I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
5. СЕТНИНИ
ВЪТРЕШНИ ПРЕЗАСЕЛВАНИЯ
Както видяхме по-рано, обезбългаряването на страната не е било равномерно. Най-тежко пострадалите области били Североизточна България с районите на Източна Стара планина, цялата черноморска крайбрежна ивица, цяла Северна Тракия от западната граница на Пазарджишки район до Бургас, включително и Средногорската долина, а също и Югоизточна Тракия и Егейска Тракия докъм Драмско. Най-поразяващо бе, както установихме, обезбългаряването на вилает Филибе (Пловдивски и Пазарджишки район) с част от Самоковско, където липсата на българско население е изравнена практически с нулево положение. Почти същата празнина зее в останалата част на Северна Тракия и в Североизточна България, където броят на българските домакинства е 4-5 пъти по-голям, но и географските ареали са почти толкова пъти по-големи от вилает Филибе. От тази демографска действителност произтича важният въпрос — кога, по какви пътища и с какво население от българска народност са се заселили, тези краища отново. За всяка от областите отговорът ще бъде малко по-различен. Северна Тракия въпреки османската колонизация се заселва отново с българи от XVI век нататък. Спускащите се в равнинните села идвали предимно от старопланинските гънки и Средна гора, но също така и от Родопите. И като че ли р. Марица донякъде разграничава тези два поселенчески потока на северен и южен. Масовото презаселване е абсолютно сигурно. Защото коефициентът на естественото възпроизводство в течение на столетията до Освобождението в никакъв случай не е можел да осигури тази заселеност с българи.
Така че по-голямата част от българите в Северна Тракия не са потомци на първоначално уседналите там славянобългари, смесили се отчасти с романизирани и ромеизирани траки, а са славянобългари планинци.
Аналогична картина би могла да се нарисува за Североизточна България, където притокът на българи е могъл да идва предимно от Средна и Източна Стара планина и от Северна Тракия. Тук обаче процесът на презаселването е бил затормозен от османската колонизация и ислямизирането на българи в Лудогорието. Новите български заселници отчасти прониквали в този край, но по-често го заобикаляли, отправяйки се към Провадия — Варна — Добруджа или по черноморската крайбрежна ивица на юг от Варна. В Югоизточна Тракия българите слизали от Източните Родопи и от други краища. А в Егейска Тракия се спускали преди всичко от южните дялове на Родопския масив. Очертаните посоки и области на презаселване се подсказват в почти приблизително същия смисъл въз основа на езиково-исторически, диалектоложки и етнографски свидетелства. Ще приведем няколко илюстрации за Северна България и Северна Тракия, които се отнасят към два миграционни периода — първия, от края на XIV до края на XV век и втория — от началото на XVI век нататък, разбира се, доколкото данните позволяват да се разграничат тези периоди.
Отбелязваме един неизвестен досега малък, но интересен преселнически епизод в посока от Пловдивско към Северна България. Той засяга било българи богомили, известни тогава под популярното име павликяни, било познатото павликянско население, настанено в Пловдивско твърде отдавна от византийската власт със задължението на граничарска колония срещу нахлуванията на славянски и славянобългарски войски. Побългарено с течение на вековете сред славянските маси в Северна Тракия, то споделяло тяхната съдба по време на Първата и Втората българска държава. Но в неизвестно време — дали през XIII-XIV век, или след нахлуването на османските турци в областта, павликяните се раздвижили и започнали частично да се изселват на север зад Стара планина. Без да заемаме становище кога точно е станало това, ще изложим тук данните, които биха могли евентуално да говорят за втората половина на XIV и началото на XV век, като не отричаме, а, напротив, допускаме и възможността събитието да бъде отнесено при по-нататъшни изследвания от страна на специалистите по средновековна българска история и към по-ранно време. Преселението засега ни се представя от османските исторически извори така. Може би след първото превземане на Пловдив в 1364 г. или след битката при Чирмен, а може би и по време на страшните унищожения и отвличания на хора и ценности от Муса Челеби в първите години на XV век някаква част от павликянското население, подгонено от ужас, се е запътило на север. Минало Карлово (тогава с. Сушица) и Сопот (тогава Бяла черква) и се е насочило към Троянския проход. Близо до Клисура се отделила малка група, която образувала селото «Павликян», регистрирано в 1493 г., а също и през XVI век, но по-късно изчезнало [292]. Останалите бежанци преминали Троянския проход, озовали се в Ловешко и оттам се пръснали ветрилообразно от Оряховско, Ломско до Търновско, образувайки в този ареал 13 села. Ако павликянската група бе преселена принудително от някои български средновековен владетел в по-ранни векове, тя не би имало възможност да се пръсне така нашироко още от Клисура, а щеше да бъде водена от военен конвой и въдворена в определен малък район, за да се оживи някакъв безлюден край и за да бъде по-лесно контролирана. По време на регистрацията в 1464 и 1479-1480 г. общият брой на павликянските домакинства бил 357 и 33 вдовишки семейства. Може би още преди това време част от тях са се слели с местната жителска маса. Селата им са разполежени в Ловешко, Луковитско, Търновско, Свищовско, Никополско, Плевенско и в Оряховско, Ломско. Имената на самите села дават и етнографската характеристика на жителите. Но същевременно тези имена показват, че в повечето случаи павликяните са се прислонявали към някое старо българско село, образувайки било самостоятелна махала, било отделно селище в непосредствена близост:
1. Павликянско Загабъри, Ловешко, с 21 дом. и 2 вдов. днес изчезнало [293].Освен изброените 14 павликянски села изглежда, че е имало и още няколко, навярно неуловени от регистрацията или запустели преди нея. На това навежда фактът, че в същите краища има села, чиито имена сякаш се противопоставят като българско съответствие на павликянското име по образеца «Български извор», Тетевенско, срещу евентуалното Павликянски извор [306]. Само три от селата носят прякото име Павликян, което явно е дадено от околното българско православно население. А във всички останали 11 случая става дума за по-старо българско село, което има нова част или нов близък съсед. Такива дублетни наименования не биха се запазили, ако преселението на павликяните беше много старо — примерно от Х - XIII век, защото тази малка павликянска група би се стопила бързо сред останалата българска маса и определението «павликянски» би изчезнало. Всъщност така е станало и след XV век. Единственото съществуващо днес селище с името на павликяни е град Павликени. Твърде характерно е, че в един подробен опис на това селище от XVI век, т. е. само няколко десетилетия по-късно намираме лични и бащини имена, взети почти изключително от славянския, и то най-старинния репертоар на личните имена. Твърде малко са църковно-календарните от гръцка езиков произход за разлика както от околните села, така и от град Търново, където преобладават тъкмо имената от гръцки езиков произход [307]. А това показва, че приобщаването на павликяните към основната славянобългарска маса — ако изобщо са имали някакви съществени етнокултурни различия — е станало много бързо и без остатък. Следователно и появяването на 14-те павликянски села на път за Северна България и в самата нея е по-скоро нов демографски процес, протекъл в края на XIV и през XV век, отколкото стар, от Х — XIII век. Може да се допусне, че в средата на тези павликянски групи ислямизацията, а по-късно и католическата пропаганда са имали известни успехи, резултат от които е малката група българи с мохамеданска вяра в Луковитско и католическата религиозна община в Павликени (Маринополци), за която споменават папските мисионери в Северна България през XVII век.2. Павликянска Калугерица, Ловешко, изчезнало през XVII век; 39 дом. и 2 вдов. сем. [294].
3. Павликянско Тележане, Ловешко, изчезнало през XVII век; 18 дом. и 1 вдов. сем. [295].
4. Павликянска Скравеница, Търновско; днес името е непознато; 15 дом. и 4 вдов. сем. [296]
5. Павликян — днес гр. Павликени; 59 дом. [297].
6. Павликянско Орешани, днес Ореш, Свищовско. Но не е изключено да е било с. Орешени, Луковитско; 37 дом. и 3 вдов. сем. [298].
7. Павликянска Трънчовица, днес с. Трънчовица, Никополско. Но тогава (1479-1483 г.) имало и Българска Трънчовица с 46 дом. и 9 вдов. сем., докато павликянското село било с 40 дом. и 7 вдов. сем. Двете села впоследствие се слели под общото име Трънчовица [299].
8. Павликянско Парнасово, Никополска нахия; днес неизвестно по име; 4 дом. и 3 вдов. дом [300].
9. Павликянска Брестовица, днес Брестовец, Плевенско; 40 дом. и 4 вдов. сем. [301].
10. Павликянско Лъжани, днес Лъжене, с ново име Малчика, Плевенско. Не е изключено обаче да е било в Ловешко, където също има село Лъжане, а освен това селото е определено в нахия Коршуна, т. е. много близо до Ловеч; 29 дом. и 5 вдов. сем. [302].
11. Павликянско Белене, днес Белене, Плевенско; 48 дом. и 1 вдов. сем. [303].
12. Павликянско Одърне, днес Одърне, Плевенско; 26 дом. Непосредствено до него е било старото българско село Одърне, също фигуриращо в описа [304].
13. Павликян, нахия Загорие (Оряховско—Ломско); 9 дом. и 1 вдов. сем. Изчезнало още към края на XVII век. В съдебни документи на видинския кадилък от това време се определя като пуста мезра [305].
Павликянските преселници, които се влели малко по-късно в съществуващите и днес села Белене, Ореш, Малчика [Лъжани] и Трънчовица, приели католичеството през XVII век. Въпреки етнографското почти пълно изравняване с местните полянци от Северна България те оставили следи от своя южнобългарски говор, което дало основание на известния български диалектолог Ст. Стойков да отдели четирите села в особена севернобългарска говорна група, макар да не е определена старинността й, понеже е поставена в твърде широкия временен интервал от XV до XIX век. Но сега вече образуването на въпросната говорна група може да се датира през XVI —XVII век, а самото преселение на павликяните от Пловдивско се документира и по диалектоложки път [308].
Изглежда, че в най-ранния период на османското завоевание, когато след завладяването на Югоизточна Тракия османците последователно превзели Пловдив, Стара Загора, Ямбол, а след това и Одрин, а може би и след Чирменската битка, чийто изход хвърлил в отчаяние и страх местните българи, т. е. примерно между 1364 и 1375 г., многочислена група българи напуснали очертаните предели и се преселили в Североизточна България, като заели група села на запад от Провадия до Шуменско (района Сърта). Сред тях и до днес се отбелязват ясно диалектни особености на рупския говор от Южна България. Ст. Стойков определя езика им като «смес от североизточно и югоизточно наречие» [309]. Подчертаваме, че в случая не става дума за късни говорни процеси, предизвикани от преселения през XVII—XIX век, а за старинни езикови явления според Стойков от XV—XVI век.
В една от най-обезбългарените части на Североизточна България — източния край на Стара планина — според авторите на Български диалектен атлас се е запазило коренното славянобългарско население само в селата Козичино (Еркеч), Поморийско, и Гулица (Голина), Варненско. От XVI век нататък те станат «важен разселнически център» в Източна Стара планина и по-нагоре към Варна и Добруджа. Тези констатации подкрепя с данни за местните носии и със свои наблюдения етнографката М. Велева [310].
Следи от вътрешни миграционни движения, които имат значение на презаселване от XVI век нататък, могат да се установят и в Северна Тракия.
Така в Югоизточна България има група села като Факия, Желязково (Момина църква - Къз Клисе), Кирово, Горно Ябълково, Долно Ябълково, Буково, Богданово, Тагарево и др., в говора на чиито жители има ясно изразени диалектни елементи от западни български говори [311]. Същите села са проучвани от Мария Велева. Според нея местният женски сукман е някакъв старинен вариант, който не се среща в останалите околни села. В шевичната украса се използува т. нар. «цепен бод», който е типичен за Западна България и не се използува в другите села. Не по-малко специфично е и местното женско забраждане «прябър» [312]. Околното население смята, че жителите на споменатите села не са истински рупци или загорци и ги нарича «тронки» навярно поради употребяваната от тях западнобългарска дума «троха — тронха» за понятието «малко». Изследванията показват, че тук става дума за преселници от западнобългарските краища, дошли твърде отдавна, може би още през XVI век [313].
Въз основа на езиково исторически и диалектоложки анализ се установява, че българско население «полянци» от Северна България още преди няколко века (навярно в XV — XVI век) е преминало през леснопроходимите пътища на Източна Стара планина и се е настанило в Карнобатско (селата Подвис, Прилеп, Костен, Лозарево, Климаш, Невестино, Сигмен, Искра, Огнен и Терзийско), в Сливенско (с. Трапоклово, Драгоданово и Горно Александрово), в Ямболско (Стралджа, Зимница), в Бургаско (с. Караново и Русокастро) и по северните склонове на Странджа (с. Черноморец, Росен, Извор и Зидарово) [314].
Особено важна е диалектоложката характеристика на населението по долината на р. Марица в коридора между Странджанския масив и Източните Родопи. В Родопите и Странджанско владеят говорите на коренните славянобългарски жители рупци, установили се там още през VI — VII век. А жителите от селата покрай Марица представляват етнографски раздел между двете рупски групи. Това население се е наслоило в много по-късно време и има смесен етнографски характер [315]. Но представителите на коренното славянобългарско население в Странджанско са малко — само от две-три села, и то, както изглежда, изтласкани там през XIV век от Маричината долина. А останалите странджанци са се заселили по-късно и също имат смесен етнографски характер [316].
Презаселването на обезбългарените области продължавало непрекъснато от XVI до XIX век, както показват по-късните лепни описи от съответните места. Същото личи например за Пловдивска област от описанието на населението в епархията от поп Константин, което ни представя положението от края на XVIII и началото на XIX век. За Пазарджишко подобни сведения дава описанието на този край от Ст. Захариев, отнасящо се към 60-те години на XIX век. Нашият възрожденски периодичен печат съдържа доста на брой подобни описания на краища, обезбългарени през XV век. Тези наблюдения показват, че българското население в тях е и многобройно, и старо. До такъв извод довеждат и екзархийските списъци на венчилата (семействата) в българските земи от 70-те години на XIX век. Напомняме това съвсем бегло, за да изясним мисълта, че презаселването е било многократно, продължително и бавно наслояване в течение на векове. Именно този механизъм и темп на демографски процес обуславял твърде сложното, неравномерно по места и различни степени сливане на обособени битово-културни традиции — на планинското и полското население. Планинците са първично славянобългарско население, установено в своите живелища още в V — VI век и останало там цяло хилядолетие до XV век, като оформило поминъци, материален бит, обичаи, обществени отношения и изкуство, отчасти произтичащи пряко, отчасти обусловени, а в отделни случаи само свързани с природната планинска среда, нейните материални ресурси и изисквания към човека. След заселването им в полетата и неколковековния им живот при други природно-икономически условия в общение с остатъците на старото местно население тяхната етнографска характеристика се променяла, усложнявала и обогатявала. Част от старите етнокултурни белези изчезнала, друга се запазила в почти непокътнат вид, а трета се видоизменила и синтезирала с новото, завареното. Така че обособяването на сегашния етнографски облик на българското население в Североизточна България, в черноморската крайбрежна ивица, в Северна, Югоизточна и Егейска Тракия може да се датира. То започнало през XVI век.
От гледището на историческата етнография този етнокултурен процес е
много важен и неговото научно фиксиране е необходимо. Защото той довел
постепенно до размиване очертанията на славянобългарските племенни и групово-племенни
ареали, до тяхното частично наслояване един върху друг. Така се създала
още по-широка основа за хомогенизацията на оцелялата част от народността
и неусетно се замъглило значението на племенно-областните определения и
названия.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
292. II, 487; VIII, в показалеца на имената под името Павликян.
307. Вж. VIII, в показалеца под името Павликян.
308. Ст. Стойков и др. Български диалектен атлас. II. Североизточна България. Ч. 2, С., 1966, с. 22.
310. Ст. Стойков и др. Български диалектен атлас. II. Ч. 2, С., 1966, с. 13
311. Ст. Стойков и др. Български диалектен атлас. I. Югоизточна България. Ч. 2, С., 1964, с. 15-16.
312. По данни на М. Велева, която посочва и събраните от нея материали в тези села, депозирани в Националния етнографски музей - София, както следва:
с. ЖЕЛЯЗКОВО, ГРУДОВСКО313. Български диалектен атлас. Пак там, 15-16; същото схващане сеподдържа и от М. Велева.
1. Инв. № 31227 — риза, женска
2 ,, 31228 — камизолка
3. „ 31229 — сукман
4. ,, 31230 — пояс
5. ,, 31231 — престилка
6. ,, 31234 — риза, женска
7. ,, 31235 — сукман
8. ,, 31236 — пояс
9. ,, 31237 — престилка
10. „ 31238— „
11. ,, 31239— пояс
12. „ 31240 — калпак
13. ,, 31241 — махрама
14. ,, 31242 — калцуни
15. ,, 31243 — сукман
16. ,, 31276 — престилка
17. ,, 31277 — прябър (кърпа)
18. ,, 31279 — престилка
19. ,, 31280 — престилка
20. ,, 31281 — елече, детско
21. ,, 31284 — престилка
22. ,, 31285 — пешкир (кърпа)
23. ,, 31287 — престилка
24. ,, 31288 — престилка
25. ,, 31289 — лакатник
26. ,, 31290 — риза, женска
27. ,, 31291 — висулки
28. ,, 31292 — китки
29. ,, 31293— калци
30. ,, 31295 — пояс, женски
31. ,, 31296 — махрама
32. ,, 31244 — пояс, женски
33. ,, 31245 — пазва
34. ,, 31246 — сукман
35. ,, 31247 — пояс
36. ,, 31248 — пояс
37. ,, 31219 — пояс38. ,, 31250 — риза, женска
39. ,, 31258 — кърпа
40. ,, 31259 — ръкави, женски
41. ,, 31260 — потури
42. ,, 31261 — пояс, мъжки
43. ,, 31262 — пояс
44. ,, 31263 — престилка
45. ,, 31264 — престилка
46. ,, 31265 — престилка
47. ,, 31266 — колан с пафти
48: ,, 31270 — ямурлук
49. ,, 31271 — сукманче
50. ,, 31272 — престилка, детска
51. ,, 31273 — пояс, детски
52. ,, 31274 — терлици
53. ,, 31275 — абичка
54. „ 31297 — потури
55. ,, 31298 — джамадан
56. ,, 31299 — пояс, мъжки
57. ,, 31300 — навуща
58. ,, 31301 — престилка
59. ,, 31303 — престилка
60. ,, 31306 — салтамарка
61. ,, 31308 — зунка
62. ,, 31309 — престилка
63. ,, 31310 — сукманче, детско
64. ,, 31311 престилка
65. ,, 31312 — елек
66. ,, 31315 престилка
67. ,, 31317 висулки
68. ,, 31319 — елек, женски
69. ,, 31322 — риза, мъжка
70. ,, 31325 — завеска
71. ,, 31326 — фуста, детска|
72. ,, 31327 — елек, мъжки
73. ,, 31328 — салтамарка
74. ,, 31329 — риза, мъжка
75. ,, 31330 — фланела
76. ,, 31331 — фланела
77. ,, 31332 — престилка (завеска)
78. ,, 31333 — престилка
79 ,, 31334 — престилкас. ФАКИЯ, ГРУДОВСКО
80. Инв. № 15950 — женски колан
81. ,, ,, 15951 — сукман
82. ,, ,, 15952 — женски пояс
314. Български диалектен атлас. Пак там, с. 14.