II. Из живота на оцелелите поколения
2. СЕЛСКОТО СЕМЕЙСТВО И НЕГОВАТА МАТЕРИАЛНА ОСНОВА
Във втория дял на тази книга вниманието ни се насочва към оцелялата и жива част на българската народност, която понасяла на своите плещи историческото развитие през следващите векове. Наблюденията над нейния живот са възможни преди всичко въз основа на подробните описи на селата от Средна Северна България, Средна Западна България със средище Софийско, югозападните краища около Благоевград — Драма — Сяр — Солун — Кукуш — Демир Хисар и района Битоля — Охрид — Преспа — Костур — Бер. В някои ог тези ареали османската колонизация вече била проникнала, но все още слабо, частично, а в Средна Западна България практически нямало турци по селата. Българската жителска маса била разположена без прекъснатост, компактно и имало стара уседналост. При такива общи демографски условия документалният материал може да разкрие някои устойчиви черти на традицията и на народното битие през XV век.
Особено важно е да се изяснят структурата, многочислеността и стопанският потенциал на основната обществена клетка — семейството. При все че липсват преки и подробни описания за него, ленните регистри позволяват да се изведат по косвен път редица характеризиращи моменти, тъй като наличните данни са в голямо количество, застъпват много краища на страната, сравнително леко се поддават на статистическа обработка и имат висок индекс на вероятност поради практически безкрайната им повторяемост и поради еднотипността на показателите. Използуваме всички описи на домакинствата в селата, които се намират в I, II, III, V, VI, IX и в студията на д-р Д. Боянич-Лукач [361]. Понятието «хане», което се среща в документите, означава къща, домакинство, което е податен обект, произвеждащ и плащащ феодалната рента и държавни данъци. Хането се представя от женен мъж — глава на семейство, който е самостоятелен-стопанин. Като самостоятелен глава на домакинство се води и вдовицата с отделно семейство. В подробните регистри главите на домакинства са именувани: мъжете по лично и бащино име (в редки случаи вместо бащиното име стои някакъв прякор, професионално окачествяване или определяща странична роднинска връзка, например «брат на. . .», «вуйчо на. . .», «зет на. ...»), вдовиците по личното си име и по личното име на умрелия си съпруг, например: «Рада, жена на. . .»; твърде рядко се споменава за жените чии дъщери са.
Първото наблюдение над статистически систематизирания материал показва, че в селата нямало родови или фамилни имена, които да обединяват значителен брой мъже (жените не са описани съгласно мюсюлманския закон, вдовиците са неизбежно изключение). С други думи, нямало антропонимичен белег за родова, задружна или съставно-семейна организация. Напротив, бие в очи тъкмо обратното, че установимите родствени връзки по мъжка линия — а те са установими в 99 % от случаите — сочат не особено голям брой синове на един баща, или, което е все същото, не особено голям брой братя в едно село. Баща с трима-четирима синове бил извънредно голяма рядкост, от порядъка на 0,25 — 0,50 %. Обикновеното представяне на родствениците в едно село били баща и син и по-рядко баща и двама синове — около 52 %; останалите глави на домакинства нямали синове над 15 — 16-годишна възраст. Само по себе си това статистическо положение говори, че броят на членовете в едно домакинство не можел да бъде голям; заедно с тези от женски пол този брой едва ли е достигал и 5 души. Малочислеността на семейството се дължала на извънредно високата детска смъртност в онази епоха, която унищожавала по-голямата част от родените в едно семейство деца и държала средната продължителност на живот около нормата 25 години. Този именно показател на малкия брой синове над 15 — 16-годишна възраст бил решаващият за числото на членовете в едно семейство. А техният брой много лесно се установява, понеже второто им име е това на бащата по схемата «Радко, син на Владислав».
Друго косвено социално-икономическо характеризиране на селското семейство се достига чрез разбор на количеството феодална рента и данъци, които се падат на едно домакинство. Във всяко село тези материални тежести били разпределени не произволно, на око, съобразно стопанската сила на отделни семейства или на повече от тях, а по законна норма за един поземлен надел, за едно домакинство. Известни малки облекчечия се правели в повечето случаи на вдовици и неженени. Нормата била съобразена с добивните възможности на един надел и показва приблизително колко декара земя се обработвала по различни култури, за да се получат феодалната рента и поголовният данък. Тук привеждаме като пример едно от двете-трите най-големи села, поставени в най-благоприятни производствени условия, които можели да дадат и най-високо натоварване с рента. Това е село Сармусаклу или Аксилобитов (навярно Аксиочерноглав) с 210 нормални и 57 вдовишки домакинства, описани поименно. Рентата и поголовният данък се изчисляват не само върху добива от зърнени храни, който не бил особено голям, но и с десятъци върху лозя, върху сирене, върху зеленчукови градини, отглеждане на свини, производство на памук, сусам и други продукти. И въпреки това богато и разнообразно производство на домакинство се падали около 113 акчета облагане заедно с поголовния данък [362]. Тук следва да приемем облагането на зърнените храни в размер на една десета, както за другите култури и производства, макар че понякога нормата се е повишавала. При изчисление 1 към 10 и при среден добив на зърнени х.ззни от декар от 80 до 100 кг, какъвто бил урожаят за епохата в добри случаи, се получава общ резултат на екстензивно и ограничено използуване на земята в порядъка на 30 — 40 дка максимум за домакинство. Добивът на зърнени храни не само в село Аксиочерноглав, но и навсякъде другаде бил толкова скромен за едно домакинство, че стигал само за семе, за изхранване на 4 — 5 души през годината, за издължаване на десятъка и съвсем малко за отглеждане на домашни животни. С други думи, производството на домакинството нито можело да изхрани голяма челяд, задруга или род, нито да ангажира трудовата дейност на повече от 2 — 3 души. При това случаят с Аксиочерноглав е екстремен, защото в стотиците други нормата на действително обработваната земя била по-ниска, между 20 и 30 декара. През XV век размерът на феодалната рента от земята не бил голям. Причините за това са следните. Първо, обработвала се само около 50 % от площта поради липса на стоков пазар и поради страх да се ходи на пазар. Второ, екстензивният способ на производство давал незначителен добив от дюнюм (919 м2) —60 до 90 кг.
Ето защо тимариотът не смеел да иска много, пък и нямало кой да му го даде нито в натура, нито в парична равностойност, което било още по-трудно, тъй като парите били по-кът от зърнените храни. Всеки по-тежко натоварен селянин можел да избяга в другия край — земя имало предостатъчно, ала хората били малко.
Така че ниската феодална рента тук се явява като резултат на бедственото положение на селяните, а не като белег на благоденствие. Следователно самият производстрен потенциал на хането, изчислен на базата на облагането му, на действително обработваната земя и на другите производства, не отговаря на нуждите на многолюдно съставно семейство или род, а и на ограничения числен състав на семействата, фиксиран в поименните описи на домакинствата.
Иначе не би могло и да бъде. Защото ако допуснем произволно, a priori, че домакинството е било многочислено и устроено по някакво патриархално родство или задружно начало с 20 или 30 и повече членове, изчисляването на българското население за следващите векове би довело до демографски абсурд. При всички други непроменени условия на османското владичество такова «домакинство» би трябвало да даде статистически резултат 15—20 милиона българи в пределите на Балканския полуостров към 1880 г. (когато те в действителност са били максимум 3 100 000 души) и повече от 56 милиона през шестдесетте години на нашия век. И, обратното — към 1490 г. броят на българите би трябвало да бъде 5 340 000 души, което е повече от населението на Англия през същото време.
Мнозина изследователи на земевладението през XV век в Мала Азия и на Балканския полуостров приемат като демографска норма 5 човека в домакинство. Имаме предвид автори като споменатите вече Перени, Соколоски, Боянич-Лукач, Шабанович, Баркан, Иналджик, чиято констатация напълно споделяме. Горното положение отговаря на броя на хората в едно домакинство според подробните регистри. Това е, така да се каже, «желязна» норма, която не може да се надвишава. Макар членовете на домакинството от женски пол да не се посочват, изчислението е лесно, понеже жените са 50 % от състава, при крайно незначителни отклонения.
Но ние разполагаме с по-стари ленни описи, византийските «практика» (подробни описи) от XIII, XIV и XV век, и то предимно от българските земи. Ив. Дуйчев, който ги разглежда с оглед на българските селски имена в тях, обръща внимание на обстоятелството, че в тях личи целият състав на семействата: мъже, жени, деца, стари бащи или майки, ако има такива, доведен зет, снаха и пр. Според автора във всички описи средният брой на членовете на домакинствата е 5 човека, което число изглежда и единствено възможното [363].
Така че през XIII — XV век сложните семенни форми вече не съществували. Те и не са могли да бъдат налице, докато материална база на селското семейство е бил държавно нормираният по площ надел и докато високата смъртност е държала равнището на средната продължителност на живота около 20 — 25 години.
Но домакинството от ленните описи има и други признаци, които го характеризират като обикновено в днешния смисъл малочленно семейство. Един от тях е почти повсеместната наличност на «вдовици», което би трябвало да се разбира като вдовишки семейства или домакинства, понеже са облагаеми единици, макар и с незначително облекчение, ако не на практика, поне поначало. Категорията «вдовица» предполага и евентуална наличност на невръстни деца и на първо място син или синове, които помагали в стопанската работа на майка си, докато отраснат и поемат официално надела земя. Подобна категория не би съществувала, ако тази вдовица бе член на един голям задружен или родов колектив, защото в него винаги ще се намират мъже, които да поемат на дела поне като титуляри на свое име. Още повече, че това би било по-изгодно за османския фиск. Но щом вдовишкото домакинство се е признавало от този фиск, значи, че се е целяло самостоятелното материално и производствено осигуряване на потомството на вдовицата, за да стане то и самостоятелно стопанство в бъдеще, оглавявано от мъж. Прочее и тази социално-икономическа институция не подкрепя съществуването на родова или задружна многочленна организация на семейството и домакинството.
В същия смисъл би следвало да се тълкува и друго явление в селския колектив. Някои негови членове напускали селото и залавяли занаят или търговия в близкия град, каквито случаи има в три-четири села в Софийско. При все че тези бивши селяни са излезли, както личи, доста отдавна от селата си, те запазвали наделите си на свое име и заплащали феодалната рента и данъците по селската си партида, а били обикновени малочленни семейства с основен доход от занаят или търговия в София. Между тези софиянци от селски произход имало дори и вдовици също със заверени селски партиди. Ако единно ръководеният род, задруга или челяд с голям брой членове бе господствуваща форма в селото или поне съществуваше, тези партиди щяха да преминат на имената на младежи от тази семейна организация, останали в селото и неполучили още надели земя [364].
Особено отчетливо личи напълно самостоятелното правно, стопанско и социално положение на домакинствата и наделите към тях при описването на единични домакинства на соколари: Напр. в с. Чекандиново (дн. Лиляк, Шуменско) имало четирима братя соколари: Радко, Брайко, Добри и Иван, всеки от които владеел бащина` поотделно, а един от братята притежавал воденица. Обложени били с десятък от добива на разнообразни култури и домашни животни. Но десятъкът има размери, които показват съвсем скромен и ограничен обем на производството, достатъчен за издръжката само на едно обикновено семейство от 5 — 6 членове [365]. Такъв е случаят и със соколаря Момчил, син на Райо, от с. Развойна, Шуменско [366], и с редица други сокояари в Търновско, Шуменско, Айтоско и Карнобатско [367].
Съвсем недвусмислено това проличава и при обикновените селски домакинства в тимариотските села, когато става дума за малки дялове от село или за почти пусто село, в което живеели едно, две, най-много до пет домакинства. Десятъците, с които били натоварени, открояват и размера на производството като минимално. В парично изражение това са 50 — 103 — 120 акчета, а в натурално — от 5 до 10 килета (средно 100 — 200 кг) различни видове зърнени храни, освен тях и някои други дребни десятъци и такси за животински продукти или по-особени култури. Такива отчетливи примери се наблюдават в Северозападна България, Сярско, Солунско и другаде [368]. Какво представлява едно селско домакинство, обложено в тези размери, проличава от следното сравнение. Атонският манастир «Ксенос» имал в землището на село Айо Никола ниви и лозя. Колко са били те, се вижда от забележката «работят два техни (на монасите) впряга», като в тази работа влизало отглеждането на лозя, производство на нахут, фий, бакла и производство на мед. За съвкупността на всички зърнени и други производства двата впряга били обложени с феодална рента, равна на рентата от две селски домакинства — 377 акчета. Оттук е ясно, че именно единият впряг е бил меродавен за феодално зависимото селско домакинство през XV век — колкото земя може да се обработи с него и колкото трудоспособни мъже или жени той ангажира. И едната, и другата норма са били далеч от възможността да се поддържат род, задруга, челяд или някакво многочислено семейство. Османската феодална власт поверявала надел или бащина на зависимия селски стопанин в такива размери, които отговаряли тъкмо на трудовия капацитет на малкото семейство [369]. Наделът варирал в три качествени степени на земята от около 64 до 137 дка. Но размерът на произведените количества въз основа на десятъка показва, че цялата обработваема площ на надела не е била използувана поне през XV век. Изглежда, една от главните причини за въздържането на производителите е била стопанската несигурност и трудното, на места невъзможно остоковяване на по-големи количества излишен продукт.
Независимо от всички затрудняващи условия османското феодално право не признавало и не се интересувало от друг по-сложен и по-многочислен титуляр на надела освен обикновената семейна двойка, която работела сама или с децата си земята. Нещо повече. Условията на това право биха допринесли за ограничаване и дори разрушаване на непризнатите от него форми на земевладение и земеползуване, свързани с друга някаква структура на семейството.
Би било пресилено да се приеме, че единствено османското аграрно право, отнасящо се до зависимите селяни, е било причина да се оформи през XV век простото семейно домакинство у българите. Такъв внезапен социален скок е невъзможен. Структурата и състоянието на селското семейно домакинство явно е еволюирало дълго време преди това и османското право не е внесло нищо ново. Защото същият аспект има семейното домакинство на българските селяни още през XIII — XIV век, както се вижда от византийските ленни описи, разгледани от Ив. Дуйчев.
Разбира се, родствените връзки между селските семейства били запазени и даже култивирани и тогава, и по-късно. Доста често синовете след задомяването си строели къщи и ограждали дворове около бащиния дом и така се образували махали от родственици; последните можели да си помагат материално, делово и морално. Но простите семейни домакинства си оставали самостоятелни, а и невинаги се групирали заедно. Особено много се движело и размествало селското население във връзка с презаселванията от XV век нататък и този процес допринесъл за още по-масовото и дълбоко диференциране на простото и малочленно семейно домакинство.
В подробните описи на селата с поименни списъци на главите на домакинствата се чувствува в повечето случаи една грижа както от страна на регистратора, тъй и от страна на самите местни осведомители да поставят като че ли в началото на списъка по-първите хора на селото — попа или поповете с изрично означение «поп», след това някой селянин, който имал двама-трима женени синове, изброени веднага след него, или пък двама братя с женени синове. По-нататък се нареждат мъжете без записани синове и без видими по имената родственици в селото; споменават се лица, на които понякога осведомителят не помнел бащините имена и затова добавял прякори. Нерядко фигурират и селяни само с лично име и с прозвището «сирак», «сиромах» или «пришелец». Към края на списъка се изреждат неженените, ако не били пръснати сред останалите мъже. Но винаги на последно място стоят вдовиците. Този ред понякога се обърква от самия осведомител, който забравял мнозина селяни, даже попове, със закъснение се сещал за тях и затова те попадат в последните редове на списъка.
От четенето на един селски опис се получава смътното впечатление, че сред селяните е било установено житейски някакво негласно социално-йерархическо подреждане. То се е усвоило от информатора и поради това се отразява и в списъка. Тази несъзнателно предадена социална картина не е отчетлива. Затова въпреки нейната значителна повторяемост трудно и рисковано би било да се правят някакви преки социално-исторически изводи. Единственото ясно впечатление е общата еднообразност и дори монотонност на описите — като че ли осведомителят във всички села е бил един и същ. Това впечатление се налага и от съзнателното унифициращо влияние на регистратора, който обикновено бил писарят, а не служебното лице, по-скоро следящо регистрацията, а понякога и отсъствуващо.
Под лика на това външно еднообразие може би се крият известни по-живи, по-индивидуални или отличаващи се по области черти на бита и духовния живот на селяните. Опит затова проникване отвъд външното еднообразие ще бъде направен в следващата част.
Тук смятаме за нужно да отбележим някои общи констатации за материалната култура на селото през XV век.
* * *
Османското завоевание заварило в българските земи развита система от воденици покрай градовете и селата, която се запазила изцяло пак в най-гъсто заселената Средна Западна България, където почти във всяко село са регистрирани от 2 до 4 малки воденици, а в най-големите —дори по 10 — 15. Напр. в село Перник са налице 16 воденици, в село Студена — 14, а в Бистрица — 4, в Поповени — 2, в Требич — 2, в Клиновци — 2 и т. н. [370].
Из другите ареали водениците се отбелязват по-рядко. Това се дължи на тяхното запустяване поради липса на мливари с намаляването на броя на населението и поради страха на хората да излизат на полето с добитък и храни.
В много случаи турците заемали някои от по-големите и по-изгодните воденици, а доста от намиращите се в български ръце били изоставяни от собствениците им, за да не си навлекат беда в конкуренцията с воденичарите турци. Кажи-речи, половината от посочените в регистрите български воденици са определени като запустели и недаващи доходи, докато турските работели до една. Такова било състоянието на нещата дори в градове като днешното Карлово (голямото село Сушица, още тогава превърнато в градче) и в Сяр [371].
Водениците са били два основни типа: по-големи (сепетлии) с кош (улей) за насипване на зърното, понякога с 3, дори и 5 камъка, каквито имало в Сяр [372], и по-малки (караджейки), широко разпространени по селата. След запустяването на множество воденици през XV век навярно част от населението било принудено да използува домашните хромели.
Повсеместното съществувате на воденици говори недвусмислено за характера на земеделските култури, които се произвеждали най-много и стояли на първо място в стълбицата на храните. Столетия преди това време просото ще е излязло от широка употреба, защото на преден план сега се явяват пшеницата, ечемикът, овесът и ръжта. В този именно ред, който отговаря и на количественото им съотношение, са дадени споменатите зърнени растения във всички подробни и кратки лепни описи, за да се определи феодалната рента от тях по селата. Просото застава на пето или шесто място по добив, като при това не е посочено във всички райони на страната, което означава, че там то не е било произвеждано в облагаеми количества. Изглежда, че просото там е служело, общо взето, само за култови цели (правене на разни видове «просеници»), за кашици на деца, подхранване на пилета и тям подобни.
Доста често се отбелязва облагането на добива от зеленчукови и овощни градини. Но ако се съди по размерите на облагането, площите с насаждения са били малки, разработвани предимно с оглед на местни нужди, а не за голямо стоково производство. Разбира се, този най-общ аспект не изключва и известни дребни сезонни продажби в близките градове. От бобовите растенкя са култивирани баклата, бобът и лещата, а грахът, изглежда, не бил познат на населението.
В най-южните предели селските стопани се занимавали с оризарство (покрай Вардар, в Сярското поле и Солунско), отглеждали памук, сусам и нахут; последният, изглежда, е замествал граха. В доста села пак из тези краища се поддържали маслинови градини, което естествено било свързано и с добив на дървено масло.
Лозарството било широко разпространено из всички благоприятни за лозовата култура райони, които познаваме и днес — дори и в Северна България. От разположението на лозовите насаждения по места се вижда, че е налице твърде стара и устойчива лозарска традиция, дошла от ранното средновековие и късната античност и която се поддържала непрекъснато през следващите столетия. Размерите на облагането обаче показват съвсем дребно по площ и малко по обем производство предимно за лични домакински и селски нужди. Може би по-едри мащаби са имали лозарството и винарството по Черноморското крайбрежие и около днешния Асеновград, ала тъкмо за тези краища документация почти напълно липсва. Но от XVI век нататък известията за развито лозарство там се подновяват, за да засвидетелствуват косвено жизнеността па късноантичната и ранносредновековната производствена традиция.
За съжаление наличните извори не разкриват състоянието на животновъдството. Вярно е, че разсеяно по някои села се констатира отглеждането на свине и домашни птици, обложено съответно; тук-таме в поименните списъци е отбелязано, че еди-кой си селянин бил овчар или говедар, а не земеделец. Но подобни дребни и откъслечни споменавания не разкриват обема и стопанското значение на животновъдството и особено на овцевъдството. Получава се впечатлението, че селото е разполагало с твърде малко едър и дребен добитък вследствие на опустошенията и тежките нарядни изземвания за военни нужди. Но това впечатление може да е измамно. По-нататъшното набиране на документални данни навярно ще помогне за изясняване на тази важна, бихме казали, дори решаваща в много отношения страна на българската селска икономика през XV век.
Ако сравним сведенията, особено от подробните описания на селата, ще забележим очебийна еднаквост на стопанската структура и производствените профили на селото независимо от климатичните и почвените разлики, водещи до известни вариации. Натоварени с феодална рента и данъци, общо взето, доста равномерно, вместени в твърдите рамки на поземления надел и неговите изисквания, селата придобили почти еднаква структура върху цялата народностна територия.
Естествено би било да възникне въпросът, дали на социалнопсихологическа
основа не могат да се определят някои черти на духовните традиции и по-общо
на народната душевност, които също така обединяват народността, очертават
в известно отношение нейната индивидуалност или пък разкриват областни
и местни особености на духовния живот. Това ще разгледаме на следващите
страници.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
361. Неготинска Kpajна у време турске владавине — на основу извора из XV и XVI века. Гласник етнографског музеjа, 31— 32 (1968 - 1969). Београд, 1969, с. 65 — 110; Неготинско през средновековието е част от Видинска област (санджак).
363. Вж. Ив. Дуйчев, Славянски местни и лични имена.. . с. 212 сл. Бихме прибавили личните обяснения и обобщения на същия автоp, за които сме му много признателни, както и за цялостното му издание на византийските описи с цел да разкрие българското население в тях тъкмо по домакинства.
364. II, 55 — 56 за с. Kлиновци, Требив и 77-78 за с. Поповяни — все в Софийско.
368. II, 107, 109, 123, 127, 129, 131, 137, 139, 141 за единични домакинства в селата Вълчак, Кобиле, Буриловче, Козье, Братенец, Връх, Лесковица, Сираковци, Баня, Василовци, Йеловица, Ветовци, Глоговица, Горна Грабуница, Брусница, Яворова Баня. За Сярско и Солунско — II, 425, 429, 455, 459, 463 в селата Aйo Йорги, дял от с. Верос, Вишан, Илиас, Будур, Печоман и др.
369. Вж. по-подробио у В. Мутафчиева, Феодалната рента, приспоявана от ленния държател в Османската империя, с оглед на нашите земи през XV— XVI век. — Изв. на Института за българска история на БАН. Т. VII, 1957, с. 179 и сл.; Г. Гълъбов, Турски извори за историята на правото в българските земи. Т. I, София, 1962, с. 22, 23. 25, 38, 42, 48, 49.
370. II, 65; II, 71; II, 61; II, 79; II, 57; II, 55.
371. За Сушица вж. II, 487, 489: посочени са две турски воденици, които работят и една на християнин, изоставена; за град Сяр вж. III, 287: воденицата на Мехмед, син на Коюн Юсуф — 1 брой, 5 камъка. . . воденицата на Суфи Али — 1 брой, 3 камъка. . . воденицата на наследниците на Фейруз бег — 1 брои, 2 камъка. . . воденицата на Хадър бег — 1 брой. . , воденицата на Шамси — 1 бpoй, 2 камъка. . . воденицата на Кадар Бедреддин. . . 2 броя. . . воденицата на Али бег — 1 6poй. . . воденицата на Мустафа, син на Гедик Фалреддин — 1 брой, 2 камъка. . . воденицата на Димо Каловир — 1 брой. . запустели воденици — 3 броя.