Фактори на българското възраждане 1600—1830

Христо Гандевъ

 

Глава II. Книжовни и обществени изрази на реакция срещу турци и гърци

 

1. Българи и турци

Книжовни изрази на отрицателно отношение спрямо турския управителенъ режимъ (113). Възстания и бунтовни опити: въ Софийско презъ 1615 г. (115) ; въ Търновско презъ 1686 година (115); въ Пазарджишко 1689 г. (116); изъ Видинско 1690 година (117); изъ Сливенско и северо-западна България около 1714 г. (117); въ Силистра и околнитѣ мѣста 1730 г. (118) и пакъ въ София и цѣла западна България презъ 1737—1738 г. (118). Нова изселническа вълна къмъ Австро-Унгария (120)

 

2. Българи и гърци

Видимата повърхность на отношенията между българския народъ и гръцкитѣ църковници. Приемане на патриаршеския авторитетъ и гръцкото просвѣтно влияние въ градоветѣ (122). Сътрудничество на българи и гърци въ освободителнитѣ опити (125). Прояви на търпимость въ гръцко-българскитѣ църковни срѣди (127). Подмолна враждебность, идваща отъ низшето българско духовенство и селската маса; стопанскитѣ причини за това (136). Опити за неподчинение на патриаршеската фискална власть като общо явление (140) и въ отдѣлни случаи ; въ Софийско, Пиротско и Брѣзнишко 1615 г. (140); въ Самоковско 1624 г. (142); въ Чепинско къмъ срѣдата на XVII вѣкъ (143); въ Нишко презъ 1773—1774 г. (144); въ Кумановско презъ 1747 г. (145). Затвърдяване на омразата противъ всичко гръцко всрѣдъ селячеството (145)

 

 

1. Българи и турци

 

Колкото неорганизуванъ въ обществено отношение и непросвѣтенъ политически да е билъ българскиятъ народъ презъ онази епоха, не му е липсвалъ съзнателенъ стремежъ къмъ по-добра участь и свобода. Този стремежъ се проявявалъ както въ слово, тъй и на дѣло. Притежаваме безброй приписки, бележки и записки, изразяващи отрицателното емоционално, идейно и социално отношение на българина къмъ турския режимъ. Особено ярки и красноречиви ставатъ българскитѣ реакции въ време на голѣми всенародни бедствия, предизвикани било отъ турски административни или военни мѣроприятия, било отъ безвластието и безредицитѣ въ страната. Илюстрация въ това отношение е разказътъ на попъ Методия Драгиновъ за потурчването на чепинскитѣ българи, въ който ясно прозира мѫката и гнѣвътъ на свещеника отъ село Корова. Още по-изясненъ по чувство е лѣтописниятъ разказъ на попъ Петра отъ село Мирково (краятъ на XVII в.) ; описвайки военнитѣ и политически събития на времето, той отдѣля мѣсто за злинитѣ отъ турскитѣ походи презъ България и казва :

[95] Другъ българинъ отъ Плѣвенъ бележи къмъ 1690 г. съ мѫжа, че Татаръ Ханъ съ своята войска не оставилъ „въ Плѣвенъ ни жена, ни девица, ни добитъкъ. . .“ [96] Въ Етрополе презъ 1701 г. нѣчия монашеска рѫка записва за споменъ грабежитѣ и насилията на турскитѣ орди въ града. [97] Въ църквата и монастира Темско (Пиротско) презъ 1760 и 1781 г. българското братство изплаква мѫката си отъ турскитѣ

 

113

 

 

насилия и опустошения изъ областьта въ два красноречиви надписа. [98] Подобни съобщения имаме отъ попъ Стойка Костенечки, XVII вѣкъ, който проклина „агарянитѣ“; презъ 1639 г. отъ неизвестно мѣсто; презъ 1688 и 1690 г. отъ с. Мирково; отъ монастира Градешница, Врачанско — 1689 г. ; отъ Лесновския монастиръ — XVIII вѣкъ ; отъ неизвестно мѣсто — XVIII вѣкъ или по-рано за „проклети иноплеменници (к. н.) агаряни“ ; отъ с. Вуканъ, Трънско — XVIII вѣкъ; отъ София и Софийско — 1737 г. ; отъ Самоковско— 1738 г. ; отъ неизвестно мѣсто — 1754 г. ; отъ Рилския монастиръ — 1765 и 1768 г. сѫщо съ проклятия къмъ опустошителитѣ на обительта; отъ 1787 г. пакъ изъ Софийско; отъ Нишъ за 1796 г. и отъ много други селища или области, [99] a въ 1734 г. нѣкакъвъ образованъ, както изглежда, поклонникъ въ Рилския монастиръ дава чрезъ приписка въ монастирска книга изразъ на увѣреностьта си, че

 

„Св. Иванъ бди надъ своитѣ български люде — българския благовѣренъ народъ (к. н.) — и го избавя отъ изкушенията и насилията на невѣрния агарянски народъ“. [100]

 

Не липсватъ и литературни отражения отъ ненавистното събиране на български деца за еничерския корпусъ. Твърде тѫженъ е разказътъ на единъ потресенъ отъ скръбь баща въ Ловечъ, комуто грабнали дветѣ момчета. [101] Рагузанскиятъ посланикъ Матей Гондуличъ, който миналъ презъ нашитѣ земи въ 1674 г., свидетелствува, че еничерскитѣ набори били една отъ най-тежко понасянитѣ злини за българското население. [102] Въ 1711 г. даскалъ Нено отъ село Бѣляковци, Търновско, сѫщо оплаква това бедствие, което взело жертви отъ търновския край. [103] И Паисий Хилендарски въ своята История описва еничерската напасть съ следнитѣ думи:

 

114

 

 

„Човѣцитѣ имали скръбь на скръбь и жалость на жалость, плакали горко и жалостно по българското царство, a за своитѣ чеда, бащи, майки, сродници неутешно ридаели и въздишали“. [104]

 

Това общо настроение е отговаряло на не единъ опитъ за бунтуване и домогване до свобода съ орѫжие въ рѫка. Около 1615 г. изъ Софийско и Златишко се подвизаватъ хайдушко-бунтовнически шайки, които отмъщаватъ на турски бейове и земевладѣлци. За водачи на тѣзи дружини се споменаватъ нѣкои си Бързакътъ и Кйосе-оглу Вълко. [105] Но безспорно, най-голѣмото освободително движение, презъ XVII вѣкъ е това на българитѣ отъ сев.-западна България, водени отъ чипровчани и групиранитѣ около тѣхъ католически села. Свързано съ военнитѣ действия на Австрия срещу Турция, възстанието, което било подготвяно повече отъ половинъ вѣкъ, завършва съ съсипване на Чипровци и разбиване на българскитѣ отреди въ 1688—1689 г. [106]

 

Като тѫженъ прологъ на чипровската драма погасва безъ време и заговорътъ на търновци отъ 1686 г. Съюзътъ на Австрия, Полша и Венеция за обща война противъ Турция, присъединяването на Русия къмъ тази коалиция въ 1686 г. и голѣмитѣ военни неуспѣхи на турцитѣ въодушевили българитѣ отъ Търново и околноститѣ му. Тѣ подготвяли възстание години преди това, но сега решили, че е дошло сгодното време. Начело на съзаклятието, въ което имали пръстъ и висши гръцки духовници, изстѫпилъ мнимъ потомъкъ на Ивана Срацимира Видински — Ростиславъ Стратимировичъ. Той ходилъ въ Русия, за да подири подкрепа y московския патриархъ Иоакима, като му предложилъ българскитѣ епархии. Иоакимъ сгодилъ племенницата си Мария Дубровска за Ростислава и изпратилъ братъ ѝ въ Цариградъ, за да влѣзе въ досегъ съ гръцкитѣ църковни

 

115

 

 

крѫгове. Но между това заговорътъ билъ издаденъ отъ единъ гръкъ. Ростиславъ се приготвилъ да защищава Търново съ своитѣ набързо събрани дружини. Турскитѣ войски на пѫть за Полша минали презъ старата българска столица, превзели я и произвели въ нея клане. На мѣстото на загиналитѣ били заселени много гръцки семейства. Малко по-дълго изтраяла търновската крепость, но и тя скоро паднала. Ростиславъ отстѫпвалъ съ оредѣлитѣ си привърженици, като се бранѣлъ отчаяно. Османската войска се впуснала да наказва побуненото население и свирепствувала изъ Габровско, Троянско и Златишко. Братътъ на Ростиславовата годеница, Дубровски, смогналъ да се отскубне изъ Цариградъ и презъ Одринъ присрещналъ съ малка дружина отстѫпващия Ростиславъ, къмъ когото се присъединилъ. Двамата водачи се оттегляли подъ напора на турцитѣ къмъ София. Но тамъ властьта усѣтила предивременно брожението на по-буднитѣ българи и тѣхнитѣ тъкмежи да помогнатъ на българския князъ и ги избила. Ростиславъ и Дубровски, ранени и отчаяни, били отнесени тайно въ Рилския монастиръ. Тукъ сърдцатитѣ монаси ги укривали и цѣрили три години. Едва въ 1689 год. на двамата водачи на възстанието се удало да напустнатъ незабелязано България и да достигнатъ читави въ Москва. [106а] Изглежда, че сѫ успѣли да се присъединятъ къмъ австрийскитѣ войски, напредващи по това време изъ западнитѣ български краища.

 

Но и следъ потъпкването на възстаническитѣ усилия въ Търновско, Чипровско и Западнитѣ краища бунтовниятъ кипежъ не преставалъ. Презъ есеньта на 1689 г. сегбанъ-башията Балчо съ своя дружина продължавалъ да шета изъ Пазарджишко. Той навѣрно е събралъ пръснатитѣ остатъци на Ростиславовитѣ защитници и придружници. Споредъ официалнитѣ

 

116

 

 

турски документи отъ това време неговата дружина била разбойническа, — убийствата, грабежитѣ и метежитѣ ѝ нѣмали четъ. Но, явно е, че това ще да сѫ били истински бунтовни действия въ ущърбъ на турцитѣ, понеже, когато османскитѣ власти посегнали да уловятъ Балча и хората му, селата Поибрене, Панагюрище, Мечка и Авретъ-хисаръ, които порѫчителствували още отъ по-рано за тѣхъ, ги скрили и имъ помагали. [107] A въ Видинско и презъ 1690 г. една дружина отъ 100 души, въ която участвувалъ и свещеникътъ на с. Черна рѣка, се подвизавала изъ „Видинъ, Баня, Кутловица, Берковица и мѣстата около тѣхъ“. Погнати отъ редовна турска войска, бунтовницитѣ се прехвърлили въ Влашко и постѫпили на служба y „Капитана Димитри Ишководеси и при капитана на Бистрица“. [108] Къмъ 1714 г. въ Сливенъ и околностьта му, a сѫщо тъй и по дунавския брѣгъ около Орѣхово, се движилъ прочутъ главатарь на бунтовно-хайдушка дружина, Папазоглу (поповъ синъ). Правителствень отредъ, изпратенъ отъ Одринъ, преследвалъ хайдутитѣ, но тѣ сѫщо прибѣгнали въ Влашко, като увлѣкли съ себе си и други българи. Турцитѣ се опитали да ги догонятъ на влашка земя, ала срещнали съпротивата на мѣстнитѣ военни и полицейски власти, които покровителствували бѣгълцитѣ. Поради това отъ Цариградъ бива отправенъ до влашкия воевода ферманъ съ искане българскитѣ бунтовници заедно съ тѣхния водачъ Папазоглу да бѫдатъ предадени вързани на нарочно изпратения за тѣхъ турски офицеръ. Въ сѫщия документъ се съобщава, че кадиитѣ отъ Орѣхово, Ловечъ и Плѣвенъ донасяли за ежегоднитѣ набѣзи на такива чети, които минавали отсамъ Дунава презъ лѣтото, ограбвали съседнитѣ околии и наесень отново се връщали на влашкия брѣгъ. Това сѫ били навѣрно българитѣ, напустнали

 

117

 

 

своитѣ селища следъ Чипровското възстание, които сега водѣли години наредъ партизански действия срещу турцитѣ и турскитѣ села изъ дунавската равнина. [108а] Сѫщо отъ турски правителствени преписки научаваме, че къмъ срѣдата на 1730 г. българското население въ Силистра и Силистренско ходѣло навсѣкѫде свободно съ орѫжие и дори дръзвало да се съпротивлява съ него, когато властитѣ се опитвали да му го отнематъ. Споредъ донесението на силистренския мютеселимъ българитѣ нанасяли вреди на мохамеданското население и застрашавали реда въ областьта, като вършели убийства, грабежи и други разбойничества. И това били земедѣлци, овчари и други люде отъ раята. [109] Въ неуспѣшната война на Австро-Унгария и Русия срещу Турция презъ годинитѣ 1736—1739 австрийскитѣ войски повдигатъ на възстание много сръбски и албански области, спускатъ се презъ Сърбия и дори превзематъ Нишъ. На 1737 г. тѣхнитѣ предни части обсадили Царибродъ и клисурата Ежевица; други отреди превалили Зелениградската планина и около селото Периволъ, Кюстендилско, имали сражение съ турцитѣ. По това време българското население отъ западнитѣ краища сѫщо е било вплетено въ мрежата на нѣкакъвъ бунтовенъ заговоръ. Следи отъ подготовката му ни разкрива единъ български духовникъ отъ онова време (вѣроятно отъ Рилския монастиръ или Дупница), който бележи въ приписка къмъ рѫкописъ:

 

118

 

 

[110]

Отъ това важно известие научаваме, че самоковскиятъ владика Симеонъ, който резидиралъ въ Дупница, защото въ ония времена Самоковъ не е ималъ градска църква, презъ 1737 г. бива окованъ и хвърленъ въ тъмница, a митрополията му разграбена. Обстоятелството, гдето той не е билъ изведенъ предъ „игемонъ“, т. е. предъ мѣстната сѫдебна власть, a държанъ 23 дни въ предварителенъ затворъ, показва, че заповѣдьта за неговото затваряне е дошла отъ много високо мѣсто и че простѫпкитѣ, за които е щѣлъ да отговаря, сѫ били твърде тежки въ очитѣ на властьта; — инакъ едно такова сановно лице не би било оковавано „многими узами железними“. Симеонъ е билъ уличенъ въ държавна измѣна и затова е завлѣченъ въ София предъ началника на действуващата срещу австрийцитѣ турска войска, Кьопрюлю-оглу паша; тамъ билъ изтезаванъ отъ него, за да издаде подробности по съзаклятието и най-сетне обесенъ. Изглежда, че турскиятъ военоначалникъ Кьопрюлю паша е открилъ нишкитѣ на заговора, рѫководенъ отъ видни българи и гръцкото висше духовенство въ западнитѣ области. Епископъ Симеонъ станалъ жертва — навѣрно не единствена — при разкриване на съзаклятието. Несъмнено въ връзка съ последното и осемдесеть годишниятъ рилски монахъ Тимотей, софиянецъ и бившъ софийски свещеникъ, избѣгалъ отъ Рилския монастиръ, спасявайки се около 1737—1738 г. въ сръбския монастиръ Гъргетегъ (Сремъ). Той билъ последванъ

 

119

 

 

отъ другъ софиянецъ, дякътъ Павелъ Величковъ, който пъкъ намѣрилъ прибѣжище въ обительта Ремета. [110а] Изглежда, че преследванията на турската власть въ срѣдитѣ на българскитѣ църковници отъ София и Софийско заради тѣхното участие въ заговора или заради агитации ще да сѫ били наистина жестоки и напълно оправдаващи църковнитѣ представи за „Диѡклитıанова времена“, които ни припомня „Рилскиятъ лѣтописецъ".

 

Но въпрѣки тѣзи турски мѣрки при наближаването на австрийскитѣ отреди къмъ Нишъ българитѣ отъ Берковско, Брѣзнишко, Пиротско, Дупнишко, Кюстендилско и Паланешко се повдигнали и започнали да преминаватъ задъ австрийскитѣ линии; годнитѣ да носятъ орѫжие се сражавали срещу турцитѣ. Ала следъ оттеглянето на нѣмцитѣ разбунилитѣ се българи изпаднали въ безизходность, — тѣ се бояли отъ турското отмъщение. Затова едни решили завинаги да напустнатъ земитѣ и имотитѣ си, като увеличили броя на българскитѣ колонисти въ Буда-Пеща, Виена и други градове на Австро-Унгария, други се криели изъ околнитѣ гори и планини, a трети се преселили временно, докато дойде часътъ на забравата, въ нѣкои по-близки мѣста. Изглежда, че споменатитѣ краища останали почти съвсемъ обезлюдени. Това създало голѣми грижи на правителството, защото то търпѣло извънредно тежки стопански загуби отъ опустяването на огромнитѣ пространства земя. Ето защо дори до 1741 г. следватъ отъ Цариградъ заповѣди  до мѣстнитѣ кадии и военни началници да разгласятъ най-широко че провиненото българско население е помилвано заповѣдвало се още да бѫдатъ взети най-енергични мѣрки за прибиране на прокуденитѣ семейства по огнищата имъ, като имъ се възвърнатъ всички заграбени вече имоти; сѫщевременно се внушавало

 

120

 

 

на турското гражданство и властьта да не отправятъ къмъ българитѣ никакви укори за миналото имъ поведение, a напротивъ да ги успокоятъ и приласкаятъ съ благосклонность, доброта, пълна забрава на стореното и административна справедливость. [111]

 

Общностьта на описанитѣ до тукъ събития показва, че българскиятъ народъ презъ XVII и XVIII в. съвсемъ не е билъ инертенъ въ политическо отношение, че е ималъ достатъчно ясно съзнание за ненормалното си гражданско състояние и че е билъ готовъ да действува съ орѫжие въ рѫка за извоюване на своята свобода, стига да е имало кой да го организира и да му внуши надеждата за успѣхъ. Разбира се, опититѣ му сѫ спорадични и ограничени по обхватъ, сила и трайность, но това се дължи на социалнитѣ условия, въ които е живѣлъ тогава: — той не е представялъ организувана обществена срѣда, която да разпространява политическитѣ идеи всрѣдъ маситѣ, която да обединява усилията на тия маси, да събира стопански срѣдства, да излѫчва водачи и да рѫководи политическа борба. Съ други думи — липсвали сѫщитѣ условия, които не даваха възможность на книжовницитѣ и народнитѣ проповѣдници отъ XVIII в. да изиграятъ оная водаческа роля, която изиграха презъ XIX вѣкъ тѣхнитѣ духовни наследници.

 

121

 

 

 

2. Българи и гърци

 

Следъ като османскитѣ турци станали господари на нашитѣ земи, българскиятъ народъ загубилъ и своята църковна независимость. Търновската патриаршия била унищожена. Нейнитѣ епархии минали подъ управлението на византийската патриаршия въ Цариградъ. Населението било принудено да се подчини на гръцкия патриаршески авторитетъ и постепенно свикнало съ присѫтствието на неговитѣ представители въ градоветѣ: митрополити, епископи, икономи (архиерейски намѣстници), епитропи, епархийски духовни съвети, таксилдари, извънредни пратеници, касиери, писари, учители и пр. Това подчинение се обяснява съ безпомощностьта на народа и дълбоката му религиозность. Главната опора на патриаршеската власть въ българскитѣ земи идвала, обаче, отъ турска страна. Призната официално за представителка на покоренитѣ християнски народи, гръцката църква била подпомагана въ функциитѣ си отъ правителственитѣ чиновници. Нѣщо повече, тя дори имала и привилегировано гражданско-правно положение въ империята: митрополититѣ, епископитѣ и ставропигиалнитѣ монашески общежития не били подсѫдни на турскитѣ шериатски сѫдилища, за да не изпадатъ въ зависимость отъ мѣстнитѣ власти. Тѣхнитѣ дѣла се разглеждали предъ царския диванъ въ Цариградъ. Това още повече издигало значението на патриаршията въ очитѣ на вѣрващитѣ. Отъ друга

 

122

 

 

страна последнитѣ се намирали често въ правосѫдна зависимость отъ духовния сѫдъ на митрополита, който заедно съ най-висшитѣ духовници въ епархията и видни свѣтски лица съставялъ едно сѫдебно тѣло за разглеждане и решаване на дѣла не само отъ духовно, но и отъ свѣтско естество като : завещания, осиновявания, дѣлби, договори, прехвърляния на имоти и дори спорове при търговски сдѣлки. Въ кодекситѣ на Търновската, Охридската и Костурската митрополии сѫ регистрирани множество решения отъ подобенъ видъ.

 

Въ нѣкои градове покрай митрополиитѣ и епископиитѣ съ течение на вѣковетѣ се образувала помалка или по-голѣма гръцка народностна група отъ роднини на владиката, негови чиновници и слуги, прибѣгнали тукъ търговци и занаятчии отъ гръцки произходъ, решили да използуватъ покровителството на своя сановенъ съотечественикъ, случайни учители и др. Това ставало особено въ градоветѣ на южна Македония. A тамъ, гдето имало запазено още отъ срѣднитѣ вѣкове гръцко население, напримѣръ въ Одринъ, Асеновградъ, Пловдивъ, Поморие, Несебъръ и Варна, съ закрепването ра патриаршеската власть гръцката стихия добивала изключително господствуваще положение. Значително подсилвало гръцкия народностенъ елементъ нѣкѫде и гърцизираното куцовлашко население, което забогатявало отъ скотовъдски предприятия изъ планинитѣ и следъ това усѣдало въ градове като Асеновградъ, Арбанаси до Търново, Сѣръ и др. Но всичко това не би било отъ голѣмо значение, ако заедно съ митрополитскитѣ и епископски катедри не сѫ били създавани и гръцки църковни училища, които постепенно насаждали или внушавали доброволното възприемане на гръцкото духовно превъзходство. По такъвъ начинъ се пораждатъ области на съприкосновение между

 

123

 

 

дветѣ народности и условия за духовно влияние върху българитѣ. Гръцкиятъ езикъ се въвежда въ църквитѣ на голѣмитѣ градове, a младитѣ български поколѣния минавали презъ гръцката келия или училище и придобивали, ако не добри познания по езика, то поне известно приобщаване, навикъ къмъ гръцкото въобще. Ето и едно наблюдение, говорещо въ този смисълъ, отъ французкия консулъ въ Солунъ, Cousinéry, пѫтувалъ въ края на XVIII вѣкъ изъ Македония. Той билъ придружаванъ отъ воденския българинъ Апостолъ, който ималъ гръцко образование и се гърчеелъ. По поводъ неговото държание французкиятъ авторъ съобщава :

 

„Българинътъ Апостолъ се стараеше да се изкара повече гръкъ, отколкото българинъ. Азъ бѣхъ забелязалъ, че младитѣ хора отъ българската народность се отъждествяватъ на драго сърдце съ гърцитѣ, когато живѣятъ въ градове, гдето резидиратъ владици и гдето поради това има училища. Тѣ се смѣтатъ за по-изтънчени, ако сѫ минали презъ гръцко училище и ако сѫ придобили знания, които само българското възпитание не може да имъ даде“. [112]

 

Този е пѫтьтъ, по който се създаватъ въ нѣкои градове, напримѣръ Пловдивъ, Търново и другаде, ядра отъ гърцизиранъ български „патрициатъ“ (чорбаджийски, търговски, земевладѣлчески семейства), въ чиито рѫце били общинскитѣ работи, търговията и капиталитѣ. Своеобразнитѣ „патриции“ заседавали въ митрополитския съветъ, имали връзка съ турскитѣ чиновници и отъждествявали интереситѣ си съ тия на властимащитѣ, като възприемали гръцкитѣ гледища и битъ. Въ втората половина на XVIII вѣкъ този процесъ, изглежда, чувствително се засилва. Училищата на Гърция, преобразувани до известна степень подъ западно-европейскитѣ просвѣтителни влияния, подготвятъ стотици монаси, свещеници и учители,

 

124

 

 

които търсятъ по-доходни мѣста и ги намиратъ изъ българскитѣ градове. Затова и тукъ отъ гръцкитѣ келии и школи излизатъ значителенъ брой елинограмотни българи, които сѫ били рѫкополагани за свещеници не само въ градоветѣ, но и по съседнитѣ по-богати села. Успѣхитѣ на гърцизма идватъ по единъ естественъ пѫть поради предпочитание на собствения езикъ отъ страна на митрополититѣ. Наличностьта на денационализаторска програма, упорито и систематично осѫществявана, не може да се открие. Отъ българска страна това постепенно инфилтриране на гръцкия езикъ не е срѣщало, въ градоветѣ поне, видимъ отпоръ. Напротивъ, голѣма часть отъ българското гражданство въ началото на XIX вѣкъ е вече съзнателно рѫководена отъ културната пропаганда на патриаршията и дейно участвува въ гръцкото освободително движение. Хетерията имала разклонения изъ по-значителнитѣ наши градове и въ нея членували всички будни и влиятелни българи. За дѣлото се жертвували много срѣдства, a презъ време на възстанието отъ България заминали да взематъ участие въ борбата стотици и дори хиляди българи. Нѣкои отъ тѣхъ записали имената си въ гръцката история съ безпримѣренъ героизъмъ и военоначалнически дарби. Следъ разкриване на хетеристкитѣ съзаклятнически ядра отъ турското правителство, други стотици българи загубили живота или състоянието си презъ време на преследванията. Тѣхното участие въ гръцкитѣ освободителни движения възъ почвата на общото християнско освобождение отъ властьта на полумесеца както въ предишнитѣ вѣкове, тъй и въ 1821 г., е най-високиятъ моментъ на единението имъ съ гърци подъ водачеството на гръцката църква. И въ този моментъ не може да се отрече, че последната ще да е имала значително влияние и

 

125

 

 

симпатии всрѣдъ градското ни население. Тъй че, до тукъ не могатъ да се наблюдаватъ сили, които да отблъскватъ или поне раздѣлятъ българитѣ отъ гръцката църква и гръцкия езикъ. Но толкова по-странно и необяснимо на пръвъ погледъ е обстоятелството, че докато дветѣ народности, обединени отъ една църква, вървятъ привидно заедно до 20-тѣ години на XIX вѣкъ, тъкмо въ тия години изъ българскитѣ градове и села се появяватъ първитѣ тревожни пламъци на бѫдещата народностно-църковна борба, която ежечасно стихийно се разраства и трае половинъ вѣкъ безъ прекѫсване. Българитѣ намразватъ гръцкия езикъ, гръцкото училище, патриаршескитѣ владици и гръцката църковна служба, разярени сѫ отъ злоупотрѣбитѣ на гръцкитѣ архиереи при събирането на църковнитѣ берии. Неприятелството раздѣля духовно двата народа и завършва съ изкореняването на паразитното гръцко влияние въ по-голѣмата часть отъ българскитѣ земи. Така още презъ 1813 г. населението на Враца и Врачанско, недоволно отъ злоупотрѣбитѣ и своеволията на своя епископъ гръкъ, Методий, повежда борба противъ него, възглавявано отъ врачанския търговецъ и собственикъ на рудници, Димитъръ х. Тошковъ. Врачани действували упорито за изгонването на Методия и замѣстването му съ епископъ българинъ, Гавриилъ Бистричанинъ. Обратитѣ на борбата се развиватъ чакъ до 1827 г., когато Тошковъ по интригитѣ на съседнитѣ митрополити предъ правителството бива обезглавенъ въ Видинъ. Презъ сѫщата 1827 г. търновскитѣ първенци, възмутени отъ безскрупулната намѣса на своя кириархъ Иларионъ въ врачанската разпра, се вдигатъ противъ него и успѣватъ да го отстранятъ отъ катедрата му. Малко по-рано, въ 1824 г., когато врачани все още не сѫ загубили надеждата да наложатъ своето, отъ Видинъ

 

126

 

 

ce обажда съ компромисно предложение голѣмиятъ търговецъ, Емануилъ Шишманоглу. Той пише до х. Тошкова и му посочва като кандидатъ за врачанския епископски престолъ светоресавския епископъ Антимъ, който знаелъ български, билъ по-смиренъ отъ българинъ, не се събиралъ много съ гърци, обичалъ българитѣ и билъ скроменъ въ исканията си. Шишманоглу прибавя въ писмото си, че тѣзи епископи и владици, които сѫ като вълци и разсипватъ стадото си и сѫ законопрестѫпници, трѣбвало „да липсатъ ѿ бȣлгарıата“. Презъ 1825 г. и въ Скопско се започнало движение противъ мѣстния гръцки владика и неговитѣ злоупотрѣби. Населението, подпомогнато отъ скопяни и мощния скопски чорбаджия х. Трайко, успѣло да пропѫди нежелания гръкъ въ 1829 год. Къмъ 1829 год. се повдигнало сѫщото недоволство и гонение срещу самоковския епископъ — — — [113]

 

Какъ, прочее, настѫпва тази рѣзка .промѣна въ умонастроенията и волитѣ на българитѣ и въ отношението имъ къмъ представителитѣ на гръцката църква? Защо тѣзи дълбоко религиозни български съзнания, които вѣкове наредъ сѫ приемали първенството и авторитета на владицитѣ, които сѫ усвоявали отчасти гръцкия езикъ и битъ и сѫ участвували съ въодушевение въ гръцкото възстание, сега изведнажъ поставятъ рѣзка и дълбока граница между себе си и своитѣ гръцки пастири, като отричатъ тѣхния авторитетъ ? Може ли това явление да бѫде безъ преходъ и подготовка? Нѣма ли то нѣкаква предистория? Нека отправимъ вниманието си въ тази насока и подиримъ да установимъ, дали въ предишнитѣ вѣкове отношенията между българя и гръцка църква сѫ се движили въ границитѣ на търпимостьта, дали презъ 20-тѣ години на XIX вѣкъ не изплува на повърхностьта нѣкакво прастаро, глухо

 

127

 

 

стълкновение, което сега намира благоприятни условия за общественъ изразъ.

 

*

 

Ще се спремъ първо на културнитѣ взаимоотношения между гръцка управляваща църква и българско духовенство, на отношението между гръцка и църковно-славянска книжовность. Д. Мишевъ и B. Н. Златарски поддържаха мнението, че последната е била систематично преследвана и унищожавана отъ гръцка страна още презъ XVI, XVII и XVIII в. Но, както видѣхме, тѣзи автори не посочватъ свидетелства за подкрепа на своитѣ твърдения. Да потърсимъ такива и установимъ, доколко възъ основа на тѣхъ може да се изгради подобно схващане. Напримѣръ единъ светогорски монахъ отъ XVII в. съобщава въ приписка :

[114]

Преди да оценимъ смисъла на описваното стълкновение между българи и сърби отъ една страна съ гърци отъ друга, разиграло се тържествено въ столицата на светогорскитѣ монастири, Карея, и вѣроятно предъ очитѣ на представители отъ всички обители, необходимо е да забележимъ, че то е станало на догматична основа поради известни текстови неясноти, различия и спорове, произтекли отъ употрѣбата на московски богослужебни книги, които тъкмо въ тѣзи години сѫ били подложени на филологическата Никоновска ревизия и препечатвани отново. Въ връзка съ това възниква и голѣмата руска църковна разпра, намѣрила отгласъ чрезъ рускитѣ монаси

 

128

 

 

и на Атонъ. Изглежда, че българскитѣ и сръбскитѣ монастири сѫ употрѣбявали новитѣ Никоновски богослужебни книги или пъкъ старитѣ, станали следъ догматичното порицание жертва на огъня. Въ тази насока би било най-приемливо да тълкуваме цитираната приписка отъ 1650 год. Така я разбира и самъ В. Григоровичъ, който е преписалъ пръвъ текста ѝ. [115] Въ такъвъ случай не бива да отдадемъ сблъскването между славяни и гърци на църковно-книжовната агресия на последнитѣ. Другъ единъ белегъ, обаче, ни дава право да предполагаме, че между гръцката и славянскитѣ народностни групи въ Света гора е имало нѣкаква неприязънь — това е възклицанието Окачествяването „лукавъ родъ“ не може да възникне въ момента на разпрата, — то съдържа смисъла на единъ траенъ и общоизвестенъ опитъ и характеризира цѣлъ народъ, a не лукавството или интригитѣ на нѣколко опредѣлени личности, въ случая гръцки монаси.

 

Друго едно съобщение отъ XVII—XVIII вѣкъ, произхождащо отъ Македония, сѫщо не е достатъчно категорично, при все че и то съдържа елементи на отбелязаната по-горе неприязънь. Това е приписка върху миней отъ неизвестна свещеническа рѫка:

[116]

Логически погледнато, обстоятелството, дето книгитѣ се „ѡбрале“ и въ това време имало „многу ћесатиа“ (оскѫдица), не може да се смѣтне за прѣко следствие отъ действията на „герци проклети“; защото за изчезването на църковнитѣ книги е ясно казано, че се дължи на липсата на „настоѧтели“, a появата на гърцитѣ е само съпоставена съ горното явление. Неоспоримото тукъ е отрицателното отношение на писача

 

129

 

 

къмъ гърцитѣ. Съвсемъ недвусмислено вече ни говори известната и много цитирана приписка отъ с. Дерменъ-дере, Елховско, записана отъ автора на Княжество България, Г. Димитровъ:

[117]

Считаме за необходимо да отбележимъ, обаче, че този паметникъ буди известни, макаръ и съвсемъ неопредѣлени, подозрения относно автентичностьта му. Преди всичко той ни е познатъ само отъ преписа на Димитровъ ; рѫкописътъ, кѫдето е билъ записанъ, днесъ е въ неизвестность. Самиятъ Димитровъ не се отличава въ труда си нито съкритичность при подбора на своитѣ сведения, нито съ добросъвѣстность при предаване на известия, които не могатъ да се контролиратъ. Не е изключено бележката да е сѫществувала, ала не точно въ този видъ. Тя изглежда по-нова — отъ първата половина на XIX вѣкъ. Думитѣ „адрıанополски“, „славенски“ и особено „свѧщенникъ" не сѫ свойствени за перото на селски свещеникъ отъ XVIII вѣкъ. Такъвъ грамотникъ би употрѣбилъ, както въ хиляди други приписки, „попъ", „иереи“, но не и модерната руска форма „свѧщенникъ“; сѫщо — „одрниски“, „едирнели“, „отъ Едрине“, не „адрıанополски“ ; a „славенски“ е съвсемъ слабо познато понятие за повечето отъ българскитѣ духовници презъ XVIII вѣкъ ; при това единъ срѣденъ българинъ отъ онова време не би казалъ „и на други села дойдоха попове се греци", — този схематиченъ начинъ за обозначаване на съседни селища не е присѫщъ на простото и конкретно мислене на тогавашния човѣкъ, пъкъ и на днешния селянинъ. Писачътъ непремѣнно би изредилъ имената на въпроснитѣ села, още повече, че той ги е знаелъ, защото

 

130

 

 

дава и подробности за горене на книги въ тѣхъ. По сѫщия начинъ въ множество други приписки селски свещеници съобщаватъ точно имената на селата, въ които тѣ живѣятъ и имената на селищата, отгдето изхождатъ споменаванитѣ въ текста тѣхни събратя. На всичко отгоре знаемъ, че въ своята учителска, народно-църковна и революционна работа всрѣдъ българското население изъ юго-източна Тракия презъ 70-тѣ години на XIX вѣкъ Г. Димитровъ се е проявилъ като върлъ врагъ на гръцкото влияние, a тази негова позиция ни кара да допускаме, че той е позволилъ на въображението си да вземе известно участие въ редактирането на въпросната приписка.

 

Но въпрѣки всички резерви, които могатъ да се направятъ, нѣмаме достатъчно основания да отхвърлимъ нейното сѫществуване и ще допуснемъ, че описванитѣ въ нея явления сѫ имали мѣсто. Това е въ такъвъ случай първиятъ паметникъ отъ XVIII вѣкъ, отъ който виждаме, че единъ гръцки митрополитъ презъ 1784 г. е билъ врагъ на църковно-славянската книга, издавалъ е нареждания тя да бѫде горена и е настанявалъ гръцки свещеници изъ българскитѣ села на своята епархия. Не другояче действувалъ и скопскиятъ митрополитъ Захарий; въ 1792 г. той далъ нареждане да се унищожатъ българскитѣ и църковно-славянскитѣ книги въ Марковия монастиръ Св. Димитъръ до Скопие. [118] Гръцката просвѣта била подпомагана презъ XVIII вѣкъ и отъ битолския митрополитъ Нектарий, който отпусналъ срѣдства за отпечатването на четириезичния речникъ на мосхополския куцовлахъ попъ Данаилъ. Този речникъ-разговорникъ, съставенъ на гръцки, български, албански и влашки, е излѣзълъ споредъ Й. Ивановъ въ първо издание презъ 1760—1770 г., a споредъ Ив. Снѣгаровъ въ 1794 г. [119] Въ стихотворното посвещение

 

131

 

 

на автора до митрополита Нектария българи, албанци и власи се призоваватъ тържествено да изоставятъ своитѣ езици и нрави и да се приобщятъ къмъ гръцкия, за да влѣзатъ по такъвъ начинъ въ лоното на единъ славенъ народъ, като забравятъ варварското си минало. Какво е било, обаче, действителното значение на това разговорниче ? И. Ивановъ умѣстно забелязва, че самиятъ му авторъ не е отдавалъ сериозно значение на велеречивитѣ призови въ посвещението, стъкмени заради угода на благодетеля, защото въ текста пояснява, какъ книжката може да бѫде полезна само като елементарно помагало за любознателнитѣ; въ нея били дадени проститѣ начала на гръцкия езикъ, използуванъ за писане при търговия и занаятъ. [120] Влиянието на разговорника не ще да е било по-голѣмо отъ онова на подобнитѣ нему разговорници и речници, издавани дори отъ К. Фотинова. Отъ тѣхъ никой не е научилъ езикъ и никой не се е погърчилъ. Освенъ това споменатата книжка е двуостро орѫжие : отъ нея може еднакво добре да се научи по-правиленъ и по-богатъ български словоизразъ. Разбира се, всичкитѣ изтъкнати уговорки не омаловажаватъ волята на битолския митрополитъ Нектарий да погърчи грамотнитѣ слоеве на своето българско паство. Но съ това се изчерпватъ и сведенията ни по разглеждания въпросъ. Както се вижда, тѣ не сѫ достатъчни, за да можемъ възъ основа на тѣхъ да твърдимъ, че горенето и затриването на българската книга е било нѣкакво трайно и широко разпространено явление, предизвикано отъ ясно опредѣлена културна политика на цариградската патриаршия. Ако бѣше инакъ, нека не се съмняваме, че Паисий Хилендарски щѣше да намѣри достатъчно силни думи, за да заклейми въ своята история гръцката църква за подобни дѣла. A той казва само:

 

132

 

 

[121]

Значи става дума за нерадение по отношение на българската просвѣта и за подпомагане на гръцкитѣ училища, но не за прибиране, унищожаване или горене на книги.

 

По единъ другъ въпросъ, обаче, ние сме на ясно : именно, че отношенията между българи и гърци въ църковнитѣ крѫгове, a и вънъ отъ тѣхъ, навременѝ и на мѣста сѫ били много натегнати. Видѣхме нѣколко примѣра за това. Ще прибавимъ и други. Превъ XVI вѣкъ дубровничанинътъ Павелъ Джорджичъ твърди, че българитѣ не били приятели на гърцитѣ, макаръ да не обосновава тази антипатия и да не опредѣля нейната сила както и проявитѣ ѝ. Любопитна въ това отношение е бележката на единъ български монахъ въ нѣкакъвъ влашки монастиръ, който пише презъ неизвестни години на XVI или XVII вѣкъ :

[122]

Споредъ свидетелството на учения хърватинъ Крижаничъ още въ 1655 г. цариградскитѣ гръцки духовници наричали българитѣ „нелюде“ (ἀνάνθρωποι). A отъ впечатленията на Cousinéry, придобити при пѫтувания изъ Тракия и Македония къмъ 1793 и следъ 1815 г., излиза, че съжителството и сближението на гърци и българи въ тия области не било пълно. Въ градоветѣ дветѣ народности били нѣкакъ по-смѣсени по обичаи, външность и езикъ, но не се сродявали помежду си и не се събирали често за

 

133

 

 

обща търговска работа, докато по селата живѣели отдѣлени една отъ друга. Неговото опредѣление е, че българитѣ съчувствували на гърцитѣ само като единовѣрци, но не и въ друго отношение. Дори гърцитѣ наричали българитѣ въ нѣкои градове на Тракия, като Пловдивъ и Сливенъ, „варвари“. [122а] A на Атонъ къмъ 1784—1785 г. гръцкитѣ калугери се подигравали съ българитѣ монаси, които не знаели тѣхния езикъ и ги наричали „българи съ дебели глави". [122б] Паисий Хилендарски дава най-ясенъ и остъръ изразъ на лошитѣ чувства, предизвикани отъ гръцкото духовенство y българскитѣ монаси и свещеници. Той популяризира неприязъньта, прави я чрезъ книгата си достояние на цѣлъ народъ. Създаването на такава емоционална атмосфера, разбира се, има своитѣ дълбоки и трайни причини, датиращи отъ по-раншни вѣкове. И следователно не всичко въ гръцко-българскитѣ отношения ще да е вървѣло тъй гладко, както изглеждало на пръвъ погледъ. Но колко силна е била тази неприязненость и дали е обхващала широки крѫгове отъ населението, е трудно да се опредѣли само възъ основа на приведенитѣ данни. Така погледната, тя е по-скоро симптомъ на нѣкакъвъ по-дълбокъ и траенъ конфликтъ.

 

Отъ друга страна не бива да се забравя, че гръцката патриаршия и нейнитѣ представители не навсѣкѫде и не винаги сѫ имали желанието да подтискатъ и унищожаватъ българското съзнание, да горятъ църковни книги и да обезличаватъ старитѣ духовни традиции на народа. Напротивъ, понѣкога сѫ проявявали една благосклонность къмъ българското, достойна за очудване. Споменахме по-рано, че охридскиятъ архиепископъ гръкъ, Дионисий, презъ 1757 г. се загрижва за поддържането на църковно-славянската традиция въ своя диоцезъ,

 

134

 

 

като проси отъ руския царски дворъ богослужебни книги за църквитѣ и монастиритѣ въ Охридъ и Охридско. [123] Съ подобна благожелателность и търпимость се отличавалъ и преспанско-охридскиятъ митрополитъ Исайя отъ края на XVIII вѣкъ. [124] Въ онова десетилѣтие, когато одринскиятъ владика изпращалъ по селата въ Елховско „се попове греци“, които горили български книги, неговиятъ колега, a може би и подчиненъ, анхиалскиятъ епископъ, назначава въ сѫщия край — Карнобатско — попъ Стойко Владиславовъ отъ Котелъ, дава му енория отъ дванадесеть села, като го приема съ „велика радость". Пакъ този Стойко иерей на 1794 г. е рѫкоположенъ въ Търново отъ митрополитъ Матей за врачански епископъ „безъ мито и молебници“, както подчертава самъ Софроний въ житието си. [125] Презъ втората половина на XVIII вѣкъ е билъ на гръцка църковна служба митрополитъ Серафимъ, българинъ отъ Банско, отличилъ се съ рѣдка за времето си ученость, заемалъ катедра въ Босна, Щипъ и най-после въ Самоковъ съ седалище Дупница. На старини той се оттеглилъ като монахъ въ Рилския монастиръ, гдето занимавайки се съ книжовната работа, умира около 1800 г. Серафимъ билъ запомненъ изъ мѣстата на своята дейность като единъ отъ искрено обичанитѣ български духовни пастири. Той полагалъ особени грижи за селския народъ, изпитващъ въ ония времена най-голѣма нужда отъ духовна подкрепа. [126] Не по-малко знаменателни сѫ и фактитѣ, че Охридската архиепископия, ако и въ гръцки рѫце, не преставала да се титулува до самото ѝ закриване българска (1767 г.) и че нѣкои отъ македонскитѣ гръцки митpoполити се надпреварвали да изтъкватъ въ титлитѣ си българското име ; все презъ XVII и XVIII в. патриаршията, гръцкото духовенство и писателитѣ

 

135

 

 

му тачатъ българската църковна и книжовна старина, славятъ Св. Климента като „свѣтилникъ на България“, „проповѣдникъ на България“ ; споредъ тѣхъ седмочисленицитѣ били „стълбове на България“, a Асенъ „благочестивъ царь на българитѣ“ ; освенъ това се компилира и превежда по български книжовни извори, преработватъ се на гръцки житиета на Св. Иванъ Рилски, Св. Климентъ, Св. Петка Епиватска и пр. [127]

 

Значи, въ гръцко-българскитѣ отношения е имало нѣкаква двойственость — отъ една страна благосклонность и дори подкрепа на мѣстното книжовно предание и църковность, отъ друга — враждебность къмъ тѣхъ. И едното и другото явление сѫ спорадични и зависятъ отъ личности, мѣстни условия, временни нужди и най-после отъ случайно стечение на различни условия. И едното и другото явление сѫ имали своето обществено отражение въ съзнанието на българитѣ, като сѫ го настройвали по съответенъ начинъ. Но отъ това не е могло да последва оформяването на единна, общонародна идейна позиция на българитѣ спрямо гърцитѣ. Тази позиция, чийто изразъ е подчертаната вече неприязънь, се създава отъ единъ много по-мощенъ и масово действуващъ факторъ.

 

*

 

Гръцкото църковно управление и българскиятъ народъ сѫ се сблъскали на другъ фронтъ, особено широкъ и траенъ по време — този на стопанскитѣ интереси.

 

Следъ завладяването на Цариградъ отъ турцитѣ гръцката патриаршия минава подъ надзора на турската власть, като сѫщевременно изпада и подъ влиянието на нѣколко византийски чиновнически родове, изпълняващи служби при султанския дворъ. Тъй се полага началото на нейното лаицизиране. Тя става единственото мѣсто, гдето лишенитѣ отъ

 

136

 

 

звание, доходи и достѫпъ до държавната служба гърци могли да намѣрятъ нѣкаква работа. Започнало се надпреварване между тѣхъ да се добератъ до църковно мѣсто, обезпечаващо обществено значение и препитание. Голѣмата конкуренция превърнала патриаршията въ тържище, гдето се придобивалъ църковенъ санъ и служба съ подкупи и наддаване. Турското правителство се възползувало отъ това изгодно положение, за да увеличава ежегодно такситѣ за утвърждаване на новитѣ патриарси и митрополити. По такъвъ начинъ единствениятъ цензъ за заемане църковна длъжность — паричниятъ — растѣлъ непомѣрно съ всѣки новъ кандидатъ. Цѣлата финансова тежесть на тази пирамида отъ взети на търгъ и съ високолихвени заеми служби, като патриаршеска, митрополитска, епископска, архиерейско-намѣстническа и свещеническа, падала изключително върху плещитѣ на податното християнско население въ империята. Патриархътъ разхвърлялъ личния си дългъ и дълговетѣ на великата църква върху митрополититѣ, като вземалъ отъ тѣхъ понѣкога предварително огромни суми; митрополититѣ пъкъ натоварвали съ своето бреме епископитѣ, a последнитѣ го предавали на свещеницитѣ. Всѣки отъ тѣзи духовници се запретвалъ веднага следъ назначаването си да събира отъ пасомитѣ и отъ подчиненитѣ си похарченитѣ пари съ тѣхнитѣ лихви и сѫщевременно да натрупа собствени капитали, — защото това именно било и цельта му. За оправдание на тая не съвсемъ християнска експлоатация на вѣрващитѣ съ течение на вѣковетѣ се създала цѣла система отъ църковни данъци, берии и такси, чиито размѣри, обаче, не били установени съ нѣкакви законоположения, a зависѣли въ повечето случаи отъ практиката и нуждитѣ. Така се давало възможность за най-безцеремонно ограбване на населението отъ църковнитѣ власти.

 

137

 

 

Когато не стигали сумитѣ, събрани отъ данъци, митрополититѣ сключвали частни заеми отъ турци и евреи лихвари, даже залагали църковни утвари, богослужебни книги или бѫдещи доходи на епархията си, принуждавайки своитѣ свещеници да имъ порѫчителствуватъ. Често се устройвали и просешки посланичества за парични помощи до руския царски дворъ подъ предлогъ, че ужъ турци опустошили или ограбили еди-коя си епархия или митрополия. Дори унищожаването на Охридската архиепископия-патриаршия въ 1767 г. е било замислено и извършено не отъ желание да се намали значението на българската църковна традиция, a отъ чисто фискални съображения: да се тури рѫка на отдѣлнитѣ доходи на този диоцезъ и да се натовари населението му съ часть отъ дълговетѣ на патриаршията. Тази картина на патриаршеската финансова политика въ България е нарисувана ясно и убедително отъ Й. Ивановъ, П. Мутафчиевъ, Ив. Снѣгаровъ и Jos. Kabrda. [128]

 

Бериитѣ, такситѣ, данъцитѣ и еднократнитѣ извънредни сборове били твърде много на брой. Ето по-често споменаванитѣ отъ тѣхъ презъ XVIII в.

1. Мирия (въ неопредѣленъ размѣръ), внасяла се въ патриаршеската каса, a отъ тамъ въ държавната хазна като откупъ за избирането, назначаването на владиката и правоупражняването на властьта му;

2. патрикликъ ресми (патриаршески данъкъ), презъ XVIII в. се събирало по 12 акчета отъ мирянинъ и 1 алталъкъ отъ духовно лице;

3. метрополидликъ ресми (митрополитски данъкъ) въ сѫщия размѣръ, но за самия митрополитъ;

4. милостиня (tassaduk), доброволни помощи и дарове отъ мирянитѣ за църковни нужди въ пари и натура;

5. нѣкакъвъ видъ кръвнина (zarari kasabiye), наложена първоначално като ритуална такса върху клането на свини;

 

138

 

 

6. ayazmoz resmi, такса върху светената вода, раздавана отъ църквитѣ или използувана въ свети и лѣчебни извори (аязми), въ произволни размѣри;

7. zеytiye, такса върху дървеното масло, подарявано отъ мирянитѣ за църковни нужди (за миро), — таксата се събирала въ наличность или въ натура за митрополита (сѫщо неопредѣлена по размѣръ);

8. monastir resmi (монастирски данъкъ) за касата на митрополита отъ всички монастири въ епархията му, неизвестенъ по размѣри;

9. panayir resmi, сергийно право, плащано отъ търговци и продавачи при църковни или монастирски сборове и праздненства въ полза на митрополита;

10. множество такси при вѣнчаване съ произволни размѣри въ зависимость отъ имотното състояние на младоженцитѣ (пакъ за митрополита);

11. известенъ процентъ отъ приходитѣ на църковнитѣ имоти въ епархията (за митрополитската каса);

12. известенъ процентъ отъ стойностьта на имоти или сyми, които преминаватъ въ наследство (за сѫщата каса);

13. наследяване отъ страна на митрополита имотитѣ на подведомственитѣ му духовници, въ случай че не оставятъ прѣки наследници;

14. такси отъ наследници за задушни служби (въ полза на митрополита);

15. парични дарове за последния отъ рѫкоположени епископи и свещеници (ἐμβατήκια);

16. дарове за митрополита, когато обхожда епархията си (φιλὁτιμα);

17. такси и възнаграждения за разни църковни трѣби и служби, които митрополитътъ извършва при различни случаи изъ епархията си както въ църкви, тъй и по частни домове;

18. отъ време на време, обикновенно презъ година-две, владицитѣ събирали отъ населението така наречената помощь (βοήθεια) подъ предлогъ, че трѣбвало да плащатъ вноски за задълженията си къмъ патриаршията и турския фискъ;

 

139

 

 

19. сѫдебната дейность на митрополита сѫщо носѣла значителни приходи отъ такси, проценти и глоби. [129]

 

Естествено, събирането на всички тия даждия отъ християнското население е предизвиквало постоянно силния му отпоръ, защото българитѣ плащали извънъ тѣхъ множество държавни и областни данъци, a разполагали съ твърде малко пари въ наличность поради първобитното си, почти чисто натурално стопанство. Но злото се увеличавало и отъ това, че църковнитѣ органи на патриаршията събирали отъ мирянитѣ съвсемъ произволно суми, нѣколкократно надвишаващи полагаемото се и то съ такава жестокость и безогледность по отношение на податнитѣ възможности, сякашъ се отнасяло до нѣкакъвъ държавенъ воененъ данъкъ. Разпродаването или конфискуването на домашния и земедѣлския инвентаръ на длъжницитѣ било обикновено явление. Отъ тази практика е страдало особено тежко селячеството, което поради принизеното си социално положение, стопанска слабость и невежество се чувствувало безпомощно и не винаги имало смѣлостьта да подири правото си предъ турскитѣ власти въ града. Затова вилнежитѣ и дързоститѣ на митрополитскитѣ таксилдари, бирчии и дякони ставали най-вече по селата. Докато въ градоветѣ, особено по-значителнитѣ, фискалниятъ произволъ билъ твърде ограниченъ, негде почти невъзможенъ ; преди всичко той не могълъ да бѫде упражняванъ надъ богатото гърчеещо се гражданство, което крепѣло самия митрополитъ или епископа, пъкъ отъ тукъ влизането въ връзка съ висшата държавна власть било много по-леко и бързо, та всѣка злоупотрѣба могла да струва доста скѫпо на митрополита.

 

Нека видимъ какъ се отразява въ изворитѣ събирането на църковнитѣ данъци по селата.

 

140

 

 

Архиепископъ Петъръ Богданъ, който е билъ до известна степень заинтересувана страна по тази материя, разказва въ своето Описание на България отъ 1640 г.:

 

„Тѣхнитѣ (на българитѣ) епископи почти всички сѫ гърци и когато правятъ посещения, водятъ съ себе си яничери, и правятъ хиляди несъобразности. Биятъ тия бедняци, взиматъ имъ онова, което намиратъ въ кѫщи, когато нѣматъ да имъ платятъ, що имъ се пада... Между тѣзи тѣхни епископи има голѣмо озлобление, защото единъ отнима другиму епископството. Когато вече има единъ назначенъ епископъ, идва другъ и плаща нѣщо повече на патриарха и този веднага изпѫжда първия и дава епископството на втория. И този, който е билъ по-напредъ, трѣбва да си отиде насила. И после, ако той (прогонениятъ) намѣри пари, отива и прогонва другиго, и така нататъкъ . . ." [130]

 

Въ турскитѣ берати, давани на митрополити и епископи като патентни свидетелства за упражняване на служебни права, главно мѣсто заема въпросътъ за събирането на данъцитѣ отъ населението. И въ сѫщность тѣзи берати сѫ били искани и давани най-вече за обезпечаване на църковнитѣ приходи. Тамъ винаги сѫ упоменати известни условия, които добре илюстриратъ патриаршеския облагателенъ режимъ : преди всичко, забранява се на населението да се противопоставя по какъвто и да било начинъ на владишкитѣ чиновници при събиране на данъцитѣ, a това обяснява, защо споменатата процедура се е извършвала съ помощьта на турски еничери и цѣла тълпа отъ тѣлохранители около владиката, ако той самъ е излизалъ по обиколка; отъ друга страна въ берата бивало изрично подчертано, че е запретено събиране на повече отъ полагаемото се, че „бедната рая“ не бива да бѫде измѫчвана съ изтръгване на произволни суми; на трето мѣсто

 

141

 

 

се опредѣлялъ и броятъ на владишкитѣ придружници, за да не се влачатъ съ него цѣли тълпи отъ паразити, които лѣгали съ издръжката си изцѣло върху обхожданитѣ села. [131] Постоянното повтаряне на тѣзи формули въ митрополитскитѣ берати показва, че тѣ не се спазвали и че сблъскванията съ населението, произволитѣ и грабежитѣ на владицитѣ или тѣхнитѣ чиновници по селата сѫ били обикновени, трайни и повсемѣстни явления. Не би било неоправдано да отдадемъ известно значение и на думитѣ на Паисия, който обобщава по този въпросъ :


Нека припомнимъ и разкаянието на Софрония Врачански, загдето като свещеникъ въ Котелъ ходилъ да „глобява“ сиромаси, тласканъ отъ владишка ненаситность. [132]

 

Българитѣ реагирали на систематичния обиръ, както могли. За това имаме нѣколко исторически известия. Така въ началото на 1605 г. поповетѣ и населението отъ Софийско, Пиротско и Брѣзнишко се оплакали съ заявление до главната военна квартира на минаващата презъ София турска войска, че тѣ, които отъ старо време плащали на патриарха по 60 аспри за свещеникъ и 6 аспри за рая, сега били тормозени отъ владишкитѣ пълномощници да дадатъ по 400 аспри за свещеникъ и 12 аспри за рая. Въ отговоръ на оплакването презъ м. май с. г. последвало отъ Цариградъ до мѣстнитѣ власти и особено до кадиитѣ нареждане, че султанската воля е да не се измѫчва раята съ изтръгване на незаконно високи берии и да се изпрати списъкъ на нарушителитѣ, за да получатъ своето наказание. [133] Другъ подобенъ случай отъ 1624 г. достигналъ

 

142

 

 

сѫщо до знанието на цариградското правителство, което издало и съответно разпореждане:

 

„До кадията въ София — заповѣдь. Самоковскиятъ кадия съ писмо съобщава въ престолния ми градъ, че тайфата отъ вѫглищари и рудничари, които се занимаватъ въ въпросната околия съ приготвянето на държавнитѣ (военни) припаси, се явили предъ шерийския съветъ, заявявайки, че пратенитѣ отъ страна на митрополита духовници водѣли съ себе си еничери и спахии да събиратъ данъка вѣнчило,... Въ миналото вземали отъ 30—40 аспри на вѣнчило, a сега отъ 4—500 аспри. Освенъ това въпроснитѣ лица безплатно се хранѣлии пиели и много жестокости вършѣли надъ тѣхъ. Молятъ да се издаде една височайша заповѣдь за премахване на тѣзи неправди и закрила отъ злосторницитѣ. Заповѣдвамъ, щомъ получишъ (настоящето), сериозно да напомнишъ на такива еничери и спахии, отъ сега нататъкъ да не се намѣсватъ въ работитѣ на рудничарска рая,..., и да не измѫчватъ въпросното съсловие. И следъ напомването, ако не се стѫписатъ и пакъ се намисатъ въ работитѣ на населението на рудницитѣ..., да запишешъ и представишъ имената и положението имъ. . ." [134]

 

Въ лѣтописния разказъ на попъ Методия Драгиновъ за потурчването на чепинскитѣ българи къмъ срѣдата на XVII вѣкъ се привежда като причина за достигането до тази трагедия неподчинението имъ на фискалната църковна власть на пловдивския митрополитъ:

[135]

 

143

 

 

Подобенъ опитъ за неподчинение на владишката власть прави и населението въ Нишко презъ 1773—1774 г. Мѣстниятъ митрополитъ Гавриилъ се оплакалъ до патриаршията въ Цариградъ, че нѣкой си попъ Мирче

 

„буни народа въ Нишъ и околностьта, че като бунтовникъ нарушава спокойствието и реда всрѣдъ населението, действува противъ държавнитѣ и църковнитѣ закони (к. н.); попъ Мирче превишавалъ своята власть, мѣсилъ се въ работитѣ на митрополията и прѣчилъ на митрополита да упражнява църковното управление надъ мирния и почтенъ народъ.“

 

Патриархътъ помолилъ Портата да издаде заповѣдь за заточване на бунтовника въ криво-паланешката военна крепость. Искането било удовлетворено и необходимитѣ нареждания изпратени до мѣстнитѣ военни власти. [136] Изглежда, че попъ Мирче се е проявилъ като организаторъ и представитель на населението въ борбата му срещу грабителскитѣ домогвания на Гавриила и затова последниятъ решилъ да се отърве отъ него по такъвъ жестокъ начинъ. Иначе е трудно да си обяснимъ, какво се крие задъ благовиднитѣ формули „превишаване на власть“ и „нарушаване на държавни и църковни закони“ (к. н.) въ връзка съ едно бунтуване на населението. Заинтересуваностьта на патриаршията въ случая подкрепя изтъкнатото предположение. A върху единъ рѫкописенъ миней, произхождащъ отъ Марковия монастиръ Св. Димитъръ, Скопско, М. Дриновъ е прочелъ следната паметна бележка:

 

144

 

 

[137]

 

На една стена въ Карпинския монастиръ нѣкой монахъ, който може би е изпиталъ удовлетворение отъ събитието и нужда да го отбележи, писалъ :

[138]

Въ обительта е идвалъ, значи, на посещение нѣкой си архиерей Иоанъ; при обичайната въ такъвъ случай литургия той очаквалъ стечение на богомолци отъ околнитѣ села, за да събере нѣкаква милостиня. Но отъ приписката става явно, че селянитѣ не сѫ почели съ присѫтствието си архиерейската служба или пъкъ не сѫ желали да пустнатъ на дискоса нищо за „свещенейшия“, мразейки го - заради тежкитѣ данъчни сборове.

 

Прочее, ние стоимъ предъ едно вѣковно явление отъ стопанско естество, което наистина е могло да опредѣли ясно отношението на народнитѣ маси къмъ представителитѣ на гръцката църква. И това отношение е мощно напластена омраза въ българското селско съзнание противъ владицитѣ и тѣхнитѣ таксилдари заради безконтролния имъ грабежъ на пари и земедѣлски произведения при всѣки оправданъ и неоправданъ случай. Заедно съ селянитѣ е теглило, както видѣхме, и нисшето духовенство, защото носѣло сѫщото бреме. Отъ тукъ се пораждатъ инстинктивното отрицание на българина къмъ всичко гръцко и опититѣ му за физическо и правно противодействие на насилието. Тѣзи опити ставатъ на мѣстна почва, неорганизувано, и завършватъ почти винаги безуспѣшно, но тѣ говорятъ за наличностьта на една скрита отблъскваща сила, която би могла да бѫде истински социаленъ двигатель при благоприятни условия. Такива се създаватъ едва въ началото на XIX вѣкъ.

 

145

 

 

Тогава подтиснатата и напрегната сила излиза на обществената повърхность, за да се разрази яростна народностна борба, която завършва съ самоутвърждението на българската езикова, книжовна и етническа стихия. Но, преди да настѫпи този моментъ, въ срѣдитѣ на българското население се извършва едно доста сложно и странно размѣстване на социалнитѣ сили, заслужаващо най-подробна анализа, понеже то именно до голѣма степень опредѣля по-нататъшната сѫдба на българския народъ.

 

 


 

 

95. Дриновъ М: Съчинения II 310 сл; за по-тѣсния или по-широкъ обхватъ на понятието Загорье вж Иширковъ A : Областното име Загорье или Загора въ миналото и сега = ИНЕМ V (1925) 80—88; срв сѫщо въ приписка отъ Врачанско, XVI—XVII в., „чум (!) по Загоре“ y Цоневъ I 306

 

96. Спр Син № 63

 

97. Гошевъ Вр 4

 

98. Стојановић № № 8182, 8565

 

99. Вж. Цоневъ I 52, 63, 140, 225, 260, 274, 278, 294, 300, 433, 447, 478, 488; Дриновъ М: Съчинения II 305 сл; Й Ив БСМ 169 № 50, 170 № 55; Цоневъ Пл 30, 84; Спр Рил 112

 

100. Спр Рил 93

 

101. Цоневъ II 489

 

102. Дриновъ М: Съчинения I 110

 

103. Цоневъ I 309

 

104. Ивановъ Й: Исторія славѣноболгарская 58

 

105. Ихчиевъ Д А: Материали за историята ни подъ турско робство. = ИИД I (1905) 79, 101

 

106. Вж. литературата, посочена въ забележка 52

 

106a. Златарски В Н: Български възстания и опити за възстания до срѣдата на XIX вѣкъ = Сборникъ България 1000 години I (София 1930) 715 сл

 

107. Доревъ П : Документи изъ турскитѣ държавни архиви. Часть I (1564—1872). Подборъ и преводъ отъ... = Документи за българската история T. III

 

267

 

 

часть I (София 1940) № 56:

 

„До бея на войницитѣ и до мѫжетѣ отъ войнишкитѣ села, които сѫ годни за работа—заповѣдь. Секбанъ башията Балчо и неговитѣ хора шетали изъ татаръ-пазарджишката околия, убивали люде, грабѣли стоки ; нѣмало край на тия тѣхни метежи и разбойничества. И когато е било поискано да бѫдатъ хванати, селата Отлукъ, Мечка, Поибранъ, Авретхисаръ, които порѫчителствували за тѣхъ, ги криели и имъ помагали. Написа се това решение, за да бѫдатъ хванати и изтрѣбени. Краятъ на зил-хидже 1100 г. (октомврий 1689 г.);“

 

№ 58:

 

„До кадиитѣ въ Пловдивъ и Татаръ-Пазарджикъ — заповѣдь. Дойде оплакване до Канцеларията ми въ Одринъ, че мѣстното население не било сигурно отъ войницитѣ, живущи въ планинитѣ при Пловдивъ и Татаръ-Пазарджикъ, понеже тия войници били въ съюзъ съ разбойницитѣ.

 

Изпратениятъ преди време бостанджи уста да изучи въпроса за разбойничеството е изследвалъ всестранно поведението на тая тайфа и имъ взелъ предъ кадията порѫчителства единъ за другъ. И ако поради лошо поведение нѣкои отъ тѣхъ не сѫ могли да дадатъ порѫчители, колкото и да сѫ тѣ, да имъ запишешъ и представишъ имената и отличителнитѣ знаци, да ги затворишъ въ крепостьта и догдето не излѣзе второ мое височайше решение, да не ги пустнешъ отъ затвора.

 

Заповѣдьта ми е да не се намисашъ и злочинствувашъ надъ войницитѣ, които си гледатъ работата и ставатъ порѫчители единъ на другь, тъй като това е противно на свещения Законъ. Срѣдата на джюмази-юлъ-ахъръ 1101 г. (краятъ на февруарий 1690 г.)"

 

Сравни Rеfik A : Türk idaresinde Bulgaristan <973—1255> (Istanbul 1933)

 

268

 

 

№ № 52, 54, гдето сѫщитѣ документи сѫ дадени въ турски оригиналъ при модерна транскрипция. Имената на селата въ Пазарджишко сѫ предадени пò другояче. Сравни и българския преводъ на този сборникъ отъ документи — Рефикъ А: България подъ турско управление... 1565—1841. Документи . . . събрани и издадени отъ . . . = Годишникъ на Висшето Училище за търгов.-стопан. и обществ.-полит. науки въ София XVII (1938) № № 52 и 54.

 

108. Доревъ П : Документи отъ турскитѣ държавни архиви I № 59:

 

„До воеводата на Влашко — заповѣдь. Разбойницитѣ Андрея отъ с. Бешевица, Видинско, Стою — отъ с. Лешовецъ, Столе отъ с. Прехоща, Мирчо отъ с. Вълчедръмъ, околия Булмия, Курмишъ отъ с. Въртокаршъ, Клоре, Согунъ, Вълчо, Пиланъ, Шахинъ, Вахни, Брегунъ, Димитри, Лашчо, Павле, Поиразъ, Кара Николе, другиятъ Димитри, и казанитѣ синове на Сарта-горинче, известни 12 души разбойници, и попътъ на Черна рѣка, заедно съ подпадналитѣ подъ тѣхно влияние повече отъ 100 души разбойници, се разбунтували и разбойничествували въ Видинъ, Баня, Кутловица, Берковица и мѣстата около тѣхъ. Комендантътъ на Одринъ, Реджебъ, — ... който биде изпратенъ срещу тѣхъ, се научилъ, че сѫ при планинитѣ Кравешки рудници, и пристигналъ тамъ. Разбойницитѣ, като разбрали това, три дена по-рано, избѣгали при капитана Димитри Ишководеси и при капитана на Бистрица, Влашко. По този начинъ, тъкмо когато съ посочената помощь би могло да бѫдатъ хванати, тѣ минали на отсрѣщния брѣгъ на Влашко и се избавили.

 

За да осмѣлятъ споменатитѣ капитани на такъвъ бунтъ, това се дължи само на твоята

 

269

 

 

небрежность, и ти си отговоренъ. Необходимо е да се намѣрятъ споменатитѣ разбойници и за мубаширъ изпратихме Мехмедъ-уста отъ офицеритѣ на Одринъ.

 

Сега ти, който си горниятъ воевода, когато пристигне султанската ми заповѣдь, заедно съ казания мубаширъ да издиришъ при споменатитѣ капитани въпроснитѣ разбойници, да ги вържешъ и изпратишъ съ речения мубаширъ въ столицата ми.

 

Началото на реби-юлъ-еввелъ 1102 г. (Началото на декемврий 1690 г.)“.

 

Сравни за известни различия въ транскрибиране, осмисляне и превеждане на имената и мѣстноститѣ y Рефикъ А: ц. с. № 59, сѫщо Rеfik A: ц. c. № 59. Политическото благоприличие и държавниятъ престижъ сѫ изисквали всѣко бунтовно движение на раята да бѫде представено като разбойничество. Тукъ случаятъ е сѫщиятъ. Но противъ това окачествяване говорятъ нѣколко съображения. Първо — една разбойническа група, брояща надъ 100 души, не може да се изхранва сама, щомъ се движи изъ планинитѣ. Тя трѣбва да бѫде поддържана отъ населението. A последното не би хранило вулгарни разбойници. Второ — присѫтствието на чернорѣчкия свещеникъ въ тази дружина говори за нейния бунтовно-народенъ характеръ. Трето — прикриването на българскитѣ възстанници отъ страна на влашкия войвода и неговитѣ военоначалници е достатъчно убедително доказателство, че тукъ въ сѫщность не става дума за разбойници. Инакъ влашкитѣ капитани не биха си създавали излишни и неприятни усложнения съ Портата. Тѣ сѫ полагали грижи да увеличатъ състава на своитѣ отряди съ надеждни бойци и затова сѫ приели българитѣ.

 

270

 

 

108а. Доревъ: ц с № 79; срв Рефикъ: ц с № 75 и Rеfik: ц с № 75

 

109. Доревъ: ц с № 85; срв Рефикъ: ц с № 80 и Rеfik: ц с № 80

 

110. Вж. Цоневъ I 236

 

110а. Ивановъ Й: Български народни пѣсни, записани преди 200 години = Учил Прегл XXVI (1926) 44-45

 

111. Иречекъ К: Княжество България II 515; До ревъ: ц с № 87:

 

„До моллата въ София, кадиитѣ и мутеселимитѣ на околиитѣ Берковица, Брѣзникъ, Кюстендилъ, Крива-Паланка, Дупница; до офицеритѣ и първенцитѣ на казанитѣ околии — заповѣдь

 

Съобщава ми се, че поради възстанието миналата година на раята отъ знеполската околия (Трънска), въ съседство съ София, и поради приписванитѣ ѝ деяния, сърдцата на раята били обхванати отъ страхъ и трепетъ; и тъй като населението на споменатитѣ околии — пиротска, берковска, брѣзнишка, кюстендилска, кривопаланска и дупнишка — винаги е било потискано, то се изплашило, напуснало старитѣ си огнища и се скитало немило-недраго.

 

Деянията на споменатата рая сѫ извинени и опростени, всички могатъ да се завърнатъ въ роднитѣ си мѣста и да се занимаватъ съ земедѣлие и съ своитѣ работи; да се настанятъ по огнищата си и отъ сега нататъкъ нито валията, нито мѣстнитѣ жители, изобщо никое лице не трѣбва да споменава тѣхнитѣ минали прегрѣшения и деяния, или пъкъ да ги напада, a да се стараете да успокоите сърдцата имъ. Това е

 

271

 

 

моятъ ферманъ и изпращамъ тая височайша заповѣдь. При получаването ѝ — въ тази епоха на справедливость — царската ми воля е категорична противъ всѣко измѫчване на раята, както на слаби, тъй и на сиромаси; тѣхнитѣ деяния и престѫпления презъ време на възстанието, ако такова е имало, сѫ напълно амнистирани ; не не взимайте поводъ да искате лихви за тѣхнитѣ престѫпления; нито валията, нито пъкъ мѣстенъ или външенъ човѣкъ отъ сега нататъкъ да не ги закача, a да се старае да успокои сърдцата имъ. Да се вдигнатъ отъ мѣстата, гдето се намиратъ, и да се настанятъ въ старитѣ имъ огнища на земедѣлска работа и да добруватъ; да се избѣгва да се прави противното, царската ми заповѣдь е излѣзла въ този смисълъ. Въ срѣдата на сеферъ 1151 г. (началото на юний 1738 г.)“;

 

№ 87:

 

„До кадиитѣ на Пиротъ, Знеполе, Берковица, Брѣзникъ и Радомиръ. (Предаваме най-важнитѣ пасажи)... Мнозина отъ раята, която възстана въ Пиротско или пъкъ избѣга на бойното поле при чужденцитѣ, бидоха убити или хванати пленници, тѣхнитѣ имоти конфискувани и предадени въ полза на съкровището. При все това излѣзоха мои милостиви решения да се върнатъ имотитѣ на тия хора или пъкъ се предадатъ на тѣхнитѣ наследници...“

 

Срв. Рефикъ: ц с № № 81, 82 и Refik: ц с № № 81, 82. У последния участието на българитѣ въ военнитѣ действия не е описано ясно, — употрѣбява се думата „смутъ“. Различията въ текста на тритѣ издания сѫ сѫществени.

 

112. Cousinéry: Voyage dans la Macédoine... I 76 сѫ ; Споредъ записки, останали отъ стария гръцки учитель въ Пловдивъ A Скордели, използувани отъ Д-ръ М Апостолидисъ, първото гръцко

 

272

 

 

училище въ Пловдивъ, издържано отъ общината, е било открито едва въ 1770 г. Преди това е сѫществувало килийно преподаване на частни начала около църквитѣ и митрополията, вж съобщението на Апостолидисъ за това въ сп Θρακικᾶ I (1928) 351

 

113. Никовъ П: Възраждание на българския народъ (София 1929) 29—31; Никовъ П : Видинскитѣ първенци Шишманоглу = ИИД XIII (1933) 83—86

 

114. Григоровичъ В: Очеркъ путешествія 82— 83; срв Стојановић № 1458

 

115. Григоровичъ: пакъ тамъ

 

116. Цоневъ II 529

 

117. Димитровъ Г: Княжество България I 162

 

118. Снѣгаровъ: Унищожението на Охридската патриаршия... = Макед Прегл ΙΙ-3, (1926) 90

 

119. Снѣгаровъ: пакъ тамъ ; Ивановъ Й: Гръцко-български отношения преди църковната борба = Сборникъ въ честь на Л Милетичъ по случай двадесеть и петь годишнината му книжовна дейность [1886—1911] (София 1911) 162 сл

 

120. Ивaновъ : пакъ тамъ

 

121. Ивaновъ : Исторія Славѣноболгарская 73

 

122.Златарски В Н: Нова политическа и социална история на България... 34; Стојановић № 9691

 

122а. Златарски ВН: Нова политическа и социална история на България... 34—35; Соusinéry: Voyage dans la Macédoine I 15, 16, 77

 

122б. Ивановъ Й: Исторія Славѣноболгарская XXXI—XXXII, гдето се цитиратъ тия сведения

 

273

 

 

[[ стр. 274–275 липсват ]]

 

 

275

 

 

130. . . .

Богданъ съобщава такъвъ случай отъ 1640 г. съ павликянското село Маринополци до Търново:

 

„Но, за беда, владиката на Търново донесе повеля отъ султана да взима (данъкъ) сѫщо и отъ павликянитѣ, както и отъ своитѣ схизматици. Той взе съ турци (съ турска стража) този свещеникъ (на селото) и трима или четирима отъ тѣхъ (отъ селянитѣ) и ги отведоха въ Търново и бѣха затворени. После онѣзи господа дубровничани (въ Търново) и други католици съ голѣма мѫка дадоха на кадията и на другитѣ турци 30 скуди и бѣха освободени. Но (тамъ, въ селото Маринополци) веднага изгониха казания свещеникъ, като казаха: „Този владика ни направи това, защото сме станали католици, a по-рано не искаше нищо отъ насъ“. Сѫщиятъ владика взе отъ братъ Илия презъ сѫщата година повече отъ 100 скуди. И отъ страхъ този се разболѣ и прекара повече отъ година на легло. . ." — Богданъ: цс 191—192

 

131. Kabrda: цс 31, 33—34, 35, 36 и заб 3, 41 и заб 3, 42 и заб 1 ; Срећковић : Податци за историју цркве y Старој Србији 223—224.

 

132. Ивановъ Й: Исторія славѣноболгарская 6, 77; Софроний Врачански: Автобиография. Издалъ Дръ П Н Орѣшковъ (София 1914) 51—52

 

133. Доревъ П : Документи изъ турскитѣ държавни архиви I № 42; срв Рефикъ A : България подъ турско управление № 38 ; Rеfik, A: Türk idaresinde Bulgaristan № 38

 

134. Доревъ: цс № 50; българскиятъ преводъ на Рефикъ е ненадежденъ, — напримѣръ въ документъ № 47 (сѫщиятъ, който y Дорева носи № 50)

 

276

 

 

е казано, че агентитѣ на митрополита вземали отъ вѫглищаритѣ вмѣсто следващитѣ се 30—40 акчета, не 4—500 (както е y Доревъ), a само „повече“; докато въ турския оригиналъ Rеfik A : Türk idaresinde Bulgaristan № 47 този пасажъ отговаря напълно на превода на Доревъ — „ ... otuzar kirkar akçe alinurken dŏrder beșer yüz akçe alduklarindan..."; въ българския преводъ на Рефикъ има и множество други сѫществени отклонения отъ турския оригиналъ, които правятъ текста почти негоденъ за самостоятелно използуване

 

135. Захаріевъ Ст: ... Описаніе на Татаръ-Пазарджишкѫ-тѫ каазѫ 67

 

136. Срећковић: Податци за историју цркве y Старој Србији 221—222

 

137. Дриновъ М: Съчинения II, 247; срв Стојановић № 3759

 

138. Стојановић № 10274

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]