I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
 

3. ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕ И ЧАСТИЧНО ПРЕЗАСЕЛВАНЕ С БЪЛГАРИ НА ГРАДОВЕТЕ И КРЕПОСТНИТЕ СЕЛИЩА. ОБОБЩЕНИ РЕЗУЛТАТИ ЗА ЗАГУБАТА НА СЕЛСКО И ГРАДСКО НАСЕЛЕНИЕ

Б.

Градове: Видин, Пловдив, Стара Загора, София, Кюстендил, Скопие, Битоля, Сяр, Одрин, Солун, Никопол, Костур (Герилец, Хоталич, Крушуна)

Във видинските военни събития винаги играело роля политическото съзнание и поведение на българските граждани, а това неминуемо се отразявало на съдбата им. Ето съкратената летопис за превземането на Видин през първата половина на XV век:

1396 г. Кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд след голяма битка пред града овладяват крепостта му, избиват всички заловени турци. Иван Срацимир застава на страната на кръстоносците, но след разбиването им при Никопол Видин отново е турски. Срацимир е пленен, гражданството, оцеляло след отмъстителното клане, отведено в робство.

1412 г. Известно време преди тази дата Муса Челеби, един от синовете на Баязид I и претендент за престола, водейки собствени войни срещу братята си и за да си осигури подвластни територии и градове, изтръгнал Видин от ръцете на султанския гарнизон. Но през 1412 г. градът и околностите му организирали, изглежда, въстание. Муса разбива въстаниците и овладява града. След неговата смърт, 1413 г., султанските войски отново се настаняват във Видин.

През 1425 г. кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд, водещи със себе си и сина на Иван Шишман — Фружин, — след тежка битка пред града овладяват крепостта. Обаче по-нататъшният неуспех и отстъплението им позволяват на турците да завземат обратно Видин.

В 1444 г. кръстоносните войски на полския крал Владислав Ягело след кръвопролитие сражение превземат града и оставят гарнизон. Но последвалата при Варна военна катастрофа връща бившата Срацимирова столица пак под властта на турците [143]. При всяко ново завладяване градските квартали на Видин били разрушавани и опожарявани, а жителите, особено по-заможните, ограбвани по средновековните закони на завоеванието. И това естествено разорило и обезличило стопански града. Но още по-важно е, че в продължение на 50 години неговият жителски състав е бил многократно отчасти избиван, а в мнозинството си отвличан в плен и робство. Заставайки по собствено желание на страната на кръстоносците или по принуда подпомагайки Муса Челеби или султанския гарнизон, той при всяка промяна на настанилия се в крепостта завоевател понасял ударите на неговото отмъщение, особено от турците: хората били клани като добитък дори и при обещание, че животът ще им бъде подарен, а в мнозинството си отвличани в робство. Съвременните османски и византийски хронисти описват Муса Челеби като изключително жесток и последователен изтребител на покореното българско население, което не само избивал, но преди всичко отвличал на големи маси. Тази страна на неговите военни операции във Видин и Видинско през 1412 или началото на 1413 г. е отбелязана от един сръбски летописец, който съобщава с дата 23 април 1413 г.: «Муса победи българите и ги изсели» [144]. В течение на 50 години Видин загубил не само потомците на кореняците граждани от XIV век, но променял основно два-три пъти жителския си състав. И ако между две завоевания все пак се понабирало малко градско население, то е идвало от селата и в повечето случаи не без принудата на военните власти. Те виждали неизбежната необходимост да се поддържат занаятчийското производство, продоволствието и транспортът по сухо и по вода, за да бъдат задоволявани елементарните нужди на административните служби, на гарнизона, на крепостта и на турската колония. Тези нови граждани не ще да са били много, защото и районът на Видин бил по същия начин и през същите военни събития обезлюден, пълен с пустеещи мезри около 1480 г. Към видинския по това време вилает се числели няколко села [145]. Нарисуваната тук картина се потвърждава с извънредна сила от влезлия наскоро в научно обръщение цялостен опис на ленните владения във Видинския санджак от 1454 г. Той отразява жителския състав на Видин десет години след последното превземане на града от турците при изтласкването на кръстоносците от него в 1444 г. Без съмнение българите от града, които участвували на страната на полските и унгарските кръстоносци при избиването на турските защитници на крепостта и на турските жители, сега след възстановяването на османската власт или били загинали, или са били отведени в робство. Затова Видин към 1454 — 1455 г. имал 187 български домакинства и 37 вдовици; турските домакинства били 159 [146]. Такива били последиците за Видин от освобождаването му чрез оръжието на крал Владислав Ягело. Близко до ума е, че веднага след завръщането на турците и след тяхната наказателна акция в края на 1444 г. градът едва ли е наброявал повече от 10 — 20 български семейства, спасили се с бягство по селата по време на клането. Не е изключено обаче това да са били доведени насила селяни, за да извършват работа, свързана с нуждите на османското управление. Следващите по време демографски сведения за Видин са чак от 1542 г., т. е. 146 години, подир първото му разорение от военни действия и изселвания, които вземаме под внимание, или, иначе казано, в друг исторически период при променени стопански условия. Сведенията сочат 296 домакинства на българи и власи, 13 вдовици и 28 пришелци [147]. Числата дават да се разбере, че градът далеч не е възстановил числения си състав от XIV век. Отбелязаните 23 пришелци, които явно са дошли тук след предходното персонално преброяване на домакинствата, показват как се е попълвал градският състав и в по-раншните десетилетия.

Пловдив. «Когато покорили Пловдив, турците изпъдили християните, които населили Станимака и околните някои села» [148]. Броят на жителите в този наистина голям средновековен град не може да се определи направо с конкретно число, тъй като засега липсват данни с някаква статистическа стойност за XV век. Занаятчийските производства, многоотрасловата търговия със занаятчийски стоки, зърнени храни, вино, кожи, мед, восък, жив добитък, вълна и други селскостопански произведения, издръжката на многочисления постоянен гарнизон в голямата крепост, военноадминистративните служби, управляващи областта, финансовите м съдебните учреждения — всичко това привличало в града население в течение на векове. Крепостта имала вътрешен град, добре очертан от основите на крепостните стени (дн. Небет и Джамбаз тепе със старинния квартал на възрожденски Пловдив). В него през XIII век, а естествено и през следващото столетие живеели болярите и богатите търговци [149]. Между хълмовете и река Марица се разполагали още от византийско време няколко квартала, където живеела основната маса от гражданите и където бали работилниците, търговските заведения, складовете и тържищата. Пловдив бил превзет през 1364 г. [150] (За превземането на Пловдив от турците има две дати — 1364 и 1362 г.) Прокудените му жители се заселили в Станимака (дн. Асеновград) и в някои околни села.

Той запазил и под османска власт своето значение на областно средище; бил на няколко пъти временно седалище на главната военна квартира, резиденция на самите султани и на тяхната подвижна канцелария, към която естествено се стичали висши военни, административни, финансови, съдебни и ислямски църковни сановници със своите придружители, чуждестранни пратеничества и пр. Тук идвали и тълпи от кандидати за получаване на ленни владения в отмяна за техните военни заслуги. Така било например през 1445, 1453, 1453 и 1456 г. [151]. Разбира се, всичко това предизвиквало повишена нужда от работна, изпълнителска ръка и засилвало стопанския живот на града. И би могло да се очаква една значителна наличност и участие на българско население в този градски живот. Оказва се обаче, че не е било така. За това сигурно е допринесъл и Муса Челеби, който след 1410 г. тръгнал със своите войски из Тракия да завоюва за себе си градове и земи. Тон превзел отново Пловдив, разрушил окончателно крепостта и вътрешния град, ограбил християнското население и после го отвел в робство, както правел винаги [152]. Последиците от това допълнително или повторно обезлюдяване на града могат да се доловят по косвен път (вж. обр. 11).

Споменаваните вече отчетни ведомости за данъка джизие (от християните) в Румелия от 1493 г. съдържат и една ведомост за «Пловдив заедно с вилаета и село Черновой», откъдето е събран данък едва от 821 домакинства [153]. Какво означава това? Преди всичко няма грешка в разчитането на облагаемия ареал — на първо място стои градът Пловдив, а след това вилаетът, към който е прибавено и едно село, вероятно допълнително обложено или отчетено в този вилает, макар да се е числяло към някой друг съседен. Тази формула за града и за вилаета се повтаря десетки пъти във ведомостите и означава както във всички други случаи, така и за Пловдив, че неговите домакинства са включени в общия брой за вилаета. Това впрочем се вижда както от рекапитулационните сборове в края на ведомостите, така и от факта, че другаде, на отделно място, не се записват данни само за съответните градове. Но за да разберем какво означават 821 домакинства за Пловдивски вилает и Пловдив, трябва да очертаем неговата територия въз основа на документи от 1477 и 1496 г. Тя съвпада с площта на днешния Пловдивски окръг (без района на Първомайско), но увеличена с целия Пазарджишки район (без най-югозападната му родопска част) и с голяма част от Самоковско със самия Самоков [154].

Върху земите на такава голяма област при нормални условия на развитие през средновековието би следвало да има около 200 селища. Ако пресметнем по приетата вече норма от 43 домакинства във всяко от тях, биха се получили общо 8030 домакинства, а те са били към 1490 г. само 821. За съжаление броят на селата в тази област от същото време не е известен, но от запазените сведения за повече от двадесет такива се вижда, че те не са загубили старите си български имена и жителите от българска народност [155]. Така че колкото и обезлюдена да е била тази част на Тракийската низина, все пак трябва да разпределим споменатите 821 домакинства поне между няколко десетки села (а не знаем дали не са били и повече) и Самоков и Пловдив. По-големият брой от домакинствата естествено ще се падне на селата. Но както и да групираме домакинствата по селища — дори само по 20 — 30 домакинства в селище, едва ли за Пловдив ще останат 50 — 60. Показателно е, че от 1364 до 1490 г., или в течение на 126 години, градът, след като е загубил старите си жители християни, не е могъл да възстанови дори и малка част от тях. Не бива да се забравя, че само вътрешният град на Пловдив (площта на Небет тепе и Джамбаз тепе) е бил достатъчно пространен и застроен с жилищни сгради за 200 — 300 домакинства най-малко.

Нищожният брой християнски домакинства в Пловдив през 1490 г. се потвърждава от факта, че още 141 години по-късно, а именно в 1634 г., числото на българските домакинства (без гръцките, арменските и еврейските) според регистъра за джизието е било едва 210 [156]. Докато по същото време, 1636 г., в най-малкото и забутано в Странджанско черноморско градче Ахтопол били обложени 336 гръцки домакинства [157]. Това показва, че старото местно гражданство се е запазило през и след османското нашествие поради благоприятна случайност. Ахтопол може да послужи като мярка за сравнение в две посоки: приблизително колко жители е могло да има едно малко градче преди османското нашествие, а оттам колко повече са били населени големите градове и следователно — колко наистина жалък е броят на българските домакинства в Пловдив от XV до XVII век включително.

Между града и неговата област съществуват общи връзки на демографска закономерност. Техният анализ може да помогне за още по-ясно очертаване размерите и значението на обезбългаряването на вилаета Пловдив. На точно същата територия, без частта от Самоковско, която е неопределима, почти след четири столетия — към 1885 г., е имало 304 селища с общо 116 622 жители в 23 324 условни домакинства, приети от нас по пет души [158]. А 80 години по-късно, т. е. в 1965 г., на същата територия в двата района, пак без частта от Самоковско, населението е вече 942 000, което се равнява на 188 400 условни домакинства [159]. В първия период — от 1490 до 1885 г., българското население в определения вече ареал се е увеличило над 28,4 пъти. Това означава, че в течение на четири столетия то се е удвоявало през всеки 141/2 години. От гледището на човешката популационна биология такъв растеж е невъзможен. През втория период — от 1885 до 1965 г., значи за 80 години, населението се увеличило повече от 8,2 пъти, което ще рече, че се е удвоявало на всеки 9 години и 10 месеца. И тези числа са абсурдни като показатели за естествен прираст на коренното население. Защото, ако приложим тези темпове на естествено възпроизводство за цялата българска народност във всички български земи, към 1885 г. тя би трябвало да брои най-малко 28 милиона души, а през 1965 г. — над 200 милиона. Абсурдът обаче изчезва, когато обясним неимоверно бързото нарастване на българското население с приток на заселници от други краища на страната. Притокът е бил непрекъснат от XVI век нататък дори до наше време. Но именно този приток подчертава колко силно обезлюден е бил вилает Филибе към 1490 г. Същевременно това явление изтъква колко благоприятна е била областта в поселищно отношение и колко много българско население е могла да изхранва тя преди османското нашествие. Защото твърде естествено е преди това събитие български селяни да са се устремявали към тази област и да са се настанявали в нея нагъсто.

От 1885 до 1965 г. увеличението е над осем пъти, като се е удвоявало през около 10 години. Ако пренесем това темпо на възпроизводство на населението върху цялата страна, днес българската народност би трябвало да брои две-три десетки милиона души. Абсурдността на изчислението говори ясно, че във вилаета Филибе, а по-късно в районите Пловдивски и Пазарджишки е имало векове поред механичен прираст, тоест приток на население от други области, и то в много голям брой поради благоприятните условия за земеделие. Тези условия са били налице и през българското средновековие и следователно областта и град Пловдив са били гъсто заселени допреди XV век. Оттук проличава, че и човешките загуби на вилает Филибе са били огромни — равни практически на пълно обезлюдяване.
 

Стара Загора. Подобна била участта на средновековната крепост и град Боруй, средище на българска военноадминистративна единица и място за занаятчийски производства и търговия като Пловдив, но в по-малки размери. Неговото значение като град и областно тържище се очертава от множество единични и колективни монетни находки вътре в него и из околностите му до XIV век, а също и от свидетелствата на средновековни хронисти от западен произход, които са го посещавали [160]. Градът паднал след ожесточена отбрана в турски ръце и крепост му, изглежда, била разрушена през 1364 г. Той също така загубил българското си население. През XV и XVI век в него едва ли са живели няколко български семейства. Защото чак към 1634 г. според регистъра за джизието на Боруй — вече Ески Хисар или Загра-и атик — са отбелязани само 50 домакинства [161], тоест колкото в едно средно тогавашно село. Това обезбългаряване на Пловдив и Стара 3агора отговаря точно на процеса в цяла Северна Тракия, за който се спомена при разглеждането на мезрите, пустеещите села и селищата, колонизирани с турци.
 

София през средновековието била обградена с крепост, която защищавала застроена и обитаема площ за около 500 домакинства независимо от възможното заселване извън градските стени. През XIV век градът продължавал да се развива като военноадминистративно средище и като важен стопански възел на най-големите балкански пътища. Средновековният Средец бил и много силна опора на Втората българска държава. Сам Иван Шишман се притекъл на помощ, за да задържи крепостта и подсили отбраната й срещу османските войски. Когато в 1382 г. градът паднал в турски ръце, той би според свидетелството на самия му завоевател Лала Шахин оживено занаятчийско и търговско средище с големи чаршии. Многобройното гражданство, което се съпротивлявало дълго и ожесточено при обсадата, било отчасти избито, отчасти отведено в робство. София запазила значението си на управляващо средище на вилает, въведени били първите османски колонисти, а крепостта, най-голяма по площ в България, била разрушена още преди 1433 г. В течение на 60 години — до 1443 г., отново дошли български заселници и започнало бавно възстановяване на градския стопански живот. Но през споменатата година из западните български земи шествували сборните кръстоносни войски на Владислав III Ягело и Ян Хуниади, решили да изтласкат окончателно османците от Балканския полуостров. Армията, водена от Хуниади, пресякла Западните покрайнини и завладяла София. Софийските граждани отхвърлили властта на султана, застанали на страната на кръстоносците и ги подпомагали. Но след техния неуспех някъде около Ихтиман и оттеглянето им зад Дунава върху града се изляла с всичка сила яростта на възвърналите се турци. Заловените в него българи били изклани начело с митрополита им. За втори път, изглежда, османската власт колонизирала града с турци и го обезбългарила. Тези основни и внезапни промени в народностния му състав били съпроводени с двукратно опожаряване и разрушаване на жилищни и обществени сгради [162].

Отвличането в плен на граждани от София и на цели групи селски домакинства от софийската област през различните десетилетия между 1382 и 1450 г. е оставило в ленните описи ясни следи. В кратките описи за Софийско, съставени към 1444-1445 г., е отбелязана една съвсем пуста мезра, за която регистраторът съобщава, че липсвала в предходния по-стар опис. Такива случаи има с десетки в тези документи и няколко случая са от Софийско [163]. Понякога изчезналите села и техните землища се изплъзвали от вниманието на описвача, понеже нямало кой да му даде сведения за съответния обект. Оказало се, обаче, че мезрата «от старо време» била записана във владелческия документ (берат) на един тимариот и затова регистраторът я определя като негова. Следователно мезрата била твърде стара, възникнала като резултат от завладяването на Ссфия, когато османските военни отреди квартирували и се движили из Софийското поле. Името на мезрата е твърде характерно и се свързва пряко с действията на войскови части по селата. Тя се нарича на турски «мезра есирлер», което значи «мезра на пленниците» [164]. Описвачът е възприел това име било от местни осведомители, било от владелческия документ на тимариота, който е присъствувал при описанието. От същия най-ранен период на османското владичество в Софийско са повечето мезри от тази област [165].

Както изглежда, имало е пострадали села и през по-късни десетилетия. В поменатия опис от 1444-1445 г., явно въз основа на по-стария регистър, е записано «село Владешница», тоест една пълноценна ленна единица в миналото. Но в момента на новото й записване състоянието й се променило — «пусто и разрушено е. Орница е на споменатите села» (Костинброд и др.) [166]. Подобен е случаят и със село Свети Врач (Световрачене), описан пак в регистрите от 1444-1445 г. Именно в тях то е означено като село с 19 домакинства и 4 вдовици и с определена феодална рента. Но в по-късна добавка към описанието от 1450 г. се казва: «сега селото е разрушено и не се владее от никого», естествено, понеже нямало жители. Затова престава да бъде лен [167]. Не е изключено бедата да е постигнала тези села въз връзка с превземането на София от Ян Хуниади в 1443 г. и участието на местното население в една или друга степен в борбата срещу турците. Издирените по-късно от завоевателите селски бойни групи или малки отреди, подпомагали кръстоносците, са били наказани чрез изселване и заробване. Впрочем тези мерки, в изпълнение на нарочна султанска заповед, са засегнали и други райони на Софийско, а според османски известия — и Радомирско [168].

От друга страна, проличава и процесът на попълване гражданския състав на София със селяни до 1444 г. От запазени подробни описи на някои софийски села се вижда как отделни домакинства се установявали в града и залавяли някакъв занаят. Така от с. Поповяни (Самоковско) и с. Требич са отбелязани 33 души: кръчмари, механджии, грънчари, ковачи, шапкари (калпакчии), папукчии, тъкачи на пояси, халачи, сарачи, ковачи, кюркчии, цървулджии, прекупвачи на добитък, търговец и неколцина без определена професия, между които и една занаятчийска вдовица [169]. Тези глави на домакинства все още се водели в селския опис като феодално зависими селяни, държащи надели, но е означено, че живеят постоянно в София, като е определено обикновено и занятието им. От текстовете личи, че тези хора в повечето случаи са напуснали селата си не току-що пред регистрацията, а вероятно 10 — 23 години преди нея. Може би по-нови изселници са били онези лица, на които местните осведомители на регистратора не са могли да определят занятието. Но дали всички именувани в описа преселници в София са били живи към 1444-1445 г., когато е извършено описването, и дали все още са се намирали в този град или са били отведени като роби след събитията от 1443 г., не можа да се установи. Основният смисъл на този разбор е да покаже, че въпреки периодичното обезбългаряване на София градът можел през периодите на мир да попълва изцяло или да допълва своя жителски състав със селяни, заместващи изчезналото потомствено гражданство. Така че наличността на известен брой български градски домакинства към дадена дата не означава наличност на потомствени граждани от много поколения.

За съжаление сведенията за броя на българските домакинства в София през XV век са откъслечни и непълни. Те не дават представа за общия брой на българското население в града. Затова пък могат да се използуват сведенията от преброяването на населението в по-големите градове на Османската империя, извършено между 1520 и 1530 г. По това време в София живеели постоянно едва 238 български домакинства, а турските били вече 471, значи два пъти повече [170]. Това значи, че 148 години след установяването на османска власт в София е имало 2-3 пъти по-малко български домакинства, отколкото е побирал градът вътре в крепостта преди 1382 г. Но тези 238 домакинства се набирали бавно, през мирни периоди, чрез приток на селяни. И ако развърнем този процес назад през десетилетията на споменатите 148 години, неминуемо бихме достигнали в годината след падането на София до почти нулев брой на домакинствата. Изобщо този невероятен, мъчително бавен растеж на българската група в София не би могъл да бъде разбран демографски, ако не се приеме, че градът е загубвал на два пъти своя български жителски състав и на два пъти започвал отново да придобива такъв, започвайки отначало.
 

Съвсем ясно и пряко е изразено това състояние в друг значителен град — Кюстендил, който известно време преди османското нашествие е бил и столица на независимо княжество с голяма крепост и градски квартали, оформени още в предишните векове като средище на плодородна област и кръстовище на два големи търговски пътя. Според данни от подробен опис, съставен през втората половина на XV век, в града живеели 47 български домакинства и една вдовица, докато турските домакинства били вече 265. И още по-показателно е, че дори в подобен опис от 1519 г. броят на българските домакинства си остава почти същият — 47 с добавка от още 7 вдовици, а турските стават 293. Последните се разпределяли в шест махали, докато за българските нямало териториално определена махала, а образували «джемаат» — общност, или група с някакво работно предназначение [171]. Самият факт, че жилищните квартали, било стари, било новозастроени, се заемали изцяло от турски семейства, а българските се притуляли пръснати по краищата на града или били обкръжени отвсякъде с турци съседи, свидетелствува за изчезването на старото българско гражданство след завладяването на Кюстендил от турците.
 

Аналогично било положението и на най-големия средновековен град на македонската област, Скопие. По подробни описи от XV и началото на XVI век народностният му състав бил следният [172]:
 

Години	Християнски домакинства	Християнски вдовици	Турски домакинства
1450	312	27	316
1467-1468	294	70	666
1519	268	32	623

Градът е завладян от турците през 1392 г., а 58 години по-късно в него живеели едва 312 християнски домакинства, които представлявали може би една пета от предишното население, набрана чрез приток от селата в турско време. При това след 1450 г. притокът престанал и броят на домакинствата започнал да намалява в течение на 70 години, което говори за неблагоприятни условия на живот или за някаква запрета на османските власти.

От случайно запазена приписка разбираме една от причините за намаляване броя на българските домакинства в града след 1450 г., както личи от таблицата. В богослужебна книга от скопска църква е записано от местен жител, че през 1467 г. от града били изселени «15 християнски къщи» без никаква вина и въдворени в селището Конюх, Албания [173]. Не е изключено подобни извличания на граждани да са ставали и преди 1467 г., а и след нея. Още по-важно е обстоятелството, че от всичките 312 домакинства само главите на 37 са занаятчии [174], от което следва, че останалите са домакинства на доскорошни селяни, използувани за всякакъв принудителен или платен физически труд. И естествено не може да се приеме, че в Скопие преди 1392 г. са работили само 37 занаятчии. Образно представено, това би било една уличка, дълга сто метра с по 18 дюкяна от всяка страна. Що се отнася до останалите домакинства през XV век, те, и особено мъжете в тях, били заети предимно във военното ведомство. В тези времена Скопие бил седалище не само на нахия, но, което е по-важно — на голяма военногранична област с особен статут за свобода на действие, с голям гарнизон с богата военноматериална база, която се нуждаела от обслуга. В града били привлечени селяни с техните семейства за извършване на следните работи: колари с коли за постоянна доставка на хранителни припаси и строителни материали, лодкари за същата цел; поддържане на военни обози, поддържане на конски и волски обори, сеновали, хамбари за фураж, грижи за конска и коларска амуниция: зеленчукопроизводство край града; воденичари, готварска, помощник-готварска и чисташка работа в кухните, домашна обслуга по домакинствата на ленните владелци от Скопско, които живеели в града и носили военна служба, и пр.

Според сръбски източници, казва Кънчов, Скопие бил покорен от турците на 6 януари 1391 г. Хаммер в своята Османска история ни разказва, че султан Баязид току-подир Косовската битка заповядал да се преселят в Скопие турски колонисти.

Така той станал турски град, какъвто го намираме до средата на XVII в. Какво е станало с многобройното християнско население, ние не знаем от паметниците, познати досега, но можем да се досетим, като погледнем участта на други важни градове, които турците искали да направят големи военни средища и здрава опора на своята власт.

При поход към Косово османските войски се установили в Скопие (който бил главен град на Крали Марко) и изселили оттам българите и ги заместили с турци. Много християнски градове, които имали състояние, бягали от Македония, от Албания и от Раса в Рагуза, Венеция и по други християнски земи.

В града имало постоянно православен епископ. Турците заварили в града много християнски църкви, от които някои били преобърнати в джамии, а други — разсипани. Развалянето на църквите продължавало и след покоряването на града. Покойният Ястребов намерил в една ръкописна книга бележка, в която се казва, че през 1535 г. били разсипани църкви в Скопие. За християните били запазени само 2 малки църквици — «Св. Димитрий» в еврейската улица и «Св. Спас» [175].
 

Във втория по големина град на областта, Битоля, център на нахия със 160 села, народностното съотношение в жителския състав се вижда от следната таблица [176]:
 

Години	Християнски домакинства и вдовици	Турски домакинства
1467—1468	160      15	295
1478	222      __	398
1519	236      55	617

Ненормално малкият брой на християнските домакинства тук се откроява още по-ясно на статистическия фон на множество малки градове и градчета в областта, които по същото време броят по 150 — 250 и дори до 403 домакинства, без да са били колко-годе значителни занаятчийски и търговски средища като Битоля [177]. Така че тук съвсем ясно се вижда изчезването на предвоенното старо население, което е било два-три пъти повече. Този факт се потвърждава от обстоятелството, че през 1468 г. турските домакинства били разположени в шест махали, а «неверниците» — сгушени само в една, носеща старинното общобългарско лично име «Дабижив» [178]. Никой средновековен славянски и още по-общо балкански град не се е състоял само от една махала. Допускането на обратната възможност би противоречало на постепенния развой на градовете и последователното възникване на нови квартали; такова допускане противоречи и на описанията на множеството махали във всеки град, който е попадал в ленннте описи от XV — XVII век [179]. Следователно всички останали застроени и обитавани квартали на Битоля от края на XIV век са загубили своето старо население и били използувани от бързо колонизираните турци. Така станало и в градовете Тетово, Кичево, Охрид, Струмица, Щип и Лерин, където също през XV век мнозинството от жителите са били турци [180].
 

По разказите на византийските писатели от XIII — XIV век Сяр бил голям занаятчийски и търговски град от порядъка на Одрин и Солун. Дали тяхната мярка за сравнение е била точна, днес не може да се определи. Но във всеки случай Сяр се издигал над останалите градове в Егейска Тракия. Разположен в извънредно плодородна, топла и добре напоявана равнина с гъста населеност, градът бил важно занаятчийско и търговско средище, в което се пресичали големите търговски пътища от Солун през Струмската долина за Дунава и от Югоизточна Тракия за македонските краища и адриатическия бряг. Дори Зографският манастир притежавал в града като доходни сгради 18 дюкяна. В Сяр се издигала голяма крепост с вътрешен град, в който резидирал и серският митрополит [181]. През XV век този град станал и столица на самостоятелна феодална държава, те в него се заселили и боляри от областта с прислугата си. Когато започнало завоюването на Егейска Тракия от турците, крепостта се отбранявала от голям гарнизони и опълчение. Около 1373 — 1375 г. след дълга обсада тя била предадена, за да се превърне Сяр в център на османска военноадминистративна област [182] и в удобно заселище на османски колонисти. Съдбата на християнското население била такава, каквато и в другите по-големи градове. Тя се разкрива чрез анализа на един подробен опис на домакинствата, който за съжаление е твърде късен, от 1503 — 1505 г. Той показва народностни съотношения, които се развивали цели 130 години след установяването на османската власт в него, след непрекъснато проникване и установяване на селяни от областта. Това проличава в групирането на домакинствата по махали. Ние разполагаме само с края на описа за последните десет християнски махали, които обхващали около една пета част от християнските домакинства — 113 на брой. В пет махали броят на домакинствата е средно към 15; само една прави изключение с 37 домакинства. И такова числово групиране е съвсем нормално за махалите на всички градове по онова време. Но другите пет са твърде странни: едната имала шест домакинства, две имали по четири и останалите две — по три домакинства [183]. Не би могло да се приеме, че това са съвсем малки административно очертани дялове от един по-голям квартал, в който са теглени просто мислени линии за разделяне Не е така, защото всяка махала носи топографско име може би по името на своя параклис: «Ахиропит», «Ая Траянда», «Айо Йорги Искезе» (?), «Ано Никола Хиландар», «Ая Варвара». Възможното обяснение е, че това били малки остатъци от стари изчезнали християнски махали или пък малки групи от къщи из периферията на града, които се появявали късно и допълнително през XV век, оставайки откъснати от големите християнски махали. А тъкмо тези по-големи, с домакинства от 15 до 37 на брой, били, изглежда, и някак по-консолидирани в социално отношение, защото начало в списъка на главите на домакинствата стои поп, които навярно бил отговорник на махалата; докато в маломерните махалички поповете липсват. Може би там са живеели домакинства от по-нов градски произход, по-бедни и стоящи на по-ниско стъпало в християнското общество. Прииждането на селяни отвън, макар и слабо засвидетелствувано поради оскъдността на информацията в документа, все пак се забелязва: единият от поповете — отговорник на махала, е от с. Търлис; записани са още домакинства на овчар, на 2 мелничари и на един ковач, в чието лице могат да се търсят придошлите отвън хора. И тъй като в документа е запазена само една пета от описа на християнските домакинства, може да се очаква, че общият брой на хората със скорошен селски произход в града би достигнал до 30 — 40. Това вече е достатъчно при една мигновена регистрация, подобна на един филмов кадър, който е органична част от много по-дълъг филм и с много по-широк обхват във времето.

Според подробния опис от 1503(5) г. в Сяр живеели 493 християнски домакинства и 256 вдовици срещу 966 турски домакинства. В края на описа регистраторът е сумирал броя на домакинствата за християни, евреи и турци — 2049. Но веднага на следния ред съобщава: «Първоначално 886 [184]. Изразът «първоначално» се използува по правило в ленните описи и означава числото от предходното подробно описание. За съжаление не може да се определи от коя година или десетилетие е то; в практиката нямало приети равномерни интервали от време, но все пак подробните описи не се правели често, а през 20 — 30 години. Във всеки случай някъде през XV век броят на домакинствата от всички народности е бил със 120 % по-малък, отколкото през 1505 г. Това значи приблизително определено, че християнските домакинства са били около 250, което пък води към мисълта, че след завладяването на града от турците около 1375 г. те са били в някакъв минимален брой, движещ се между 0 и 20 — 33 домакинства.

За двата най-големи града на Балканския полуостров след Цариград — Одрин и Солун — не е необходимо да се привеждат сведения за броя на домакинствата преди падането им в турски ръце. Те са имали население от порядъка на 30 — 40 хиляди души гърци и българи. Одрин към 1490 г. имал в своя жителски състав 1125 християнски домакинства [185]. Градът бил в турски ръце вече почти 120 години; служил и за османска столица с всичките многобройни и големи материални нужди на двора, ведомствените канцеларии, гарнизона и военните доставки. В него се стичали множество занаятчии и търговци. И въпреки тези нужди и възможности немюсюлманските домакинства са били едва една пета или една шеста от броя им през първата половина на XIV век, докато градът бил под византийска власт.

Изглежда, че в Солун извличането на християнското население след превземането му в 1430 г. е било също така цялостно, макар че известен брой солунчани емигрирали предварително, уверени в обречеността на града. По преброяване от 1519 г., тоест след почти 90 години османска власт, в града живеели 1080 християнски домакинства и 300 вдовици, а освен тях и 1374 турски домакинства [186]. Дори общият сбор на всички домакинства не прави една трета от гражданството от XIV век. Така че Солун много време бил наполовина пустеещ град.

Идва ред да се обобщят наблюденията върху данните за по-големите или значителни в стопанско и военноадминистративно отношение градове. Изчезването на техния жителски състав след завладяването им от турците е общо явление за цялата народностна територия. Този едновековен унищожителен процес е бил навремени и на места така бурен, че причинил пълното запустяване и разрушаване на градове, които до края на XV век не можели да се съживят. Такива са случаите с Разград и Лом, Стара Загора и Кюстендил.

Ако в повечето от градовете все пак живеели през втората половина на XV век българи, те са дошли чрез бавен и крайно недостатъчен приток преди всичко от селата доброволно или вследствие на административна принуда за изпълнение на занаятчийска, дребнотърговска или груба наемническа работа от най-различно естество. Този нов граждански състав се е набрал в период от 90 до 130 години — време, твърде дълго в пропорция с незначителния брой налични домакинства. Темпът на нарастването е изключително бавен. В резултат на тази бавност не е възстановена числеността на градските жители от XIV век. Изоставането се дължи на големите турски групи, колонизирани в много градове и растящи по численост непрекъснато. Те играели ролята на популационна бариера за българския приток. Но като изключения има и градове със задоволително или дори цялостно възстановяване на стария брой български жители. Такъв е Никопол на Дунава.

Той бил стара крепост и голям търговски град при втората българска държава, превземан, разрушаван, опожаряван и обезлюдяван няколко пъти от края на XIV до средата на XV век. Но въпреки бедствията отново се залелил и към 1480 г. имало 565 български домакинства (с вдовишките) и 628 турски без войнишкия състав на гарнизона в крепостта [187]. Случаят е особен. Никопол станал център на нахия и на голям санджак със съответните ведомства, които изисквали разнообразна обслуга. Крепостта се е обитавала от около 35 офицерски домакинства на тимариоти; те си докарвали хора от владените близки села. Гарнизонът се нуждаел от разнородни материални доставки и занаятчийски труд за поддържане войсковото стопанство. В Никопол било и управлението на военнофлотскота речна служба, която строяла и ремонтирала военните съдове. За тази цел били организирани като постоянни единици групи («бюлюци») от дърводелци, железари, калафатчии (тоест майстори, които набиват кълчища във фугите на дървените дъги на кораби и ги засмоляват), въжари, производители на железни стрели, а също и хора за обща разнородна работа в това ведомство [188]. Естествено в града работели и много десетки колари и водачи на конски кервани, лодкари, веслари в корабите и бурлаци (които теглели корабите с въжета от брега срещу течението). И поради всичко това притокът от селата бил сравнително по-съживен. Така към 1480 г. в града живеели 16 български домакинства и две вдовици, преселени от Гиген. Те още не били отписани от Гигенската община и се числели към нея и носели своите данъчни задължения към ленния владелец [189]. Друга група заселници известно време преди регистрацията пък напуснала Никопол и се заселила в «място, наречено Бърдарово». Тя се състояла от десет домакинства, явно от селски произход, които отново предпочели земеделската работа извън града [190]. Двата случайни записа показват, че градът е бил изпълнен с нови граждани от по-близък по време до 1480 г. или по-далечен период. Но същевременно в Никопол живеело и турско мнозинство, което си останало за векове.
 

Второто изключение е град Костур (в документите Кесрие), може би не привлякъл вниманието на османската власт като място за колонизация, след като бил превзет и обезлюден. Според всички налични сведения през последните години на XV или първите две десетилетия на XVI век Костур имал вече 732 християнски домакинства и само 67 турски [191]. Тези данни говорят за очертана занаятчийско-търговска структура на града и за струпване на българско население от околните села [192].

Щом османската колонизация, както видяхме, не засегнала селските части на някои краища, естествено е било да отмине и известен брой градчета поради третостепенното им, нестратегическо значение или поради други причини. Такива са някои селища от градски тип в междинна «глуха» зона между източните и западните области. Може да се предположи с голяма вероятност, че те не са били изцяло обезлюдени при завоеванието и че са останали първоначално неколонизирани с турци. Това навярно привлякло в тях значителен брой селски семейства, търсещи по-голяма сигурност. Така би могъл да се обясни сравнително големият брой християнски домакинства в тях —два-три пъти повече, отколкото в Търново или Никопол и шест-седем пъти повече, отколкото в Шумен и във Видин, София, Кюстендил, Скопие и др. Става дума за Дупница (1519 г.) с около 200 български домакинства и 42 турски (последните даже не образуват махала, а са пръснати между българските; Кратово (1519 г.) с 1209 домакинства (турските не са посочени); Петрич (1519 г.) с 536 български домакинства в 13 махали и 60 турски без махала, пръснати; Мелник (1519 г.) с около 600 български домакинства, турските не са посочени; Лерин (1481 г.) с 200 християнски домакинства и 44 турски. Щом турците тук едва в началото на XVI век (значи повече от едно столетие след завоеванието) били така малко, явно е, че дълго време изобщо не ги е имало. Тези градове обаче не дават общия демографски облик на градската система не само поради малкия си брой, но и поради не особено важното си географско положение и отчасти по стопански причини [193].

Затова не би следвало да смятаме, че обезлюдяването на градовете не е засегнало онези от тях, за които в настояще време случайно липсва научно-достъпна ленно-владелческа и фискална османска регистрация. Тези по-малки градове също са били превземани от турците, някои дори по два и три пъти и не е основателно да допускаме, че в тях подходът на завоевателя към коренното гражданство е бил по-друг. Става дума в Северна България за Варна, Провадия (Овеч), Нови пазар, Русе, Свищов и Враца; в Северна Тракия — за Ямбол, Нова Загора, Айтос и Карнобат; в Югоизточна Тракия за Димотика, Люле Бургас, Виза, Чорлу и Фере; в Егейска Тракия за Гюмюрджина, Скеча (Ксанти), Зъхна и Драма; в македонската област за Велес, Прилеп, Костур, Тетово. Ако не друго, поне превземането и опустошаването им е достатъчно документирано от съвременни и по-късни османски, византийски, български, сръбски и западни писатели [194].

Отвеждането на градските жители от македонските градове в робство се документира още през 1381-1383 г. съвсем ясно. След няколко завоевателни похода на османските турци из Егейска Тракия и в македонската област през 70-те и началото на 80-те години на XIV век те прехвърлили тълпи от заробени в Мала Азия, като «пласирали» на вътрешните и външните робски пазари хиляди хора. На робското тържище в гр. Кандия (о. Крит) попаднала размесена партида роби у италиански търговски посредник, съставена от българи, гърци, албанци и други. Българите роби били граждани от македонски градове и повечето от тях били жени. А това е сигурно свидетелство, че жителите на съответните градове са били отвлечени в плен и робство — всеобщата и постоянна практика на завоевателя. Робите са записани като «българи» по народност, като са означели имената и местопроизходът им:

1. от Прилеп — 1 мъж и 2 жени
2. ,, Костур — 1 мъж и 2 жени
3. ,, Велес — 1 мъж и 1 жена
4. ,, Девол — 2 жени
5. ,, Скопие — 2 мъже
6. ,, Преспа — 1 жена
7. „ Воден — 1 мъж
8. ,, Сяр — 1 мъж [195].

Обезлюдяването и разрушаването на старите градове се допълва съществено и от други твърде важни факти на общото разорение, което засяга повсеместно дори най-малките военноадминистративни средищни пунктове с някаква, макар и съвсем локално и малообменна стопанска функция. Това били дребни укрепени или пазени от крепост селища, и които живеели и управлявали местни властели, държейки в ленна и административна зависимост жителите на няколко села. Макар и съвсем малки, тези феодално обособени райони създали отдавна административна традиция и били познати още преди османското нашествие със свои имена и точно очертани граници. Османската власт използува за свое улеснение тези административни райони. Но нека видим каква била участта им при завоеванието. Започваме пак от Северна България, като се движим по картата от изток към запад.

«Град Герилец» бил средище на подобно болярско владение с крепост и поселище може би от градски тип, което се намирало на юг от днешното село Върбица, Преславско; развалините на градището личели и досега. В описите Герилец е средище или поне по име вилает (нахия) с отбелязани 5 села и пет мезри. Но за самия «град» е съвсем ясно, че е напълно разрушен и необитаем. Той не фигурира в документите, а, напротив — изрично е казано, че част от оцелелите му жители или по-скоро техните потомци живеели в друго село. А струпаните групово в околностите 5 мезри са резултат от разорението, при което загинал и Герилец [197]. Пак в този край имало и друго малко феодално владение, носещо името на крепостта Петрич. След неговото унищожаване останала само административната единица в османската регистрация, но без селищен център [198]. Подобно е състоянието през 70-те и 80-те години и на Мадара — крепост със селище, превземана три пъти от турците, между които най-малко веднъж от Муса Челеби. Вилаетът с име Мадара си останал в регистрите, но крепостта и нейното селище изчезнали [199] навярно след 1444 г.
 

Някъде на североизток от Търново съществувал през XIV век обособен феодално-административен район с името Хоталич с едноименно селище. Нахия и по-късно каза със същото име се запазила дори до XVII век, но самото село през 80-те години на XV в. било абсолютно пусто и земята му само отчасти се обработвала от жители на съседни села. Селището изчезнало завинаги [200].
 

В Ловешко през българското средновековие съществувало градско селище с крепост под името град Крушуна; в него имало манастир, а недалеч отстоял и по-големият манастир Ястреб. Преминало под османска власт, селището запазило положението си на град седалище на нахия, обхващаща двадесетина села. Но нито «градът», нито крепостта се запазили. В упадналото селце били настанени 16-17 домакинства българи, но не обикновени раи, а роби на владелеца на зеамета Крушуна [201]. В селището живеели няколко турски семейства, а българските се занимавали изключително със земеделие. Също така обезличен бил и «град Реселец» (дн. с. Реселец, Луковитско)—седалище вилает (нахия) с няколко подведомствени села. След като била разрушена крепостта му, той се превърнал в обикновено село, владяно на три отделни части от трима тимариоти; в селото имало общо 49 домакинства и 6 вдовици. За контрол върху тях тук било заселено само едно турско семейство [202]. Съседен в северозападна посока, изглежда, е бил вилаетът Мраморница с няколко придадени към него села, но без да е налице самото селище — вероятно загинало при разрушаването на крепостта му [203]. Вилает Киево се намирал по горното течение на р. Вит и Ботевградско; според регистрите той обхващал девет села, но селище с име Киево липсва, навярно е било разрушено [204]. Вилаетът Неделичко се намирал по поречието на Искър между селата Карлуково и Долни Луковит. В неговите граници са отбелязани две-три села. Под името Неделичко съществувал и среден по размери лен зеамет. Това показва, че самото българско феодално владение е носело същото име и е имало свое средище, което обаче е изчезнало [205]. Така е с град Белоградчик (в тогавашното произношение Белград). Тук се издигала на висок хълм просторната Срацимирова крепост с вътрешен град — най-голямата опора на Видинското царство след крепостта Баба Вида. След установяване на османската власт Белоградчик, изглежда, по традиция запазил значението си на административно средище на вилает (нахия). В наличните документи към него са причислени 14 села, но те навярно са били и повече. Във вътрешния град още от 1455 г. квартирувал малък гарнизон и действувал вилаетски съд. Към 1464 г. долу в селището живеели 44 български домакинства, 6 вдовишки семейства и никакви турци, а Белоградчик е определен като «село». Сигурно това било с основание, защото от 14-те села на вилаета пет са били по-многолюдни от административния център — с. Чупрене със 79 домакинства и 7 вдовишки семейства, с. Брестово с 59 домакинства и 6 вдовишки семейства и т. г. [206]. Като че ли под крепостта живеели българи дотолкова, доколкото било нужно за обслуга на гарнизона.

За съжаление липсват все още сведения за този тип селища от останалите части на страната. Но изглежда, че тяхното състояние е било еднакво навсякъде. Това подсказват данните за «град» «Аврет Хисар» на мястото на сегашния град Кукуш или по друга локализация в с. Женско, Кукушко. Южните части на областта били зле опустошени от турците и загубили голяма част от своето население. Също и по другите части ставали опустошения и ние срещаме много градове, съвсем разорени през това време. Съсипани били окончателно укрепените градове Женско, Енидже Вардар, Просек в Южна Македония, Девол в Западна и много други по-незначителни по разни места [207]. Крепостта град била защищавана от една жена болярка на име Марулия, но все пак предадена от нея на турците към края на 70-те години на XIV век. Крепостта фигурирала в изворите под името Марулия, а по-късно като Гинекокастрон или Аврет Хисар (женска крепост, отгдето и името на с. Женско в Кукушко). До 1445 г. Аврет Хисар бил «град с вилает», в който влизали десетки села. Крепостта била разрушена, а до нея живеели 20 християнски домакинства и две вдовишки семейства, но също и 31 турски домакинства, докато селата във вилаета броели по 50 — 60, в отделни случаи и над 100 домакинства. Това състояние на Аврет Хасар потвърждава разказа на един османски летописец за превземането на града крепост, след което жителите му били отведени в робство [208]. Нещо подобно претърпяла и мъничката феодална обособена област в Солунско по име Хортач. Във или до крепостта и резиденцията на някогашния болярин имало манастир със същото име. След преминаването на Солунско под османска власт потурчените властели запазили със султанско разрешение владението на манастира, но не като лен, защото той влязъл в състава на един турски тимар. Очертанията на бившите болярски владения се запазили в османските регистри като административен район Хортач. Но самото селище Хортач не е описано; то липсва, макар изрично да са посочени съседните и подведомствени нему села. Навярно е било разрушено и пусто. Но по време на регистрацията (1445 г.) около манастира вече имало групирани няколко къщи, които по-късно станали същинско село [209]. Тук протекъл аналогичен поселищен процес, както при с. Басарбово, Русенско, тридесет и пет години по-късно, когато е записан само манастир Басараба с 14 домакинства, но не и село; едва по-късно се оформило село Басарбово [210]. В Демирхисарско съществувала преди османското завоевание крепост със значително селище, отбелязано към 1445 г. под изопаченото от записвача гръцко име Палокастро (Палеокастрон, Стара крепост) [211]. Селището било напълно обезлюдено и към датата на регистрацията в него живеели 20 турски колонизирани домакинства без някакво присъствие на християнско население. Землището било така голямо, че Палокастро се водило в описите все още и за пустееща мезра, предадена като дребен лен заедно с други мезри през 1453 г. [212]. Доста ясно личи, че в случая е унищожено едно феодално средище с малък владелчески район, който не е бил взет под внимание при първоначалната регистрация, какъвто беше случаят с Лом, Оряхово и Разград.

Следи от такива унищожени на времето си и изоставени от османската администрация феодални микрорайони има и в Северна България. В опис от 1480 г. е отбелязано в Плевенско малко селце с турското име Ики Хисар, а «с друго име Старо село». Щом през XIV век селото се е определяло като «Старо», значи то е имало по-дълъг живот през българското средновековие. А турското име, дадено по очебиен ландшафтен признак, показва, че до или в селото са се издигали две крепости, което е рядък случай и говори ясно за властелска твърдина и за средище на феодална област, макар и съвсем малка. Състоянието на Старо село разкрива, че всичко е било унищожено навремето. Защото в 1480 г. то имало само 14 български домакинства и 2 вдовишки семейства без турски колонисти [213]. Практически това били няколко селски колиби, сгушени под двете полуразрушени крепостни съоръжения. Нямало вилает (нахия) «Ики Хисар», защото съседните села заедно със Старо село влизали в състава на вилаета Мраморница, за който се спомена вече [214].

Както се вижда, дребните властелски средища са били тежко засегнати от османското нашествие. Едни от тях просто погинали, а населението им изчезнало, други запазили само името и материалните остатъци на средищното селище, в което допълнително дошли по 10 — 20 семейства, трети били изцяло или по преобладание колонизирани с турци на мястото на отвлечените българи, четвърти оставили единствено имената си за означаване на вилает (нахия). А щом тази гъста мрежа от български феодално-административни възли, изплетена в течение на векове за обхващане на зависимите села, е била така тежко засегната, няма място за съмнение, че и почти всички градове независимо от тяхната величина и значение са имали същата съдба. Те представлявали далеч по-важен и по-привлекателен обект за завоевателя.

Необходимо е обаче да се изясни и собствената социално-икономическа стойност на дребните болярски военноадминистративни средища в цялост като система, която е органично продължение на градската система и носи макар в миниатюрен размер нейните най-съществени белези. Преди всичко нито едно от тези средища не е било лишено от минимално стопанско значение. Във всяко от тях са работили по 1-2 железари ковачи, които поддържали оръжието на малкия гарнизон или стража на крепостта, а също така и железните сечива за стопаните от подведомствените села; те били задължени да използуват услугите им, защото боляринът събирал данъци и такси от производството на своите занаятчии. В селището имало и по един-двама сарачи за поддържане на конската и коларската амуниция, дърводелец, грънчари и доста болярска обслуга преди всичко из големите хамбари, сеновали, конюшни, волски обори, винарски изби (гдето имало и лозя), един-двама писари (понякога духовници), куриери и др. Обикновено крепостите се намирали край многолюдни и богати села, които болярите се стараеш да уголемяват. На патронния празник на местната църква или на манастира под крепостта ставали междуселски сборове и панаири, от които властелът също печелел, защото събирал такси от придошлите търговци срещу осигуряване на тяхната безопасност и реда сред празнуващите селяни. Ако обобщим ефекта от всички подобни районни средища, които погинали, ще се получи съществена загуба на хора с дейност от градски или полуградски професионален тип. Затова с основание можем да включим районните крепостни пунктове в системата на градовете и градския живот, макар като негова най-ниска степен.

Сега вече логически следва най-общият въпрос, към чието разрешение бе насочен и прегледът на градовете — какъв е бил броят на градското население с различна степен на погражданяване, изчезнало през периода на завоеванието. От всички споменати в документите селища от градски или полуградски тип загубата е била около 80 хиляди души, т. е. 12 хиляди домакинства, като не се вземат предвид Македонската област, Беломорска Тракия и Родопската област.

Тук би следвало да обясним, че изчислението е извършено чрез разпределянето на гражданските домакинства върху приблизително сто селища от градски и полуградски тип. Така на поселищна единица се падат средно аритметично 240 домакинства. Но в по-малките градове загубите са били и под тази норма, докато в по-големите те са достигали до неколкостотин, а в изключителни случаи — повече от хиляда или няколко хиляди. Взето е под внимание още, че известен процент граждани са запазили живота си и не били заробени, защото успели да емигрират завинаги в чужбина (но и това е безвъзвратна демографска загуба), докато някои пък овреме се укрият по села и планини.

Ако съберем сумата на установените по-рано загуби на селско население от 56 072 домакинства, или 280 360 души, с градските загуби, разбира се, без споменатите по-горе райони, ще се получат общо 363 360 души в 68 072 домакинства за народностната територия приблизително от 60-те години на 14 до 80-те години на XV век. Тъй като тези числа са ориентационни, по-нататък ще ги използуваме само в закръглен вид: 360 000 души и 68 000 домакинства.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

143. А. Кузев. Цит. съч., IV, с. 45, 47, 48; Б. Цветкова, Паметна битка на народите, с. 13, 18, 19 — 20, 82, 240.

144. Б. Цкеткова. Цит. съч., с. 20.

145. Вж. II, 510 под името Видин.

146. Видин и Видинско през XV — XVI век. Документи от архивите на Истанбул и Анкара, Издава д-р Душанка Лукач. Под редакцията на В. Мутафчиева и М. Станкова. — ИБ на БАН, серия Fontes, № 2, 1971. Вж. в показалеца под името Видин.

147. Здр. Пляков, За демографския облик на българския град през XV — средата на XVII век. — И пр. Год. XXIV 1968, кн. 5 с. 38.

148. В. Кънчов. Цит. съч., с. 109.

149. Основните изворни данни вж. у Стр. Лишев. Цит. съч., с. 16.

150. Пак там, с. 17.

151. II, 17, 33, 377, 381, 387, 401.

152. Б. Цветкова. Цит. съч., 18 — 20.

153. OAK 214/5, инв. № 5655, л. 11а.

154. Сведенията се извличат от регистъра на доганджии (соколари) в Северна Тракия, като се използуват имената на селата, от които произхождат доганджиите, както и други данни. Тези документи са съставени към 1477 г. Но върху тях са нанасяни от централната фискова служба бележки с промени на правоимащите лица и през годините 1479, 1480, 1482, 1483 и 1484. Значи регистрите са били в сила поне до 1484 г. и териториални промени за Пловдивски вилает не са записани — вж. I, 158, 159, 165, 175, 177. Що се отнася до северните граници на вилаета, те си остават същите до 1496 г. — вж. II, 485. Тук посочваме онези села, които маркират вътрешността на двата сегашни района — Пловдивски и Пазарджишки, съставяли Пловдивския вилает, като даваме преднина на селата, очертаващи границите на вилаета. От същинския Пловдивски полски район са отбелязани села като Брестовица, Цалапица, Строево, Ситово, Ясно поле, Радиново, Мързян и още няколко, неотъждествими днес — вж. I, 161, 162, 191, 201, 224 и др.; южния край на Пловдив: Орицич (дн. Орешец, Асеновградско), Арап Факъх (Арапово, дн. Златовръх, Асеновградско) — вж. I, 161; в северна посока: село Сушица (дн. гр. Карлово), с. Араплъ (дн. Сушица, Карловско), с. Дъбинче (дн. Дъбене, Карловско) — вж. I, 223 и II, 485; в Пазарджишки район: с. Коздриче (дн. Козарско, Пещерско), с. Бига (дн. Бяга, Пещерско), с. Костендово (дн. Костандово, Велинградско), с. Корона (Велинградско), с. Петланче (дн. Паталеница, Пазарджишко), «мезра Костадин и околностите на село Петланче», с. Баткун (Пазарджишко), Душчево (дн. с. Лссичево, Пазарджишко), с. Ълдълар (дн. Щърково, Пазарджишко), с. Аладжалар (дн. Алеко Константиново, Пазарджишко), с. Ясъдже (дн. Ляхово, Пазарджишко), с. Черногор (дн. Черногорово, Пазарджишко), с. Ветрина (дн. Ветрен, Пазарджишко), с. Хъдър Ашък (Къдършик, т. е. Стрелча, Пазарджишко) — вж. I 115, 161, 162, 183, 190, 212; Самоковско: Ивлайчо Самоков (дн. град Самоков), с. Сиргюдол (дн. Широк дол), с. Раюва (дн. Paйово) — вж. I, 161. Повечето от селата са групирани под заглавие «Нахия Филибе», а негрупираните са придружени всяко поотделно от бележката (Спада към Филибе» (т. е. Пловдив).

155. Вж. предишната забележка.

156. Здр. Пляков. Цит. съч., с. 40 и заб. 72.

157. Пак там, с. 42.

158. Резултати от преброяването на населението в Източна Румелия на 1.I. 1885 г., Пловдив, 1886 (Пловдивски и Т.-пазарджишки окръг).

159. Изчисление на П. Петров от Етнографския институт на БАН въз основа на данните за преброяването от 1965 г.

160. Стр. Лишев. Цит. съч., 17, 89, 119 и др.

161. I, 84, 200, 207; Здр. Пляков. Цит. съч., с. 41.

162. Б. Цветкова. Цит. съч., с. 8, 207, 210, 211.

163. Вж. например II, 97 за мезрите Гурзовяни и Братово.

164. II, 29.

165. Вж. списъка на мезрите.

166. II, 91.

167. II, 381.

168. Б. Цветкова. Пак там.

169. II, 55 — 56, 77.

170. Здр. Пляков. Цит. съч., с. 32

171. Dr. М. Sokoloski. Op. cit, pp. 103-104.

172. Пак там.

173. Й. Иванов, Български старини из Македония, III изд. С., 1970, с. 115.

174. Числовите данни за Скопие вж. у Dr М. Sokoloski. Op. cit., pp. 84 — 85.

175. В. Кънчов. Цит. съч., с. 109, 115. 306.

176. Ibid., p. 105.

177. Ibid., pp. 93, 98, 99, 101 и др.

178. Ibid., p. 90.

179. Ibid., също Здр. Пляков. Цит. съч., с. 32; II, 335 и сл.; III, 283 и сл., и др.

180. Dr М. Sokoloski. Op. cit., p. 105.

181. С. Лишев. Цит. съч., с. 16, 17, 23.

182. VII, 66— 67.

183. III, 283 — 286.

184. III, 287.

185. НБКМ, О О, OAK 214/5, инв. № 5655, л. 1а.

186. Здр. Пляков. Цит. съч., с. 34.

187. II, 185, 237, 307.

188. II, 313 — 315.

189. II, 253.

190. II, 307.

191. Здр. Пляков. Цит. съч., с. 34.

192. VI, л. 32а.

193. М. Sokoloski. Op. cit., pp. 93— 106.

194. VII, crp. 65 и сл; Б. Цветкова. Цит. съч., 7 — 20, гл. II, 93— 110, 247 — 260.

195. И. Сакъзов, Новооткрити документи от края на XIV век за българите от Македония, продавани като роби. Македонски преглед, 1932, кн. 2 — 3, 1 — 62.

196. Й. Иванов. Цит. съч., с. 44.

197. II, 195, 223, 235, 323, 327.

198. НБКМ, ОО, OAK, 2145, инв. № 5655, л. 26: Педридже.

199. Пак там; Б. Цветкова. Цит. съч., с. 19; I, 181, 214.

200. II, 227.

201. I, 50; II, 215, 221, 233, 245, 278, 313, 321 и 331.

202. II, 247, 249, 263, 271.

203. II, 165, 185, 235, 237.

204. II, 163, 273, 289, 297, 323.

205. II, 165, 421, 265 и 527 под името Неделичко.

206. II, 121, 143, 145, 147, 149, 151.

207. В. Кънчов. Цит. съч., с. 306.

208. VII, 66 — 68; II, 389, 433, 461.

209. II, 429, 443, 463, 465.

211. II, 193.

212. II, 395, 409.

213. II, 235.

214. Пак там.