Трудът на Христо Караманджуков „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" е продължение на неговата книга „Западнотракийските българи", публикувана през 1934 година. За разлика от нея обаче това произведение има характер на спомени, написани въз основа на богат архивен материал. Авторът е ползувал писма, бележки и документи запазени от него, а също от други бивши дейци в Одринска Тракия, или съхранявани в комитетската архива на читалището в с. Славеино, Смолянско. По-важните от ползуваните материали и документи са дадени като приложение. Те са богата илюстрация на революционните борби на населението от Родопите, на неговия героизъм и самопожертвувателност.
Като деец на националнореволюционното движение в Македония и Одринско, Христо Караманджуков взема непосредствено участие в революционните борби на населението от района на Родопите. Роден е на 14.XII.1876 год. в с. Чокманово, Смолянски окръг, в бедно селско семейство. Първоначалното си образование получава в родното си село и в с. Райково, сега квартал на гр. Смолян, след което завършва четвъртокласното училище в град Одрин. Известно време учителствува в с. Карлуково [1] и Чокманово, после следва педагогическото училище в гр. Серес. Като ученик става член на революционното братство [2] в училището, а през лятото на 1899 год. се присъединява към Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Първоначално е секретар на околийското ръководство в Ахъчелебийско [3], а след това извършва организационна дейност в районите на Ксанти, Гюмюрджина и Дедеагач. Взема участие в работата на конгреса в Одринския революционен окръг, състоял се през 1902 г. в Пловдив под ръководството на Гоце Делчев. След конгреса изпълнява длъжността агитатор и организатор в Малкотърновския революционен район, като за известно време е секретар на районната чета на Георги Кондолов. В началото на 1903 год. Христо Караманджуков е прехвърлен отново в Ахъчелебийския район и като представител на тоя район участвува в конгреса на Петрова нива (28.VI. — 30.VI.1903 г.), който взема решение за конкретното организиране на въстаническите действия в Одринския революционен окръг.
По време на Илинденско—Преображенското въстание е член на ръководството на Ахъчелебийския въстанически район. След въстанието следва в Софийския университет педагогика и философия, но завършва в Белград през 1908 год., защото е изключен заради участието му в освиркването на княз Фердинанд при откриване на Народния театър. Създадената благоприятна обстановка в Османската империя след младотурската революция му позволява да се върне отново в Македония и Одринско като учител, първоначално в Сяр, а по-късно в Цариград. Същевременно се занимава и с журналистика. Същите професии той упражнява и по-късно, в периода след войните. Пенсиониран е като главен инспектор и завеждащ учителските институти и педагогическите училища при Министерството на просветата, дългогодишен (1921— 1947) редактор е на списание „Родопа". До 1945 год. е председател на Тракийския научен институт. Починал е на 21.II.1952 год.
Близките и тесни връзки с народните маси дават възможност на автора на тази книга да обрисува правдиво техния висок дух и готовност за борба. Христо Караманджуков предава живо и вълнуващо революционната дейност на Вътрешната организация в Ахъчелебийско, дадените жертви, преминаването на четите и нелегалните функционери под носа на турската власт, героизма, проявен в сраженията, събирането на суми за въоръжаване и високия патриотизъм на народа. В спомените и документите проличава не само твърдото желание за борба против чуждото иго, но и страхът на местните дейци да не би Родопският край да остане извън всенародното въстание поради липса на достатъчно оръжие.
От труда на Христо Караманджуков се вижда явно, че Вътрешната организация се е опирала преди всичко на широките селски маси, които най-силно изпитвали върху гърба си тежестите на чуждото робство и били най-много заинтересовани от премахването на турските чифликчии, бейове и целия прогнил режим на Османската империя. Ръководителите на организацията — войводи и организатори произхождат предимно от средата на народната интелигенция. За идеализма и готовността за саможертва от района на Родопите могат да се посочат много примери както в спомените, така и в документите. Особено характерно е писмото на една девойка, която не само участвува активно в подпомагане на Вътрешната организация, но изказва и силно желание да постъпи в една от четите и да се бори с оръжие в ръка, а когато един от организационните дейци й пише писмо, в което заявява, че е влюбен в нея, тя му отговаря, че го имала като брат и приятел, че „първото нещо на революционера не е любовта и докле не се освободи Македония, не иска никаква любов" [4]. Такъв висок дух витае над Родопите и ако въстанието тук не взема широки размери, причината се крие в ръководството на Вътрешната организация, което не е доставило необходимото оръжие срещу взетите от местното население парични средства.
Трудът на Христо Караманджуков е ценен и заради това, че описва правдиво предателството на чорбаджиите, народните изедници и крепителите на прогнилия трон на султана. В спомените са дадени няколко случая, в които местните чорбаджии проявяват враждебно отношение към революционното движение и стигат до открито предателство. Такъв случай е провалът в с. Левочево, където районната чета била обградена и влиза в неравен бой с турската войска поради издайничество на един чорбаджия от селото. Доста живо е описано убийството на друг чорбаджия, осъден на смърт от Организацията, поради службата му в полза на турските власти.
Авторът предава положителното отношение на българската общественост към Вътрешната организация и нейната революционна дейност. Наред с това той описва непоследователността в позициите на официалните власти на Княжеството. Вместо да оказват помощ на въстаниците, които изпитвали остра нужда от оръжие и муниции, полицията и граничните части разгромяват Чепеларския комитетски пункт, от където са били пренасяни оръжие и други материали за революционните дейци във вътрешността и то в момент на най-усилена дейност; арестувани са и интернирани мнозина от привържениците и съмишлениците на организацията. По време на въстанието, когато поради натиска на турските войски, четирите районни чети от Смолянско се прехвърлят на територията на Княжеството, за да се реорганизират и изработят нов план на действие, те били обградени и обезоръжени, а четниците интернирани. Българското правителство извършва такива действия, за да не изостря отношенията си с Османската империя и да отблъсне обвиненията, че съдействува на въстаниците. По това време то започва преговори с Високата порта, завършили с ограничено българо-турско споразумение, което не довежда нито до автономия на Македония, нито дори до опит за въвеждане на реформи в Одринско, но все пак в резултат от него е дадена доста широка амнистия. От амнистията се възползувал и бащата на Христо Караманджуков — Иван Караманджуков, бивш съратник на капитан Петко войвода, осъден на 15 години затвор за революциодна дейност.
Трябва да се отбележи, че авторът се стреми да предаде правдиво събитията от паметната 1903 г., като изхожда преди всичко от фактическото положение. Все пак той не се е освободил напълно от известни предубеждения към Вълчо Антонов, ръководител на Западната инспекционна област на Одринския революционен окръг, с когото е имал противоречия и спорове. Всъщност независимо от създадените отношения, веднага след въстанието Вълчо Антонов бърза да пише на Христо Караманджуков и да му заяви, че е против борбите вътре в организацията и че осъжда и двете течения. По-нататък той подчертава, че занапред ще действува вече само като социалист и изпълнява намеренията си. Той е активен член на партията на тесните социалисти.
Христо Караманджуков констатира правилно, че народните маси в Македония и Одринско са били обладани от висок борчески дух, но въпреки това подготовката за въстание не била завършена поради недостатъчното въоръжение, а и България също не била готова да се намеси активно в събитията. Само Битолският революционен окръг и районът на Странджа в Одринския революционен окръг били в състояние да организират масови въстанически действия. Районът на Родопа, както вече бе отбелязано, се отнася към слабо въоръжените, въпреки, че местните дейци внесли значителни суми за набавяне на оръжие.
За съжаление Христо Караманджуков не се спира на въпроса за отношението на неосъзнатите към освободителното движение, а те съставляват значителна част от населението на Родопите. Авторът отбелязва най-общо, че тази част от българското население е стояла настрана от революционното движение, но не обяснява защо организацията не е направила опити за привличането й в борбата срещу чуждия поробител. Наистина поради религиозния фанатизъм тези неосъзнати българи не се включват в националния възрожденски процес и културно не се приобщават към нацията, но авторът дава примери как отделни техни представители са съдействували на революционното движение. Касае се например за пъдарите в с. Карлуково, Ахъчелебийско и село Габрово, Ксантийско, които имали задача да следят за движението на четите, но преминали на страна на организацията.
Приложението от документи представлява несъмнен научен интерес. В архива на Христо Караманджуков се съхраняват ценни документи за революционното движение в Македония и Одринско. Тук са поместени устави и правилници на Вътрешната организация и Революционното братство, за да се подчертае единството на борбата за освобождение в двете области. Същото значение имат и разписката на Гоце Делчев и писмото на Гьорче Петров, задгранични представители на организацията и съдействували много за успеха на делото в Одринско. Писмата и докладите на Христо Караманджуков и Пею Шишманов пък разкриват не само състоянието на местните комитети в Ахъчелебийско, но и неразривните им връзки с централните ръководни органи на ВМОРО.
Голяма част от документите се отнасят до търсене на начини за набиране на парични средства и оръжие, от които организацията през цялото време е изпитвала остра нужда. Имената на четниците и тяхното въоръжение както и някои най-общи сведения са дадени в поместените списъци, които авторът е успял да запази. На него дължим и част от протоколите на конгреса на Петрова нива, както и списъка на имената на почти всички делегати на конгреса. И в другите документи се разкриват важни подробности от живота и борбата на революционерите от Родопа, както и въпросите, които са ги вълнували.
Накратко казано, спомените на Христо Караманджуков и приложените към тях документи са ценен принос към историографията на национално-революционното движение не само в района на Родопите, но и на цялата територия на Македония и Одринско. Правдивото описание на дейността на комитетите, на конгресите и съвещанията, на отделните чети и дейци, на поведението на обикновените трудови хора дава възможност да се видят патриотизмът и високият дух на народните маси, тяхната готовност да се вдигнат с оръжие в ръка срещу поробителите. Районът на Родопа играе важна роля за приковаване на значителни неприятелски сили и за отвличането им от главните огнища на въстанието в Битолския революционен окръг и Странджанския район на Одринския революционен окръг. Липсата на оръжие не е позволило на организацията да осъществи масово въоръжено въстание по цялата територия на Македония и Одринско. Изнесените факти и дадените преценки в труда на Христо Караманджуков ще ползуват всеки, който проучва славната борба на българското население от тези две области срещу чуждите поробители.
Накрая трябва да се посочи, че бележките към спомените и документите са изготвени от съставителя с цел да се улесни тяхното ползуване.
София, 20. Х. 1980 г. Л. ПАНАЙОТОВ
[Next]
[Back to Index]
2. Вж. тук „Устав на Българското тайно революционно братство в Турция" (с. 100).
4. Вж. тук Писмо на Стана Попмаринова до Христо Караманджуков.