Появата на независими феодални владетели в югозападните български земи през втората половина на XIV век е свързана обикновено със стремеж да се намерят някакви легитимни основи на властта им. Този стремеж, напълно в духа на средновековните разбирания, най-често се изразявал в изтъкване на нейния божествен
161
произход и в търсене и подчертаване на връзки с предишни владетели или управляващи по това време династии, в прилагането на патримониалната теория. Това важи особено за онези феодали,. които били владетели от първо поколение. Нито крал Вълкашин, нито деспот Углеша били родственици на някоя от управляващите балкански династии. В грамотите си по-възрастният от братя Мърнявчевичи никъде не е свързал правото си да управлява с родствени връзки, но този съществен (от гледна точка на средновековните разбирания) пропуск той компенсира, като настойчиво подчертава божествения произход на властта си [15]. Подобни мотиви се срещат и в някои от грамотите на деспот Углеша [16]. За разлика от крал Вълкашин Сярският владетел бил по-настойчив при търсене на роднински връзки със сръбската, византийската и българската управляваща династия. Чрез женитбата си за дъщерята на кесар Войхна той става роднина на Неманичите, а вероятно и на Палеолозите, ако се предположи, че неговата тъща е била представителка на някоя византийска аристократична фамилия от Югоизточна Македония [17]. През септември 1365 г. император Йоан V Палеолог в една своя грамота нарича Углеша „племенник на деспината на Сърбия” (царица Елена — б.а.), а далечното и пресилено родство с Палеолозите изтъква по заобиколен начин: деспот Углеша е „племенник” на царица Елена, която пък е „сестра” на Йоан V Палеолог [18]. По този начин, макар и до голяма степен фиктивно, Сярският владетел влиза в „семейството” на легитимните владетели. За него естествено най-ценно и авторитетно се оказва нагласеното родство с Палеолозите и затова в грамотите си го подчертава много настойчиво.
Братя Драгаши и царица Евдокия от своя страна неведнъж изтъкват, че се смятат за наследници на Неманичите. За това говори дори и самото присъствие на замонашената сестра на Стефан Душан в текстовете и особено в интитулациите на някои техни грамоти. Погледнато реално, Евдокия нямала практическа власт, а споменаването е израз на стремеж да се изтъкне владетелския континуитет от времето на сръбското царство [19]. Подобни претенции на Драгаши имат някаква основа поради близките им роднински връзки с двамата сръбски царе от XIV век.
Друго средство за създаване на по-трайни и легитимни основи на властта прозира в стремежа на голяма част от феодалните владетели в Македония през втората половина на XIV век да сложат началото на нови династии. Още в момента, когато Симеон Урош бил провъзгласен за цар в Костур през 1356 г., неговият малолетен син Йоан бил обявен за негов наследник и съвладетел, както личи от ктиторския надпис в костурската църква „Св. Архангел” от 1359—1360 г. [20]. Сходни явления се наблюдават и в историята на рода Мърнявчевичи, макар че еволюцията към наследствена власт при тях била по-продължителна. В първите си грамоти от януари 1366 г. крал Вълкашин и деспот Углеша спомена-
162
ват твърде неопределено за наследниците на кралския и „деспотския” престол [21]. Същата несигурност по отношение на наследството проличава и в грамотата на Углеша за манастира „Хилендар” от април 1371 г., в която твърде общо се споменава за онези, които в бъдеще ще владеят в Сяр [22]. В грамотата на крал Вълкашин за Дубровнишката република от 5 април 1371 г. са отбелязани и имената на двама от неговите синове — Марко и Андриаш, и на съпругата му кралица Елена (Алена), но без никакви указания, кой от тях се е смятал за негов наследник. Вълкашиновите синове в тази грамота са без титли, а за наследството се говори с общи изрази [23]. Идеята за издигнете на Марко за „млад крал” и като такъв — за наследник и съвладетел на крал Вълкашин и на деспот Углеша, назрява у тях и била осъществена едва в навечерието на черноменската битка.
Да се определи политическото развитие на югозападните български земи през втората половина на XIV век като упадък и децентрализация би означавало да се изопачи историческата реалност или най-малкото — да се изтъкне само едната страна на действителността. Гръцкият византинист Д. Закитинос много точно е определил същността на феодалната децентрализация във Византия след средата на XIV век като антитеза „разпадане — единство, единство в разпадането” [24]. Тази формулировка в общи линии отразява същността на развитието и на югозападните български земи в този период с тази уговорка, че тук процесите са по-разнообразни. На мястото на сръбските владения в Македония възникват държавни структури, твърде различни по своята специфика. В едни от тях намира реализация тенденцията към локална централизация, в други продължават да действуват дезинтеграционните процеси, които водят до вторично разпадане и до още по-голяма политическа пъстрота. Историята на Сярското княжество, особено по време на кратковременното самостоятелно управление на деспот Углеша, е типична илюстрация за тържеството на локалната централизация. Сярският владетел е единственият областен господар, който се наричал „автократор” и за него това название има напълно реален смисъл [25]. По време на неговата власт Сярското княжество се превръща в добре уредена и централизирана държава. Никъде другаде по това време властта на един областен владетел не е имала по-подчертан автократичен характер [26]. Деспот Углеша доминирал във всички сфери на светския и църковния живот на своята територия. Неговото влияние се чувствува и във функционирането на Сярската митрополия [27], и в дейността на Сярските „вселенски съдии” — институция, въведена в Сяр по византийски образец в 1360—1365 г. Под властта на деспота „вселенските съдии” в Сяр не се ползували с онази относителна независимост, както във Византия [28]. Сярският владетел не се колебаел да конфискува ирониите на непокорни феодали [29]. Дори и Сярският синклит, който отразява известни наченки на
163
градско самоуправление, под скиптъра на деспот Углеша не играел съществена роля в управлението на града [30]. Казано накратко, държавният модел на Сярското княжество опровергава широко разпространеното мнение, че в югозападните български земи след 1355 г. цари всеобщ упадък и децентрализация. Не е никак случайно, че именно това добре организирано княжество било в състояние да се разширява териториално на изток и в 60-те години на XIV век да се превърне в един от центровете на антиосманска съпротива.
Подобно на деспот Углеша „господин” Константин Драгаш също провеждал централизаторска вътрешна политика в своето княжество, особено след като станал негов единствен владетел. Той също така пресичал с твърда ръка сепаратистичните опити на отделни феодали: в грамотите му се споменава за конфискувани имоти на отделни представители на феодалната аристокрация [31]. Нито един градски център в неговото княжество не показва каквито и да било признаци на автономия. Княжеството на Константин Драгаш не само не изпитвало териториални загуби и вътрешна нестабилност, но в продължение на повече от десетилетие и половина неговият владетел осъществявал постоянна и планомерна териториална експанзия. Външен израз на централизираната държавна структура на това феодално владение са големите владетелски претенции на Константин Драгаш, популярността му във Византия не само като тъст на византийския император Мануил II Палеолог, а и като „най-добър между хората по разум и военно изкуство” [32], „най-храбър и справедлив между хората и най-верен към приятелите си” [33]. Показателен е и фактът, че във византийския наръчник за писма на Константинополската патриаршия от средата на 80-те години на XIV век (т. нар. „Екстесис неа”) от всички областни владетели в Македония по това време е споменат единствено Константин Драгаш [34].
Поради липса на извори много трудно може да се създаде една относително пълна представа за политико-административното устройство на владенията на крал Вълкашин. Кралската титла несъмнено му давала владетелски права върху територии, по-големи от непосредствените му владения, територии, в които дезинтеграционните процеси през 60-те години на XIV век били доста напреднали. Очевидно неговото политическо влияние почивало до голяма степен на съозните му отношения с феодали извън собствената му държава (Балшичи, Бранковичи и др.) и на отношенията сюзерен — васали вътре в нея. Васали на крал Вълкашин били преспанският феодал кесар Новак, управителят на Полог — Гъргур, севастократор Владо Паскачич в Източна Македония, а вероятно и братя Драгаш до 1371 г. Синът на Вълкашин — Марко — в 1370—1371 г. вероятно е управлявал полусамостоятелно Призрен и околната област [35]. С други думи, още преди фаталната битка при Черномен във владенията на крал Вълкашин
164
били налице известни признаци на „вторично разпадане”, които се реализирали напълно при управлението на крал Марко. Много бързо след гибелта на крал Вълкашин неговото наследство се оказва поделено между крал Марко и останалите негови сродници. В Северна и Централна Македония явен превес получават дезинтеграционните процеси.
Същото може да се констатира и за владенията на Радослав Хлапен в Южна Македония. Още в 1359—1360 г. в тях се обособява полусамостоятелното владение на Тома Прелюбович около Воден, а по-късно вероятно и владението на зет му Никола Балдовин Багаш около Костур. В това отношение развитието на Южна Македония показва близост в развитието на Южна Албания и Северна Гърция през този период, където също така са налице силни процеси на „вторично разпадане” [36].
От казаното дотук може да се направи изводът, че феодалните княжества, които съществуват през втората половина на XIV век в земите на Североизточна, Източна и Югоизточна Македония, се отличават с централизма на държавните си структури, докато в Северна, Централна и Южна Македония центробежните тенденции са по-силни и това води до по-голяма политическа пъстрота. Княжествата, които възникват в тези земи, са твърде нестабилни в териториално отношение и обикновено изживяват по-нататъшно политико-териториално разпадане. Една от задачите на бъдещите проучвания в тази насока трябва да бъде насочена към установяване на по-дълбоките причини за тази специфика.