Османските извори разкриват и една страна от политическото развитие на югозападните български земи по време на османското нашествие, на която невинаги се обръща достатъчно внимание. Става въпрос за това, че най-ранната османска административна система е съхранила названия на административно-териториални единици, които несъмнено имат предосмански произход. Добре известен факт е, че османците обикновено са наричали дадена област на името на последния й християнски владетел и тези области, обикновено в предосманските им граници, са били обособявани в санджаци или вилаети в зависимост от териториалния им обхват [61]. Това обстоятелство крие значителни възможности за проучване на предосманската политическа карта и на югозападните български
145
Карта 6. Югозападните български зему в навечерието на османското завладяване
146
земи, още повече, че изворите за втората половина на XIV век в много случаи са твърде оскъдни. Известно е например, че владенията на Константин Драгаш още в началото на XV век започват да се наричат „Константинова земя” и по-късно били оформени в отделен санджак — Кюстендилския, който обхващал всички подвластни на този феодал земи от края на XIV век [62]. От един османски дефтер, воден в периода 1641—1655 г. (всъщност това е регистър на православните църкви под османска власт) и публикуван наскоро от югославската османистка Р. Тричкович, става ясно, че вътре в границите на Кюстендилския санджак е съществувала митрополията „Драгуш и Държава”. Тя не може точно да се локализира, но несъмнено се е намирала между Кратово, Враня и Скопие [63]. Издателката на дефтера изказва мисълта, че названието „Драгуш и Държава” може да означава „държавата на Драгуш (Драгош, Драгаш)”. Подобно название веднага навежда на мисълта, че тази митрополия е била свързана териториално с известния феодал деспот Йоан Драгаш [64]. Това предположение намира пълна подкрепа в изворите. Както бе вече подчертано многократно, в началото на 70-те години на XIV век по-възрастният син на деспот Деян самостоятелно управлявал част от наследствената си бащина в Североизточна Македония и фактически е един от първите владетели, признали османската власт при похода на Лала Ша-хин в Горна Струма през 1372 г. Това положение е отразено в османския църковен регистър от XVII век, но не и в териториалното деление на Кюстендилския санджак на вилаети, тъй като този санджтк отразява положението от края на XIV век. Тогава, както е добре известно, Константин Драгаш бил самостоятелен владетел на цяла Източна Македония.
В Южна и Югоизточна Македония османската административно-териториална подялба е съхранила названията на няколко вилаета, спадащи към санджака Паша (Лива- и паша), чието възникване също може да се свърже със съществуването на полунезависими християнски княжества в епохата на османското проникване. Това са вилаетите „Селата на госпожа Деспина”, „Богдан”, „Оливер” (или „Оливера”) и „Вълкашин” (или „Вълкашин и Димо воевода”).
Вилаетът „Селата на госпожа Деспина” се е намирал по долното течение на р. Струма [65]. Според Стр. Димитров възникването на този вилает може да се свърже с управлението на Мара Бранкович [66], дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович, която като вдовица на султан Мурад II (1421—1451 г.) притежавала обширни имоти в Сярско и западните дялове на Халкидика [67]. Това предположение е напълно приемливо. Изворите сочат, че Мара Бранкович на практика е била полусамостоятелна владетелка в тези области с център с. Ежево през втората половина на XV век и е играела немалка роля в съвременните събития: в избора на цариградски патриарси, в пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от
147
Търново в Рилския манастир [68] и др. Съществуването на вилаета „Селата на госпожа Деспина” в Югоизточна Македония очевидно е едно изключение на османската практика, тъй като Мара Бранкович не е последният християнски владетел в тези земи, а владетелка, обвързана с османската административна оистема след трайното налагане на османската власт [69].
Значително по-сложни са проблемите, свързани с предосманската основа на вилаетите „Богдан” и „Оливер” („Оливера”). Вилаетът „Богдан”обхващал значителен брой села между Солун и Сяр, около Лагадинското, Бешикското и Мавоовското езеро, на изток до устието на Струма, на северозапад до Кукуш, до източните склонове на Круша планина и до Орфанския залив на югоизток [70]. Вилаетът „Оливер” бил разположен на северозапад от вилаета „Богдан” и се простирал в земите по поречието на р. Вардар, между планините Паяк, Кожух и Нидже [71]. Наименованието на двата вилаета и обстоятелството, че са били съседни, веднага предизвикват асоциация с двама известни феодали в Македония от времето на сръбската власт — деспог Йоан Оливер и брат му Богдан. Впрочем за Богдан през 40-те години на XIV век знаем съвсем малко от едно кратко споменаване в историческия труд на Йоан Кантакузин (сведението се отнася за 1342 г.) [72]. Хипотезата, че двата османски вилаета са възникнали върху владенията на тези двама феодали, е твърде примамлива, но се основава само на сходството в имената. Във всяко друго отношение тя не намира подкрепа в изворите.
Нека най-напред се спрем на феодала Богдан. За феодал със същото име се споменава освен в труда на Йоан Кантакузин още и в трудовете на Лаоник Халкокондил и българския книжовник Константин Костенечки. Вестите на късновизантийския историк обаче са толкова объркани, а тези на българския книжовник — толкова лаконични, че изследователите с право изтъкват невъзможността от тях да се правят някакви сигурни изводи за личността и владенията на Богдан [73]. Съществуването на вилаета „Богдан” обаче не ни позволява да ги отхвърлим с лека ръка, тъй като показва, че в известен период преди османското завладяване в областта около Солун и Сяр действително е съществувало княжество, чийто владетел е носил същото име. Но кога? Да се отговори на този въпрос не е лесно, тъй като османците на практика завладяват областта около Солун и самия град два пъти: веднъж през 80-те години на XIV век и втори път в края на 20-те години на XV век. Но нека проследим сведенията, които дават за Богдан Лаоник Халкокондил и Константин Костенечки.
Халкокондил говори за Богдан на пет места. Първия път той го споменава като един от „наследниците” на Стефан Душан, „мъж добър и опитен във военното дело”, на когото сръбският цар поверил областта от Сяр до Вардар [74]. След това той го споменава като владетел, когото османците поставят под своя зависимост
148
заедно с Константин Драгаш след Черноменската битка [75]. По-нататък обаче, описвайки същите събития, Халкокондил говори за Богдан като за владетел в Родопите [76]. По-сетнешните вести за Богдан (ако, разбира се, става въпрос за едно и също лице, което е повече от съмнително), се отнасят за събития от началото на XV рек. Ако приемем без резерви сведенията на византийския историк, трябва да допуснем, че през третата четвърт на XIV век или примерно в 1365—1371 г. (тогава съветският историк Е. П. Наумов датира Халкокондиловия „списък” на Душановите наследници [77]) в Югоизточна Македония или в Родопите е съществувало княжеството на Богдан, който след 1371 г. станал османски васал. В такъв случай нищо не ни пречи да идентифицираме този Богдан с едноименния брат на деспотЙоан Оливер [78]. Но тези, които приемат тази хипотеза, трябва да са готови да отговорят на цяла серия въпроси, които подобна идентификация повдига [79].
Преди всичко недоумение буди фактът, че от всички владения в Югоизточна Македония през 60—70-те години на XIV век само това на Богдан било оформено като отделен санджак, а в същото време в османските дефтери няма и помен от княжеството на деспот Углеша или от апанажа на Мануил Палеолог — двама владетели, добре познати на османците. На второ място е необходимо да се обясни по какъв начин княжеството на Богдан е успяло да преживее както хегемонията на Мърнявчевичи преди Черноменската битка, така и византийската „Реконкиста” след септември 1371 г., без да остави нито едно сведение в изворите от този период. При това трябва да се има предвид, че за областта около Солун и Сяр разполагаме с повече извори поради близостта на атонските манастири. На тези въпроси е невъзможно да се даде задоволителен отговор. Грамотата на деспот Углеша за светогорския манастир “Кутлумуш” от април 1369 г., с която той дарил на манастира имоти в територията на вилаета „Богдан” (селото Неохори на Маврово поле [80]), показва, че преди 1371 г. или поне в 1369—1371 г. княжеството на Богдан не е съществувало в земите на по-късния вилает. Малко вероятно е то да е съществувало и след 1371 г., тъй като тогава областта между Солун и Сяр е била във византийски ръце.
Нека сега се обърнем към сведенията за Богдан, отнасящи се за началото на XV век. Халкокондил съобщава, че в 1410 г. феодалът Богдан, който управлявал около Солун, бил противник на Муса — един от синовете на султан Баязид I и претендент за османския престол. Няколко години по-късно Муса на връщане от един поход в Тесалия завзел земите на Богдан и унищожил неговото княжество [81]. Тези сведения на византийския историк се потвърждават и от един кратък пасаж в житието на деспот Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. От него става ясно, че Богдан бил един от противниците на Муса и съюзник на неговия брат и съперник Мехмед [82]. След като констатирахме, че сведенията на Халкокондил и Константин Костенечки за Богдан в периода 1410—
149
1413 г. в общи линии съвпадат, не остава нищо друго, освен да приемем, че неговото княжество е съществувало именно в този период или по-общо — в началото на XV век. Единствено за този период сведенията от изворите съвпадат и могат да бъдат взаимно контролирани. Вероятно владенията на Богдан възникват между Солун и Сяр след поражението на османците при Ангора в 1402 г. и отстраняването на османската власт от Солун [83]. Нито едно сведение не подкрепя схващането, че владетелят Богдан от началото на XV век е същият този брат на деспот Оливер, известен от изворите от началото на 40-те години на XIV век [84]. Поради тази причина може да се пристъпи към разглеждането на въпроса за произхода на вилаета „Оливер” без предубеждението, че той трябва непременно да се свърже с едноименния деспот от средата на XIV век. Но тъй като в литературата е разпространено точно това схващане [85], възниква необходимостта проблемът да се разгледа по-подробно.
Най-напред трябва да се, подчертае, че владенията на деспот Оливер никога не са допирали до територията на вилаета „Оливер”. Противно на категоричността на изворите в това отношение в литературата се срещат твърдения, че областта Мариово е спадала към „държавата” на деспота, и се правят предположения, че той може да е разширил владенията си и на изток от Мариово [86]. Със сигурност е известно обаче, че тази област нито преди, нито след 1355 г., нито когато и да било е влизала в земите на деспот Оливер. Освен това тази област не е влизала в територията на вилаета „Оливер”, а е била оформена като отделен вилает на санджака Паша [87]. Областта Тиквеш, на север от планината Кожух, също не била владение на Оливер, а на Драгаши след 70-те години на XIV век и също така е представлявала отделен вилает от Кюстендилския санджак. Следователно няма никакви сведения, че земите на деспот Оливер са допирали или дори са били в близост до вилаета „Оливер”, а още по-малко, че земите на този вилает са представлявали в определен период „ядро” на владенията на деспот Оливер [88].
На второ място трябва да се изтъкне, че за деспот Оливер няма нито едно сигурно известие за периода след 1354—1355 г. Това показва, че той или е умрял наскоро след това, или, както е била практиката, се е замонашил и е доживял дните си като монах. При това положение естествено той не би могъл да бъде последният християнски владетел на земите между планините Паяк, Кожух и Нидже [89].
Трябва да се припомни също така, че в някои публикации на османски дефтери наименованието на вилаета е „Оливера”, а не „Оливер” [90]. Докато специалистите по османска палеография не дадат окончателен отговор на въпроса за точното му наименование, на този факт не трябва да се отделя прекомерно внимание, макар и да не е изключено в бъдеще именно той да се окаже решаващ при търсенето на предосманската основа на вилаета „Оливер”.
150
Всичко казано дотук имаше по-скоро деструктивен характер и малко градивни елементи. Пристъпвайки към позитивната страна на въпроса, още от началото трябва да се подчертае, че всички изводи в това отношение ще имат хипотетичен характер.
Съществуват няколко възможности вилаетът „Оливер” да се свърже с известни исторически личности от края на XIV и началото на XV век. Първата възможност е този вилает да е представлявал владение на дъщерята на сръбския княз Лазар — Оливера, която била жена на султан Баязид и е живяла дълго след неговата смърт. Това предположение е неубедително, тъй като нито един извор не свързва „Оливера” със земите в Южна Македония. Втората възможност е областта между планините Паяк, Кожух и Нидже да е била владение на някой неизвестен от други извори феодал, съименник на деспот Оливер [91]. И третата възможност е тези земи да са били владение на феодала Оливер Големович, умрял в Ежево през декември 1463 г., който заедно с брат си Георги бил на служба при Мара Бранкович [92]. Дали някое от тези предположения ще се потвърди или отхвърли, ще покажат бъдещите изследвания и най-вече откриването на нови изворови податки.
Остава да се спрем на въпроса за произхода на вилаета „Вълкашин” или „Вълкашин и Димо воевода”. Този вилает е обхващал земите по поречието на р. Девол, по западния, южния и източния бряг на Преспанското езеро и южния бряг на Охридското езеро, до град Корча и градчето Биглищи (дн. Билищи) на юг [93]. На пръв поглед произходът на този вилает е напълно ясен. Както по-естествено от това той да се свърже с името на крал Вълкашин [94]? Веднага трябва да се изтъкне обаче, че този владетел никога, дори и във времето на най-голямото си могъщество не е владеел на югозапад до Корча и Биглищи. Освен това по времето, когато османците завладяват земите в Югозападна Македония и Албания, техен владетел не е бил Вълкашин, загинал в Черноменската битка през 1371 г., нито някой от неговите наследници. За щастие разполагаме с един ктиторски надпис от църквата „Св. Богородица Елеуса” в Преспа от 1410 г., в който като владетел на областта се споменава феодалът Вълкашин [95]. С името на този феодал, който, изглежда, управлявал полунезависимо, като турски васал, областта от бреговете на Преспанското езеро до Корча и Биглищи в началото на XV век, трябва да се свърже и възникването на вилаета „Вълкашин” [96].
В някои османски регистри вилаетът Вълкашин е споменат с названието „Вълкашин и Димо воевода” [97]. Сигурното идентифициране на Димо воевода засега е невъзможно поради липса на допълнителни сведения. Вероятно в определен период през началото на XV век областта между Преспа и Корча е била съвместно владение на двама феодали: Вълкашин и Димо, които сигурно са били сродници. Не е изключено и двамата да са били потомци на кесаря Новак, васал на крал Вълкашин, чийто ктиторски над-
151
пие от 1369 г. е запазен в църквата „Св. Богородица” на о-в Мали град (Преспанското езеро) [98].
Проучването на произхода на османските вилаети, което до голяма степен зависи от публикуването на нови османски дефтери и тяхната правилна интерпретация в този аспект, за в бъдеще ще позволи по-голяма прецизност при очертаването на границите на някои от известните ни предосмански княжества и може да подскаже съществуването на други, неизвестни от изворите от славянски и византийски произход. Това важи не само за югозападните български земи, но и за един по-широк балкански ареал. За да бъдат тези проучвания по-успешни, е необходима по-голяма съгласуваност в усилията на османисти и специалисти по византийска и балканска средновековна история [99].
