XI. Прѣзъ р. Топлица, къмъ с. Злата. Въ помощь на 3-та бригада отъ 1-ва дивизия. Дѫбово. Злата. Бойникъ. Дубрава. Артилерийски бой. Ново отстѫпление на неприятеля. На пѫть за Лебане
4 ноември 1915 г.
Нощьта прѣваля. По тъмно-сивото небе тукъ-тамъ блещукатъ звѣздици, затулвани често отъ бързо бѣгащи по небето малки, разкѫсани, пепеляви облаци. Зората е далече. Но градътъ не спи. Цѣлата нощь е неспокойна, тревожна. По улицитѣ — глъчъ и чести провиквания. Тъмни сѣнки се мѣркатъ по ѫглитѣ и улицитѣ, бърза отминаватъ, сноватъ нагорѣ-надолѣ, нѣкои се спиратъ, като че-ли очакватъ или искатъ да молятъ нѣщо.... Остритѣ каски се очъртаватъ страховито прѣдъ нѣкоя свѣтлинка и напомнятъ за побѣдителя, за владѣтеля на града. .
Прокупле прѣкарва своята първа нощь въ рѫцѣтѣ на новъ господарь.... Боже мой, колко тревога, колко страхъ, колко молби въ тая дълга, тъмна нощь! Ние сме въ вихъра на войната, и това стига, за да сведемъ покорно глава прѣдъ кървавия образъ на жестокитѣ богове.
А нашитѣ сѫ тамъ, задъ рѣката, вънъ отъ града, на лагеръ. И по-добрѣ. На открито небе душата бива по-чиста, сърдцето — по-възвишено. Побѣдительтъ трѣбва да бѫде неумолимъ, дори жестокъ, но само въ боя, въ борбата гърди съ гърди. .
Звѣздитѣ гаснатъ. Небето сивѣе и скоро деньтъ ще настѫпи. Отвъдъ Топлица, въ полето, мъждукатъ гаснящи огньове; низко надъ българския станъ се носи димъ и слаба мъгла. Остриятъ звукъ на медна трѫба пронизва хладния утрѣшенъ въздухъ и за мигъ събужда спящия лагеръ.
113
Трѣбва да вървимъ. Бързо наваляме хълма надъ Топлица и се спускаме прѣзъ понтонния сръбски мостъ къмъ строенитѣ за походъ полкове. Отдалече дочуваме поздравитѣ на полковитѣ командири, а ехото отъ гърлеститѣ отговори и поривисто ура се носи далечъ надъ цѣлата околность. Дружинитѣ тръгватъ на пѫть, начело съ гърмящитѣ музики, които тресатъ душата на войника въ тоя раннъ сутренъ часъ. Днесъ ще гонимъ пакъ неприятеля и ще водимъ бой съ него, дѣто го застигнемъ.
Пѣхотнитѣ части отминаватъ напрѣдъ, слѣдъ тѣхъ бавно се движатъ по тѣсния пѫть артилерийски отдѣления. А тамъ, въ края на нощния лагеръ, е строенъ кавалерийски ескадронъ. Левентъ, строенъ офицеръ държи кратка рѣчь на отличилитѣ се въ прѣднитѣ боеве, благодари имъ за безпримѣрната храбрость и беззавѣтна служба. Спирамъ се прѣдъ тия безстрашни войни, които, съ изопнати чърти на лицето, сѫ впили очи въ своя командиръ и гълтатъ неговитѣ горещи думи и похвали. Майоръ прочита нѣкакъвъ списъкъ, извиква прѣдъ линията десетина души, които получаватъ кръстове за храбрость, а други биватъ повишени въ подофицерски чинъ. Церемонията е кратка, но внушително-тържествена. Войницитѣ сѫ ентусиазирани и съ лудешко ура отвръщатъ на пожеланията за нови побѣди надъ врага. Слѣдъ мигъ ескадронътъ се пониса като вихъръ за нови срѣщи съ неприятеля.
Настигаме по калния пѫть пѣхотни и артилерийски части, които задръстили цѣлата ивица по дѣсния брѣгъ на Топлица. Отдѣсно, непосрѣдствеино надъ пѫтя, се издигатъ малки възвишения, прѣдгория на Пасяга. Малки артилерийски разезди се опѫтватъ къмъ върховетѣ за разузнаване на мѣстностьта. А влѣво отъ насъ бучи мѫтната и бързотечна Топлица, която се носи на западъ, къмъ Морава, въ която влива своитѣ води. По буйното течение
114
се носятъ голѣми ладии съ нѣколко наши войници, които ловко се справятъ по мѫчнитѣ завои на рѣката и честитѣ прагове. Нѣйдѣ ни се струва, че лодката ще се обърне съ гребцитѣ въ Топлица, но наведнажъ тя отскочи, плъзне се по водната повърхнина и пакъ гладко заплува по буйното течение. Гребцитѣ бързатъ надолу, къмъ Морава, летятъ като хала и скоро се изгубватъ отъ нашитѣ очи.
Прѣднитѣ наши разезди не срѣщатъ нийдѣ противникъ. Слѣдъ отблъсването на сръбскитѣ дивизии при Лѣсковецъ, тѣ се оттеглили прѣзъ селата Дѫбово и Злата къмъ Петрова-гора и града Лебане. Раздѣленъ на два отряда, неприятельтъ се прибира по граничнитѣ планински вериги на Голякъ, отдѣто единътъ отрядъ се движи прѣзъ върха Китка (1193 м.) къмъ Гиляне, а другия — по коритото на р. Медведжа, прѣзъ Туларе, Маркокева-чука, Медевци, върха Лѣсица (1261 м.) и гребена на Прапащица, къмъ Косово-поле. По всичко личи, че сърбитѣ ще прибератъ всички свои сили на Косово поле и тукъ ще стане рѣшителниятъ бой за историческата сѫдба на държавата имъ.
Отстѫплението на неприятеля е бързо, стремглаво. Той изоставя по пѫтя маса свои ранени, който наши санитари прибиратъ и прѣвързватъ ведно съ нашитѣ. Въ с. Житоража спираме за почивка и оттукъ наново почваме да слушаме пукота на пушкитѣ и трѣсъка на орѫдията. Въ селото е голѣмо оживление. Отстрани на пѫтя, който дѣли селото на двѣ, въ една колиба, е телефонниятъ постъ на настѫпващитѣ наши части. Линията се строи напрѣдъ, къмъ фронта. Телефониститѣ ни опѫтватъ и даватъ свѣдения за настигнатия неприятель. Скоро ще настѫпимъ въ зоната на боя.
Прѣдъ бѣлосана, низка кѫща въ селото, сѫ насѣдали, по разхвърлени дървета и пѫне, ранени сръбски войници,
115
съ прѣвързани рѫцѣ, глава и крака, съ оборена глава и разсѣянъ погледъ. Близо до тѣхъ наши ранени оживѣно разговарятъ и нито за минута не имъ минава прѣзъ ума, че стоящитѣ край тѣхъ сърби сѫ били тѣхни, кръвни врагове прѣди день-два въ лютия бой. Еднаквата сѫдба ги прави равнодушни къмъ тия, които при р. Пуста сѫ извършили нечути жестокости надъ наши плѣнници и ранени. Още единъ пѫть трѣбваше да отбѣлѣжимъ нееднаквитѣ чувства и душа, у сърбина и нашитѣ, на фронта, въ боя и слѣдъ него.
Настрана отъ бѣлата кѫща, която служила за прѣвързоченъ пунктъ, се трупатъ санитари. На малка поляна зѣятъ изринати ями, а до тѣхъ проснато лежатъ безжизненитѣ трупове на десетина сърби и нѣколцина наши. Едъръ, снаженъ шумадиецъ, съ дълги мустаки и отдавна небръсната брада, съ отворени очи, обтегнато лежи, сѣкашъ ще скочи и заговори. До него — други, по-настрана —трети, сé яки, едри хора, безъ име, незнайни, паднали въ лютия бой. Край сѫщитѣ ями, завити съ шинели, лежатъ двоица наши, съ готови кръстове за прѣсния имъ гробъ. Едни гробари ровятъ земята, до тѣхъ други лакомо, ядатъ хлѣбъ съ особено безразличие къмъ мъртавцитѣ и крайно равнодушие къмъ зиналитѣ гробове; а едриятъ сърбинъ, съ цъкленитѣ очи, сѣкашъ иска да каже, колко е обичалъ жкивота съ всичката му суровость и нищета. Погребението започва и свършва бързо. Санитаритѣ се прибиратъ къмъ бѣлата кѫща, въ която лежатъ неподвижно други тежко ранени и тифозно-болни. Виждатъ-ли тѣ, какъ ровятт мъртавцитѣ? Сънуватъ ли своята сѫдба? — Взирам се и виждамъ до тѣхъ, въ ѫгла, отдавна изстиналъ трупъ, който до късна нощь е стеналъ и призори прѣстаналъ да мълви и страдае. Колцина отъ лежащитѣ живи ще отидатъ слѣдъ него? Тѣ сѫ свикнали съ смъртьта, гледатъ я въ очитѣ, равнодушно, безъ умраза, безъ любовъ. . .
116
Слънцето се мѫчи да огрѣе по-ярко, по-силно, но лѫчитѣ му не топлятъ, даже студенѣятъ. Напускаме непривѣтливото село и отминаваме по близо къмъ боя. Срѣдъ хубава, рѣдка дѫбова гора, по слабо възвишение, е пръснато село Дѫбово, съ хубави кѫщи и много дѣца и жени по двороветѣ. Тѣ заничатъ прѣзъ вратитѣ и нѣкакъ недоумѣватъ за станалото съ тѣхъ, съ тѣхнитѣ мѫже, съ тѣхната земя. Срѣдъ селото, въ голѣмъ дворъ, налѣгали и насѣдали стотина плѣнници, пазени отъ наши войници. Спирамъ коня прѣдъ портата и изведнажъ ме изненадва повикването на моя добъръ приятель — санитария майоръ Ч. Съ бѣла прѣстилка и запрѣтнати рѫцѣ той е на своя постъ: плѣнницитѣ въ двора сѫ изоставени ранени сърби и македонци, участвували въ боеветѣ при Лѣсковецъ и Пуста. На тѣхъ докторътъ длъжи прѣвръзка, както и на своитѣ. Пѫтувайки за фронта, той чулъ охканията имъ и отседналъ при тѣхъ за помощь. Дворътъ е прѣвърнатъ на широка амбулатория. Санитари поднасятъ легенъ и марля на доктора, а той подъ редъ промива и прѣвързва застарелитѣ рани. Съ откѫснати меса по прасетата, по рѫцѣтѣ, нѣкои съ строшени кости и пронизани гърди, кой по-вече, кой по-малко, раненитѣ стенятъ и гърчатъ погорѣли лица. Сърбитѣ благодарятъ съ просълзени очи за благотворнитѣ прѣвръзки. А леко раненъ велешанинъ—плѣнникъ съ охота разказва и се надсмива, какъ тѣхниятъ полковникъ заповѣдалъ на сръбския полкъ да се приготви за влизане въ Лѣсковецъ съ развѣто знаме и барабаненъ бой. — Музиката засвири, казва шегобиецътъ, но нейниятъ екъ се заглуши внезапно отъ адския гръмъ на българската артилерия. Полкътъ билъ посрѣщнатъ отъ убийствения огънь на цѣла батарея, съвсѣмъ отблизо, която пръснала дружинитѣ и всѣла паника въ тѣхъ. А снарядитѣ се сипятъ единъ слѣдъ другъ надъ отстѫпилия полкъ, взетъ
117
отъ фронтъ и въ флангъ подъ кръстосанъ пушеченъ огънь на нашитѣ. Сърбитѣ не влѣзли въ Лѣсковецъ; разбити, тѣ отстѫпватъ прѣзъ Дѫбово, Бойникъ, къмъ Злата и Петрова-гора. — Веселъ смѣхъ и цинични закани завършватъ обясненията на македонеца—плѣнникъ. — Докторъ Ч. ще работи до срѣдъ-нощь. Раненитѣ сѫ много, а той не иска да ги отмине и остави безъ прѣвръзка. Той и тукъ е на служба. А ние смушваме конетѣ и забързваме да настигнемъ полковетѣ.
Къмъ обѣдъ слънцето огрѣва хълмоветѣ на юго-западъ отъ с. Злата. По околнитѣ бърда на Дубрава, по върховетѣ Славишка-чука (кота 532) и Малашка-чука (к. 503), сърбитѣ се окопали и спиратъ съ честъ огънь нашитѣ настѫпващи вериги. Нѣколко скорострѣлни планински и полски батареи галопиратъ къмъ неприятелския фронтъ и заематъ позиции на открито. Честъ, ураганенъ огънь загроми отблизо надъ неприятелскитѣ окопи. Шрапнелитѣ зачестиха и покриха като облакъ неприятелската линия. Застаналъ недалечъ отъ нея, щабътъ на дивизията наблюдава боя, който се разгаря съ по-близкото притегляне на пѣхотнитѣ полкове. Неприятелската артилерия прѣстава да стрѣля, а пѣхотнитѣ части се надигатъ и обръщатъ гърбъ. Новъ ураганъ отъ шрапнеленъ огънь се посипва надъ бѣгащитѣ сърби. Взети отъ двѣ страни отъ артилерийския огънь, веригитѣ имъ рѣдѣятъ; жътвата е богата, изобилна. Отстѫплението е бързо, паническо. Боятъ се завършва блѣскаво. Артилерията, която, по нареждане на дивизионния началникъ, зае открити позиции срѣщу противника, изигра отлично своята роль. Сърбитѣ отстѫпватъ къмъ Петрова-гора и, прѣзъ с. Бойникъ, къмъ Лебане. Нашитѣ пѣхотни полкове ги настигатъ и заставятъ на ариергардни боеве, които траятъ до настѫпване на нощьта.
Въ с. Злата е установено едно отдѣление отъ дивизионния лазаретъ. Раненитѣ прииждатъ на прѣвръзка. Тѣ
118
не сѫ много и почти всички сѫ леко ранени. Деньтъ скора ще се свърши, а ние трѣбва да слѣдваме отстѫпилия неприятель. Но трѣбва да похапнемъ. Два деня сме на пѫть, безъ топла храна. Тукъ, въ Злата, капитанъ С-въ ни прѣдлага, прѣдъ буйно разгорѣло огнище, печено овнешко месо и бистра студена вода. Лакомо ядемъ и разговаряме за събитията на деня. А пукотътъ на пушкитѣ не замлъква. Далечъ, задъ с. Житни-потокъ, по прѣдгорията на Петрова-гора, една наша бригада е притиснала сърбитѣ и на всѣка цѣна иска да ги откѫсне отъ височинитѣ. Късно, при настѫпване на нощьта, буйни огньове по сѣвероизточнитѣ скатове на неприятелскитѣ позиции показватъ, че нашитѣ сѫ вече тамъ.
Нощьта е топла, приятна. Пѫтьтъ се вие по гористи възвишения; но често слизаме въ кални, наводнени низини,.. по които конетѣ даже мѫчно ни изтеглятъ. Патронния паркъ на първа бригада е закѫсалъ въ такава една низина. Отдалечъ още чуваме вика на коларитѣ, плѣсъка на камшицитѣ, но колята мѫчно се изтеглятъ, затънали въ гѫстата и дълбока каль. Тукъ ще чуете проклятията на войната повече, отколкото тамъ, въ огъня на фронта. Въ колата се запрягатъ по два и три чифта коне, и пакъ изтеглянето е трудно, бавно. По-горѣ пѫтьтъ е сухъ. Когато слѣдъ часъ-два изтегленитѣ коля застигнатъ хубавия пѫть, коларитѣ се спиратъ на почивка, направятъ цигари и срѣдъ громъкъ смѣхъ и разговори се заличава всѣки споменъ отъ теглото на калния пѫть. Иначе войната би сломила всѣко желание и воля за животъ, за борба.
Смрачи се отдавна, а ние трѣбва да гонимъ и стигнемъ Лебане. Ще пѫтуваме прѣзъ нощьта. Конетѣ не издържатъ и почватъ да се пънатъ, да спиратъ. Хубавъ, ясенъ мѣсецъ е огрѣлъ надъ цѣлата околность, прѣсечена: съ бърда и хълмове; по-наюгъ се издигатъ гористи високи
119
планини. Излизаме на шосеенъ пѫть, който ще ни заведе въ малкия градецъ Лебане. По двѣтѣ страни на пѫтя сѫ разхвърлени патронни сандъци и изпочупени коля. Прѣдъ село Бойникъ, на открито, въ една ливада, намираме цѣла грамада отъ артилерийски муниции. Нѣкои сандъци сѫ отворени, други — още цѣли, неразбити. Въ селото е имало муниционенъ складъ. Сърбитѣ не успѣли да унищожатъ снаряднитѣ сандъци, или нарочно ги изнесли вънъ отъ селото и разтоварили тукъ, съ нѣкаква смѣтка. Вѫтрѣ въ селото, обаче, патронниятъ складъ е опожаренъ, унищоженъ. Покривътъ на кѫщата е вдигнатъ на възбогъ, а отъ склада сѫ останали само милионъ изгорѣли, опушени гилзи. Куршумитѣ отъ тѣхъ сѫ летѣли на хиляди страни и разбили стѣни, врати, огради. Минаваме бързо прѣзъ селото и поемаме пѫтя по едно плоско възвишение, обрасло съ млада дѫбова гора, сухитѣ листа на която страховито шумятъ въ затихналата нощь. Нѣкой стариненъ дѫбъ хвърлилъ дебела сѣнка по пѫтя, закрилъ меката лунна свѣтлина и плаши конетѣ, които отъ всѣки щумъ въ гората се спиратъ и връщатъ назадъ. Моятъ другарь запѣва и оглася гората съ звучния си гласъ, а ехото отъ пѣсеньта му се носи надалечъ, нататъкъ къмъ планината. Нѣйдѣ се раздвижи въ гората, край пѫтя, легналъ войникъ, заболѣлъ прѣзъ деня и останалъ назадъ отъ полка. Съ болезнено, изпито лице, свитъ на кълбо, той разсѣяно ни гледа, съ тѫпо безразличие къмъ цѣлия миръ . . .
Далечъ прѣдъ насъ заблещукватъ чести огньове. Това сѫ нашитѣ тамъ. Насрѣща ни идатъ коля отъ нестроевитѣ роти на нѣкой полкъ. Коларитѣ пѣятъ въ нощьта, сѣкашъ, не идатъ отъ фронта на боя, а отиватъ въ ближния градъ на пазарь.. . Това е народътъ, който твори, страда и намира сладость въ живота, въ теглото, въ борбитѣ.
120
Казватъ ни, че Лебане е близо, а ние още не видимъ града. Наваляме се бързо по отвѣсния спусъкъ на възвишението и чрѣзъ многобройни кривини, чести и близки, опасваме, може би, десети пѫть склона на хълма, прѣди да стигнемъ долината, въ която е разположенъ градеца.
Срѣдъ нощь е. Пѫтуваме 16 часа непрѣкѫснато. Стигаме, най-сетнѣ, въ лагеритѣ на полковетѣ, които на югъ отъ Лебане сѫ застанали прѣдъ бѣгащия неприятель, който здраво се е опрѣлъ на безконечния лабиринтъ отъ планински вериги по старата сръбско-турска граница. Отвъдъ планинитѣ е чутовното Косово-поле, дѣто е събрана сръбската армия, разбита и изгонена отъ южнитѣ македонски прѣдѣли.
Утрѣ ще настѫпимъ по долината на р. Медведжа, къмъ Голяшката планина. Щабътъ на 1-а армия посочва за обекти на дивизията: Хай-Кобила, Нишавче, Орлянъ и Василевецъ, — високи гранични върхове, отъ които ще навалимъ къмъ Прищина.
Лебане е прѣпълненъ съ бѣжанци. Въ тая южна покрайнина на Сърбия никой не е мислилъ да стигне български войникъ. При все това, ние сме тукъ. Въ поповата кѫща до късна нощь бесѣдваме съ бѣлградски бѣжанци за сѫдбата на Сърбия, която събужда у насъ повече окайване, отколкото злоба и жажда за мъсть. Голѣма часть отъ интелигентна Сърбия е погинала, друга — бѣга съ войската и никой не знае и не прѣдвижда, дѣ ще спре тая вълна на отчаени и паднали духомъ хора.
Уморенъ, убитъ отъ дългия пѫть, не мога да затворя очи, да заспя. Навънъ се вдига буря, която блъска по прозорцитѣ, свири, бучи, — ще събори, сѣкашъ, цѣлата кѫща. Едри дъждовни капки тропатъ отъ врѣме на врѣме по стъклата, но дъждъ се още нѣма. Бурята прави нощьта страховита, злокобна за утрѣшния день, а, може би, — за цѣлото бѫдеще на Сърбия . .
121
XII. Къмъ Голякъ. Планинскиятъ лабиринтъ. Първи снѣгъ. Студове. с. Негосавле. Зимна нощь. Боеве за овладяване на върховетѣ 1452 и 1400. Нови боеве. Постигане на обектитѣ: Радиновецъ, Мачедонци, Шерифъ-Мерхамла, Рѣдкоцѣръ, Мировче, Брезе, Спонци, Бучиметъ, Василевецъ, Каменица, Туричица, Орлянъ. Отчаена съпротива на сърбитѣ. Начало на разгрома
8 ноември 1915 г.
Утрото е хладно, съ буенъ вѣтъръ, който бавно, постепенно утихва. Бурята носи внезапна промѣна на врѣмето. Съ утихването ѝ дребенъ дъждъ почва упорито да вали и охлажда атмосферата. По пѫтя огньоветѣ още не сѫ загаснали. Край тѣхъ сънливо се тълпятъ войници, бавно се раздвижватъ и почватъ да се стѣгатъ за пѫть. Небето е тъмно, страховито. Хубавитѣ дни се свършватъ, тъкмо когато навлизаме въ страшния лабиринтъ на Голяшката планина. Дадена е заповѣдь да вървимъ.
Още въ тъмни зори полковетѣ отминаватъ къмъ посоченитѣ обекти. 3-та бригада настѫпва въ двѣ колони. Едната трѣбва да заеме височината при Срѣдня-ракиница, върха Врата и в. 1400, а другата — да стигне с. Мировче. Втората бригада настѫпва, въ три колони, къмъ в. 956, с. Рѣдкоцѣръ и къмъ хребета южно отъ с. Бучиметъ. Първата бригада трѣбва да заеме Радиновецъ, в. 635, Мачедонци и Шерифъ-Меркамла.
Неприятельтъ е наблизо. Той е заелъ прилежащитѣ по течението на р. Медведжа върхове и разхвърленитѣ отъ двѣтѣ ѝ страни хълмове, като прѣпрѣчилъ съ това цѣлия ни пѫть. Борбата ще бѫде мѫчна и продължителна, до пълното изгонване на сърбитѣ отъ всички върхове, отъ цѣлата планина.
Навѫтрѣ въ планината дъждътъ се усилва се повече и повече. Малката рѣка, по която се вие трасираниятъ пѫть,
122
сигурно лѣтѣ е безводна, но сега тя е прѣлѣла, своето корито, буйно тече и страховито шуми. Отъ всички сипеи и хълмове, въ подножието на които вървимъ, текатъ мѫтни потоци и вади, които наводняватъ и заливатъ цѣлия пѫтъ. Отъ върховетѣ се свлича пръсть, която застила и безъ това калния пѫть и го прѣвръща въ блато. Стѫпишъ, безъ да знаешъ какъ ще извадишъ крака си. Рѣдката каль пръска на всички страни, обущата цвъкатъ и плѣскатъ, а дъждътъ отгорѣ не спира, упорито вали и измокря до кости. По нашия пѫть се движи I-та бригада. А какво е настѫплението на другитѣ бригади, вдѣсно и влѣво отъ насъ, изъ планинскитѣ урви и сипеи!
Застигаме 4-та дружина отъ 4 полкъ. Спрѣли на единъ завой, въ подножието на хълма, войницитѣ се завили съ платнища и безмълвно „почиватъ" на дъжда. Вѣтърътъ наново задухва, но тоя пѫть дъждовнитѣ капки сѫ студени и като ледени струи шибатъ право въ лицето. Водата прониква наврѣдъ; слѣдъ двучасово пѫтуване ние сме измокрени до кости. Азъ усѣщамъ, какъ ми леденѣе гърба, какъ се мокрятъ месата и не мога да си помогна съ нищо. Буйниятъ вѣтъръ отвѣва платнището, просмукано цѣло въ вода, разкопчва дрехитѣ и мокри глава, рѫцѣ, крака. Фуражката тегне, сѣкашъ леденъ мехуръ ти е сложенъ на главата.
Вѣтърътъ бърже студенѣе, неговитѣ милувки щипятъ по лицето и ти усѣщашъ ледения дѫхъ на идящата зима. По обѣдъ дъждътъ се прѣсича на поледица. Малкитѣ ледени топки биятъ по лицето, а тѣлото, измокрено и студено, тръпне и настръхва отъ тъй внезапно дошлата зима въ планината. По-добрѣ снѣгъ, отколкото тая каль, вода, поледица и мразовитъ вѣтъръ! И нашата молба, сѣкашъ, бѣ чута. Вѣтърътъ поутихва, а заедно съ него — и поледицата. Вмѣсто тѣхъ, леки кристални снѣжинки захвърчаватъ
123
по въздуха, отначало бавно, рѣдко, по-късно незабѣлѣзано зачестяватъ, докато слѣдъ часъ хубавъ зименъ снѣгъ завалява и замрѣжва цѣлия просторъ. . . . Вчера топълъ, лѣтенъ день, а днесъ — зима, студъ и снѣгъ въ Голяшкия балканъ!
Покрити и отрупани съ снѣгъ, вървимъ наведени, мълчеливи. Нийдѣ по пѫтя — ни селце, ни колиба. Планинскитѣ гребени и усои, надѣнали бѣла прѣмѣна, свѣтнаха, засияха, и нѣкакъ деньтъ става по-свѣтълъ, хоризонтътъ — по-лѫчезаренъ. Очитѣ, непривикнали на снѣжния блѣсъкъ, се уморяватъ и затварятъ.
Пѫтьтъ се отдѣля за малко отъ рѣката и ни отвежда въ малка котловинка, срѣдъ която се рѣе слабъ синкавъ димъ. Слава Богу, трѣбва да сме близо до нѣкое селище. Още малко и ние сме прѣдъ низката врата на варосана кѫщичка, въ огнището на която гори буенъ огънь, ограденъ отъ измръзнали войници. Никаква друга кѫща, никакво село. А по близкитѣ чукари отъ врѣме на врѣме се чува пушеченъ изстрѣлъ. По гребенитѣ вървятъ патраулни вериги, които разузнаватъ пѫтя и честа пѫти се натъкватъ на сръбски застави.
Трѣбва да стигнемъ довечера до с. Врабци. А то е още далечъ. Нека бързаме. Слѣдъ малка отмора и обѣдъ на крака, тръгваме по снѣжния пѫть. Врѣмето поутихва; но снѣгътъ вали, вали. . .
Недалечъ прѣдъ насъ, по пѫтя, е спрѣлъ артилерийски полкъ. Той не може да продължи пѫтя, защото мостътъ прѣзъ рѣката е изгоренъ и трѣбва да се поправи. Офицери и войници се трупатъ на купчинки и търкатъ рѫцѣ отъ студъ. Вдѣсно отъ насъ свирепо бучи придошлата рѣка и влачи дърва, коля и водната бъчва на нѣкоя дружина. Войницитѣ глумятъ и окайватъ бѣдното муле, което заедно съ бъчвата е грабнато отъ водната стихия.
124
Излизаме прѣдъ полка и слѣдъ малко стигаме планинското село Негосавле. Нѣколко кѫщи отсамъ рѣката сѫ заети отъ спрелитѣ войници на 4 полкъ. Двѣ дружини отъ полка сѫ минали рѣката прѣзъ набързо направения мостъ, и, на единъ-два километра отъ селото, по дола и околнитѣ хълмове, водятъ пушеченъ бой съ неприятеля, който тази сутринь се е оттеглилъ оттатъкъ моста и ни спира на всѣка крачка, прѣдъ всѣки завой на дефилето. Но 17 полкъ се движи по високия хълмъ оттатъкъ рѣката. Той ще изненада противника и ще го застави на ново отстѫпление. Влѣво, по височинитѣ, обаче, се промъкватъ нѣколко сръбски кавалеристи и искатъ да ни обходятъ; нашитѣ патраули ги посрѣщатъ съ огънь и обръщатъ въ бѣгъ; нѣколцина отъ тѣхъ падатъ убити, а други — ранени — въ плѣнъ.
Дружинитѣ отъ 4 полкъ, които настѫпватъ по пѫтя, изъ дефилето, сѫ изложени на изненади и страдатъ много отъ неприятелския огънь. Ала настѫплението на 3-та бригада е още по-трудно. Тя е нагазила изъ планинскитѣ вериги, безъ пѫть, и чрѣзъ водачи се промъква къмъ неприятелскитѣ позиции по върха 1452. Оттукъ сърбитѣ стрѣлятъ съ планински орѫдия и картечници. Нашитѣ дружини атакуватъ и успѣватъ да измѣстятъ неприятеля. Но насрѣща отъ върха Врата и отъ кота 1400 сърбитѣ обсипватъ наново нашитѣ съ дъждъ отъ куршуми и шрапнели. Тѣ твърдо заематъ тия върхове и оказватъ отчаена съпротива. Устремътъ на нашитѣ, обаче, е неудържимъ. Тѣ пъплатъ къмъ върховетѣ и на всѣка цѣна трѣбва да ги взематъ до вечерьта. Слѣдъ обѣдъ, въ 3 часа, върхътъ Врата е въ наши рѫцѣ, а късно вечерьта пада и в. 1400. Дѣсната колона на 3-та бригада застига късно сѫщия день своя обектъ — с. Мировче, и се поставя въ контактъ съ лѣвата колона отъ бригадата.
125
Втората бригада настѫпва в три колони, тоже прѣзъ урви и върхове, въ прѣсѣчена мѣстность. Слѣдъ заемането на върха 956 и хребета южно отъ с. Бучиметъ, дружинитѣ отъ бригадата напиратъ къмъ граничнитѣ върхове, въ контактъ съ дружинитѣ на 1-та бригада.
Лѣвото крило на дивизията се охранява отъ 2 конни полкъ, който настѫпва съ единъ конно-пионеренъ взводъ и единъ картеченъ ескадронъ. Настѫпилъ прѣзъ Лебане къмъ Медведжа и Врабци, полкътъ ни свързва съ дѣсното крило на I-та дивизия, която минава сѫщо прѣзъ Лебане, Медведжа и в. Китка, за да слезе къмъ Гиляне, въ подкрѣпа на 3-та дивизия, която е поставена въ затруднение отъ сръбскитѣ дивизии, дѣйствуващи въ Македония. Конниятъ полкъ не може да дѣйствува успѣшно въ тия планински усои и срѣща съпротивата на сръбскитѣ партизански отряди, които, пръснати по хребетитѣ, откриватъ картеченъ и пушеченъ огънь по ескадронитѣ. При все това, полкътъ достига селата Брезе, Спонци и Шерифъ-Меркамла, дѣто силната съпротива на сърбитѣ е сломена отъ настѫпилитѣ дружини на 1-а бригада. На 5 ноември 2 коненъ полкъ отива на дѣсния флангъ на дивизията, за свръзка съ идящата откъмъ Куршумлия 101-ва германска дивизия.
Щабътъ на дивизията ще нощува тази нощь въ Негосавле. Селото е малко, съ нѣколко пръснати по рѣката и хълмоветѣ кѫщи, които сѫ недостатъчни да прибератъ подъ завѣтъ въ тая ледена нощь нито стотна часть отъ войницитѣ, останали на бивакъ въ селото. А какъ ще прѣкаратъ нощьта настѫпилитѣ оттатъкъ рѣката дружини, срѣдъ планината, по долини и чукари? За пръвъ пѫть почувствовахъ тукъ ужаса на зимната война, безъ подслонъ, безъ землянки, безъ топли дрехи, които поне отчасти да защитятъ войника отъ ледения дѫхъ на зимната нощь. А тая нощь ще бѫде студена, както само януарскитѣ
126
нощи биватъ студени. Леденъ вѣтъръ повѣва и въ кратко врѣме смразява всички бàри, каль и вода край бивака. Стѫпваме на корава, поледена почва, но сме спасени поне отъ бари и калове. Безъ огънь въ такова врѣме не може никой да изтрае. Огньоветѣ задимяватъ, загоряватъ прѣдъ лицето на неприятеля; въ мигъ огнени езици се издигатъ до небето и озаряватъ цѣлия бивакъ. Боятъ е утихналъ. Неприятельтъ е сѫщо настръхналъ отъ внезапно дошлата зима и сигурно се усѣща по-злѣ въ своето бѣгство и разгромъ, отколкото настѫпващитѣ наши полкове. Нѣкакво мълчеливо примирие става между двѣтѣ воюващи страни, които се прибиратъ край огньоветѣ, за да изтраятъ на нощния студъ, до настѫпването на деня.
Край всѣки огънь се тълпятъ по двадесеть-тридесеть души. Около огъня земята е послана съ царевични стебла, върху които сѫ полегнали или насѣдали измокренитѣ отъ днешния студенъ дъждъ войници. Единъ суши платненки, други — навуща, трети — шинела, припичейки на буйния огънь измръзнали нозѣ, гръбъ, рѫцѣ. За сънь никой не мисли; при все това, дрѣмката натежава и късно прѣзъ нощьта мнозинството, завито въ шинели, спи подъ мразовитото небе, на ледената земя, край огъня. Грамаднитѣ клади отъ дърва, събрани привечерь отъ съсѣдната гора, сѫ на привършване. И току чуете скърцането на нѣкоя дървена постройка — хамбаръ, кошара или плетъ, съборени отъ разсъненитѣ войници, които бдятъ надъ огьня да не загасне. Много отъ войницитѣ пекатъ въ огъня царевични мамули и ядатъ за разсънка, очаквайки идването на деня.
Страшна нощь! Суровоститѣ на дошлата ийма сѫ по-тегловни отъ ужаситѣ на боя.
Обиколилъ нѣкои огньове на бивака, спирамъ се срѣдъ най-шумната група войници, около хубавъ, буенъ
127
огънь. Шеги и закачки се редятъ, слѣдъ одумки за внезапно настаналата зима; но азъ не чухъ отчаяние или проклятие на теглото. — Добри, услужливи войници ми помагатъ да изсуша горната си дреха, просмукана отъ вода, която бързо съхне на огъня, срѣдъ облаци отъ пàра. Но съньтъ ме гони и азъ трѣбва да полегна. Дѣ? Какъ?
Влизамъ въ единъ трѣмъ, на едната страна на който гори буйно огнище. Щабни и други офицери спорятъ за планинската тактика на фонъ Кюнъ. А въ трѣма е студено, както и навънъ, въ бивака. Огъньтъ топли отпрѣдъ, а гърбътъ леденѣе. Въ опушената камина вѣтърътъ свири и тегли навънъ всичката топлина на трѣма. Разговоритѣ полека-лека замиратъ, всички се смълчаватъ и неволно, свити на голата земя, край огнището, задрѣмваме тежъкъ, неспокоенъ сънь. Едва-ли съмъ спалъ часъ-два, когато тѫпи болежки въ гърдитѣ и рѫката ме събуждатъ: вдървилъ съмъ се цѣлъ отъ простуда. Съ мѫка се вдигамъ и присѣдамъ наново край буйната жерава на огнището.
Навънъ нощьта е тъмна, мразовита. Наблизо се чуватъ ударитѣ на брадва и тесла: пионеритѣ цѣла нощь сѫ работили надъ изгорения мостъ, който трѣбва да бѫде готовъ тази зарань, за да мине отсрѣща полската артилерия. Въ тъмни зори бивакътъ оживѣва. Ротитѣ се строятъ и, още въ тъмно, минаватъ оттатъкъ рѣката и настѫпватъ въ дефилето. Когато се разсъмна добрѣ, бѣлитѣ, снѣжни върхове страховито ни оглеждатъ долу, край рѣката, и се чудятъ на българския станъ въ тая ледена пазва на Голяшкия балканъ . . .
Облѣченитѣ въ снѣжна прѣмѣна хълмове сияятъ въ своята одежда и заливатъ съ блѣсъкъ цѣлия крѫгозоръ. Недалечъ по билото на дѣсния планински гребенъ се мѣркатъ по снѣга черни фигури, които приближаватъ и ставатъ сé по-многобройни. Слѣдъ малко редицата напрѣдва по цѣлия
128
гребенъ и крачи бавно, прѣдпазливо къмъ съсѣдната урва, отвъдъ рѣката. Това сѫ патраулни вериги, които вървятъ напрѣдъ, слѣдъ тѣхъ се очъртава полковото знаме, командирьтъ на полка, на конь, цѣлата дружина — всички единъ слѣдъ други, но тѣсенъ пѫть, въ дълга, безконечна колона. Картината е великолѣпна, вълшебна! Очъртанията на настѫпващата колона по снѣжния планински гребенъ внушава и страхъ, и възторгъ въ душата. Българинъть броди въ тия снѣжни планински вериги, за да впише въ своята история подвизи, достойни за неговото минало и желано бѫдаще . . .
А пукотътъ на пушкитѣ започва отново да се чува. Задрѣмалитѣ усои на планината сѫ разбудени, първитѣ пушечни салюти сѫ размѣнени. Неприятельтъ ще бѫде днесъ наново гоненъ отъ върхъ на върхъ.
На 5 ноември бригадитѣ отъ дивизията настѫпватъ съ новъ устремъ срѣщу пръснатитѣ по планинскитѣ върхове сърби. Мѣстностьта става сé по-трудна за дѣйствие. Нашитѣ Родопи, безспорно, прѣдставляватъ сѫщо сложна планинска система, съ високи върхове и низки падини; но тукъ, въ Голякъ-планина, нѣма никакъвъ редъ, никаква система, никакво направление ни въ ридоветѣ и хълмоветѣ, ни въ доловетѣ и падинитѣ. Минете нѣкакъвъ завой — и прѣдъ очитѣ ви се очъртаватъ безброй чуки, гребени, ридове, разхвърлени безредно, хаотично, едни до други, едни задъ други, нѣкои по-низки, други по-високи, ту лѣсисти, притѫпени по върха, ту изострени, скалисти, съ голѣми сипеи и спусъци къмъ урвитѣ на дефилето. Нѣйдѣ планинскитѣ върхове се отдръпватъ назадъ, за да образуватъ малка котловина, днесъ покрита съ дълбокъ снѣгъ, а довчера кална, мочурлива, безъ пѫть. Никаква карта не помага въ ориентировката изъ тоя забърканъ, сложенъ лабиринтъ. Рѣкитѣ Медведжа и Шуманска сé още
129
даватъ насока на движението ни къмъ граничнитѣ висоти. Но по-нататъкъ, когато започваме изкачването на Голяшкия масивъ, трѣбва буквално и поредно всѣки върхъ, всѣки гребенъ да бѫде изходенъ, прѣминатъ и очистенъ отъ неприятелски партизански отряди. Нѣкаква планомѣрностъ на боя мѫчно може да се спази и развие тукъ. На отдѣлнитѣ бригади и дружини сѫ посочени крайнитѣ обекг на боя, и тѣ сами настѫпватъ, ориентирватъ се и отхвърлятъ неприятеля сé по-назадъ, къмъ Прищина и Косово поле.
Макаръ отбраната на неприятеля да става по-съсрѣдоточена и упорита, безнадежностьта и отчаянието принуждаватъ мнозина сърби да захвърлятъ пушкитѣ; по цѣли групи тѣ се прѣдаватъ на нашитѣ вериги, а често, слѣдъ нѣкой по-горещъ бой, обходени или разбити, по стотини плѣнници падатъ въ наши рѫцѣ. Днесъ отъ полковетѣ на 1-ва бригада сѫ заловени 2 офицери и 200 души войници. Привечерь — нови 800 души плѣнници, между които единъ кавалерийски разездъ отъ 50 коня и 5 офицери. Отъ всички хълмове се навалятъ плѣнници, зъзнящи, гладни, съкрушени. Но горѣ, по върховетѣ, усилията на сръбскитѣ войскови началници, да спратъ и задържатъ нашето настѫпление, сѫ неимовѣрни. Заловениятъ коненъ разездъ е атакувалъ една наша рота, но е билъ обходенъ отъ друга и плѣненъ. Офицеритѣ отъ разезда сѫ облечени добрѣ, държатъ се плахо, ала не могатъ да скриятъ оная свирепа надутость, която отвратява и дори озлобява.
Нашитѣ флангове изъ планината често биватъ застрашени и нападнати отъ значителни неприятелски сили. Днесъ два сръбски полка атакуватъ въ флангъ, при Мача-стѣна, двѣ дружини отъ 58 полкъ. Дружинитѣ сѫ наближени на стотина метра, но се държатъ неотстѫпно, съ кръвопролитенъ, ожесточенъ бой. Настѫпващитѣ сърби даватъ голѣми жертви. Една нова наша дружина подкрѣпя
130
първитѣ двѣ и привечерь сръбската атака е отбита. Тукъ паднаха ранени нѣколцина наши офицери, които храбро сѫ устояли съ своитѣ роти на сръбската атака. Ранениятъ подпоручикъ Д-въ не може да се нахвали съ упорството, издържливостьта и устрѣма на нашитѣ храбреци, които тъкмо въ балканскитѣ усои се намиратъ въ своята стихия.
Хубавъ, ясенъ, слънчевъ зименъ день. Лѫчитѣ на слънцето, обаче, не топлятъ, плъзгатъ се по бѣлата снѣжна покривка на ближнитѣ хълмове и съ ослѣпителенъ блѣсъкъ правятъ деня по-свѣтълъ, лѫчезаренъ. Щабътъ на дивизията се мѣсти по-навътрѣ въ планината — въ ближното село Медведжа. Дивизионниятъ началникъ, генералъ Нерѣзовъ, заминава напрѣдъ, къмъ позициитѣ на неприятеля, за лична ориентировка и новъ тласъкъ на нашитѣ. Съ сѫщата цѣль се отправятъ началникътъ щаба на дивизията —подполковникъ Мустаковъ и старшиятъ адютантъ на дивизията, майоръ Симовъ — първиятъ при 2-та бригада, послѣдниятъ — при 3-та. Германската 101-ва дивизия мудно и мѫчно настѫпва вдѣсно отъ насъ, прѣзъ Рударска-планина, слѣдъ като е заела Куршумлия. Нейниятъ щабъ писменно благодари на нашата дивизия, задѣто съ своитѣ бързи и енергични маневрени и настѫпателни боеве е улеснила германцитѣ въ заемането на рѣчения градъ и въ по-нататъшното имъ настѫпление.
Прѣдъ насъ боятъ не спира и често се води до късно. Прѣзъ изтеклата нощь внезапно той се оживѣва и трае до зори. Двѣ сръбски роти атакуватъ три роти отъ 57 полкъ. Нашитѣ ги срѣщатъ на ножъ и, слѣдъ рѫкопашенъ бой, никой отъ сърбитѣ не се спасилъ. Нашитѣ страдатъ отъ сръбскитѣ планински гаубици и нѣколко по-голѣми английски орѫдия, които стрѣлятъ по частитѣ на 3-та бригада. При все това, бригадата, която се поставя
131
въ свръзка съ застигналата 101-ва германска дивизия, успѣва да достигне върха 1076, южно отъ с. Василевецъ, и селата Каменица и Туричица. Вториятъ коненъ полкъ заема граничния върхъ Орлянъ. Ние сме съвсѣмъ близо до даденитѣ отъ щаба на I-ва армия обекти на дивизията, при настѫпването ни изъ Голяшката планина.
А раненитѣ прииждатъ сé повече и по-многобройни. Отъ височинитѣ снематъ тежко ранени, на носилки, съ по четирма носачи, на рамѣнѣ. Колцина сѫ останали завинаги тамъ, горѣ, по снѣжнитѣ върхове и ледени усои!
132
XIII. Пълно поражение на неприятеля. Боеветѣ подъ Марконева-чука, Лѣсица и Хайкобила. Завземане на послѣднитѣ упорни сръбски позиции по Голяшката планина. Кота 1350, с. Нишавче, Крушевица, Сѣверенъ-Количъ, Кечеколо. Неприятельтъ бѣга. Прѣзъ Прапащица къмъ Прищина. Подвигътъ на 9 дивизия
12 ноември 1915 г.
Планинската война има своитѣ трудности и ужаси но — и своитѣ сгоди, даже — прѣлести. Ужаситѣ на боя въ планината се понисатъ по-незабѣлѣзано, по-лесно. Нашиятъ селякъ се чугвствова въ горскитѣ усои и дъбрави не стѣсненъ и воленъ въ своя замахъ, както орелътъ — въ небесната синева. . . Той се бие съ по-голѣмъ устремъ и е по-издържливъ въ планинския бой, отколкото въ полето. Петдневнитѣ упорити боеве въ Голякъ-планина потвърдиха това.
Боеветѣ на 6, 7, 8, 9, и 10 ноември ще останатъ паметни за 9-та дивизия. Съ упорити боеве прѣзъ тия дни сръбската съпротива бѣ окончателно сломена, а Сърбия — погубена и жестоко наказана за коварството прѣзъ 1913 година.
Тукъ, на Голякъ, по снѣжнитѣ му върхове и прѣградни стѣни, сърбитѣ мислѣха да спратъ и сломятъ стремежа ни къмъ Прищина и Косово-поле. Усилията имъ останаха суетни.
На 7 ноември щабътъ на 1-та армия дава нови задачи на дивизията: 1-та и 2-та бригади трѣбва да настѫпятъ къмъ Прищина, като заематъ върха 955, сѣверно отъ града, и гребенитѣ Бутовецъ и Козница. 3-та бригада е вече доста издадена напрѣдъ, затова тя остава на позициитѣ си южно отъ Василевецъ.
Първата бригада настѫпва прѣзъ Туларе и поема пѫтя нагорѣ, прѣзъ масива на Голякъ. По пѫтя изъ планината
133
се чувствова вече началото на сръбския разгромъ. Неприятелската армия отстѫпва, само за да се спаси, изоставя по пѫтя безброй муниции, строшени коля, автомобили, пушки, захвърлени изъ урвитѣ, по доловетѣ, въ рѣкитѣ. А плѣнници пристигатъ всѣки часъ, съ стотици, съ хиляди, сломени, гладни, не яли по 3—4 деня, съ притѫпени войнишки и човѣшки чувства.
Една малка часть отъ обоза на отстѫпващитѣ сърби успѣлъ да мине отвъдъ планината, но по-голѣмата часть е или изоставенъ изъ урвитѣ на балкана, или плѣненъ отъ насъ. Вториятъ коненъ полкъ застига такъвъ единъ обозъ; сърбитѣ насѣкли колата, избили добитъка, но товара и себе си не могли да спасятъ . . .
Зимата е въ пълната си власть. Днитѣ и нощитѣ сѫ студени, мразовити. Огъньтъ и боятъ горещятъ и топлятъ дотолкова, колкото трѣбва на войника да не замръзне и да прѣживѣе; но добитъкъгъ не издържа и гине въ невѣроятни размѣри. Пѫтищата и бивацитѣ сѫ усѣяни съ трупове на коне, крави, волове.
Тази нощь наши обози вървятъ прѣзъ планината. Три часа непрѣкѫснато се точатъ коля и хора. Коларитѣ и тукъ сѫ сé сѫщитѣ сурови планинци, който не се плашатъ ни отъ студъ, ни отъ балкани. Ако не пѣятъ — свирятъ съ уста, крачатъ неуморно и безропотно понисатъ неволитѣ на войната.
Отъ Медведжа до Туларе пѫтьтъ е набѣлѣзанъ подъ хълмоветѣ, надъ урвитѣ, насипанъ съ дебелъ снѣгъ, често прѣсѣченъ отъ замръзнали, заледени рѣки и потоци. Конетѣ се плъзгатъ на всѣка стѫпка, ходътъ е бавенъ, труденъ, опасенъ. Прѣдпочитаме да водимъ конетѣ изъ поледенитѣ нанадолища, нежели да ездимъ. При все това, нѣкой се подхлъзне, цѣлъ се просне по ледения пѫть и пакъ стане и закрачи нататъкъ. Или нагазваме въ навѣяни
134
снѣжни прѣспи въ нѣкоя падина и съ трудъ се измъкваме изъ коварната измама. Конетѣ се кривять, вмѣсто да крачатъ на всички страни, спиратъ и пакъ потръгватъ прѣдпазливо, съ протегнати напрѣдъ вратове.
Надъ насъ, по хълма, сѫ пръснати единични кѫщи на селото Мачедонци, заселено отъ прѣселени черногорци. Миналиятъ день 1-та бригада е заела селото, слѣдъ упоритъ бой съ неприятеля. Подъ хълма на селото срѣщаме нови петь-шестстотинь плѣнници, полуголи, изпокѫсани, болезнени. Нѣкои, изостанали назадъ, протягатъ рѫка за хлѣбъ! Скитали се изъ планината, били се, но неволята, гладътъ, отчаянието и нашата сила ги направили негодни войници. И тѣ се прѣдали. Далечъ задъ плѣннишката колона крета по замръзналия пѫть самотенъ плѣнникъ, съ патерица и единъ кракъ. Дѣ и кога е отрѣзанъ другия му кракъ? Бѣгалъ ли е отъ нѣкоя болница, отъ нѣкой градъ, въ тия диви планински мѣста? Дѣ ще гони приютъ, прѣзъ долове и рѣки, прѣзъ снѣжни хълмове, поледени нанадолища, съ единъ кракъ?
Наваляме прѣзъ с. Врабци, пръснато сѫщо по околнитѣ чукари, и стигаме въ Туларе. Значителна часть отъ нашия обозъ е тукъ, сѫщо и полската артилерия. Мѫчнотиитѣ за продоволствие на дивизията почватъ. По стръмнинитѣ на плаиината, дѣто сѫ пръснати полковетѣ, хлѣбъ може да се носи само съ коне. Но какъ ще се изнесатъ нагорѣ по Голякъ патроннитѣ коля?
Страшенъ студъ е въ планината — 25° подъ нула. Нѣма никога да забравя прѣкараната въ Туларе нощь! Небето е чисто, синьо, съ безброй трептящи по него звѣзди. Слабъ вѣтъръ се носи и сковава всичко, дѣто лъхне. Запаленитѣ огньове горятъ, но нѣкакъ задушено, съ повече димъ, отколкото жарь и пламъкъ. Добитъкътъ сесвилъ и тръпне край колата, подъ открито небе. Офицери
141
и войници сноватъ насамъ-натамъ, измръзнали, неспокойни. При все това, и тая нощь ще прѣживѣемъ край огньоветѣ...
Надъ селото, почти отвѣсно, се издига, масивъгь на Голякъ. Котловината е задънена отвсѣкѫдѣ съ прѣградни планински хълмове, стръмни, непроходими. По единъ отъ тия хълмове върви черенъ пѫть, издѣланъ въ скалитѣ, или водящъ изъ гората, надъ урви и долове. Въ тъмни зори е тръгнала по този пѫть една скорострѣлна полска батарея, която трѣбва да мине планината и на всѣка цѣна да слѣзе къмъ Прищина. Когато по-късно поехме и ние сѫщия пѫть изъ Голякъ, застигнахме батареята, която не бѣ направила нито три километра пѫть за цѣли петь часа врѣме! Орѫдията залитатъ съ лафетитѣ настрани, конетѣ се плъзгатъ по заледения пѫть и падатъ, срѣдъ общъ викъ и залисия на офицери и войници. При спускане на орѫдията изъ падинитѣ, надолу, десетки войници сѣдатъ на привързани къмъ орѫдията клони отъ дървета и съ мѫка задържатъ слизането надолу. Нѣкой войникъ отхвръкне настрани, изтърсенъ отъ примитивната спирачка, и пакъ забързва да седне на нея, до края на стръмнината. Други войници опъватъ въжата отстрани, повличани често отъ тѣхъ, залитатъ, теглятъ, викатъ до умора. Падналитѣ коне не могатъ сами да станатъ, хлъзгатъ се и оставатъ неподвижни, отъ уплаха, до вдигането имъ отъ войницитѣ. И тоя викъ, тая залисия трае цѣлъ день, до залѣзъ-слънце, за нѣколко километра изминатъ пѫть!...
Едва изминали три-четери километра, насрѣща ни, по кривинитѣ, се задаватъ хиляди плѣнници, взети въ боеветѣ изъ планината. Другадѣ тия плѣнници не биха ми направили впечатление; но срѣщнати тукъ, изъ тия ледени и снѣжни балкани, видътъ имъ е грозенъ, страховитъ. Нѣкои привързали главата и ушитѣ си съ кърпи и парцали, други намѣтнали на гърба си парчета отъ одеало,
136
черга или другъ изтърканъ уплатъ, съ почернели и изкривени отъ студъ и мѫка лица, плѣнницитѣ крачатъ бързо, наведени, мълчаливи, къмъ подножието на планината. Мнозина, останали назадъ, кретатъ съ послѣдни сили, полуживи, полумъртви, незнаяйки сѫдбата си слѣдъ часъ, слѣдъ всѣки мигъ. По-нагорѣ — двадесеть-годишенъ момъкъ, седналъ отстрани на пѫтя, ридае, като дѣте, съ хлътнали бузи, угаснали очи, умиращъ, самотенъ, срѣдъ снѣжлата, ледена планина. Азъ нѣмамъ куражъ да го питамъ защо ридае; а той ме гледа съ изгаснали очи и съ задавено ридание се прощава съ свѣта.
Високо надъ насъ се издига върхътъ Маркони (1045 м.), остра, назѫбена, скалиста чука, дивно красива въ своята зимна прѣмѣна. Златисти слънчеви лѫчи играятъ по снѣжния върхъ, прѣчупватъ се по снѣжнитѣ кристали и заливатъ съ свѣтли зари високитѣ простори. По-низко, пухливи, бѣли облаци пъплятъ по скалитѣ на чуката и се рѣятъ надалечъ, по гребена на планината. Струва ми се, че пѫтувамъ изъ снѣжнитѣ швейцарски Алпи, въ подножието на нѣкой глетчеръ.
Днесъ в. Маркони е красивъ, величественъ, мълчаливъ, но вчера топла кръвь е багрила неговитѣ снѣжни зѫбери и скали. Първата бригада стремително е настѫпвала, обхождала и атакувала върха, твърдо отбраняванъ отъ упорития неприятель. Вихрениятъ пристѫпъ на нападателитѣ е още по-упоритъ и трае непрѣкѫснато день и нощь. Отбраняващитѣ върха неприятелски части сѫ притиснати облизо, не издържатъ повече боя и почватъ да се пръскатъ, очиствайки постепенно Марконевата-чука, на която нашитѣ се затвърдяватъ. Това облекчава по-нататъшното настѫпление на дружинитѣ, които бързо отминаватъ навътрѣ въ планината. Дружината на майоръ Г-въ, отъ 4 полкъ, е пожънала громка слава въ тоя кръвопролитенъ бой подъ Марконева-чука.
137
Изъ урвата надолу, по хълма, сѫ нахвърлени стотини строшени, разсѣчени коля, мнобройни муниционни сандъци, пълни и неразтворени, пушки, лафети, болнични линейки и всевъзможни войнишки снаряжения. Тукъ-тамъ се навирило тѣлото на нѣкое полско орѫдие, захвърлено въ пропастьта; а колко такива сѫ заровени изъ снѣжнитѣ прѣспи на Голякъ! Навсѣкѫдѣ, дѣто минемъ — слѣди отъ разгрома на една армия, която е загубила куражъ и воля да побѣди. Иначе е необяснимо отстѫплението на една двадесетхилядна армия отъ такива стратегически позиции, които могатъ да бѫдатъ отбранявани отъ шепа борци. Въ Голякъ сърбитѣ сѫ останали безъ всѣкакво продоволствие и близо една седмица се хранили съ царевица, или гладували до изнемогване и отчаяние. И въпрѣки упоритостьта на офицеритѣ, войницитѣ се разбѣгватъ и прѣдаватъ на настѫпващитѣ наши вериги. Отстѫплението на неприятеля, макаръ бавно и съпровождано отъ упорити боеве, е неизбѣжно още и прѣдвидъ заплашителното движение на 3-та бригада, която е напрѣднала до самия водораздѣленъ гребенъ на Голякъ и, заедно съ настѫпващата отъ Куршумлия германска дивизия, може да отсѣче пѫтя на сръбското отстѫпление. Съ задържането си прѣдъ нашия фронтъ, сърбитѣ облекчаватъ положението на отстѫпващитѣ прѣдъ германския натискъ свои части. Намираща се между двѣтѣ отстѫпващи сръбски колони, третата бригада застрашава послѣднитѣ, но едноврѣменно и тя е изложена на флангови нападения; за това бригадата остава на заетата позиция, южно отъ селата Каменица, Туричица и Василевецъ, до напрѣдвание на 1-та и 2-та бригади, които стремително настѫпватъ, съ денонощни боеве. Едноврѣменно съ подането на в. Маркони, 2-та бригада заема съ бой на 7 ноември в. 965 и височинитѣ юго-западно отъ селата Бревеникъ и Велика-брайна. Минутитѣ сѫ рѣшителни,
138
сѫдбоносни. Дивизията трѣбва часъ по-скоро да се спусне въ Косово-поле, дѣто неприятельтъ ще бѫде довършенъ. Полковетѣ не знаятъ почивка вече отъ десетина деня насамъ. День и нощь тѣ се борятъ еднакво съ природнитѣ стихии и съ коравия неприятель. Нощемъ — на сибирски студъ, денемъ — подъ неприятелския огънь, тѣхната издържливость е невѣроятна, героична! И когато си спомнямъ за подвизьтѣ на 9-та дивизия въ Голяшката планина, азъ благоговѣйно и съ възторжена душа казвамъ: Боже, колко е великъ българинътъ въ страданията и търпениего си, но и какъвъ могѫщъ и съ каква неотразима сила е, когато се вдигне на брань срѣщу коваренъ врагъ и противникъ!
На слѣдния день слѣдъ падането на Марконева-чука, първата бригада минава по плоската сѣдловина на планината и се приближава къмъ подножието на граничнитѣ върхове Лѣсица и Хайкобила. Настрани отъ седловината е селото Медевци — нѣколко пръснати кѫщи по околнитѣ хълмове и низъ гората. Въ една отъ тѣхъ, срѣдъ двора на която гори още незагасналъ огънь, се трупатъ войници. Отбиваме конетѣ къмъ, тѣхъ за малка почивка и да стоплимъ измръзналитѣ си тѣла. Въ двора снѣгътъ е до поясъ, а вѫтрѣ въ кѫщи не може да се влѣзе: тамъ лежи тежко раненъ въ корема сърбинъ, оставенъ отъ тѣхнитѣ санитари на сигурна смърть. Въ стаята миризмата е нетърпима — раната мирише, а сърбинътъ три дена останалъ безъ хлѣбъ, безъ вода. Дали му нашитѣ и хлѣбъ, и вода, наклали му огънь и чакатъ пристигането на санитари, да го почистятъ и привържатъ. Трогателно състрадание! И сé пакъ ранениятъ ще загине, както гинатъ толкова други въ боеветѣ изъ планината... — Склоноветѣ на в. Лѣсица. (1261 м.) сѫ обрасли съ стара, гѫста букова гора, въ която лѣтѣ е рай, но днесъ горскитѣ усои сѫ ледени, страховити. Вървимъ съ конетѣ изъ гората; снѣгътъ е дълбокъ; нѣйдѣ
139
пѫтьтъ е заледенъ. Полковникъ Ш-въ ми говори за маневренитѣ движения въ миналитѣ боеве, а коньтъ ми се плъзга и пада въ снѣга, съ него заедно и азъ, прѣзъ главата му. Отскочилъ бързо настрана, измъкналъ се отъ стремената му, азъ се прибирамъ и турямъ въ редъ, а полковникътъ, не сѣтилъ моето падане, продължава да говори, отминавайки напрѣдъ. Когато го настигамъ, той още продължително говорѣше за маневренитѣ движения въ миналитѣ боеве . . .
I-та бригада е водила тукъ упоритъ бой за овладяването на върховетѣ Лѣсица и Хайкобила. Късно вечерьта на 8 ноември тя заема сѣверо-източнитѣ склонове на двата върха и продължава настѫпателния бой прѣзъ нощьта къмъ с. Балабанъ и височинитѣ сѣверо-западно отъ в. Лѣсица. Втората бригада напрѣдва и достига сѫщата вечерь склона на в. 1150, при с. Нишавче и с. Крушевица, като завладява гребена южно отъ това село. Боеветѣ сѫ били кръвопролитни, ожесточени. Нашитѣ полкове често съ рѫкопашенъ бой сѫ измѣстяли неприятеля и заемали окупиранитѣ отъ него хълмове и височини. Въ тия боеве, освѣнъ 500 плѣнници, неприятельтъ оставя въ наши рѫцѣ двѣ скорострѣлни полски орѫдия, 6 гаубици, 15 планински орѫдия, множество ракли, сандъци съ патрони, снаряди и други материяли. Сé по-вече и по-вече разгромътъ се увеличава и наближава своя край.
Подъ върха Лѣсица, който е на старата гранична линия между Турция и Сърбия (1108 м.) се издига бившиятъ турски карауленъ домъ, укрѣпенъ съ каменни зидове и дълбоки окопи. Недалечъ отъ него сѫ набодени по грамадна могила отъ пръсть, покрита днесъ съ снѣгъ, стотина, дървени кръста. Могилата прибрала на вѣченъ покой 145 души сърби. А кой знае, може би, тукъ сѫ заровени десетки орѫдия, които неприятельтъ тъй майсторски умѣе
140
да укрива? Вече нѣколко такива измами разкрихме прѣзъ по-първитѣ боеве (задъ Морава). Около караулния домъ край буйни огньове, се тълпятъ хиляди плѣнници. Мнозина отъ тѣхъ искатъ да знаятъ каква е сѫдбата на Сърбия: падналъ ли е Паракинъ, Кюприя, Крагуевецъ? Тѣ не знаятъ, че Сърбия вече не сѫществува, завзета и покорена до най-южнитѣ и западнитѣ ѝ прѣдѣли. Тѣхъ ги лъгали, тѣхъ ги заблуждавали съ хиляди басни, съ хиляди небивалици . . .
На 9 ноември боеветѣ къмъ южнитѣ крайгранични върхове се разгарятъ още повече. Планината се огласява отъ непрѣкѫснатъ пушеченъ и артилерийски (на планинскитѣ орѫдия) огънь, който често трае до късна нощь. Нашитѣ сѫ близо до послѣднитѣ сръбски позиции по Голякъ и напиратъ съ удвоена енергия и желание да свършатъ по-скоро съ упорития противникъ. И боятъ става по-жестокъ, по-кръвопролитенъ. Втората бригада срѣща голѣма съпротива, която трѣбва да сломи. Съ бой на ножъ тя заема височината 1350, западно отъ Столови-дагъ и се свързва отблизо съ напрѣдналата задъ в. Лѣсица първа бригада. Съ бой на ножъ, третата бригада сѫщо отхвърля противника и заема позициитѣ му по гребена южно отъ Сѣверенъ-Количъ и Кечеколо. Още малко — и сърбитѣ почвать отстѫплението си на югъ, прѣзъ Кечеколо, къмъ Косово-поле, като оставятъ въ наши рѫцѣ маса плѣнници, муниции, пушки и орѫдия. Откѫснати отъ страшнитѣ върхове и безбройни хълмове, ридове и чуки на Голякъ, сърбитѣ нѣма дѣ да се спратъ: тѣ бѣгатъ къмъ Прищина и търсятъ опора въ другитѣ сръбски дивизии на Косово-поле. Уви! И тѣ сѫ сѫщо разбити и унищожени и неприятельтъ още на другия день трѣбваше да разбере безизходното си положение и да напусне Прищина, слѣдъ кратъкъ бой по височинитѣ сѣверно и източно отъ града.
141
На 10 ноември, слѣдъ обѣдъ, 2-ри коненъ полкъ влиза въ Прищина. Вечерьта влизатъ и други части отъ 9-та дивизия, както и слѣзлата прѣзъ планината 101-ва германска дивизия.
Сѫщиятъ день, слѣдъ обѣдъ, тръгва за Прищина щабъть на 9-та дивизия. Съобщенията между бригадитѣ и щаба сѫ неимовѣрно трудни. Коннитѣ ординарци се блъскатъ изъ планината по цѣлъ день, за да отнесатъ заповѣди или направятъ донесения. Падането на Прищина научаваме отъ идящи изъ града селени. Пратениятъ отъ Кечеколо разездъ донася потвърѫдение за влизането на нашитѣ въ града. Колкото и да бърза щабътъ, ужасниятъ пѫть изъ снѣжната планина забавя пѫтуването му. Отъ Прапащица до Кечеколо пѫтьтъ върви по изринати урви и долища, наводнени, или навѣяни съ дълбокъ снѣгъ. Хилядитѣ коля и коне, които минаватъ по пѫтя, сѫ размачкали снѣгъ, каль и ледъ въ една безформенна маса, въ коята мѫчно се стѫпва и гази. По обѣдъ, когато слънцето пече по-силно, размекналитѣ калове правятъ пѫтя още по-непроходимъ: колата затъвать до главини, а конетѣ и хората трѣбва да забикалятъ по снѣжнитѣ синори на гората, затъвайки често до гърди изъ снѣжнитѣ прѣспи. Привечерь, студениятъ тънъкъ вѣтъръ става сé по-остъръ и по-леденъ, сѣкашъ рѣже по рѫцѣтѣ, нозѣтѣ, по лицето.
Късно на 10 ноември щабътъ стига въ албанското село Кечеколо. На самия пѫть, въ подножието на високъ хълмъ, е голѣмата двуетажна кѫща на ходжата отъ селото. Послѣдното е пръснато, като всички села тукъ, по далечни върхове, изъ гората, населено съ албанци — здрави, едри и красиви планинци. Ходжата говори малко сръбски — научили го сръбскитѣ полицаи на тѣхния езикъ, защото станалъ сърбинъ! Щабътъ на дивизията остава да нощува
142
въ кѫщата на ходжата. На широкото огнище вкѫщи гори буенъ огънь, а навънъ нощьта е ледено-мразовита, при ясно, безоблачно небе, посипано съ милиарди измръзнали, треперливи звѣзди. Лунната свѣтлина, отражавана по снѣжнитѣ конусообразни върхове, прави нощьта ясна, като день. Прѣдъ лицето на тия снѣжни върхове, които се редятъ и криятъ, като разкѫсанъ вѣнецъ, едни до други, едни задъ други, зимната нощь, ясна и звѣздна, — смирява душата съ своята красота, съ своето величие, ненадминати отъ кървавия призракъ на боя . . .
Сутриньта на 11 ноември щабътъ на дивизията е на пѫть за Прищина. Още сме въ ледената пазва на Прапащица, която спуща много разклонения и хълмове къмъ Косово-поле. По доловетѣ на тия хълмове наваляме бързо къмъ полето. Малки планински потоци, замръзнали и сковани на ледъ, прѣсичатъ на често пѫтя ни, по който ходенето става трудно, дори опасно. Конетѣ не могатъ да направятъ нито крачка напрѣдъ, безъ да се подхлъзнатъ и паднатъ. На всѣки двадесеть—тридесеть крачки лежатъ по пѫтя или край него труповетѣ на умрѣли коне и волове. . Дивитѣ усои на планината почнаха наново да ни напомнятъ за злия демонъ на войната. . . Спускаме се отъ високъ хълмъ надолу къмъ с. Гращица, по новонаправена отъ войскитѣ варианта. Отъ хълма гледаме съ захласъ на омайната картина: на югъ се разтилатъ низки планински склонове, по-нататъкъ се носятъ пепеляви мъгли надъ Косово-поле, срѣдъ което се издига градътъ Прищина, а вдѣсно и влѣво снѣжни планински гребени се снишаватъ бавно, постепенно и достигатъ полскитѣ равнини.
Селото Гращица е въ открита долина, въ която лютъ, студенъ вѣтъръ духа. Безъ да спираме, отминаваме къмъ село Маковце, — долу въ низината, почиваме тукъ и слѣдъ малко пакъ забързваме къмъ Прищина, която отвчера,
143
подъ ударитѣ на желѣзнитѣ полкове, е въ рѫцѣтѣ на 9-та дивизия.
Какви титанически усилия, какъвъ напънъ на сили, каква умора на войскитѣ отъ дивизията, които отъ десеть деня, безспирно, безъ почивка, се носѣха отъ хълмъ на хълмъ, отъ върхъ на върхъ, прѣзъ снѣжни вѣялици, прѣспи, урви, долове, до сломявание на врага!
Сѣкашъ, нѣкаква легенда бѣ тоя невѣроятенъ подвигъ на 9-та дивизия!
144
XIV. Косово-поле. Тѫжни спомени. Послѣдни боеве и сетни надежди. Сѫдбата отмъщава. Историята се повтаря. Падането на Прищина. Градътъ. Околностьта. Трагедията съ сръбската войска и сръбския народъ
Прищина, 18 ноември 1915 г.
Що је света на четире стране,
Нико нема, што Србин имаде,
Србин има славне Неманиче,
Кнез Лазара и Косово тужно.
Сръбска пѣсень.
Тѫжно Косово-поле!
Дълги години пѣха сърбитѣ пѣсни за своята гибель, за изобилно пролѣтата кръвь на Косово поле. Тукъ, на това лобно мѣсто, прѣди вѣкове, се тури край на сръбскитѣ завоевателни стремежи въ Македония. Ламтежътъ къмъ величие, който и до сега ги не напуща, е тикалъ сърбитѣ къмъ завоевания и коварства, които, като не можаха да имъ обезпечатъ за дълго врѣме заграбенитѣ отъ Македония и България земи, не малко съдѣйствуваха за разслабване на Балканския полуостровъ и завоеването му отъ нашествуващитѣ турци. Слѣдъ турскитѣ завоевания въ България, естествено идѣше редъ на Сърбия. Войскитѣ на князъ Лазара не издържаха ударитѣ на султанъ Мурада и тукъ, на „тѫжното Косово-поле", увисна на конецъ бѫдещето на Сърбия и на цѣлия Балкански полуостровъ. И много по-късно слѣдъ това сърбитѣ неведнажъ съ коварното си държание крѣпиха новитѣ господари на полуострова, затвърдявайки по този начинъ и своето робство, и робството на другитѣ християнски народи. Зависть, вражда и взаимни ежби погубиха, прѣди вѣкове, сърби, гърци, българи; сѫщитѣ чувства, сѫщитѣ побуждения доведоха до
145
коварната изневѣра въ 1913 год., логическото послѣдствие на която е новия разгромъ на Сърбия днесъ, на сѫщото лобно Косово-поле ...
Съ съдѣйствието на България, сърбитѣ и гърцитѣ получиха прѣзъ 1912 г. дълго мечтани свои земи; ала тѣ не можаха да се помирятъ съ израстването на една голѣма, силна България и подготвиха междусъюзнишката война. Върху гроба на България сърбитѣ възмечтаха да изградятъ величието на Сърбия. Тѣ „осветиха" Косово-поле прѣзъ 1013 г., но едноврѣменно съ това замислиха да заробятъ наново Македония и забиятъ ножа въ гърба на брата си. Безумци! тѣ не разбраха, че поробена Македония ще развѣнчае славата на „новоосветеното" Косово-поле. . .
Така дойде разгромътъ.
Едноврѣменно съ разбиването имъ прѣдъ нашия фронгъ, сърбитѣ сѫ отхвърлени и откъмъ Гиляне и Качаникъ, дѣто многократно се опитвали да пробиятъ нашитѣ редове. Притиснати отъ сѣверъ, югъ и изтокъ, тѣ не сѫ въ състояние да дадатъ повече никакъвъ сериозенъ бой, Всичкитѣ имъ усилия сѫ насочени къмъ едно: да спасятъ сетнитѣ останки на армията си чрѣзъ бѣгство, прѣзъ дивитѣ албански планини, къмъ Шкодра и Дурацо. Мечтаното отъ тѣхъ Адриатическо море ги чака, но не вече като господари, а — като жалки бѣгълци, останки отъ една разбита и сломена сгань . . .
Вториятъ коненъ полкъ прѣслѣдва отстѫпващитѣ ближни колони отвъдъ рѣката Ситница; първата бригада заема селата Липляна и Скуланово, а втората настѫпва прѣзъ Ситница къмъ върха Голешъ (1058 м.). Неприятельтъ трѣбва да се прѣслѣдва непрѣкѫснато, бързо, безъ да му се даде врѣме и възможность да се прѣустрои и организира за нова съпротива. Прѣслѣдването става по трудно проходими планински вериги и хълмове, слизащи
146
отъ Дреница, Голешъ, Църнолева и Шаръ-планина. На 14 ноември сърбитѣ напускатъ всички заети стратегически пунктове и бѣгатъ по пѫтищата за Ипекъ, Дяково и Призренъ, къмъ Черна-гора и Албания. Първата и втората бригади изпращатъ силни отряди къмъ Черногорската граница, безъ да срѣщнатъ нѣкакви неприятелски части. Бѣгството е паническо, главоломно. Въ Призренъ третата дивизия е плѣнила 20,000 плѣнници съ 50 орѫдия, много орѫжия и муниции. 5-та и 8-та дивизии тоже притискатъ сърбитѣ прѣзъ Струга и Дебъръ къмъ Елбасанъ, гоняйки разгромения противникъ къмъ южнитѣ албански планини, отнемайки му, чрѣзъ ариергардни боеве, всички муниции, артилерия, обози. Цѣло Косово-поле и Призренско сѫ осѣяни съ изоставени и разхвърлени орѫдия, ракли, автомобили, пушки, коля. Войската на краль Петра вече не сѫсществува. Косово-поле става наново гробница на Сърбия, както прѣди вѣкове, когато несговорчивостьта на сръбскитѣ князе докара нейната гибель. Тукъ се довършва края на безумната борба, въ която късогледи политици ангажираха сръбския народъ и погубиха държавата му.
Едноврѣменно съ остатъцитѣ отъ сръбската армия бѣга и голѣма часть отъ гражданското население на Сърбия, напуснало роднитѣ си прѣдѣли отъ фанатизмъ, по принуждение или отъ страхъ. Това бѣгство е по-трагично отъ онова на войската. Албанскитѣ планини сѫ диви, непроходими, покрити съ снѣгь; безъ пѫтища, заледени. Мѫже, жени, дѣца гинатъ изъ планинитѣ, отъ студъ, отъ умора, отъ изтощение, отъ гладъ. А зимата е тъй люта, както рѣдко друга година. Сѫдбата злѣ отмъщава. Единъ народъ, който поиска да бѫде самъ господарь на Балканитѣ; поетитѣ на който пѣха:
Не може истодобно блистати врх Балкана
И круна Симеуна, и скиптар цар Душана;
който, вмѣсто братска слога, подклаждаше вражди и умрази,
147
вдигаше заканително рѫка къмъ цѣлъ свѣтъ, — днесъ е сваленъ въ дъното на пропастьта, обрѣченъ на безподобни изпитания, на гибель... Дългогодишното робство не можа да възпита у тоя народъ и неговитѣ водачи високи добродѣтели, възвишени чувства, които водятъ къмъ солидарность и сговоръ. Уви, тая солидарность на народитѣ изглежда днесъ по-далечна, по-невъзможна, отъ всѣки другъ пѫть!
Тѫжно Косово-поле! Символъ на разгромъ и страдание!
Тукъ, прѣди вѣкове (1389 г.) се разигра кървавата драма на князъ Лазара. Днесъ кралъ Петръ изпитва сѫщата участь — Сърбия загива подъ ударитѣ на противници, които сама прѣдизвика и доведе на Косово поле. Историята жестоко се повтаря. Ще минатъ годнни, и сърбитѣ ще заживѣятъ съ нови тѫжни спомени за Косово-поле, което, вмѣсто възкресение, доведе разпятие на сръбския народъ.
Съ отстѫплението на сърбитѣ отъ Прищина и Призренъ къмъ Ипекъ, Дяково, Шкодра и Елбасанъ, войната съ сърбитѣ се свършва. Щабътъ на 1-ва армия съ заповѣдь отъ 17 ноември прѣкратява тѣхното по-нататъшно прѣслѣдване. На войницитѣ се дава почивка. Щабътъ на дивизията остава въ Прищина, очаквайки войскитѣ на генералъ Кьовесъ, идещи отъ Митровица и Вучитрънъ.
Косово-поле е въ наши рѫцѣ. Плодородна равнина, богато напоявана, оградена отъ всички страни съ високи планински бърда, полето е дълго 35—40 клм., широко 15—20 клм. Главниятъ градъ въ Косово-поле е Прищина. На сѣверо-западъ отъ него сѫ градоветѣ Вучитрънъ, Митровица, Нови-пазарь, Сѣница; на западъ отъ Прищина, прѣзъ планинитѣ Дреница и Девичъ, е гр. Ипекъ, а на югъ се издигатъ величаво Шаръ-планина и Църна гора, раздѣлени чрѣзъ знаменития Качаникски проломъ.
148
Отвъдъ Църнолева и Шаръ-планина е гр. Призренъ. Близкитѣ и далечни планини около Косово-поле даватъ особена прѣлесть на цѣлия край, който и зимѣ е тъй хубавъ, както и лѣтѣ.
Околноститѣ па Прищина днесъ сѫ обърнати на воененъ станъ. Нашитѣ полкове заематъ селата въ подножието на Дреница, Голешъ и Църнолева, до Феризовичъ. Полето отъ Прищина до тия села е глъхнало, занѣмяло, подъ свирепия ударъ на войната. Пѫтищата сѫ пусти, но въ далечнитѣ планински вериги сé още се чуватъ пушечни изстрѣли: озлобенитѣ албанци отмъщаватъ на завръщащитѣ се сръбски бѣжанци. Ония, които се изкубнали отъ леденитѣ пригрѫдки на планината и търсятъ спасение въ завръщането по домоветѣ си, ставатъ непрѣдвидено жертва на албанската отплата за сръбскитѣ кланета тукъ прѣзъ 1913 год. Видътъ на спасенитѣ отъ тия прѣслѣдвания е окаянъ. Между тѣхъ сѫ и много сръбски войници, които, оплашени отъ безумното скитничество изъ планината, слизатъ въ полето, сломени, убити, обезумѣли. Гладували цѣли седмици, тѣ се нахвърлятъ съ стръвь надъ лешоветѣ по полето, рѫфани едноврѣменно отъ изгладнели псета и обезумели хора... Гледката е покъртителна. По пѫтя за Липляна и Щимля стотина трупа на коне и добитъкъ събиратъ цѣли тълпи отъ жени, дѣца и сръбски войници . . .
Тѫжно Косово-поле!
По заповѣдь на щаба, трѣбва да се прибератъ всички захвърлени и разсѣяни по пѫтя муниции, орѫдия, пушки. А тѣ сѫ цѣли грамади. Двѣ далекобойни орѫдия и грамада артилерийски снаряди сѫ изоставени при гара Прищина. На самото Косово-поле кръвопролитенъ бой не стана; но на него се отпечата съ ужасяюща изразителность цѣлата сила на страшния ударъ, нанесенъ надъ сръбската армия,
149
въ старитѣ прѣдѣли на Сърбия, на Овче-поле, при Скопие и въ останала Македония.
Прищина е населенъ съ турци, албанци и има само нѣколко кѫщи новопрѣселени сърби. Градътъ е старъ, съ криви, кални улици, грохнали кѫщи, съ 14 джамии, покрити чаршии и лѣнивъ, източенъ животъ. Едничкото по-хубаво здание е конака, заетъ сега отъ щаба на 101-ва германска дивизия. Всичко въ града носи отпечатъкъ на нѣщо овѣхтяло, безжизнено, напомняще бита на срѣдневѣковнитѣ турски градове, макаръ и въ тъй близко съсѣдство съ културна Европа. Освѣнъ старата джамия на султанъ Мурада, останала още отъ негово врѣме, нищо забѣлѣжително нѣма въ града. Недалечъ отъ Прищина, на 7—8 километра сѣверо-западно отъ града, се намира гробътъ на Мурада — султанъ Мурадъ-тюрбеси — измамнически убитъ отъ Милошъ Обиличъ, въ надвечерието на знаменития бой на Косово-поле. Посѣтихме, начело съ генералъ Л-ва, тоя паметенъ гробъ, за да платимъ дань къмъ славата на миналитѣ вѣкове. Тюрбето е издигнато отъ султанъ Меджидъ въ 1838 г., а прѣзъ 1910 г., прѣзъ врѣме на хуриета, султанъ Мехмедъ посѣтилъ Прищина и се поклонилъ прѣдъ паметьта на великия Мурадъ. Въ тюрбето, пазено грижливо отъ турцитѣ, има старинни корани, рѫкописни, ошарени съ злато и цвѣтни краски, които говорятъ за една минала слава, залѣзла и погребена отъ новитѣ сили на новия свѣтъ. Тюрбето е било по-рано дъсчена сграда; сега е хубавъ мавзолей, солидно построенъ, съ скѫпи завѣси, килими, полюлеи и покривки надъ саркофага. Върху послѣднитѣ сѫ ушити съ злато стихове отъ корана. Въ двора на мавзолея има други гробници и паметници, издигнати въ честь на разни турски паши и военоначалници въ Косовския край. По-близо до града е издигнатъ другъ мавзолей, нарѣченъ Гази-Местанъ, въ паметь на
150
нѣкакъвъ султанъ-Мурадовъ санджактаръ и байрактаръ. Росподството на турцитѣ въ тоя край е било дълготрайно. То е оставило дълбоки слѣди и бѣлѣзи и до днесъ.
Прищина би станалъ хубавъ и красивъ градъ, ако се създаде живогь въ него. На пѫть отъ Скопие за Митровица и Нови-пазаръ, той е игралъ извѣстна роль въ миналото. Сега е търговски центъръ и стоварище само за Косово-поле. Населението е земледѣлско и дребно-еснафско. Въ околноститѣ на града има хубави лозя и градини. Едно интензивно земледѣлие въ Косовския край би създало добъръ поминъкъ на населението и голѣмъ изворъ на богатство. Сега, освѣнъ нѣколко бейове и едри земевладѣлци, населението е срѣдно-заможно, дори бѣдно.
Прѣзъ града Прищина минава малка рѣка съ хубаво име — Прищевка. Тя дѣли града на двѣ половини и служи днесъ за разграничителна чърта между германския и българския гарнизони, квартируващи тукъ. Всички дюгени въ града сѫ затворени. Прѣзъ прозореца на кафене „Централъ" заничатъ конски глави... Покритата чаршия е обърната сѫщо на голѣма конюшня. Буйни огньове между редицата, дюгени топлятъ събралитѣ се измръзнали войници.
Тукъ, въ Прищина и околноститѣ ѝ, сѫ били събрани нѣколко сръбски дивизии, между които Вардарската и Косовската. На тѣхъ е разчиталъ краль Петъръ, който до послѣдния день, е билъ тукъ, съ щаба си, за отбраната на града. Кральтъ е трѣбвало бързо да напусне Косовополе, за да се заскита самотенъ бѣглецъ, безъ армия и държава, изъ снѣжнитѣ албански планини ....
151
XV. Войната съ Сърбия свършена. На пѫть за Скопие. Липляна. Феризовичъ. Шаръ-планина. Люботрънъ. Качаникската клисура. Вардаръ. Скопие. Малко история. Македония наша
Скопие, 29 ноември 1915 г.
Войната съ Сърбия е свършена. За по-малко отъ два мѣсеца, държавата, която се бѣ сговорила съ коварни и алчни съсѣди да ни унищожи и ограби, е погубена, уничтожена. Трѣбва да минете надлъжъ и ширъ прѣзъ бившата държава Сърбия, за да почувствовате всичкия ужасъ на нейния разгромъ, да видите печалната участь на единъ сломенъ, съкрушенъ и наказанъ народъ. Сръбската сила и величие, съ които заслѣпени хора изпълниха свѣта, сѫ били призракъ, който изчезна вѫтрѣ въ петдесеть дни. Сърбия загина съ стопяването на нейната армия и днесъ остава само като тѫженъ споменъ отъ една скръбна епопея.
Кракътъ на българския войникъ трѣбвало наново да стѫпи на напоенитѣ съ изобилни кърви македонски полета, за да се свърше единъ споръ за господаруване на Балканитѣ. Ние растѣхме и живѣхме съ мечти и купнежи за Македония. Но когато поискаха да затриятъ златнитѣ ни сънища, трѣбваше цѣлъ народъ да се отбранява и защищава бащиното наслѣдство. . . Охридъ, Вардаръ, Шаръ-планина — това бѣха символи на цѣлъ живогъ въ миналото, на цѣло бѫдеще. Кой би могълъ да се отрѣче отъ тѣхъ ? Великитѣ образи на Климента, на Симеона, на могѫщия Самуила, на Асѣня; вѣковнитѣ теглила и бѣдствия национални, смѣсени съ споменитѣ за славата на миналото — всичко това бѣха двигателни сили за дълготрайна борба, увѣнчана, най-сетнѣ, съ обединението на българското племе.
152
Днесъ ние сме господари на българска Македония, която, слѣдъ толкова прѣвратности на сѫдбата, се повръща въ етническитѣ граници на България. Бродейки изъ южнитѣ и западни македонски покрайнини, срѣдъ незатихналия още вихъръ на войната, азъ изпитвамъ възторга на народа, който празднува освобождението си, побѣдитѣ си надъ коваренъ и завистливъ врагъ.
Ала въ южнитѣ прѣдѣли на Македония се трупа новъ неприятель. Велика Франция, страната на революциитѣ и възвѣстителката на човѣшкитѣ права, праща своитѣ синове да върнатъ робството на Македония, слѣдъ нейното възкресение . . . Ще идемъ на югъ да се бранимъ отъ новия неприятель !
Събранитѣ въ Прищина наши и германски войски трѣбва да заминатъ за южнитѣ граници на Македония. Първата бригада отива въ Скопие, слѣдъ нея ще идатъ и другитѣ двѣ. Щабътъ тръгва съ полковетѣ и ще мине прѣзъ дивно хубавитѣ подножия на Шаръ и Църна-гора, за да се промъкне прѣзъ тѣснинитѣ на Качаникската клисура, по течението на рѣка Лепенецъ, която, при влизането си въ Скопското поле, бърза да влѣе водитѣ си въ Вардаръ. Колко гръмовити имена, колко славни спомени, които оживѣватъ прѣдъ очитѣ ни сѣнкитѣ на миналото, отдѣлено отъ насъ съ верига страдания, залитания, пàдания, но и съ гръмоносни побѣди надъ вразитѣ!
Пѫтьтъ отъ Прищина до Липляна се изкачва по едно слабо възвишение, съ всички слѣди на сръбския разгромъ. Гледката на желѣзнопѫтната гара е поразителна. Всички околни сгради сѫ опожарени; по линията сѫ пръснати безброй вагони, разрушени отъ експлозията на снарядитѣ въ тѣхъ. Отъ вагонитѣ сѫ останали само платформитѣ и желѣзната конструкция, съ най-странни извивки и огъвания подъ огъня на ужаснитѣ взривове. По цѣлото платно на
153
линията сѫ разхвърлени всевъзможни снаряжения и маса неексплодирали артилерийски снаряди. Сѫщитѣ разрушения, сѫщитѣ слѣди на бѣгство срѣщаме по цѣлия пѫть до Феризовичъ. Гарата тукъ е пълна съ войници отъ 3-та дивизия, които като соколи летѣли по петитѣ на отстѫпилия къмъ Призренъ неприятель. На западъ отъ Феризовичъ се издига планинскиятъ хребетъ на Църнолева, а на югъ — грамадниятъ масивъ на Шаръ.
Шаръ-планина! Самото име е цѣла история. Още отдалечъ, когато пѫтувате отъ Косово-поле, на югъ, Шаръ ви спира погледа съ своя снѣженъ върхъ Люботрънъ {2510 м.), по плещитѣ на който бѣли прѣспи отражаватъ лѫчитѣ на залязващето слънце. Източнитѣ склонове на Шаръ сѫ стръмни, голи, скалисти, съ безбройни оврази и прѣслопи, покрити днесъ съ дълбокъ снѣгъ. Зѫберитѣ на Люботрънъ страховито се надигатъ къмъ висинето и често се закриватъ отъ бѣгащи надъ планината облаци. Ту потъне Шаръ въ дебела сѣнка, свитъ и прибранъ въ своето нѣмо, безмълвно величие; ту засияе, залянъ отъ слънчеви зари, и радостно шъпне за славата на миналото, за страшнитѣ походи на българскитѣ витязи и царе.
Западнитѣ склонове на Шаръ сѫ полегати, залѣсени и бавно слизайки къмъ Призренското поле, тѣхнитѣ очъртания се губятъ въ далечината на хоризонта. Въ, подножието на Люботрънъ е малкиятъ градецъ Качаникъ, при който рѣка Неродимка се влива въ Лепенецъ; съединенитѣ двѣ рѣки текатъ прѣзъ Качаникската клисура бързо, лудо, до вливането на водитѣ имъ въ Вардаръ. Населението въ селищата по Шаръ и Църна-гора, както и по протежението на цѣлата Качаникска клисура, е арнаутско, познато съ своя немиренъ характеръ, планинска волность и неподатливость на никакъвъ политически режимъ. Качаникската клисура е една отъ рѣдкитѣ по своята дива хубость. Отъ
154
двѣтѣ ѝ страни стръмно и отвѣсно се издигатъ ридоветѣ на Шаръ и Църна-гора, въ пазвитѣ и по гребенитѣ на които сѫ пръснати много албански села. Качаникската клисура е дълга 30 километра. Южно отъ Шаръ и западно отъ Скопие се простира Тетовското поле, дѣто сѫ изворитѣ на рѣка Вардаръ; рѣката се промъква прѣзъ тѣснинитѣ между Шаръ и Суха-гора, за да влѣзе въ Скопското-поле, буйна и бързотечна, вслѣдствие голѣмия увѣсъ на нейното легло.
По цѣлото протежение на пѫтя ни къмъ югъ застигаме маса бѣжанци, по-вечето жени и дѣца. Изплашени отъ това, което става около тѣхъ, дѣцата сѫ мълчаливи, стреснати, притискатъ се плахо о майчини скути, а риданията на майкитѣ сѫ безспирни, отчаяни. Тѣ просятъ и молятъ да бѫдатъ отнесени съ открититѣ вагони на трена за да не загинатъ на студа въ тия ледени дни подъ Шаръ.
Когато излизаме отъ Качаникския проломъ и навлизаме въ полето, съ нетърпение очакваме да зърнемъ мътнитѣ води на Вардаръ. А той е още на югъ. Цѣлиятъ сѣверенъ край на Скопското поле, отъ Качаникската клисура до самия градъ Скопие, е осѣянъ съ китни села, градове, чифлиии, кьошкове, които говорятъ за хубоститѣ на тоя край лѣтѣ, въ южнитѣ склонове на Църна-гора. Недалечъ отъ политѣ на Църна-гора се очъртаватъ обширнитѣ квартали на Скопие, срѣдъ полето, прѣзъ което се вие рѣка Вардаръ.
Вардаръ и Скопие — двѣ скѫпи имена. Съ особено вълнение навлизаме въ града, по права и дълга улица, съ хубави и голѣми здания отъ двѣтѣ ѝ страни. Ето и голѣмиятъ камененъ мостъ надъ Вардаръ, който минава прѣзъ града. Водитѣ му текатъ шумно и гръмливо, подъ насъ, бихъ казалъ — стихийно, защото той днесъ е пълноводенъ и немиренъ въ своето легло. А менѣ се струва, че Вардаръ
155
сега шуми и лудува по-вече, отколкото всѣки другъ пѫть. Днесь и той празднува, шири се волно и играе съ своитѣ буйни води. Колко кърви сѫ ги багрили тѣхъ, за какви спомени ни говорятъ тѣ!
По своето мѣстоположение, Скопие е врата на западна Македония, откъмъ сѣверъ. Владѣтельтъ на Скопие скоро би загледалъ ревниво къмъ останала западна Македония. Но и владѣтельтъ на западна Мекадония би станалъ принуденъ господарь на Скопие. Естественитѣ сѣверо-западни граници на Македония сѫ Шаръ-планина и Църна-гора (Кара-дагъ). Колко коварни сѫ били намѣренията на сърбитѣ, въ близкото и далечно минало, когато сѫ се стремили да слѣзятъ отъ Качаникския проходъ на югъ, да владѣятъ Скопие и, съ това, да заплашатъ цѣла юго-западна, Македония! — Отъ Скопие излизатъ много пѫтища, отъ които сѣвернитѣ водятъ заКосово, за Нишъ и София (прѣзъ Куманово), а южнитѣ — за Солунъ и Сѣресъ. Въ военностратегическо, отношение градътъ е игралъ първенствуваща роль въ миналитѣ вѣкове, а и сега неговото значение за нашитѣ владѣния въ западна Македроия не е намалѣло. Скопие бѣ срѣдище на сръбската пропаганда, а такъвъ бѣ и за нашитѣ национални борби. Слѣдъ Солунъ и Битрля, Скопие дава тонъ на живота въ Македония. Това добрѣ сѫ разбирали сърбитѣ. И тѣ сторили всичко прѣзъ тригодишното си господаруване въ Скопие, за да затриятъ всѣки спомень отъ българщина и българско име въ града и цѣлия Вардарски край. Отъ Скопие сърбитѣ направили духовенъ и книжовенъ центъръ на завладѣна Македония. Вѣстници, театри, църква, проповѣди — всичко е било въ услуга на сръбската пропаганда и национална идея. Браниславъ Нушичъ е билъ книжовенъ началникъ на сръбскитѣ пропагандатори тукъ слѣдъ като не особено щастливо администриралъ битолския край. Трѣбва да признаемъ:
156
сърбитѣ успѣли да разгонятъ и задушатъ българския елементъ въ Скопие. Своя окраска тѣ не могли да дадатъ на града; но тѣхната власть е била усѣтена, почувствована.
Днесъ Скопие се връща пакъ на освободена Македония. И само нѣколко деня сѫ били потрѣбни, за да се избърше всичко изкуствено и насилнически привито на града.
Скопие е най-красивия македонски градъ. Рѣка Вардаръ бълботи день и нощь прѣзъ шумния градъ, застроенъ по двата брѣга на рѣката. Два голѣми и красиви моста (камененъ и желѣзенъ) съединяватъ двѣтѣ половини на града, по-голѣмата отъ които е на лѣвия брѣгъ на Вардаръ. На западната страна на Скопие красиво се издига старата твърдиня — Акрополъ, съ древни укрѣпления, господствуващи надъ града. Хубави здания красятъ двѣтѣ крайбрѣжни улици, по течението на Вардаръ — най-хубавитѣ и широки улици на града. Южно отъ Скопие се издига красивата терасовидна планина Водно, която е начало на голѣмата планинска верига Бабуна, спускаща се далеко на югъ къмъ Прилѣпъ. На сѣверъ отъ Скопие, въ политѣ на Църна-гора, се растила красива котловина, съ великолѣпни гори и градини; по високитѣ хълмове надъ котловината сѫ пръснати много мънастири и стари укрѣпления; послѣднитѣ владѣятъ пѫтищата за Качаникската клисура и за Куманово—Нишъ. Населението въ Скопие (около 35,000 души) е българско и турско, съ главенъ поминъкъ земледѣлие и занаяти. Послѣднитѣ сѫ добрѣ запазени, поради слабото развитие на по-едрата промишленость и добрия пазаръ на занаятчийскитѣ издѣлия. Скопие е билъ и си остава главенъ търговски центъръ на западна Македония. Стариятъ градски безистенъ свидѣтелствува за интензивния търговски животъ на миналото. Отъ римскитѣ врѣмена малко паметници сѫ останали въ Скопие. Древниятъ градъ Scupi, основанъ отъ Юстиниана, е билъ по-
157
нагорѣ по Вардара. Въ днешния градъ старинитѣ сѫ отъ турски произходъ — нѣколко солини джамии, бани и прочутия Куршумли-ханъ, който, обърнатъ на скопска Бастилия, е взелъ живота на много български родолюбци и революционери.
Славяно-българската епоха на Скопие започва отъ VIII вѣкъ. Скопие е влизалъ въ границитѣ на българската държава още отъ врѣмето на царь Бориса, дори до края на XIII вѣкъ. Въ врѣмето на Самуила, Скопие билъ столица на Западното българско царство, а Романъ, синъ на царь Петра — военоначалникъ на Скопие. Прѣзъ врѣмето на Калояна и прѣзъ славната епоха на Асѣновци, градътъ Скопие е билъ пакъ включенъ въ границитѣ на българската държава, съ всичкото значение, което ималъ прѣзъ миналитѣ врѣмена. Враждитѣ на полуострова сѫ били главно между българи и гърци. Тѣ сѫ си успорвали господството и владѣнията. Сърбия, която въ врѣмето на славния Симеонъ и великия Самуилъ влизала въ състава на Българската държава, до XIII вѣкъ никога не е владѣла въ южнитѣ и западни македонски покрайнини. По-късно, прѣзъ врѣмето на българския упадъкъ и въ надвечерието на турското нашествие въ Европа, сърбитѣ сѫ владѣли около 70 години въ Македония. На това тѣхно господство скоро тури край Косовскиятъ бой (въ 1389 г.), слѣдъ който цѣла Македония и Сърбия подпадатъ подъ турско робство. Ала българскиятъ духъ въ Македония не е билъ затритъ отъ вѣковното иго. Отъ срѣдата на XVIII вѣкъ се започва българското възраждание, и отъ тогава и до наши дни Македония, съ всички свои селища и градове, е вземала участие въ всички политически и национали български движения, до освободителната война прѣзъ 1912. г. Коварната изневѣра на Сърбия прѣзъ лѣтото на 1913 год.
158
опита да наложи повторно робски вериги на Македония. И загорѣха нови вражди между два едноплеменни народа. Унижена и ограбена, България искаше възмездие за извършената надъ нея историческа неправда. И като не ѝ го даде никой, тя сама го взе . . .
Слѣдъ кръвопролитни боеве, Македония днесъ е наша. Прилѣпъ, Битоля, Велесъ, Щипъ, Охридъ, Струга, Ресенъ, Дебъръ, Дойранѣ, Гевгели — цѣла Македония е въ български рѫцѣ. Неприятельтъ е изгоненъ.
Полковетѣ отъ 9-та дивизия напускатъ Скопие и отминаватъ къмъ южнитѣ прѣдѣли на Македония. България ще бди надѣ тѣхъ и отъ стоманенитѣ гърди на своитѣ храбри синове ще изкове несъкрушима стѣна срѣщу стари и нови врагове.