II. Из живота на оцелелите поколения

1. ОТРАЖЕНИЕ НА ОСМАНСКОТО ЗАВОЕВАНИЕ ВЪРХУ НАРОДНАТА ДУШЕВНОСТ

Днес ние можем да разглеждаме обективно и спокойно бурните демографски и етнически промени в българските земи през XIV — XV век. Но през онези времена не е имало сред българите такива наблюдатели, защото те преживявали народностна трагедия и я преживявали цял век непрекъснато.

Те били изтръгвани от хилядолетните си живелища, загубвайки семействата си, имота си, отвличани в плен и робство, подложени на помюсюлманчване, продавани като добитък. Това довеждало до разделяне завинаги на деца от майки и бащи, братя от сестри, съпруги от съпрузи. Такава участ била като лично преживяване почти равнозначна на смърт, на гибелта под османския ятаган, от който загивали защитниците на градовете и крепостите, множество пъти въставалите и отмяталите се от османско подчинение селяни. Това е участта на стотици хиляди българи, а останалата оцеляла част от народа очаквала с ужас да бъде сполетяна от същата съдба.

Драмата започнала още през 50-те години на XIV век, когато османците завладели Югоизточна Тракия и започнали да напредват по Маричината долина, на североизток покрай Черноморското крайбрежие към Дунава. Още първите жертви на унищожението и първите бежанци от покорените вече български земи разнесли вестите какво очаква онези краища, които не били минали под османския нож. Когато бедствието обхванало цялата страна и страданието станало всеобщо, естествено било да бъде почувствувано и разбрано от българите като цялостно унищожаване на народността, като геноцид, какъвто смисъл и характер са имали османските опустошения приблизително до 60-те години на XV век. Също така естествено било най-мощният човешки инстинкт — за самосъхранението, да мобилизира мислите, действията и силите на българите за спасение. Но тъй като това спасение не се осъществило, трагичната гибел се врязала дълбоко в съзнанието на хората със своята неотвратимост.

А неотвратимостта била онова общо социално психологическо условие, което прехвърлило отреагирането на страданието в народното устно поетическо творчество. То давало място за пряко изплакване на бедите във вид на приказка, предание, легенда, песен. Тези произведения разкриват обществените и лично нравствените последици от преживяното. Песента ставала предупредителен вик за сънародниците, тревожно нашепване на родители към синове и дъщери, един призив към бога за спасение. Фолклорното отражение на народностната драма се превръщало в копнеж по защита и спасение, проециран в художествена фикция — въображаемото избавление идвало чрез чутовната сила и оръжието на един народен герой. Така се родили през XV век два много богати цикъла от песни, предания и легенди, първият от които рисува многостранно закрилническите дела и безбройните освобождавания на заробени българи, извършени от Марко Кралевич (или някой друг герой) [346]. Най-широко разпространение има сюжетът «Марко освобождава роби» или по-конкретно и най-често «три синджира роби». Този цикъл е познат на всички южнославянски народи. Но неговото масово застъпване и териториална честота са изключителни в българските земи. Това се потвърди от събирателската работа на фолклористите в Етнографския институт на Академията на науките, които между 1960 и 1965 г. направиха проучвания върху територията на НР България. Честотата на разпространението и богатството на вариантите тук са неколкократно по-големи, отколкото в останалите южнославянски земи [347]. Фолклористите вече са отбелязали художествената обусловеност на песните от конкретната историческа действителност.

За да бъдем по-наясно с понятието конкретна историческа действителност, следва да направим някои уговорки. Преди всичко Марко Кралевити е историческо лице, но не е известно да е освобождавал роби и все в люти схватки с турци. Неговото политическо поведение като съюзник или васал на турските султани не го нарежда сред борците за отстояване на народната независимост и свобода. Така че името на Марко или на друг юнак в същата роля е художествена обективизация, а не реалност. От друга страна, всички фактически обстоятелства, описани в песните, рядко са конкретни по място и никога по време; отделните реални черти са в известна мяра изопачени, схематизирани и обобщени. Марко е поставен и във връзка с несъвременни нему събития и исторически лица. И все пак повествованието за него обикновено остава на исторически реална основа. От гледището на народното страдание и въжделение за туряне край на тия страдания Марко целесъобразно е насочен в борба срещу Муса Кеседжия. Муса е историческо лице, син на султан Баязид I и претендент за престола. В смъртна борба със своите братя той водел нередовни турски войски и опустошил много градове и селски райони в източната част на Балканския полуостров. Страшната му слава се дължи на неговата патологична свирепост в клането и отвличането на големи маси селяни и граждани в робство. Б. Цветкова отбелязва, че е останал в народната памет с произвището Кеседжи (който коли, главорез) и с уродливите черти на истински звяр [348]. Всяващият ужас сред българите Муса е трябвало в песните да бъде победен и погубен от Марко.

Народното поетическо въображение насочва Марко в победни схватки и с други представители на османците поробители — не само с отделни лица като Емза бей, но и с колективи — «турци», «еничари», «чохадари», «арапи» и пр. Тази множественост и разноименност, от една страна, обобщава ежедневната в течение на столетие действителност: по друмовете турски конвои да карат навързани стотици мъже и жени към робските тържища; от друга страна, тя очертава колективния лик на поробителя — турците. Кръгът на поробителите се разширява още повече; в него песните включват маджарски и влашки военачалници и войски (Филип Маджарина), които десетилетия наред водели кръстоносни войни, движейки се предимно из българските земи. Преосветляването на историческите събития тук може да се обясни с обстоятелството, че и при тези антиосмански военни действия също бивали извеждани масово българи извън пределите на страната, което в песните се представя като заробване. Днес трудно бихме установили дали българското население е било извличано от кръстоносците насила по стратегически съображения, или то само е следвало отстъпващите противоосмански войски и отряди при оттеглянето им във Влахия и Унгария поради страх от турското отмъщение. Във всеки случай тук не е могло да става дума за заробване. А всъщност Марко е действувал като османски васал и съюзник, загивайки на бойното поле в редиците на османската войска. Но именно преосмислянето на тези събития, при което поробители били и турци, и маджари, и власи, показва, че в народното съзнание всеки заробващ и отвличащ извън страната бил враг на народността. Затова Марко трябвало да срази Филип Маджарина и да освободи заробените. Същата участ постигнала и влашкия войвода, и то с изрично упоменаване в песента, че това е наказание и урок за заробването на българи. Този народностен план на виждане и преценяване правото на свободен живот у народните маси се попълва и с отделни реалистични чертици на българската земя; в много варианти Марко прекосявал Софийското поле или прегазвал с коня си реките Дрин, Вардар или Дунав [349]. Тези, които Марко освобождавал, не са анонимна в народностно отношение маса, а българи, защото сред навързаните на вериги роби почти винаги се намирала посестримата, сестрата, съпругата, либето или вуйчовата снаха на юнака. Оттук проличава, че заробването е станало на българска земя [350]. Касае се винаги за многочислена група, определяна чрез изразите «три синджира роби», «три гемии роби» (отвозвани по Вардар към Солун и Бяло море за продаване) или най-сетне, «три села роби» [351]. Изразът «три синджира» не би следвало да се смята за условен образ, измислен от певеца за по-голям ефект. Съвременните европейски пътешественици през българските земи в началото на XV век, византийските, българските и сръбските писатели свидетелствуват, че по пътищата към големите градове робите били именно така навързани на вериги или с въжета [352]. В песните робите са групирани по пол и възраст на синджири: първи синджир —девойки и моми, втори — момци, а трети — невести. Някои изследователи приемат, че трите групи символично представят народа. От наше гледище това е разбираемо и приемливо. Но понятието за народ в онази епоха далеч не е било така дълбоко осъзнато, разчлечено и изяснено, че да могат от него да се извеждат чрез естегически подбор подсъзнателно представителни образи. Струва ни се, че този резултат се е постигал чрез едно друго, не толкова съзнателно и мисловно, колкото емоционално художествено внушение. Тричленната групировка моми, момци и невести целяла да развълнува слулагеля на песента като му се представи най- красивата, най-жизнената и пълна с неопределено бъдеще част на населението, която била обречена на изчезване от родната земя и на робство. Затова е направен и подбор на персонажа, като не се споменава за семейните мъже, старците и децата, макар че според историческите извори те също били ззробвани и отвличани на общо основание.

Нека видим как действуват участвуващите в песента лица. Най-широко разпространената и най-елементарно представена тук схема на тези песни е следната. Марко тръгва да се причести в манастир или църква и по съвета на майка си не взема оръжие със себе си. Но невестата му тайно скрива сабята му в гривата на коня (или в дисагите). По пътя си Марко минава през повяхнала от скръб гора. Тя е поразена от бедствието и страданията на «три синджира роби», минали през нея и карани от турци или еничари. Марко научава това от шепота на гората, която в тези песни е превърната в действуващо лице, за да може чрез диалог да се завърже драматичното действие и най-главното — да се изрази общественото мнение по събитието, да се създаде нужната морална настроеност у слушателя — както това върши хорът в античната гръцка трагедия. Юнакът застига трите синджира роби и открива сред тях своята посестрима Янка (Яна, Калина, Катерина, Тодора), която го моли да я освободи. Марко увещава турците да пуснат робите на свобода срещу откуп; те не само отказват, но заплашват и самия него със заробване. Тогава неговият кон му пошепва, че предвидливата невеста е скрила сабята му в неговата грива. Марко избива турците и освобождава робите. А когато влиза в манастирската църква, той получава от игумена причастието, при все че е пролял човешка кръв.

Повяхването на гората и получаването на причастие са двата нравствени момента, конто не само оправдават проливането на кръв, но издигат освобождаването от робство като нравствен императив, който стои над всяка друга повеля — дори християнска. Това се потвърждава едновременно от църквата чрез причастието и от народното мнение — повяхналата гора [353]. Народното съзнание достига дори до сравнителна преценка на онова, което Марко върши за укрепване на родствените и обществените си връзки с освободителната му мисия. В редица варианти от песни той се зарича вече да не венчава и кръщава, а само да освобождава роби [354]. Това решение го извежда извън интересите му — родствените връзки, за да го направи защитник на народността [355].

Под широко разгърнатата фолклорна картина с тематика. Марко (или друг юнак) освобождава роби лежи друг пласт от народни песни без участието на герои избавители. Те стоят още по-близо до историческата действителност, защото представляват, от себе си прости разкази за страданията на заробени, отвлечени и потурчени майки, синове, дъщери, сестри, братя, невръстни деца, понякога загубили се сред паниката от кланетата и пожарищата. В едни песни родствениците се търсят, за да се откупят или избавят по някакъв начин; в други — те случайно се срещат след много години и не се познават. Понякога братя и сестри или синове и майки встъпват в кръвосмешителни бракове (инцести) пак поради непознаване.

Друга поредица песни рисува душевната твърдост на моми и момци, които като роби не приемат исляма с риск да загубят живота си. Както вариантите, така и записите на песни от този пласт с обществена и битова тематика са извънредно много и широко разпространени [356].

Всички засегнати произведения на народното поетично и прозаично творчество са художествени пресъздавания на дълбоки и масови преживявания от XIV и XV век. В тях не само се осъзнава и преценява нравственото и общественото катастрофално бедствие, в което е изпаднал народът, но се вижда и зиналата пропаст между този народ и неговия унищожител — турците. Те отнемали живот, семейство, чест, вяра, земя, родина. Тази пропаст не позволявала никакво човешко разбирателство. Отсам бездната бил животът, оттатък нея — физическата и моралната смърт.

Естествено това дълготрайно духовно състояние на народните маси предизвиквало отрицателно отграничаване от турците, едно защитно съсредоточаване в духовното българско достояние. А то било преди всичко вярата, религията. Тя не можела да служи за отличителен белег в съседство с православните сърби или гърци през миналите векове. Но по отношение на турците нейното значение се повишавало извънредно много — тя ставала крепост на народността, главно нейно достойнство и разграничителен белег от турците. Християнското съзнание носело и чувство на превъзходство над исляма, чиято лична и обществена нравственост била по-първобитна като отражение на по-ниския обществено-исторически и културен стадий на обществото, което го било създало [357].

Отрицателното обособяване и противопоставяне на турците се затегнало окончателно и поради множеството други дълбоки различия между българи и турци. Преди всичко «неверниците» нямали абсолютно никакви граждански права, понеже били народностна група, подлежаща по ислямските догми и право на унищожаване или помохамеданчване и едва търпяна по необходимост. Животът и имотът на християнина били винаги изложени на опасност. В съда той не можел да заведе самостоятелно иск, а неговите свидетелски показания нямали закочна сила. В онези части на българските земи, котго били колонизирани с турци по градове и села, населението ежедневно имало работа с господствуващата народност и тази абсолютна гражданска дискриминация се чувствувала много остро поради проявяването й «на живо» от страна на турците. В неизбежното житейско общуване с тях българите получавали и допълнителното чувство на отчуждение от османотурския език и бит с неговото многоженство, с принизеното и изолирано положение на жената.

Всичко описано не можело да не внесе изменения в общественото съзнание на българите през XV век. Художествените образи и сцени от народните страдания в песенното творчество обобщават лика на злото и гибелта. Масовото разпространение на фолклорните произведения с разгледаната тематика и тяхната неколковековна жизненост, която ги довела до наши дни, показват, че под това творчество е стояло едно съзнание за постоянното господство на злото и необходимостта от неговото неутрализиране или избягване. Несъмнено под негово влияние в народния светоглед се врязвала една трагична черта, създавало се самозащитно затваряне в собствения обществен, семеен, битов и духовен свят; изработвали се навици и отношения на предпазливост и изобретателност на обходни пътища и средства за отклоняване на бедата, на готовност при всяка изгодна ситуация да отвърнат на произвола и жестокостта с пряк удар, ако той можел да остане безнаказан. Укрепвал бързо всеобщият навик на тайно и явно, законно или противозаконно взаимно колективно подпомагане за защита и укривателство от османската власт и от турското население.

Най-острият завършек на повито народнопсихологически изяви бил отпорът срещу турците с оръжие в ръка. Такъв отпор обикновено не бил възможен в градовете, където всеки опит за отмъщение или бунт би бил веднага смазан и участниците в него, поименно и лично познати на османската военна и цивилна администрация, биха загинали неминуемо. Но извън градовете, по пътищата, из горите, край селата ударите на отмъщение се нанасяли непрекъснато из всички краища на страната по различни начини. Това било състояние на всенародно и вековно напрежение, което се изразявало в хайдутството като движение още от началото на XV век [358].

Казаното дотук за преустройството на народното съзнание и психология не може да се отнесе до абсолютно всички членове на българската народност. Между тях имало хиляди — селяни и граждани — които се огънали под огромния ислямизаторски натиск на османците и попълнили редовете на турската народност. От обществено-историческо гледище обаче особено значение има изчезването на българската феодална класа, и то по-рано и по-бързо от преминалите към исляма селяни и граждани. Мнозина боляри, войводи и властели наистина се съпротивлявали героично в своите крепости или с малки народни опълчения през периода на османското нашествие, понякога доста дълго. Но тяхната обреченост била явна. Те или загивали, или най-после предавали твърдините си на произвола на победителя. Покрай тях стотици други доброволно преминавали под султанско сюзеренство, за да опазят живота си, властта си и своите богатства. Оцелелите представители на българското болярство били прехвърляни обикновено в Мала Азия и помохамеданчвани. А останалите малцина в българските земи също били принудени да приемат исляма и да подсилят османската феодална класа. При нарочното разглеждане на всички ленни и данъчни описи и други документи, с които разполагаме, ще открием, че от представителите на българските феодали, все още служещи в османската управителна система и ползуващи се от някакви ленни владения или доходи, през втората половина на XV век вече останали само около четиридесет лица с такъв статут. Те продължавали да носят български имена и не приели исляма [359]. Но всички имали съвсем незначителни служби и още по-незначителни ленни доходи, затова не играели никаква икономическа, обществена или политическа роля в живота на страната. Още повече, че били пръснати и изолирани по периферни райони, далеч от градовете. Единственото изключение от това правило са тримата внуци на Иван Шишман и синове на Фружин — Стойко, Стоян и Станислав, които се споменават като «мюселеми» — освободени от данъци раи, имащи за задача да събират и организират дервентджийско население в част от днешна Източна Сърбия за охрана на планинските проходи, вероятно към Видин и Северозападна България [360]. Както се вижда, към 1483 г. положението на Фружиновите синове не е било особено високо и отговорно. Не е ясно дори дали са разполагали с поземлено владение, или са се задоволявали само с пълното освобождаване от данъци. Тяхната по-нататъшна съдба не е известна. Изглежда, че поради стремежа си все пак нещо и някъде да управляват те не са избягнали помохамеданчването и изчезването в масата на османските административни служители. Така че още в течение на първата половина на XV век българската феодална класа е била ликвидирана не само като ръководна и обществена сила, но и като човешка съставка на българското общество.

Накрая е необходимо да бъде отбелязана още една важна промяна в народния живот, започнала да се проявява от XV век нататък и причинена също от реакцията срещу гнета и разрушаването на българската народност. Твърде силният стремеж на масите да опазят своята битово-културна и народностна индивидуалност неминуемо водела до известно законсервиране на народния бит и култура, което траело през всички векове на османското владичество независимо от възможния и осъществен напредък. Езикът, религията, старите славянски и антични магически и демонистични вярвания, традициите в материалния бит, в родовите и семейните отношения, в обичаите и обичайното право, в устното поетично и прозаично творчество — всичко това се пазело, доколкото е възможно, непроменено, за да бъде изява на българската народна същина. Преценката за степента на консервирането става чрез съпоставяне и сравняване със съответните етнографски явления у небалканските славянски народи. То показва, че в българската народна култура още битуват такива форми, които са изчезнали отдавна у другите народи или са се трансформирали и снижили по значение до неузнаваемост.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

346. Вж. СбНУ. Т. LIII, 1971. Български юнашки епос. Уводна студия от Цв. Романски, Cт. Стойкова и Р. Ангелова: вж. също и приложените карти №  1 и 2 за разпространението на Марковия цикъл и сюжета «Марко освобождава три синджира роби».

347. СбНУ. Т. LIII, 1971. Уводна студия: Р. Ангелова, Т. Ив. Живков, Цв. Романска, Cт. Стойкова. Генетични връзки и тиположки свойства на българския юнашки епос със сърбохърватските юнашки песни, руските билини и украинските епически песни. Доклади и статии за VI международен конгрес на славистите. Славянска филология. Т. XI: Литературознание. С., 1968, с. 188 — 189.

348. Б. Цветкова, Паметна битка на народите, с. 17— 19 и сл.

349. Вж. например Р. Ангелова и др. Цит. съч., с 189; Архив на ЕИМ на БАН. Инв. № 333, II, 162.

350. Вж. например Р. Ангелова и др. Цит. съч., с. 187; СбНУ. I — III, с. 19 — 20; II, 138 — 139; Архив на ЕИМ на БАН. № 5, II 7; № 338. II, с. 162; № 970, 97 — 98; СбНУ. Т. LIII, 1971. и съответния показалец по сюжети.

351. Архив на ЕИМ на БАН. №3 38, II, с. 162.

352. Б. Цветкова. Цит. съч., с. 93— 110 и др.

353. Значението на причастието в горния смисъл е разкрито от Р. Ангелова и др. Цит. съч., с 188.

354. В. Стоин, Народни песни от Средна Северна България. С., 1931, с. 123, № 317 от с. Дъбово, Никополско: СбНУ. Т. LIII, 1971 — от с. Доспей, Самоковско, вж. поселищния регистър.

355. Подбор на фолклористката Л. Богданова.

ПЕСНИ С ИСТОРИКО-ГЕРОИЧНА ТЕМАТИКА

Юнакът (Крали Марко) освобождава роби, заробени от турци (арапи, еничари, чохадари, Емза бег и др.).

1. Крали Марко отива да се причести и по съвета на майка си не взема оръжие. Невестата му (Елена, Ангелина) тайно скрива сабята му в гривата на коня. По пътя повяхналата гора му съобщава, че турци (арапи, еничари, чохадари, Емза бег) карат три синджира роби. Марко ги настига и между тях открива посестримата си Кателена (Анка, Яна, Калина, Катерина, Тодора), която го моли да я освободи. Турците не скланят да пуснат робите срещу откуп. Марко узнава от коня за скритото от предвидливата му невеста оръжие, погубва турците и освобождава робите. Като отива в манастира, Марко получава причастие от игумена, въпреки че е пролял кръв, понеже е освободил роби.
СбНУ. Т. XI, 1894, с. 25 — 27, Самоковско: «Марко избавя три синджира робье».
СбНУ. Т. XLII, 1942, с. 5—6, с. Суходол, Софийско: «Марко Кралевич освобождава три синджира роби».
СбНУ. Т.XLIV, 1949, с. 31 — 35, Софийско: «Марко освобождава три синджира роби».
СбНУ. Т. LIII, 1971: Горановцн, Кюстендилско; с. Кралев дол, Пернишко; с. Ярджиловци, Пернишко; с. Бели Искър, Самоковско; с. Боснек, Пернишко; Банско; с. Железница, Софийско; с. Кранец, Пернишко; с. Кривина, Софийско; с. Стефаново. Радомирско; с. Ярлово, Самоковско (по указателя).

Владимир Кочановски, Памятники болгарского народного творчества. Bып. I; Сб. Зап.-болг. песен; Сб. Отд. рус. яз. и слов. Имп. ак. наук. Т. XXX. № 11. Санкт-Петербург, 1882 г., с. 265 - 266, с. Враждебна, Софийско; с. 266— 268. Радомир.

Генчо Керемидчиев, Дядо Вичо, 1954 г., с. 140 — 143.

Л. П. Стоилов, СбНУ, II. Песни от политическия живот. С., 1895, с. 5 — 6, с. Лешко, Горноджумайско.

Кузман Шапкарев, СбНУ, 1891, Отд. III, ч. I, кн. III — IV, 220—224, «Марко погубва троица арапи и отпуща три синджира робье».

Архив на Института по музика с музей (ИММ), папка 53, инв. № 694, № 2, с. Негован, Софийско.

Архив на ЕИМ:
  инв. № 57 — II, 1956, с. 36 — 38, с. Дебели лак, Радомирско;
  инв. № 132 — II, 1950, с. 71 — 77, с. Маслово, Софийско;
  инв. № 73 — II, 1950, с. 526 — 530, с. Негован, Софийско;
  инв. № 284 — II, 1962, с. 8—10, с. Гурмазово, Софийско;
           с. 24 — 25, с. Доспей, Самоковско;
          с. 16 — 19, с. Костинброд, Софийско;
          с. 26 — 27, с. Марчаево, Софийско;
          с. 30 — 31, с. Пролеша, Софийско;
  инв. № 287— II, 1962, с 34—36, с. Бистрица, Ст.-димитровско;
          с. 25 — 28, с. Г. Диканя, Радомирско;
          с. 31 — 33, с. Г. Диканя, Радомирско;
  инв. № 286—II, 1965, с. 1 — 4, с. Боснек, Пернишко;
          с. 5 — 9, с. Бусманци, Софийско; с. 44 — 46,
          с. Г. Лозен, Софийско; с. 31—37,
          с. Герман; с. 40 — 43,
          с. Д. Пасарел; с. 14 — 17, с. Драгалевци, Софийско;
  инв. № 338 — II, 1962, с. 37 — 46, с. Г. Лозен, Софийско, и с. 148 — 151.

2. Крали Марко тръгва без оръжие нa черква (манастир) да се причести. По пътя настига три синджира роби, карани от еничари (арапи). Те отказват да освободят робите срещу откуп. Марко ги погубва със скритото от невестата му оръжие и освобождава робите.
СбНУ. Т. XIII, 1896, с. 99— 101, Прилеп, «Марко освобождава три вериги роби и после се причещава».
СбНУ. Т. XLIII, 1942, с. 9 — 11, с. Връбница, Софийско, «Марко Кралевич освобождава три синджира роби».
СбНУ. Т. XLIX, 1958, с. 57 — 58, с. Расник, Брезнишко.

Кузман Шапкарев, Цит. съч., с. 82 — 85, Кукуш, «Марко погубва три църни арапи и отпуща три синджира роби». Архив на катедрата по слав. етнография (КСлЕ), с. Баничан, Благоевградско, зап. Р. Кемалова.

Архив на ИММ, n. 114, инв. № 1134, № 15, зап. Ел. Огнянова.

Архив на ЕИМ, инв. № 287 — II, 1965, с. 38— 39, с. Ръждавица, Кюстендилско.
  инв. № 86 — II, 1965, с. 23 — 25, с. Вакарел, Софийско; с. 18 — 21, с. Друган, Радомирско: с. 38 — 30, с. Курило, Софийско; с. 26 — 28, с. Лобош, Радомирско; с. 29 - 30, с. Марулено; Благоевградско.

Архив на ЕИМ, инв. № 284 — II; с. 20 — 21, с. Владая, Софийско; с. 32 — 33; с. Говедарци, Самоковско; с. 38 — 40, с. Г. Бучино, Пернишко; с. 28 — 29, с. Реброво, Софийско;
  инв. № 338— II, с. 153— 157; с. Градоман, Софийско; с. 159, с. Гулийна баня, Разложко.

СбНУ; Т. LIII, 1971, с. Бистрица, Станкедимитровско; с. Първомай, Петричко.

3. Марко пита гората защо е повяхнала, а тя му отговаря:
а) че през нея са минали три синджира роби:
СбНУ. Т. XIII, 1896, с. 247, Търново-Сейменско, «Марко, гора и роби». СбНУ. Т. LIII, 1971, с. Д. баня, Ихтиманско; с. Филиповци, Трънско.

Вл. Качановски. Цит. съч., с. 270—271.

Архив на ИММ, инв. № 16, с. 12 — 17, с. Говедарци, Самоковско;
  инв. № 774, п. 59, с. Говедарци, Самоковско;
  инв. № 967, п. 79, № 137, Котел;
  инв. № 1000, п. 86, № 1, Котленско;
  инв. № 361, п. 29, с. Славяново, Харманлийско.

Архив на ЕИМ, инв. № 286 — II, 1961, с. Бистрица, Софийско;
  инв. № 284 — II, 1961, с. 41, с. Радуил, Самоковско;
  инв. № 338 — II, с. 158, с. Белица, Разложко.

б) че през нея са минали три синджира роби. Марко ги настига и освобождава:

СбНУ. Т. XLIV, 1949, с. 33— 34, № 26, с. Подгумер, Софийско.

Петър Драганов, Македонско-славянскiй этнографическiй сборникъ съ приложенiемъ словаря. Вып. I. С.-Петербург, 1894, с. 22 — 23, Кузманово; с. 43, Воден.

Васил Икономов, Сборник от старонародни песни и обичаи в Дебърско и Кичевско — Зап. Македония, 1893, с. 18— 19, № 24.

Вл. Качановски. Цит. съч., с. 268 — 269, «Марко и Димна гора».

Д. и К. Миладинови, Български народни песни. С., 1968, № 148.

В. Стоин, Бълг. нар. песни ог Изт. и Зап. Тракия. С., 1939, Тракийски сборник, кн. VII, с. 133, с. Кости, Мичуринско.

Архив на ИММ, п. 71, инв. № 874, № 135, с. Кирякьой (Крушовец), Бургаско.

Архив на ЕИМ, инв. № 284 — II, 1962, с. 37, с. Вакарел, Софийско.

СбНУ. Т. LIII, 1971, с. Герман, Софийско; с. Радуил, Самоковско.

4. Марко настига (среща) на пътя три синджира роби, карани от турци (арапи, еничари), и ги освобождава.
СбНУ. Т. XLIII, 1942, с. 8 — 9, с. Горна баня, Софийско, «Марко Кралевич освобождава три синджира роби»;
  Т. XLIV, 1958 г., с. 18 — 19, с. Арзан, Брезнишко, «Марко освобождава роби»;
  Т. LIII, 1971, с. 971, Гоце Делчев; с. 974, Разлог.

Вл. Качановски. Цит. съч., с. 268 — 269, с. Василевци, Годечко.

Архив на ЕИМ, инв. № 962, 1955, с. 305— 312, с. Враняк, Белослатинско;
  инв. № 284 — II, 1962, с. 35, Банско; с. 34, с. Земен, Радомирско;
  инв. № 339 — II, 1961, с. 152 — 154, с. Вакарел, Ихтиманско; с, 160 — 161, с. Рельово, Самоковско.

5. Гората отговаря на Марко, че е посърнала, защото през нея са минали три синджира роби и три дни слуша плача на дете, оставено в люлка от робиня, карана от турци. .Марко ги настига, избива турците и освобождава робите. Робинята се връща и взема детето си.
СбНУ. Т. XXIII, с. 99 — 100, Сливенско: Крали Марко и турци бустанджии, зап. Д. Панайотов.

6. Марко пои коня си на Дунава, а той не иска да пие, защото оттам са минели три синджира роби (заробената Маркова сестра). Марко ги освобождава.
СбНУ. Т. II, 1890, с. 138—139, Търновско, «Марко забравил да си напои коня».

В. Стоин, Народни песни oт Средна Северна България. С., 1931, с. 121, № 315, с. Церова кория, Търновско; с. 122, № 316, с. Чаир (Камен), Горнооряховско.

Архив на ИММ, инв. № 973, № 22, с. Ичера, Котленско.

Архив на ЕИМ, инв. № 5 — II, 1950, с. 7, с. Врачеш, Ботевградско;
  инв. № 970, 1956, с. 97 — 98, с, Бракница, Поповско.

Apxив на КСлЕ, с. Кривня, Разградско, зап. Л. Вешкова.

СбНУ. Т. LIII, 1971, с. 805, о. Радуил, Самоковско (oт същото село, но не се говори за освобождаването на роби).

7. Марко освобождава три синджира роби, сред които Яна хубавица, която не иска да си мени вярата.
СбНУ. Т. LIII, 1971, с. 1054, с. Александър Войков.

8. Мома проклина очите си:
а) че не видели как Марко освободил три синджири роби:
Архив на ЕИМ, инв. № 287 - II, 1961, с. 29 — 40, с. Рельово, Самоковско;
  инв. № 285 — II, 1963, с. 33, с. Лик, Врачанско;
  инв. № 286 — II, 1961, с. 22, с. Лисия, Благоевградско;
  инв. № 284 — II, 1962, с. 42, с. Радуил, Самоковско.

СбНУ. Т. LIII, 1971, с. 1055, с. Драговищица, Кюстендилско; с. 1054, с. Драгалевци, Софийско; с. 1054, гара Костенец, Самоковско;

б) че не видели как минали (паша превел) три синджира роби:
СбНУ. Т. LIII, 1971, с. Курило, Софийско; с. Рилци, Благоевградско.

9. Марко отива във Влашко и освобождава три синджира роби, заробени от Алп ага (Яли Ягур, Милош Кеседжия). Наказва жестоко последния, за «дъ си повни кога и роби робил».
СбНУ. Т. XXVI, 1912, с. 126 — 128, № 111, Търново, «Марко Кралевичин и Али а го»;
  Т. XLIV, 1949, с. 30— 31, с. Брезье, Софийско. «Марко Кралевина и Милош Кеседжия».

Архив на ИММ, п. 42, инв. № 546, № 3, с. Старо село, Тутраканско.

10. Турци преплували Дунава и заробили три синджира роби. Марко ги среща из пътя и след като турците не се съгласяват да ги пуснат срещу откуп, избива турците и освобождава робите.
СбНУ. Т. II, 1890, с. 102, № 6, с. Локорско. Софийско.

Архив на ЕИМ, инв. № 286 — II, 1961, с. 47, с. Рельово, Самоковско;
  инв. № 284 — II, 1962, с. 36, с. Ръждавица, Кюстендилско;
  инв. № 338 — II, 1962, с. 153, с. Белица, Разложко.

11. Марко погубва черен арапин и освобождава три синджира роби. Между тях мома и невеста няма къде да отидат и молят Марко да ги вземе със себе си. Пиле пее и говори, че момата е негова сестра, а невестата е снаха на вуйчо му:
Архив на ЕИМ, инв. № 1012, 1958, с. 303 — 304, с. Багренци, Кюстендилско.

12. В отсъствие на Марко турци пленяват Марковица и от три села народ и ги подкарват роби. Марко ги настига, избива турците и освобождава робите:
СбНУ. Т. LIII, 1971, с. 971, с. Горубляне, Софийско.

13. «Хала халетина» кара три синджира риби. Марки убива халата и освобождава робите:
СбНУ. Т. LIII, 1971, с. 971, с. Годеч, Софийско.

14. Вместо да венчава и кръщава, Марко отива да освобождава роби:
В. Стоин, Народни песни от Средна Северна България. С., 1931, с. 123, № 317, с. Дебово, Никополско;

СбНУ. Т. LIII, 1971, с. 678, с. Доспей, Самоковско.

15. Гюргьовица, заробена от турци, ги заплашва с брата си юнак Марко. Те побягват и оставят робите:
СбНУ. Т. LIII, 1971, с. 205, с. Костенец, Ихтиманско.

356. Тук привеждаме част от тях. Подборът е извършен от фолклористката Л. Богданова. Песни с битова тематика:

Три синджира роби:
СбНУ 31, 167 № 3, Тетевенско; с. 171, № 7, Тетевенско.
СбНУ 35, 139, № 141, с. Бештепе, Северна Добруджа.
СбНУ 39, 20, № 37, с. Попово, Ортакьойско.
СбНУ 40, 339, № 31, с. Долно село, Каменица.
СбНУ 42, 242, с. Бобошево, Дупнишко.
СбНУ 45, 379, № 64, с. Ваксево, Пиянец.
СбНУ 46, 89, № 97, с. Войнягово, Карловско.
СбНУ 46, 100, № 170, № 17!, Копривщица.
СбНУ 47, с. 71, № 89, с. Гьобел (Яйла, Ягнило), Новопазарско.
СбНУ 49, с. 112, № 87, с. Гоз, Брезнишко.

Cт. Веркович, Народни песни на македонските българи. С., 1966, с. 154 — 155, № 51; с. 493 — 494, № 319.

В. Стоин, Български народни песни от Източна и Западна Тракия. С., 1039, 43-44, Карнобат; с. 44, № 106, с. Чуфла, Преславско; с. 44, № 107; Созопол; с. 45, № 108, Хасково; с. 45, № 109, Канакли; с. 45 — 46, № 110, с. Чуфла, Преславско; с. 47, № 113, с. Лъджакьой, Бургаско.

СбНУ 53, с. Курило, Софийско; с. Рилци, Благоевградско; с. Самуилово, Петричко; с. Лакатник (мах. Билото, Врачанско), вж. показалците.

1. Вардар (Дрим) е дотекъл мътен. Той кара три гемии с роби, които плачат:
Архив на EИM, инв. № 338 — II, 1962, с. 162, Банско.

2. Турци пленяват (водят, откарват) робини (роб, робиня):
СбНУ 16— 17, с. 64, с. Емборе, Кайлярско;
СбНУ 25, с. 43, Мустафа паша;
СбНУ 27, с. 238—239, № 99, с. Лазарци, Еленско;
СбНУ 35, с. 198 — 199, № 213, с. Налбант, Северна Добруджа; с. 364, № 444, Северна Добруджа; с. 370 —371, № 463, Сев. Добруджа;

СбНУ 36, с. 79, № 237, Казанлък;

СбНУ 39, с. 18, № 33, с. Широка лъка, Девинско; с. 19, № 35, с. Широка лъка, Девинско;

СбНУ 42, с. 168, № 162, с. Драгоево, Шуменско; с. 168, № 163, с. Осмар, Шуменско; с. 168 — 169, № 164, с. Крумово, Преславско; с. 169-170, № 167, с. Дерекьой (Поток), Провадийско; с. 170, № 168, с. Асълъ бейли, Провадийско; с. 170, № 169, с. Могила, Новопазарско; с. 170, № 170, с. Кирилово, Преславско; с. 170 — 171, № 171, с. Градинарово, Провадийско;

СбНУ 43, с. 390— 391, № 207, с. Суходол, Софийско; СбНУ 44, с. 171, 175, № 177, с. Долна Малина, Новоселско; с. 175, № 178, с. Губислав, Софийско;

СбНУ 47, с. 71 — 72, № 90, с. Гьобел (Яйла, Ягнило), Новопазарско; с. 75, № 96, с. Гьобел, Новопазарско; с. 80, № 105, с. 81, № 106, с. Коджабунар, Новопазарско;

СбНУ 48, с. 74, № 64, Банско; с. 76 — 77, № 67; с. 77, № 68, с. 78, № 69; с. 78, № 70, № 71 — Банско.

Cт. Веркович, Народни песни на македонските българи. С., 1966; №. 94, № 284.

Д. и К. Миладинови, Български народни песни. С., 1968, с. 151 — 153, № 74; с. 247, № 136; с. 331 — 332, № 176.

В Стоин, Български народни песни от Източна и Западна Тракия. С., 1939, с. 46, № 111, Ортакьой; с. 46 — 47, № 112, Малко Търново; с. 47, № 114, Василико; с. 48, № 115, Кавакли; с. 48— 49, № 116, Станимака; с. 49, № 117, Кърджали; с. 49 — 50, № 118, Малко Търново; с. 50, № 119, Малко Търново; с. 54 — 55, № 129, Малко Търново; с. 55, № 130, Малко Търново; с. 55, № 131, Хасково; с. 56, № 132, Василико; с. 56, № 133, с. Константиново, Бургаско; с. 57, № 137, Хасково.

3. Заробени брат и сестра се познават (предотвратен инцест):
СбНУ 22 — 23, с. 37, Трънско;
СбНУ 35, с. 121, № 129, Северна Добруджа;
СбНУ 43, с. 327 — 328, № 152, с. Суходол, Софийско;
СбНУ 46, с. 77, № 83, с. Войнягово, Карловско;
СбНУ 47, с. 77, № 100, с. Гьобел (Ястепе), Новопазарско;
СбНУ 48, с. 75, № 65, Банско;
СбНУ 5, с. 16, Котел.

Cт. Веркович. Цит. съч., с. 285.

Д. и К. Миладинови. Цит. съч., с. 173— 174, № 87.

В. Стоин, Тракия. . . с. 52 — 53, № 124, с. Теслим, Малгарско.

Род. Напр. VII, 134, с. Ситово, Пловдивско.

4. Брат и сестра оженени:
СбНУ 2, с. 124, с. Лъжене, Чепинско; с. 142, Горна Оряховица;
СбНУ 16 — 17, с. 37, с. Радово, Трънско;
СбНУ 22 —23, с. 26 — 27, № 33, с. Банкя, Трънско;
СбНУ 27, с. 196— 197, вар. А и Б, с. Лазарци, Еленско;
СбНУ 26, с. 57 — 58, № 35, Търново;
СбНУ 38, с. 73, № 109, с. Бяла Черкова, Търновско:
СбНУ 42, с. 221 — 222, с. Бобошево, Дупнишко; с. 128, № 64, с. Ашиково, Шуменско; с. 128— 129, № 85, Преслав;
СбНУ 46, с. 178— 179, № 228, с. Войнягово, Карловско;
СбНУ 47, с. 77, № 100 с. Гьобел (Ястепе), Новопазарско; 77 — 78, № 101. с. Коджа бунар (Гьоджеджи, Стан), Новопазарско; с. 78 — 79, № 102, с. Гьобел (Яйла, Ягнило), Новопазарско.

Д. и К. Миладинови, Цит. съч., с. 214 — 215, № 110.

В. Стоин, Тракия. . . с. 53, № 126, Станимака.

К. Шапкарев, Цит. съч. Отд. III, кн. III, С., 1891, № 298, Щип; № 319, с. Ярлово, Самоковско.

В. Чолаков, Българский народен сборник. Болград, 1872, № 72.

Г. Янков, Български народни песни от Елена В. Янкова, Пловдив, 1903, № 23; ПСп. XII. Средец, 1884, с. 116— 118, № 1, с. Тработивище, Пиянечко.

5. Продава се робиня и децата й:
СбНУ 49, с. 146, № 161, с. Кривонос, Брезнишко.

6. Брат освобождава робиня — тя се оказва негова сестра:
СбНУ 43, с. 328 — 329, № 153, с. Връбница, Софийско.

7. Робиня познава брат си овчар:
СбНУ 27, с. 269, № 137, с. Лазарци, Еленско.

8. Син намира пленената си майка:
СбНУ 48, с. 75, № 66, Банско.

9. Султан отвлича мома от хорото:
СбНУ 27, с. 306 — 307, № 217, с. Лазарци, Еленско.

10. Майка и син, разделени при турското нашествие, се оженват:
СбНУ 47, с. 76 — 77, № 99, с. Гьобел (Елесфака, Доброплодно), Новопазарско.

358. За хайдутството вж. у Б. Цветкова, О религиозно-национальной дискриминации в Болгарни во время турецкого владичества. Советское Востоковеденне. М., 1957, № 2, с. 78 — 88; Героичната съпротива на българите против турското нашествие. С., 1960; Хайдутството в българските земи през XV — XVIII век. С., 1971. Хайдутството в българските земи през XV — XVIII век. — Ипр. Год. XXIV, 1968, кн. 4, с. 31 — 60.

359. Точният им брой не може да се установи, понеже в отделни случаи записите не дават възможност да се определи дали става дума за двама души или за един човек с различно означение на името и службата. Най-голямо число българи с ленно-служебен статут могат да се намерят в именния показалец на II.

360. Д-р Д. Боjанић-Лукач. Цит. съч., с. 68.