1. Прерастване на българската народност в нация
През първата половина наXVIII в. започнали да се създават условия и предпоставки за прерастване на българската народност във възрожденска нация [1]. От състояние на политическо и военно могъщество в края на XVII и началото на XVIII в. османската държава преминала в състояние на упадък, а след това и на разложение. Опитът да бъде превзета столицата на Хабсбургската империя — Виена, завършил в 1683 г. с неуспех. Османските войски били разбити под стените на града и били принудени да се оттеглят към Средния Дунав при Белград. Вестта за поражението събудила надежди сред поробеното българско население за освобождение от османско иго. В Северна България и Македония избухнали три въоръжени въстания, но те завършили с неуспех [2]. След това били водени нови войни на османската държава с Хабсбургската империя и други европейски сили, които завършили с нови поражения за османците. Така въпреки неуспеха на въстанията надеждите на българите за освобождение растели с всяко изминато десетилетие. Османската държава престанала да бъде гледана от българите като непобедима военна сила.
Междувременно през XVIII и първата половина на XIX в. в стопанския живот на българските земи и в социалната структура на българския народ настъпили изменения. В недрата на османската феодална система се ускорило развитието на стоковото занаятчийско и селскостопанско производство. Разраснал се търговският обмен в българските земи и постепенно се формирал национален пазар, свързан с обширните пазари на Османската империя и с европейския (капиталистически) пазар. Между отделните райони на българските земи се създали засилени стопански връзки, които рушели бариерите на затвореното натурално стопанство. Те съдействували за по-интензивно взаимно опознаване на българите от различните краища на българските земи и за създаване на общи черти в развитието на материалната и духовната им култура. Ускорило се утвърждаването на възникналия новобългарски говорим език, който се налагал в просветното дело и в издаваните през XIX в. български вестници, списания и книги. Чрез тях се издигнало общото културно равнище на народа, обогатили се познанията му както за самия него, така и за другите народи [3].
От особено значение за формиращата се възрожденска нация било утвърждаването на историческото й самосъзнание, ярко защитено с написването и разпространяването на „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски.
40
През XVIII и първата половина на XIX в. започнало формирането на нов социален слой в средите на българския народ — буржоазията. Формирането й било свързано със зараждането на капиталистически начин на производство в промишлеността и селското стопанство. Възникнали разпръснати и централизирани манифактури, а в селското стопанство спахийското военнофеодално земевладение се замествало от чифликчийството [4]. Това довело до освобождаване на селяните от крепостна зависимост и създаване на пазар на работната сила. Броят на градското население нараснал и се образували прослойки на буржоазията. Класово разслоение и образуване на прослойки от богати, средни, дребни и безимотни селяни се извършвало във всички български земи.
Тези явления и процеси в стопанския и социалния живот на българския народ през XVIII и първите три четвърти на XIX в. стоят в основите на Българското възраждане, на прерастването на българската народност в българска нация. Те протичали по-ускорено сред българското християнско и по-слабо сред българското мюсюлманско население.
През Възраждането българският народ преминал от средновековието към новото време. Освен църковно-религиозния светоглед постепенно се налага рационално-познавателният. Развивала се нова светска просвета и започнала борба за създаване на самостоятелна българска църква. Средновековното народностно самосъзнание с присъщото му делене на хората според религиозната им принадлежност започнало да се замества от националното самосъзнание, което укрепвало заедно с укрепването на българската възрожденска нация. Осъзнала своите интереси отделно от интересите на другите формиращи се балкански нации, през Възраждането българската нация повела борба не само за духовно, но и за социално (антифеодално) и политическо освобождение.
Движеща сила в национално- и социалноосвободителната борба били новообразувалите се средно- и дребнобуржоазни елементи, чиито интереси не били свързани и не зависели от управляващите среди в Османската империя в такава степен като интересите на голяма част от едрата търговска, предприемаческа и лихварска буржоазия.
Първостепенна движеща сила на освободителната борба били също така селяните, които в мнозинството си страдали от малоземие и безземие и които били жестоко угнетявани и ограбвани от управляващата османска феодално-бюрократична върхушка. От липса на достатъчно земя страдали и голяма част от селяните мюсюлмани. Но религиозният фанатизъм и системната пропаганда сред тях против „гяурите” от органите на властта и мюсюлманските духовници им пречели да видят своите истински врагове и да се борят заедно с християните за социалнокласовото си освобождение.
Важна роля в развитието на възрожденския процес сред българите християни играели създадените църковно-религиозни общини. Първоначално те били общи за всички православни християни в империя-
41
та. Ползували се с ограничени права при решаването на някои църковно-религиозни и светски дела — изграждане и поддържане на църкви и училища, събиране на държавни данъци, построяване на улици и пътища, опазване на обществения ред и пр. След Кримската война (1853—1856 г.) те били преустроени и се превърнали в чисто българска институция, която играела изключително важна роля в укрепването на националното самосъзнание на българите и в организирането и ръководенето на целия им духовен живот. Чрез общините българинът християнин противостоял на своите социални и национални врагове не отделно като индивид, а като член на дадена българска общност [5].
Българите християни създали широко разгърната мрежа от светски училища, в които работели стотици талантливи български учители. Така в българските християнски училища израствали образовани младежи, мнозина от които продължавали учението си в чужбина. Чрез училищата, вестниците, списанията, книгите, които издавала, както и чрез общините, българската интелигенция непрекъснато възпитавала народа в дух на родолюбие и жертвоготовност пред олтара на отечеството.
В същото време българите мюсюлмани се учели в мюсюлмански училища и членували в мюсюлмански общини, където непрекъснато им било внушавано, че нямат нищо общо с „гяурите” и че тяхна родина е държавата на султаните. Те били държани под пресата на анти-християнската пропаганда не само чрез системно насаждания религиозен фанатизъм, но и поради своята безпросветност. Рядко децата им ходели на училище и ако правели това, получавали религиозно, а не светско образование.
Така чрез най-силните по това време идеологически и социални институции — училищата и общините, минавала една от линиите на разделението между българите християни и българите мюсюлмани в Османската империя.
През Възраждането понятието „отечество”, което до XVIII в. в много случаи е синоним на родно място (село, град), постепенно при добило по-широко значение. В новото разбиране на това понятие на мерило израз преосъзнаването на обитаваната от българите терито рия като едно от условията за съществуване и развитие на нацията. Тя се възприела като отечество на цялата общност от българи, като национална територия. Българската нация се образувала и развивала върху земите, където живеела и се е развивала българската народ ност — т. е. в географските области Мизия, Добруджа, Тракия и Ма кедония. Това е територия, с която била свързана историята на бъл гарския народ, неговият материален и духовен живот, неговият фолк лор, епос и традиции.
Процесът на прерастване на българската народност в нация се основавал и на значителната компактност и численост на българското население по това време. Анализът на етнодемографската ситуация в българските земи през османското владичество показва, че това бил съдбоносен и трагичен период за българския етнос. Той понесъл тежки
42
и жестоки удари. Това се отразило на динамиката на неговата численост и териториално разпределение. Въпреки това през разглеждания период българският етнос успял не само да възстанови демографския си потенциал, но и да стане най-големият на Балканския полуостров, което благоприятствувало процеса на превръщането му в жизнеспособна нация.
Националното възраждане на българския народ намерило силен израз в трите масови общонационални движения — развитието на българското просветно дело, църковнонационалната борба и борбата за независима национална българска държава, които утвърдили българската възрожденска нация, издигнали и укрепили българското национално самосъзнание и самочувствие.
Формирането на българската нация протичало при особено тежки обстоятелства: османското политическо господство и господството на исляма и Цариградската патриаршия в духовния живот. Тези обстоятелства наложили своя отпечатък върху нациообразуващите процеси, обхванали българите през епохата на Възраждането [6]. Една от особеностите на прерастването на българската народност в нация е, че този процес обхванал само българите християни. Националното възраждане не успяло да обедини всички българи независимо от верската им принадлежност, не обхванало тогавашните българи мюсюлмани. Докато българската етническа общност в лицето на преобладаващата й част преминала на нов, по-висок исторически стадий — този на нацията, то подложената на асимилаторски натиск част изостанала, по-точно била откъсната от този процес. Това обективно отслабвало връзките и неизбежно затруднявало осъзнаването на етническото единство на българския народ през Възраждането въпреки съхраняването в историческата памет на спомени за насилственото помюсюлманчване и сред християнското, и сред ислямизираното българско население.