1. Възстановяване на българската държавност и етнодемографски промени
в българските земи по време и след Освободителната руско-турска война (1877—1878
г.)
Борбите на българския народ за политическо освобождение и руско-турската война от 1877—1878 г. имали за резултат възстановяване на българската държавност [1]. Войната завършила с подписването на Санстефанския мирен договор. Той обаче не бил признат от големите европейски държави. Предвиденото в договора освобождение и обединение на българските земи било осуетено от Берлинския конгрес, този „мръсен пазар за разпродажба на народи”, както го нарича навремето Дж. Гарибалди. По силата на Берлинския договор от 1878 г. само върху част от българските земи били създадени васалното Княжество България и административно автономната област Източна Румелия. Останалите земи също с преобладаващо българско население отново били върнати под пряката военна и политическа власт на султана. По този начин Берлинският конгрес унищожил Санстефанска България и разпокъсал българския народ [2].
Възстановяването на българската държавност, макар и върху ограничена част от българските земи, е едно от най-значимите събития в историята на българския народ. След петстотингодишно османско владичество жителите на Княжеството добиват възможност сами да решават въпросите на своя политически живот, какъвто бил и въпросът за статута на останалото в границите на Княжеството ислямизирано българско население.
Руско-турската война донесла не само политическо освобождение на част от българския народ. Тя изиграла ролята на буржоазнодемократична революция в освободените земи, като премахнала господствуващата османска феодална система и дала път за развитие на зародилите се през Възраждането капиталистически производствени отношения. Разрушена била османската феодална аграрна система. Земите на османските едри земевладелци преминали в ръцете на българските селяни, които станали техни собственици. Премахната била държавната собственост върху обработваемите земи и селяните се превърнали в свободни стокопроизводители.
През Руско-турската война били извършени значителни етнодемографски промени в българските земи. Въпреки декларацията на император Александър II при обявяването на войната, че руските военни и административни власти ще пазят живота, имота и честта на мю-
49
сюлманското население, подтиквано от цариградското правителство, част от това население се изселва в отдалечени от района на военните действия територии и по-специално в Македония и Беломорска Тракия. Други прехвърлят протоците и се установяват в Мала Азия. Изселили се преди всичко турските окупатори [3], които не били трайно свързани с българските земи. Изселили се обаче и много ислямизирани българи (значителна част от които знаели само български език), манипулирани и заблудени от османската политическа и религиозна власт или насилствено отвлечени от отстъпващите турски войски. Част от изселилите се ислямизирани селяни след войната се върнали в родните си места [4].
Изселническото движение протичало неравномерно и двупосочно, от освободените български земи към османските владения и обратно. То било най-силно там, където се водели или предстояло да се водят активни бойни действия. Слабо или почти никак то не се изявило в Североизточна България и Добруджа, а също така в източната половина на Южна България (организирана след войната като административно автономна област Източна Румелия). В същото време протичал изселнически процес и в обратна посока. Десетки хиляди българи християни напускали своите родни места в Македония, Беломорска и Източна Тракия и се преселвали в Княжеството и частично в Източна Румелия. Тъй като по силата на Берлинския договор Босна и Херцеговина били предадени на Хабсбургската империя, много мюсюлмани от тези две провинции се преселили в Македония, като увеличили броя на тамошното мюсюлманско население. В изселническото движение били въвлечени и част от родопските българи мюсюлмани. Изселническото движение на българско население от мюсюлманско вероизповедание към останалите под османска власт балкански земи и в Мала Азия имало отрицателни последици за българската нация. Откъснати от родните си места и заселени в райони, където живеело по-многобройно турско и друго небългарско мюсюлманско население (Цариград, Източна Тракия и Предна Мала Азия), изселниците били подлагани на турцизация. Постепенно голяма част от тях отпадали като съставка на българската нация.
В изселническото движение се включили и заселените след Кримската война в българските земи черкези, татари, абази и други тюркски колонисти. По време на османското владичество те били извършили много насилия и грабежи върху българското християнско и мюсюлманско население, поради което изселването им било посрещнато с удовлетворение от него.
Поради липсата на точни статистически данни трудно може да се установи броят на изселилите се от освободените български земи потомци на помюсюлманчените българи по време на руско-турската война (1877—1878 г.).
Макар и в по-ограничени мащаби, изселванията на българи мюсюлмани от освободените български земи продължили и след 1878 г. През 1892 г. Ив. Вазов пише, че значителна част от предишните жите-
50
ли на селата Лъджене и Баня (Чепинско) са се изселили в Мала Азия, въпреки че са знаели само български и техният български произход и принадлежност не са подлежали на никакви съмнения. За изселванията определена роля според него са изиграли „подбужданията на първенците им; те с парите, получени от продажбата на имотите им, могат да си устроят пак един охолен живот зад граница” [5]. К. Иречек, проучвал селата из Ловешко в края на XIX в., сочи и такива подбуди като „агитацията на турските софти”, „тайните подканвания от Цариград”, които „не им позволяват да останат”, въпреки че те „отиват без сърце в Турция” [6].
Според статистическите и демографските изследвания от 1878 до 1912 г. от българските земи се изселили около 35 (??350) хил. мюсюлмани: за времето от 1878 до 1884 г. — 100 хил. души и за периода от 1885 до 1912 г. — 250 хил. души.
Миграцията на мюсюлманското население от българските земи се наблюдавала през балканските войни (1912 —1913 г.). Тя засегнала главно земите, върху които се развивали бойните действия, а по-късно и освободените български земи, които по силата на Букурещкия мир от 1913 г. били присъединени към българската държава. Значителен бил и броят на изселниците мюсюлмани от Вардарска и Егейска Македония, които по силата на същия договор минали съответно под сръбска и гръцка власт.
В резултат на неколкократните изселвания между руско-турската война
(1877—1878 г.) и балканските войни (1912—1913 г.) и след това чак до 1978
г. относителният дял на мюсюлманското население в България непрекъснато
намалява. Динамиката на техния относителен дял в % спрямо населението на
страната за периода 1905—1956 г. е следният:
1905 — 12,1;
1920 — 10,7;
1934 — 9,7;
1946 — 9,6;
1956 — 8,6 [7].
Тази тенденция се запазва и през следващите години. В резултат на това
и тяхната абсолютна численост през разглеждания близо 100-годишен период
не се изменя съществено — тя варира между петстотин-седемстотин хиляди
души [8]. В случая става дума за тази част от ислямизираните
българи и техните потомци, които в една или друга степен били засегнати
и от езиковата асимилаторска политика на османския завоевател.
И така през периода след 1978 г. от българските земи се изселили немалко мюсюлмани. Но голяма част от местното мохамеданско население, което се чувствувало свързано с българската земя, с родното място, в чиято историческа памет османската денационализаторска политика не успяла да заличи българското, направило своя исторически избор в полза на България.
През периода 1878—1944 г. върху българите с мюсюлманско вероизповедание въздействували фактори с противоречиво влияние — едни от тях пораждали тенденции на обособяване и отчуждаване на ислямизираните българи от процесите на развитието и утвърждаването на българската нация, а други обективно ги приобщавали към общонационалния живот, стимулирали прояви на българско национално осъзнаване.