2. Тенденции към обособяване на българите мюсюлмани
В условията на възстановената българска държава били премахнати много от факторите, които пречели за приобщаването на българите мюсюлмани към българската нация, на тяхното национално осъзнаване. Но и при новите условия редица причини продължавали не само да задържат тези процеси, но и да отчуждават и обособяват голяма част от ислямизираните българи от собствения им народ и родина.
Тежките последици от петвековното османско владичество и най-вече дълбоките следи, оставени от асимилаторския натиск на чуждия поробител в общественото съзнание, мирогледа, езика, културата и бита на ислямизираните българи, в една или друга степен ги обособявали, разграничавали от останалото българско население.
Продължавал да действува и исторически формиралият се по време на робството социалнопсихологически стереотип, който смесвал религиозното и народностното (ислямското с турското и християнското с българското) в общественото съзнание на българското християнско население. Това също водело до разграничаване на българските мюсюлмани от българската национална общност.
Османската империя, а по-късно и Република Турция се стремели да запазят силни позиции и да оказват влияние върху ислямизираните българи. По силата на Берлинския договор името на султана трябвало да се произнася в петъчните молитви на мюсюлманите в България. Дори и след официалното провъзгласяване на независимостта на Бъл гария през 1908 г. (дотогава Княжество България се смятало за васално на султана) по силата на българо-турския протокол от 6/19 април 1909 г. на Високата порта се признавало правото да бъде застъпник на мюсюлманското население в България. В Цариградския договор от 1913 г. в член 8 също се предвижало: „Името на негово императорско владичество султана като халиф ще продължава да се споменава в петъчните молитви на мюсюлманите.” Клаузите на договора пред виждали назначаването на главния мюфтия да става по споразумение между българското и османското правителство [9]. Това продължило чак до 1934 г.
Тези обстоятелства давали големи възможности на османска Турция за въздействие върху ислямизираните българи, за поддържане надмощието на религиозното мюсюлманско съзнание над българското национално самосъзнание, за насаждане у тях на превратната представа, че не България, а Турция е истинската им родина, където е възможен истински живот под върховенството на султана халиф. Те създавали условия за запазване и дори за задълбочаване на резултатите от многовековната асимилаторска политика, водена от османския завоевател.
Главното мюфтийство, различните мюсюлмански организации в България, като Дружество за защитниците на мюсюлманската религия [10], мюсюлманските културно-просветни дружества Джемийет-и хайрийе и др., мюсюлманското духовенство и джамийските настоятелства, частните мюсюлмански училища, в една или друга степен
52
обособявали на религиозно-битова основа българите мюсюлмани от останалата част на българския народ. Мюсюлманските общини притежавали широки пълномощия. Те организирали и ръководели религиозните дела, давали под наем и събирали доходите от вакъфските имоти, организирали и ръководели мюсюлмански училища, издавали вестници, чрез шериатските съдилища решавали семейно-брачни и имуществени въпроси. Общините ръководели ислямизираното население в религиозно, културно-образователно и семейно-битово отношение.
Значителна била ролята на мюсюлманското духовенство и за утвърждаването на турския език в селищата, засегнати от езикова асимилация още по време на османското владичество, както и за неговото внедряване сред мюсюлманското население, говорещо на български език. Особено показателен е случаят с българското мохамеданско население в с. Диамандово, Белизворска община, в Източните Родопи. Ходжата на това село хафъз Шефкет непосредствено след Балканската война свикал цялото мъжко население в джамията и казал, че мюсюлманите не бива да общуват помежду си на български език, че това повелява Коранът. След това всички присъствуващи положили клетва. Образувана била специална тайна комисия, която да следи и донася за изпълнението на клетвата. Нарушителите били подлагани на различен вид репресии [11]. За петнадесет-двадесет години в селото, в което всички преди това говорели на чист български език, започнало масово да се общува на турски език. Вследствие на това през април 1933 г. (само след 20 години) жителите на селото подават групово заявление до общинския кмет на с. Бял извор да им се издаде удостоверение, че са „турци” и че говоримият им език е „турският”. Този документ им бил необходим с цел закриването на българското училище в селото [12].
Но отчуждаването и обособяването на българите мюсюлмани от българската нация било преди всичко продукт от натиска на младотурците, на реакционните пантюркистки и националистически сили в Турция. Още с възникването на идеологията на турския буржоазен национализъм и на пантюркизма националистическите политически среди в Турция започнали активна дейност сред ислямизираните българи за заменянето на мюсюлманското съзнание с турско, по-точно за внедряване на съзнание за принадлежност към формиращата се турска нация, за създаване на благоприятни условия за осъществяване на турските политически интереси в България. За постигането на тази цел през 20-те и особено през 30-те години на нашия век от Турция пристигнали учители и пропагандатори на турския буржоазен национализъм [13]. По тяхна инициатива в България били създадени редица протурски националистически организации — „Туран”, „Шевкет”, „Алп Арслан”, „Алтън орду”, „Боз курт” и др. Въпреки очевидната им роля за разпространението на идеите на турския национализъм след българите мюсюлмани тогавашната власт не взела мерки за неутрализиране на тяхната дейност. Единствено организацията „Алтън
53
орду”, която била терористична по своя характер, била забрадена.
Протурските националистически организации пропагандирали сред българските мюсюлмани идеите на пантюркизма, опитвали се да овладеят училищното дело, разпространявали книжовния турски език чрез внасянето на турска художествена и историческа литература и организирането на различни културни прояви. По този начин трябвало да се създаде у българите мюсюлмани чувство за съпричастие към обществения живот на съседна Турция и оттам вече — съзнание, че те са неделима част от турската нация.
Тази дейност на националистическите организации била насочвана и обезпечавана от Турция. През 30-те години в гр. Одрин действувал специален център за подготовки осъществяване на турската пропаганда в България. Центърът изпращал на българска територия свои сътрудници, за да работят сред българите мюсюлмани и да подпомагат организацията „Туран” [14]. Както се посочва във в. „Меденийет”, те съветвали хората да казват: „Ние не сме мюсюлмани, ние сме турци!” [15]. По този начин турската националистическа пропаганда се стремяла да турцизира съзнанието на мюсюлманите в България.
Протурската националистическа пропаганда и обработка на българското мюсюлманско население се водила както от вътрешни привърженици на турцизма, така също и отвън — от Турция. Излизащите в Цариград и Одрин вестници, които масово и безпрепятствено се разпространявали в България, съдържали антибългарски материали [16]. В България се внасяли и брошури, издавани в Турция, с антибългарско и националистическо съдържание. Така например през 30-те години в България се внася и разпространява антибългарска брошура „Съвременна България — враг на Турция” от X. Явер [17].
За резултатите от тази пропаганда става дума в едно писмо на Министерството на вътрешните работи и народното здраве на България до областните и околийските управители от 1934 г. В него се изтъква, че турската националистическа пропаганда, която от ред години се ширела в България, се стремяла да промени чувствата на мюсюлманското население към българската държава и че тази пропаганда завладяла неговите религиозни, духовни и просветни организации [18]. Авторите на документа са пресилили успехите на турската националистическа пропаганда в България, но няма съмнение, че тя действително е постигнала значителни успехи.
Едва след военния преврат от 19 май 1934 г. подпомаганите от Турция националистически организации, както и всички други политически партии и организации в страната били разпуснати. Но и след това някои от тях прикрито продължили своята дейност, подкрепяни и финансирани от Турция.
През 20-те и 30-те години се оформили две идеологически течения, които се борели за овладяването на умовете на българите мюсюлмани. Едното било представено от националистически организации като „Туран”, „Боз курт” и др., които били поддържани и насочвани от Турция и представлявали оръдие за осъществяване целите на
54
турската националистическа и пантюркистка политика в България. Другото течение се изразявало от местното мюсюлманско духовенство. Преобладаващата част от неговите представители произлизали от средите на българите мюсюлмани, които получавали духовното си образование в България.Служителите на мюсюлманския култ се стремели да запазят в свои ръце ръководството на обществения и духовния живот на ислямизираните българи, да укрепят своите позиции сред тях.
Противоречията между двете идеологически течения и преди всичко между Главното мюфтийство и националистическата организация „Туран” приели остър характер в края на 1933 и началото на 1934 г. Печатният орган на Главното мюфтийство в. „Меденийет” пише: „Българските мюсюлмани ще направят едно благородно дело, ако се съберат и помолят правителството да сложи край на това опашато зло, виреещо сред тях, каквато е организацията „Туран” [19].
Преследвайки своите цели, мюсюлманското духовенство заело отрицателно отношение през 20-те и 30-те години към изселническите настроения, подклаждани от Турция. В своя печатен орган в. „Меденийет” Главното мюфтийство наричало вярващите последователи на Мохамед „български мюсюлмани” и твърдяло, че тяхната родина е България [20].
От друга страна, мюсюлманското духовенство работело за отграничаването на българите мюсюлмани от обществения живот и класовите борби в страната. Поради това независимо от временните противоречия, които съществували през разглеждания период между мюсюлманското духовенство и протурските националистически организации, по своите обективни резултати дейността и на едните, и на другите в крайна сметка водела към обособяване на ислямизираните българи от процесите на развитието на българската нация.