4. Съпротивата на българите против асимилационната политика на завоевателите
Борбата за опазване на българската принадлежност и самосъзнание против ислямизацията и етническата асимилация приемала най-различни форми. Било формирано обществено мнение против приемането на исляма: разпространявали се най-различни поверия и анатеми, съставяли се слова против помохамеданчването, пишели се жития за българи, отказали се от исляма и станали жертва на насилието на поробителите, и т. н. Особено силно било въздействието на народното творчество — песни, предания, легенди, приказки и поговорки. Така в народната памет било изграждано чувство на упорито придържане към българското.
Изворите съдържат стотици и хиляди сведения за голяма твърдост, с която мъже и жени, юноши и девойки се съпротивлявали и дори заплащали с живота си привързаността си към българския род.
Борбата за съхраняване на българската народност приемала и въоръжен характер. Почти половината от мотивите за действията на българските хайдути били свързани с предотвратяване на опити за ислямизация или с отмъщение за подобни деяния. По време на масовите помохамеданчвания една част от българите се спасявали с бягство в горите и с оръжие отстоявали и защитавали своята българска принадлежност.
Самото ислямизирано българско население в редица случаи водело борба против османската власт. В условията на османската феодалнодеспотична система тази съпротива намирала израз и в трите познати форми — икономическа, политическа и идеологическа.
Икономическата форма на борба се изразявала в неплащане на данъци, в неизпълнение на феодални повинности, в оплакване от произвола на данъчни чиновници и т. н.
Политическата форма на борба имала различни прояви: масово дезертьорство от армията, особено на еничарите; противопоставяне на действията на османски първенци; писане на протестни изложения; неподчинение на властите, въоръжен отпор, в това число и хайдутство.
Обръщането в исляма първоначално било само привидно, предизвикано от принудата. За това свидетелствува „криптохристиянството”, тайното християнство, което било широко разпространено в българските земи и на Балканите въобще. Хората се обявявали за мюсюлмани, но не изоставяли християнските елементи във вярванията и поведението си [42].
Дълга и системна борба трябвало да води ислямското духовенство, за да превърне тези хора в приемливиза нея мюсюлмани .Тази борба била особено актуална през XVI и XVII в., когато много хора на Балканите вече били принудени да приемат исляма, но и като мюсюлмани продължавали да тачат старите си обичаи, старите си светилища, „свети води” (аязми), да вярват в лековитата сила на пръстта от гробовете на „праведници и светци”.
Тези елементи от миналото били третирани различно от отделни-
33
те мюсюлмански секти и ордени, но за държавната политика определящо било отношението на сунитския ислям, оглавяван от шейх юл-исляма. А ортодоксалният (сунитският) ислям векове водел системна борба с християнските прояви в битовото поведение на помюсюлман-чените. Последното се вижда особено ясно от фетвите на османските шейх юл-ислями. Пред тях като върховни тълкуватели на исляма се поставяли въпроси, какво да се прави с хора, които са уж мюсюлмани, а тачат стари обичаи, имат немюсюлмански прояви и пр. По всеки въпрос шейх юл-ислямът трябвало да даде писмено решение-отговор, наричан фетва. Те показват колко дълго са живели старите обичаи в бита на новите мюсюлмани и с какво наследство имал да се справя официалният ислям. Редица фетви се отнасят например до продължаващото почитане на местни светилища, гробове на „свети” мъже и жени, до помени и задушници за починалите предци, макар да били отречени и забранени от исляма.
Много такива фетви се намират сред издадените от шейх юл-исляма Абдуррахим ефенди, който заемал този пост през 1714—1716 г. Една от тези фетви гласи: „Ако жителите на дадено градче (касаба), предимно жени, в някои дни задружно отиват на гробищата и там задружно и в един глас оплакват и нареждат за покойните, надават плач и стенания — шериатският съдия овластен ли е да забрани такова поведение на посочените?”
Отговор: „Наложително е да им забрани” [43].
Този документ представя твърде образно как помюсюлманчените продължавали да правят задушници и помени, т. е. да ходят в определени дни задружно на гробищата, да оплакват покойниците, да „надават плачове и стенания”. При това тези обичаи се съхранявали не само в селата, а и в градовете, където имало администрация и шериатски съдия. Съхранявали се главно сред жените, както всъщност се практикували обичаите и при християните. Сунитският правоверен ислям виждал в задушниците и помените като колективен обичай важна пречка за своето утвърждаване в бита и поведението на новите мюсюлмани и вземал мерки за тяхното унищожаване. В началото на XVIII в., както се вижда, въпросът за изкореняване на елементите на тайното християнство сред новите мюсюлмани бил твърде остър.
Друго решение определяло наказанията за онези мюсюлмани, които са приели исляма „преди 30 години”, но не се молят, защото, както казвали те, „насън ми беше казано, че старата ми вяра е истинската” [44]. Новият мюсюлманин Зейд, „който казва на неверниците, минаващи и заминаващи покрай превърнатата в джамия черква: „поклонете се на черквата;”, трябвало да бъде подлаган на сурови физически наказания [45]. Както се вижда, и след като се обявили за мюсюлмани, хората пазели спомена за своите църкви и светилища, а върховният тълкувател на мюсюлманския верозакон предвиждал зй това тежки физически наказания, повторно помохамеданчване и подновяване на брака им. Същите наказания се предвиждали и за всеки, който е приел исляма, „но продължавал да изпълнява неверническите обичаи и по
34
време на неверническите празници пиел и ядял с неверниците и даже вземал участие в пропадналите им верски обичаи.” [46]
Смъртно наказание очаквало новите мюсюлмани, които продължавали да се придържат към старите си обичаи и след като били предупреждавани, че „ако продължавате да правите така, вас ви чака подновяване на вярата и брака”. Ако те отговорят: „Не говори празни работи, ние сме видели тези обичаи от дедите и бащите си и ще продължим да се придържаме към тях”, тези хора можело да бъдат убити, „законно е да бъдат убити” — казва шейх юл-ислямът [47]. Ортодоксалният ислям не се спирал пред смъртното наказание за новите мюсюлмани, които продължавали да пазят бащините си обичаи, т. е. санкционирал онова, което говорело за скрито християнство, за запазване на старите вярвания.
Но докато сунитският ислям преследвал всякакви прояви, които се отклонявали от ортодоксалните норми, то някои секти приемали хората за мюсюлмани заедно с много техни предишни вярвания. Значителна търпимост в това отношение проявявал известният шейх Бедредин, кадъаскер при Муса челеби, чиято майка била християнка. През 1415 г. той застанал начело на едно антифеодално движение и бил обесен през 1416 г. Също такава търпимост проявявали и последователите на Хаджи Бекташ, които в началото на XVI в. се оформили като отделен мюсюлмански орден и включили в редовете си много други сектанти. Тяхната догматика допускала причестяване, изповед, признаване на светци и други елементи, които съществували в християнството. Те обявявали тези елементи за мюсюлмански, допускали, че и хора с такива вярвания могат да бъдат мюсюлмани и да бъдат считани за част от мюсюлманската общност. Така се появили десетки двуобредни светилища, посещавани и от мюсюлмани, и от християни, каквото било например прочутото светилище на Демир баба в Разградско. Тъкмо тази търпимост била една от главните причини за широкото разпространение на различни неортодоксални мюсюлмански течения — бекташи, казълбаши и други, в България и на Балканите изобщо. Тези течения оставали по-близко до хората, те олицетворявали „народния ислям”, „битовия ислям” и това им придавало жизненост въпреки отрицателното отношение и преследванията, на които ги подлагал ортодоксалният сунитски ислям [48]. Даже когато през 1826 г. Махмуд II ликвидирал еничарския корпус и разпуснал бекташийския орден, разпоредил да се разрушат неговите текета, да се конфискуват и разпродадат имуществата им, бекташите успели да запазят силни позиции в България и на Балканите. Текето Демир баба също попаднало под ударите на Махмудовите разпореждания, неговото имущество било описано и конфискувано, но околните мюсюлмани и християни продължили да се събират в това старо светилище, продължили там да правят съвместни „събори”. Защото и едните, и другите виждали в него „свое” светилище [49].
Сектантският и сунитският ислям имали една обща и главна насока — да превърнат хората в мюсюлмани. Ислямът в неговите разновидности постигнал успех в това главно направление — да накара
35
хората да се смятат за мюсюлмани с всички произтичащи от това последици в мирогледната им система. Преследванията премахвали скритото християнство, постепенно унищожавали най-ярките прояви на християнско поведение в бита и вярванията на помюсюлманчените хора. Но все пак ортодоксалният ислям не успял да унищожи всичко. С течение на времето и със смяната на поколенията предислямските християнски елементи отслабвали, но въпреки това и до наше време са се запазили ред остатъци от тях в обичайно-обредната система дори на хората, които се смятат за ортодоксални сунити. Това е сигурно доказателство за българския произход на ислямизираното население в нашите земи.
Механизмът на религиозна (ислямска) асимилация се допълвал от механизма на езиковата асимилация. Тя се извършвала не само чрез еничарския корпус и останалите военни формации на османската държава (спахийството, мюселемите, юрушката организация и др.), но и чрез религиозно-правни забрани новите мюсюлмани да не говорят на „невернически езици”, т. е. на езици, различни от турския. В една своя статия, озаглавена „Незабравимите услуги на учените към турския език”, турският изследовател Исмаил X. Данишменд изтъква, че „не били малко помюсюлманчените елементи в Османската империя, които поради стремленията си да запазят своите езици не желаели да говорят на турски език и правели всичко възможно, щото младите поколения да на учат турски език. Срещу това има дори някои фермани от султаните, с които правят турския език задължителен” [50].
Това красноречиво признание, че османските власти целели не само религиозна, но и езикова асимилация на нетурските народности в Османската империя, се подкрепя от автентични документи. Например във фетвите на шейх юл-исляма Абдуррахим ефенди са изложени методите и пътищата, чрез които османското духовенство, както и самите власти преследвали пълно езиково асимилиране на помюсюлманчените българи, гърци, евреи, сърби и други народи. А фетвите на шейх юл-исляма имали силата на закон и директива за действие както на съдебно-религиозните, така и на светските власти в османската държава.
Една от фетвите за езиковата асимилация на новите мюсюлмани гласи: „Ако мюсюлманинът Зейд, без да му се налага, говори на невернически език, какво трябва да се направи със Зейд?”
Отговор: „Таазир” [51].
Наказанието „таазир” се поделяло на различни степени като порицание, затвор, бой. Не става дума просто за словесно порицание или строго предупреждение, а за тежки физически наказания, страхът от които трябвало да застави приелите исляма да говорят на турски език.
Въпреки строгите правно-религиозни предписания и сурови наказания политиката на езикова асимилация спрямо помюсюлманчените нямала повсеместен успех. Тя постигала целите си в градовете, както и в по-достъпните селища и райони, където контролът на верските и административните власти бил повседневен, но нямала успех в по-
36
отдалечените планински райони, като например в Средните и Западните Родопи, в Албания или в Босна. Голяма част от българите мюсюлмани успели да запазят родния си език, както и огромни маси от помюсюлманчените албанци, босненци и херцеговинци успели да се опазят от езикова асимилация. Ислямът не успял да изкорени всички следи от християнското народностно минало на помюсюлманчените: както в областта на бита и вярванията, така и в сферата на езиковата асимилация поставените цели били постигнати само частично.
Не било допускано никакво отстъпничество от исляма. Тези, които се отказвали от него, били наказвани: мъжете — със смърт, жените — с доживотен затвор или продаване в робство. Както свидетелствува Ханс Дерншвам, те били наричани „муртад” (отстъпник) или „муртадли” и „ако не ги изгарят или не ги продават завинаги за оковаване на кораб или галера, запазват ги и ги заставят да бършат престъпления или предателства” [52].
Редица българи, които били убити заради отказа им да приемат исляма или след като били помюсюлманчени се отказали от него, били канонизирани от християнската църква като новомъченици. Това се вижда от написаните жития за Георги Софийски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Ангел Битолски, Мъченик Димо, Дамаскин Габровски, Иван Българина, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Български, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровски, Иван Нови Търновски, Константин Софийски, Димитър Сливенски и др. [53]. Софийският златар Георги например бил изгорен на площада пред обърнатата в джамия църква „Света София” през 1515 г. и още тогава неговият съвременник поп Пейо написал житие за новия мъченик. Четиридесет години по-късно софийският обущар Никола в нетрезво състояние бил помюсюлманчен и обрязан, но след като изтрезнял, се отказал от исляма и заявил, че остава християнин. Неговият съвременник Матей Граматик е описал подробно мъченията и убийството му с камъни в местността „Три кладенци” на запад от София (Средец).
Тези новомъченици (а може би е по-точно да се каже народомъченици), които пострадали заради отстояването на българската си народностна и християнската си религиозна принадлежност, изразявали една от най-ярките форми на противодействието срещу асимилаторската политика. Житията за тях, техният пример поддържали и развивали народностното самосъзнание и религиозната отлика от завоевателя асимилатор. Това явление е характерно в една или друга степен и за други балкански народи — гърци, сърби, албанци и др.
Османската държавна политика и мюсюлманската духовна власт целели да изкопаят пропаст между българите мюсюлмани и българите християни, да разгарят религиозен фанатизъм и нетърпимост между тях, да ги противопоставят едни на други, но в редица случаи и отношения те не успявали. Съществуват стотици документи и сведения за обща собственост и обща стопанска дейност на мюсюлмани и християни, за добросъседски отношения и взаимопомощ при селскостопанската работа, дори за комшулуци при съседни къщи [54].