Българската народност през XV век, Демографско и етнографско изследване
Хр. Гандев

I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
 

4. ОСМАНСКАТА СТРАТЕГИЯ НА ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕ

Да се унищожат към 1403 поселищни единици (1300 села и стотина селища от градски тип и полуградски тип) в една народностна територия, да се изземат от нея 68 000 домакинства с 360 000 души в сравнително малка страна, и то през средновековието, когато населеността на Европа била слаба, е едно рядко по своите мащаби историко-демографско явление. То изглежда дори при пръв общ поглед в известен смисъл неразбираемо от гледище на интересите на самите завоеватели, които са го причинили. Затова е необходимо да се напомнят основните стратегически правила в завоевателната политика на османските султани и техните пълноводни. Тези правила стоят в пряка връзка с разглежданите досега демографски промени.

През XIV и XV век османските турци били все още в преходен период от родово-племенно състояние към феодално общество. За да бъде изградено то, трябвало да се привличат племенните групи и техните вождове с примамката на победоносни походи, та да се награбят с богатства, а след това да получат за награда ленове с постоянни доходи, някаква платена градска служба в завладените градове или обикновени поземлени надели с обзаведени домакинства в обезлюдените села. Именно по този път можела да се осигури материалната основа на османския феодализъм, на включващата в границите си много народи държава.

Процесът на завоюване на балканските земи се проточил дълго по няколко причини. Преди всичко османските човешки резерви не били достатъчни за еднократно или бързо сломяване съпротивата на балканските държави и народи, за стопанско и колонизационно усвояване на техните земи. Второ — в Мала Азия възникнали внезапно крайно опасни смущения от татарски и други нашественици, с които османската държава трябвало да се справя, като изоставяла временно другите фронтове. Развихряли се и дълги междуособни войни на претенденти за султанския престол, при които османските турци се избивали взаимно. И най-после на Балканския полуостров и в заобикалящите го морета периодично оперирали армии на европейски анти-османски (кръстоносни) коалиции, образували се военни съюзи на балкански владетели, които също воювали срещу турците ту в един, ту в друг район. Неведнъж османците били пред прага на изтласкването им от Европа и неведнъж самото съществуване на държавата им бивало застрашено; те понесли много поражения в големи битки и снели множество неуспели обсади на градове. Военните ръководители чувствували, че завоеванията им на Балканския полуостров не са сигурни и това чувство на несигурност ги съпровождало до средата на XV век, като се отразявало и върху политиката им към покореното население. Трудностите на завоевателите се увеличавали от това, че след като сломили организираната военна отбрана на балканските владетели и техните държави, те се сблъсквали с отчаяната, вече самостоятелна защита на отделни градове, крепости и райони, които въпреки безнадеждността на съпротивата им отчаяно се борили, а след поражение непрекъснато създавали местни бунтовнически и хайдушки групи, чиято дейност не стихвала през XV век. [215]

Завоевателните кампании се редували след известни по-дълги или по-кратки паузи в различни области, като се избирала обикновено зона, където се очаквало най-слабо съпротивление, и като се извършвала предварителна дипломатическа подготовка чрез съюзни или мирни договори със съседните владетели, за де бъдат те неутрализирани.

Във всеки новопокорен край победителите действували по един и същи начин, документиран съвсем ясно от военните разпоредби на султаните и пълноводните, от участници в самите походи, от съвременните византийски, български, сръбски и западни писатели и хронисти, от безброй исторически и археологически факти и най-после потвърдени от днешните турски историци, които се занимават с тази епоха. Така че по завоевателската стратегията османските турци на Балканския полуостров няма спорни въпроси [216]. Новото в нашето виждане ще бъде една структурна схема от историческо естество, чиито елементи ще обосновават току-що обрисуваната историко-демографска картина.

3а по-ясно разбиране на османските операции в покорените области би следвало да ги разгледаме в два логически аспекта, макар да става дума отчасти за едни и същи действия.

В първия аспект влиза цялостното ограбване на градското и селското население (отнемане на пари, накити, скъпи дрехи и матерни за лично ползуване, ценна покъщнина, всякакви стоки на занаятчийски и търговски дюкяни, селски добитък, домашни птици, храни), след това отвеждането в робство на възможния най-голям брой хора. Плячката давала възможност на султанското съкровище да събере средства за нова военна кампания, а, от друга страна, обогатявала пълководги, офицери и войници.

Отвлеченото население изпълнявало в новото си положение две стопански функци. Една част от него обикновено след помохамеданчване бивала настанявана по градове и села във вътрешните области на османската държава, за да бъде използуван нейният занаятчийски или земеделски труд за задоволяване на текущите и непрекъснато нарастващи държавни и военни нужди. От робите се възползували и множество офицери — прикрепили ги към своите ленни владения като работна сила. Но робите били и ценна жива, търговска стока. Тяхното предаване и препродаване започвало, където това било възможно, веднага след пленяването им в тила на бойния театър, например в Скопие, Пловдив, а след това в Одрин, Цариград, Солун. Те били купувани за разни стопански и битови нужди както на вътрешния пазар, така и по международните робски тържища из Леванта. Така че заробването и продаването на хора осигурявало парично богатство на всеки поробител — бил той военачалник, офицер или войник.

Вторият аспект на завоевателната стратегия е по-сложен. Победителите не можели да усвоят трайно една новозавоювана територия в състоянието, в което я заварвали. Те не разполагали с достатъчно свободни човешки ресурси дори да я управляват, а камо ли да държат в подчинение местното население или да колонизират сериозно, за да изградят своя социална опора. Затова прибягвали до следните действия. Големи селски маси били отвеждани в плен и робство на юг и югоизток в Мала Азия, за да се обезлюди завзетата територия или да се намали силно нейната заселеност с българи. По такъв начин се всявал страх у останалите, а можела да започне, макар и бавна, османска колонизация по селата, вече при силно променено числено съотношение между българи и турци. След превземането на градовете и на по-малките крепости и властелски районни средища били избивани всички техни защитници, за да се сломи волята за съпротива у българите. Разрушавани били всички крепости във вътрешността на страната, та да престанат те да бъдат опорни точки на възможно бъдещо въстание; в разрушените или полуразрушени крепости се поставяло стражево поделение или даже малък гарнизон, за да бъдат тези отбранителни съоръжения под контрол: все още съществували опасения, че оставените без надзор порутени крепости биха могли да бъдат незабелязано възобновени от местното население. Болярите от градовете били или избивани, или отвеждащи като пленници в Мала Азия, но заедно с тях и цялото гражданство. То със своите богатства, с производствения капацитет на своите занаятчийски работилници, със своя авторитет и влияние сред селските жители от околностите можело лесно да стане организатор на нежелано въстание или да отметне целия край около един град на страната на антиосманските кръстоносни армии [217]. Именно тази система на обезлюдяване, ограбване и обезсилване на страната в течение на 80 — 90 години опразва толкова много села и градове от коренните им жители.

Стратегията на етапното, последователно опустошаване и завладяване на отделни области и цели народностни територии на Балканския полуостров от османските завоеватели в течение на един век е много добре схваната от неизвестен византийски поет, който написал поема след 1453 г. под наслов «Плач за падането на Цариград». Той рисува османското завоевание в цялата му хронологическа широта, докато достигне до превземането на византийската столица: «Потопът от огън обхвана Източната римска империя (Византия), като се разля на шест потока. Един тече през Сърбия; друг в земята на власите; третият обгори унгарските предели. Четвъртият опожари и превърна в пепелище българските долини. Петият се разлива все по-нашироко и заплашва да се слее с четвъртия (българския), за да образува безбрежно море с вълни от кървава пяна. Шестият поток надигна вълните си пред стените на цариградската крепост» [218]. С най-силни изрази се говори за «българските долини» и това явно не е случайно.

Ефикасността на тази политика се подсилва от един важен идеологически момент — религиозния фанатизъм на мохамеданите. Ислямът е религия на първобитни завоеватели; тя включва цял низ установления, издигащи мохамеданина над всички други хора в света, които са не само «неверници», но и същества без елементарни човешки права, затова следва да бъдат избивани или пък заробвани и въведени насилствено в лоното на исляма. Според Корана колкото повече «неверници» съсече и умъртви един мюсюлманин, толкова по-големи са нравствените и верските му заслуги пред аллаха, толкова по-сигурно ще бъде блаженството му в рая. На тази основа, подкрепена текстуално от Корана, османските турци водели своите завоевателни войни срещу християнските народи в Мала Азия и на Балканския полуостров не само като справедливи, но и като задължително «свещени» [219]. Фанатичната ожесточеност на завоевателите се подхранвала от обстоятелството, че българите, свързани с християнската църква, също проявявали от своя страна непоносимост и отвращение към исляма. А не бива да се забравя, че средновековната религиозност била извънредно силна и можела да движи народните маси към всякакъв вид действия от крайно естество, стига те да бъдели обосновани, внушени и възприети по верски път.

Историческите извори позволяват да се забележат и други факти освен изложените дотук, които разкриват непосредствено хода и резултатите на османската завоевателна политика в българските земи и утвърждават още повече изградените вече констатации.

Отвличането на жителите от цели села може да се наблюдава по документите и за едно по-късно време, приблизително от 40-те до 70-те години на XV век, което показва, че процесът на обезлюдяване на страната и по това време още не бил престанал напълно. Така през първата половина на XV век с. Скомина (Скомля, Белоградчишко) било отдавна записано в регистрите като пълноценно селище с 52 домакинства и 5 вдовишки семейства. Но при контролната регистрация от 1478 — 1480 г. описвачът установява и записва, че селото е пусто, защото жителите му били отведени в Цариград. Тази мярка не засегнала само 5 домакинства, които от по-рано се преместили да живеят в друго село [220]. По същото време и второ регистрирано село в Северозападна България, а именно Цибра (Горни Цибър, Ломско), имало подобна участ. Регистраторът бележи срещу името му без никакви други данни: «Раята му е откарана в Цариград» [221]. Същия случай срещаме и в Търновско. Срещу «село Калугерово с друго име Плужна» (между В. Търново и Севлиево, изселено след Освобождението) е записано: «От това село 26 домакинства бяха отвлечени в Цариград» [222].

Впрочем в категорията на обезлюдените през втората половина на XV век селища следва да добавим и още няколко, за които е съвсем ясно от регистрите, че при по-ранните описания са съществували и затова са включени в категорията «село», като е отбелязан и броят на домакинствата им със съответната рента. Но при последната регистрация, с която ние разполагаме, се констатира, че селата са опустели. Такива са селата Свети Врач (Световрачене) и Владещница — Софийско, към 1450 и 1463 [223]; с. Ребърково (Врачанско), с. Базовец (Бъзовец), с. Булгарене, с. Метковец (Врачанско) и други [224].

Дали жителите на тези села са били откарвани само в Цариград, или са били разселвани и в по-далечни краища на османската държава, не е толкова важно. Съществено е, че те напускали завинаги българската народностна територия и че процесът на обезлюдяването на страната не секвал и през втората половина на XV век, макар, както изглежда, да е затихвал.

Отвеждането в плен на български селяни напомня и името на «мезра Есирлер» в Софийско, т. е. «мезра на пленниците», която, изглежда, датира от 80-те — 90-те години на XIV век, както се изяснява в записа [225]. Има и преки сведения за образуването на цели български села в Мала Азия с изрично определение «с. Българи, заточеници от Румелия и село Куршумлу, неверници дошли от Румелия» [226]. Името Куршумлу напомня за Ловешкото село Куршуна — крепост и център на феодално владение, което видяхме, че е било заселено с турци и робски български домакинства. Колко големи са били навремени партидите от пленници роби, личи от наблюденията на един френски пътешественик и дипломат от 1421 — 1423 г. в Леванта, който съобщава, че някакъв владетел от Близкия изток притежавал купени и подарени 10 000 роби от България, Славония, Влахия и Гърция [227]. Числото можем да не приемем в буквалния му смисъл, защото средновековните писатели почти винаги преувеличават, когато определят голямо човешко множество, за да поразят въображение то на читателите си. Но все пак може да се приеме, че става дума за многочислена група пленници и роби българи. Западни пътешественици и наблюдатели от първата половина на XV век разказват за дълги върволици от заробени българи — мъже, жени и деца, — навързани на вериги или с въжета, момичетата натоварени на коли и коне, а децата напъхани в кафези за домашни птици, да се нижат по пътищата от София през Пловдив за Одрин, Цариград и Галиполи, където по-голямата част били прехвърляни в Мала Азия [228]. Класически образ на османския войник завоевател и неговия манталитет рисува османският летописец от XV век Ашикпашазаде, сам участник в завоевателен поход през 1439 г. Той разказва как военачалникът им Исхак повеждал войниците с призива «Разрушете крепостите и заробете народа!». Бойците на Исхак след поголовно клане на защитниците се хвърлили стремглаво да заробват. Летописецът сам участвувал в това бойно действие и разказва за себе си: «И аз, бедният, покрай онези, които изклах, заробих петима неверници. Докарах ги в Скопие и ги продадох петте по това време за 900 акчета» [229]. Тази масова социалнопсихологическа настроеност показва по какъв начин е ставало дълготрайното и систематично обезлюдяване на българските земи.

Но от тях изтичало население и в други посоки. Влашките господари водели почти непрекъснато военни действия срещу османците. Нерядко те преминавали със своите опълчения на българския бряг на Дунава и след неуспех се връщали обратно, като задигали със себе си големи групи градски и селски жители било насилствено, било доброволно, за да подсилват с нови бойци военните си отреди. Един от тези случаи, при който става дума за голям брой бегълци или пленници, е отбелязан към 1445 г. след неуспеха на кръстоносния поход на Владислав III Ягело (Варненчик). До град Русе се събрало множество от 12 000 мъже, жени и деца с колите и добитъка си; те се преселили във Влахия под закрилата на влашки отреди [230]. Авторът на съобщението е западен хронист, свързан пряко с антиосманските кръстоносни походи. Едва ли може да се приеме, че е броил преселниците или че е получил някаква точна служебна справка за тяхното число. от командуващия влашката войска под Русе. Но все пак масовостта на явлението изглежда несъмнена.

Избиването и отвличането в робство естествено е всявало ужас сред българите. Те, като узнавали предварително за приближаване на османска войска или за опленяване на околни села, се разбягвали из по-далечни селища и местности. Така се спасявали и онези, които успявали да се измъкнат от обръча на поробителите, когато те обкръжавали населено място, за да извлекат оттам жителите му. При регистрациите от 1480 г. са отбелязани стари села, които и при новата регистрация не загубвали този свой статут, но се казва, че жителите им са избягали и се намират в друго посочено село, където живеели постоянно. От споменатия вече «град Герилец» в Преславско една група жители се скрила да живее в с. Прамалица (днес не съществува), като останали там окончателно [231]. Такъв случай има в Поповско: «Село Камена черква (днес неизвестно). (Жителите) му живеят в място на име Абланово» (днес с. Горско Абланово) — като се посочват 33 домакинства и прихода от тях [232]. Ясно е, че селото продължавало да се води на отчет като самостоятелна териториална единица, тя не била заета от други поселници; жителите, които са я напуснали, продължавали да се числят в нея. Такива са условията и при следващите случаи. «Село Голям Далгач (днес Далгач, Търговишко). Неверниците от това село живеят на мястото, наречено Балджък хисар (дн. неизвестно). Домакинства 39, вдовици 3» и пр. [233]. Самото име Балджък хисар говори за наличността на някаква крепост, в която прибегнали жители от Голям Далгач с някаква надежда, че в нея или при нея ще бъдат по-сигурни. А техните съседи, жителите на Малък Далгач пък, като напуснали селото си, се приютили в с. Градище (Шуменско), чието име също подсказва съществуването на някаква крепост: тези жители «дошли от село Малък Далгач и тук отседнали...» [234]. Бившите жители на опразненото село Вънбел (Въбел, Търговищко) на брой 29 домакинства и 1 вдовица живеели в село на име Раклуна (неизвестно днес) [235]. Някъде из Северна България имало село Бела Речка, но жителите му «живеят в селото на име Коларово, домакинства 6, вдовици 2» и пр. [236]. Жителите на село Кучиново «сега живеят в място, наречено Куцине (Великотърновско), домакинства 35, вдовици 2» и пр. [237]. В Тетевенско жителите на с. Сопот избягали от него и образували друго село — Лешница, с 46 домакинства и 3 вдовици [238]. Повече са подобни напускания на села във Врачанско. Част от жителите на Червен бряг живеели «на мястото, наречено Добролък» (неизвестно днес) [239]. Част от селяните на Павлица (Паволче) живеели в мястото Девяни (дн. Девене) [240]. Също част от населението на Костелево живеело постоянно в с. Еница (Белослатинско) [241]. Цялото село Горна Беловница се преселило в селата Галат (дн. Галатин) и Криводол — общо 20 домакинства [242]. Група домакинства от врачанското село Типченица живеели постоянно в белослатинското село Сираково [243]. Случаите се отнасят явно до преселвания от втората половина на XV век. Инак не би се запазил на места селският статут на някои изцяло опустели селища; те щяха да бъдат превърнати в мезри или заличени напълно, а освен това не щеше и да се споменава за старите местоживелища на преселниците. В светлината на тази обусловеност е ясно, че по-старите групови размествания на селски жители няма защо да се търсят в регистрацията — тя не ги отразява.

Съществен признак на тези случаи е, че те не са отбелязани в една област като резултат на някакъв местен демографски епизод, а са проточени във верига от Североизточна до Северозападна България. Явно е, че някаква голяма и нашироко действуваща сила е принуждавала селяните да напускат селата си и да търсят прибежище другаде. Това са навярно големите придвижвания на османски войски във връзка с кръстоносните походи и действията на влашките и молдавските войски по Дунава и из равнината в периода от 20-те до 60-те години на XV век.

Данните за напуснатите села водят до две заключения. Първото е, че избягалите селяни въпреки възможността да се върнат на свободното землище на своето старо село не правели това. Причината ще да е била преди всичко страхът и лошите спомени за преживените бедствия, чувството на по-голяма сигурност в новото местоживелище. Второ — страхът от разорение и робство причинил много масови бягства и вътрешни преливания на население в българските земи към по-безопасни места за живеене и този процес започвал още с първите завоевателни кампании на османските турци и траел приблизително докъм 70-те години на XV век. На тези преливания се дължи и фактът, че макар и в крайно редки случаи отделни села уголемяват ненормално за страната жителския си състав чрез подслоняване на бежанци от близките краища. Това личи например при сравняване на вилаетското средище Белоградчик с 44 домакинства и спадащото към неговия вилает задънено в планината при крайно неблагоприятни условия за развитие село Чурян (дн. Чупрене, Белоградчишко), което има по същото време (1490 г.) 79 домакинства и 7 вдовишки семейства [244]. Такава рядка и неприсъща на страната свръхнаселеност имали няколко села в Плевенско, Ловешко и Врачанско: с. Рибене със 102 домакинства и 15 вдовишки семейства; Каленик съответно със 168 и 2; с. Габари — със 188 и 13; с. Михлюз (някъде в С.-и. България, днес неизвестно) с 213 домакинства [245].

И тъкмо това разместване и прегрупиране на селското население показва по какъв начин през XV век се попълва частично българският граждански състав на повечето градове, които били загубили жителите си от XIV век. Трябва да се има предвид едно важно обстоятелство в социалния и административния режим на завладените от османците градове. Всички те били предадени като ленове на османски пълководци, държавници или различни заслужили държавни деятели от средна величина. Леновете били едри — хасове или зеамети, и включват във феодално-подоходна зависимост всички градски жители, а освен това и различни общоградски доходи — пазарни такси, пристанищни такси, акциз върху уловена риба в Дунава и моретата, акциз върху внасяната сол и други. Това се вижда съвсем ясно в описанието на хасовете и зеаметите във всички документи, с които разполагаме, където надписите на всяка ленна партида и крайната рекапитулация на доходите очертават категорично тези права. Така че фактически градовете имали свои феодални владелци — дори и най-големите. Естествено тези едри феодали нямали никакъв интерес да губят податните единици, т. е. гражданите, и да намаляват доходите си от стопанския и търговския обмен на града. И затова въз основа на своите права и своето политическо влияние не допускали да се извлича градското население и да се заробва от когото и да било. Техните усилия били насочени в тъкмо обратното направление — да запазят броя на заварените граждани, а заедно с това и доходите си. И в това направление те имали широки възможности, без да накърняват правата на другите ленни владелци върху зависимото от тях население. Защото към всеки хас или зеамет се придавал и район с няколко или десетки села, от които могли да се привличат нови градски жители [246]. Тази относителна сигурност се увеличавала, макар и не кой знае колко много, от факта, че градовете били центрове на санджаци (големи области), кази (условно казано окръзи) и вилаети или нахии (подобни на околии, но не с еднакви размери); в тях се намирала местна администрация, съд, полицейска служба, финансови органи и пр., създаващи известна стабилност и правов ред в градския живот. Всички споменати условия благоприятствували, щото някои селяни — по-будни, по-пресметливи и по-предприемчиви — да се преселват в градовете или да изпращат в тях синовете си на занаят. И все пак се вижда ясно, че за тях са били по-приемливи или по-леко достъпни някои от средните и малките градове, а не всички. Броят на българските домакинства в тях се движел от 100 до 3000, както било в Русе, Свищов, Враца, Дупница, Щип, Демир Хисар, Велес, Неврокоп и Драма. Сравнително слабата българска заселеност на тези градове се дължи както на турското присъствие, така и на ниското равнище на стопанския живот в страната през XV век. Изключенията от тази обща картина са само няколко малки града, а именно:
 
   Петрич  с 476 домакинства
   Мелник  с 500  -,,-
   Зъхна  с 560  -,,-
   Бер  с 578  -,,-
   Кратово  с 606  -,,-
   Серфидже  с 646  -,,-
   Костур  с 904  -,,-

като в броя на домакинствата се включвали и вдовишките семейства [247]. С известна резерва споменаваме уникалния случай — град Прилеп с регистрирани 3000 домакинства през 1477 г. [248]. Това голямо струпване на население в Прилеп е може би стичане на бежанци от Прилепския край. Но самата възможност толкова голям брой домакинства да живеят в един среден по големина средновековен град, па били те и по-малко от три хиляди — показва две основни, важни явления. Първото е именно неравномерността в разпределението на новото градско християнско население в зависимост от различни местни условия. Кулминационната точка на тази неравномерност е Прилеп. Второ явление е възможността на град от категорията на Прилеп да изяви толкова голям популационен и стопански капацитет, че да понесе съвместния живот на три хиляди домакинства. Това навежда на мисълта, че към края на XIV век, преди османското нашествие, градовете изобщо са притежавали споменатия капацитет в по-голяма степен, отколкото може да се съди по състоянието им през следващия XV век, който им носи силен упадък.

Основен историко-демографски факт е обезлюдяването на повечето градове в края на XIV и през първите десетилетия на XV век. От него произтича вторичното крайно недостатъчно, частично презаселване на някои от тях с придошли селяни при неравномерно разпределение и в присъствието на турски групи, които образували стопанска и популационна бариера. Притокът от селата към обезлюдените градове е естествен и закономерен, но той е слаб и неуравновесен поради явния стопански упадък на страната.

* * *

От средата на XV век започва окончателната консолидация на османското владичество на Балканския полуостров. Цариград бил превзет и станал столица на новата империя, европейските кръстоносни походи по сухо, врязващи се дълбоко в българските земи, престанали, османските бойни действия се пренесли успешно далеч на север и северозапад от Дунава. Османските владетели и техните пълководци и администратори вече били сигурни, че тяхната власт над българските земи е окончателно укрепнала и че подчинените територии и население можели вече да се използуват на място като постоянен извор на стопански блага. Обезлюдената земя не отговаряла на основните изисквания на завоевателската стратегия. Балканският полуостров трябвало да стане пълноценна, разработена, населена и доходоносна част на голямата държава. Той бил изпълнен със султански и везирски хасове, със зеамети на велможи и с тимари на офицери, които се стараели да имат повече зависимо население и повече доходи.

Налагането на тази стратегия ставало постепенно, но довело все пак до почти пълното замиране на кампаниите за отвличане на населението, до грижи за колонизация на пустеещите райони, ако не с османски турци, поне с други някои тюркски племена — юруци, че дори и с татари. Резервите от хора за тази цел не били особено големи и не могли да покрият насъщните нужди на колонизацията.

Затова феодалната власт била принудена да допуска българско население в градовете и до вторично заселване на заробени хора по селата в тимарите. Но за да спре бързото разрастване на българския елемент особено в града, където той съжителствувал с турския, османската власт пристъпила към енергично, последователно и увеличаващо се по обхват ислямизиране на българското население. Това не били мерки, взети от местен управител в някой край на страната, а планомерна държавна политика. Османската държава и нейните колонизаторски органи действували не на народностна, а на верска основа. Щом един християнин или израилтянин приемел исляма и признаел султанската власт, той вече не бил враг и бързо се вливал в ислямската или по-точно в турската среда. Тук става дума не само за помохамеданчване на българите, което е било входната врата към османското общество, а и за ислямизиране в разни степени по език, материален и семеен бит, по обичаи и пр. Такова именно ислямизиране извършвали властите през XV век преди всичко в градовете.

Особено в по-големите градове били заселвани турци със специална пропагандаторска и организаторска мисия, като им били дадени привилегии със султански берати и фермани. В документите те носят много имена, но основните са: имами, ходжи, софти, улеми, молли, т. е. духовни лица, освободени от всякакви данъци и повинности, получаващи добро парично възнаграждение за някаква служба в града или владеещи доходен тимар в околностите му. Тези хора поддържали войнствения дух и религиозната ярост на местните турци, те организирали помохамеданчванията, грижели се за създаване на джамии и молитвени домове, медресета (училища), имарети (благотворителни фондове с кухни за раздаване безплатна храна на бедни и подопечни лица и семейства) и пр. С тяхно съдействие и внушение още първите владетели на хасовете и зеаметите в градовете започнали да създават вакъфи от доходите на селата, дадени им в лична собственост. От образуваните фондове се строяли джамии и медресета, изграждали се доходни здания в града (обикновено дюкяни и работилници), издържали се учители и ученици и имарети.

Такива служебни лица и институции срещаме в Търново, за който град подробните описи ни дават възможност съвсем ясно и подробно да си представим тяхната дейност и дори да отчетем резултатите от нея [249]. Тук също имало изпратени имами — «потомци на пророка» (Мохамед) [250]. Буквално повторение на тази картина се вижда през същото време и в градовете Скопие, Охрид и Битоля [251]. Като резултат от обща държавна организация този пропаганден апарат не липсвал и в другите по-големи градове, като Видин, Пловдив, София, Сяр и пр. Една от най-важните му задачи била да помохамеданчва и потурчва българските граждани систематично и непрекъснато, за да се постигнат два резултата. Първият е осигуряване на мохамеданско и по-специално турско мнозинство в града. Вторият е попълване редовете на турското гражданство със занаятчии от най-различен производствен профил, от каквито османската държава и общество изпитвали нужда навсякъде.

Помохамеданчването се постигало с различни средства: обещание за право на гражданство на «пришелците», за право на занаят, обещание за даване под наем помещение за работилница и дюкян от десетките вакъфски доходни сгради; на най-бедните и стопански безпомощните — обещание да получават безплатна храна от кухнята на имарета. Не по-малка убедителна сила имали и изгледите, че приелият исляма се освобождавал от напълно безправното си гражданско състояние, получавал закрилата на турските градски първенци, осигурявал бъдещето на своите деца; блазнел се от възможността да стане постоянен доставчик на продукти или стоки за гарнизона, имарета, медресето, джамията, администрацията, да наема обществени строежи и пр. Освен този път на «убеждението» имало естествено и друг — прякото принуждение и заплахата. На тази доста широка оперативна основа се постигали значителни резултати. Към края на XV или в първите години на XVI век се оказва, че в Търново повече от една четвърт от османските граждани били всъщност приели исляма българи — 74 домакинства от всичките 268 [252]. Това били така наречените «синове на Абдулах» (синове на аллаха), каквото първоначално презиме получавали помохамеданчените официално [253]. Аналогично е съотношението на приелите исляма българи и османските турци в градовете Скопие и Битоля и редица други. Броят на «Абдулаховите синове» през втората половина на XV век бил една четвърт от мохамеданското население с тенденция да расте и стигне до половината през XVI век [254]. Данните, с които разполагаме, представляват моментна регистрация на помохамеданчените. Но дори когато техните синове фигурират в описите, не можем да ги открием, защото те носят освен личното си турско име и бащиното турско, така че формулата «син на Абдулах» вече е изчезнала. Същото се отнася и до потомците на потурчените християни в края на XIV и през първите две-три десетилетия на XV век: и техният народностен произход остава скрит от погледа ни. Затова е логично да се приеме, че в градове като Търново, Никопол, Видин, Пловдив и София, Скопие, Битоля, Сяр и редица други около половината от турското население още през XV век не било от турски етнически произход.

Навярно страхът от ислямизиране е бил една от задържащите сили, обусловила по-слабото презаселване на големите градове с християни и насочването им към малките градове, където ислямизацията на християните не е била осъществявана толкова енергично и където нямало турци. Работейки с голямо количество подробни описи за градовете в македонската област през XV и XVI век, д-р М.Соколоски заключава, че численото надмощие на мюсюлманите в градовете през XVI век е резултат не на колонизацията, но на ислямизацията на християните през XV — XVI век [255].

Така дори и след вторичното заселване на градовете с християни отново значителна част от тях биват загубени за своята народност.

Обаче процесът на ислямизирането не се ограничил само в градовете, а се прострял нашироко и по селата из цялата страна. Неговите резултати показва Стр. Димитров за южните и югозападни Родопи и някои прилежащи райони през периода XV — XVI век [256]. Б. Цветкова сочи последиците му в търновските села [257]. Но свидетелства за помохамеданчване личат в селски райони и от всички други краища. И приелите исляма се означавали не само като «синове» на Абдулах, но и по няколко други по-прости начини, които зависели от определенията на осведомителите и от подхода на описвачите. Например в с. Лелово, Демирхисарско, в последните години на XV век живеели 73 християнски домакинства и 7 вдовишки семейства, а освен тях — и 15 мюсюлмански домакинства. И повечето от главите на тия мюсюлмански домакинства носели такива имена: братя Хамза и Хъзър — синове на Михо; Ахмед — син на Михне; Мурад — син на Стайко; Ахмед — син на Стайко; Хасан — син на Стамат; Юсуф — син на Йорго; Халил — син на Стамат и пр. [258]. Наред с това определение в някои села из Демирхисарско и Серско, като Кромида, Щавенци, Муждурак и други, се използували означенията «син на Абдулах», «Ибрахим помохамеданченият», «син на освободен роб» (с мюсюлманско име), «мюсюлманинът Стефан», «Мустафа неверник» и тям подобни [259]. Особено характерен е големият брой помохамеданчени в споменаваното по-преди село с българско име, а заселено изцяло с турци — Буково (дн. Гара Бук — Драмско), без нито един българин. От 86 описани домакинства 26 били на «синове на Абдулаха» и на техните синове; второто поколение е посочено не с бащиното име, а чрез формулата «негов син» или «негов брат», като бащите и синовете са записани един след други [260]. Подобно е и село Топчилар, Солунско. От 68 глави на домакинства 13 били най-вероятно от християнски произход. Един е означен като «син на Абдулах», за двама е отбелязано — «помохамеданчения Мустафа», «помохамеданчения Юсуф», а за останалите е писано «освободен роб» без бащино име [261]. Такава е картината и в село Сасълъ, Кукушко. От 53 мюсюлмански домакинства главите на 13 от тях били разграничени от останалите с две означения — «помохамеданченият» и «освободен роб» [262]. Освободените роби носят турски имена, което показва, че те са приели отдавна исляма. Различните определения на помохамеданчването и потурчването сами по себе си говорят за различни пътища, начини и обстоятелства в процеса на включване християнското население в османотурската народностна принадлежност. Но докато всички посочени дотук означения са категорични, формулата «син на Абдулах» може да възбуди известно съмнение с оглед на това, че Абдулах е регистрирано като нормално лично име в османотурската антропонимия и зад него може да се крие турчин по рождение. Следователно в някои случаи може да не става дума за символично име, дадено на бивш «неверник», приел исляма. Независимо от факта, че М. Соколоски, Б. Цветкова и някои турски учени са приели застъпваното и от нас символично значение, смятаме за полезно да приведем още материали и съображения, отнасящи се до случаите в разглежданите земи. Първото от тях е, че в Търново, където, както видяхме, са описани около 300 глави на домакинства — мюсюлмани, само в 3 — 4 случая е съвсем ясно, че става дума за конкретно лице с лично име или пък с реално бащино име Абдулах. Ако пък направим преглед на имената на мюсюлманското население в селата по наличните описи, ще установим, че Абдулах е крайно рядко срещащо се име. И като илюстрация могат да бъдат приведени селата Дирмишли, Солунско, където между 41 мюсюлмански домакинства не се среща нито веднъж името Абдулах било като лично, било като бащино; а в с. Топчилар, пак в Солунско, от 68 записани мюсюлмани има само един «син на Абдулгх» и това име вече не се повтаря [263]. Точно същото е положението и в с. Сасълъ, Кукушко, с 53 мюсюлмански домакинства [264]. Изглежда, че през XV век османските турци, общо взето, са избягвали нормалното използуване на името Абдулах с оглед на неговата масова употреба за именуване на новоприели исляма. Затова то, от една страна, е толкова рядко при нормална семейно-битова употреба, а, от друга страна, се среща на цели групи, както е в Търново и в с. Буково, където явно е свързано с наличността на приели исляма българи.

Общата констатация обаче е, че в твърде голям брой села сред жителите мюсюлмани могат да се открият по наличните подробни описи някъде групи от помохамеданчени под различни определения, а някъде по двама-трима от тях. И това разпределение се проявява във всички краища на страната, където се били настанили по селата турци или тюркски колонисти юруци. Ако вземем под внимание и онези селяни — мюсюлмани от второ или трето поколение, които вече не могат да се разпознаят по имената или по други допълнителни данни, че са християни, ще стане ясна масовата ислямизация и потурчване по селата през XV век. Но какъв е точният брой на обезнароденото християнско население, едва ли може да се определи. В бележките накрая привеждаме един списък на села с мюсюлманско население, в които се откриват ислямизирани «неверници» [265].

Така българското население през XV век било отчасти физически унищожавано в процеса на завоеванието, отчасти отвличано извън родината му като робска стока и работна сила; но то станало и обект на систематично претопяване на място, за да се увеличи броят на мюсюлманите в страната като опора на османското господство.

Някои османисти изказват мнението, че специално през XV век османската държава все още не си била поставила като важна политическа задача ислямизацията на покорените християнски народи. Дали би могло да се приеме, че решението на този въпрос е вече получено? Едва ли. Преди всичко формулираният отговор е твърде кратък и неразгърнат с оглед историческата аргументация. Освен това не може да се каже, че са разработени като специални проблеми аспектите на стопанските, верските, военно-стратегическите и политическите съображения и мероприятия, които османското общество е осъществявало спрямо християните.

Преди всичко следва да се освободим от историческата фикция, че само стопроцентната ислямизация и асимилиране на християните е свидетелство за наличието на държавна политика, целяща поглъщане на неосманските народи. Поначало не стоте процента на верско и народностно асимилиране са показатели за подобна политика, а цяла редица други компоненти, между които на първо място стоят повсеместният характер, масовостта и дълготрайността на асимилационния процес.

Изясняването трябва да започне от категоричното изтъкване на острата идеологическа агресивност на исляма по отношение на християнството и всички други религии; това е агресивност с всички средства на пропагандата, политиката и завоеванието, основана на догмите на Корана. Ислямизацията лежи на религиозна и обществено-политическа основа. Липсват указания да смятаме, че през XV век тази политика не е била достатъчно осъзната като държавна задача или е срещала пречки при осъществяването си. Историческата действителност показва тъкмо обратното.

XV век е критичен период в османските завоевания, когато се е чувствувал най-остро антагонизмът между покорените християнски народи и мюсюлманите завоеватели. Това създавало непрекъснато затруднения и опасности за изграждащото се османско общество и за неговото господство. Ръководната му етническа групировка имала нужда от числово увеличение, за да удържи политическата власт и да разширява териториалните си придобивки. В османските военни сили постоянно се вливали редовни и спомагателни войски, събрани и доведени от християнски крале, князе, военачалници и боляри, които се числели заедно с отрядите си като съюзници или васали. Те участвували на общо основание във военните кампании. Разбира се, османските военачалници не смятали този елемент винаги и в пълна степен сигурен. И твърде естествено е, че политиката на ислямизация се е прилагала към тези помощни сили, като се започне от началниците им. Господствуващата феодална класа на постепенно Завоюваните балкански страни преминала изцяло на османска служба и приела исляма. Това били навярно от 1000 до 2000 семейства. След тях и подчинените им отряди, попаднали в османско обкръжение, също лека-полека се стопявали, приемайки мохамеданството.

Тази политика се проявявала най-пряко и най-масово в съдбата на онези хиляди българи от села и градове, за които вече говорихме. Една част от тях приели исляма на място, други били отведени в Мала Азия като роби и помохамеданчени, а след това езиково и битово потурчени.

През XV в. започнали да приемат мохамеданството дори домакинства или групи от домакинства в затънтени планински краища, където нямало османска колонизация, например в Югозападните Родопи (VII, 82— 109). Въз основа на подробни ленни описи от XV и XVI век за Македонската област д-р М. Соколоски установява ислямизиране на населението по равнините и градовете (сведенията за останалите области вече приведохме).

Отражение на ежегодните данни за известна част от помохамеданчените можем да намерим в регистрите за данъка джизие от 1490-1491 и две-три предходни години. Общият брой на приелите исляма се е движел между 250 и 353 домакинства за Румелия. Но в действителност това не са били всичките. Регистрацията засяга онези лица, които са били освободени от плащане на джизие, понеже вече не били «неверници». Практически всяка година приелите мохамеданство получавали от местните власти правото на освобождаване от джизие, ала то не засягало всички. Защото от желанието да станеш мохамеданин или първоначално поне да промениш името си, след това да бъдеш обрязан по религиозен обред до фактическото гражданско и социално равноправие имало много степени, които не всички кандидати преминавали. Тяхното по-бързо или по-бавно придвижване по тази стълбица зависело от благоволението на местните власти, от благонадеждността не кандидата и най-после от съгласието на данъчния агент, който нямал интерес да освобождава много хора от един държавен данък. Ето защо не всички нови мюсюлмани били записвани в регистрите за джизието. Една част от тях все още били третирани като християни. Тъй че ежегодният брой на приелите исляма, отбелязан в списъците, не обхваща всички случаи на преминаване в новата вяра.

Но дори и да приемем условно, че техният годишен брой не е надминавал 250-350 домакинства, това не би било голямо утешение. Защото в историко-демографски аспект тези числа добиват съвсем друга стойност. Помохамеданчването продължило и през следните векове, като е регистрирано по съдебен ред във всички градове (тук не говорим за масови акции). И затова на общо основание може да се изчислява какво представляват тези 250-350 домакинства за десетилетия и столетия. За десет години те са 3500, а за столетие — 35 000 без собствения им естествен прираст, който при най-неблагоприятни условия не би могъл да бъде за столетие по-малък от 50 %. Следователно в края на столетието помохамеданчените и техните потомци ще достигнат 50 000 домакинства минимум, което по нашата норма е равно на 250 000 души. За четири столетия тази сума е вече минимум 1 300 000 души.

Нашите изчисления имат за цел да покажат, че бавната на пръв поглед, но систематична и непрекъсната ислямизация е довела до големи демографски резултати.

През XIV и XV век ислямизацията се е съпровождала с масово унищожаване на манастирите, а също и с разрушаване или частично превръщане на градските църкви в джамии. Православната църква е била пречка за ислямизацията на народните маси.

Така че с всички свои аспекти безпощадната борба на османците за ислямизация водела до потурчване на българско население като резултат от планомерна завоевателна политика.

Съвсем друг въпрос е, че османското общество и неговата държава са се заели с непосилна за тях задача да ислямизират и асимилират народностно подвластното християнско население изцяло, докрай. За такова дело не им достигали човешки ресурси, материални средства и по-приемлива идеологическа постановка. Не е без значение обстоятелството, че самите османци, като включвали грамадни маси бивши християни в мюсюлманската общност, намалявали силата на своята агресивност и верска нетърпимост. Затова по-голямата част от българския народ оцеляла.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


215. Б. Цветкова. Цит. съч., с. 93 и сл.

216. Пак там.

217. Пак там.

218. Памятннки византийской литературы IX—XIV веков. М., 1969, с. 418 — 419.

219. Коран. Перевод И. Ю. Крачковский. М., 1963. Вж. пасажите за «свещената война» на мюсюлманите: сура 4, ает 76, 78, 97; сура 8, ает 7, 12, 13, 14, 40, 62, 66; сура 9, ает 5, 14, 20, 21, 22, 29; сура 47, ает 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10; суpa 48, ает 13, 29.

220. II, 147.

221. II, 255.

222. II, 181.

223. II, 31, 91 и 381. Издателите смятат, че с. Владешница, отбелязано в II, 31 и 91, е с. Владая. Но такова отъждестпяване не е възможно, понеже и на двете места със записи от 1445 и 1463 г. то е поставено между Костинброд и Шияковци, като е определено, че пустеещите му земи се обработвали отчасти от стопани, които живеели в споменатите две села. Тълкуванието на издателите е отбелязано в показалеца на поселищнитс имена към II.

224. II, 271; 245; 237.

225. II, 29.

226. Б. Цветкова. Цит. съч., с. 98.

227. Пак там, с. 96.

228. Пак там, 96 — 97.

229. Пак там, с. 97.

230. Пак там, 264 — 265.

231. II, 195.

232. II, 325.

233. II, 201.

234. II, 201.

235. II, 197.

236. II, 185.

237. II, 197.

238. II, 281.

239. II, 243.

240. II, 267.

241. II, 265.

242. II, 265.

243. II, 259.

244. II, 143.

245. II, 231, 253.

246. Вж. например описите на хасовете и зеаметите в I и II.

247. Данните от Здр. Пляков. Цит. съч., с. 34 и др.; М. Sokoloski. Op. cit., pp. 82 — 105.

248. Здр. Пляков, пак там. Резервата ни произтича or следните обстоятелства. Авторът не посочва извора на своята информация, а и не може да се навърши проверка за другите му данни в таблицата, макар да се намират в познати и достъпни документи. Освен това до трите хиляди домакинства не са посочени нито неженени, нито вдовишки семейства, което значи, че те са събрани в една обща рубрика. Броят на махалите е твърде малък за толкова много домакинства — падат се средноаритметично по 150 домакинства в махала, докато във всичкн други градове, за които разполагаме с подобни данни, махалите побират средно тридесетима домакинства и в редки случаи до петдесет.

249. II, 335 — 347.

250. II, 335. Б. Цветкова, Насеља и демографске промене у Трновскоj. . . 57-58 и др.

251. М. Sokoloski. Op. cit., p. 85, 86, 91.

252. II, 335 — 347.

253. Този отличителен белег се изтъква от Б. Цветкова. Цит. съч., с. 65; Sokoloski, М. Op. cit., р, 98; Здр. Пляков. Цит. съч., с. 33, въз основа на този белег прави и изчисление на броя на ислямизираните българи, което лично за нас не е съвсем категорично, защото първо се посочват 77, а пет реда по-долу — 87 лица. При нашето изчисление ние сме се въздържали да включим такива лица, за които явно сам регистраторът е искал да подскаже, че всъщност тяхното име не е условно, а реално, свързано с баща на име Абдулах — име съвсем обикновено. Например Хаджи Кемал Абдулах, иконом на имарета Хасам, син на дръндаря Абдулах; Ахмед, син на Абдулах Капчир; Санула, син на Абдулах Хаджъ и др. под. — II, 337, 339, 341.

254. М. Sokoloski. Op. cit., pp. 98, 105— 106.

255. Ibid., 106.

256. VII.

257. Пак там.

258. Родопски сборник, II, 281—293.

259. Пак там, 285, 290, 293, 295.

260. Родопски сборник, I, с. 303.

261. II, 439.

262. II, 445.

263. II, 439.

264. II, 445.

265. Забележка списък. ("списък на села с мюсюлманско население, в които се откриват ислямизирани «неверници»")

I
СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ

1. Нахия Търново, грaд Търново (II, 169; 335 — 353).
2. Нахия Търново, с. Бахтавани (I, 45).
3. Нахия Търново, с. Яйджилар (I, 47).
4. Нахия Търново, с. Липниче (I, 214).
5. Ловешко, с. Коршуна с 18 робски домакинства (I, 50-51).

II
СЕВЕРНА ТРАКИЯ

1. Пловдивско, с. Чакърджи (I, 201).
2. Чирпанско, с. Комари (I, 202).
3. Старозагорско, I мезра до с. Чок Доганджи (I, 200).
4. Старозагорско, II мезра до с. Чок Доганджи (I, 201).
5. Старозагорско, III мезра до с. Чок Доганджи (I, 201).
6. Старозагорско, IV мезра до с. Чок Доганджи (I, 201).
7. Ямболско, с. Шабанлу (I, 199).
8. Ямболско, с. Доганджилу (I, 192).
9. Карнобатско, с. Асълхан (I, 198).
10. Айтоско, с. Качмад (I, 108).

III
ЮГОИЗТОЧНА ТРАКИЯ

1. Одринско, с. Сасала (I, 202).
2. Нахия Кърклисе (Лозенград), с. Караджа Наджак (I, 209).
3. Нахия Виза, мезра Кара Али (I, 212).
4. Нахия Кешан, с. Доганджи (I, 211).
5. Нахия Кешан, с. Хюсеин (I, 193).
6. Нахия Кешан, с. Чукур Оран (I, 204).
7. Нахия Текфурдаг (Родосто), село Язира (I, 194).
8. Нахия Енджугез, с. Омур (I, 196).
9. Нахия Енджугез, с. Бекирджи (I, 208).
10. Нахия Димотика, с. Кулаклу (I, 193).
11. Нахия Димотика, с. Доганджи (I, 203).
12. Нахия Фере, Белкендже (I, 192).
13. Нахия Фере, с. Азеп Юсуф (I, 203).
14.      ,,       ,,    , с. Сарукая (I, 203).
15.      ,,       ,,    , мезра до с. Бейлу (I, 226).
16.      ,,       ,,    , втора мезра край с. Бейлу (Г, 221).
17.      ,,       ,,    , мезра край с. Фере (?) (I, 220).
18.      ,,       ,,    , мезра до с. Кючук Керделу (I, 221).
19.      ,,       ,,    , мезра Асум до с. Кючук (I, 221).
20.      ,,       ,,    , мезра Ахад (I, 222).
21. Нахия Фере, мезра Курджук (I, 222).
22. Нахия Фере, мезра Иванша (I, 222).

IV
БЕЛОМОРСКА ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ

1. Нахия Гюмюрджина, мезра Сака (I, 219 — 220).
2. Нахия Драма, с. Калабак (I, 194).
3. Саръшабанско, с. Куруджи (II, 453).
4. Нахия Карасу, с. Чамурлу (I. 194).
5. Петричко, с. Кромида (V. 285 — 286).
6. Нахия Демир-Хисар, с. Муждурак (V, 279, 295).
7. Нахия Демир Хисар, с Щавеница (V, 290 — 291).
8. Нахия Демир Хисар, с. Ветрена (V, 295).
9. Нахия Енидже Вардар, с. Мустафалу (II, 409).
10. Нахия Енидже Вардар, с. Коюн Халил (II, 447).
11. Кукушко, с. Лелова (II. 280, 293).
12. Солунско, с. Дудулани (II, 441).
13. Солунско, с. Топчилар (II, 439).
14. Солунско, с. Сасалъ (II, 445).
15. Солунско, с. Сазачдаран (II, 455).
16. Солунско, с. Айо Марина (II, 459).
17. Солунско, с. Дирмишли (II, 433).
18. Солунско, с. Зумбат (II, 431).