Добре известният факт, че феодалните княжества в югозападните български земи след средата на XIV век възникват в резултат на разпадането на сръбското царство и че в повечето от тях управлявали сръбски феодали и дори родственици на династията Неманичи, е довел до широко разпространеното мнение, че това били или „сръбски княжества”, или „гръко-сръбски продължения” на Душанова Сърбия. Подобни твърдения съществуват по силата на инерцията, без да се подхожда към този проблем с определени критерии и без да се отчита спецификата на феодалния децентрализъм в това отношение. Доколкото са били правени опити да се установи характерът на тези държавици, се е наблягало на отделни, в повечето случаи нетипични признаци.
Очевидно е, че ако като основен критерий за характера на княжествата се приеме етническата им структура, те не могат да бъдат определени като „сръбски”. В изворите наистина са регистрирани няколко опита за колонизиране на сръбско население в Югоизточна и Южна Македония, но тези опити не водят до съществени етнически промени. Масовото заселване на сръбски феода-
165
ли в Македония по времето на сръбската власт също не променя етническия състав на населението, защото в случая става въпрос за представители само на господствуващата класа, която при това много бързо забравя сръбското си потекло и като правило се приобщава към местните етнокултурни традиции. Няма никакви основания да се твърди, че югозападните български земи през XIV век променят българския си народностен характер [38]. Подобна теза не намира дори и минимална подкрепа в съвременните извори и се опровергава от историческото развитие на тези територии в столетията на османската власт.
Ако се вземе друг възможен критерий — народността на владетелите на феодалните княжества, може да се констатира, че и той не ни дава ключ към поставения проблем. Вярно е, че голяма част от тях са били сърби, но и в това отношение има съществени изключения. Царица Елена била по народност българка, Драгаши — вероятно от българо-сръбски произход, а цар Симеон Урош имал гръко-сръбско потекло. Всъщност народността на владетелите през средновековието не определя и характера на управляваните от тях държави или княжества. Ясно е, че критериите, които могат да се използуват при разрешаване на проблема за характера на княжествата в Македония през втората половина на XIV век, трябва да имат комплексен характер. При задължителната комплексност в подхода е необходимо също така да се определи един основен критерий, за какъвто може да се вземе спецификата на държавното устройство и на неговите институции. По този начин може да се установи по-точно доколко тези княжества изпитват влиянието на сръбската държавна традиция и доколко — на някоя друга.
Известно е, че големите завоевания на цар Стефан Душан не довеждат до повсеместното налагане на сръбската държавна традиция и форми на управление в придобитите от сръбската държава земи. Напротив, в повечето случаи сръбският владетел се стремял да укрепва властта си в „Романия”, като използува местните обичаи и традиции и това намира отражение дори в разделянето на сръбското царство на две големи административни области [39]. След декември 1355 г. обаче в изворите няма податки, че това разделение е продължавало да бъде в сила. От грамотата на цар Урош, с която той потвърждава привилегиите на дубровнишките търговци в Сърбия (25 април 1357 г.), става ясно, че Душановият наследник се е смятал за едноличен владетел както на „сръбската земя”, така и на „Романия” [40]. Промени се забелязват и в титулуването на цар Урош. В надписите около фреските на охридската църква „Св. Богородица Перивлепта” той е титулуван „Цар и автократор на ромеите и на Сърбия” [41], което като че ли отразява пораснало самочувствие и претенции за власт. С идването на цар Урош на сръбския престол терминът „Романия” (или „гръцка земя”) губи първоначалния си смисъл, а с понятието „Сърбия” (или „сръбска
166
земя”) започнали да се назовават и земите на юг [42]. Тези факти съвсем не означават, че властта на цар Урош в Македония била по-стабилна отпреди, нито че сръбската държавна традиция успяла след 1355 г. да си пробие път в тях — нещо, което не било постигнато и в периода на разцвет на сръбската държавност при цар Стефан Душан.
Нека се спрем по-подробно на държавната организация на Сярското княжество, за което разполагаме с повече извори. В научната литература нееднократно е било изтъквано, че повечето нейни елементи имат съответните паралели със съвременни византийски институции [43]. Между многото византийски титли на държавните служители в княжеството се срещат спорадично и такива, характерни за средновековните южнославянски държави (например „челник”) [44]. Несъмнено правилен е изводът, че основа на държавната уредба на Сярското княжество била системата, заимствуванаот Византия, с тази уговорка, че не всички институции, заимствувани в Сяр, функционирали по същия начин, както в Константинопол. Може да се предполага, че в това отношение по-силно било влиянието на близкия Солун [45]. Какво в такъв случай дава основания Сярското княжество да бъде квалифицирано като „сръбско”?
Едно от основанията, изглежда, е названието, което му дават в официалните
византийски документи. В патриаршеските декрети от времето на преговорите
за църковно помирение на няколко пъти се говори за Сярското княжество като
за „Сърбия”. Така например в писмото на патриарх Филотей Кокинос до епископа
на Йерисо от 3 април 1371 г. се споменава за патриаршеско пратеничество
при „трибалите” (сърбите — б.а.), при което се е имала предвид управляващата
върхушка в Сяр. Самата грамота на патриарха за помирението на църквите
от май 1371 г. носи характерното заглавие: 
(Декрет за обединение на църквите, нашата и на Сърбия) [46].
За Сярското княжество като за синоним на Сърбия се споменава и в един документ
във връзка с мисията на патриарх Калист в Сяр през 1364 г. Тези податки
като че ли не се нуждаят от коментарии. Все пак в единия случай се споменава
за „сърби”, а не за „Сърбия”, а в другия споменаването за „сръбската църква”
може да се изтълкува като стремеж на патриарх Филотей Кокинос църковното
помирение да обхване не само Сярско, а и Печката патриаршия, В същия този
документ деспот Углеша е наречен не „владетел на Сърбия”, а „владетел на
земите, най-близко до нас”.
В литературата се изтъква също така, че владетелите на Сяр — царица Елена и деспот Углеша — били наричани от византийците „деспина на Сърбия” и „деспот на Сърбия”, а някои от длъжностните лица в княжеството притежавали титли, в които също фигурира понятието „Сърбия”. От това се прави изводът, че за византийците и двамата владетели на Сярската държава били сръбски вла-
167
детели. Във връзка с тези схващания е необходимо да се изтъкнат две съображения.
На първо място, трябва да се има предвид, че политическата ситуация, която се създава в резултат на появата на независими владетели и княжества, била нещо качествено ново и консервативната византийска терминология не се приспособява към тази нова реалност, както не се приспособява и към разпадането на централизираната държавна структура в самата Византия след средата на XIV век [47]. За византийците земите на Сярското княжество били ромейски земи, незаконно завладени от„трибалите”, и те не си правили труда да вникват по-дълбоко в процесите, които се развиват там след 1355 г. Всъщност в кратките византийски хроники, в девет от които е отбелязана смъртта на деспот Углеша, той само веднъж е наречен „деспот на Сърбия” и веднъж „Углеша сърбинът” [48]. Тези понятия обаче нямат отношение към характера на Сярското княжество, а към произхода на деспотската титла на неговия владетел и евентуално към народностната му принадлежност.
На второ място, трябва да се изтъкне, че в документите, издадени от
Сярската митрополия и от канцеларията на деспот Углеша, е прокарана друга
тенденция. В тях не се поставя знак на равенство между Сърбия и сярската
държава. Последната е наречена със специфичния термин 
за разлика от Византия, която е 
.
Единствено в първата си деспотска грамота от януари 1366 г. Углеша се е
подписал като „деспот на земята сръбска, всички гърци и Поморието” [49],
но тя е била издадена в момент, когато той бил все още съвладетел на крал
Вълкашин. Освен това, както бе вече изтъкнато, след 1355 г. понятията „Сърбия”
и „сръбска земя” стават твърде неопределени и в титулатурата отразяват
повече претенции, отколкото реална власт. Достатъчно е да припомним титлите
на тесалийския владетел цар Симеон Урош и на хумския княз Воислав Войнович,
за да се убедим в това [50]. В нито една от останалите
си грамоти Углеша не се е подписал вече по подобен начин, никъде повече
понятията „Сърбия” или „сръбска земя” не фигурират в подписите му.
Има достатъчно факти, които показват, че още от началото на своето възникване Сярското княжество не било свързано със сръбската държавна традиция по отношение на владетелската идеология и държавната структура. При царица Елена това се изразява в стремежа й да следва византийски образци и да свърже своя произход и произхода на сина си Урош не с династията Неманичи, а с династията Асеновци — Комнини. Деспот Углеша от своя страна смятал за свои предшественици не сръбските владетели, а византийските императори [51]. През март 1368 г. в своята грамота-писмо за помирение с византийската църква той осъжда с остри думи политиката на цар Стефан Душан и косвено — тази на неговия приемник. Moжe би единствено връзките на сярския деспот със сръбския светогорски манастир „Хилендар” показват известен стремеж да
168
продължи традицията на династията Неманичи [52]. Казаното дотук показва, че ако на Сярското княжество се гледа само с „византийски очи”, представата, която се получава за него, не е пълна. Преди всичко то трудно се вмества в традиционните представи за държава, представи, повлияни от предшествуваща история и от византийския държавен модел. Сярското княжество като държавна структура е един своеобразен синтез на политически, социални и народностни елементи. То не е нито сръбска, нито „неовизантийска” държава [53]. Голямото влияние на Византия върху него може да се обясни не толкова със сентенцията Romania capta ferum victorem cepit [54], колкото със стремежа на неговите владетели отново и отново да изтъкват легитимния характер на властта си, да покажат, че тяхното княжество има право на съществуване, тъй като е свързано с многовековната византийска държавна традиция.
Сярското княжество е типичен продукт на феодалния сепаратизъм. То възниква при разпадането на сръбското царство, там. управляват последователно вдовицата на сръбския цар, българка по произход, и сръбският феодал деспот Йоан Углеша. Населението му било българско и гръцко, а управляващият елит бил съставен от сръбски феодали и от представители на местната византийска аристокрация. В държавния организъм на Сярското княжество преобладавали елементи, заимствувани от Византия, а неговите владетели се смятали за приемници или на династията Асеновци—Комнини, или на Палеолозите. Представена в този синтезиран вид, държавно-политическата структура на Сярското княжество изпъква с цялата си сложност и оригиналност.
За съжаление поради липса на извори не е възможно да се каже нещо по-определено за държавната организация в териториите, които владеел непосредствено крал Вълкашин. Титлата крал, която той притежавал, без съмнение го свързвала със сръбската държавност, а и неговата политическа активност, особено през втората половина на 60-те години на XIV век, имала за цел налагане на властта му над цялата територия на вече разпокъсаната сръбска държава. Този стремеж не се осъществил и на практика крал Вълкашин си останал областен владетел в Македония — т. е. той не станал сръбски крал в истинския смисъл на думата. Въпреки това в грамотите си той се изтъква като приемник на сръбските владетели. Но тази приемственост между крал Вълкашин и династията Неманичи нямала онзи безконфликтен и легитимен характер, каквато била приемствеността между Неманичи и княз Лазар например. Крал Вълкашин не възприел името Стефан, което било символ на сръбската корона. Ако се съди от един наскоро публикуван поменик на светогорския протат, той носел титулярното име Димитър [55]. Не е запазена нито една податка, която да показва, че Вълкашин е поддържал традиционните за сръбските средновековни владетели връзки със светогорския манастир „Хилендар”. Напротив, крал Вълкашин бил първият, който
169
нарушил владетелския суверенитет на династията Неманичи и направил опит да създаде своя собствена династия. Този факт, както и реалната узурпация на кралската титла довели до всеобщото му осъждане в сръбската историческа традиция като самозван владетел, който „не се грижел за проклятието на св. Сава”. Независимо от това крал Вълкашин бил един от малкото самостоятелни владетели в Македония през втората половина на XIV век, в чиято дейност и владетелски претенции се чувствува по-осезателно Елиянието на сръбската държавна традиция. Това влияние може да се обясни отчасти с обстоятелството, че земите на Централна и Северна Македония най-дълго се намирали под сръбска власт.
Краят на сръбското царство след смъртта на цар Урош променя насоките в развитието на сръбската държава. След 1371 г. универсализмът от времето на царството отстъпва пред традицио-нализма, който се изразява във връщане към традициите на първите Неманичи. Център на политическия и културния живот на сръбската държава става първоначалното ядро на държавата на Неманичи, а нейните владетели — княз Лазар и неговите приемници, с основание се изтъкват като истински носители на идеята за континуитет на сръбската държавност [56]. Тези явления, макар и индиректно, оказват известно влияние и във феодалните княжестства на юг.
Независимо че от синовете на крал Вълкашин са се запазили минимално количество изворови сведения за тяхната владетелска идеология, ясно е, че тяхната власт и особено властта на крал Марко не е почивала върху държавните традиции на Неманичка Сърбия. Тук не става въпрос само за историческата традиция или народната памет [57], нито дори за обстоятелството, че кралската титла на Марко била признавана от другите областни владетели за много кратко време. В нито един съвременен извор Марко, Андриаш и кралица Елена не фигурират като сръбски владетели [58]. Тенденцията към откъсване от сръбската държавност, очевидна още по времето на Вълкашин и особено при деспот Углеша, достига завършени форми при второто поколение Мърнявчевичи. В нито една от фреските на църквите и манастирите в Прилеп или край Скопие не намираме ликове на св. Сава или св. Симеон Неманя [59]. Всички събития от средновековната сръбска история след 1371 г. се развиват практически без тяхното участие. Причините за това явление са сравнително лесно обясними. Това е на първо място обстоятелството, че териториите на крал Марко и на неговите сродници са били населени изключително с българско население, което пазело старите си културни традиции. Тези земи били изцяло под юрисдикцията на Охридската архиепископия [60]. Времето на крал Марко се характеризира с повсеместно връщане към българския език, на който били написани всички ктиторски надписи и приписки от този период [61].
170
Драгаши били може би единствената фамилия феодални владетели в югозападните български земи през последната четвърт на XIV век, които се опитвали по-осезателно да свързват владетелската си идеология с традициите на сръбското царство. Още първите им грамоти показват, че те подчертавали роднинството си със Стефан Душан. Константин Драгаш в грамотата си от 20 май 1380 г. ясно дава да се разбере, че смята за свои „прародители и предходници” сръбските царе [62]. Известна промяна във владетелската му идеология, изглежда, настъпва след смъртта на деспот Йоан Драгаш. Тогава в две издадени една след друга грамоти Константин Драгаш се е подписал като „господар на Сърбия и Подунавието” [63]. Но тези подписи не само не отразязат реални владетелски праза, но предизвикват и оснозателни съмнения по отношение на тяхната достоверност, тъй като са били прибавена много по-късно [64]. За разлика от княз Лазар, който в духа на традиционализма на своята владетелска идеология поддържал връзки изключително с манастира „Хилендар”, Драгаши и особено Константин Драгаш се опитвали да играят ролята на покровители на Света гора по подобие на цар Стефан Душан и дарявали манастирите „Пантелеймон”, „Ватопед” и „Кутлумуш” [65].
Във византийските извори от края на XIV век Константин Драгаш се споменава винаги като „владетел на Сърбия”. Така е във византийския наръчник за писма на Константинополската патриаршия от 80-те години на века, така е и в грамотата на император Мануил II Палеолог и Елена Палеолог — Драгаш от октомври 1395 г. [66]. В светогорския манастир „Дионисий” се пази кръст, подарен на манастира от „Елена, владетелка на ромеите. . . дъщеря на Драгаш, господаря на Сърбия” [67]. Но, както, обикновено ставало и с други владетели в югозападните балкански земи през този период, титлите на Константин Драгаш нямали реално покритие. Сръбската държавна традиция във владетелската идеология на Драгаши била по-жилава, отколкото у другите им съвременници поради простата причина, че след смъртта на цар Урош и царица Елена и след отстраняването на цар Йоан Урош от тесалийския престол те били единствените живи роднини на Неманичи с по-обширни владения и с по-голямо политическо влияние. Но споменът за роднинските връзки на Драгаши с Неманичи бързо избледнял и не намерил отражение в по-късната историческа традиция. В Пчинския поменик и у османските историци от XVII век Константин Драгаш е отбелязан вече като владетел на българската земя. Не е изключено в края на своето управление той да е изоставил претенциите си за наследник на Неманичи. След превземането на Търново от османците през лятото на 1393 г. Константин Драгаш се погрижил да прибере оттам мощите на българския светец Иларион Мъгленски и да ги положи в манастира „Св. Яким Осоговски” („Сарандопорски”), възобновен от него специално за случая [68]. От този факт като че ли прозира стремежът на владетеля
171
на Източна Македония да съобрази владетелската си идеология с обстоятелството, че основната маса население в неговите владения е българска.
Образуването на независими и полунезависими феодални княжества в югозападните български земи през втората половина на XIV век представлява не само нов етап в политическото им развитие, но води и до редица нови моменти в държавноправните схващания. Тези нови моменти проличават най-добре в областта на титулатурата и дипломатиката.
В периода 1355—1371 г. голяма част от феодалните владетели в тези земи притежавали високите византийски дворцови титли деспот, севастократор и кесар. Тези титли им били дадени по всяка вероятност от сръбския цар Урош. В това отношение не може да се констатира никакво отстъпление от византийската титуларна теория и практика, но това е може би единственият момент, които се покрива с нея.
Според известния византийски трактат за титлите и длъжностите на Псевдо-Кодин деспотското, севастократорското и кесарското достойнство били давани само на най-близките императорски роднини [69]. Този постулат бил спазван във Византия стриктно чак до самата й гибел, а така също и по време на управлението на цар Стефан Душан.
Съвсем друга била действителността през третата четвърт на XIV век в Македония. Повечето от известните през този период деспоти, севастократор и и кесари не били близки роднини на Неманичи. Това важи и за деспот Йоан Углеша, и за севастократор Владко Паскачич, и за кесар Новак. Единствено деспот Йоан Драгаш бил по-близък роднина на цар Урош, но не бил нито негов син, нито негов зет.
Второто отстъпление от византийската титуларна теория и практика може да се констатира по отошение на функциите, които носителите на тези титли изпълнявали. Според Псевдо-Кодин деспотската, севастократорската и кесарската титла не били обвързани с определени административни задължения [70]. Новата политическа реалност в югозападните български земи през третата четвърт на XIV век, която до голяма степен представлява отрицание на създадените норми на държавен живот във Византия и възприети от южнославянските средновековни държави [71], и преди всичко фактът, че във всички случаи деспотите, севастократорите и кесарите били областни владетели, довежда до свързване на титлите им с властта върху определена територия. Това най-добре личи от първата деспотска грамота на Йоан Углеша (януари 1366 г.), където сярският владетел съвсем определено споменава за „престол на деспотството”. Този факт показва, че той е правил връзка между деспотската си титла и властта си в Сярската област. Освен това нито един византийски деспот независимо от това, дали е бил държател на апанаж, или не, не се е наричал автократор,
172
както владетелят на Сяр, тъй като теоретично и практически деспотската титла във Византия като втора след императорската е изключвала идеята за пълна политическа самостоятелност. По подобен начин, изглежда, стои въпросът и с титлите севастократор и кесар, макар че за техните носители не разполагаме с конкретни сведения. Когато се разглежда този въпрос, трябва да се имат предвид следните обстоятелства. В югозападните български земи през третата четвърт на XIV век политическата власт върху определена територия обикновено предхождала получаването на титлата. Анализът на титуларната практика не трябва да се прави само в теоретичен аспект [72], а да се взема превид и реалната страна на въпроса. А тази реална страна се обуславя както от специфичната обстановка в Македония след смъртта на Стефан Душан, така и от обстоятелството, че византийските норми невинаги са били възприемани буквално. Не може да не направи впечатление фактът, че през 60-те години на XIV век в югозападните български земи само феодалите — привърженици на крал Вълкашин, получили висши дворцови титли, а тези от същинските сръбски земи — привърженици на цар Урош, се задоволили с по-скромните и традиционни сръбски титли жупан или княз. Единственото възможно обяснение в случая е, че цар Урош раздавал титлите, подобаващи на царското му достойнство, под натиска на крал Вълкашин. При това положение притежанието на титли, които само царят можел да даде, вече не било показателно за отношенията между него и техните носители. Така могат да се обяснят онези сведения в по-старите сръбски летописи, според които Углеша бил удостоен с деспотска титла от брат си крал Вълкашин [73]. Тези сведения са важни, защото потвърждават извода, че византийската теория и практика невинаги е била възприемана буквално от южните славяни [74].
През третата четвърт на XIV век се наблюдават някои нови явления и в областта на дипломатиката. Добре известно е, че още през XIII век канцеларията на Епирските владетели издавала официални документи, в които правилата на византийската дипло-матика невинаги били спазвани точно. Тези правила били възприети в Душанова Сърбия, както личи от някои постановления в Душановия законник, но дори и тогава се забелязват известни отстъпления от тях [75]. Известно разминаване между теория и практика се наблюдава дори и във Византия през XIV и първата половина на XV век, но примерите за това не са особено многобройни. Във Византия винаги се е правила разлика между документи, чието издаване е прерогатив само на императора (хрисовул, простагма, оризмо) или на деспота (аргировул и декрет) и др. [76].
Грамотите на деспот Углеша в повечето случаи показват съществени отклонения от тези правила. Още първата му грамота от 1358 г., която той издава още като „велик воевода”, е много характерна в това отношение. Тя е оформена като царска простагма яли, с други думи, „великият воевода” Углеша издал документ,
173
който като тип бил от компетентността само на царската канцелария. Той дава не аргировули, както византийските деспоти, а хрисовули, т. е. пак документи, които можел да издава единствено царят [77]. Единствено неговото оризмо за манастира „Ватопед” от април 1371 г. [78] е в унисон с развитието на византийската дипломатика по това време, тъй като през втората половина на XIV век византийските императори престанали да издават подобен тип документи. Но този случай е по-скоро изключение. А грамотата на У глеша за църковно помирение от март 1368 г. носи странното название „оризмо, което има силата на хрисовул” [79].
Двете запазени грамоти на крал Вълкашин са оформени по подобие на грамотите на сръбските владетели. От своя страна Константин Драгаш, който не притежавал никаква титла, издавал, документи със скромното название „писание”.
* * *
Периодът на относително свободното развитие и съществуване на феодалните княжества в югозападните български земи през втората половина на XIV век бил твърде кратък. На практика нито едно от тях не просъществувало повече от няколко десетилетия, преди да бъде унищожено от османските нашественици. Но дори и в този малък отрязък от време феодалният сепаратизъм се налага като господствуващо явление, което е сигурен белег, че условията за неговото утвърждаване били налице. Поради обстоятелството, че децентрализацията съвпада по време на османското проникване, тя не показва напълно заложените в нея положителни възможности за постъпателното обществено-икономическо развитие. Успехът на османското нашествие спира естественото развитие на явлението и изкарва на повърхността предимно неговите отрицателни страни. А най-отрицателното последствие от феодалния сепаратизъм в югозападните български земи, както и на Балканите като цяло, трябва да се търси в невъзможността на разпокъсаните политически и териториално държави да спрат османския натиск. Това се оказва фатално за историческото им развитие през следващите столетия [80].