31. Рѣканска имиграция: Галичко-рѣканското братство въ София (Божинъ Аврамовъ, Кузманъ Макриевъ (Блаженовъ) Фръчковски)
- Даме Груевъ
- Смилевскиятъ манастиръ св. Петъръ34. Миячко-Папрадишко-Орѣшка колония
- А. Папрадишка колония
- Б. Орѣшко-миячка колония35. Единъ паралелъ: положението на мияцитѣ нѣкога (при турския режимъ) и сега (презъ сръбския режимъ)
- Сравнителна таблица на населението презъ турския режимъ и днесъ (сръбския)
- Дѣдо Аврамъ Чальовски
XXXI. Галичко-Рѣканското братство
Първоначално братството е било общо съ дебърското и носело името „Дебърско културо-просвѣтно и благотворително братство". Така продължило до 1913 г., когато, въ началото
Фиг. 60. — Христо Томовъ, внукъ на Томо кяя
на 1914 г., по нѣкои съображения изявило се общо желание рѣканци да иматъ отдѣлно братство. Инициаторитѣ за това отдѣляне сѫ: Ив. Смилевски, Апостолъ Христовъ, Филипъ Томовъ, Трайче Атанасовъ, Аврамъ Чальовски и други. Това братство се нарича „Рѣканско културно-просвѣтно и благотворително св. Ив. Бигоръ". По-късно, къмъ 1929 г., м. априлъ, се основава „Галичко братство", по съображение, че
236
Галичникъ е административния центъръ на околията, a градъ Рѣканче сѫществува въ областьта. Така появиха се две братства въ една и сѫща околия. A това положение бѣ противоуставно на националния комитетъ, поради което по-късно се слѣха двете дружества въ едно, подъ името: „Галичко-Рѣканско, културо-просвѣтно и благотворително дружество св. Иванъ Бигоръ", какво сѫществува и до днесъ. Патрония праздникъ на дружеството е „св. Иванъ Предтече" — вториятъ день на Богоявление (Водици). Всѣка година срещу тоя день братството изнася своята традиционна вечеринка, съ богата и разнообразна програма, съ битова седѣнки и пр. Така сѫщо ежегодно, на Петровдень, се правѣха излѣти на братственитѣ семейства, изъ околностьта на София. Братството брои около 200 члена, съ 100 и повече семейства. Благотворителностьта на дружеството се проявява въ доста голѣмъ мащабъ, ежегодно на коледнитѣ и великденскитѣ праздници, като подпомага материално беднитѣ миячки семейства.
Освенъ туй женското миячко общество има своя дружба, съ сѫщитѣ цели, управлявано отъ настоятелсво: Донка Филипова (председателка), Славка Апостолова (секретарка) и др. A мѫжката дружба се рѫководи отъ: Ап. Христовъ (председатель), Игнатъ Юруковъ (подпр.), Търпе Силяновски (секретарь); съветници: Евст. Чальовски и други.
Рѣканска интелигенция
1 Професоръ — Сърбия.
1 Д-ръ по право и финансии — тукъ.
7 Д-ръ медици — Макед.
2 Воени — тукъ.
4 Архитекти и инжиненери — тукъ.
20—25 Запасни офицери.
2 Сѫдии адвокати — тукъ.
5 Право финансии — тукъ.
1 Вишиста химия. — тукъ.
Божинъ Аврамовъ отъ с. Осой. Когато се водѣло сражение въ гр. Негушъ, преди 120 години Божинъ е взелъ участие съ гръдкитѣ андарти срещу турцитѣ. Той се отличавалъ съ своята физическа сила, билъ атлетъ и прескачалъ 12 коне, наредени единъ до другъ. Божинъ е билъ просвѣтенъ човѣкъ, поради което цѣли 14 години е билъ на турска служба — сандъкъ емими (ковчежникъ) въ гр. Дебъръ. Дебърскитѣ бегове завидѣли Божину и решили да го убиятъ. Това злодеяние станало срѣдъ чаршията. Погребението му станало въ Осой, кадето присѫтствували и официални представители на властьта, начело съ пашата. И двамата му сина загинали юнашки, като избили нѣколцина катили.
237
Божинъ е билъ звездалия човѣкъ, еднакво почитанъ и уважаванъ отъ турци и българи. Името му се слави наредъ съ Томо кяя, Сарджо, Битушъ и др.
Фиг. 61. — Кузманъ Макриевъ Фръчковски
Кузманъ Макриевъ (Блаженовъ) Фръчковски. Единъ отъ най-добритѣ иконописци, който се е проявилъ и като голѣмъ българинъ и не изпускалъ нито единъ случай да допринесе съ своя умъ и способность и като авторъ на патриотични стихотворения.
По изграждането на новото училище — прогимназия въ Галичникъ е единъ отъ първитѣ инициятори съ неговия главенъ сподвижникъ и постояненъ настоятель — Серафимъ Муратовски.
XXXII. Крушовско-миячка колония
Крушовскитѣ мияци: Тома Д. Кърчовъ, Василъ Т. Клисаровъ, Велко Д. Пецановъ, Ташко Ст. Кукевъ, Хр. Н. Цацовъ, ето какво ми разказватъ за своето родно мѣсто.
Крушовската нахия има за свой центъръ градчето Крушово, разположено въ недрата на западнитѣ разклонения на Баба планина, съ клонътъ ѝ Бушева чешма, при надморска височина 1200 м. и заобиколенъ съ букова гора „Корията". Крушовско спадаше въ битолския вилаетъ административно, a духовно се числѣше въ охридската епархия.
Градчето е основано преди 200 години отъ каракачански кяи, следъ което придошли бѣжанци мияци, подгонени отъ албански разбойници. Първитѣ миячки преселници се помнятъ: Илковци (отъ Лазарополе), Силяновци (отъ Тресонче), Осойковци (отъ с. Осой), Гарци (отъ с. Гари), Цадовци (отъ Лазарополе), Томалевци (отъ Тресонче), Аврамовци (отъ Галичникъ), Гюрговци (отъ Сушица), Максимовци (отъ Гари). Вички тия преселници идватъ отъ Мала-Рѣка. Тѣхното преселение е станало постепенно, докато броятъ имъ стигналъ до 400 кѫщи,
238
съ около 2000 души население. Мѣстото, дето се заселили било бейски чифликъ, известенъ по името „Крушата", отъ кѫдето си носи името днешния градъ Крушово.
Миячкитѣ преселници сѫ биди повечето кяи — съ своитѣ голѣми стада отъ овце и коне, между които имало майстори и между тѣхъ и по нѣкой зографъ. Миячката махала заемала западната часть на града, съ низки кѫщи, които впоследствие сѫ смѣнени съ здрави, каменни 2-3 етажни сгради, покрити съ плочи. По-късно 50 години, почнали да прииждатѣ и други български заселници отъ околнитѣ села на прилепско и кичевско, известни подъ името „бугари". Тѣ сѫ били „бърсяци". Ония отъ тѣхъ, които сѫ били отъ гтланински мѣста, и се занимавали съ вѫгленарство, ги наричали „горноселци", a отъ полето — „поляни",
Фиг. 62. — гр. Крушово
Не били рѣдки разбойническитѣ нападения. Дебърскитѣ арнаутски шайки, научени на грабежи, стигнали чакъ тукъ за плячкосване, поради което взело да отпада скотовъдсгвото. Това продължило до въстанието презъ 1903 г., следъ което всички почти мияци се отдаватъ на майсторство и тръгватъ по гурбетъ за печалби изъ сѣрско, драмско, Кавала, Скече и другаде изъ страната. Тѣ сѫ напускали Крушово есеньта и зимата, a се връщали къмъ лѣтни св. Никола. Тоя гурбетчилъкъ е траялъ до освобождението на България, следъ това посещаватъ България и по-рѣдко Сърбия. Цѣлото мѫжко годно население гурбетствувало, понеже нѣмало никакъвъ поминъкъ въ Крушово.
Първоначално мияцитѣ не се женели съ бърсяцитѣ („бугаритѣ").
239
Това продължило до въстанието; после нарушили тази сепаратистична традиция и почнали да се женятъ и за влахкинитѣ даже. Годежнитѣ и сватбенитѣ обичаи ставали по чисто миячки обичаи — годявки и сватби отъ Петровдень до Илиндень. И носията имъ е била чисто миячка, както на женитѣ, тъй и на мѫжетѣ. Това продължило до 1903 г., откогато почва влашка носия — рокли и панталони.
Първоначално мияцитѣ се черкували въ градската църква св. Никола, която била патриаршеска, като веднажъ въ годината и то на Великденъ се чело на славянски „Отченашъ". После, къмъ 1868 г., мияцитѣ изграждатъ църква „Успѣние св. Богородица", въ своята махала, кѫдето свещенодействувалъ
Фиг. 63. — Пито Гулевъ
попъ отъ гр. Струга. Почнали вече борби за службата съ гръцкия владика, които продължили до къмъ 1870 г., когато се признало правото на българитѣ за отдѣлна църква.
Българското училище сѫществувало първоначално въ частни кѫщи. Едва къмъ 1885 г. то става вече народно, съ свой собственъ домъ и издърѫка.
Крушовскитѣ мияци сѫ дали следнитѣ интелигентни сили на страната: Методий Стойчевъ (учитель), Пет. Т. Марковски (архим.), Мария Мицева (у-ка), Свобода Костова (учителка), П. Булюкбашия (зографъ), Сотиръ Куновъ (учитель-пѣвецъ), Д-ръ Вл. Руменовъ, Д-ръ В. Деспотовъ, Д-ръ Ан. Томалевски, Д-ръ Ал. Недѣлковъ (професовъ-философъ),
240
Д. Силяновски (професоръ), Д-ръ Ал. В. Томалевски, проф. Ст. Баджовъ (художникъ), Г. Томалевски (учитель), Н. Христовъ (касац. сѫдия), В. Джиковъ (адвокатъ), Вл. Сотировъ (адвокатъ), Д. Томовъ (адвокатъ), генералъ В. Силяновски (запасенъ), полк. Н. Габровски (зап.), полк. Хр. Танушевъ (зап.), Гр. Силяновски (зап. полк.), Георче Ав. Силяновски (зап.), Вл. Везенковъ (зап. на руска служба), Д-ръ Везенковъ (руски лѣкарь), М. Бабиновъ (аптекарь), M. Т. Марковски (майоръ), М. Мушевски (зографинъ), Т. Ив. Чачарковъ (зап. полк.), М. Деспотовъ (подп.), В. Н. Цацова (учителка), Д. Силянова (у-ка), Руменова (художничка), Н. Томалевски (журналистъ).
Фирми: Ст. Везанковъ (предприемачъ) съ чинъ паша съ форма и сабля отъ султана, Бр. Томалевски (предпр.-строители),
Фиг. 64. — Крушовско миячко семейство и автора на книгата
Бр. Гърданови (предпр.-строители), Хр. Бабиновъ (предприемачъ-търговецъ), С. Матовъ (предпр.-строитель), Д. Сотировъ (предпр.-фабрикантъ) Бр. Баджови (фабрика-брашно), Д. Недѣлковъ (жел. индустрия), Н. Божиновъ (търг.-желѣзарь) и собств. кино „Глория", T. К. Грозданови (дърв. индустрия), Бр. Танушеви (дограмаджии), Бр. Китанови (дърводѣлци).
Учебното дѣло презъ сърбския режимъ е въ упадъкъ. Презъ турския режимъ Крушово имаше и класно училище, днесъ има само първоначално. Сѫщо и икономическото състояние на крушовчани днесъ е за окайване. Презъ турския режимъ майсторитѣ отиваха на работа изъ страната и странство; днесъ градоветѣ, кѫдето работѣха мияцитѣ (Сѣресъ, Драма, Кавала и Скече) сѫ въ гръцка територия, a за странство
241
не имъ се позволява да излизатъ. Ето защо, населението, при липса на обработваема земя, или други занятия, просто мизерствува, казва г. Тома Кърчовски, който е посетилъ Крушово преди 2 години.
Крушово остави свѣтли страници и презъ време на въстанието. Градътъ геройски издържа обявената свобода цѣли 12 дни, известни подъ името „Крушовска република". Шепата въстаници бранѣха суверенната свобода съ небивала самоотверженость срещу 10,000 армия на Бахтияръ паша. Така „Илиндень" 1903 г. стана причина да гръмне името на Крушово по цѣлия свѣтъ и да се спомина ѝ блѣсти то за вѣчни времена.
ХХХIII. Смилевско-миячката колония
Ето какви сведения ми дадоха смилевчани (дѣдо Павле Трайковъ Галевъ, Йоле Георгиевъ, Веле Наумовъ и Илия Петковъ) за своята миячка колония.
Смилево е основано преди 200 години, отъ забѣгнали мияци отъ селата: Галичникъ, Лазарополе, Гари и Тресонче. Най-много колонисти е имало отъ голѣмитѣ села: Галичникъ и Лазарополе. Тѣ сѫ напуснали своитѣ родни огнища поради честитѣ разбойнишки нападения за грабежи и убийства отъ албанци. Като основатели се помнятъ: Аврамъ Касотовски (Лазаровецъ), Ристе Граматиковски и др. нѣкои първоначални преселници сѫ дошли съ своитѣ стада, като кяи, понеже харесали пасбищата. Тѣ не сѫ търсѣли обработваема земя, понеже не били земедѣлци; тѣ сѫ гледали да иматъ гора, вода, чистъ въздухъ, слънце и запазено отъ вѣтроветѣ мѣсто. Всички тия условия сѫ били на лице въ тая мѣстность, която имъ се харесала, минавайки презъ нея, съ своитѣ стада, идящи отъ кѫшла (зимовището) изъ солунско-енидженския край. Спрѣли съ стадата си тукъ на мандра, презъ лѣтния сезонъ (отъ Гюргевдень до Кръстовдень), построили си и по нѣкоя колибка, нежелаейки да продължатъ пѫтя до Бистра планина, кѫдето обикновено тѣ прекарвали мандражийски сезонъ въ своя роденъ край. После тѣ пренесли и семействата си. Така въ продължение на 10—15 години, продължило прииждането на преселници, които наброявали до 600 семейства съ около 3000 души население. Мѣстото на новото селище било бейско, притежание на ханѫма е закупено на това време за 6,000 гроша. Границитѣ на Ново Смилево се простирали до: Гьоре Мезари (Гьоревъ градъ), 12 кладенци, арамийски каменъ, 5 буки, Св. Петъръ и Ильова равнина.
Смилево се дѣлеше на 3 махали: Горна, Долна и Кецкари. Кѫщитѣ, въ по-ново време, бѣха здрави, солидна направа, гявгиръ, градени съ камъкъ, покрити съ плочи и на 2—3 етажа. И тукъ, обаче, смилевскитѣ мияци не били оставени
242
на мира отъ албанскитѣ разбойници, които научени да грабятъ и обиратъ чуждата стока, често взели да вдигатъ хора въ пленство и обиратъ добитъка (овце и коне) на кяитѣ. Така, застрашени отъ тия обири, полека-лека смилевчани взели да напускатъ скотовъдството и се предали изключително на еснафството, като: терзии и майстори (зидари-строители). Търсейки своята прехрана тѣ прекарвали гурбетлъка въ: градъ Битоля и околията, градъ Беръ, Воденъ и другаде изъ Турция, като зимата се прибирали въ родния си край. Разбойнишкитѣ нападения спрѣли около 1895 год., когато се появи на сцената македонската революционна организация. Смилевски майстори се славѣха изъ цѣлата страна. Макаръ и самоуци, тѣ бѣха прочути архитекти, инженери, строители и рѫководители на предприятия отъ подобенъ родъ. Всички
Фиг. 65. — Смилево
бейски, пашински конаци, сараи, казарми и др. монументални сгради въ Битоля сѫ дѣло на смилевчани. Всички шосета и мостове изъ битолско бѣха строени отъ сѫщитѣ майстори.
До 1879 год. смилевскитѣ деца сѫ били обучавани отъ гръцки даскали. Първъ български учитель е билъ Тасе (Анастасъ) Башевъ, който е оставилъ добри спомени презъ своето учителство. Неговъ възпитаникъ е билъ и Даме Груевъ. Училището и църквата импотонираха съ своята красива и солидна направа. Селото имаше трима свещеници, a училището подържаше 4 отдѣление и I класъ, съ учители: Ат. Дѣльовъ, Димче Трайковъ, Даме Наумовъ, Веле Илиевъ, Кузе Поповъ, Сотиръ Божковъ, Менда Зачева (учителка), Биля Силянова.
Смилево се слави и съ конгреса на Илинденското възстание. Тукъ, на Гюргевдень, стана конгреса на В. M. Р. О.,
243
който взе решение да въстане на Илинденъ (20 юлий ст. ст.) 1903 год. Презъ въстаническото време се водиха сражения въ селото и около него, поради което бѣ изгорено и ограбено до основи отъ бахтиярова армия и башибозукъ на св. Богородица (15 августъ). Тогава паднаха убити около 80 души мѫже, жени и деца.
Следъ възстанието селото се въстанови на ново, но не вече въ тоя видъ, що имаше Смилево. Сега то брои около 300 кѫщи, съ нова църква и училище, съ нови кѫщи, но личи, че сѫ по скромни, по-сиромашки. Часть отъ населението забѣгна въ Битоля, София, по-малко другаде.
Презъ 1905 г. Смилево преживѣ и друга катастрофа. Въ своето ненаситно желание за мъсть и злоба y турци и гърци, по взаимно съгласие, нападаха селото едновременно гърцки чети и турски башикозукъ (около 300 души) денски, като изгориха 10 кѫщи и убиха 30 души, между които 5 души отъ семейството Стамболджиеви. Смилевската емиграция въ София наброява около 70 семейства. Тя има свое благотворително и културно-просвѣтно дружество „Даме Груевъ", съ председатель: Андрей Кочевъ (учитель въ технич. у-ще), Илия Христовъ (секретарь), Хр. Андреевъ (касиерь). Смилево е дало и следнитѣ интелигентни синове: Петъръ Гурджевъ (аптекарь Ямболъ), Веле Солунковъ (лѣкарь-Вратца), Сотиръ Божковъ (аптекарь Русе), Иоле Павловъ (юристъ-домакинъ държ. болница Сливенъ), Козма Георгиевъ (учитель), Ел. Георгиева (учителка), Наумъ Чурановъ (зап. офицеръ), П. Митревъ (зап. офицеръ), Ат. Фидановъ (зап. оф.), Д. Кузмановъ (капитанъ), Хр. Андреевъ (зап. оф ). Търговски фирми: Ат. Фидановъ (търговецъ), Н. Чурановъ (бояджия), Ильо Зарковъ (предприемачъ) и др. Смилево е родило и македонския апостолъ и революционеръ Даме Груевъ. Смилево се слави и съ своята женска носия и шевици.
Даме Груевъ е роденъ въ 1871 г. въ с. Смилево (битолско); той е синъ на Ивана Груевъ, занятие дюлгеръ. Първон. си образование е добилъ въ селото, при известния на онова време учитель Тасе Башевъ, родомъ отъ гр. Ресенъ. Прогим. образование получилъ въ Битоля, a V—VI кл. свърши въ Солунъ. После заминалъ въ Бѣлградъ, кѫдето училъ 1 година време, следъ това идва въ София и се записва студентъ по история въ висшето училище. На четвъртия семестъръ Даме напуска висшето у-ще и замина за Македония и става у-ль въ Смилево. На следущ. година учителствува въ Прилепъ, a после отива коректоръ въ печатница К. Г. Самарджиевъ въ Солунъ само за 1 година, a после учителствува въ Щипъ, пакъ 1 година. Следъ това учил. инспекторъ въ Солунъ и подиръ 2 години бива интерн. въ Битоля, кѫдето се назначава учитель. Тукъ бива арестуванъ и осѫденъ на заточение въ Подрумъкале. Следъ 10 месеца бива освободенъ отъ заточение. Прибира се въ Смилево, гдето го свари Илинд. възстание.
244
Презъ време на своето учителство въ Прилепъ, Щипъ, Солунъ и Битоля Даме туря основа на революц. организация, като създава комитети и посветява млади и стари въ идеитѣ на организацията. Презъ 1894 г. посещава и гр. Кавадарци, кѫдето туря начало на мѣстенъ комитетъ. При освещав. ресенската църква основаватъ комитетъ въ Ресенъ; после въ
Фиг. 66. — Даме Груевъ
Охридъ. Въ Щипъ се запознава съ Гоце Дѣлчевъ. Презъ ваканциитѣ (коледна, великденска и голѣмата) обикалялъ градове и села и посвещава довѣрени хора въ дѣлото. Създава се първата чета въ костурско. Така засилена вече организац. замислюватъ за въстание. Става конгресъ въ Смилево. Дойде въстанието, резултатитѣ се знаятъ. Спиратъ действията. Даме
245
остава въ страната, докато на 23 юний 1906 г. пада убитъ надъ Русиново (малешевско) отъ турски аскеръ. Така свърши своя буренъ животъ това мияшко чедо.
Безспорно е, че Груевъ си остава въ историята на маке. освоб. борба неинъ първъ вдъхновитель и генияленъ организаторъ. Откъмъ тия страни той ще заеме видно мѣсто наредъ съ великитѣ организ. на освоб. движение на жаднитѣ за свобода потиснати народи. Величината на такива народни водители не се мѣри, то постигна реални успѣхи, и по силата на духа имъ и способн. имъ да възхвали до толкова сила вѣра на народ. маси въ правотата на тѣхитѣ най-съкровенни въжделения, че да станатъ способни за героис. подвизи. Тъкмо това постигна твърде скромниятъ Даме. Нѣма съмнение, че между необход. качества y единъ истински апостолъ първото и най-глав. е, не само той да е отъ все сърдце и душа пред. на идеята, но да е всѣки часъ готовъ да даде живота си за нея. A такъвъ истински апостолъ на мак. револ. идея бѣше Даме Груевъ.
На дълбоката, чиста вѣра на Груевъ за свѣтлостьта на освоб. макед., за което мак. българи масово се дигнаха противъ турцитѣ и жертвували мило и драго безъ да постигнатъ цельта, се дължи на гледъ странниятъ фактъ, че сѫщитѣ въстанали селяни и подиръ постигнатия страшенъ погромъ презъ есеньта на 1903 г., продължаватъ срѣдъ опожар. си жилища покрусени, гладни и голи, приематъ Дамето, да го криятъ отъ турцитѣ и дори да слушатъ съветитѣ му и да ги изпълняватъ. Така Груевъ, и следъ нещастния край на Илинд. въстание, останалъ въ очитѣ на народа почитанъ неговъ апостолъ, прекарва зимата следъ войната срѣдъ народа. (Л. Милетичъ, спомени Д. Груевъ 1927 г.).
2. Смилевскиятъ манастиръ св. Петъръ
Той се намира въ разкошна котловина, находяща се подъ билото на Бигла планина, въ съседство съ селата Боища, (Дем. Хисарско) и ресенскитѣ села: Златари, Кривени и Льорѣка. Въ по-старо време, преди 70 години, на туй мѣсто личели само нѣколко стари дѫбови дървета, въ корубата на единъ отъ които е имало вода, ползоваща се съ лѣковити свойства. По туй време насънѣ се порѫчвало на Смилевчанина Петъръ Гарецъ (чийто родъ произлизалъ отъ с. Гаре — рѣканско) да тури основа на манастиръ. Загрижилъ се той за помощи, каквито събиралъ изъ околнитѣ селища, a главно отъ селото Смилево, отстояще 1 часъ по южна посока. Бидейки Смилевчани майстори, съ помощьта на цѣлото селско население (женитѣ носели камъни на гръбъ), за една година време издигнали църквата. Тя е срѣдна голѣмина (10 X 7 м.) и съ притворъ отвънъ, безъ отдѣление за жени. Църквата е свѣтла и приветлива съ корабовидна форма, безъ зография по стенитѣ.
246
Иконостаса е изработенъ отъ селянитѣ, a иконитѣ сѫ дѣло на Галичкитѣ майстори — зографи. Поменатиятъ Петъръ става и пръвъ настоятель на манастира. Той полагаше всички грижи за неговото преуспѣване. По-късно се пристроиха две стаи, a сетне се придадоха още три — всички подъ единъ покривъ. Стаитѣ сѫ на високо надъ яхъритѣ. Имаше фурна и магерница. Съборъ става два пѫти въ годината: на Петровдень и Свѣтлия Петъкъ (на Великдень). Съборътъ се посещаваше отъ околнитѣ села, дори и отъ голѣмото влашко село Гопешъ. Имотното състояние на манастира бѣ срѣдно. Имаше ниви, гори и малко жива стока. Следъ смъртьта на първия насоятель, за такъвъ Застава Захария Стояновъ, който семейно се прибралъ въ манастира и тамъ живѣ до Балканската война.
Фиг. 67. — Смилевскиятъ манастиръ св. Петъръ
Балканската война завари за игуменъ на манастира монахътъ Козма, родомъ отъ солунско, светогоренцъ, числящъ се като братъ на слѣпченския манастиръ св. Иванъ. Отецъ Козма влага амбиция въ свояга служба и за скоро време манастира се съвзима. Сдобива съ дзевгаръ волове, разорява нивитѣ, разработва градинитѣ, създава овощни разсадници, купува коне, овце. Така той прекара необезпокояванъ презъ първитѣ три години на сръбското владичество. И европейската война го завари на сѫщата служба. Следъ катастрофата на сърбитѣ, неможейки да гледатъ неговитѣ български чувства, вдигатъ го отъ манастира и при мѣстностьта „Ильова равнина", надъ с. Смилево, го убиватъ мѫченически, мушкайки го по тѣлото съ щикове. Погребанъ е въ манастира. Така загина
247
още единъ духовникъ, комуто бѣ орисано да не дочака лелеяната свобода.
Подиръ неговата смърть поематъ управлението на манастира синоветѣ на първия игуменъ Петъръ Гарски. Тѣ и днесъ сѫ тамъ. (Горнитѣ сведения ни дава старецътъ Павле Трайковъ Гальовъ).
Смилевскиятъ манастиръ е малъкъ и бидейки още новъ, не е много популяренъ навънъ. Той обаче, е живъ свидетель на оная епопея, що носи славното историческо име Илинденското въстание. Тукъ около, тоя манастиръ, презъ срѣдата на м. априлъ на 1903 г. стана голѣмия смилевски конгресъ, на който присѫтствуваха всички окрѫжни чети на битолския окрѫгъ, начело съ Борисъ Сарафовъ. Тукъ бѣ и Даме Груевъ, току що пристигналъ отъ своя далеченъ презморски пѫть Подрумъ-кале. Тукъ се взе онова историческо решение на революционна Македония, да се вдигне въстание на македонеца робъ. Три месеца по-късно, на 15 юлий 1903 г., пакъ оттукъ, отъ висинитѣ на Бигла, въ съседство на манастира св. Петъръ, се понесе позива до македонското население за въстание отъ главния щабъ на ВМРО. Сѫщиятъ манастиръ, нѣмъ свидетель на развилитѣ се събития около него за време отъ 21 юлий — 15 августъ с. г., ако би могълъ да говори, щѣше да ни разкаже за геройството и самоотверженостьта на въстаналия македонски българинъ подъ войводството на Георги Сугаревъ, Дяконъ Евстатий, Геор. Мончевъ и други, влезълъ въ неравенъ бой съ 12 хилядната армия на Бахтияръ паша. Щѣше да ни прикаже за геройството и самопожертвувателностьта на смиленчани, безъ разлика на полъ и възрасть; за мѫченическата смърть на 73 смилевски жертви мѫже, жени и деца. Манастирътъ щѣше да ни прикаже какъ издъхна хубавото Смилево съ своитѣ красиви и богато украсени кѫщи, съ своитѣ още по-красиви храмове, църкви и училища, отъ което, въ кѫсо едно време, остана да стърчатъ само пепелища и развалини — жалки остатъци отъ нѣкогашно величие.
Ето що е видѣлъ смилевския манастиръ. Неговото мѣстоположение го правѣше да знае и гледа много нѣща отъ нашата революционна дейность. Манастирътъ бѣ кръстопѫть за легални и нелегални дейци. Той бѣ главенъ пунктъ въ тоя край, свързващъ революционно Демиръ Хисарско съ ресенско, битолско и пр.
Сѫщиятъ манастиръ, поради своята стратегичность, видѣ величието и падението на турския режимъ; величието и падението на сръбския режимъ; величието и падението на българския режимъ. Надали има друга светиня да е видѣла толкова величия и падения въ такъвъвъ единъ кратъкъ периодъ, колкто е видѣлъ св. Петъръ смилевски. Ето това е историческото значение на тоя манастиръ. Интересно. Докато
248
Бахтияръ паша пощади живота и имота на манастира, макаръ да знаеше, че оттукъ се развѣ въстаническото знаме, християнска Сърбия, необрѣзанитѣ сърби, постѫпиха по-жестоко спрѣмо него, като мѫченически убиха игумена Козма, само зарадъ неговитѣ чисто български чувства. „О темпоре о моресъ".
* * *
Св. Петъръ е на голѣма почитъ y рѣканското население (мияцитѣ). И смилевци, които произхождатъ отъ рѣканскитѣ села (Гаре, Тресонче и др.), сѫ посветили своя манастиръ на св. Петъръ. Стариятъ учитель Тасе (Анастасъ) Гичевъ Бяшевъ, който учителствувалъ въ Смилево преди 40—50 години, разправя, че голѣмата почить на св. Петъръ се дължела на нѣкаква традиция въ свръзка съ тоя Христовъ ученикъ. Сѫщиятъ учитель твърди, че по онуй време въ Смилело е имало до 200 имена се Петревци (мѫже и жени).
XXXIV. Орѣшко-Папрадашко — миячка колония
А. Папрадишка колония
Планинската котловина, образувана отъ низкитѣ хълмове, които излизатъ отъ главната верига на Бабуна планина и пълнятъ коритото на рѣка Бабуна и отчасти това на рѣка Тополка, се нарича Азотъ (Азъ Коли или Бабунията). Азотъ е югозападната часть на велешката околия и граничи съ прилепското поле и порѣчието. Презъ турското владичество въ сѫдебно административно отношение Азотъ влизаше въ велешкия каймакамлъкъ, като отдѣлна нахия, управлявана отъ нахи-мюдюръ съ седалище въ село Богомила.
Най-високата часть на планината Бабуна, с. Папрадище, край развалинитѣ на запустѣлото село Чеплесъ, до върха „Мокровъ" сѫ изворитѣ на р. Бабуна. Рѣката Бабуна се смъква отъ високитѣ скали и подъ с. Капиново прибира буйнитѣ бистри води на дѣсния си притокъ Орѣшка рѣка, която извира отъ планината „Даутица".
Ето какви сведения ни дава за своето родно мѣсто г-нъ Димитъръ Марковски.
— Папрадища е заселено въ мѣстностьта Азотъ (велешко) съ мияци отъ преди 200 години. Преселницитѣ сѫ главно отъ селата: Лазарополе, Тресонче, Могорче и Ехловецъ. Тѣ сѫ напуспали своитѣ родни огнища отъ разбойнишко-албански нападения. Първоначално сѫ избѣгали: дѣдо Марко отъ Лазарополе, дѣдо Секо, дѣдо Новаче, Джонга отъ Тресонче. Дѣдо Чупче (родонач. на сем. Чупарови), следъ като престоялъ въ с. Орѣше, харесалъ друго мѣсто на 4—5 клм. отъ Орѣше и се заселва. Отъ с. Мочорче пристига дѣдо Митреи се заселва. Въ разстояние на 1 год. новото село броело 10 кѫщи.
249
Поради изобилие ка папрадъ въ околностьта селото се нарекло Папрадища. После преселването е ставало постепенно, до като се създало днешното село съ около 80 кѫщи и къмъ 400 души население. Преселницитѣ сѫ били скотовъдци и майстори. Имало е кяи съ по 3—4 хиляди глави овце и стотици коне. Почти 1/5 отъ населението сѫ били скотовъдци до края на турския режимъ. Стадата сѫ бачували изъ дипленитѣ разклонения на Бабуна планина отъ Гюргевдень до Кръстовдень, a за кѫшла (зимуване) сѫ ги прекарвали изъ Сѣрско поле. И майсторитѣ сѫ гурбетували отъ началото на пролѣтьта до късна есень изъ предѣлитѣ на турската държава: солунско, катеринско, сѣрско, янинско и дунавски виляетъ (преди освобождението на България). Последнитѣ сѫ строили църкви, кѫщи, конаци, мостове, джамии. Въ майсторската група, подъ рѫководството
Фиг. 68. — с. Папрадища
на своя устабашия имало: зидари, мазачи, иконописци, рѣзбари, варджии, калджии. При градежа на нѣкои църква едни зидатъ, други правятъ варь или каль, други мзятъ, трети работятъ иконостаса, четвърти готвятъ иконитѣ. Имайки това предвидъ, никога не сгавало нужда устабашията да търси работни рѫце впоследствие. Всички работници сѫ въ групата съ време. Така: Георги Новачевски Джонгаръ като устабашия е построилъ църквата св. Спасъ въ София, въ гр. Щипъ и другаде. Между папрадишкитѣ мияци имало и зографи. Тѣхния родъ произхождалъ отъ с. Тресонче. Отъ тоя родъ сѫ велешкото семейство Зографови, които сѫ работили скопската църква св. Богородица, велешката св. Пантелей, Сараево (катедралата), вранската и други.
Селото Папрадища е разположено по южнитѣ склонове на Бабуна планина, подъ високия върхъ „Солунска глава".
250
Околностьта на селото е богата съ растителность: гъсти букови гори, папратъ, здравецъ и други. Секото си носи името отъ изобилната папратъ, която пълни околностьта. Селянитѣ сѫ собственици на парче нива, ливада и градина. Изобилната като кристалъ планинска вода, чистъ балкански възлухъ и южния пекъ на слънцето, правятъ климатътъ приятенъ и здравословенъ. Кѫщитѣ сѫ здрави каменни постройки на два етажа, покрити съ плочи и керамиди. Тѣ сѫ цѣли замъци, за предпазване отъ разбойнишки нападения. И тукъ мияцитѣ не бѣха спокойни отъ тия нападения. Отъ такъво едно нападение въ 1884 г. цѣлото село изгорѣ. Разбойницитѣ бѣха арнаутитѣ отъ кичевското село Заецъ и прилепското Църнилища.
Фиг. 69. — Папрадишко хоро
Селската църква е на името на св. Петъръ и Павелъ, построена отъ Георги Джонгаръ. Тя има корабовидна форма и е съ красивъ иконостасъ и художествени икони. Свещеницитѣ сѫ били двама: Хр. Дельовъ и Ив. Аврамовъ. Преди него е билъ свещ. Илия Тринчевъ. Училището отъ старо време е било българско. Старитѣ мѣстни учители сѫ били: Хр. Дельовъ, Ант. Галевъ и Хр. Поповъ.
Говорътъ на папрадищани е запазенъ чисто мияшки, сѫщо и носията. Мѫжетѣ съ бечви, кепе и кече на главата, a женитѣ въ красиво миячко облѣкло, съ ярки червени и жълти цвѣтове. Папрадища претендира да има по-красива изработка на женската носия, защото гурбетчиитѣ винаги сѫ донасяли отъ чужбина най-чиста и хубава коприна за своитѣ дъщери. Последнитѣ, още отъ 5-6 годишна възрасть, сѫ се грижили
251
за изработване на своята прикя, като, между другото, трѣбвало да приготвятъ 12 кошули, разно изпъстрени и предназначени за носене въ разни случаи и време.
Женитбитѣ ставали само между тѣхъ (мияцитѣ) въ село, или отъ Орѣше като сѫ взимали невѣсти, но по реда сѫ давали за тамъ свои моми. Годежитѣ и сватбитѣ тукъ сѫ измѣнили отчасти на мияшката традиция. Така гурбетчиитѣ майстори се годяватъ и женатъ отъ есеньта до края на зимата (св. Атанасъ); a скотовъдцитѣ — презъ лѣтото, когато се прибиратъ вече отъ кѫшла. Всички други обичаи: сватбени празднични, погребални и други сѫ чисто миячки.
Фиг. 70. — Свещ. Ив. Аврамовъ Чупаровъ
Последнитѣ година на турския режимъ Папрадища бѣ често тероризирано отъ агенти на сръбската пропаганда, во главе сръбскитѣ чети, които, подпомагани и отъ турската власть, бѣха се загнѣздили въ Азотъ. Въпрѣки честитѣ нападения на сръбскитѣ чети дене и ноще по пѫтища и друмища надъ папрадищани; въпрѣки скѫпитѣ жертви, въ лицето на Петъръ Чупаровъ и свещ. Ив. Аврамовъ, единъ самоотверженъ деецъ, който най-звѣрски биде съсеченъ на парчета отъ сърбитѣ и хвърленъ въ Вардара, мияшкитѣ села (Папрадища и Орѣше), не се подадоха на изкушенията на сърбското злато, нито се уплашиха отъ терора на сърбскитѣ чети;
252
тѣ до край запазиха своето национално самосъзнание и българското училище. При отстѫплението въ 1915 год. сърбитѣ изгорѣха цѣлото село.
Папрадища е дало следнитѣ свои интелигентни синове: Димитъръ Марковски (адвокатъ — София), Коста Станковъ (арх. София), Д-ръ Хр. Петровъ (София), Д-ръ Ал. Аврамовъ (София), Ант. Стеревъ (гимназ. у-ль), подполк. Борисъ Димитровъ, поручикъ Трайче Аврамовъ, Тома Чупаровъ, публиц., г-жа Костад. Чупарова (музик. академия).
Папрадишки фирми сѫ: тухл. фабрика Хр. Поповъ, тухл. фабрика Братя Марковски, Димитъръ Зографовъ (иконописецъ) Скопие и други. Папрадишката кйлония въ София брои до 25 кѫщи.
Ангелко Аврамовъ Чупаровъ е роденъ въ с. Папрадища презъ 1878 година. Той бѣше единъ отъ най-преданнитѣ мѣстни организационни дейци. Презъ есеньта на 1907 година, натоваренъ отъ районния войвода Миланъ Змията да отнесе едно писмо въ гр. Велесъ до градското рѫководно тѣло, тръгва отъ с. Бистрица за Велесъ. Обаче агенти на пропагандата изпращатъ деврието да го обискира. Деврието (група турски войници) настигатъ Ангелко Чупаровъ между селата Чашка и Еловецъ и поискватъ да го сбискиратъ. За да не попадне писмото въ рѫцетѣ на властьта, Ангелко Чупаровъ поглъща писмото и се застрелва.
Петъръ Чупаровъ е роденъ въ с. Папрадища презъ 1872 година. Той бѣше единъ отъ виднитѣ мѣстни дейци въ Азотъ, който до края на живота си остана вѣренъ и непокваренъ ратникъ на ВМРО. Много пѫти, минавайки презъ Богомила на пѫть за Велесъ, той е билъ предупреждаванъ: или да стане човѣкъ на пропагандата, или ще бѫде убитъ. Презъ м. септемврий 1910 година той тръгва за Велесъ да купи бакалски стоки. Минавайки презъ Богомила, на настояванията на сърбоманитѣ да стане тѣхенъ човѣкъ или ще бѫде убитъ, той имъ отговаря, че предпочита да бѫде убитъ отколкото да стане сърбоманинъ. Връщайки се отъ Велесъ, съ натоваренъ конь съ бакалска стока, Бабунски и четникътъ му Янко залавятъ Петъръ Чупаровъ, отвеждатъ го на пѫтя между Богомолила и Папрадища и го убиватъ, като му взематъ коня съ стоката. Следъ два-три дни домашнитѣ му го намиратъ промушенъ съ 15 щика. Най-после заканата на Иванъ Бабунски се изпълни, но и Петъръ Чупаровъ умрѣ на своя постъ, запазвайки гордо своя твърдъ мияшки родъ.
Въ тоя край пропагандата срещна най-сериозна и отчаяна съпротива въ лицето на младия и енергиченъ свещеникъ въ село Папрадища отецъ Иванъ Аврамовъ Чупаровъ, роденъ въ сѫщото село презъ 1880 година. Попъ Иванъ бѣше трънъ въ очитѣ на сърбоманитѣ отъ Богомила. Напраздни бѣха обещанията на пропагандата за моралнитѣ и материални облаги,
253
които ще добие попъ Иванъ, ако стане сърбоманинъ, напразни бѣха и заплашванията за убийството му. Попъ Иванъ не искаше да стане ренегатъ за нѣкакви мръсни наполеони, които му се предлагаха като месечна заплата отъ страна на пропагандата.
Фиг. 71. — Велко Мановъ
Въ разгара на борбата между ВМРО и сръбската пропаганда той вземаше активно участие противъ пропагандата. На нѣколко пѫти Григоръ Соколовъ обсажда кѫщата му, за да го залови, обаче попъ Иванъ все избѣгваше отъ село.
254
Следъ нѣколко засади най-после, презъ пролѣтьта на 1905 година, Григоръ Соколовъ обсажда ненадейно кѫщата на попъ Ивана, залавя го и го откарва въ село Мокрени, a отпосле въ балкана край с. Габровникъ. По заповѣдь на Григора четницитѣ му изкопватъ единъ трапъ, въ който поставятъ попъ Ивана, нахвърлятъ пръстьта, като по тоя начинъ остава да стърчи само главата на свещеника. Тъй заровенъ въ земята, попъ Иванъ преживява адски мѫки, но все пакъ отказва да стане агентъ на пропагандата, заявявайки, че е българинъ, a като го убиятъ, да изпратятъ коститѣ му въ бѣлградския музей, като кости на „прави сърбинъ". Това озлобява Григоръ, който дава заповѣдь да бѫде убитъ. Обаче поради настояванията на сърбоманитѣ отъ Богомила, които се опасяваха да не се ожесточатъ мияцитѣ отъ Папрадище и Орѣше, отъ една страна, и отъ друга да не се приложатъ и спрямо тѣхъ отъ страна, на организационната чета тия мѣрки, смекчаватъ Григора който най-сетне освобождава попъ Ивана подъ условие, че той ще остане пасивенъ зритель и не ще взема участие въ каквито и да било организационни работи. Следъ завръщането си въ Папрадища попъ Иванъ почва да спи съ „пушка при нозе" и впоследствие заедно съ Арсо Локвички и Нежиловския рѫководитель Гюро става постояненъ спѫтникъ на велешката чета, винаги готовъ да участвува въ нейнитѣ акции. Постояннитѣ заплашвания, отправяни до него отъ хората на пропагандата, не го стреснаха; неговата твърдость и решителность даваха голѣмъ куражъ на мияцитѣ отъ Орѣше и Папрадище.
На самия день 16 юний 1913 година при започването на военнитѣ действия между България и Сърбия, сръбската власть залавя велешкия свещеникъ Иванъ Аврамовъ Чупаровъ, родомъ отъ с. Папрадища, въ Азотъ, и следъ тежки изтезания го съсичатъ на парчета, следъ което хвърля останкитѣ му въ Вардаръ. Гражданитѣ отпосле намиратъ останкитѣ му низъ Вардаръ и ги погребватъ. Така отецъ Иванъ, единъ отъ най-вѣрнитѣ синове на ВМРО, завърши своята пастирска кариера и, като роденъ синъ на Македония, остана вѣренъ на твърдия си мияшки родъ и не стана „прави" сърбинъ.
Б. Орѣшко-миячка колония
Орѣше е заселено отъ мияци, преселници отъ селата: Могорче, Лазарополе, Тресонче, Гаре и др., преселени отъ преди 200 години. Селото брои 120 кѫщи, съ около 600 души население. Населението се занимава съ земедѣлие, понеже има обработна земя и като че ли отъ цѣлото миячко население, само орѣшани правятъ изключение — да сѫ земедѣлци. Друга часть отъ населението сѫ шивачи, майстори (зидари и строители), тухладжии и около 15—20 кѫщи бъкличари, които приготовляватъ: бъклици, гаванки, лъжици и др. дървени
255
издѣлия. Всички тия издѣлия се прибирали, презъ турския режимъ отъ Тасе Кюлявковъ, който ги доставялъ въ Солунъ, на известната фирма „Алатини", Отъ сѫщото съсловие имало 2 кѫщи преселени въ България (гр. Етрополе), кѫдето работѣли дървени домашни издѣлия. Презъ работния сезонъ, голѣма часть отъ мѫжкото население гурбетувало, изъ страната, като тухладжи и майстори. Въ България има около 20—30 кѫщи, орѣшки семейства, отъ които въ София само 15 кѫщи. Макаръ и много отдалечени отъ своитѣ родни огнища (рѣканско), орѣшкитѣ мияци сѫ запазили чисти всички
Фиг. 72. — Орѣшко-Папрадишки хоръ
свои стари обичаи, носия и езикъ, изобщо цѣлия битъ, сватбитѣ и тукъ ставатъ на Петровденъ и голѣма Богородица (15 августъ ст. ст.). Селската църква е на името на св. Богородица. Училище има до IV-то отдѣление. Миячкитѣ жени отъ Орѣше и Папрадища тѫчеха изкуствени пояси, подвески, които се продаваха на велешкия пазаръ по за 5—7 гроша (пояситѣ), изпъстрени съ разноцвѣтни прежди. Малко сѫ интелигентнитѣ сили отъ Орѣше. Въ Москва се подвизава като писатель Крумъ П. Кюлявковъ, синъ на председателя на орѣшко-папрадишко братство, който пласиралъ своитѣ книги, издавани на български въ Украйнската область, между запазенитѣ нѣколко български селища; 2) Миненъ инженеръ
256
Тодоръ К. В. 3) технич. строитель В. Терзиевъ. 4) Дончо Моневъ Катининъ.
Въ София, орѣшката имиграция заедно съ папрадишката, образуватъ едно общо братство, подъ името: „миячко папрадишко-орѣшко братство". То е основано презъ 1921 г. и има свой печатъ, по срѣдата съ миячка и миякъ, въ национална носия. На Петровдень братството празднува патронния си день, a на Богородица става общъ изледъ. На чело на братството днесъ стоять: Павелъ М. Кюлявковъ (председатель), Никола Марковъ (секретарь), Пано В. Арсовъ и съветници: Андонъ Павловъ, Дончо Маневъ.
Макаръ и отдалечени тия две мияшки колонии отъ общата область (рѣка), качествата мияшки по сила, юначество, решителность и смѣлость, които рѣзко избиватъ въ характера на рѣканскитѣ мияци и тукъ сѫ очебиющи. Между десетината български селища, находящи се въ „Азотъ", мияцитѣ геройски се бориха срещу сръбскитѣ чети, отстоявайки своитѣ национални чувства, макаръ и съ цената на скъпи свои жертви. Още по-рано, по време на възраждането, пакъ мияшки хора излѣзнаха насреща подкупенитѣ турски разбойници отъ гръцкия владика, въ лицето на Селимъ ага, който плашеше и трепаше поповетѣ, да не се отказватъ отъ патриаршията. Мано Кюлявковъ съ Андрея Кюлявковъ и Хр. Кющеровъ заклаха Селимъ ага съ цѣлото му семейство, добитъка му, даже и кокошкитѣ. Предадени за това убийство, осѫдени бѣха на 101 год. и излежавайки наказанието си въ солунското „Канли Куле", продупчватъ стенитѣ на затвора и въ 1879 год. избѣгватъ въ България. Синъ на Мано Кюлявковъ е днешния председатель на братството, г. Пано Кюлявковъ.
XXXV. Единъ паралелъ: положението на мияцитѣ въ политическо, економическо и просвѣтно отношение нѣкога (въ турския режимъ) и днесъ (подъ сръбския режимъ).
A. (Политическото положение)
I. Политическото положение въ турско. Наистина бѣше дотежало вече на народа подъ турския режимъ; цѣли петь вѣка да робуватъ не е малко. Рѣканско, обаче, лишено отъ турско или албанско население въ своитѣ селища, бѣха пълновластни господари на животъ и имотъ; нѣщо даже повече; тѣ бѣха съ превилигировано положение спрѣмо своитѣ съседи. Имаха свобода, дарена отъ султанитѣ, за оказана услуга, да носятъ орѫжие. Не плащаха и никакви данъци; не служеха военната повинность; не можеше турчинъ или арнаутинъ да остане да пренощува въ миячко селище, безъ разрешение на своитѣ първенци (Томо кяя, Гюрчинъ, Сарджо и др.). Сарджо отъ Тресонче „со стапъ ѝ тералъ, како нѣкои
257
кучина турцитѣ и арнаутитѣ", ако оставали на квартира въ селото, безъ негово знание. Тукъ, въ Мала рѣка, организационнитѣ чети, на революц. организация, когато се движеха изъ околията, считаха се по-сигурни, защото нѣмаше кои да ги обезпокоява, — нѣмаше нито турци, нито арнаути. Едно зло бѣ за страната; разбойническото нападение отъ арнаути за плячка, но него го изкупваха или съ дерудеджилъкъ, или лично съ сеймени (пазачи). Населението, обаче, се ползуваше съ пълна свобода за своитѣ културни прояви. Никой не ги закачаше, гонѣше, нито преследваше за езика, вѣрата, обичаитѣ. Служеха си съ свои попове и учители по църкви и училища и децата се учеха на свои матерния езикъ (български). Духовно признаваха св. Екзархия, съ нейнъ представитель, y дебърската епархия, българския владика.
II. Политич. положение подъ сръбския режимъ. Сърбитѣ знаеха отъ опитъ, още отъ турския режимъ, когато се силѣха да проникнатъ съ своята пропаганда въ миячката область, — че ще иматъ работа съ едно опорито племе, за туй още отъ първия день на своето „владичество" си послужиха съ мечъ и огънь. Така тѣ безмилостно и по най-звѣрски начинъ избиха и насѣкоха на парчета игумена на манастира св. Ив. Бигоръ; свещеницитѣ отъ с. Тресонче, Лазарополе и др. На чело на тия убийства стоеше „блаженнопочившия" патриархъ „Варнава", тогава велешко-дебърски замѣстникъ на гръцката патриаршия. Той, лично, рѫководѣше терора и убийствата надъ мирното миячко население. За да покаже силата си и своята некултурность, като човѣкъ, колко повече, като духовникъ, заповѣдва: да окачятъ портретитѣ на българския екзархъ Иосифъ и дебърския владика Козма, въ манастирскитѣ нуждници, защото споредъ думитѣ му, тѣ за тамъ сѫ били достойни. Подъ най-голѣмъ страхъ на наказание на поповетѣ бѣ даденъ списъкъ, споредъ който ще даватъ кръстнитѣ имена на новороденитѣ деда (Душанъ, Урошъ, Милутинъ, Драгутинъ и др.). Забрани се на мало и голѣмо да говори на матерния си езикъ — „трѣбва да се прича сръбски". Въ училището се прилагаха надъ децата страшни инквизиции, за да учатъ сръбски, изгориха се и унищожиха всички книги български и y когото се намѣреше българска книга, тежко му. Заповѣдано бѣ да носятъ „шайкачи" (сръбски капи) на главата a поповетѣ сръбски шапки. Заповѣдано бѣ да славятъ „слава" по сръбски. Гонѣше се праздникътъ св. св. Кирилъ и Методий, както и празднуването именни дни. Забраниха се коледуване, суровакане и други обичаи, понеже били „бугарски". За всѣка българска дума или пѣене, се налагаха глоби и наказания.
Б. (Иконом. положение)
I. Иконом. положение подъ турски режимъ. Както се знае, голѣма часть отъ мияцитѣ бѣха кяи и собственици на хиляди глави овце и коне, които свободно се движѣха съ
258
своитѣ стада есенъ и зиме къмъ солунско-сѣрско поле, a пролѣтно и лѣтно къмъ роднитѣ огнища. Тогава тѣ свободно посещаваха всички пазари и вършеха своята търговия съ масло, сирене, кашкавалъ, вълна. Тогава скотовъдството цъвтѣше и стопанитѣ се радваха на пълни кесии съ злато. A видохме какъ бѣха почитани и уважавани голѣмитѣ кяи и отъ турци и имаха влияние предъ властитѣ въ Дебъръ, Битоля, Солунъ и Цариградъ. Мнозина отъ кяитѣ бѣха стопани на собствени гори и пасбища. A съсловията: майстори, млѣкари, терзии (шивачи) и други сѫщо излиза по гурбетъ, изъ предѣлитѣ на турската държава и задъ граница и като припечелѣха нѣкоя пара, връщаха се при семействата си, готвейки се за тържества сватбени и годежни. A тия тържества продължаваха не день и два, a съ цѣли седмици, като се донасяше първокачествена ракия и вино чакъ отъ Ениджевардаръ. Тогава младитѣ булки бѣха обсипвани съ златни пари и украшения.
II. Иконом. положение подъ сръбския режимъ. Разпокѫсана Македония между сърби и гърци, тури преграда (граница) на пѫтя, що водѣше отъ Рѣка къмъ солунско поле. Тази преграда най-много я почувствуваха мияцитѣ. Кяитѣ не могатъ вече да прекарватъ своитѣ стада презъ есеньта къмъ вардарията, a пролѣть — къмъ родното мѣсто. Майстори, шивачи, млѣкари и другитѣ занаяи, които сѫщо гурбетсвуваха изъ солунско, воденско, енидже-вардарско, сѣрско, драмско и пр. — сѫ затворени по своитѣ домове, защото поменатитѣ градове сѫ въ гръцка територия. Гурбетчии за вънъ отъ граница не се пропускатъ. И кога гледашъ, цѣлото мѫжко население, годно за работа и печалба, остава въ своя край и бидейки лишенъ отъ плодородна земя, страдатъ икономически, и просто мизерствуватъ.
Освенъ туй отнета е и гората отъ собственицитѣ — обявена е за държавна и хората сѫ принудени да купуватъ дърва, да ходятъ 4—5 часа далечъ. И така сръбския режимъ въ миячката область, докара населението до просяшка тояга, просто да мизерствува, за да сме свидетели, какъ то плаче и търси съ сълзи на очитѣ нѣкогашното, турско време когато просто блаженствуваше икономически.
В. Просвѣтното дѣло нѣкога и сега.
И въ просвѣтно отношение, презъ турския режимъ, рѣканско бѣше на завидно положение. Въ всѣко почти село, особено въ Мала рѣка, имахме училище първоначално, a въ Галичникъ и Лазарополе — класове. Въ манастира св. Ив. Бигоръ пъкъ щѣхме да имаме пълна прогимназия, при нея и пансионъ. Персонала бѣ назначенъ. Балканската война попрѣчи за неговото откриване. Въ Галичникъ, Лазарополе, Гари и Тресонче имахме по нѣколко души учители. Броятъ на училищата тогава бѣ 17, съ 26 учители, 3 учителки (всичко 29), a броя на ученицитѣ: 436 момчета и 255 момичети; всичко 691 души.
259
Днесъ нѣма и половината отъ учащи и учащитѣ ce. И обяснимо е, y стара Сърбия учебното дѣло е на заденъ планъ, та тукъ ли то ще има успѣхъ. Практиката y сърбитѣ е на 3—4—5 села да иматъ едно училище. Ето защо, тѣ се чудѣха, като гледаха, презъ време на Балканската война, „У всѣко село „школа". Въ цѣлата рѣканска область нѣма класно училище. Лишени сѫ отъ класно училище и въ гр. Крушово, дето въ турско имахме пълна прогимназия. Днесъ и въ с. Папрадище липсва училище. Такава е днешната картина.
* * *
Сравнителна таблица на населението презъ турския режимъ и днесъ (сръбския)
260
[[ Название на селищата, Презъ турския режимъ, Презъ сърбския режимъ
Мала Рѣка, Жорноница, Видуше, Болетинъ, Требища, Битуше, Вельобърдо, Ростуше, Аджиевци, Присойница, Скудрине, Янче, Лазарополе, Тресонче, Селце, Росоки, Сушица, Галичникъ, Гари, Осой, Могорче, Долно Мелничани, Горно „ , Косоврасто Горно, „ Долно, Голѣма Рѣка, Киченица, Бѣличица, Вълковия, Селце, Върбелъ, Търница, Богдево, Ничпуръ, Бродецъ, Нивица, Бабонье, Жужнье, Греканье, Рибница, Речь, Стрезимиръ, Щировица, Танушане, Дѫбово, Никьорово, Зълвайско, Кракорница, Стройче ]]
Отъ горната сравнителна таблица личи, че презъ турския режимъ рѣканско броеше (споредъ екзархийската статистика) 12.015 християни и 6.265 мухамедани въ Мала рѣка; 3.241 християни, 3.738 мухамедани въ Голѣма рѣка; или всичко въ рѣканско имало 15,256 християни и 10.303 мухамедани; общо 25.559 души. A презъ сърбския режимъ имаме: въ Мала рѣка 8.690 християни, 5.502 мухамедани; всичко 14.192 души. Голѣма рѣка брои 1.486 / 10.176 християни, 1.091 / 65.193
мухамедани; всичко 2.577 д. (споредъ статистически сведения на сърбския ученъ посърбенъ галичанецъ Смиленковикъ):
261
Или общо намаление на цѣлото рѣканско население е съ 8.710 души. Кѫде се губятъ тия 8.710 души за християнското население може да се предполага, че сѫ изселени другаде въ страната, дето намиратъ поминъкъ (главно въ Скопе), a за мохамеданитѣ (арнаути) — или сѫ убити и изчезнали презъ войнитѣ; или нѣкои сѫ изселени въ Албания или другаде изъ страната за по-добъръ поминъкъ.
Ето такава е картината на тоя красивъ и цвѣтущъ нѣкога миячки край. Сѫдба! Ако това положение продължава, ще сме свидетели само на жалки спомени отъ тоя миль славяно-български край, който клони на изчезване.
* * *
A ето що четемъ за положението въ рѣканско подъ сръбска власть отъ Р. Огняновичъ, въ кратката му книжка за Галичникъ (отъ 1912 г. — 1922 г.). И презъ сръбския режимъ на лице съ старитѣ разбойнишки обири. Презъ 1914—15—19 и 20 г. сѫ ставали голѣми обири и убийства. Презъ 1920 г. Галичани сѫ държали повече сеймени отколкото въ турския режимъ и сѫ платили 600 напалеона дерудеджийски данъкъ. 2) Голѣмитѣ прѣчки на кяитѣ да прекарватъ стадата си въ солунско на кѫшла, накарало последнитѣ да ликвидиратъ съ вѣковното свое скотовъдство. 3) Лишено населението отъ тоя поминъкъ, принудено е масово да имигрира въ странство, но имъ се правятъ прѣчки съ паспортитѣ. 4) Друго зло е било: oбявяватъ за държавна цѣлата горска область. Населението, лишено отъ свои гори, принудено е било да ходи по 5—6 часа далекъ къмъ Бѣличица, Никифорово и Маврово, за да купува дърва за горене. 5) И просвѣтното дѣло е отишло назадъ, споредъ миналото. Учителския кадъръ е билъ ленивъ и безъ солидно образование. 6) И данъцитѣ прѣкомѣрно тежки сѫ били за населението. Въ заключение Огняновичъ казва: „Като синъ на тоя край (той е галичанинъ) написахъ тия редове, за да се види какъ и що се работѣло въ тоя край и пр.
262
Дѣдо Аврамъ Чальовски
Да се пише книга за мияцитѣ и да не се спомене името на най-крупния индустриалецъ, чадо на рѣканския край, считамъ за голѣмъ непростенъ грѣхъ. Съ долнитѣ нѣколко реда, адмирирайки бѣловласия индустриалецъ, целя не толкозъ на похвалнитѣ слова, колкото да изтъкна на днешното и бѫдещо поколение, какво е сторилъ единъ макаръ и нешколуванъ, но природно надаренъ умъ, какъвто притежава галичанина Дѣдо Аврамъ Чальовски, който съ своитѣ предприятия е гордость не само на племето мияци, но и на цѣлата ни българщина.
Отъ дребенъ бакалинъ, ние виждаме дѣдо Аврамъ единъ отъ най-крупнитѣ индустриалци въ страната. Той открива първата фабрика за производство на тахънъ-халва и разни захарни издѣлия. Подпомаганъ по-късно въ работата отъ синоветѣ си Евстратий и Емануилъ, „дѣдо Аврамъ" открива и създава друга фабрика за растителни масла и гликоза въ гр. Бургазъ, която по капацитета на производството си е най-голѣма не само y насъ, но и въ останалитѣ балкански държави. A напоследъкъ, макаръ и на преклонна възрасть, гради нова фабрика, въ мѣстностьта при гара Искъръ, за производство на гликоза.
Че добре се цени дейностьта на г. Авр. Чальовски све дочатъ голѣмия брой медали и дипломи отъ разнитѣ изложения, станали въ Лондонъ, Милано, Парижъ, Атина, Солунъ, Пловдивъ и пр.
263
Напоследъкъ Г-нъ Аврамъ М. Чальовски е билъ удостоенъ съ благоволението на H. В. Царя да получи рескриптъ „за придворенъ доставчикъ на захарни издѣлия и растителни масла". Той е награденъ и съ множество ордени и др. п. отличия.
Колкото „Дѣдо Аврамъ" всецѣло да се е отдалъ на индустрията, все пакъ не е забравилъ и не забравя своя дългъ къмъ ближния си — всѣки страдащъ намира утѣха въ неговия домъ. Днесъ отъ неговото предприяте се препитаватъ ежедневно около 1000 души. Това сѫ цѣло селище отъ 200 кѫщи, по 5 души отъ кѫща = 1000 души. Това сѫ работници и служащи въ 9-тѣ магазина и фабрикитѣ, отъ които 5 — въ София, 3 — Бургасъ, 1 — Пловдивъ.
Дѣдо Аврамъ е билъ винаги отзивчивъ и съ своята благотворителность къмъ книжовни предприятия.
Така това мияшко чедо прави честь не само на племето си, но и на цѣлата ни нация. Хвала и честь на дѣдо Аврама Чальовски!
263
XXXVI. Карта на Рѣканската область
Пропуснати бележки
1) Божилъ Аврамовъ (на стр. 236) се отнася къмъ отд. VII (Дейци отъ по-ново време).
2) Дѣдо Софре отъ с. Янче цѣли 30 г. разнася братствена кутия, за помощь на манастира св. Ив. Бигоръ.
3) По технически причини размѣстени сѫ нѣкои клишета и сѫ допуснати тукъ-тамъ печатни грѣшки, за което просимъ извинение.
4) На стр. 150, образътъ № 41, е на Яковъ Кеноски.
5) Стр. 139, образъ № 37, е на галичко-рѣканското револ. началство.
6) Стр. 108, образъ № 28, е носия отъ Галичникъ.