1. Положението на българския народ под османска власт
Османските завоеватели заварили на Балканския полуостров утвърдени народности с висока материална и духовна култура. Завладяването се съпътствувало с грабежи и плячкосвания, с унищожаването на материални и културни ценности.
Тежки удари били нанесени върху българската народност. Голям брой българи били унищожени физически — по време на завоеванието и при многобройните въстания след това. Особено много пострадало мъжкото население. Много българи били изселени от родните си места и били заселени в Анадола и около Цариград, а други били прогонени от родните предели и потърсили убежище в съседни страни: Сърбия, Унгария, Банат, Трансилвания, Влашко, Молдова и Русия. Всичко това разпокъсало българската народност във вековната й борба за оцеляване и политическо освобождение.
По време на османското робство българите били подложени на жестока народностна и религиозна дискриминация. Те плащали повече и по-тежки данъци в сравнение с мохамеданите, като особено тежки и унизителни били поголовният данък (джизие), плащан от немюсюлманите — мъже от 14- до 60-годишна възраст, и кръвният данък (девширме), т. е. събирането на християнски деца за еничарския корпус. На християните било забранено да носят цветно облекло, свидетелските им показания били подценявани и елиминирани в съдилищата. На практика насилията и издевателствата над българското християнско население оставали ненаказани. Всичко това се допълвало с натиск върху християнското вероизповедание: църкви били обръщани в джамии, попове и монаси били ислямизирани, забранявали се религиозни процеси [1].
Завоевателите обаче не успели, пък и не били заинтересовани да обезлюдят страната и да се лишат от хората, които обработвали земята и били източник на държавни доходи и феодална рента. Българският народ се съхранил в основната си цялост и продължил да обитава своята етническа територия. На Балканите османските нашественици се срещнали с по-високоразвита цивилизация и заимствували много неща от нея. Запазили се, общо взето, градовете и поселищната мрежа. Османските регистри от XV в. съдържат имената на стотици и хиляди села, за чието съществуване преди 3—4 десетилетия не се подозираше [2]. Провежданите археологически разкопки също разкриват приемственост в развитието на селищата и на материалната кул-
20
тура в тях, а това свидетелствува, че се е запазил и техният жителски състав. Въведените в научно обръщение данни опровергаха схващанията, че по време на османското нашествие българските земи били едва ли не обезлюдени, преживели демографска катастрофа и че оцелелите българи са се разбягали по планините [3].
Не само селищата, а и хората били съхранени в основната си част. Османските власти възприели и старата административна уредба. Създаваните санджаци като правило обхващали дотогавашните царства и княжества. Видинският санджак обхващал земите на Видинска България на цар Иван-Срацимир, Никополският санджак — Търновското царство в границите му от 1393 г., Силистренският санджак — земите на Иванко (сина на Добротица) и завладените през 1389 г. Шишманови земи, Кюстендилският санджак — земите на Велбъждското деспотство и т. н.
Османските власти разрушили из основи българската държавност и унищожили политическата власт на българските царе, князе и боляри, разгромили българската феодална класа. Една част от нея била избита по време на войните. Друга част, която не се примирила със загубата на своята власт, се оттеглила в свободните съседни християнски държави и търсела тяхната подкрепа за борба срещу османското иго. Пример за това са синът на Иван Шишман — Фружин, и синът на Иван-Срацимир — Константин, които били ръководители на едно от големите антиосмански въстания.
Голяма част от българските феодали, особено провинциалните, постепенно се влели в състава на господствуващата османска феодална класа. За това допринесли и военнополитическите похвати на османските завоеватели. Знае се, че Търновското и Видинското царство, Добруджанското и Велбъждското деспотство, кралството на Марко и други области били превърнати първоначално във васални владения, като в тях се запазили старата местна администрация и феодалите [4]. Васалните царе и деспоти били заменени с османски санджак-бейове (военноадминистративни управители на области), при което част от подчинените им местни феодали продължили да служат и при новите господари. За известно време те дори запазвали християнската си вяра, но се биели под знамето на своя санджак-бей за интересите на османските султани. Такъв е произходът на множеството християни спахии, които се срещат в османските тимарски описи от XV в. С течение на времето те приемали исляма с цел да се съхранят и се вливали в състава на османската мюсюлманска феодална класа. Към края на XV в. християнските спахии в българските земи почти изчезнали [5].
Ликвидирано било господствуващото положение на православната църква, а заедно с това били тежко поразени и разрушени старите културни средища — дворците, църквите, манастирите, създаващи и разпространяващи българската книжнина и култура. Непосредствено след османското завладяване на българските земи Търновската патриаршия била унищожена и нейният диоцез преминал към Цариград-
21
ската патриаршия. По-късно била премахната автокефалността на Охридската архиепископия и епархиите й били присъединени към Цариградската патриаршия [6]. Но не лишаването на българската църква от автокефалност било страшно. Християнството се оказало гонена и дискриминирана религия. Неговите служители, от селските и махленските свещеници до митрополитите, пък и патриархът, не можели да защитават своето паство срещу исляма и ислямизацията.
Привилегировано положение имала мюсюлманската религия като официална държавна религия. Османската държава, която имала за „своя основа най-тясното преплитане и едва ли не отъждествяване на държавата и църквата” (Маркс, К. Съч. Т. 10. С., 1962, с. 132), непрекъснато разширявала позициите на исляма като основно идеологическо оръдие за утвърждаване на своята власт.