоупражнението къмъ 7-ия или 8-ия день отъ тръгването си.

 

Всички гореописани сватбени обичаи сѫ досущъ еднакви за цѣла Рѣка, ако има нѣкои отклонения тѣ сѫ незнатителни.

 

Ето какъ посрещатъ въ Галичникъ първичоцитѣ.

 

 

Сватбени обичаи въ Галичникъ

 

На втория день следъ идването на невѣстата въ кѫщата на зетътъ, идватъ сватове отъ страната на родителитѣ ѝ на „видуване" (свиждане), за да направятъ първо свиждане въ зетовата кѫща. Сватоветѣ биватъ посрещнати най-тържествено и настанени изъ чардацитѣ, кѫдето намиратъ сложени повече отъ 10 голѣми дълги маси (сватбарски), пълни съ всевъзможни мезета (закуски) за ракия, донесена чакъ отъ Енидже Вардаръ. Ето списака на мезетата:

 

1. Каурма (чорба), 2. Черенъ агнешки дробъ подлученъ, 3. Кьовтенца дребни, 4. Благо сирене, 5. Бѣло сирене. 6. Бистричко яко сирене, 7. Каймакъ, 8. Кисело млѣко, 9. Кулушмакъ (белмашъ), 10. Млѣко съ оризъ (сутлияшъ) — всички тия закуски сѫ домашно приготвени отъ собствени овци. 11. Леблебии, 12. Сухо грозде, 13. Рогочки, 14. Бадемъ шекеръ, 15. Локумъ, 16. Кисело зеле, 17. Пиперки туршия, 18. Любеница, 19. Дини (пъпеши), 20. Тараторъ; — всички гореизброени мезета се сервиратъ въ специални порцеланови чинии, съобразно вида и количеството на закускитѣ. Макаръ многобройнитѣ мезета да дразнятъ и предразполагатъ апетита за по-голѣма консумация на прочутата енидже вардарска ракия, донесена отъ 10 конака далеченъ пѫть, не се помни въ Галичникъ пиянство, което да бѫде поругане и присмѣно.

 

*

 

Смъртни обичаи.

 

Когато има мъртвецъ въ кѫщи, обичай е да се „тожитъ" мъртвия на гласъ. Тъженето става

 

 

203

 

на стихове и съ особена ария. Когато се нарежда тъженето, другитѣ помагатъ и придаватъ. Когато дойде редъ друга жена да почне, иска позволение съ думитѣ: „послушай ме майко моя: о о-о-охъ!", или „сестро моя", или „дружке моя", „золво моя" и т. н. Когато мъртвеца се вдига отъ кѫщи, забива се пиронъ на мѣстото дето е лежалъ. Ако е умрѣла на мѫжъ жената, при изнасянето отъ кѫщи, нѣкой ще изговори: „една отмѣсто, друга намѣсто"; затуй втората жена се казва „намѣстница". Въ знакъ на трауръ прозорцитѣ се държатъ затворени; женитѣ носятъ черна „дорпна". До 6 недѣли отива се всѣка зарань на гроба и се тѫжи. Въ гробътъ на умрѣлия се поставя отъ свещеника парче отъ керамида или тухла, на която бележи крѫгъ, въ срѣдата кръстъ и отстрани думитѣ: И. X. Ника (Исусъ, Христосъ, Ники). Казватъ, че подобенъ знакъ, крѫгълъ кръстъ, служелъ за емблема на българскитѣ царе. — Царь Симеонѣ е изобразенъ съ скиптъръ въ рѫка, и отгоре крѫгъ съ кръстъ по срѣдата.

 

---

 

XXIX. Други обичаи въ Лазарополе

 

Въ предшествующата глава се каза, че оскѫднитѣ срѣдства за животъ на жителитѣ отъ мияшката область, каратъ главитѣ на домакинствата да търсятъ срѣдства въ други отдалечени мѣста, кѫдето пласиратъ своя трудъ и специялность, често по единично и на тайфи.

 

Всичко това е благодарение на неплодородната почва, отъ която препитаването е много трудно, дори и никакво.

 

Тоя начинъ на животъ, обаче, не отчайва сѫщитѣ да преживѣватъ въ тая область. И въ тоя животъ има своитѣ добри страни, както и въ всички други видове (начини) животъ. Не липсватъ въ него веселията, наравно съ скърбитѣ, които спохождатъ еднакво всички народи и племена. Всѣки народъ и племе си устройва своя начинъ на животъ, както сѫщото е направено и отѣ мияцитѣ, приютили се по склоноветѣ на Бистра планина, Стогово и Кърчимъ. Полскитѣ народи, или както тѣ сами си прикачватъ прозвището на културни народи, подценявайки планинскитѣ, иматъ едни обичаи, планинскитѣ — други, но въ приблизителна еднаквость. Всички тѣзи обичаи сѫ рожба на дълъгъ животъ, воденъ въ борбата имъ за насѫщния, насѫщната и насѫщното, които често пѫти сѫ били плячка на по-силнитѣ.

 

Ето тия обичаи сѫ, които привличатъ гурбетчиитѣ да се връщатъ обратно, a другитѣ, които по една или друга причина не могатъ да се върнатъ, да тѫгуватъ.

 

Тѣзи обичаи сѫ рожба на многовѣковното робство на мияцитѣ, задно съ останалитѣ братя по кръвь, сѫдба и положение и сѫ станали неизмѣнни традиции.

 

Тѣзи обичаи сѫ:

 

 

204

 

 

Гюргьовдень.

 

Съ обичаитѣ на тоя день започвамъ, защото на тоя день е храмовия праздникъ на мѣстната въ с. Лазарополе църква св. В. М. Георги. Най-първитѣ завръщания на гурбетчиитѣ започватъ за тоя день.

 

Срещу самия день Гюргевенъ (както го наричаме тамъ) отиватъ момитѣ и малцина ергени, защото мнозииа отъ тѣхъ сѫ още на гурбетъ, въ близката гора и събиратъ разни билки, които, завръщайки се съ пѣсни, се поставятъ надъ входоветѣ на вратитѣ, за да пази св. Георги кѫщата и обитателитѣ ѝ отъ болести и всѣкакви други напасти.

 

На 23 априлъ — Гюргевенъ.

 

Следъ църковната служба и църквата, за която има надошли и отъ другитѣ села на молитва на св. В. М. Георгия, се отива на чешмата „св. Георги" въ най-близката мѣстность „Гюрепии" (отъ прозвището: Гюре, пий). Отиването тамъ става следъ отпускъ на църква (следъ Божествената служба) и съ литийно шествие (На покръсти). Извършва се на чешмата кратко, подобаваще за случая, богослужение, следъ което се тръгва на дѣсно покрай горския склонъ, стига се мѣстностьта „Задѣлъ" (отъ прозвището задѣляне горскитѣ буки), „Музакица", „Бовче долъ" на който се изкачваме надъ каменистото възвишение, наречено „Е, красота", почва слизането отъ тая мѣстность и стигаме мѣстностьта „Ограгье горно" и навлизаме отъ къмъ северната часть на селото, !— 2— —1—презъ Кощревска махала, сетне Пунтевска махала, които, както всички, взаимно се допиратъ и представляваме на църквата свещенослужителитѣ заедно съ иконитѣ.

 

Следъ това всички се разотиваме въ домоветѣ си за обѣдъ, следъ който почва веселието на селския площадъ, нареченъ „На анъ" (защото на тоя площадъ въ турско време имаше ханъ, въ който се помѣщаваше турския аскеръ и канцеларията му. Сега на това мѣсто е общинското управление). Заради тоя случай е ангажиранъ известния Перо за да свири съ гласовитата си сурла, подпомогнатъ отъ брата си Юсуфъ съ сурлата и синоветѣ си Аличъ и Майо — за топанджии. Тѣ придаватъ по-голѣмъ тържественъ видъ на деня и повдига ентусиязъма и духоветѣ на всички съ патриотични пѣсни, пѣяни и свирени отъ време на време презъ хороводнитѣ антракти, които по традиция сѫ нѣщо като задължителни.

 

 

30 априлъ — Срещу деня Свети Иеремия

 

На тоя день, къмъ 6 часътъ сл. пл. следъ отслужването на вечернята въ църквата, децата взиматъ праздни тенекии и въ съседнитѣ кѫщи тропатъ, яза да се прогонятъ глуфцитѣ (мишкитѣ)". Тенекиитѣ, съ които е тропано по кѫщитѣ, за „да се прогонятъ глуфцитѣ" следъ извършването

 

 

205

 

на тая работа, се събиратъ отъ децата въ най-близкитѣ склонове на край-селскотѣ възвишения и навързани на бали, се търкалятъ възможно отъ по-високо мѣсто, за да се „унищожи напълно глуфския (мишия) родъ.

 

Рѣдко отъ семействата срешу тоя день, които не сѫ извършили до тогава служба (както всички отъ Митровъ день до Коледа) срещу св. Пророкъ Иеремия правятъ това по сѫщия обичай, както и другитѣ.

 

Тая обичайна служба за здраве може да се вземе и за първа презъ годината, но и последна — за изтеклата година. На самия день, понеже той е първи май училищата празднуватъ. Ученицитъ биваха извеждани на разходка вънъ отъ селото, кѫдето се отдаваха заедно съ учителитѣ си на веселия и игри цѣлия день. Тогава на ученицитѣ се изнасяха първитѣ излѣзли презъ изтеклата година национални и революционни пѣсни, плодъ на преживѣнитѣ до тогава събития въ борба срещу турското робство, които пѣсни се подемаха и изучаваха съ най-голѣма охота, за да се пѣятъ презъ цѣлата година (дори и по-дълго), до излизането на нови пѣсни.

 

 

2 Май — Свети Танасъ (лѣтни)

 

На тоя день, следъ църковната служба, всички отъ селото, (въ които нѣма скорошенъ или по-далеченъ трауръ или пъкъ нѣкаква друга неприятность) съ приготвени яденета, спецаално за цельта, отиватъ на едноименния параклисъ въ едно именната мѣстность, кѫдето, следъ кратка служба, извършена отъ свещеницитѣ, при подобаваща за случая обстановка, се обѣдва, a следъ това — вече се отдаватъ всички присѫтстващи на веселба.

 

 

Спасовъ-день

 

За тоя день вече сѫ надошли много отъ „тургьоземянитѣ" (гурбетчиитѣ). Селото е вече „живнало" отново, наедно съ пролѣтьта.

 

На самия день юношитѣ, ергенитѣ и младитѣ женени, ранко сутриньта, съ наседлани коне отиватъ въ не далечния върхъ „Соколица", който се издига срещу Бистра планина и с. Сушица, a по-възрастнитѣ — отиватъ на църква.

 

Младитѣ се събиратъ въ „Горно ограгье" и отъ тамъ всички вкупомъ заминаватъ за „Соколица". Отиването е съпроводено съ пѣсни, предимно нови, „донесени" отъ България, национални и революционни. Така, отиването е много весело.

 

Стигатъ вече „Соколица". Тя е почти отвесна надъ рѣката Росочка (защото водитѣ, идващи отъ Тресонче и Селце, сливайки се съ рѣката на с. Росоки, образува едноименна рѣка, a следъ около 3—4 километра, тя се слива съ рѣката идваща отъ с. Гари и отъ тамъ, отивайки в'едно около 7—8

 

 

206

 

километра, се влива въ p. Радика). Ha „Соколица" се извива кръшно хоро, подъ звуцитѣ на пѣснитѣ. Прави се малка закуска и пакъ се извива едно хоро и следъ това всички възседватъ конетѣ си, за да тръгнатъ не по обратния пѫть, a въ лѣво. Понеже е стръмно, малцина ездатъ до като се стигне до селскитѣ ливади въ мѣстностьта „Хаджиевска воденица". Ходенето до тамъ не е вкупомъ. Щомъ се събератъ всички, подреждатъ се като кавалерия и тръгватъ къмъ селото, причаквани въ мѣстностьта „На поле" (възвишена могилка съ около 5 метра отъ общото ниво, но равна като тепсия по протежение на около единъ километъръ) отъ всички останали въ село. Появяването е много весело, съ пѣсни, пѣяни отъ всички ездачи. Нѣкои, наречени дечища, ездачи препускатъ за да дойдатъ при чакащитѣ ги.

 

Чакащитѣ и „Соколичанитѣ" се сливатъ съ гърмогласно отъ нѣкои „ура!", други— „Бре-бре-бре .. ." „На поле" ездачитѣ слизатъ, заедно съ чакащитѣ ги изиграватъ едно хоро, което става голѣмо, отново възседватъ конетѣ и всички вкупомъ тръгватъ къмъ селото. Така, картината е много приятна. Въ село, на мегдана (площада) „на анъ", отново слизатъ „Соколичанитѣ", изиграватъ по едно хоро, което обема почти цѣлия площадъ, сега вече и подъ звуцитѣ на Перовата сурла и топани, следъ което се разотиватъ всички за обѣдъ, за да почне веселието отново следъ обѣдъ пакъ на сѫщото мѣсто.

 

Тоя обичай е за Лазарополе само. За това и сѫ надошли и отъ другитѣ села: Тресонче, Селце, Росоки, Гари и Осой, за да се придаде по-голѣма веселость въ селото.

 

Праздницитѣ Голѣма Недѣля и Свети Духъ се празднуватъ по християнския обичай като свети и голѣми праздници.

 

 

24 юний с. с. (7 юлий н. с.) Иванъ-день

 

Всички Ивановци (не Йовановци) посрещатъ именъ день на тоя день. Тоя день, когато се е родилъ св. Иванъ Кръститель, се празднува официално. Църковната служба се извършва, както на всѣки недѣленъ и праздниченъ день.

 

На деньтъ св. Йованъ (7 януарий с. с.) 20 януарий н. с. празднуватъ ония, които се именуватъ Йованъ.

 

Следъ отпускъ на църква почватъ посещенията на Ивановцитѣ, което трае почти цѣлия день. Най-късно, макаръ и посетили веднъжъ, интимнитѣ приятели отиватъ отново на честито и привършватъ деня съ нуждното веселие.

 

Петровъ-день, — сѫ сватбенитъ тържества въ с. с. Тресонче, Галичникъ и Селце.

 

Илиндень е описанъ подробно като день на сватбитѣ въ Лазарополе.

 

Свети Панталей — такъвъ на о. Осой.

 

Света Богородица (Голѣма) 15/28 августъ такъвъ на с. Гари.

 

 

207

 

Ha день „свети Панталей" въ Лазарополе се свалятъ байрацитѣ, (въ които на Илиндень е имало сватби), които сѫ били поставени на 18 юлий. Свалянето е съпроводено съ пѣсни, сега и съ пригласянето на невѣстата и множество други моми, невѣсти и мѫже.

 

Свети Иванъ Отсѣчени.

 

За тоя день, много отъ жителитѣ на с. Лазаро-поле и близкитѣ и по-далечни села отиватъ на манастиръ свети Иванъ, нареченъ още „Свети Иванъ Бигоръ". Отиването е на

 

Фиг. 57. — Бачило въ Бистра планина

 

 

28 августъ с. с. защото трѣбва да се присѫтствува на вечернята въ манастира, която се извършва на тоя день срещу праздника.

 

Въ манастира има отредени апартаменти по села и се настаняватъ въ тѣхъ жителитѣ на съответнитѣ села.

 

Следъ вечернята църковна служба въ манастира, всички се прибиратъ въ ааартаментитѣ си. Посещения отъ другоселци на свои познати не сѫ изключени и приемътъ става много радушенъ между познатитѣ другоселци.

 

 

208

 

Манастирската вечеря се сервира на трапезитѣ, които сѫщо сѫ разпредѣлени по села.

 

Вечерьта срещу праздника не се извършватъ никакви тържества, предъ видъ страданията на светецътъ. Обаче, не сѫ ограничени взаимнитѣ посещения по апартаментитѣ, което трае до полунощь, следъ което почти всички лѣгатъ, за да се събудятъ по-рано, когато на другия день (29 августъ с. с.) се почва тържествено църковната служба.

 

Следъ църковна служба се сервира обѣдъ, не блаженъ. И никой отъ богомолцитѣ въ манастира подъ страхъ Господенъ и отъ самия день, не блажи.

 

Почватъ следъ обѣднитѣ разходки изъ околноститѣ на манастира, проучватъ се отъ всички околнитѣ особенности и се радватъ на дивната красота, на природата на която рѣката Радика, течаща подъ манастира, увеличаваща приятностьта на мѣстоположението.

 

Вечерьта, следъ последното манастирско угощение, почватъ тържествата. Пѣятъ, виятъ се кършни хора въ всѣки апартаментъ до късно презъ нощьта.

 

Манастирския обичай, състоящъ се въ молитви, веселия, размѣна на визити между другоселци, дошли въ манастира, игри и веселия, мина съ идването на деньтъ 30 августъ, когато всички се отправятъ къмъ своитѣ села.

 

Не сѫ по-долу и обичаитѣ, извършени отъ тия, които сѫ останали въ селата. Тѣ сѫ направили сѫщото; съ една разлика само, че не сѫ размѣнени визити между другоселци, a такива въ село между съселянитѣ. Сѫщо така сѫ направени визити и на Йовановцитѣ (а не Ивановцитѣ), на които се честитява втори пѫть презъ годината именъ день.

 

И въ село се пости; червено се не яде. Всичкото това е предъ видъ обезглавяването на светеца, комуто се празднува (чествува) деньтъ.

 

 

Мала Богородица — 8 Септемврий. с. с.

 

За тоя день пъкъ се иде на манастиръ въ кичевско, кѫдето е храмовиятъ праздникъ Рождеството на св. Богородица, или както я още наричатъ Мала Богородица.

 

Тръгването на тоя манастиръ почва сутриньта, не толкова рано, на 7 Септемврий. Изпращатъ се отъ неотиващитѣ всички отиващи, които се наричатъ „Манастирци", до извѣстно разстояние. даватъ свещи, за да се запалятъ на манастира итъ името и здраве на опредѣлени по единично или групово лица.

 

Стига се привечеръ не толкова кѫсно, още съ день, но не може да се стигне за първото петохлѣбие на вечернята на църковната служба, за което (струва ми ce) се прави специална служба втори пѫть за дошлитѣ късно.

 

Сѫщитѣ обичаи и разквартирувания, както и при манастира св. Иванъ Бигоръ.

 

 

209

 

Сѫщото и дома въ село.

 

Разликата е само въ разстоянието и направлението, какко и вмѣсто да ядатъ дрѣнки въ манастира св. Иванъ Бигоръ — ядатъ грозде и любеници — на манастира „св. Пречиста", Кичевско.

 

 

Кръстовдень (14. Септемврий с. с.)

 

Тоя день, както y всички християни, се празднува отъ всѣкиго, безъ изключение. Презъ деня се пости.

 

Именяцитѣ (Кръстовци) посрѣщатъ презъ цѣлия день гости, които отиватъ да имъ честитятъ именъ день.

 

Кръстовдень е, деньтъ въ който всички останали гурбетчии, незаминали още за гурбетъ, празднуватъ последния презъ годината праздниченъ день въ село. День, два, обаче, следъ него заминаватъ последнитѣ гурбетчии.

 

Изпращането е досущъ такова, каквото е описано по-горе. Разликата е въ направлението: къмъ България, Русия и др. взима се северната страна къмъ Скопие, a къмъ Солунъ, Сѣресъ, Драма, Кавала и междинитѣ имъ и следващитѣ такива, — взима се източната страна.

 

Изпращането на децата на гурбетъ за пръвъ пѫть е съпроводено съ едно особенно положение (церемония). На тѣхъ се поставятъ низи презъ рамо съ ябълки, варени кестени, ядки отъ орѣхи, — въобще една приятна пъстрота кръстосана презъ раменѣтѣ. Съ това се познава, че тѣ заминаватъ за пръвъ пѫть. Тѣхното изпращане е жаловно за роднинитѣ и близкитѣ, a за самитѣ тѣхъ — радостно, защото тѣ съ това навлизатъ въ юношеската възрасть (по чувство) и следъ това — възмѫжаватъ. Близкитѣ отрупватъ ги съ подаръци — ябьлки, круши и всѣкакви други. Домашнитѣ имъ омѣсватъ баници, наречени „сарайлии" — на колачета, отъ които ще иматъ за цѣлия пѫть, колкото и да е дълъгъ той: 7, 8 дори и 10 деня.

 

При взимането на „сбогомъ" всички близки — изпращачи плачатъ, поради факта, че се раздѣлятъ съ малкия гурбетчия, заради това, че се раздѣля отъ майка и всички други.

 

 

(Службитѣ)

 

Отъ тукъ нататъкъ почватъ вече службитѣ. Къмъ нѣкои отъ светцитѣ, които ще упомена по-долу, заради изказаното благовоение да съпѫтствуватъ домоветѣ и улесняватъ сетнинитѣ имъ въ добро прекарване на живота.

 

Тѣзи светци и светици сѫ:

 

Света Петка (Петков-день) 14 октомврий с. с.

 

На тоя день служатъ жителитѣ отъ с. Тресонче, които поканватъ роднини да присѫтствуватъ на службата имъ и жители отъ Лазаро-поле, Селце и др.

 

Отпочването на службата почва още отъ 13 октомврий вечерьта. Поставя се трапеза дълга толкова, колкото да може

 

 

210

 

да се смѣстятъ всички дошли гости. Обичаитѣ по това сѫ досущъ, както тия въ България, кюстендилско особено. Най-напредъ пиятъ гоститѣ ракия, което пиене е съпроводено съ благословии и благопожелание за здраве, животъ и напредъкъ. Следъ това се прочита молитва, отъ свещеника, който трѣбва да обиколи службата вечерьта, или на другия (самия) день на обѣдната трапеза. Пристѫпва се следъ това къмъ храненето.

 

Най-после мѣстнитѣ жители се разотиватъ, a оставатъ гоститѣ, дошли отъ другитѣ села, които присѫтствуватъ, ако нѣматъ y кого другиго въ селото, и на обѣдната служба, следъ което си отиватъ въ село.

 

Митровдень, Арахангеловъ день, Пречиста (21. XI. с. с.— 4. XII. н. с.) и св. Никола — сѫ дни, въ които се извършватъ служби по различнитѣ семейства въ с. Лазаро поле. На тия дни извършватъ служба и неизвършилитѣ такъва на Петковдень въ Тресонче.

 

 

За бѫдния день — Бодникъ

 

Единъ-два дена преди него, жени и по-възрастни момчета и момичета, отиватъ въ дѫбравата за да набератъ дѫбови клони (бодници), които ще се разнасятъ на самия день отъ малкитѣ момчета по кѫщитѣ (на близкитѣ роднини), колкото и далече да отстоятъ и колкото и да е студено.

 

На самия день Бѫдни вечерь (Бодникъ) при съмване сутриньта раздвижватъ се всички малки деца (отъ училищна възрасть) съ различни направления, за да разнасятъ „бодници" на своитѣ роднини, срещу това получаватъ малки парични награди и благословии. Децата оставатъ бѫдника, и се връщатъ дома за другъ бѫдникъ, за друга кѫща. Тѣ взиматъ по нѣкога по нѣколко бѫдника, съ разчотъ да разнесатъ на нѣколко отдалечени кѫщи. Нѣ сѫ рѣдки случаитѣ, когато деца съ единъ и сѫщъ бодникъ, направатъ посещения на нѣколко кѫщи.

 

Малкитѣ деца отъ предучилищна възрасть се придружаватъ отъ по-възрастни и до нѣкоя близка кѫща; рѣдко далечнитѣ кѫщи.

 

Съ привършването на разнасянено на бодницитѣ, което обезателно трѣбва да стане най-късно до обѣдъ, децата се прибиратъ по домоветѣ си, кѫдето пресмѣтватъ събранитѣ пари и даватъ отчетъ въ кои кѫщи сѫ отишли и въ кои не.

 

Вечерьта на Бодникъ се слата приготвеното презъ деня ядеие: погачи, сарми, зелници и др. На погачата има направени всѣкакви форми и непременно „крачи знакъ" отъ нѣкои новородени агнета.

 

Това, което вечерьта е вечерано, презъ коледнитѣ дни не трѣбва да се яде, защото „били се иоявявали струпи по лицето — рани, които били лошъ знакъ". Къмъ изяждането на тия остатъци се пристѫпва следъ коледнитѣ праздници.

 

 

211

 

 

Коледа

 

Още въ тъмно на самия день е църковння отпускъ. Значи почването на църковната служба почва рано, както на Великдень.

 

Съ завръщането отъ църква се извършва поздравъ съ благопожелания за много години да се посреща и изпраща тоя и други праздници на християнството. Прави се първата блажна закуска, следъ което отново си лѣгаме да спимъ.

 

Първия день на Коледа, въобще никой никого не посещава. Правятъ си посещения само живущитѣ въ една кѫща; но не тия, които сѫ лишени отъ единъ или двама родители (таксиратлии — нещастнитѣ), които правятъ това на втория день и то да не бѫдатъ първи посетители.

 

Фиг. 58. — Галичко семейство

 

 

Обѣдътъ, състоящъ се отъ блажно (месо, квасено краве млѣко) се извършва малко преди обичайното време. Следъ това всички се събиратъ на хоро на селския площадъ „На анъ" или на другия такъвъ, нареченъ „На оралище". Тамъ играятъ хоро по-младитѣ и нѣкои веселяци отъ по-старитѣ, подъ звуцитѣ на Перовата мелодична сурла, дошелъ отъ с. Гари (когато живѣеше тамъ, a въ с. Гари, оставилъ своя братъ Юсувъ). По-старитѣ почватъ да се прибиратъ по-рано, като правятъ неофициялни посещения на нѣкои. Официялнитѣ посещения се правятъ на втория день на Коледа. Младежитѣ (до колкото ги има презъ зимата въ село), съ разтурянето на хорото, правятъ другарски посещения, като нѣкаде и вече останатъ до кѫсно презъ нощьта.

 

Втория день на Коледа (нареченъ още и Божикъ) вече

 

 

212

 

се извършватъ официялнитѣ посещения почти презъ цѣлия день, които продължаватъ и до третия день, Въпрѣки това, хорото на опредѣленото време и мѣсто се състоява, пакъ така добре посетено.

 

 

Нова година 1. I. с. с. — свети Василий.

 

Срещу тоя день женитѣ мѣсатъ погачи и сарайлии за посрещане новата година на свети Василий. Следъ вечерната служба въ църквата, посетена предимно отъ по-старитѣ хора, всички се завръщатъ въ кѫщи. Обичайното е: отъ всѣка кѫща да има присѫтствующъ на вечернята, за Божествена благословия за цѣлата година надъ кѫщата и живущитѣ въ нея и вънъ отъ нея нейни обитатели.

 

Вечерьта срещу нова година и срещу св. Василий има веселия въ нѣкои кѫщи, които сѫ радостни и нѣматъ скорошни смъртни случаи (домашния трауръ за единъ умрѣлъ е не по-малко отъ 3 години). Въ тия кѫщи момитѣ си надпѣватъ въ пѣснитѣ си и нѣкои предполагаемъ кандидатъ a на ергенитѣ, макаръ и отсѫтствующи, сѫщото се прави, като въ следующитѣ дни имъ се пише отъ нѣкой интименъ другарь, или сродница-мома какво е надпѣвано за него.

 

Въ сѫщата вечерь срещу нова година момитѣ дори и възмѫжалитѣ ергени (юноши) сдъвчватъ суха пшеница, която поставятъ подъ възглавницата, когато си лѣгатъ, за да се види кого е сънувалъ спящия, което значи, че той или тя ще му бѫде съпруга.

 

На самия день св. Василий най-напредъ се отива на църква. Отслужва се св. Василиевата литургия и следъ това малкитѣ деца отъ училищна и предучилищна възрасть тръгватъ на „Сурова. . ." съ сливова пръчка.

 

При суровакането децата произнасятъ:

 

„Сурова суровица,

весела годиница,

Дай Боже сланиница

да натучимъ бакърдица" (качамакъ)

 

A момитѣ тълкуватъ сънищата, които сѫ сънували спроти св. Василий и Нова година.

 

Презъ деня всички именници се посещаватъ на честито именъ день. Тамъ се срещатъ мнозина и си честитятъ и Нова година.

 

Въ времето, когато на другитѣ праздниди се построява хоро (следъ обѣдъ) сѫщото става и на тоя день на сѫщото мѣсто, при сѫщата обстановка.

 

Обѣдътъ е възприетия при суровакането отъ децата качамакъ (бакърда — „бакърдица"), добре натученъ съсъ сланиница. Въ срѣдата на бакърдата се прави градинка отъ суровакницата,

 

 

213

 

натрошена на парчета въ форма на колци и пржти за обграждането ѝ и отъ тамъ се взима бакърдицата.

 

Вечерьта се вечера пача, отъ свински, говежди или овчи крака, останала да изтине и станала на пихтия.

 

 

Богоявление (Водици)

 

На 5 януарий с. с. свещеницитѣ въ своитѣ енории (райони) обхождатъ всички кѫщи съ котленце въ рѫка, пълно съ вода и съ кръста въ него и китка босилекъ, придружени съ три или четири деца, които пѣятъ Богоявленския тропарь.

 

Съ появяването на свещеника съ децата кѫщнитѣ порти широко се разтварятъ, за да влѣзатъ вѫтре свещеника и децата сѫщо пакъ пѣейки. При влизането въ кѫщи, първата работа на децата е: пѣейки да разбъркатъ съ тоягитѣ си, подобна на св. Иоана, огъня, a попа — да рѫси цѣлата кѫща. Следъ това всички се събиратъ около приготвената маса (скемле — специално за такива свещенослужебни случаи,) вода пакъ въ специаленъ новъ сѫдъ, въ който се кръстосва кръста и босилека, пѣейки Богоявленския тропаръ и следъ него друга подходяща за случаи църковна пѣсень.

 

Следъ обхождането на всички кѫщи отъ свещеницитѣ въ своитѣ енории въ селото, последнитѣ се събиратъ всѣки въ своята кѫща и тамъ на децата, следъ като ги благослови, ще даде нѣщо отъ събранитѣ пари като подаръкъ. Децата, доволни отъ извършената скромна работа въ полза на св. Иоана Кръститель, сѫщо така сѫ доволни и отъ изказаното доволство отъ свещеника и даденитѣ отъ него подаръци.

 

Връщатъ се всички дома, дочакани отъ радостнитѣ си домашни, майки и сестри, разпитватъ ги какъ сѫ прекарали.

 

5 Януарий Водопость е день, въ който се пости. Тогава и Йордановци праздруватъ своя именъ день.

 

На 6 януарий (с. с.) се извършва църковна служба, подобаваща за деня Богоявление, следъ което всички църквари (които сѫ били въ църква) и причакващитѣ ги, отиватъ на специялно отреденото мѣсто за пускане въ рѣката кръста и улавянето му отъ нѣкои лица, които доброволно се хвърлятъ въ водата, за да бѫде уловенъ отъ тѣхъ кръста. Хвърлянето на кръста въ специялно отреденото (приготвеното) мѣсто, подобно на рѣката Йорданъ, въ която Исусъ Христосъ е билъ отъ св. Йоана Кръститель, се извършва отъ най-стария изъ между свешеницитѣ — † попъ Косто, който въ случая изпълняваше ролята на архиерей.

 

Следъ взимането вода въ стъкла, орѫсването имъ, всички се разотиватъ по домоветѣ си. Съ донесената вода се напръсква цѣлата кѫща.

 

Денъть Водици (Богоявление) е общъ за всички светълъ праздникъ, който се праздрува, както и всички други подобни тежки праздници.

 

 

214

 

Следъ обѣдъ се извършва обичайното веселие на селския площадъ.

 

За вечерьта всѣки приготовлява питулица (царевичень попарникъ, ситно надробенъ и попаренъ съ свинска мась или масло) за вечера.

 

Свети Иоанъ се празднува само отъ Йовановцитѣ, a Ивановцитѣ посрещатъ именния си день на 24 юний с. с. — рождения день на св. Иванъ Кръститель.

 

 

Задушница.

 

Срещу самия день — Задушница, близкитѣ на починалитѣ отиватъ на гробищата съ коливо, което следъ обичайното тѫжене (плачене), раздаватъ за „Богъ да прости". За другия день — Мъртва сѫбота, освенъ пшеница, погача хлѣбъ, пилафъ и др. приготовляватъ още тиганици (мекици), пържени въ чисто дървено масло.

 

Рано сутриньта на Мъртва сѫбота, всички въ селото които иматъ скорошни и отдавнашни покойници (почти безъ изключение) носятъ най-малко по една цепеница въ общата клада предъ църквата, за „да свѣтне и се огрѣятъ" мъртвитѣ. Кладата по такъвъ начинъ става голѣма въ църковния дворъ. Презъ това време, следъ хвърляне на цепеницитѣ, постаритѣ влизатъ въ църквата, за да присѫтствуватъ на Богослужението по тоя случай. Въ църквата отъ вечерьта има надонесени пшеници, които се опѣватъ за случая общо.

 

Следъ отпускъ на църква, това става почти въ тъмно сутриньта, всички се лрибиратъ дома, за да взематъ остатъка отъ коливото и заминаватъ на гробищата. Тамъ е плачъ и ридание за близкитѣ починали наскоро и по отдавна. Тамъ всичко изказватъ съ своето тѫжене, своята скръбь и даже поминъкъ отчасти. Следъ стихване съ тѫженето, (почва обичайното размѣняване на пшеница и др.) Свещеницитѣ обикалятъ гробоветѣ, разкарватъ плачещитѣ (тѫжещитѣ), почватъ своята заупокойна молитва и пристѫпватъ, по редъ на мѣсторазположението на гробоветѣ, къмъ такъва на следващия гробъ и по такъвъ начинъ до като привършатъ въвъ всички гробове. Почва вече традиционното раздаване (размѣняване) за „Богъ да прости" отъ приготвеното „за душа".

 

Следъ привършване на всички церемонии на гробшцата, които иматъ за цель да задоволятъ покойницитѣ (мъртвитѣ, к. н.), душитѣ на които, споредъ повѣрието, витаятъ надъ своя гробъ, всички се разотиватъ по домоветѣ си.

 

Много отъ плачещитѣ жени, особенно тия, които иматъ скорошни покойници, следъ извьршеното по тоя случай плачене, (тожене) сѫ много съкрушени, като че ли покойника, за когото е плачено, е току що погребанъ. Други по-леко понасятъ.

 

Пристѫпва се къмъ извършването на обичаитѣ за месни

 

 

215

 

поклади. Тогава е последното консумиране на месо и месни произведения, свинска мась и др. до първия день на Великдень, което се спазва строго.

 

Тѣзи заговѣзни се наричатъ още и малки поклади. Малкото покладене (заговѣване). Недѣля — всичко се извършва тогава, на тоя день, който е день „Месни поклади".

 

Малкитѣ деца, преди започването на покладенето, се заставятъ отъ по-старитѣ хора, въ тъмно почти, да извикватъ на всѣка млада ненавършила още година, булка така: Едикойси, еди-кой си (името на млдоженеца) макаръ и да не е дома, пусни ми (името на невѣстата).

 

Това провикване се извършва отъ прозорцитѣ на много кѫщи и по адресъ на много младоженци отъ пискливи детски гласове, които не разбиратъ значението на извикването и по такъвъ начинъ по това време въ селото ечи това провикване.

 

Почва се покладенето.

 

Съ почването му, преди почването на консумацията, старитѣ хора съ чаша ракия въ рѫка, произнасятъ молитва къмъ Всевишия, съ молба за всичко хубаво къмъ всички отсѫтствуващи и присѫтствуващи — за много години.

 

Почва вечерата и следъ свършването ѝ се туря край на подобна консумация до Великдень.

 

 

Простѣвна недѣля. Сирна недѣля

 

Понедѣлника, следъ меснитѣ поклади, започва и е началото на простѣвната недѣля (седмица). Отъ тогава почва да се приготовлява ядене само съ млѣчни продукти, безъ никаква следа отъ месни произведения и месо.

 

На обѣдъ е първиятъ зелникъ съ нѣколко колаченца едно въ друго, нареченъ на Бога. A за вечерьта—за главата на домакинството; въ вторникъ за обѣдъ, та до сѫбота вечерь — та за всѣкиго по редъ отъ домакинството. Тамъ кѫдето сѫ много и не стига време за всички, това става групово, или пъкъ по-бедиитѣ, правятъ това разрѣдено, или пъкъ започватъ отъ срѣда. A тамъ кѫдето сѫ само двама и трима, такива правятъ въ името на най-близкитѣ или светецъ-покровитель.

 

Онѣзи, обаче, които иматъ роднини въ нѣкое близко или малко отдалечено село, единъ день, даже и два, отдѣлятъ отъ седмицата, за да отидатъ да взематъ „Прошка" отъ своитѣ близки тамъ, но непременно въ деня на покладитѣ (Недѣля) ще трѣбва да сѫ се прибрали съ потрѣбното опрощаване на грѣховетѣ.

 

Деньтъ Недѣля е посвѣтенъ на прощаване. Следъ църковенъ отпускъ почва движението на по-младитѣ къмъ постаритѣ, за да искатъ прошка. Така до вечерьта.

 

За тогава (за вечерьта) нѣкои отъ съседитѣ си уговарятъ

 

 

216

 

да прекаратъ вечерьта въ една отъ по-удобнитѣ кѫщи помежду имъ. Баници, сутлияши, пържени и варени яйца, квасено млѣко и други подобни, изубилствуватъ. Децата, които знаятъ, че ще прекаратъ вечерьта заедно, още отъ деньтъ почватъ да се радватъ по между си.

 

Почва се най-напредъ съ прощаването, изискано отъ помладитѣ къмъ по старитѣ. A децата ще искатъ прошка отъ всички, като отъ най-стария я искатъ съ поклонъ. Така тѣ получаватъ и „бакшиши" отъ по-старитѣ, a тия, които сѫ удостоени съ поклонъ, — по-голѣмъ бакшишъ.

 

Вечерьта почва, значи съ опростени грѣхове, безгрѣшна.

 

Най-напредъ най-старитѣ взиматъ чаша ракия въ рѫка, произнасятъ благословията, придружена съ молитва къмъ Бога и спасителя Исуса Христа, въ името на Чието мѫчение ще започнатъ поститѣ, съ молба за удостояване за достойно постене, безъ да се пораждатъ причини за грѣхопадение; следъ това за всичко хубаво къмъ всички отсѫтствуващи и присѫтствуващи и за много години, на което всички други отговарятъ „аминъ".

 

Вечерята „що далъ Господъ" почва. Следъ нейното свършване почва „амкането" на варени яйца, завързано на калчищено и достатъчно дълго конче, което има пракрепено яйце, което чрезъ люлѣене се поднася леко къмъ устата на всѣки по редътъ на възрастьта, до като най-после се стигне до най-малкитѣ, които произвеждатъ най-голѣмо веселие.

 

Едновременно има насукани кълчищни конци, които се палятъ и гасятъ сѫщевременно. Отъ начинътъ на издигането на пламъка, правятъ „заключение" за развоя на бѫдещето на лицето, на което е наречено паленето.

 

Привършва веселието и придружаващитѣ го обичаи.

 

Всички си разотиватъ съ взаимно пожелания за „леки пости".

 

„Чисти понедѣлникъ".

 

Почва вече великия постъ. По-младитѣ постатъ до обѣдъ, другитѣ до къмъ четири часътъ, когато се извършва църковна, подобаваща за случая, служба. Други — тримерятъ, постятъ три дни и чакъ въ срѣда на обѣдъ обѣдватъ нѣщичко, следъ което ще направятъ това въ петъкъ. Всички постещи и тримерещи присѫтствуватъ въ църквата на всѣка служба презъ седмицата, раздѣлени на постещи и тримирещи.

 

Въ петъкъ до обѣдъ е второто ядене презъ седмицата отъ запостяването.

 

Сѫщия день има вечерня служба въ църквата срещу праздника св. Теодоръ. Тамъ по това време, сѫ донесени въ дискуси или чинии варена пшеница за здраве, която се остава да престои цѣлата нощь въ църквата, за да се вземе другия день — на самия день Тодоровъ-день, следъ отпускъ на църква.

 

 

217

 

Отъ тая пшеница се раздава за здраве още въ църквата, една часть се отнася дома и друга часть се оставя, за да се напръска въ зеленчуковитѣ градини и ливадитѣ (първитѣ наречени още „въртови"). Хвърляйки по ливадата, макаръ и върхру снѣгъ, извикватъ:

 

„Кишъ, кишъ къртови,

на Чуповски въртови" —

 

това го извикватъ долно-малцитѣ, a тия отъ Чуповската махала, извикватъ:

 

„Кишъ, кишъ къртови,

на Перински въртови" —

 

взаимообразно и отъ всички махали, споредъ привързаностьта си къмъ едната или другата махала.

 

Това има значение: да се пропѫдатъ къртоветѣ отъ градинитѣ на едната въ тия на другата махала. Повѣрие.

 

Следъ завръщането отъ ливадитѣ и градинитѣ, всички се разотиватъ по домоветѣ си. Тамъ посрѣщатъ причестилитѣ се и имъ казватъ: „на здраве", на което отговарятъ причестилитѣ ce: „здраве да имашъ" и тебе нека ти е „на здраве", ако се е причестилъ.

 

Почва обѣдътъ съ първото полублажно ядене, приготвено съ дървено масло: сърми, оризникъ или друго нѣщо.

 

 

Лазаровдень

 

До тогава циганкитѣ сѫ минали съ своитѣ лазарски пѣсни.

 

На самия день децата отиватъ по кѫщитѣ на близкитѣ си роднини съ кошници и събиратъ яйца, които ще бѫдатъ вапсани червено за Великдень.

 

Така децата почти взаимообразно събиратъ яйца.

 

Подиръ обѣдъ всѣко дете (мѫжко) взима суха пшеница и се събиратъ на едно мѣсто по махали, които смѣсватъ общо пшеницата и се поставя въ голѣмъ котелъ, за да се свари на открито. Следъ сварването ѝ, се раздѣля съразмѣрно кой колко е донесълъ суха пшеница и всѣко дете си я носи въ домътъ си, за да раздаде на домашнитѣ за здраве. Нѣкои отъ по-възрастнитѣ момчета, по свое или чуждо внушение, отъ първата сдъвчена пшеница оставатъ, за да си постави при лѣгане подъ възглавницата и да видятъ коя мома ще имъ се всъни, тая ще бѫде неговата невѣста.

 

Другия день, Цвѣтница, е день на момичетата. Само че тѣ не отиватъ, както момчетата, по яйца. Подиръ обѣдъ и тѣ се събиратъ и образуватъ обща кооперация съ неварена (суха) пшеница, точно така, както момчетата, само съ една разлика, че тѣ сѫ повече, понеже много отъ момчетата сѫ на гурбетъ. И тѣ варатъ въ голѣмъ котелъ пшеницата. До нейното сваряване, играятъ и пѣятъ. Слицото правятъ тѣ (пѣятъ и играятъ), когато се вари пшеницата на момчетата. Сѫщия начинъ на разпредѣляне и сѫщото се грави подъ възглавницитѣ.

 

 

218

 

 

Благовѣщение

 

Ha този день момичетата, встѫпващи въ моминската си възрасть, мѣсатъ първата прѣсна погача, на която се извикватъ нѣколко отъ най-близкитѣ роднини жени, които, мѣсейки момичето погачата, пѣятъ подходящи пѣсни. Отъ погачата, следъ изпичането ѝ хапватъ всички присѫтствуващи, като произнасятъ хвалебствия за хубаво омѣсената прѣсна погача и благословия — за дълъгъ животъ, презъ който все така и повече да мѣси и сладко да угощава.

 

На тоя день за пръвъ пѫть на момиченцата се пробивать съ игла мускулеститѣ части на ушитѣ, презъ които се прокарва свиленъ (коприненъ) конецъ, който до пълното оздравяване на болното мѣсто стои на ухото; a следъ оздравяването — на сѫщия конецъ се поставя алтанче или нѣкакво друго украшение, което има предназначението си да подържа украшението на ухото. То е „бижу".

 

Самиятъ день, като църковенъ християнски праздникъ, е празднуванъ съ нуждната религиозность. Извършва се литургия и се държи проповѣдь за значението на праздника.

 

Мѫжетѣ, носящи името Благой (Блаже) и женитѣ — Благуня, на тоя день празднуватъ своя именъ день.

 

Обѣдътъ и вечерята на тоя день, трѣбва да бѫде рибенъ, та макаръ и да се случи презъ страстната седмица, или пъкъ на първия или на втория день на Великдень. Изключение се прави само на Великия петъкъ.

 

Ако се случи тоя день да не е презъ страстната седмица, въ селото, на обичайното мѣсто, се композира весело хоро.

 

 

Великдень

 

Църковното приготовление за тия праздници, въ религиозния смисъль, е започналъ още отъ меснитѣ заговѣзни; но въ смисъль за Великото Възкресение, започва въ понедѣлника на страстната седмица. Най-напредъ започва основното почистване на църквата отъ всѣкакъвъ прахъ и петна; излъскватъ се месинговитѣ части на украшенията. както и сребренитѣ ореоли на иконитѣ.

 

Религиозната служба постепенно се увеличава.

 

Ученицитѣ презъ поститѣ бѣха подготовлявани за изпѣване великото опѣло на Исуса, като на Велекия петъкъ рано сутриньта, при подходящата за това религиозна служба, ученицитѣ изпѣваха всичкитѣ 47 стиха.

 

На дванадесетьтѣ евангелия, на Великия четвъртъкъ, присѫтствуваха почти всички по-възрастни мѫже и жени — най-малко по единъ отъ кѫща.

 

На Великия петъкъ, както въ всички християнски църкви, се извършва цѣлата погребална процесия, като: сутриньта се изпѣвало опѣлото отъ ученицитѣ; подиръ обѣдъ — поклонение

 

 

219

 

на импровизиранитѣ Христови мощи, a рано сутриньта на Велика сѫбота — погрѣбението.

 

 

Възкресението

 

За възкресенската служба въ църквата, всѣки си има набавени презъ седмицата свѣщи, направени на кошници, клобета и други красиви фигурки, доставени презъ поститѣ и пазени специално за тая служба, и които служатъ за цѣлото време — до Спасовдень. Тѣ се запалватъ точно за произнасяне отъ свещеника и църковнитѣ пѣвци „Христосъ возкресе изъ мертви, смерти. . ." и свѣтятъ презъ цѣлата служба.

 

Тая служба започва точно въ 12 часътъ презъ нощьта срещу Великдень и свършва около 4 часътъ.

 

Следъ църковната служба всички се поздравляватъ съ Христосъ возкресе (Ристосъ ваискърсъ) и се отговаря: Вистина воскресе.

 

Това поздравление — Христовъ Въскресе или Ристовъ Вайскърсъ и съответния отговоръ — Вистина воскресе, или Вайстина Вайскърсъ трае до Спасовдень. Старитѣ, особено това много строго спазватъ.

 

На втория день на Великдень, имащитѣ роднини въ близкитѣ села, непременно прекарватъ тамъ и се завръщатъ вечертьта на третия девь.

 

На Свѣтлата срѣда и Свѣтлия четвъртъкъ всѣкакви тържества, въ праздниченъ видъ, преставатъ.

 

На Свѣтлия Петъкъ (Умни петъ) е последния день отъ Свѣтлата седмица. На тоя день, следъ извършване на църковната божествена литургия, всички църквари, начело съ свещеницитѣ, облѣчени въ одежди, предвождани отъ деца, облѣчени въ подходящи църковни одежди, съ икони и пр. се отправятъ на „Покръсти" въ малката църквичка въ мѣстностьта „Задъ Кърс-т-ъ" срещу село Сушица, Осой, Могорче и планинското пъзвишение „Кърнимъ" надъ р. Радика. Тамъ се извършва нова кратка божествена служба, следъ което всички се завръщатъ отново до църквата, за да оставатъ свещеницитѣ църковнитѣ принадлежности, следъ което всички се разотиватъ по домоветѣ си за обѣдъ.

 

A следъ това, на обичайното време (около 2—3 часа) всички младежи — момчета (до колкото ги има дома) и момичета, заедно съ по-възрастнитѣ, образуватъ хоро и играятъ до мръкване.

 

Децата, по поводъ новоприетия начинъ на поздравление — Христосъ воскресе (Ристосъ Вайкърсъ), сѫ възприели следната римика: — „Ристосъ Вайскърсъ—Вайстина Васкърсъ — Петь мина (петмина-петь души) задъ кърс-т-ъ (горепомѣнатата мѣстность). — Четворица „В. Портица" мѣстность къмъ с. Гари. — Тройца в,лойца (лъжица) — Двайца в,яйца и Еденъ-вреденъ.

 

Съобщава Ив. Рафаиловъ

 

 

220

 

Б. Обичаи, обрѣди и пѣсни отъ с. Смилево [1]

 

 

На северозападъ, 6 часа далече отъ гр. Битоля при разклоненията на Бигла планина се намира село Смилево. То е заселено преди 160—170 години, a до тогава е било гѫста гора, притежание на нѣкой си турски бегъ. Жителитѣ му сѫ отъ миячко произхождение. Съ името мияци, както е известно, се означава онова българско население, което живѣе въ Рѣка и околностьта му. Следователно, смилевчани сѫ отъ ония краища. И действително тѣ сѫ преселници отъ рѣканскитѣ села: Галичникъ, Лазарополе, Тресонче и др. Доказателствата за това сѫ много: езикъ, нрави, обичаи, a сѫщо и еднаквитѣ фамилни имена, които сѫ запазени и до днесъ въ Смилево и гореизброенитѣ села.

 

Причинитѣ, които сѫ накарали смилевчани да напустнатъ първитѣ си жилища, сѫ били арнаутскитѣ злодейства. Понеже животътъ, имотътъ и честьта на населението въ ония краища (рѣканско) били постояно въ опасность отъ насилията и грабежитѣ на арнаутитѣ, та часть отъ населението било принудено да търси прибѣжище и послонъ пò къмъ вѫтрешностьта на страната.

 

Изпърво около 30—40 семейства напустнали Галичникъ и Лазарополе, дошли въ днешното Смилево, откупили го и се настанили тамъ. Следъ това постепенно почватъ да прииждатъ и други забѣгнали семейства, та отъ първоначално нѣколко колиби селото нараства до 300 — 400 кѫщи, a до преди Илинденското възстание (1903 год.) то броеше 500 кѫщи, високи, двуетажни, свѣтли, строени отъ самитѣ смилевчани, които се занимаватъ съ дюлгерство.

 

Сега вече лесно ще си обяснимъ, защо Смилево, ако и толкова близу до Битоля, по говоръ, обичаи и пѣсни стои тъй далече отъ тоя градъ и околнитѣ села, които езиково спадатъ къмъ битолското наречие. Говорътъ на Смилево е миячки, т. е. спада къмъ рѣканско наречие; обичаитѣ и пѣснитѣ сѫ сѫщи, както въ рѣканско. Обаче вѣкъ и половина Смилево се намира въ общение съ Битоля и околнитѣ села, та можеше да се допустне, че то ще да е позабравило старитѣ си обичаи, обрѣди и пѣсни и ще да е заело нѣщо ново. Но за голѣмо наше очудване всичко тамъ е спазено въ първоиачалната си чистота, благодарение на консерватизма на населението, което свето пази всичко, наследено отъ дѣди и прадѣди. Смилевчани мѫчно се подаватъ на чуждо влияние; всѣко нововъведение се посрѣща неблагосклонно. Да не говоримъ за женитѣ, които не излизатъ вънъ отъ селото, но за мѫжетѣ, които като дюлгери повечето време прекарватъ другаде. При все това, нито единъ отъ тѣхъ не усвоява дума,

 

 

1. Отъ Ел. Георгиева (Макед. прегледъ г. VI, кн. 4).

 

 

221

 

чужда на неговия говоръ. Интересното е, какъ този консерватизъмъ се налага отъ съзнанието, че всичко тѣхно „смилевско" е по-ценно, по-съвършенно, че тѣ превъзхождатъ въ всѣко отношение отколнитѣ села, населени съ „бърсяци", име което за тѣхъ е символъ на незастой и некултурность. Затова смиленчанинъ не дава момичето си на другоселецъ — на „бърсякъ". Най голѣмо унижение и нещастие е смилевчанка да се ожени другаде. Ако това се случи, непременно момата ще е поизостанала, или съ нѣкакъвъ недостатъкъ. У насъ и до сега миячкиятъ типъ е спазенъ въ първичната си чистота. Отъ това става ясно, че смилевчанинътъ се отличава съ нѣкакъвъ вроденъ духовенъ аристократизъмъ. И наистина, той е природно буденъ, енергиченъ, смѣлъ, възприемчивъ, съ силенъ стремежъ къмъ просвѣта и съ високо национално съзнание — горещъ патриотъ. Така може да се обясни, защо Смилево стана центъръ на революционното движение въ битолско; то роди апостола на македонската революция — Дамянъ Груевъ; тамъ стана сѫдбоносниятъ революционенъ конгресъ презъ 1903 год.; отъ тамъ се разнесе мощенъ зовъ за борба и разплата съ вѣковната тирания. Смилево стана центъръ на Илинденското възстание, вписа името си въ историята и се превърна въ пепелище следъ голѣмото сражение на 15 августъ ст. ст. 1903 год. между 15 хилядна редовна турска войска и шепа смѣли възстаници, които пѣейки посрещнаха смъртьта. Следъ опожаряването на селото населението неохотно биде принудено да заживѣе въ България. Но волни балкански чеда — смилевчани мѫчно можаха да свикнатъ при новитѣ стѣснителни условия на града. Затова часть отъ тѣхъ отново се върна въ селото, застрои го и заживѣ пакъ съ старитѣ традиции. Напоследъкъ имаме цѣла колония и въ София, избѣгала отъ новитѣ тирани на Македония.

 

Тукъ имамъ за дель да изложа обичаитѣ и обрѣдитѣ на с. Смилево. Обрѣдитѣ се придружаватъ съ пѣсни, които съмъ записала отъ баба си и леля си.

 

Днитѣ се наричатъ съ обикновенитѣ си имена, но съ свойствено на говора произношение. Тъй напримѣръ: пoнéдeлник, фтóрник, стрéда, четврток, пéток, сóбота, нéдел'а. Запазена е поговорка отъ нѣкоя мързелива жена:

 

Понéдлник — посéдлник (седи ce).

Фтóрник — пофтóрник, (повтаря се седенето).

стрéдa — нéпреда, (не се преде).

чéтврток — нéврток, (не се върти).

пéток — прошéток, (разхожда ce).

Сóбота — миóглавец.

Нéделя — кой рáботи, да и я да рáбота?

 

Нѣкои меседи наричатъ съ особени имена, напр. януарий наричатъ коложегъ; февруарий — сечко; май — черешарь.

 

 

222

 

Сурова (Василица) януарий се нарича съ известното праславянско название „кóложег", което се е запазило и до день-днешенъ y смилевчани.

 

Първи януарий (старъ стилъ) или нова година y насъ се нарича „Васи́лица". На тоя день децата, следъ църковенъ отпускъ, отиватъ да суровакатъ съ сурови дрѣнови прѫчки. Цѣла група деца носи съ себе си едно снопче прѫчки и една голѣма, съ която ровятъ въ онището, гдето ходятъ и нареждатъ:

 

„Сýрова, сýрова гóдина

Вéсела, вéceлa гóдина

Гóлем клас нá нива" и пр.

 

Свършватъ съ думитѣ: „И в’гóдина, и́ в’гóдина", удрятъ домакинята по гърба съ малка прѫчка, която оставятъ на домакинитѣ. На по-голѣмитѣ деца се даватъ пари, a на по-малкитѣ кестени, орѣхи и бомбони. Отъ прѫчкитѣ, които ще събере всѣка кѫща отъ василичаритѣ (така се казватъ децата, които суровакатъ), опичатъ питулица (топеница). Ето какъ я правятъ: замѣсватъ съ лъжица брашно и топла вода, но тъй, че да се образува рѣдка каша. Сипва се отъ нея въ една намазана съ масло тепсия, подъ която поставятъ огънь (жарь), нажежаватъ добре сача (връшника) и покриватъ тепсията. Следъ като кашата се опече, става на дебела кора, която се намазва отъ горе съ мась или масло. Надъ тая кора пакъ турятъ каша и пакъ нажежаватъ връшника. Туй се повтаря 5—6 пѫти, докато се свърши кашата. Така приготвеното се дроби на малки парчета и се полива съ преврѣла мась. Отъ питулицата раздаватъ на съседитѣ за здраве на семейството. Въ нея поставятъ една стара пара, и който я намѣри, се счита за „най-късметлия". Тази пара прибира башата, за да не остане никога кесията му безъ пари. Следъ обѣдъ, които иматъ годеникъ въ кѫщи, повикватъ всичкитѣ си роднини и ходятъ „нàстрой" при годеницата. Какъ става „строя", тукъ нѣма да говоря, защото влиза въ свадбенитѣ обичаи. На „Василица" се пѣе пѣсеньта:

 

„Трѝ се снéra на плáнина бѝет

Едéн лáнски, едéн олóмнански

A дрýгиот ми би́л годи́нешен

Брáтец ши́ет сéстре антéрия,

A нéвecтe ср̀мена глáвина

И я рéдит пéтлици, ки́тлици".

 

Тази пѣсень ми е предадена като една, обаче по всичко личи, че тукъ имаме две пѣсни.

 

На нова година всѣки трѣбва да си тури нѣщо ново, та цѣла година все ново да носи и да бѫде веселъ.

 

Отъ 1 до 6 януарий женитѣ не си миятъ главитѣ, защото

 

 

223

 

не била кръстена водата. Щомъ се смрачи, прибиратъ дрехитѣ, които сѫ простнати на открито; никой не излиза нощно време отъ кѫщи, защото вѣрватъ, че презъ тѣзи нощи, докато не билъ кръстенъ Христосъ, се разхождатъ зли духове (караконджоли), които може излѣзлиятъ да настѫпи и тогава непременно ще се разболѣе.

 

На 5 януарий е „Вóдонос". На тоя день не се блажи. Женитѣ ходятъ въ църква, взиматъ „крстенá вода" въ нѣкое шишенце, наречена „àезмо" и я пазятъ цѣла година. Ако нѣкой се разболѣе, омиватъ го съ нея „за здравье".

 

Водици. На 6 януарий е праздникътъ „Водици" или Богоявление. Ако презъ тоя день водата не замръзне, годината ще бѫде нездрава, ще върлуватъ много болести, ако ли пъкъ бѫде студено, ще бѫде здрава и плодородна. Сутриньта, следъ като се отслужи литургия въ църквата, цѣлиятъ народъ на чело съ свещеницитѣ отива да хвърля кръста въ нарочно за това приготвенъ виръ. Главниятъ свещеникъ хвърля кръста, a нѣколко младежи се спускатъ да го дирятъ. Всрѣдъ викове и смѣхъ изкарватъ кръста отъ вира, „за здравье", особено, ако нѣкой е малко неразположенъ. Ония, които изкарватъ кръста, съ дискъ (блюдо) въ рѫка ходятъ по кѫщитѣ да събиратъ „бакшиши". Събранитѣ пари изхарчватъ вечерьта за веселба. Следъ обѣдъ децата отъ всѣка махала наклаждатъ голѣмъ огънь срѣдъ махалата и го подържатъ до късно презъ нощьта. Следъ вечеря мѫже, жени и деца се събиратъ около огъня. На огъня поставятъ да се вари „бакрда" (качамакъ), и започватъ да играятъ „шарено оро" (мѫжъ, жена, мѫжъ, жена и пр.). Дълго презъ нощьта играятъ хоро и пѣятъ хороводни пѣсни пригодени за праздника. Ето текстътъ:

 

„Стигнáло" се можкó дете

Мегю Божик и Вóдици.

Тук’ cé чудит и двéумит,

Когó нунко кя клáеме:

Да клáеме св. Пéтор

Кя се лютит св. Йóван".

 

Друга пѣсень:

 

„Кини́сал ми св. Йóван

Да ми́ одит y рáй божи,

У рáй божи, y гóспода.

И пó него негóвата,

Негóвата старá майка.

Обзр’нал се св. Йóван,

Кога ви́дел, що кя ви́дит:

Негóвата старá майка.

Іе cé молит св. Йóван:

 

Лель врáти ce, старáр майко,

Овáмо те не пýшкает.

Ти си́ била менáжифка,

Екси́к мера си дáвала,

На пóлу си полý си полýвала,

Полý-вино, полý-вода,

A пи́тач си дарýвала,

Полý-пепель, полý-брашно".

 

Сѫщата вечерь група ергени се правятъ „бубасари", т. е. маскиратъ ce. Оцапватъ си лицата съ сажди, обличатъ се въ

 

 

224

 

най-скѫсани дрехи, съ кожуси, обърнати наопаки; турятъ си рога на главата, окачватъ звънци на шията и пр. Така направени, ходятъ низъ селото почти гонейки се единъ другъ и постоянно звънятъ, тъй че кучетата бѣгатъ отъ тѣхъ. Гдето има огньове срѣдъ махалитѣ, тѣ се спиратъ и импровизиратъ нѣщо.

 

„Св. Йованъ". На 7 януарий е св. Йóванъ. За тоя день е спазенъ следниятъ обичай. Всѣка махала отдѣлно празднува (служи) св. Йованъ. Единъ селянинъ отъ махалата се заема още отъ предидещата година да чествува тоя праздникъ, a това става по изявено желание. Домакинътъ, който служи праздника, приготовлява обѣдъ за цѣлата махала, защото всичкитѣ махаленци ще дойдатъ на гости. Тѣ пъкъ отъ своя страна носятъ погача, тава съ риба или кокошка и една „кáрта" (бъклица) съ вино. Всичко това предаватъ на домакина. Приносътъ отъ махаленцитѣ се нарича „пóклон", т. е. съ донесеното се покланятъ на св. Йóвана. Ако е хубаво времето, слагатъ трапезата на двора. Първо поставятъ храната, която е приготвилъ домакинътъ, a следъ туй донасятъ и „поклона". Гоститѣ раздаватъ помежду си отъ своето ядене и половината отново връщатъ на домакина. Следъ като се нахранятъ, започватъ да се веселятъ, пѣятъ редъ пѣсни, като „Кини́сал ми св. Йóван" и пр. Тъкмо въ това време става единъ отъ гоститѣ и заявява, че догодина той ще служи „св. Йóван", сиречъ той ще бѫде кумъ. Тогава ставатъ всички, хващатъ стария кумъ — домакина, разпасватъ му пояса и съ него обвиватъ презъ кръста и презъ рамо новия кумъ, като пѣятъ:

 

„Сопашитé го старего кýма!

Опашитé го новего кýма!

Ей куме, куме, ей нови кýме,

Не уплаши́ ce, тук зарадви́ ce.

Сам св. Йóван заирье нóсит,

Заирье нóсит бела пчени́ца;

Бела пчени́ца, црвено ви́но;

Црвено ви́но, люта раки́я".

 

Следъ туй се хващатъ на хоро и така отиватъ при новия кумъ да му честитятъ св. Йованъ. По пѫтя пѣятъ:

 

„Пó небо лéтaт кр̀статен óрел;

Пó небо лéтaт стрет село пáгят

Дá ми го бáрат нóвего кума.

Кáко го бáра, тáко го нáйде.

Ей кýме, ей нóви кýме" и пр.

 

По-рано предаването на праздника е ставало по-иначе. Понеже се явявали по нѣколцина желаещи, то, за да не се

 

 

225

 

яви препирня, домакинътъ, който служи, замѣсвалъ една погача, въ която поставяли едно кръстче. Следъ обѣдъ разчупвали погачата и раздавали на всѣкиго по едно парче. Който намѣри кръстчето, той ще бѫде новиятъ кумъ.

 

Заговѣзъ (поклади). Тѣ сѫ два вида — месни и сирни. Третата седмица преди чисти понедѣлникъ се казва „рéдовна", защото се „мр̀си" (блажи) и срѣда и петъкъ. На месни поклади заговѣватъ отъ месо, но въобще тоя день не се празднува особено. Следъ това идва сирната седмица, презъ която не се яде вече месо, a само сирене, яйца, млѣко, риба и масло. Въ понедѣлника на сирната недѣля правятъ „питулица" както на нова година, която наричатъ „вéторна". Съ нея поканватъ вѣтъра на лѣто да отвѣва житото. Останалитѣ дни отъ сирната седмица мѣсятъ „кóмати" (зелници) и то толкова, колкото мѫжка челядь има въ кѫщи. Първиятъ коматъ мѣсятъ за най-стария въ семейството — бащата и го мѣсятъ съ оризъ, за да има бащата пари, колкото оризъ въ зелника. Най-после въ недѣлята сѫ „прóшчени пóклади", или сирни заговѣзни. На тоя день по-младитѣ роднини ходятъ при по-старитѣ, за да искатъ прошка, т. е. ходятъ „на прóшчаване". То става така: по-младата казва на по-старата три пѫти „прóшчавай!", a последната отговаря: „Бог дá прости!" и се цѣлуватъ въ уста — това става главно между женитѣ. Децата цѣлуватъ рѫка на възрастннтѣ, a тѣ имъ даватъ по 10—20 пари. Следъ обѣдъ мѫжетѣ излизатъ вънъ отъ селото да хвърлятъ „нá нишан", т. е. да стрелятъ на опредѣлено мѣсто съ револверъ, чифте и пр. Да улучишъ нишана, счита се за голѣмъ подвигъ. Какъ става заговѣването? Вечерьта най-близкитѣ семейства се събиратъ при най-стария, като носятъ съ себе си всичко, що сѫ готвѣли за вечеря. Преди да почнатъ да вечерятъ, всички ставатъ прави, y насъ казватъ: „Шчо сте стáнале си́те, како за прошчáване". Следъ като вечерятъ, „áмкатъ" съ варено яйце, което вързватъ съ единъ конецъ на хурка и го подхвърлятъ до устата на всѣкиго, за да опитватъ, кой ще може да го хване цѣло съ устата, безъ да пипа съ рѫцетѣ. Това правятъ главно за децата, които се надпреварватъ да хванатъ яйцето. Всичко туй става всрѣдъ шумъ, смѣхъ и веселие. Следъ това раздѣлватъ яйцето на всички по малко за здраве, a съ конеца опитватъ щастието си. Опредѣлятъ по-рано, чие щастие искатъ да узнаятъ, следъ туй подпалватъ конеца на края: ако гори силно и безъ криволичене, лицето ще бѫде щастливо.

 

Чиста недѣля се нарича цѣлата седмица следъ заговѣзни, защото презъ тая седмица чистятъ коренно навсѣкѫде. Старитѣ жени и по-възрастнитѣ моми презъ тая седмица „три́мератъ", т. е. ядатъ на 3 дена единъ пѫть. Въ понедѣлникъ и вторникъ не ядатъ нищо, a въ срѣда отиватъ въ църква, пиятъ „áезмо", взиматъ, „нáфора" и се връщатъ вкѫщи.

 

 

226

 

За обѣдъ приготовляватъ нѣколко постни госби и канятъ гости въ честь на „тримержи́ката". Гоститѣ-роднини и съседи донасятъ варено жито, ошавъ, портокали, смокини и пр., както ги наричатъ „йосмóкии". Тримерачкитѣ се нахранватъ добре, a вечерьта и въ четвъртъка пакъ постятъ, та чакъ въ петъка почватъ да ядатъ. Момитѣ обикновено тримерятъ, за да имъ помогне богъ, по-скоро да се оженятъ, a старитѣ, за да имъ се простятъ грѣховетѣ. Съвсемъ старитѣ жени, които не могатъ да тримератъ, ядатъ само веднажъ на день — „еднóничатъ". Презъ тая седмица непременно варятъ жито. На чисти понедѣлникъ не готвятъ нищо за обѣдъ, освенъ коматъ, опеченъ въ подница, за да нѣма бълхи презъ лѣтото.

 

Къмъ края на месецъ февруарий всѣка кѫща вари малко коприва и всѣки трѣбва да хапне по-малко, защото, който не заяде презъ тоя месецъ, не ще може да яде и презъ мартъ. Туй особено държатъ женитѣ, защото вѣрватъ, че която пръвъ пѫть яде коприва презъ мартъ, ще овдовѣе. Когато за пръвъ пѫть хапватъ коприва, взиматъ я съ сребърна пара вмѣсто съ лъжица и казватъ: „На тýрчино трéска и óгница, на мене здрáвье и вéceльe".

 

Мартъ или „баба марта". Първи мартъ се нарича „летник", защото времето върви къмъ лѣто. На тоя день сутриньта майката събужда децата си и имъ казва: „Застáните на пéнджере да ви́дите нéкое пи́ле, за да лéтате и́ вие сó лето како нéго". И възрастнитѣ се стараятъ да станатъ, колкото се може по-рано, преди да ги огрѣе слънце, за да сѫ ранобудни цѣло лѣто; пазятъ се да не срѣщнатъ първо нѣкой лошъ човѣкъ, или животно, срѣщата съ което не се счита частлива. Всѣки иска да види оногова, когото считатъ за „работéн човѣк" (мѫжъ или жена). Момитѣ и булкитѣ хващатъ желѣзата на прозорцитѣ, за да не имъ се потятъ рѫцетѣ, когато „вéзат" (шиятъ). Бащата хваща сребърна пара, та цѣло лѣто да има все такива. На „летник" връзватъ на децата „мрнак" мартеница отъ бѣлъ и червенъ конецъ, за да бѫдатъ бѣли, червени и здрави. На тоя день y насъ лъжатъ, и ако нѣкой те излъже, значи, че цѣло лѣто ще се лъжешъ. Пакъ тогава садятъ въ градинитѣ, каквото иматъ за садене, защото изниквало по скоро. Отъ 1 мартъ никой не излиза отъ кѫщи безъ да е хапналъ една хапка, за да не го „рáзбие кукáвица на гладнó срце". Който чуе кукувица безъ да е хапналъ нѣщо, се счита нещастенъ, или въ кѫщата му ще се случи нещастие.

 

Блáговецъ. На 25 мартъ (все старъ стилъ вземамъ) се празднува „Блáговец". Има повѣрие, че срещу Благовещение, въ полунощь се отваря небето и се явява господь. Всичкитѣ дървета въ това време се покланяли до земята. Ако тъкмо въ тоя моментъ човѣкъ е буденъ, може да поиска отъ Бога всичко,

 

 

227

 

що му е необходимо и Богъ му го даде, но трѣбвало много да се внимава, да не би погрѣшно да се поиска едно вмѣсто друго. Разправя ce, че нѣкой стоялъ до полунощь и щомъ се отворило небето, поискалъ пари, но вмѣсто да каже: „Гóсподе, дáй ми еден ши́ник пáри", казалъ: „Дáй ми еден ши́ник глáва", та богъ наистина му далъ единъ шиникъ глава. Рано сутриньта на тоя день отиватъ въ овощнитѣ градини. Ако нѣкое дърво не ражда, заплашватъ го, че ще го отрѣжатъ. То става така: взима единъ сѣкира, застава предъ дървото и казва: „Кя рáгяш, али нé?" и замахва съ сѣкирата ужъ да го отсѣче, a другъ отговаря: „Прóсти му джáнум, óтсега кя рáгят" и туй се повтаря три пѫти. На благовещение момичетата, по-голѣми отъ 10 години, почватъ за пръвъ пѫть да мѣсятъ. То става на Благовецъ, за да имъ е „блáг лéбот", за сѫщото нѣщо намазватъ рѫцетѣ на момичетата съ особена церемония: събиратъ се другаркитѣ на „месари́ята", заставатъ наоколо ѝ и почватъ да пѣятъ.

 

„Месáриіо, месáриіо,

Бéлa ем црвена

Тéнка ем ви́сока,

Дáль умееш, дáль умееш

Пóгача да мéсиш?"

 

Други отговарятъ: „Умéала, yмéaлa пóгача да мéсит". Отъ тази погача раздаватъ на другаркитѣ и съседитѣ за здраве.

 

Лазарица. Въ сѫбота преди Цвѣтница се празднува „Лазáрица", a една седмица преди това е „Гю́пска Лазáрица". Тя била „пó-тежка" отъ нашата. Отъ Гю́пска Лазáрица до нашата циганки ходятъ по кѫщитѣ да играятъ и пѣятъ. На нашата „Лазáрица" децата се събиратъ по нѣколко въ група и отиватъ по кѫщитѣ „За Лáзаре". Всѣка група носи по единъ звънецъ, съ който звънятъ, щомъ влѣзатъ нѣкѫде и викатъ: „Яйце, яйце, яйце"... Домакинитѣ ги даряватъ съ яйца или пари. На „Лазарица" пѣятъ следната пѣсень:

 

Закáчи му, нéвесто, стребрéн дивит;

Клай мỳ прстен, нéвесто, на рóката;

Лель пýшчи го, нéвесто, пред лáзарки.

Коя́ кя го, нéвесто, бeéндисат;

Попóвата, нéвесто, най-мáлата".

 

Цвѣтници y насъ се нарича „момински праздник". защото на тоя день момитѣ за пръвъ пѫтъ презъ годината ходятъ на църква. За тоя день всѣка мома трѣбва да си направи нѣщо ново. Следъ обѣдъ моми, булки и ергени ходятъ „нá цвекье" — да събиратъ цвѣтя вънъ отъ селото. Преди да тръгнатъ пѣятъ:

 

 

228

 

„Берѝте се си дéвойки нà собор, нá собор,

Ут' cé собор без дéвойки нé берет, нé берет.

Бери́те се си нéвести нá собор, нá собор,

Ут' cé собор без нéвести нé берет, нè берет.

Бери́те се си мóмчина нá собор, нá собор,

Ут' cé собор без мóмчина нé берет, нé берет.

 

Следъ като обикалятъ селото, всички се събиратъ въ църковния дворъ и почватъ да игратъ хоро. То се състои само отъ моми и булки.

 

Тъй пѣятъ и играятъ до късно. Моминскитѣ хора сѫ много еднообразни. Мелодиитѣ на пѣснитѣ сѫ монотонни и следъ всѣки редъ се „и́ка" (и́ и́ и́ и́ . . .). Пѣсеньта не се пѣе отъ всички наведнажъ, a започватъ първо две моми. Следъ като тѣ изкаратъ първия стихъ, други две моми почватъ сѫщия стихъ отначало и т. н. Пѣсеньта се предава на дѣлото хоро, но така, че оня, който води хорото, довършаа пѣсеньта, a последнитѣ я започватъ. При игрането и пѣнието се пази голѣмъ редъ, тъй че прави приятно впечатление на зрителя и слушателя.

 

Страстна недѣля. Отъ „велѝ понéделник" до „велѝ петок" или „голéм петокъ” се приготовляватъ за Великдень. На „велиá стреда" турятъ яйдата да се „вáпцуват", a на другия день „вели вéтврток" майката взима едно червено яйце и прави крѫгъ съ него около лицето на децата, като казва: „цр̀вено бéлo дèбeлo". На тоя день женитѣ носятъ въ църква погача, медъ и маслини, та раздаватъ „зá душа" на умрѣлитѣ. Вечерьта всички ходятъ на църква да слушатъ „дванáесет вaнгьéлии". Старитѣ носятъ въ църква нѣколко червени яйца, за да чуятъ и тѣ „12 вангéлии", a следъ туй ги пазятъ дѣла година предъ иконостаса, или пъкъ, които иматъ ниви и лозя, занасятъ тамъ по едно яйце и го заравятъ въ земята „за бери́кьет". Когато нѣкое дете се разболѣе, потапятъ яйцето, което пазятъ предъ иконата, въ чаша вода и съ водата омиватъ болното за „здрáвье".

 

Велики петъкъ считатъ за най-голѣмъ праздникъ, затояа го наричатъ „голéм петок". Всички бързатъ да привършатъ което е необходимо за Великдень до петъка, а на самия день нищо не похващатъ, дори огънь не палятъ.

 

Великдень. Още въ полунощь почватъ да ходятъ на църква. Момитѣ и булкитѣ ходятъ по-късно, когато почне да се „обдéнува". Всѣка мома носи въ джеба си яйце, за да бѫде бѣла и червена. На първия день Великдень момитѣ не ядатъ яйца, за да не останатъ неомѫжени. Следъ обѣдъ цѣлото село се стича въ църковния дворъ. Момитѣ и булкитѣ почватъ да играятъ хоро, както на цвѣтница, и пѣятъ твърде разнообразни пѣсни.

 

 

229

 

Напр.:

„Стигналá ми се бела Мáрия,

Стигналá ми се на день Вéликден,

„Ми я кр̀стиле на день Гю́ргьов(д)ен

Гости и́ брале на день Спáсов(д)ен

Ми заодéла на день Пéтров(д)ен

Я посáкало яснонó слнце

И я ýзело на день Илигден".

 

И тия пѣсни се придружаватъ съ „и́кане". Презъ тритѣ дена на Великдень става хоро. Въ четвъртъцитѣ отъ Великдень до Спасовдень не работятъ, за да не вали градъ.

 

Георгьовдень. На 23 априлъ ст. ст. е „Гюргьевден". Рано сутриньта ходятъ на една чешма наречена „Горáновец", единъ часъ далече отъ селото. Омиватъ се на чешмата, събиратъ цвѣтя и бързатъ да се върнатъ въ село докато не е „пỳснала църква". Всичко това правятъ заздраве. Съ цвѣтята, запóтватъ, т. е. поставятъ ги на вратитѣ на кѫщата, обора, кошарата и пр. Следъ като се свърши литургията, всички излизатъ отъ църква и заедно съ свещеницитѣ, съ кръстове и икони, които могатъ да се носятъ, обикалятъ селото, като се спиратъ при всѣка чешма и кладенецъ, гдето става водосветъ. Ходейки пѣятъ:

 

„Ce крéвает чесни́ крсти, гóсподи поми́луй,

Се крéвает богá молит, господи помилуй

Да cé родитъ дар бéрикьет, господи помилуй,

Дар бêрикьет житó и вино, господи помилуй,

Житó ѝ вино мет ѝ млѣко, господи помилуй,

Да cé ранит сирачина, господи помилуй".

 

Отъ тази пѣсень се вижда, защо се извършва този обрѣдъ — молятъ бога да бѫде годината плодородна. Както на всѣкѫде, и y насъ колятъ агне. На гърба му правятъ кръстъ отъ изтеклата кръвь. Тъй се сливатъ езически и християнски обрѣдни елементи. Има сѫщо обичай „да се тргат со кантар" и да се „нишат" на сурово дърво за „здрáвье".

 

Преди да седне момата на люлката, туря си „пóфит" на кръста, за да не я боли, и „лéпавец" на главата, „за да се лéпaт мóмчина" до тѣхъ. Другаркитѣ на тази, що се люлѣе, пѣятъ:

 

„Ни́шат лéлька на лéляйкa, лéльo, Гю-гю́ргьеле лéльо,

Ви́кат мóмче отóзгорче, „ „ „

Крóткум ни́шайте мóмата, „ „ „

Да нé паднет да с' óтепат, „ „ „

Ут іе гни́ло дрви́шчето, „ „ „

Позли́во іе пожи́шчето, „ „ „

Камли́во іе мести́шчето. „ „ „

 

 

230

 

Май наричатъ „чéрешарь". Ha 1 май празднуватъ „Epéмия". Срещу Еремия преди да се мръкне момитѣ и булкитѣ ходятъ до едно мѣсто, близо до селото, „умалище" отъ гдето взематъ червена земя за газене (правене) „чéрепки" (подници). Щомъ се мръкне, момчетата отъ всѣка кѫща взиматъ по единъ „лéген" или „тéнекье", чукатъ върху тѣхъ, обикалятъ три пѫти кѫщата и викатъ:

 

„Бéгай, бéгай, погáния, Ерéмия

Етé ти го погáния, Epéмия

Со свéтаго Танáсия

Кя ти́ мотат чéрвата

Со жéлезно мотòтовило".

 

По този начинъ пѫдятъ „лошотията отъ кýкьи". Ha 1 май всички излизатъ вънъ отъ селото да се „маіосват". Ако нѣкой се успи, казватъ му: „убаво май те замаял". Момитѣ пъкъ твърде рано ходятъ да събиратъ цвѣтя за „запотване". Ходейки пѣятъ:

 

„Зарóсила ситнá роса (2)

Ситнá роса маіóвица" (2)

 

Следъ като се върнатъ отъ цвѣтя — „от билки" поставятъ цвѣтята по вратитѣ на кѫщата, a главно тамъ, гдето лежи добитъкътъ, за да дава повече млѣко. На тоя день кравитѣ закръмватъ съ „врáтика" (една трѣва), за да не имъ се губи млѣкото, или, ако се е изгубило, да имъ се върне отново. Ония, които до тогвва не сѫ бýтали (били) млѣко, окичватъ „бýтина" (бучката) и котлето, въ което доятъ млѣко, съ цвѣтя. Така се прави, за да има млѣко въ изобилие.

 

Казахъ, че момитѣ носятъ земя, отъ която, следъ като я изгазятъ хубаво съ краката, правять подница. За тая цель се събиратъ по нѣколко другарки и газейки пѣятъ:

 

Гр̀нчаре, море грнчаре,

Твоите гр̀нци ýлюпци (парчета)

Наши чéрепни жéлезни"

 

Срѣдата, що се пада наполовина между Великдень и св. Духъ, се казва „русá стреда". Вѣрватъ, че презъ тая седмица излизали самовилитѣ да се кѫпятъ въ рѣката. Женитѣ не работятъ тоя день, нито си миятъ коситѣ, за да не имъ побѣлѣятъ скоро. 50 дена следъ Великдень се празднува „Дýовдень". Тогава ставало разпредѣлението на мъртвитѣ „во рáйот и пéколот". Единъ ангелъ ги пазѣлъ, да не би нѣкой да погледне на земята, та да познае близкитѣ си. Затова богомолцитѣ, които сѫ въ църква, трѣбва да стоятъ на колѣне съ наведени глави. Ако нѣкои дигне главата си, ангелътъ ударялъ неговия близъкъ съ прѫчката. На тоя день женитѣ ходятъ на гробища съ обѣдъ, който раздаватъ „за бог да прости".

 

 

231

 

Раздаватъ сѫщо красиви стомнета — за всѣки умрѣлъ по едно. Докато не раздадатъ за умрѣлитѣ, не ядатъ блажно, нито пъкъ череши. Първо трѣбва да се даде на умрѣлитѣ, че тогава да се яде.

 

„Илиндень". На 20 юлий се празднува св. Илия. Когато гърми, вѣрватъ, че св. Илия гони ламята, за да я убие. Следъ 1903 год. той стана националенъ праздннкъ съ патриотична подкладка, понеже на тоя день се обяви въстанието.

 

На 27 юлий е Пандéлемонъ. Св. Панталей билъ терзия, затова се празднува тържествено отъ терзиитѣ.

 

Първитѣ 12 дена на м. августъ се наричатъ „Макавей". Тогава женитѣ не работятъ тежка работа, главно не предатъ, за да не валятъ проливни дъждове, които ставатъ причина за цѣло наводнение. Ако се случи да вали силенъ дъждъ на Макàвей, това считатъ за божие наказание, защото нѣкоя жена ще да е работила, та всички я проклинятъ: „Ако не вртнете на Макáвей, не бидýвате; càбки céта работа кя и́ остант за зѝмоска; ама нà, само за ýригьолок” (лошотия).

 

На 6 августъ е „Преображенье". До тоя день не ядатъ грозде, защото било грѣхота.

 

На 15 августъ е „Богорóвица". Тогава правятъ сватбитѣ.

 

„Вр̀толум" се празднува на 25 августъ. Тогава слънцето се завъртва къмъ зима. На тоя день не се работи „за да не ти се зáвъртит ýмот".

 

На 29 августъ е „св. Йóван пóсен". На тоя день не ядатъ блажно, нито диня, грозде, домати и пр., които съ червения си цвѣтъ напомнятъ кръвьта на св. Иоана. Още на тоя день раздаватъ за душа на умрѣлитѣ. Мнозина пъкъ ходятъ на съборъ въ слѣпченския манастиръ, св. Йованъ, — 3 часа далечъ отъ селото.

 

На 8 септемврий е „Мала Богорóвица". Тогава както и на голѣма Богородица ставатъ сватбитѣ, защото тѣ y насъ ставатъ на опредѣлени дни.

 

„Кр̀стов(д)ен" е на 14 септемврий, Блажно не ядатъ. Ходятъ на гробища да раздаватъ „зáдуша".

 

На 14 октомврий е „Пéтков(д)ден". Празднува се повече отъ ония, които го служатъ. Отъ тогава почватъ службитѣ по праздницитѣ. У насъ служатъ опредѣлени праздници като Петковдень, Димитровдень, Пречиста, Св. Никола и др. Ония, които служатъ праздника, приготовляватъ се за това нѣколко дни по-рано. Срещу праздника носятъ въ църква хлѣбъ и жито за здраве. Преди праздника нѣкой отъ кѫщитѣ ходи да кани роднинитѣ „на зáслук", т. е. на вечеря. Ако въ кѫщи има булка, обикновено тя кани, и я наричатъ „зóвачка". Кѫдето тя отиде, казва: „Здравó и живо, от тáтка и от мáйка да дóете вéчерь нá гости да си слýжиме Пéтковен". На самия праздникъ попътъ дохажда да „крéнет леп". За обѣдъ и вечеря пакъ канятъ гости. Деньтъ следъ праздника се казва „Патéрица".

 

 

232

 

Ha 4 декемврий e „св. Bápвapa". „Нея многý поти я вáреле в кóтел, áрн' ама пак останýвала жѝва, оту била прáведна".

 

На 5 декемврий е „св. Сàва", a на 6 — св. Никола, затова казватъ: св. Вáрвара мéсит, св. Cáвa гóтвит, a св. Ни́кола слýжит". Това значи, че отъ преди два дена почватъ да се приготовляватъ за св. Никола. Първо мѣсятъ, a предпоследния день готвятъ.

 

Св. Никола се счита за много голѣмъ праздннкъ. „Той бил цар на морѝнята. Тогаш и гéмии и пàмпури остàнувает коде шчо се нáшле, защо св. Ни́кола знáет да праáвит чудéсии". На св. Никола пѣятъ следната пѣсень:

 

„Замрзнале ми девет гéмии,

Девет гéмии с'тамян и́ восок,

Тамян и́ восок, дрвенó масло,

Во cтpeдé лето Петровѝ пости".

 

Тукъ думата е за лѣтенъ св. Никола.

 

На 20 декемврий е „Игнат". „Замòчи се Божa мáйка отъ Игнати до Кóледа". Вечерьта на „Игнат" правятъ питулици на връшникъ и отъ тестената каша правятъ кръстъ на кумина.

 

На 24 декември е „Бодник" (бъдникъ). Сутриньта, момчетата съ пѣсни и викове ходятъ въ гората. Всѣки отрѣзва по едно дѫбово дърво (сокъ), но тъй, че да не падне на земята. Всѣки занася дървото вкѫщи, гдето го поставятъ на нѣкаква подложка, но по никой начинъ да не е на земята. Това дърво се нарича „бодник". Следъ това децата ходятъ да коледуватъ, като пѣятъ следнитѣ пѣсни:

 

Кóледе, леде

Пáднало грéде

Отéпало дéде

Дéдe са влáчет

 

Бáба го плáчет:

Олеле, стáрче,

Со кýцото магáрче;

Дай ми едно стáпче [1]

Д' óтепам едно врáпче".

 

На коледаритѣ се даватъ орѣхи, кестени, смокини и пр. На бѫдни вечерь поставятъ дѫбовото дърво — „бодника" въ огнището, но така, че малко по-малко ди гори цѣла нощь.

 

На 31 декемврий сутриньта децата ходятъ по кѫщитѣ да известяватъ приближаването на новата година, като викатъ: „Пéтак, пéтак, дéсетак" и пр., докато домакинътъ ги дари съ 5—10 пари. Ако ли пъкъ децата сѫ малки, даватъ имъ кестени, орѣхи, сушици и пр. Тоя обичай се казва „хóдене по Васи́лица".

 

Момичетата могатъ да ходятъ „по Васи́лица" само до десетгодишна възрасть. Въ всѣка кѫща на тоя день мѣсятъ кравайчета, или както ги наричатъ „гулабици", т. е. отъ тестото правятъ различни форми. A тамъ, гдето има годеникъ (свршеник),

 

 

1. Стапче — прѫчка.

 

 

233

 

мѣсятъ не само кравайчета, a и погачи, които ще носятъ на годеницата. Оная, която мѣси погачата, трѣбва да има майка и баща. Когато мѣсятъ погачата пѣятъ:

 

„Mесáріо, месáріо,

Тáткова, мáйкина,

Mесáріо, месáріо,

Téнка ем вѝсока,

Бéлa ем црвена".

 

---

 

XXX. Пѫтни съобщения

 

Областьта Рѣка, поради планинския си характеръ, нѣмаше никаква шосена мрежа, която да я свързва съ съседнитѣ околии: дебърска, кичевска, гостиварска. Каквито пѫтища личеха, това бѣха: конски (кираджийски) и кози пѫтеки. Затуй Рѣка остана толкова изолирана и не съобщителна въ цѣлата страна. Тази изолираность, може би, благоприятствуваше въ нѣкои отношения; но тя (изолираностьта) бѣше пагубна въ икономическо, търговско и политическо отношение. Така бѣ до края на турския режимъ; така остана и при „новитѣ господари" сърбитѣ. Последнитѣ сѫ започнали да строятъ шосе отъ Гостиварь за Галичникъ, въ края на 1914 г., но то останало само проектъ.

 

Трѣбваше да дойде българската власть, да се назначи за околийски началникъ въ тоя край просвѣтения и родолюбивъ галичанецъ Апостолъ Христовъ, за да се реализира отдавна назрѣлия въпросъ за това шосе. Ето какво разправя Апостолъ Христовъ за реализирането на туй дѣло.

 

— На 10 декемврий 1915 г. пристигнахъ въ Галичникъ въ качеството ми околийски началникъ и заварихъ населението буквално да гладува. Не стигаше, че страната ни е непроизводителна, но и това що било си приготвило населението отъ чуждитѣ пазари за себе си, бѣ привършено и разграбено отъ бѣгащи сърбски армии и власти. Освенъ туй заграбени бѣха отъ сърбитѣ 700 глави коне. Останали бѣха само 92 коня слаби и мършави. A за изхранването на Галичникъ въ движение бѣха обикновено до 700—800 коне. При това положение първата ми грижа бѣ да се донесе до знанието на тетовския окр. управитель, на губернаторътъ въ Скопие и въ щаба на армията, че, макаръ населението съ голѣма радость да дочака българската власть, обаче, ако не се взематъ надлежно бързи мѣрки за подпомагане това население съ храна, то е обречено на явна смърть. За облѣкчение участьта на това население, трѣбваше да се помисли и за направата на шосеенъ пѫть, който да свързва Гостиваръ (Мавровски ханове) съ Галичникъ и по-надолу къмъ Дебъръ, за да се движатъ и коли съ храни и муниции. A тоя пѫть

 

 

234

 

ще има и голѣмо стратегическо значение. Отстраненъ отъ течението на р. Радика, изолиранъ изъ дипленитѣ разклонения на Бистра планина, гарантиранъ е отъ неприятелски атаки. За реализирането на такъвъ единъ планъ не ще сѫ нуждни и голѣми суми. Населението само ще работи, като срещу своя трудъ ще получава на день по 2 кила царевица. Така погледнато постига се двояка дель: и шосе ще се направи, и населението ще се изхрани, безъ да става бреме на държавата. Отъ мѣродавнитѣ фактори идеята се намѣри за отлична и съ телеграма ми се препорѫча ведната да се пристѫпи

 

Фиг. 59. — Янаки Томовъ

 

 

къмъ приложение плана. Сега пъкъ друго зло се изпрѣчи. Нѣмаме нито инжинери, нито архитекти въ страна та, които да извършатъ предварителнитѣ технически работи. И тази липса се преодолѣ, трасировната служба вършехме сами, съ своитѣ оскѫдни познания по тая область. Така успѣва, въ продължение на цѣли 10 месеци, непрекѫсната работа (презъ 2 годишния периодъ, отъ 1916 г. — до есеньта на 1917 г.), съ по 100—200 души работници на день, да построимъ шосето, дълго 20 клм. и да продължи съ други 5 клм. къмъ Дебъръ, подъ манастирчето св. Петка.

 

 

235

 

На първата наборна комисия се падна честьта тя да мине първа съ кола и по тоя начинъ да освети пѫтя. A идването на първата кола бѣ историческо събитие за тоя край, който не знаеше що е това кола и колело. Пристигна и комисия отъ трима инжинери, начело съ Селемийски, която ще гледа и одобри направеното, като остана изненадана отъ начина на строенето. Така съ добре организирания планъ, можа да се сбѫдне направата на първото шосе.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]