Фактори на българското възраждане 1600—1830

Христо Гандевъ

 

Глава III. Създаване на общественитѣ условия за възраждането

 

1. Побългаряване на градоветѣ

Народностенъ съставъ и обществени отношения въ градоветѣ изъ българскитѣ земи до XVII вѣкъ. Турско преобладание (149). Демографски обратъ въ полза на българитѣ и неговитѣ причини. Увеличаване броятъ на българското население въ градоветѣ отъ срѣдата на XVII вѣкъ до къмъ 1830 г. Приливъ на селяни и рустифициране на града (155). Отношения и характеристика на кореннитѣ български граждани и пришелцитѣ отъ селата като представители на две битови стихии — гръцка и българска. Антагонизъмъ (162). Пренасяне на селския традиционализъмъ, битъ, езикъ и църковно-славянска грамотность въ града (163). Победата на древната келия (164). Избликване на селската омраза къмъ гръцкото, нейнитѣ прояви (165)

 

2. Обществено организуване

Новитѣ граждани завладявать еснафитѣ (169). Възникване на първата българска обществена сила въ Ново време (170). Занаятчиитѣ организуватъ българското село (171). Влизане въ прѣкъ допиръ съ турската власть (172). Българскиятъ народъ излиза на обществената повърхность като организувано общество. Той става колективно единство, културна нация съ свои гледища и интереси. Първитѣ опити за общъ съзнателенъ отпоръ срещу гърцизма (173)

 

 

1. Побългаряване на градоветѣ

 

При завладяването на българскитѣ земи отъ турцитѣ особено тежко пострадала онази часть отъ градското население, която притежавала по-значителни стопански блага. Негде тази категория българи били избити, другаде разпилѣни, отчасти потурчени, a въ повечето случаи били обезимотени и изтласкани на заденъ планъ въ стопанския и общественъ животъ на града. Тѣхното мѣсто се заело постепенно отъ новъ народностенъ елементъ — турцитѣ. Едни отъ тѣхъ идвали тамъ да се установятъ на каква-годе работа, следъ като успѣли презъ войнитѣ да си заграбятъ имотъ или състояние, други засѣдали като занаятчии и търговци, трети били държавни чиновници и офицери; но особено много допринасяли за потурчване на градоветѣ войсковитѣ гарнизони и турскитѣ колонизатори-земевладѣлци; последнитѣ единъ следъ други напускали селата и се устройвали за по-приятенъ и удобенъ животъ въ града, отгдето управлявали именията си. Срѣдищата съ известно военно, административно или стопанско значение привличали пришелцитѣ османци и поради това до края на XVI вѣкъ придобили турски обликъ. Върху този инороденъ съставъ се утайвалъ и наносъ отъ гърци, гърчеещи се куцовласи, значителенъ брой евреи и не много арменци и дубровничани — всичкитѣ привлѣчени отъ търговскитѣ изгледи на новия животъ подъ османска

 

149

 

 

власть. Това гражданство все пакъ броело значителенъ процентъ коренни българи, a къмъ тѣхъ се наслоявало твърде бавно и селско българско население, но то прииждало съвсемъ по малко презъ XV и XVI вѣкъ — ежегодно на единици и десятки, та турската колонизаторска вълна надделявала. Не било тъй само въ чисто българскитѣ македонски, старопланински и нѣкои срѣдногорски паланки, които тъкмо къмъ края на XVI вѣкъ започнали да се преобразяватъ отъ обикновени колиби и села въ градовце. A почти чисто турски, турско-български (съ численъ превесъ на турска страна) или турско-българско-гръцки по физиономия сѫ били градоветѣ: Пиротъ, Нишъ, Скопие, Велесъ, Куманово, Битоля, Кратово, Крива Паланка, Щипъ, Кочани, Неврокопъ, Мелникъ, Петричъ, Радовишъ, Сѣръ, Струмица, Прилепъ, Демиръ-Хисаръ, Горна-Джумая, Кюстендилъ, Самоковъ, Дупница, Ихтиманъ, Пазарджикъ, Пирдопъ, Златица, Карлово, Пещера, Пловдивъ, Чирпанъ, Хасково, Стара-Загора, Казанлъкъ, Сливенъ, Ямболъ, Карнобатъ, Айтосъ, Бургасъ, Варна, Провадия, Нови-Пазаръ, Силистра, Тутраканъ, Добричъ, Балчикъ, Русе, Османъ-Пазаръ, Ески-Джумая, Шуменъ, Търново, Севлиево, Ловечъ, Свищовъ, Никополъ, Плѣвенъ, Враца, Берковица, Бѣлоградчикъ, Ломъ, Орѣхово, Видинъ и София. Французкиятъ консулъ въ Солунъ и пѫтешественикъ, Beaujour, който обходилъ българскитѣ земи между 1800 и 1817 г., давайки статистически данни за турското население, идва до общото заключение, че турцитѣ сѫ обитавали градоветѣ, докато българитѣ живѣели пръснато по полето, сиречь изъ селата. Сѫщото впечатление има и П. Богданъ презъ 1640 г. Той казва:

 

„Турцитѣ обитаватъ само въ градоветѣ и голѣмитѣ села; къмъ Черно море има турци сѫщо и по селата ; обаче изъ онѣзи мѣста, които сѫ по планинитѣ, и въ онѣзи, които се наричатъ Загорие, по селата не живѣятъ турци“.

 

150

 

 

Положението на числено турско надмощие или равенство съ българитѣ се е запазило въ нѣкои градове дори до 70-тѣ години на XIX вѣкъ, както свидетелствуватъ статистикитѣ на Екзархията, на българскитѣ общини, на Каница и др. Такива градове сѫ били напримѣръ: Русе, Разградъ, Никополъ, Плѣвенъ, Ески-Джумая, Нови-Пазаръ, Пазарджикъ и Хасково. [139] Негде, обаче, българитѣ стоели на последно мѣсто не поради своята малобройность, a защото имъ липсвало богатство и обществено влияние. Срѣдището на града съ главния търговски пѫть, чаршията, площадътъ, около който се редѣли административнитѣ мѣста, джамиитѣ, медресетата, банитѣ, кафенетата, голѣмитѣ търговски складове, хановетѣ и най-добритѣ жилищни квартали се заемали отъ турцитѣ, a покрайнинитѣ приютявали българитѣ. Въ центъра на града се чувалъ обикновено турскиятъ езикъ, на мѣста и гръцкиятъ. Това се дължело на две причини. Повечето български граждани се занимавали и съ земедѣлие, лозарство или скотовъдство, та презъ сезонитѣ отъ априлъ до октомврий отсѫтствували отъ града ; зиме пъкъ се намирали безотлѫчно въ дюкянитѣ и работилницитѣ си, докато измежду турцитѣ имало множество чиновници и охолни люде съ обезпечени доходи, които постоянно се навъртали изъ общественитѣ мѣста, владѣни отъ праздно любопитство или скука. Отъ друга страна се смѣтало за нередно простата рая да се явява безъ особена нужда по голѣмитѣ турски улици, въ учрежденията и кафенетата. Тази волность си позволявали само най-богатитѣ българи, които се радвали на приятелство съ видни турци.

 

Високодоходнитѣ занаяти, едрата търговия, чиновничеството, прекупването на данъци, лихварството, сарафлъкътъ, както и едритѣ поземелни ренти

 

151

 

 

били въ рѫцетѣ на турци, евреи, гърци, арменци, дубровничани и други. Малцината заможни българи се приспособявали къмъ турския градски битъ, съчетавали или пригаждали своитѣ интереси съ тѣзи на властьта, за да запазятъ благополучието си и не поддържали съзнателно българския елементъ въ градския животъ.

 

На мѣста тѣ възприемали гръцкитѣ граждански нрави (т. е. пренесения презъ Леванта и окарикатуренъ европейски градски битъ), гръцкия езикъ и гръцкото народностно, или по-право, културно съзнание. Тия българи подпомагали мѣстната митрополия (или епископия) и виднитѣ гърци въ общинскитѣ и църковни работи. A бедното българско малцинство следвало послушно своитѣ водачи. Затова името „българинъ“ се чувало рѣдко и въ обществено отношение значело много малко. Така въ Пловдивъ, гдето презъ XVII и XVIII вѣкъ сѫществувала българска махаленска църква съ църковно-славянска служба, гдето работили нѣколцина преписвачи и свещеници и имало множество българограмотни, кондиката на най- голѣмия градски еснафъ — абаджийския — се води цѣли две столѣтия на гръцки езикъ отъ гръцкото управление на еснафа, макаръ имената на повечето отъ майсторитѣ и калфитѣ, вписани въ нея, да сѫ български. [140] Въ Пазарджикъ презъ XVIII вѣкъ живѣели само нѣколцина гърци около епископията и петь-шесть семейства на погърчени куцовласи, но въпрѣки това еснафскитѣ кондики се пишатъ на гръцки езикъ (една на български съ гръцки букви), докато почти всички имена на майстори и чираци въ тѣхъ сѫ сѫщо български. [141] Приблизително такова, ако не и по-лошо, е било положението въ Търново. Споредъ свидетелството на Петъръ Богданъ, който посетилъ града въ 1640 г., гражданитѣ говорѣли толкова гръцки,

 

152

 

 

колкото и български. Знаменателно е очудването и обяснението на Богданъ по тоя случай. Той казва:

 

„Тѣ (българитѣ) запазватъ всрѣдъ България тозигръцки езикъ, a пъкъ Гърция е далече отъ Търново. Азъ вѣрвамъ, че тъй като този градъ е билъ царски градъ, този езикъ е запазенъ като по-грaждански“ (к. н.). [142]

 

Отъ старитѣ митрополитски кондики на Търново (XVIII в.) се вижда, че градското и околното население е водило своитѣ дѣла по разводи, дѣлежи, наследства, прехвърляния, търговски сдѣлки и еснафски дарове предъ митрополитския сѫдъ на гръцки езикъ. Въ това сѫдебно тѣло участвували и мѣстни български първенци, които се подписвали на гръцки, макаръ и неграмотно. [143] Не е нуждно да се подсказва, кой е стоелъ на обществената повърхность въ споменатитѣ градове — гърцитѣ или по-общо гърцизъмътъ.

 

Тамъ пъкъ, гдето влиянието на последния липсвало, градското първенство въ обществения и стопанския животъ държели най-вече турцитѣ, a понѣкога и евреитѣ. Нека вземемъ за примѣръ София, градъ, който на времето е заемалъ първо по административно значение мѣсто всрѣдъ българскитѣ земи, a сѫщевременно билъ търговско и военно срѣдище на главния пѫть отъ Европа за Цариградъ. Тукъ турцитѣ надминавали по брой българитѣ, но освенъ това въ града боравѣла богата и многочислена еврейска колония и на трето мѣсто вече идвали гърци, арменци и дубровничани. Ето какво казва Петъръ Богданъ за инородцитѣ въ София презъ 1640 г.:

 

„Между българитѣ има и (жители) отъ гръцка народность, понеже градътъ е търговски (к. н.) и обитаватъ мнозина гърци съ своитѣ семейства ; тѣхнитѣ тържища сѫ отдѣлно. Има много кѫщи арменци, които сѫщо иматъ свои църкви...

 

153

 

 

ще да има около 200 кѫщи... Кѫщи на евреи ще да има повече отъ 4000 семейства (!), обитаватъ заедно, както въ Италия, и ще да има повече отъ 15,000 души ; иматъ много синагоги и училища и сѫ богати, защото Всички стоки се намиратъ въ рѫцетѣ на евреитѣ. Тѣ сѫ преголѣми лихвари. Не имъ се забранява нищо, защото плащатъ на султана много. И сами не се мѣсятъ съ другитѣ народности. За да плащатъ данъка, си помагатъ взаимно“. [144]

 

Отъ сѫдебнитѣ архиви на трада пъкъ знаемъ, че още къмъ началото на XVII вѣкъ (1604 г.) богати софийски евреи сѫ откупували митническитѣ доходи отъ европейскитѣ стоки, докарвани отъ къмъ Западъ, като сѫ внасяли на фиска предварително огромни за времето суми. [145] Турцитѣ и чужденцитѣ образували тукъ могѫщо въ стопанско и обществено отношение ядро — лицето на града. Споредъ пѫтешественика Ricaut въ 1665 год. София имала чисто турски видъ. Дори въ занаятитѣ, които сѫ били достояние предимно на българитѣ, последнитѣ нѣмали възможность да затвърдятъ своята самобитность, да си позволятъ съзнателна защита и разширение на интереситѣ си, a още по-малко да заематъ народностни позиции. Презъ годинитѣ 1604, 1617 и 1662 въ града работѣли 62 еснафа, но отъ тѣхъ само 17 имали чисто български съставъ и управление, останалитѣ 45 броели за членове турци или турци и българи. Управлението на тия 45 цехове било чисто турско или смѣсено. [146] Несъмнено надзорътъ на политически господствуващата народность е гнетѣлъ българитѣ и тѣ сѫ се принуждавали не веднажъ да отстѫпватъ отъ изгодни тѣмъ положения и да се съобразяватъ съ притезанията на турското малцинство или мнозинство въ еснафа.

 

Въ всички други градове, гдето българското население е било още по-малобройно, отколкото въ

 

154

 

 

София и съ съвсемъ слабо стопанско значение поради ограниченостьта на пазаря и почти пълното му владѣене отъ турскитѣ занаятчии и търговци, засилието на последнитѣ надъ безправната рая е било неограничено. Като изхожда отъ впечатленията си, добити при пѫтувания изъ Македония и Тракия, Cousinéry заключава въ потвърждение на това :

 

„Мѫченията и такситѣ върху раитѣ нѣматъ край. Ако нѣкой рая успѣе чрезъ своитѣ способности, занаятъ или търговия да се издигне надъ съгражданитѣ си, рѣдко е оставянъ спокойно да се наслаждава на богатствата си. Най-доброто, което може да направи, е да напустне страната . . ." [146а]

 

Тъй че презъ XVII и XVIII вѣкъ градоветѣ въ нашитѣ земи (съ изключение на нѣкои балкански паланки, които тепърва се развивали), не представяли българска обществена срѣда. Въ тѣхъ българитѣ сѫ играли второстепенна, третостепенна или просто никаква роля. На обществената ловърхность стоели турци и гърци.

 

*

 

Това насила създадено положение на българския елементъ въ градоветѣ, макаръ тѣ да сѫ били заобиколени отъ чисто български селски области, не остава непромѣнено. Около срѣдата на XVII и вече особено ясно отъ втората половина на XVIII вѣкъ начева бавенъ, но непрекѫснатъ демографски обратъ въ полза на българитѣ. Сѫдбоносната промѣна, отъ която зависи по-натѣтъкъ историческото развитие на народа ни и неговитѣ жизнени успѣхи, е предизвикана отъ нѣколко случайни и постоянни благоприятни фактори, чието действие се съчетава въ течение на два вѣка, за да се достигне до единъ почти внезапенъ резултатъ въ началото на XIX столѣтие.

 

155

 

 

Преди всичко къмъ срѣдата на XVII вѣкъ голѣмиятъ турски колонизационенъ процесъ изъ нашитѣ земи бива въ общи черти завършенъ. Сега започва бавно да се надига една обратна отливна вълна. Младитѣ поколѣния на турскитѣ земевладѣлци, които живѣели въ градоветѣ, следъ крайното раздробяване на земята между наследницитѣ и постоянното поскѫпване на живота, несъразмѣрно съ поземелнитѣ доходи, се принуждаватъ да търсятъ държавни служби ; тѣхъ ги привлича особено много Цариградъ, a сѫщо Мала-Азия и Египетъ. [147]

 

Освенъ това дълготрайнитѣ и постоянно редуващи се военни кампании на империята унищожавали голѣмъ процентъ отъ мѫжкото турско население на градоветѣ, подлежащо на военна повинность: едни падали по бойнитѣ полета, други оставали завинаги въ новозавоювани области и градове, гдето ги допращала войнишката имъ участь. [148]

 

Още една причина за намаляване броя на турското население въ градоветѣ, следъ като спрѣла колонизацията, били честитѣ и извънредно опустошителни епидемии — чума, холера и тифусъ. Тѣ споредъ единодушното твърдение на чужди пѫтешественици и съвременни български наблюдатели, засѣгали много по-тежко турцитѣ, отколкото българитѣ. Обяснението на това явление y всички автори е едно и сѫщо : по-голѣмата нечистоплътность на мохамеданитѣ, липсата на каквато и да било здравеопазна грижа y тѣхъ и религиозниятъ имъ фатализъмъ, който ги държелъ въ бездействие презъ време на епидемиитѣ, докато българитѣ при първата весть за наближаващия моръ напускали домоветѣ си и дирѣли прибѣжище въ естествено чисти отъ зараза мѣста — далечни гори, планини, монастири и пр., гдето живѣели по много месеци чакъ

 

156

 

 

до преминаване на опасностьта; християнитѣ — и предимно българитѣ — познавали прилепчивостьта на заразата, уединявали болнитѣ или просто ги изоставяли, вземали първобитни здравеопазни мѣрки, като спирали общуването и търговския обмѣнъ, дори дезинфекцирали предмети и пари въ всевъзможни ужъ изпитани разтвори. [149]

 

Другъ важенъ факторъ билъ по-високиятъ процентъ на възпроизвеждане на населението y българитѣ, особено по селата. [150]

 

Вследствие на всичко това българската народностна маса придобивала неусѣтно естествена преднина. Особено следъ войни и епидемии изъ градоветѣ опустявали много турски домове и дори отдѣлни квартали. Властитѣ предлагали на безценица изоставенитѣ имоти, даже принуждавали българитѣ силомъ да ги купуватъ и се заселватъ въ тѣхъ. Явления отъ подобно естество сѫ отбелязани въ началото на XIX вѣкъ въ Ловечъ, Стара-Загора, Пазарджикъ и другаде. [151] Тъй градскиятъ съставъ се попълва все повече отъ българи. Отъ сѫдебнитѣ архиви на София презъ втората половина на XVII вѣкъ научаваме, че по това време тамъ българитѣ започнали да се загнѣздватъ и въ турскитѣ махали. Това имъ било официално позволено ; даже властьта ги покровителствувала : въ 1669 г. билъ издаденъ ферманъ, съ който се забранявало на турци и евреи да живѣятъ и да притежаватъ имоти изъ българскитѣ части на града ; запретено имъ било и да се кѫпятъ въ банитѣ, намиращи се тамъ, та дори и да се ползуватъ отъ водата имъ. Това доказва, че населението е рѣдѣело и властитѣ сѫ се боели отъ обезлюдяване на София. [152] Въ Видинъ презъ XVIII вѣкъ българското население, както изглежда, сѫщо е увеличавало броя си. Споредъ единъ официаленъ финансовъ актъ, съставенъ презъ 1776 г. въ града

 

157

 

 

предъ областния съветъ въ присѫтствието на най-заможнитѣ български граждани, Видинъ е ималъ по това време 667 „раятски“ кѫщи безъ еврейскитѣ, докато въ 1784 г. по даннитѣ на австрийското военно разузнаване, направено на самото мѣсто отъ преоблѣченъ офицеръ, запознатъ съ турския езикъ и нрави, числото на „християнскитѣ" кѫщи достигнало 900 при 800 турски, безъ да се брои гарнизонътъ. Сѫщата австрийска военна служба прави наблюдения тукъ отново въ 1834 г. и установява, че градътъ има вече 8,000 души християнско население. Ако смѣтнемъ между 6 и 8 души въ кѫща, ще излѣзе, че броятъ на християнскитѣ (българскитѣ) кѫщи се е увеличилъ до 1000 и повече. [153] За народностния съставъ на Кюстендилъ по сѫщото време Й. Ивановъ въ „Северна Македония“ пише :

 

„Историческитѣ и черковни известия, мѣстнитѣ кюстендилски предания на турци, българи и евреи, всички едногласно твърдятъ, че скоро следъ завоеванието на страната отъ турцитѣ, Кюстендилъ билъ обърнатъ на чисто турски градъ съ турско население... това траяло до кѫде срѣдата на XVIII вѣкъ, когато въ турския Кюстендилъ почнали да се заселватъ по градскитѣ покрайнини българе — селяне изъ околностьта ..." [154]

 

Сѫщия този демографски процесъ ни рисуватъ и най-старитѣ, непроучени до сега, две български еснафски кондики отъ Карлово, отъ които ясно личи приливътъ на селско население въ този почти турски градецъ, бейско владѣлческо седалище съ стари мохамедански традиции и вакъфи. Най-важна е кондиката на златарския (куюмджийския) еснафъ, чиито вписвания начеватъ отъ 1781 г. и достигатъ до 1805 г. ; следъ нея идва тази на дюлгерско-желѣзарския еснафъ съ дати отъ 1795 г. нататъкъ. И въ дветѣ покрай другото сѫ регистрирани производствата на нови

 

158

 

 

майстори, повишаването на чираци въ калфи и „главяването“ на нови чираци съ означение на заплатитѣ имъ и на майстора, при когото ще служатъ. По една щастлива случайность къмъ имената е добавенъ и мѣстниятъ произходъ на нѣкои отъ тия еснафлии, та по такъвъ начинъ узнаваме, че редоветѣ на карловскитѣ златари — които упражнявали едно доста мѫчно и не за селски рѫце изкуство — сѫ се попълвали презъ последнитѣ десетилѣтия на XVIII вѣкъ до голѣма степень отъ селяни изъ околнитѣ села като: Ново-село, Гьопса (Стрѣма), Химитлий, Чукурлий, Сопотъ, Богаза, Дѫбене и др. [155] Притокътъ на селянчета въ останалитѣ по-груби и по-лесни занаяти — напримѣръ въ дюлгерско-желѣзарския и абаджийския — несъмнено ще да е билъ много по-голѣмъ. Така българското население на Карлово бързо растѣло на брой. Въ гръцката кондика на пловдивския абаджийски еснафъ отъ срѣдата на XVIII вѣкъ нататъкъ сѫщо започватъ да се срѣщатъ все по-често народни (а не календарни) български имена съ означенъ селски произходъ отъ Пловдивско. К. Д. Моравеновъ въ „Памятникъ за Пловдивско-то хрістіанско населеніе въ града . . 1869“ описва нѣколко стотинъ занаятчийски и търговски семейства въ Пловдивъ, мнозинството отъкоито били дошли изъ околнитѣ села презъ втората половина на XVIII и началнитѣ години на XIX вѣкъ. Родоначалницитѣ имъ носѣли въ нѣкои случаи като презимена названията на роднитѣ си села, напримѣръ: х. Димитъръ Ахланли, Георги Ахланли (отъ с. Ахланево, днесъ Браниполе, Пловдивско), Канлѫ Андонъ Демирджилерецъ (отъ с. Демирджилери, днесъ Старо-Желѣзаре, Пловдивско), Атанасъ Доспейски (отъ с. Доспей, Самоковско), Атанасъ Павловъ Паничерецъ (отъ с. Паничери, Пловдивско) и др. [156]

 

159

 

 

Процесътъ на побългаряването се ускорява стремително въ периода на кърджалийскитѣ смутни времена, когато незащитенитѣ полски села и малкитѣ открити градовце ставали лесна жертва на грабежи и опожарявания. Жителитѣ отъ тия селища въ панически страхъ търсѣли спасение изъ по-голѣмитѣ градове; последнитѣ презъ времето 1795—1820 г., т. е. въ продължение на 25 години, докато траели размирнитѣ времена, единъ следъ други се обградили съ кирпичени стени, заякчени съ плетища, насипи и ровове, по които излизала въорѫжена гражданска милиция отъ турци и българи за самоотбрана. Французкиятъ пѫтешественикъ Beaujour, който е обходилъ българскитѣ краища тъкмо въ тия усилни времена (1800—1817 г.), ето какъ описва положението:

 

„Всички градове ..изложени на разбойнишки нападения, сѫ опасани съ кирпични зидове, които обхващатъ обикновено площь, много по-голѣма отколкото е самиятъ градъ, за да могатъ да приематъ полскитѣ жители съ тѣхния добитъкъ и движимъ имотъ. И тъй като разбойницитѣ не возятъ съ себе си топове, a се биятъ само съ пушки, една проста стена може да ги спре. Полята сѫ опустошени отъ кърджалиитѣ, a хората сѫ натъпкани въ градоветѣ и се изяждатъ взаимно като риби въ рибникъ.“ [157]

 

Опасностьта траела цѣли десетилѣтия, затуй придошлитѣ отъ вънъ селяни по неволя били принудени да се приспособятъ къмъ новитѣ условия и да потърсятъ траенъ поминъкъ въ или около града. Едни се уславяли за ратаи изъ чифлицитѣ и домоветѣ на мѣстнитѣ турци, други пъкъ купували или вземали на изполица земя въ чертата на градското землище или негде близо до него и по такъвъ начинъ образували нови земедѣлски, скотовъдни и градинарски стопанства; нѣкои пъкъ ставали лозари, воденичари и се занимавали съ производителенъ трудъ въ спокойнитѣ

 

160

 

 

промеждутъци отъ време между две кърджалийски нападения. Голѣмъ брой по-заможни отпочвали прекупуване, клане и продажба на добитъкъ, отваряли ханища и кръчми. Но изглежда най-много отъ преселницитѣ, особено младото имъ поколѣние, влизали въ занаятитѣ — отначало въ по-грубитѣ и по-леснитѣ: табаклъкъ, грънчарство, ковачество и др. Една група отъ новитѣ граждани се наела да преодолѣе спрѣлия поради опасноститѣ търговски обмѣнъ между града и селото: отдѣлни прекупвачи почнали да разнасятъ градска стока на коне по близкитѣ села въ кѫси прибѣжки. Тѣзи особени пласьори били наречени „кърджии“ или „кърджалии“. — Пришелцитѣ уседнали. По краищата на градоветѣ и дори извънъ кирпиченитѣ стени заникнали нови чисто селски махали отъ плетени и мазани съ каль „сламеници“, съ голѣми стопански дворове и обори, a по уличкитѣ и празднитѣ мѣста до тѣхъ се надигали все по-високо бунища и торища...

 

Следъ бавното умиротворяване и възстановяване на реда изъ българскитѣ земи подиръ 1820 г. известна часть отъ приселцитѣ, които не съумѣли да хванатъ здравъ коренъ въ града, се отлѣли обратно къмъ старитѣ си живелища. Но на тѣхното мѣсто прииждали нови хора, забогатѣли селяни, та кѫщитѣ въ селскитѣ махали постоянно увеличавали броя си. Тъй възникнали или се проширили „Къренската“ махала (т. е. на къра, въ полето) въ Казанлъкъ, „Галата“ въ Карнобатъ, „Каршияка“ и „Марашъ бахчованларѫ“ въ Пловдивъ, „Чиксалънъ“ и други въ Пазарджикъ, „Волната“ въ Силистра, „Чифчийска“ (земедѣлска) и „Мечка“ махала въ Русе и много окрайнини или групи отъ кѫщи въ Сливенъ, Стара-Загора, Харманли, Ихтиманъ, Неврокопъ, Севлиево, a вѣроятно и въ не малко други градове. [158] Българитѣ въ доста градове вече станали

 

161

 

 

мнозинство, a негде се изравнили по брой съ турцитѣ.

 

Сега българскиятъ градски съставъ се подѣлялъ ясно на две разслойки : стари граждани и пришелци. Първата разслойка се състояла отъ бедни или срѣдно-заможни българи, водени отъ чорбаджии, търговци, протомайстори и богати ханджии, които се гърчеели, мѣсили турски и гръцки думи въ речьта си и поддържали приятелство съ владиката и турскитѣ власти. Тия първенци били собственици на двукатни домове въ центъра на града, обличали се въ богата левантинско-гражданска носия и култивирали въ семействата си гръцкото битово влияние, моди и вкусъ. Тѣ се движели съ осанката на властни и изпълнени съ голѣмо достоинство граждани, стѫпвали важно, говорѣли съ тежесть, гледали извисоко простолюдието и особено пришелцитѣ. Последнитѣ наричали презрително „хориати“, което значи селендури, „торлаци“ и „дебели глави“, и особено избѣгвали да иматъ съ тѣхъ земане-даване или роднински връзки. Втората разслойка образували новитѣ „граждани“. Тѣхниятъ битъ запазилъ своя чисто селски характеръ, защото и въ новитѣ си живелища се занимавали повече съ земедѣлие и скотовъдство, дори били организувани въ „чифчийски“ или „орачски“ еснафи. Носията имъ не била гражданска, тѣ продължавали да си ходятъ съ потури, пояси и калпаци, не се отказвали отъ древнитѣ „перчеми“, „косичници“ или „чембази“, говорѣли своя прастаръ езикъ и пазѣли обичаитѣ на селския домъ.

 

Новоселцитѣ изпитвали недовѣрие къмъ градския „патрициатъ“, като отъ своя страна сѫщо се дѣлѣли отъ него ; много често между дветѣ български групи възниквали неприязни и борби. За приселцитѣ думата „гръкъ“, съ която прекоросвали гражданитѣ отъ центъра, станала синонимъ на истински гражданинъ,

 

162

 

 

но сѫщевременно и позорно прозвище, излъхващо враждебна чуждота. [159]

 

Гръцкото битово и културно влияние било безсилно да претопи тия яки селски глави, защото тѣ се струпали въ града току-речи наведнажъ, броели хиляди и живѣели сдушено, въ отдѣлни квартали. Това влияние действувало, но по-рано и то много бавно, въ течение на вѣкове, върху единицитѣ или десеткитѣ българи, които се преселвали въ града като въ чужда срѣда, всрѣдъ която тѣ били духовно малцинство. Докато новитѣ граждани отъ началото на XIX вѣкъ съставяли своя собствена срѣда.

 

Битовитѣ особености въ тѣхния животъ сѫ признакъ и на съвсемъ особено умонастроение, рѫководено отъ дълбоко внедрения въ селското сърдце консерватизъмъ, недовѣрие къмъ всичко ново, чуждо и изкуствено насаждано чрезъ доводитѣ на разума. Хилядолѣтниятъ навикъ, просмуканъ въ кръвьта и дори излѣнъ въ формитѣ на мислитѣ и рефлекситѣ, създавалъ y селянина безотчетна привързаность къмъ старината, къмъ „своето“, къмъ онова, що сѫ го научили да цени или върши бащи и дѣди. Ето защо заедно съ всички вѣковни селски пенати пришелцитѣ донесли въ града и своята религиозна, езикова и книжовна традиция. Видѣхме въ първата часть, че последната е била твърде широко разпространена, опазена и поддържана по селата. Нейното появяване въ града заедно съ цѣлия духовенъ имотъ на селянина е явление твърде естествено. Но то означава преселване и на църковно-славянската келия. Тя, разбира се, никога не е липсвала въ града. Ала сега, заедно съ бързото увеличаване броя на българитѣ въ градоветѣ отъ края на XVIII вѣкъ нататъкъ, започватъ да никнатъ като потулени гѫби изъ махалитѣ, дюкянитѣ, работилницитѣ, частнитѣ домове и църквитѣ по десетки

 

163

 

 

келии едновременно въ всѣки по-значителенъ градъ. Нѣма мѣстна история, въ която да не е отбелязано това ново и важно по своитѣ културно-исторически последици явление. То не е нѣкакво следствие отъ възраждането на българското учебно дѣло подъ гръцко или западно влияние : — тукъ става дума за истинско „преселване" на селската келия въ града, гдето тя продължава да живѣе самостойно, покрай голѣмитѣ училища, които се явяватъ по-късно. Още по-здраво е закрепена келията изъ селата — тамъ тя благополучно доживява Освобождението. [160] Дори нѣщо повече — успѣва да наложи програмата си на реформираното априловско училище. Чрезъ келията селскиятъ традиционализъмъ крепѣлъ съ удивително упорство своето културно достояние и се задоволявалъ съ него. A това е ново доказателство, че мнозинството отъ гражданитѣ запазвали своя религиозенъ и църковно-славянски, т. е. срѣдновѣковенъ, свѣтогледъ и духовни нужди. Въ градскитѣ келии израствали младитѣ поколѣния на новитѣ граждани, които се учели само да „попрочитатъ и позаписватъ“, колкото било нуждно на бѫдещия занаятчия безъ особени образователни интереси. [161]

 

Съ особена внезапность и яснота ни се разкрива описваното явление въ Силистра. Следъ руско-турската война отъ 1829 г. градътъ е билъ окупиранъ отъ рускитѣ войски въ продължение на нѣколко години (1829—1836 г.) като гаранция за изпълнение на мирния договоръ. Презъ този периодъ тамъ се стекли, привлѣчени отъ свободата, голѣмъ брой български семейства отъ близки и далечни добруджански села. Селището не могло да ги побере, та часть отъ тѣхъ съ позволението на руския комендантъ си построили нова махала извънъ укрепленията, наречена „Волната". Въ Силистра гърчеещитѣ се чорбаджии поддържали

 

164

 

 

гръцки учитель. Но „волненци“ упорито не пращали децата си при него. Тѣ били дошли отъ мѣста, гдето църковно-славянската писменость се пастрѣла трайно отъ вѣкове и не искали да знаятъ за никакво гръцко четмо и писмо. И като не могли да изгонятъ гърка, решили да си отворятъ своя българска келия въ махалата. Начинанието било подпомогнато отъ единъ тѣхенъ богатъ съмахленецъ преселникъ, който далъ стаи въ кѫщата си за помѣщение на келията. Последната бързо се развила въ голѣмо българско училище. [161а]

 

Друго изявяване на този селски традиционализъмъ е слабата способность и острото нежелание да се учи чуждъ езикъ, — даже омразата къмъ него. Примѣръ за отношението на селянина къмъ гръцкия езикъ можемъ да намѣримъ въ споменитѣ на охридско—пловдивския митрополитъ Натанаилъ, който се родилъ и отрастналъ до юношество въ скопското село Кучевища и училъ изъ ближнитѣ монастири. Около 1825 г., когато бѫдещиятъ архиерей тръгналъ като момче на даскалъ, неговиятъ чичо Стайко, сѫщо селянинъ, заканително му напомнялъ:

 

„Дѣте! да не се учишъ на тоя гръцкий цигaнски (к. н.) езикъ, защото ке ти отсѣчу язичето“.

 

Изглежда, че влиянието на чичо Стайко не се е изчерпвало само съ заканитѣ, защото момчето наистина всмукало несъзнателна омраза къмъ гръцкия : следъ година-две, когато то било изпратено за по-голѣма наука при известенъ даскалъ въ Самоковъ, трѣбвало дълго да го увещаватъ и най-сетне да го насилятъ съ бой да разгърне гръцкия букваръ. [162] Това сѫ пѫтищата на вѣковното традиционалистично възпитание, възъ чиито основи лежи и ядното презрение на отца Паисия къмъ ония българи, които се „влачели“ по чуждъ езикъ — той ги нарича „отцерyгaтели“. [163] Изпълненитѣ съ сѫщото настроение нови граждани сега

 

165

 

 

изведнажъ се озовали лице срещу лице съ гръцкия езикъ въ нѣкои градове, гдето имало „елиногречески“ училища и се извършвала гръцка богослужба. Но докато гръцкиятъ езикъ въ училището могълъ да се заобиколи, като не се пращатъ децата тамъ, гръцкиятъ въ църквата билъ неизбѣженъ. Поради своето сърдечно и дълбоко благочестие бившитѣ селяни присѫтствували винаги на богослужбитѣ, ала не ги разбирали и не се задоволявали религиозно. Ето, прочее, още една причина за сгѫстяването на противогръцкото настроение y новогражданитѣ.

 

Освенъ това въ началото на XIX вѣкъ излиза на лице най-значителната социална разединителна сила, която започва да движи народностната борба. Току-що установенитѣ въ града българи били сѫщитѣ тѣзи люде, които въ битностьта си на селяни изпитали най-тежко на плещитѣ си фискалния бичъ на фенерската патриаршия, обиритѣ и своеволията на нейнитѣ владици по селата. Тия именно люде внесли въ градоветѣ закостенѣлата вече отъ времето ненависть къмъ гърка и неговитѣ църковно-данъчни установления. Затова въ скоро настѫпилитѣ народностни борби срещу гърцизма най-дейно участие взематъ и най-бурно се проявяватъ въ протестни сборища, стълкновения и битки за църкви и училища тъкмо полупогражданенитѣ отъ крайнитѣ махали и занаятчиитѣ, които сѫщевременно и най-слабо се поддавали на гръцкото културно влияние. Това сѫ напримѣръ „гражданитѣ“ отъ пазарджишката селска махала „Чиксалънъ“, „чифчиитѣ“, „градинаритѣ“, младитѣ занаятчии, абаджийскитѣ калфи и чираци отъ „Каршияка“ и „Мараша“ въ Пловдивъ. Ето и бодриятъ споменъ на единъ карловски терзия, който въ своеобразенъ паметенъ актъ, прикѫтанъ въ карловската му „магаза“ при построяването ѝ (1862), разказва за младежкитѣ си приключения въ Пловдивъ заедно

 

166

 

 

съ каршиякалиитѣ въ борбитѣ за отнемане на църквата Св. Богородица отъ гръцки рѫце :

 

„ ... Да прикажемъ и нѣщо за народны работы... Грьцкыты Владици ся пѫдятъ непрестанно отъ Блъгарети отъ Епархыите Блъгарскы, народностьта ся дири. Въ Пловдивъ ся отърва наскоро св. Богородица цѣрквата отъ Грьцыты които пеахѫ Грьцкы, и ся въведе отъ Блъгареты Бльгарославянскый езикъ да ся пѣе... Въ Пловдивъ момчета... които ся бихме съ Грьцыты съ рѫце, и дрьвы, свещныцы и прочее кому каквото дойдеше въ рѫце, біеше Грька по главата... и азъ ся силяхъ да пѣя, и идеше Грькъ да мя удари, че го ударихъ презъ раката съ ножъ; Георгій Хад. Димитріевъ (сѫщо карловецъ) удари Немцоглу Христаки (гъркоманинъ) съ шямаръ нѣколко пѫты. A каршіакалыты (к. н.) като биха едного Грька много, Грькатъ примрѣ и ся изхврьле отъ церквата вѫнка отъ Блѫгареты, които го изнесоха вѫнъ да не умрѣ убитъ въ церковата, и най-послѣ грька слѣдъ 2 години умира, като премина тыя години на одръ си лѣжащъ. Коіто Блъгаре бѣха ся погрьчили, днѣсъ единъ по единъ ся Блъгарятъ. . ."

 

Другъ очевидецъ на битката въ пловдивската църква Св. Богородица съ задоволство споменава за участието на „храбритѣ (к. н.) българи орачи и градинари, дошли отъ пловдивскитѣ предградия“. [163a]

 

Безъ съмнение при една обществена или по-право народностна борба, възникнала на битова и най-вече на стопанска почва, омразата спрямо експлоататора ще бѫде най-голѣмата двигателна сила. A реакцията отъ българска страна се засилва още повече презъ първата половина на XIX вѣкъ, тъй като невежественитѣ представители на патриаршията, бидейки далечъ отъ нѣкакъвъ сериозенъ и разуменъ планъ за денационализация на българския народъ, продължавали да дразнятъ съвсемъ безогледно

 

167

 

 

последния съ хищничеството си. Поради тази наивна и дори малко комична увѣреность въ неговата безропотность Фенеръ самъ подкопава и проваля позициитѣ си изъ българскитѣ земи. [164]

 

И така, въ единъ кратъкъ периодъ, приблизително отъ 1790 до 1830 година, се извършватъ следнитѣ бързи демографски и културни промѣни въ градоветѣ: Първо, селячеството ги побългарява до голѣма степень по етнически съставъ и езикъ, като сѫщевременно ги и рустифицира; то става отъ друга страна мнозинство по отношение на коренното българско гражданство и внася тамъ своя традиционалистиченъ духовенъ свѣтъ — келията съ църковно-славянската книга и писмо, силната привързаность къмъ простия стариненъ битъ, неподатливостьта на бързо културно претопяване и най-важното — неизтрѣбимата омраза къмъ гръцкия църковенъ, просвѣтенъ, фискаленъ и градско-битовъ режимъ. Въ продължение на тѣзи 30—40 години общественитѣ съотношения се измѣнятъ въ полза на българитѣ. Градътъ е овладѣнъ отъ една враждебна на гръцкото влияние стихия. Повечето отъ основнитѣ моменти, тласкащи къмъ духовно и обществено сблъскване между българи и гърци, които моменти сѫ липсвали въ града презъ по-раншнитѣ вѣкове, тамъ сега сѫ вече на лице.

 

168

 

 

 

2. Обществено организуване

 

Новитѣ преселници не останали завинаги въ своето напълно рустикално състояние изъ покрайнинитѣ на града. Младитѣ поколѣния, които израствали тукъ, навлизали въ занаятитѣ, минавали презъ всички степени на подготовката и бързо увеличавали броя на българитѣ — еснафлии. Тъй повечето отъ еснафскитѣ организации се побългаряватъ по съставъ и управление. Турскиятъ и гръцкиятъ елементъ начеватъ да отстѫпватъ отъ рѫководнитѣ мѣста въ стопанския животъ. Българскиятъ занаятчийски цехъ, състоящъ се предимно отъ повърхностно погражданени селяни, все по-ясно изпъква като организувана стопанска сила, която упражнява известна власть и играе обществена роля. Той притежава свои спестявания и капитали; последнитѣ се използуватъ за професионална самопомощь или за обществени мѣроприятия като: строежъ на църкви, училища, чешми и мостове; редомъ съ това държавата признава нѣкои публично-правни служби на еснафа. Почти въ всѣки градъ рѫководствата на отдѣлнитѣ занаяти излѫчватъ едно управително тѣло, подобно на община, училищно и църковно настоятелство едновременно. Тъй създадениятъ „градски съветъ“ разхвърля и събира данъци, внася ги въ държавната каса, порѫчителствува за закъснѣли длъжници, действува предъ властитѣ при различни случаи, грижи се за църквитѣ и училищата,

 

169

 

 

уславя свещеници и учители, поддържа ги съ собствени срѣдства и пр.

 

Въ своята занаятчийска срѣда новиятъ гражданинъ не се чувствува вече тъй безпомощенъ, както на село (гдето и последниятъ въорѫженъ турчинъ могълъ да го изнуди, когато си щѣлъ), защото сега задъ гърба му стои силата на еснафа — и той става по-самоувѣренъ. [165] Въ този моментъ за първи пѫть следъ нѣколковѣковно робство и почти пълна народностна дезорганизация израства организувана обществена сила съ български гледища л интереси, които се отстояватъ.

 

Новото гражданство броело въ своята срѣда и мнозина богати и енергични българи, успѣли чрезъ своитѣ капитали и способности да заематъ челно мѣсто въ обществената иерархия на града. Но понеже тѣ идвали като зрѣли мѫже съ оформенъ характеръ и свѣтогледъ отъ селото или отъ патриархалната, почти селска срѣда на покрайнинитѣ, гръцкото и турското влияние не било въ сила да ги промѣни. Тия чорбаджии съ българско съзнание не изпитвали нужда да се приспособятъ къмъ „патрицийската“ срѣда, не само защото домашното имъ възпитание се противѣло на това, но и защото били богати и независими. Такива забележителни първенци като Чалъковци въ Пловдивъ, Тошкови въ Враца, Шишманоглу въ Видинъ, х. Трайко въ Скопие и много други си останали близки по духъ на своитѣ сънародници, разбирали тѣхнитѣ нужди и имъ помагали предъ властитѣ. A когато еснафитѣ окрепватъ и добиватъ обществена сила въ града, мнозина отъ чорбаджиитѣ минаватъ на тѣхна страна, защото разбиратъ, че като водачи или представители на едно заможно, многобройно и влиятелно съсловие значението имъ ще порастне още повече.

 

Ценностьта на дветѣ нови обществени категории,

 

170

 

 

еснафи и чорбаджии, далечъ не се изчерпва само съ резултатитѣ отъ собствената имъ организуваность. Тѣ иматъ и други прояви, които ги превръщатъ въ първостепененъ исторически факторъ. Докато до последнитѣ години на XVIII вѣкъ българското селячество е откѫснато отъ града и отъ трайния допиръ съ властьта, поради чуждотата на влиятелната градска срѣда спрямо неговитѣ нужди, въ началото на XIX столѣтие положението се измѣня сѫществено. Гъркоманитѣ и открито турски настроенитѣ чорбаджии, които никакъ или съвсемъ рѣдко, въ единични случаи, се застѫпвали за интереситѣ на селото предъ владиката или аянина, сега не сѫ единственъ факторъ. Тукъ боравятъ вече и новитѣ първенци и занаятчии отъ селски произходъ, съ роднини и дори нераздѣлени още имоти на село. Поради ежедневното пазаруване въ града и тѣсното общуване между близкоселци и еснафлии, занаятчийството станало организаторъ и рѫководитель на селото. Занаятчията проявявалъ интересъ къмъ селскитѣ нужди и неволи и дори имъ съчувствувалъ, защото не преди много години самъ ги е изпитвалъ. A селяцитѣ отъ своя страна имали довѣрие и лесенъ достѫпъ y еснафлията: той билъ свой човѣкъ както по произходъ, тъй и по умонастроение, битъ и езикъ. По тоя пѫть селото бива въвлѣчено въ обществената орбита на занаятчийския градъ: то получава стоки на кредитъ отъ еснафлиитѣ, a освенъ това разяснение по заплетени „царски работи“, съветва се за устройството на църквата и училището, приема препорѫчани и намѣрени отъ еснафа учители, довѣрява на градскитѣ еснафи провѣрки за размѣра на данъцитѣ, изнася чрезъ тѣхъ своитѣ тѫжби предъ властьта и пр. и пр. Взаимнитѣ връзки добиватъ дори формаленъ изразъ : повечето градски занаятчийски съвети, които управлявали

 

171

 

 

въ качеството на общински настоятелства, се считали едновременно и за представители на своята кааза (околия), дори имали съответенъ печатъ. [166]

 

Ето какъ се заражда друга нова обществена реалность — спояването на българското село съ българския градъ въ едно колективно духовно цѣло съ свой водачески елементъ.

 

Сплотенитѣ български еснафи и ориентиранитѣ къмъ тѣхъ чорбаджии иматъ друга голѣма историческа заслуга. Презъ XVII и XVIII вѣкѣ достѫпътъ както до мѣстнитѣ власти изъ градоветѣ, тъй и до централното правителство въ Цариградъ е билъ почти напълно заслоненъ отъ силното влияние на виднитѣ турци, на гърчеещитѣ се богати българи, a сѫщо тъй отъ фанариотското църковно управление и малцинството инородни търговци. Тѣзи люде немарѣли за интереситѣ на селяка и били доволни нли безучастни, когато той не могълъ да наложи зачитането на онзи правенъ режимъ, който го закрилялъ отъ стопански, фискални и граждански покушения върху достоянието му. Не по-иначе били настроени и самитѣ турски власти, чиито представители извличали различни изгоди отъ безправното състояние на населението. A правителството отъ своя страна признавало само рая или румъ-миллети, представяна отъ фенерската патриаршия, та затова сериозно внимание се обръщало само на застѫпничеството на последната. Ала то се издействувало много рѣдко и винаги срещу грамадни възнаграждения. Тъй че селското население почти не получавало удовлетворение на своитѣ молби, искове или протести, въпрѣки благитѣ намѣрения и велеречивитѣ заповѣди, които излизали отъ султанскитѣ канцеларии; многажди мѣстнитѣ турски чиновници насмѣшливо отбивали раята съ думитѣ, че цариградскитѣ

 

172

 

 

буюрултии и фермани имали сила само въ Цариградъ или най-много до Одринъ. [167]

 

Въ началото на XIX вѣкъ съотношението на силитѣ въ града е вече друго. Изведнажъ изплува на обществената повърхность единъ новъ народъ — българитѣ: селячеството чрезъ стопанското влияние и мощь на еснафитѣ и новитѣ чорбаджии, свързани съ него битово и обществено, влиза въ прѣкъ и постояненъ досегъ съ мѣстната администрация и самото правителство. Това организувано българско тѣло се явява вече предъ Портата да защищава и налага общонародни български интереси, често несъвпадащи съ интереситѣ на мѣстнитѣ турци, на върховната власть или на гръцката църква. То е мощно съ паричнитѣ си срѣдства, може да води дълги и скѫпо струващи процеси, да поддържа съ години свои представители въ Цариградъ, които да действуватъ предъ различнитѣ учреждения. Борбата съ него е трудна и всѣки гръцки владика или турски чиновникъ е чувствувалъ това (особено турскитѣ чиновници, чието благосъстояние до голѣма степень зависѣло отъ консумативния кредитъ, заемитѣ, подаръцитѣ и другитѣ дребни облаги, придобивани чрезъ приятелството и добритѣ отношения съ българскитѣ занаятчии, търговци и чорбаджии).

 

Организуването на българското село и града чрезъ еснафитѣ и влизането имъ въ прѣка връзка съ властьта е последниятъ градивенъ елементъ въ общото натрупване на условията, благоприятни за избухване на народностната борба, за успѣшното ѝ повеждане и завършване. Отъ тукъ нататъкъ е вече ясно, защо и какъ се разразява внезапната враждебность между две народностни и духовни стихии. Това става, следъ като първото младо поколѣние на новитѣ граждани е минало презъ градската

 

173

 

 

келия и чиракуването, следъ като е обсебило занаятитѣ, когато еснафитѣ се оформятъ като български занаятчийски организации съ членове, чието мнозинство е отъ селски произходъ,—a именно, десетилѣтието между 20-тѣ и 30-тѣ години на XIX вѣкъ; тогава започватъ и първитѣ сблъсквания.

 

Доколко новото време, което настѫпва, се отличава по съотношение на народностнитѣ и социални сили отъ XVII и XVIII вѣкъ и доколко организационниятъ и демографскиятъ моментъ иматъ значение за народностното самоутвърждение, можемъ да си представимъ чрезъ два-три примѣра. Егуменътъ на Марковия монастиръ Св. Димитъръ въ Скопско презъ 1799 г. се оплаква безпомощно, че скопскиятъ митрополитъ Антимъ (гръкъ) заграбилъ доходитѣ отъ монастирскитѣ имоти и обложилъ дотолкова тежко самата обитель, щото монахътъ преживявалъ въ крайна нищета. [168] Но въ началото ва XIX вѣкъ силата вече не е тъй решително на страната на скопскитѣ владици. Отъ 1829 до 1833 години четирима подредъ отъ тѣхъ се опитвали да посегнатъ върху имотитѣ и доходитѣ на Кучевишкия монастиръ Св. Архангелъ, пакъ въ Скопско. Ала мѣстнитѣ селски първенци съ помощьта на гражданитѣ отъ Скопие и влиятелния чорбаджия х. Трайко упорито защищавали стопанската независимость на обительта и успѣли да смѣнятъ нѣкои отъ тия владици. Когато последниятъ отъ тѣхъ дръзналъ да дойде лично въ монастира, за да встѫпи въ владение на доходитѣ, селскитѣ първенци имали съ него следния разговоръ, който показва, доколко е нарастнала тѣхната самоувѣреность поради възможностьта да дадатъ организиранъ отпоръ.

 

            „Господине, му рекли тѣ, ние на владицитѣ сме давали всичко, споредъ какъ е било опредѣлено, на тебе и ще наддадеме, но да ни се не мѣшишъ на монастирчето... Ви казваме, за това

 

174

 

 

монастирче четири владици за четири години се изпѫдиха отъ Скопие. Ако имате и Вие намѣрение да се закачите съ монастира, то Ви казваме открито, сега отъ тука да се качишъ на коня, на да отидешъ право въ Стамболъ, отъ кѫде сте дошли“.

 

На това владиката отговори :

            „Знайте, и азъ съмъ българинъ, мойта майка е българка, азъ искамъ съ васъ да живѣя".

Съ това се свърши вече разправията за монастира и Гаврилъ остана скопски владика до смъртьта си“. [169]

 

Търново въ продължение на двадесеть години отъ началото на XIX вѣкъ е крепость на гръцката хетерия и на гърцизма. П. Кисимовъ въ споменитѣ си дори отива още по-далече, като твърди, че презъ онова време изъ Търново нѣмало човѣкъ, който да пише на български. Макаръ и пресилено, това твърдение, подкрепено отъ неяснитѣ младежки спомени на Кисимова, показва, доколко политическото влияние на гърцитѣ е отговаряло и на едно просвѣтно такова. И все пакъ само четири години следъ гръцката завѣра, къмъ 1825 г., градскитѣ еснaфи, една нова сила, която вече се надига, задружно издействуватъ, въпрѣки нежеланието на митрополията, да се установи за първи пѫть въ града, като издържанъ отъ общината учитель, проповѣдникътъ отецъ Зотикъ, обновитель на Преображенския монастиръ. Монахътъ неочаквано бързо придобилъ голѣма популярность и съ това си навлѣкълъ омразата на Илариона Търновски. Занаятчиитѣ бранили мѫжки своя любимъ даскалъ въ продължение на две години, но накрай не могли да преодолѣятъ напора на владиката, най-вече защото о. Зотикъ билъ подчиненъ нему като духовно лице. Съ съжаление за загубата и тайни закани къмъ владишкия конакъ тѣ го пустнали да се оттегли въ Преображенската обитель. Този епизодъ тласналъ още по-високо

 

175

 

 

вълната на общото негодувание, която малко по-късно съборила Илариона отъ търновския митрополитски престолъ. [169а]

 

Сѫщо тъй красноречиво говори за промѣната въ съотношението на социалнитѣ сили, за мощнитѣ връзки между селото и града и за активностьта на селячеството фактътъ, дето още въ първитѣ години на църковно-народностната борба стотици села подписватъ и подпечатватъ общи протести срещу злоупотрѣбитѣ на гръцкитѣ владици и дето селяни въ хилядни тълпи, начело съ своитѣ старейшини и чорбаджии, идватъ въ митрополитскитѣ градове, за да демонстриратъ бурно предъ владишкия конакъ и турскитѣ управителни мѣста. [170]

 

Отъ този социаленъ (но не хронологически) моментъ нататъкъ настѫпва вѣкътъ на масовитѣ всенародни действия, — сѫщевременно вѣкъ на водаческитѣ личности съ силно обществено влияние, за които презъ XVII и XVIII столѣтие нѣмаше срѣда за действие. Но това е вече истинското българско възраждане — предѣлъ на нашето изследване.

 


 

 

139. Вж. Гандевъ : Ранно възраждане 4—6 и забел 2—13, гдето е посочена по-важната литература по въпроса ; Миховъ Дръ Н : Населението на Турция и България презъ XVIII и XIX вѣкъ. Библиографско-статистични изследвания. Томъ I, IV (София 1915—1935); вж. особено и автори като — Bеajоur F de : Voyage militaire dans l’Empire Othoman ou description de ses frontières etc. etc. Tome I (Paris 1829) 196, 197, 204, 207, 217, 219, 220, 225, 239, 244, 443, 447, 454, 457, 462 и 465, гдето авторътъ казва:

 

„La population y est presque toute concentrée dans les villes: се sont les Turks, qui les habitent, et les Bulgares ... sont dispersés dans les campagnes“;

 

277

 

 

Тепловъ В: Матеріалы для статистики Болгаріи, Ѳракіи и Македоніи съ приложеніенъ карты распредѣленія народонаселенія по вѣроизповѣданіямъ. (С-Петербургъ 1877), вж даннитѣ по отдѣлни санджаци, каази и градове; Пантелић Др Д: Војно-географски описи Србије пред Кочину крајну од 1783 и 1784 г = Споменик LXXXII, други разред 64 (1936) — съдържа описания и статистически сведения зa българскитѣ крайдунавски и македонски градове отъ австрийски офицери разузнаватели; Богданъ П: Описание на България 177, 182—5 и сѫ — тамъ сѫ дадени богати сведения за числения и народностенъ съставъ на градоветѣ ни къмъ срѣдата на XVII в., но числата сѫ извънредно високи, тѣ сѫ изразъ на субективни впечатления, което авторътъ самъ признава — „не се осмѣлихме да питаме турцитѣ, a само направихме смѣтка така на око“ (с 183); числовитѣ данни на Богданъ могатъ да ни послужатъ само за грубо опредѣляне на съотношението между турци и българи въ градоветѣ, но не и за установяване абсолютния брой на жителитѣ имъ; вж. сѫщо критиката на Богдановитѣ числа y Иширковъ А: Градъ София презъ XVII в 38, 45; за населението въ отдѣлни градове като София и Севлиево вж. Иширковъ: цс; Ганевъ Н: Страници отъ историята на градъ Севлиево I (В.-Търново 1925) 12

 

140. Кондика на пловдивския абаджийски еснафъ. Издали Дръ М Апостолидисъ и Дръ Ал К Пѣевъ I-III (София 1928—1932)

 

141. Кондики на кафтанджийския, механджийския, абаджийския и единъ неопредѣлимъ отъ съдържанието на тевтера еснафъ, датиращи отъ срѣдата

 

278

 

 

на XVIII в до 1858 г., въ музея при Пазарджишкото читалище. Безъ инв № №

 

142. Богданъ: Описание на България 189

 

143. Снѣгаровъ: Стариятъ търновски църковенъ кодексъ. Документи I-II = ГСУ бф XI (1933—1934) 60 сл, XII (1934-1935) 48 сл; Снѣгаровъ : Стариятъ търновски църковенъ кодексъ = Сборн въ честь на Л Милетичъ ... (София 1933) 521 ; срв Чилевъ П: Старата кондика на Търновската митрополия = СпБАН III (1914) 149-162

 

144. Богданъ: цс 182—183. Разбира се, броятъ на евреитѣ е недопустимо голѣмъ, вж Иширковъ : София презъ XVII вѣкъ 38

 

145. Ихчиевъ : Материали за историята ни подъ турско робство = ИИД I (1905) 61

 

146. Иширковъ: цс 57—62

 

146а. Cousinéry: цс 1 162

 

147. Иширковъ: ц с 41

 

148. Срв пакъ тамъ 40

 

149. Вж. Гандевъ: Къмъ изучването на „чумавитѣ времена“ = ИИД XVI—XVII (1939) 79—83; Дуйчевъ Ив: Софийската католишка архиепископия презъ XVII вѣкъ 95—97; Данаиловъ Г Т : Изследвания върху демографията на България (София 1930) = СБАН XXIV (1930) 9, 353, 412, 421—422; Милетичъ Л: Старото българско население на северо-източна България, 3—4, 10 сл, 14; Cousinéry: Voyage dans la Macédoine II 55;

 

279

 

 

Thornton Th: Etat actuel de la Turquie, de la Moldavie et de la Valachie ... Trad. de l’anglais par M de S**** (Paris 1812) II 337—349, гдето подробно се описватъ чумнитѣ опустошения въ турската империя и реакцията при тѣхъ на турци отъ една страна и християни и европейци отъ друга. Thornton е живѣлъ 14 години къмъ края на XVIII в. въ Цариградъ и е посещавалъ често крайбрѣжнитѣ области на Черно, Адриатическо и Бѣло море. Сѫщиятъ цитира и автори, които сѫ наблюдавали чумни епидемии въ Турция преди него. Не по-малко обстоятелно излага наблюденията си върху сѫщото явление и Olivier G A : Voyage dans l’Empire Othoman ... (Paris 1798) I 243—266; вж сѫщо Boué A: La Turquie d’Europe (Paris 1840) III 560 сл

 

150. Данаиловъ: цс пакъ тамъ

 

151. Вж. Иширковъ А: Населението на градъ Ловечъ = Ло Ло II (1930) 125; Ивaновъ А: Чърти изъ живота и записки на ... (Пловдивъ 1896) 5 сѫ (за Стара-Загора); Батаклиевъ Ик Градъ Татар-Пазарджик (София 1923) 113; за сѫщия градъ — Захариевъ Ст: Описаніе... 43; за други градове и села, неспоменати въ текста, вж. Boué A : La Turquie d’Europe III 560 сѫ (Севлиево) : Табаковъ С: Опитъ за история на градъ Сливенъ I 477; Културна история на с. Крамолинъ. Събрали и наредили Д Недѣлчевъ и Ст Андреевъ... (Габрово 1938) 4 сл; Гандевъ Хр: Къмъ изучването на „чумавитѣ времена“ = ИИД XVI—XVII (1939) 80

 

152. Вж. Иширковъ А: Градъ София презъ XVII вѣкъ 40, 41

 

280

 

 

153. Вж. Ихчиевъ A: Материали за историята ни подъ турско робство (София 1907) 36; Пантелић Др Д: Војно-географски описи Србије пред Кочину Крајну од 1783 и 1784 год, 43; Ивић Др A : По Бугарској пре сто година = СБАН XXXI (1937) 10-11

 

154. Ивановъ Й: Северна Македония. Исторически издирвания 294—5 и passim

 

155. Дветѣ кондики се съхраняватъ въ музейната сбирка при Карловското читалище. Първата носи катал № 452 ; a втората № 457 ; вж текста на първата, издаденъ тукъ въ забел 3 подъ музейна сбирка на Карловското читалище, a

 

156. Кондика на пловдив абаджийски еснафъ кн III; Моравеновъ К Д: Памятникъ за Пловдивско-то христіянско населеше ... 1869. Изд Дръ Ал Пѣевъ (Пловдивъ 1929) passim

 

157. Beaujour F: Voyage militaire dans l’Empire Othoman... I 225

 

158. За Казанлъкъ — Дочевъ Г и свещ П Теневъ: Изъ миналото на църквата „Успение на пресв Богородица“ въ свръзка съ църковното минало на гр Казанлъкъ по случай сто (1834—1934) години на църквата (Казанлъкъ 1934) 6;

за Русе — Обретеновъ Н: Спомени за българскитѣ възстания (София 1942) 26;

за Ихтиманъ — Иречекъ К: Княжество България II 112;

за Плѣвенъ — Трифоновъ Ю: История на града Плѣвенъ... 88—90, 94—95,100—101;

за Карнобатъ — Нейчевъ Дръ Ал: Карнобатъ въ миналото... (София 1938) 29—30; Въ пантеона на Карнобатъ. Животописни статии и бележки подъ ред на Ив Карановски (София 1939) 29, 33;

 

281

 

 

за Стара-Загора — Илковъ Д: Приносъ къмъ историята на градъ Стара-Загора (Пловдивъ 1908) 32; Ивановъ А: Чърти изъ живота на Атанасъ Ивановъ и записки 9—10;

за Сливенъ — Табаковъ Дръ С: Опитъ за история на гр Сливенъ I 481; Арнаудовъ М: Селимински 28, 29, 30;

за Пазарджикъ — Батаклиеръ Ив: Град Татар-Пазарджик 112—113;

за Самоковъ — Семерджиевъ Хр: Самоковъ 113;

за Харманли — Сакарски М Д: Стогодишнина на църквата Св. Атанасий въ градъ Харманлий (София 1935) 24—25;

за Неврокопъ — [Кънчовъ В]: Пѫтуване въ долинитѣ на Струма, Места и Брѣгалница I = СбНУ XII (1895) 212;

за Пловдивъ — Моравеновъ: Памятникъ за Пловдивско-то христіянско населеніе passim; сведения за квартала Каршияка въ Пловдивъ черпимъ и отъ лични издирвания и разпити на стари мѣстни жители; за квартала „Марашъ бахчованларѫ“ вж. една молба на жителитѣ му отъ 22 I 1874 г., съхранявана въ рѫкописния отдѣлъ на Пловдивската народ библиотека подъ инв № 141 ;

За Търново — Кисимовъ П: Исторически работи I (Пловдивъ 1898) 21, 28;

за Севлиево — Ганевъ Н: Страници отъ историята на градъ Севлиево I 10, 12, 18—19.

За подсилването на българския етнически съставъ въ Силистра допринесло твърде много завземането на града отъ руситѣ презъ 1829 год. и държането му отъ тѣхъ до 1836 год. Новиятъ режимъ привлѣкълъ тамъ голѣмъ брой български семейства отъ вѫтрешностьта на Добруджа и българското Подунавие. Приселцитѣ се натрупали въ толкова голѣмъ брой, че рускиятъ комендантъ, поселвайки известна часть отъ тѣхъ

 

282

 

 

въ празднитѣ кѫщи на избѣгалитѣ турци, се видѣлъ принуденъ да имъ размѣри още и пуста земя за постройки на изтокъ отъ укрепения градъ. Тукъ бързо възникнала махала отъ 150—200 нови кѫщи, наречена отъ руситѣ „Вольное мѣсто“. Българитѣ измѣнили името въ „Волната“. Следъ оттеглянето на руситѣ много български семейства ги последвали въ Русия. Сега останалитѣ пришелци, които до тогава заемали въ града турски кѫщи, освободили последнитѣ, защото стопанитѣ имъ се възвръщали, и се прехвърлили въ празднитѣ домове на „Волната“, гдето останали завинаги. Тѣзи сведения ни дава Маринополски Н: Силистренски Алманахъ за 1899 г. съ историческо и любопитно съдържание (Силистра 1898) 48 —49.

Бѣгли споменавания за този демографски процесъ вж y Златарски В Н: Нова политическа и социална история на България 142; Гандевъ: Ранно възраждане 77—80; Не безъ значение е билъ по онова време и притокътъ на македонско население въ градоветѣ на Северна и Южна България, — вж за това Ярановъ Д: Преселническо движение на българи отъ Македония и Албания къмъ източнитѣ български земи презъ XV до XIX в = Макед Прегл XII-2, 3 (1932) 63-118

 

159. Вж. посоченитѣ въ заб 158 мѣста ; сѫщо Обретеновъ Н: Спомени за българскитѣ възстания 25—27; Гандевъ: Ранно възраждане 77—78; Кисимовъ: Исторически работи I 9

 

160. Вж. Гандевъ: цс 21 и заб 32

 

161. Пакъ тамъ 21

 

283

 

 

161а. Маринополски Н: Силистренски Алманахъ за 1899 г 48—49

 

162. Натанаилъ Охридско-Пловдивски : Жизнеописание = СбНУ XXV (1909) 8

 

163. Ивановъ Й : Исторія славѣноболгарская

 

163а. За „чиксалънци“ вж Батаклиевъ Ив: Град Татар-Пазарджик 181, 238—9; Рѫкописниятъ възпоменателенъ актъ на Иванъ Христевъ Фурнаджюглу и синъ му Петъръ Ивановъ (участникъ въ пловдивскитѣ събития), се съхранява въ Карловския читалищенъ музей подъ инв № 716/942 г. Датата на съставянето е сгрѣшена въ текста — да се чете 1864 г.;

семейството Фурнаджюглу има селски произходъ — отъ с. Михилци, Карловско; за неговитѣ прояви въ Карлово вж Поповъ Ив: История на българския театъръ II (София 1942) 559;

за сблъскванията въ пловдив църква Св. Богородица вж Гешовъ Ив Евстр : Спомени и студии (София 1928) 8—9, отъ гдето сме взели и цитата ; сѫщо Еничеревъ Н Г : Възпоминания и бѣлѣжки (София 1906)

 

32 — „българскитѣ ученици презъ недѣлята агитираха помежду българското население въ махалитѣ Мараша, Каршияка, Новата махла и Гюлъ Бахче, та въ тоя день църквата... бѣ претъпкана отъ български борци, ужъ богомолци...“ 33 — „всѣкой гъркоманинъ се видѣ заобиколенъ отъ 10— 15 души градинари и работници (кн.)... Рѣдко се отърва гъркоманинъ отъ църквата съ здрави кокали..." (Еничеревъ е присѫтствувалъ лично на това сблъскване)

 

164. Вж. за това Никовъ П : Възраждание на българския народъ passim

 

284

 

 

165. Вж. за това подробно y Гандевъ: Ранно възраждане 79—92

 

166. Напримѣръ печати отъ македонски градове и области y Й Ив БСМ 227—230; единъ такъвъ печатъ върху молба на свищовци до великия везиръ Кабразлѫ Мехмедъ паша отъ 1860 год., документътъ се съхранява въ Университетската библиотека София подъ инв № 1482/1938 год.; други печати върху молби и протести на населението отъ Карловско, Калоферско, Казанлъшко и др. мѣста по църковния въпросъ (50-тѣ и 60-тѣ години на XIX в.) въ рѫкописния отдѣлъ на Пловдив библиотека, „Архива Г Груевъ“. Представителното обособяване на българскитѣ градове и краища се извършва фактически въ първитѣ три десетилѣтия на XIX в., a формалниятъ изразъ на този процесъ е отъ малко по-късно време — 40-тѣ години и следващитѣ десетилѣтия на вѣка

 

167. Липсата на установенъ съ законоположения правовъ редъ въ Турция, що се отнася до администрацията и изпълнителната власть, е една отъ главнитѣ причини за слабия респектъ къмъ централното управление. Това явление се отразява силно въ заповѣдитѣ на на последното до неговитѣ низши органи изъ градоветѣ презъ XVII и XVIII вѣкъ. Въ тѣзи документи проличава ясно, че най-дребнитѣ дѣла, които по естество сѫ били отъ компетентность на единъ днешенъ приставъ, полицай, сѫдия-помиритель или селски бирникъ, дирятъ своето справедливо разрешение (или въобще какво да е разрешение) чакъ предъ султанския диванъ въ Цариградъ. Като се има предвидъ обширностьта на империята, тамъ се е създавалъ, разбира се,

 

285

 

 

истински потопъ отъ подобни преписки, които сѫ чакали своето изпълнение съ години и не сѫ го дочаквали. Така процентътъ на разгледанитѣ и ликвидирани дѣла е билъ много малъкъ. Друго обстоятелство, което бие въ очи при разглеждането на правителственитѣ заповѣди до провинциалната администрация е, че въ тѣхъ почти винаги липсватъ както указания за законитѣ и предписанията, възъ основа на които е трѣбвало да се действува въ дадения случай (защото такива е нѣмало), тъй и категорични правови санкции срещу немарливитѣ или своеволни чиновници и провиненитѣ турци. Всичко се свежда само до напомняне, мъмрене и закана отъ името на султана да се действува справедливо или да се съобщятъ имената на виновнитѣ. (Вж. административнитѣ материали, издадени отъ Ихчиевъ, Гаджановъ, Доревъ, Рефикъ и Kabrda). При това положение твърде естествено е провинциалнитѣ административни величия да сѫ се радвали на пълна безпечность и произволътъ имъ да е билъ „ендемично“ явление

 

168. Вж. забел 137

 

169. Натанаилъ: Жизнеописание ... = СбНУ XXV (1909) 5 сл. Разбира се посегателството върху монастира е било само една отъ многото причини да се води борба срещу скопскитѣ владици между 1829 и 1833 г., защото тѣ, безъ съмнение, сѫ се проявявали по сѫщия начинъ и къмъ населението — вж по-подробно за това y Никовъ П: Възраждание на българския народъ 30-31

 

286

 

 

169а. Каранешевъ Н: История на Общежителния монастиръ „Св. Преображение Господне“ (В-Търново 1927) 36; Кисимовъ П: Исторически работи I 28

 

170. Вж напримѣръ y Никовъ : ц с 43, 68 сл, 71 сл, passim

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]