2. Асимилаторската политика на османските завоеватели
Израснала от един малък малоазийски бейлик в средата на XIV в. до огромна империя към началото на XVI в., османската държава се стремяла чрез ислямизацията да реши редица важни за нея проблеми. Създадена в хода на непрекъснатите войни на Балканите и Мала Азия, а по-късно към Средна Европа и Азиатско-Африканското Средиземноморие, тя непрекъснато чувствувала нужда от хора. Те били необходими като военна сила и като опора на османската власт в новозавоюваните територии.
Този проблем застанал пред нея с особена острота в хода на завоеванието на Балканите, където живеело население, отдавна изповядващо християнството, чиято култура в най-широк смисъл на думата била изцяло обхваната от християнската идеология. Проблемът за утвърждаване на османската власт в балканските територии станал проблем за максимално увеличаване на ислямския елемент в тези земи. Настъплението чрез ислямизация се оказало не по-малко пагубно за българската народност (а и за други балкански народи), отколкото военните завоевания. Новата власт целяла чрез налагането на исляма да разруши съществени страни от народностномирогледната система на българите и да отвори вратата към тяхната етническа асимилация.
Ислямизацията била системно провеждана от органите на османската централна и местна власт, от армията, духовните и религиозните институти в продължение на пет века. Поробителят създал широка система от средства, форми, механизми и методи за религиозната и етническата асимилация на покорените народи. Тази система включвала: масови, групови и индивидуални насилствени помюсюлманчвания; кръвния данък (девширме); робството; привличането на българи като домашна прислуга; ислямизация на малолетни деца и юноши; принудителни женитби (ежедневното насилствено помохамеданчване на български девойки); преселвания в Мала Азия; лъжесвидетелство от страна на мюсюлманин, че дадено лице е изявило желание да се ислямизира или е поругало мюсюлманската вяра; опрощаване на провинения на нарушители на законите след приемане на исляма от тях;
22
раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедни и немощни нови мюсюлмани; включване в различни османски военни организации — спахийството, еничарството, яя (селяни пехотинци), мюселеми (свободни селяни конници), акънджии (ударна конница), юруци и др., в които се извършвала не само смяната на религията, но и силно езиково и етническо въздействие върху ислямизираните [7].
Политиката на религиозна (ислямска) и народностна асимилация произтичала от самата същност на османската държава, от основните принципи, на които тя се изграждала. Османската държавнополитиче-ска система поставила българското население в условията на политическо, стопанско и културно безправие. Цялата рая — християни и мюсюлмани, била подложена на феодална експлоатация. Но най-ниското стъпало в обществената стълбица заемала християнската рая. Тя нямала никакви политически права. В културно-религиозно отношение българите християни били подложени на дискриминация, третирани били като по-нисша категория хора, тъй като не вярвали в истинския бог — аллах. Установената съдебна система, основана върху мюсюлманското религиозно право — шериата, узаконявала тяхното безправие [8].
Практиката на политическа, културно-религиозна и икономическа дискриминация принуждавала много българи да приемат исляма като средство да се съхранят и да преминат в друга социалнополитическа категория. Тази практика действувала всекидневно и непрекъснато през целия период на османското владичество. Произтичащата от нея постоянна принуда била един от най-важните, ако не и най-важният и непрекъснато действуващ фактор за помюсюлманчване на дискриминираното българско население.
От анализа на документалния материал, главно османски държавни документи и старопечатна книжнина за ислямизацията, се вижда, че налагането на религията на завоевателя ставало както по линията на прякото насилие, така и по линията на социалната, политическата и икономическата принуда. Не всякога обаче между тези форми може да бъде прокарана отчетлива граница. Обединяваща връзка между тях е принудата. Независимо дали тя е пряка въоръжена или пък икономическа, психологическа и морална в крайна сметка резултатът бил един и същ — помюсюлманчване на поробеното християнско население, което е водело и към народностна асимилация.
Самото наличие на огромно количество османски държавни документи за ислямизацията (регистри-описи, платежни нареждания за закупуване на мюсюлмански ритуални дрехи за новите мюсюлмани, осчетоводяване на парични суми, изразходвани в процеса на ислямизацията, изложения, протоколи и др.) говори, че разпространението на мюсюлманската религия е било политика, трайно провеждана от чуждата власт през дългия период на робството.
Масови помюсюлманчвания били извършвани и по време на султанските ловни развлечения, където били събрани стотици християни, използувани като гончии. Така например по време на султанския лов
23
в края на 1679 и началото на 1680 г. били помюсюлманчени според сведенията на един държавен османски документ 379 души (според някои проучвания султаните имали обичаи да ловуват в Източните Родопи) [9]. Повод за ислямизация били дори и християнските религиозни празници [10].
Изключително важно средство за разпространяване и налагане на исляма била османската военна организация. В редовете на спахийската войска били смлени остатъците от българската феодална класа. По време на междуособиците сред наследниците на Баязид I (1389—1403) и при Мехмед I (1413—1421) притокът на военнопленници прекъснал и властите прибягнали до нечувана дотогава и в мюсюлманските страни практика: въведен бил като редовен кръвният данък (девширме). От покорените народи били отвличани невръстни деца, които били обучавани на турски език, подлагани на военно обучение и след това зачислявани в еничарския корпус. Възпитавани в духа на войнствуващия ислям, те се превръщали в една от основните военни сили на империята и в ревностни разпространители на исляма [11].
Значителни български християнски маси били въвлечени във военизираните формации на яя, мюселеми, акънджии [12], юруци и др. Те били освободени от някои данъци, а в замяна на това трябвало да се явяват на военни походи и да изпълняват други държавни тегоби. В тях били включвани както мюсюлмани, така и християни. Службата в такива смесени корпуси като правило завършвала с приемането на исляма и турцизиране в езиково отношение на числящите се в тях християни.
Не по-малко силно оръжие за налагане на исляма били мюсюлманските религиозни органи и организации. Ислямът получил изключително богата материална база и политически привилегии в държавата. Най-представителните християнски църкви били превръщани в джамии. Османските сановници, натрупали големи богатства от военна плячка и от обширните си феодални владения, строели джамии, месджиди, медресета и други култови сгради. За тяхната издръжка били основани обширни вакъфи, един вид „благотворителни фондации”, обхващащи доходите от десетки и стотици села, от недвижими имоти в градове и села [13].
Различни мюсюлмански дервишки ордени нахлули в завладените територии и заели дотогавашни християнски манастири и светилища, като ги превръщали в мюсюлмански обители. Те активно разпространявали и налагали исляма сред християнското население. Събирали християни върху заетите земи, обръщали ги в исляма и ги превръщали в покровителствувана мюсюлманска рая на съответното теке или завие [14]. Ненапразно съвременната турска историография говори за тях като за особена категория на „войнствуващите дервиши колонизатори”.
Критичното изучаване на данните за османско-турската колонизация налага коренната й преоценка като фактор за формирането на ислямизираното тюркоезично население в България. Тази колониза-
24
ция досега неоправдано е била силно надценявана в историческата литература — както в българската, така и в чуждестранната. Не се е обръщало внимание на обстоятелството, че почти винаги когато се говори за преселване на хора от Мала Азия към Балканите, става дума за преселване на ограничен брой хора. В османски хроники от XV в. се говори, че Мурад I и Баязид I прехвърлили в Румелия размирни номадски групи от Анадола [15]. Но никъде в тези хроники не се споменава за колонизиране на малоазиатско тюркско население в Източна България, включително в Добруджа.
Османската държава не би могла да реализира някаква масова колонизация поради липсата на широк човешки контингент. Налагането на новата власт на Балканите протичало едновременно с борбите за османското утвърждаване в Мала Азия, където също бил нужен военен и производителен потенциал. Изворите ясно показват, че първоначалните депортации на малки групи анадолски татари и тюркмени било наказателна мярка спрямо тях. В крайна сметка немалко от юруците предпочели да се завърнат в Мала Азия.
По време на Селим I и сина му Сюлейман били заточени на Балканите някои казълбашки групи [16]. От тях се пренася и названието „къзълбаши” за привържениците на опозиционния ислям в българските земи. Опозиционният ислям поради известно взаимодействие с християнската религия и поради самата си опозиционност се оказал по-приемлив за много българи.
Колонизацията, както и асимилационните процеси обикновено се свързват с юруците. Турският историк проф. Мустафа Гьокбилгин, който дава най-пълни данни за количеството на юруците на Балканския полуостров към 1543 г. [17], когато било направено цялостно описване на всичките шест групи, съобщава за наличието на 1533 оджака (огнища), от които Налдьокен — 196; Тандръдаг — 329; Виза — 105, Солун — 500; Овче поле — 97 и Коджаджък — 126.
От всички тези юруци на цялата днешна територия на България и в Северна Добруджа до делтата на р. Дунав били разположени 545 оджака. Всеки оджак, както изтъква М. Гьокбилгин, имал по 24 души. Следователно във всички оджаци в България имало 13 080 юруци, годни да отбиват военни тегоби и да плащат данъци.
М. Гьокбилгин обнародва в своя труд поименния опис на коджаджъкските юруци от 1543 г. Прави впечатление, че са записвани и глави на домакинства, и техни неженени синове, и техни неженени братя. Често се срещат записвания като „Ахмед, брат на гореспоменатия” или „Мехмед, син на гореспоменатия”. Това показва, че не може зад всеки юрук да се вижда отделно семейство.
Внимателният анализ на публикуваните документи показва, че грамадната част от включените в юрушката организация са местни помюсюлманчени хора или освободени роби, главно военнопленници. Освободените роби мюсюлмани били записвани с личното си име, а вместо презиме се сочело лицето, от което този роб бил пуснат на свобода. Записванията получавали следната форма: „Ахмед, освобо-
25
ден роб на Ферхад.” Благодарение на тези особености на османската канцеларска практика сега може да се разпознаят в регистрите онези лица, които наскоро лично са били помюсюлманчени или пък са били военнопленници роби, приели исляма и получили лична свобода.
Данните за „синове на Абдуллах” и освободени роби от споменатия поименен опис на юруците от 1543 г. за територията на днешна България и Северна Добруджа са систематизирани в следната таблица:
[[ Към заима [*] на коджаджъкските юруци
Към четиримата сераскери [**] на колжаджъкските
юруци
Кази: Къзълагач (Елхово), Русокастро, Ямбол, Пловдив, Поморие, Айтос,
Карнобат, Варна, Провадия, Шумен, Добруджа [***], Силистра,
Хърсово [****], Текир гьол ]]
*. Предводител на юруците от даден
оджак.
**. Юрушки командир.
***. Малка, временно съществувала
административна единица между Силистра, Толбухин, Разград.
****. Включваме Хърсово и
Текир гьол за да стане ясна картината за цялото Причерноморие, от р. Резовска
до устието на р. Дунав.
26
Средно 20 на сто от тези т. нар. „чисти турски елементи” се оказват или синове на Абдуллах, т. е. местни помюсюлманчени хора, или пък военнопленници роби, които получили лична свобода и били зачислени в групите на юруците. Понякога писарите допускали пропуски и записвали хора с християнските им презимена. Например Хасан, син на Михал от с. Бешевли, Донрул, син на Йован от с. Дибич, Шуменско. Сред освободените роби се среща един „Томас, свободен роб на Курд Факъх” [18]. Впечатляваща е общата картина, че всеки пети юрук се оказва местен човек или довлечен от войните пленник. В казите на Варна и Провадия всеки четвърти юрук се оказва помюсюлманчен българин или военнопленник, а в Хърсовска нахия — всеки трети юрук е такъв.
Юруците се оказват конгломерат от хора с различен етнически произход, обединени от принадлежността към една религия, от еднаквите си задължения към държавата [19]. Това абсорбиране на местни помюсюлманчени българи или на военнопленници роби към юрушките групи не било акт на „добра воля” на помюсюлманчените. В една заповед на султан Сюлейман I до заима на танръдагските юруци се нарежда: „Да извършиш ново регистриране и попълване на недостига и непълнотите на юруците, подвластни на твоя субашилък, било със синове на споменатите юрушки групи, било с освободени техни роби, с преминали към правата вяра синове на Абдуллах, с анадолци, дошли и заселили се между юруците” [20]. Съвсем целенасочено властта използувала юрушката организация, за да въвлече в нея и да асимилира помюсюлманчените местни хора.
Синовете на ислямизираните били записвани с мюсюлмански презимена. Или след едно поколение вече става невъзможно да се различат в регистрите потомците на новите мюсюлмани от останалата Мюсюлманска маса. Проучването на пълните описи на юруците разкрива, че те не са нито многобройни, нито са само пришълци — номади. Може да се каже, че в юрушките групи само началото било юрушко, а нататък те били поддържани и растели благодарение на зачисляването в тях на ислямизирано местно християнско население или на освободени военнопленници роби.
Всичко това дава основание на съветския изследовател на етногенеза на турците Дмитри Еремеев да констатира, че „в повечето завладени територии, с изключение на Анадола и прилежащите към Истанбул части на Румелия (днешна Източна Тракия, или Европейска Турция), турците били само окупатори” [21].
27
Такива са някои от основните движещи сили и форми на османската асимилаторска политика. Зад нея стояли мощни държавни, военни, религиозни и обществено-политически сили. Те осигурявали постъпателното развитие на асимилацията през целия период на османското владичество, особено до средата на XVIII в., когато новите национално-консолидационни процеси сред българското общество създали нов обществено-политически дух сред българското християнско население и затруднили асимилационния процес.