В научната литература, посветена на проблемите на балканското средновековие, господствува схващането, че във Византия, България и Сърбия от средата на XIV век насетне процесите на разпадане на централизираните държавни структури придобиват необратим характер [1]. В този смисъл независимите или полунезависимите феодални владения, възникнали през втората половина на XIV век в югозападните български земи, са резултат не на случайно стекли се обстоятелства, а на една закономерна за зрялото феодално общество тенденция, която на определен етап довежда до „разсейване на суверенитета”. Трябва обаче да се изтъкне, че проучванията върху явлението „феодален сепаратизъм” в неговия балкански вариант все още не са отбелязали съществен напредък. Историческата логика изисква да се започне с конкретни изследвания върху историята на отделните феодални княжества, техните държавни структури, владетелска идеология, политическа ориентация и др. След това трябва да се пристъпи към разделяне на балканския ареал на региони, където феодалният сепаратизъм показва някаква специфика, и чак тогава да се използуват големите познавателни възможности на историческата типология, т. е. феодалният сепаратизъм на Балканите да се анализира като разновидност на подобните процеси в западноевропейския феодализъм през XI—XV век. Такъв подход несъмнено ще позволи да изпъкнат още по-ярко редица особености на византийския и балканския феодализъм, и то на две нива: на нивото на вътрешнорегионалната типология (типологията на отделните балкански феодални общества) и на нивото на междурегионалната типология (по отношение на западно- и средноевропейските феодални общества) [2].
Феодалният сепаратизъм в югозападните български земи през втората половина на XIV век показва следните особености. Първо, възникването на феодалните княжества става под формата на откъсване от сръбското царство в процеса на неговото разпадане. Второ, генезисът на това явление трябва да се търси в своеобразното преплитане на съществуващите политически, социално-иконо-
157
мически и етнокултурни традиции с новите моменти, които донася периодът на сръбската власт в Македония. Трето, възникването и съществуването на феодалните княжества става до голяма степен в условията на липса на „регулиращи норми”, каквито са централната власт, традициите на автократория или по-трайното господство из дадена политическа сила. Поради тези причини политическите форми на феодалната децентрализация в югозападните български земи се отличават със значителна пъстрота [3].
В основата на политическата децентрализация на зрелите феодални общества стои ръстът на феодалното земевладение и произтичащите от него изменения от надстроечен характер. Като вторичен белег може да се изтъкне и формирането на региони с определена икономическа специфика. Тези постановки от методологически характер са изходна точка за вникване в механизма на възникване на феодалните княжества в югозападните български земи след средата на XIV век, или, казано с други думи, изтъкнатите явления имат характер на общественонеобходими отношения. Но тези отношения при феодализма като правило не излизат на повърхността и най-често изпъкват под формата или на личностни отношения, или на пръв поглед като незакономерни и дори случайни политически събития. Икономическите фактори във феодалното общество поначало действуват опосредствено, рядко намират отражение в изворите и са трудно забележими като конкретна проява [4]. Вникването в диалектическата връзка между общественонеобходимите отношения и формите на тяхната проява уплътнява пресъздаваната историческа картина, позволява да се намери необходимият баланс между общометодологическите постановки и конкретно фактологическите изследвания.
Както беше изтъкнато, по времето на цар Стефан Душан феодалното земевладение в Македония бележи по-нататъшен ръст и търпи известни качествени изменения. Последствията от тези процеси се проявяват с пълна сила при неговия наследник цар Урош и продължават да действуват до голяма степен и след окончателния крах на сръбското царство. Упадъкът на централната власт и феодалната анархия довеждат до преразпределяне на феодалната собственост. Една част от феодалите в Македония се издигат още повече, а други изчезват завинаги или за известно време са засенчени от по-мощните си съседи. Налице е една очевидна социална динамика във върховете на обществото, отражение на която са и бързите, понякога неочаквани политически промени. Създава се впечатлението, че феодалните владения или княжества възникват твърде бързо, а техните владетели някак си изведнъж се издигат понякога от съвсем дребни феодали до силни и влиятелни областни господари [5]. Обикновено се приема, че появата на независими феодални владетели в Македония след средата на XIV век става чрез обособяване на наместничествата от времето на сръбската власт, като преселените на юг сръбски феода-
158
ли „сливали” своите бащини с териториите, които управлявали от името на сръбския владетел, а последният етап в извоюването на политическата им независимост е скъсването на връзките на лично подчинение спрямо върховния владетел [6].
Анализът на изворовия материал позволява да се направи изводът, че наличието на икономическа основа, т. е. на достатъчно обширна бащина, в повечето случаи е едно от условията даден феодал да се превърне в самостоятелен или поне полусамостоятелен владетел. Типичен пример в това отношение е Радослав Хлапен в Южна Македония, който едва след като обединил своята територия около Бер с бащината на кесар Прелюб в Мариово, предприел по-решителни самостоятелни действия [7]. Подобен е случаят с Тома Прелюбович, владетел на Воден и областта около него до средата на 60-те години на XIV век. Около 1355—1358 г. Владко Паскачич бил сравнително дребен феодал в Източна Македония. До 1371 г. с подкрепата наМърнявчевичи той разширил владенията си на север до Враня и станал един от най-мощните феодали в тази област [8]. Колкото и оскъдни да са изворовите податки, от тях все пак може да се установи, че преди да стане крал, Вълкашин притежавал обширни поземлени владения в Централна и Северна Македония. Решаващ момент в политическото му издигане наред с всичко друго, изглежда, било сливането на неговата бащина с управляваната от него жупа, в резултат на което се създава икономическа основа за бързото му политическо издигане. Неговият брат деспот Углеша още преди 1358 г. притежавал известни имоти в областта Прунея и след като получил наследството на тъста си кесар Войхна, се превърнал икономически в най-силния феодал в Югоизточна Македония [9]. Това обстоятелство обяснява бързото му издигане като владетел на Сярското княжество. Крупни поземлени собственици след 1371 г. били и братя Драгаши, а притежанието на обширна бащина по поречието на р. Треска било в основата на политическата самостоятелност на брата на крал Марко — Андриаш, през последните десетилетия на XIV век.
Изворите за историята на югозападните български земи през втората половина на XIV век не дават преки сведения, доколко факторът „икономическо райониране” е оказал влияние върху възникването на феодалните княжества. Но ако хвърлим поглед върху други съседни области, ще видим, че този фактор не е за пренебрегване. В албанските земи например феодалните владения почти без изключение гравитирали около двата икономически центъра на албанското крайбрежие — Валона и Драч [10]. Особено типичен е примерът с Взлонското княжество, просъществувало от средата на XIV до началото на XV век. То възниква и съществува върху територии, които несъмнено представляват обособен в икономическо отношение регион, тъй като Валонското пристанище играело ролята на дебуше на южноалбанското крайбрежие и било крупен център на транзитната търговия. Това обстоятелство
159
отчасти обяснява относителната жизненост на Валонското княжество. Подобна специфика може да се констатира и по отношение на княжеството на Драгаши през последната четвърт на XIV век в Източна Македония. Изглежда, това, което определя неговата предполагаема икономическа еднородност, е възможността за износ на зърнени храни по р. Струма и р. Вардар до Егейското крайбрежие, за което има изрични сведения в изворите [11], и започналата експлоатация на сребърните рудници в Кратово. Що се отнася до другите владения в Македония през втората половина на XIV век, информацията за това, доколко териториите им притежавали известна икономическа специфика, е непряка. „Скритата информация” в това отношение трябва да се търси в спецификата на държавните структури: процесите на централизация на властта в някои от тях (напр. Сярското княжетво) несъмнено отразяват наличието и на икономическо сцепление, а процесите на „вторично разпадане” (напр. княжеството на Радослав Хлапен, владенията на наследниците на Вълкашин) — отсъствието на икономическа еднородност. Интересно е да се отбележи също така, че в някои от градските центрове се забелязват наченки на градска автономия, като единствено в Скопие през последните две десетилетия на XIV век тя достига до някакви реални проявления. Независимо че градът бил във владенията на Вук Бранкович, той емитира собствени монети и сам се защищава от османското нашествие [12]. На този факт също трябва да се гледа като на реализация на закономерните процеси на икономическо обособяване.
В историята на югозападните български земи през втората половина на XIV век обаче има много случаи, когато изворите не позволяват да се направи пряка връзка между ръста на феодалното земевладение или икономическото райониране и политическото обособяване. Така например царица Елена управлява в Сяр през първата половина на 60-те години на XIV век не защото е била феодален собственик в буквалния смисъл, а защото като вдовица на цар Стефан Душан се е ползувала от правото на патримониум върху цялата територия на сръбското царство и в този смисъл е могла да се обособи политически във всеки негов дял, който е бил подходящ за това. Крал Марко непосредствено след Черноменската битка имал владетелски права в територията от Южна Сърбия до Югоизточна Македония най-вече по силата на наследственото право. В много случаи като че ли конкретни събития от чисто политически характер играят първостепенна роля при възникването на едно или друго княжество. Голяма част от най-влиятелните феодали в Македония от Душаново време след 1355 г. или изчезват от историческата сцена, или не играят съществена политическа роля във времето на децентрализацията, независимо че преди смъртта на сръбския цар притежавали необходимата икономическа основа за политическа самостоятелност. Такъв е случаят с деспот Деян и неговите наследници през третата четвърт
160
на XIV век. След 1366 г. най-силният в икономическо отношение феодал в областта на Радовиш — великият воевода Никола Станевич, се оттеглил от владенията си, без да извоюва политическа самостоятелност. От земите в Македония след 1365 г. се оттеглят и наследниците на севастократор Бранко Младенович. От друга страна, в някои случаи и наличието на големи бащини не се оказва достатъчно за формирането на самостоятелни княжества. И севастократор Владко Паскачич в Източна Македония, и кесар Новак в областта Преспа през 60-те години на XIV век били само васали на братя Мърнявчевичи независимо от икономическата си мощ. Смъртта на хумския княз Воислав Войнович създала политически условия Вълкашин да установи политическа хегемония, а Черноменската битка става причина за изчезването на едни и възникването на други феодални княжества. Означават ли всички тези примери, че политическите събития заглушават реализацията на общественонеобходимите отношения?
За да се отговори на този въпрос, преди всичко трябва да се отчита характерът на известните извори, които по правило отразяват най-вече само политическата страна на събитията. Но известното на всеки историк многообразие на историческите явления е свързано до голяма степен с формите на проява на закономерностите. „Случайният” характер на проявление на социално-икономическите закономерности е особено типичен за феодализма поради слабата социална комуникация, относително голямата роля на географските условия и редица други фактори [13]. Поради тези причини методологически правилната схема „феодално земевладение (икономическо райониране) — феодален сепаратизъм”, схваната като звено от причина и следствие, има характер на научна абстракция, на „нефактически модел”(според определението на К. В. Хвостова) [14], който е освободен от много случайности, но който отразява съществените страни и корените на феномена. Казано накратко: без вникване в социално-икономическите основи на феодалния сепаратизъм в Югозападните български земи през втората половина на XIV век всеки опит за обобщение би се плъзнал по повърхността на събитията, без да засегне същността им, а всеки опит да се направи механична връзка между икономическите фактори и феодалната децентрализация би създал една схематична, в много случаи невярна и отдалечена от живата историческа действителност представа.