I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
5. СЕТНИНИ
ЗАПАДАНЕ НА ГРАДСКАТА ЦЪРКОВНА ТРАДИЦИЯ
Едно от благоприятните условия за поддържане на манастирските традиции от народните маси е и фактът, че през XV и следващите векове градовете престанали да играят ролята на религиозни центрове — както големите, така и малките. Внезапното пресекване на тяхното влияние се дължи не само на присъствието на турците, на бързото изграждане на джамии и медресета, на вакъфските фондове, на имаретите и на религиозната нетърпимост на мюсюлманите. За това допринасяло и обстоятелството, че градските църкви, митрополитските и епископски домове, както и други сгради към църковното стопанство били ограбвани и разрушавани. Установено била абсолютна забрана те да бъдат възстановявани или издигани отново. Особено показателно е положението в такива големи градове и важни християнски центрове като Търново, Видян, Пловдив, София, Скопие, Охрид и Кюстендил. Столицата на Втората българска държава като патриаршеско седалище била изпълнена с църкви и параклиси както на Царевец и Трапезица, така и в другите части на града. От тях останал само храмът «Ап. Петър и Павел» и «Св. Четиридесет мъченици» (но последният е възстановен по-късно).
Във Видин всички църкви били разрушени и едва през XVII век митрополията получила разрешение гражданите да построят малка, вкопана в земята църквица, подобна на параклис; в Пловдив последната оцеляла църква била съборена, изглежда, по заповед на Муса Челеби, който в началото на XV век превзел града от брат си, законния султан, заклал митрополита и изхвърлил тялото му през стените на крепостта; в София храмът «Св. София» бит отнет от християните, за да служи временно като джамия до построяването на Бююк джамия в 1495 г. (днешната сграда на Археологическия музей). Френският пътешественик Бертрандон дьо ла Брокиер отбелязва, че при преминаването му през града в 1430 г. градските стени били изцяло изравнени със земята, а турците държели само някаква «малка крепост», за каквато вероятно е взет оцелялата и действително непристъпна църква, която можела да бъде използувана като крепост или казарма. Пътят на Брокиер на влизане в града минавал покрай тази монументална за своето време сграда и той могъл да забележи, че тя се намирала в турски ръце. Дали тогава е била джамия или укрепен пункт, не е ясно. Но сградата никога и по-късно не е била предоставена на християните. Тя не трябвало да поддържа авторитета и влиянието на православието. Изглежда, че и късноантичната сграда, превърната в храм (известна под името св. Георги, днес в двора на хотел Балкан), е преминала веднага след превземането на града в турски ръце, защото по-късно, през XV век, била и декорирана върху замазаните стенописи по изискванията на ислямската джамийска украса. В София продължавали да действуват само две-три. църкви, между които и «Св. Петка» при митрополията; другата «Св. Петка» днес е пред сградата на ЦУМ.
В Кюстендил изобщо не е запазена средновековна църква. Унищожаването на християнските храмове из малките и големите градове било така масово, че в повечето от случаите дори и следите от сградите изчезнали, а другаде се запазили само развалини; особено показателни са руините на множеството църкви в Несебър. В Скопие оцелели само две-три малки квартални църкви, които през първата половина на XVI век били отново опустошени и ограбени, а след това някои от тях използувани за джамии. В Охрид голямата трикорабна базилика «Св. София» (патриаршеска съборна църква) също била превърната в джамия, гробът на Климент Охридски пренесен в друг храм, а мощите му пръснати на няколко места. Други няколко църкви били разрушени, а върху основите на една от тях («Св. Пантелеймон») съградена джамия в чест на султан Мехмед II Завоевател, който в 1467 г. отвел в плен част от гражданството на Охрид. Към джамията имало и благотворителен фонд — имарет — със съответното стопанство, предназначени за ислямизация на местното население [342].
Градският църковен живот бил поддържан през средновековието предимно чрез малките, но многобройни квартални църквици и параклиси, строени от заможни граждани или боляри. И именно следите от тези църкви са изчезнали в повечето градове и селища от градски тип. Как е изглеждало разделението на един град по енории, се вижда от примера на оцелелия гр. Костур с неговите 18 църкви; от частично запазения опис на Сяр личи, че 7 църкви са предали имената си на седем махали [343].
Вижда се ясно, че в очертанията на укрепените части на градовете на много места са били разрушавани всички църкви до една още след превземането на крепостите. Към разгледаните случаи би следвало да прибавим и тези, при които става дума за няколко църкви, от четири до шест: в шуменската, червенската и ловешката крепост. В цяла редица други градове и селища от градски тип няма запазени дори развалини от средновековни църковни сгради, например във Варна, Провадия, Силистра, Тутракан, Русе, Разград, Плевен, Свищов, Никопол, Враца, Лом, Оряхово, Белоградчик, Берковица, Ихтиман, Стара Загора, Нова Загора, Ямбол, Карнобат, Айтос, Радомир, Благоевград и други.
Ние не се замисляме над факта защо в повечето градове днес няма средновековни църкви за разлика от средно- и западноевропейските страни, до голяма степен и от Гърция. А той има съществено културно-историческо значение. Изчезването на махленските църкви се съпровождало и с изчезването на имената на светиите като означения за махалите, за да се появят някъде имената на поповете, при които е станала регистрацията, или имената на по-видни граждани, натоварени с отговорничество в махалата, или имената на занаятчийския профил на жителите и най-после разни имена от историческо и топографско естество.
Гражданите били принудени да се черкуват в «къщата на попа», която на турски се нарича «папазеви». И това означавало, че в попската къща е било приспособено едно по-голямо помещение като параклис. През служба в празници членове на семейството на свещенослужителя обхождали махленските домове, за да призовават семействата на черкуване.
Унищожаването на църковните сгради засегнало не само градовете, но и много села дори извън областите на османската колонизация. Археологическата литература е фиксирала извън споменатите области десетки развалини на раннохристиянски църкви базилики, а също и средновековни храмови сгради било в села, било извън тях, които са съществували и действували непрекъснато до края на XIV век, след което били разрушени и изоставени.
Така че материалната основа на православната църква в градовете е била до края на XV век срината почти напълно. Това се отнася особено за източната половина на страната, докато в македонската област унищожението не е достигнало такава изключително висока степен [344].
Всичко изнесено показва, че религиозният живот на гражданите е бил през XV век, пък и по-късно, крайно затруднен и принизен обществено. Това несъмнено се е отразило на професионалната подготовка и възможностите за духовно въздействие на свещенослужителите.
Изглежда, че в някои области е било трудно да се намерят и селски свещеници. В подробните ленни описи османските регистратори много внимателно отбелязвали свещениците по селата с думата «поп», дори и в случаи, когато съответното лице не било ръкоположено за свещеник, а било само подготвящ се послушник или дякон без семейство, т. е. неженен. Но далеч не във всички села имало попове; в около 40 % от случаите те липсват — и особено в Северна България.
А от това и граждани, и селяни страдали еднакво. Дълбоко привързани
към вярата си и търсещи душевна опора в нея, те се стараели да възстановят
някак загубеното равновесие, да поддържат една надежда. И този стремеж
се изразявал там, където било по-възможно — не в енорийската църква и пред
местния свещеник, който бил също обикновен селянин, а в манастира.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
342. Й. Иванов. Цит. съч., с. 34; В. Кънчов. Цит. съч. Т. I, с. 438 и сл. Т. II. с. 7 — 123; Л. Павловић, Култова лица код Срба и Македонаца (Историко-етнографска расправа). Смедерево, 1965, с. 14 — 15.
344. Вкопаните в земята църкви без камбанарии, пак с миниатюрни размери, за построяването на които се получавало султанско разрешение твърде рядко и твърде мъчно от отделните градове, датират от XVII век нататък.