I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
 

6. ОБОБЩЕНИЕ

Обобщим ли всички разгледани последици от османското завоевание и настаняване в българските земи, ще получим сложна и многозначна в историческо отношение картина от деформационни процеси, действуващи върху българската народност. Първо, проличава огромната загуба от човешкия състав на народността — загуба, която никога повече не се покрила; проличава също поселищно разрушение в градове и селски райони, което е свързано с обезбългаряването на цели области и с извличането и отвеждането в плен и робство на коренното заварено население на градовете. Оцелялата част на силно обезкръвената народност била принудена, за да удържи своите териториални позиции, ако не изцяло, поне в значителна степен, в течение на векове да презаселва градове и села. Разкриват се последици от основната стопанска разруха: конвулсивно свиване на селскостопанското и занаятчийското производство, стагнация, изоставане и връщане назад с един-два века; заместване на унищожените български стопански деятели масово с еврейски и дубровнишки търговци, понеже самите турци не можели да се справят със стопанските задачи на страната, да насърчат производството.

В тази картина се вижда цялостното изнасяне на трупаните с векове богатства, а също и обричането на населението на постоянно обедняване поради изтичането на принадения продукт от производството в страната във вид на феодална рента, държавни данъци и берии, търговски печалби на чужденци без никаква полза за българската народност, за нейните селища и земя. Не по-малко значение имало образуването на преобладаващ мохамедански жителски състав чрез колонизация и ислямизация на български граждани в цяла редица най-големи и важни в стопанско и културно отношение градове. Към това неблагоприятно явление се прибавяло разстройството и частичното разрушаване на българското феодално-административно териториално деление чрез унищожаване на средищните селища на административните единици или чрез тяхното довеждане след разрушенията до състояние на едва мъждукащи селца. Тези две явления предизвиквали допълнителен ефект на сътресения и разстройство на народността в обществено, битово и културно отношение, понеже средновековното българско селячество отдавна било изработило стереотипи на отношенията си към града и към административния център в много посоки на живота и бита си. Липсата на тези традиционни връзки водела до народностна дезорганизация, лутания и страхове, предизвиквала отрицателни чувства към господствуващите турци. Не по-малко значение за бъдещето на народността имало разрушаването на материалните основи на църковния и религиозния живот на масите — манастири и градски църкви, което, от една страна, спряло развитието на българската култура, а, от друга — смутило духовния и нравствения живот на народа, засегнало най-дълбоко неговото човешко достойнство, още повече, че вероизповеданието му било дискриминирано най-грубо от османската власт.

Накратко казано, османското завоевание в края на XIV и през XV век нанесло жесток удар на българската народност, който откъснал жива плът и жив дух от нея завинаги. Тя била оставена сама на себе си да лекува при най-тежки условия осакатеното си тяло,. На нея предстояло през следващите векове да пресили тласъка, с който била отхвърлена назад в миналото, и да възсъздаде отново, като демиург на собствената си съдба, едно самостоятелно общество вътре в османската феодална държава, носещо заложбите на нови обществено-организационни начала във всички прояви на живота. Първите изблици на тези усилия започнали да се усещат още в края на XV век. Залогът за по-нататъшните невероятно мъчно постигани успехи били трудолюбието, търпението, устойчивостта, себеотрицанието и оптимистичната вяра на селските маси, обвързани здраво от съзнанието за своята народностна индивидуалност.

* * *

Едновековната историческа драма, която изживявали българите, има и друга последица с важно етногенетично значение по отношение турското население в страната.

Османските турци създали пое; XV — XVI век държава, в която те били малцинство. Техният стремеж бил да приобщят към основната маса от още неслели се османотурски племена и други родствени тюркски групи, татари и черкези, за да увеличат човешката и войнишката маса на една бъдеща народност, която да има господствуващо положение. В Мала Азия тази народност се подхранвала и чрез масово ислямизиране на местното население, говорещо гръцки, но от различен етнически произход, и също от арменци и грузинци. А на Балканския полуостров към смесицата от османци, тюрки, татари и черкези се влял поток от ислямизирани българи, сърби, албанци, гърци и по-малко власи.

В българските земи естествено контингентите за ислямизиране се черпели от народната среда. Пред опасността да бъдат заклани, заробени или да живеят в робска дискриминация известна част от гражданите и селяните се помирявали с приемането на мохамеданската вяра. Тази страшна и в двете посоки алтернатива била в особена сила през същинския завоевателен период — до 60-те години на XV век, когато именно се извършвали масови кланета, отвличания в робство и след това насилствени помохамеданчавания. Навярно три четвърти от турците граждани в българските градове и може би една четвърт от турските селяни са от български народностен произход. Ние имаме предвид, че през XV век се поставя масовото начало на ислямизацията, като през следващите векове тя продължавала непрекъснато по официален ред и може да се следи ежегодно по съдебни документи от всички градове. Освен това имаме предвид, че по ислямизация първо място заемали силно обезбългарените области. По-голямата част от техните жители била извлечена от страната, но останалите се смесили с турските колонисти и приели в мнозинството си исляма; ония, които били непреклонни, се изселили в други краища.

Първоначално събирането на отделните народностни елементи ставало на вероизповедна основа, която била залог за благонадеждност и за причисляване към създаващата се народност на османските турци. Но по-късно, от XVI век нататък, започнало и сливане на конгломерата от етнически съставки. Турската езикова и битова среда асимилирала постепенно и разкъсаните и обкръжени в източните краища на страната български групи.

Подобни сливания винаги оставят и явни етнографски следи. Независимо от интеграционния етногенетичен процес, в който се намирала турската народност в течение на низа от векове, тя показва дори и до днес твърде съществени зонални и областни отлики от етнографско и народопсихологическо естество в зависимост от това, за коя част на Мала Азия или на Балканския полуостров става дума. В българските земи като такава зона също проличават османо-българските съотношения по кръв, по бит, по език и по душевност в разни степени на проявление. Групата на българите с мохамеданска вяра главно в Родопската област е приела само исляма, по-късно и някои елементи на турското облекло, а запазила българския говорим език, българския материален бит, значителна част от обичайната система и изцяло българския фолклор и народна музика. Ето защо групата се различава от останалото българско население по един днес несъществен за народността признак — религиозната принадлежност, по който впрочем се различават помежду си и българите източноправославни, католици, униати и протестанти. Следователно тя е част от българската народност. Но по иначе стои въпросът например в Североизточна България, където турската народност през XV — XVIII век се образувала от османски турци, българи, тюркски племена (юруци), отчасти узи и др.

Участието на български етнически маси в образуването на ислямизирана общност в Североизточна България проличава ясно от етнографския анализ на най-важните и същевремено най-консервативните обичаи от обичайната система на тамошните мюсюлмани. Ще представим обобщените изводи на едно такова изследване. Голям брой обичайни елементи намират близки съответствия в традиционните семейни обичаи на българите в Разградско. Така цялата система от забрани за бременната, определящи нейното поведение на родилка до 40-ия ден, са общи за двете изследвани групи населения: амулетите за защита от зли сили, носени от бременните; предметите от домашния бит (маша, ръжен, метла, черясло, нищелки), с които се цели предпазването на родилката и детето от вредоносни сили; реквизитът на самите родилни обичаи, както и табуистичният характер на термините за означаване на бременна.

В погребалните обичаи също могат да се посочат редица сходни елементи. Например: оставянето на железен предмет при мъртвеца до изнасянето му от дома; предпазването да не го прескочи котка; запалването на свещ при него, както и връзването му, за да не се превъплъти; обръщането на огледалата наопаки; раздаване на храна за душата на покойника; дървените гробни знакове, в чиято форма е отразена половата принадлежност на мъртвеца; ризата «без шев», която обличат на мъртвия.

Но особено красноречива е близостта на сватбените обичаи. Те се подреждат еднакво в тринадесет логикохронологически ритуални момента, както следва:

 
1. Свекърът или младоженецът плащат пред вратите на момата, за да им се отворят портите и да влязат в дома.

2. Булката се крие в дома си и не излиза да посрещне дошлите за нея сватбари.

3. Свекървата връзва алтъни, златно украшение на булката.

4. При изнасяне на булчините дрехи и дари момичетата и жените пеят песни за раздяла на момата със семейството.

5. Булката плаче при раздяла с близките си и дома си.

6. Публично обявяване и показване нa чеиза и даровете на булката преди извеждането й. Младоженецът «откупва» чеиза.

7. Посрещане на колата с булката пред дома на зетя от свекъра и свекървата.

8. Играта на свекървата на двора, при което тя пръска житни зърнa (бонбони).

9. При влизане в новия дом булката трябва да носи под мишницата си хляб.

10. Булката разлива вода, преди да влезе в дома.

11. Булката намазва три пъти рамката на входната врата в новия дом с маджун или мед, а след това избърсва ръцете си в престилката или в шалварите на свекървата.

12. Водене на малко дете от булката при влизане в новия дом или довеждане на дете при нея, след като е влязла в дома.

13. Булката ходи сутринта след сватбата на вода (на реката, на кладенеца), разлива вода и дарява.

Посочените сходства в традиционните семейни обичаи у българи и мюсюлмани в Разградско не бива да се обясняват със случайни прилики и аналогии, защото аналогиите не могат да достигнат до структура и до пълно покриване в ритуалните подробности.

Българският произход на споменатите етнографски структури не би следвало да се обяснява и с помохамеданчването на български девойки, което е ставало през всички векове по-рядко или по-често. Попадналото отделно момиче в турски род или семейство твърде лесно и бързо преминавало към чуждата традиция, понеже тя господствувала в семейния кръг. А помохамеданченото момиче не поддържало връзки с родителите си. Затова то в никакъв случай не можело да насажда български обичаи в мюсюлманска среда. Още повече, че възрастните мъже и жени турци не биха допуснали това, напротив, те преработвали навиците и представите на по-младото и по-пластично съзнание на девойката. Тъй че не този е пътят, по който се е внедрило етнографското влияние на разглежданите български обичайни структури.

Остава само един път — сред турското население в изследвания район още от XV в. насам да са се включвали значителни маси българско население. Само с влиянието на голям брой цели семейства от българи трябва да бъде обяснено вековното запазване на българските етнографски традиции. Защото само семейството като цяло с мъжките и женските поколения (понякога три на брой) можело да задържи старите битови традиции.

Явно в Североизточна България ислямизираното българско население е дало основния колорит на етнографски най-важните проявления на местните мюсюлмани. И затова техният етногенетичен процес в този край създал преки етнически, битови и културни връзки между българи и мюсюлмани [345].

Етнографското изследване, от което са извлечени горните сведения п констатации, навежда на мисълта, че подобен анализ би могъл да се приложи и в други райони, които са били колонизирани с турци и в които освен това допълнително е било помохамеданчвано запазилото се християнско население — в средна Северна България, Северна Тракия до Черно море, Югоизточна и Егейска Тракия и цяла редица краища в Македония. Още повече, че в тях е засвидетелствувано документално наличието на християни (заробени и свободни), които преминали в мохамеданско вероизповедание. Положителните резултати от подобни характеристики за отделните ареали биха очертали съвсем недвусмислено специфичния облик на онази част от мюсюлманската общност, която се образувала и живяла в пределите на Балканския полуостров.

Народностите са едни по-висши и по-сложни социални колективи от племето и племенните групи с еднороден етнокултурен и езиков състав и се подчиняват на по-други процеси при изграждането си.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

345. Народностна и битова общност на българите в Родопската област (Етнографски изследвания). С., 1969, с. 240; М. Василева, Изследване на материалния и духовния бит на турското население в група села на Разградски окръг (Кандидатска дисертация ЕИМ на БАН. С., 1970).