КОНГРЕСЪТ НА ОДРИНЦИ В ПЛОВДИВ (1902 Г.) [1]

Окръжният конгрес на одринските деятели на ВМОРО, който се състоя от 13 до 15 април 1902 г. в Пловдив, изигра важна роля за развитието на националнореволюционното движение в Одринско. [2] В него взеха участие едни от най-изтъкнатите ръководители на Вътрешната организация и Одринския окръжен комитет, както и значителен брой представители на революционните районни тела и други дейци в окръга. На конгреса присъствуваха: Гоце Делчев и Михаил Герджиков — представители на Централния комитет на ВМОРО, Туше Делииванов и, Димитър Стефанов — членове на задграничното представителство на организацията, Лазар Димитров и Георги Василев — представители на Одринския окръжен революционен комитет, Васил Пасков, Георги Кондолов от Малкотърновско, Лазар Маджаров от Лозенградско, Коста Нунков — представител на групата, която поддържаше системата на атентатите, Тодор Шишманов от Бунархисарско, Христо Караманджуков от Ахъчелебийско, Петко Напетов, деятел от Чокенско, впоследствие виден деец на Българската комунистическа партия, Тодор Петков от Свиленград, Спас Цветков от Македония, учител в Свиленград, Спас Мартинов учител в Одринската гимназия и член на окръжния комитет, Васил Попов от с. Велика, Малкотърновско, един от енергичните революционни деятели от Странджанския край.

Конгресът в Пловдив подложи на обширен и задълбочен анализ положението на революционната организация в Одринско от двете страни на Марица, т. е. в Източна и Западна Тракия. Той изглади много недоразумения и свади между революционните дейци, разпредели точно районите и определи техните ръководители, начерта пътищата за затягане дисциплината в организацията и даде мощен тласък на движението. Главна задача на бъдещата дейност се поставяше подготовката на населението за въстание и снабдяването му с оръжие.

Тук трябва да се изтъкне обстоятелството, че на конгреса в Пловдив беломорската част на Западна Тракия (Гюмюрджинско, Дедеагачко, Суфлийско, Димотишко и Ортакьойско) не бе представена със свой специален делегат, който да изтъкне нуждите и да защити интересите на тоя край. Причината за това бе липсата на изтъкнат пред населението и организацията някой местен революционен деятел. Ето защо решенията на конгреса във връзка с Беломорието се ограничиха само с назначаването на Вълчо Антонов за главен ръководител.

След като конгресът приключи, Гоце Делчев и Коста Нунков ходиха в Преглед и Чепеларе, за да се срещнат с Вълчо Антонов и да му съобщят решението на конгреса, както и задачите, които му се възлагат като главен инспектор в Западна Тракия за организирането и подготовката на населението за евентуална въоръжена борба. Вълчо Антонов по всяка вероятност се е съгласил с решенията на конгреса и възложените му задачи, но подробности за тая среща не можаха да се научат.

И така, докато в Източна Тракия се започна от месец май 1902 г. енергична и решителна дейност, организацията в Западна Тракия, включително и Ахъчелебийско, непрестанно се разстройваше, а Чепеларският пункт бе почти напълно ликвидиран. В началото на месец май Вълчо Антонов напусна Преглед и Чепеларе, но не се знае, дали работите на пункта беше предал на някой отделен деятел на организацията или на някакво ръководно тяло. Тота Дончева, отпосле негова съпруга, която дотогава беше първа негова помощница, едва ли е поела някакво пълномощно, за да продължи работата по-нататък. Но дори и да е получила пълномощно, тя не успя да развие никаква дейност, тъй като още на 15 май беше арестувана от българските власти и интернирана в родния й град Карлово. Както тя, така и Вълчо Антонов не се върнаха вече в Преглед и Чепеларе. Тук известно време се застояха неколцина емигранти от Ахъчелебийско, организационни функционери, но и те след това един по един изпразниха изцяло пункта и се пръснаха по разни места из вътрешността на България. Прочутият, единствено самостоятелен, енергичен и оживен пункт, какъвто нямаше по границата на Македония и Одринско, към началото на юни 1902 г. обезлюдя от организационни дейци, но заедно с това се сложи край и на всякакво влияние на Сарафовия комитет в Западна Тракия. [3]

Останалото привърши българската полиция. Предприети бяха обиски и откритото оръжие бе иззето. Настъпи пълно разстройство на организацията. Ръководството на революционното движение в Смолянска околия, Златоград и Ксантийско легна единствено върху плещите на енергични и безстрашни, останали във вътрешната погранична в Турция Родопска област, деятели, сред които на първо място стоеше Пею Ив. Шишманов от с. Карлуково (сега с. Славеино, Смолянско). Вече липсваха условия да се развие по-оживена и по-резултатна дейност в организационно отношение, но тези предани дейци на организацията поддържаха революционния дух на населението и готовността му за борба.

Вълчо Антонов, върху когото Пловдивският конгрес възлагаше надежда, че ще отиде веднага в Беломорието и там ще се заеме с ревизия и преустройство на организацията, напусна Проглед и Чепеларе веднага след срещата си с Гоце Делчев. Той замина за родния си град Стара Загора, като предполагаше, че там няма да се бави дълго време и ще влезе в Турция. Но тъй като трябваше да устрои канал за вътрешността и да стъкми и да въоръжи момчетата от четата, която щеше да го придружи, той удължи стоенето си повече от три месеца. Едва на 15 август замина от Хасково през Ортакьойско. [4]

Положението на Антонов в Чепеларския пункт бе станало твърде тежко. За него се бяха натрупали редица неблагоприятни обстоятелства, които излагаха пункта и го правеха невъзможен за спокойствието на тоя граничен район. Местната власт беше станала много бдителна спрямо неговото пребиваване. Той отдавна живееше в нелегалност, прикривайки се ту в едно, ту в друго място, в една или друга къща на привърженици на организацията. Всичко това той гледаше да избегне, като влезе и престои в Турция, докато поомекне положението. При такова състояние на комитетските работи го свари срещата му с Гоце Делчев. Ето защо решенията на конгреса дойдоха тъкмо навреме и бяха доста изгодни за него. Вълчо Антонов пристъпи веднага към изпълнение на възложените му задачи, но той забави прехвърлянето си в Беломорието, а това даваше основание на заинтересованите среди да мислят, че той все още се колебае, че все още не е скъсал с приятелите на Сарафов в София и Пловдив. Мнозина мислеха, че той чака да види какво ще стане с управата на Върховния комитет в предстоящия редовен конгрес на комитета, който се състоя през м. юли 1902. Борис Сарафов обаче не можа да се избере и не влезе в ръководството на Върховния комитет. Преизбрани бяха отново Михайловски и Цончев. Тогава недоволните се отцепиха и образуваха нов Върховен комитет начело с инж. Христо Станишев, който се намираше под влиянието на Вътрешната организация. Изглежда, че едва тогава Антонов е преодолял колебанията си и започнал сериозна подготовка за прехвърляне в Гюмюрджинско.

Движението на Антонов в Беломорска Тракия, поддържането и прикриването на неговата чета [5], без да стане каквато и да е афера, показва, че организацията тук е била доста крепка, а състоянието на местните комитети добро. Аферата в Даръдерска [6] околия от средата на 1902 г., която завлече мнозина даръдерци пред военния съд в Одрин, прави изключение. Тя бе предизвикана от залавянето на Ал. Филипов от турските войски в село Каршилъ (Виево, Ахъчелебийско) [7].

Без съмнение дейността на Антоновата чета в Беломорието не бе безплодна. За съжаление ние нямаме никакви сведения за тая дейност. Резултатите от обиколката на Вълчо Антонов и неговите другари бяха покрити с тайнствено було. Антонов не бе направил нито един доклад пред Одринския окръжен комитет. Затова не се знаеше какво беше постигнато в тоя край, как върви масовизирането на организацията, не се знаеха дори съставите на местните градски и селски комитети.

Имаше сведение, че в края на 1902 г. се състояло събрание на ръководителите на комитетите в Дедеагачка околия. Събранието решило да се пренесе седалището на околийския комитет от Дедеагач в Дуганхисар, като най-голямо и централно селище, с население чисто българско, далеко около 20 км от града и по-запазено от прякото наблюдение на турската полиция. Тогава били избрани за членове на околийското ръководно тяло Георги Пъндъров, Грозю Чолаков и Коста Ласков от Дуганхисар, към които били предадени като представители на другите селища още Петко Бобев от Дедеагач и Петко Арнаудов от с. Дервент.

Дали това е било извършено от Вълчо Антонов или е било резултат от местна инициатива, не зная. Ако преместването на околийския център е станало към края на 1902 г. или началото, но не по-късно от януари 1903 г., може да се счита с основание, че то е станало по решение на местните деятели, тъй като от края на октомври 1902 г. до края на януари 1903 г. Антонов бе вече в България.

По-късно седалището на околийския комитет беше пренесено в с. Дервент, а след това в началото на 1903 г. ръководител стана Бойко Чавдаров от с. Домуздере. [8]

Организацията в Беломорието обаче си оставаше и по това време слабо въоръжена, не беше доставено никакво оръжие и в момент, когато във всички области на Македоно-одринската вътрешна организация усилията бяха насочени към масовизиране на комитетите и набавяне на оръжие.

Следователно, докато във всички райони на Вътрешната македоно-одринска организация кипеше оживена и напрегната организационна дейност за подготовка на общо въстание, набавяше се непрекъснато оръжие, докато цялата 1902 г. бе изпълнена с по-големи или по-малки от един или друг род събития, докато в средата на Върховния комитет се разгаряха остри борби, тук, в Западна Тракия, включително и в Средна Родопа, която принадлежеше тогава към Одринския вилает, работите се развиваха твърде зле, или по-добре казано, нищо не излизаше на лице, не се знаеше какво става в резултат на подмолната дейност на Вълчо Антонов и другарите му долу край бреговете на Бяло море, нито пък какво беше положението горе в Средна Родопа.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. В настоящата студия, както и в следващата част — приложенията е запазен оригиналният стил на текста, но с осъвременен, нормализиран правопис. (Бел. на ред. П. Ас.)

2. За окръжния конгрес на ВМОРО в Пловдив вж. Хр. Караманджуков, Западнотракийските българи. С., 1934, с. 81—82.

3. За Чепеларския пункт и за отношенията на Вълчо Антонов към Сарафовия върховен комитет вж. Хр. Караманджуков, посоч. съч., с. 46—83.

4. Ивайловградска околия.

5. За движението на четата вж. Хр. Караманджуков, посоч. съч., с. 85—87.

6. Златоградска.

7. За тази афера вж. Хр. Караманджуков, посоч. съч., с 85—87.

8. Дедеагачка околия, сега в Гърция.