XII

Сетинска планина,
3 февруари
 

Снощи докъм полунощ нашата овчарска колиба кънтеше от песни и смехове.

Това са нашите развлечения, малко монотонни, но своеобразно възхитителни. Те са желани малки празненства, защото са редки.

Само един часовой пазеше колибата. Двама овчари бяха с нас. Дядо Яндре отрано беше натъкмил огъня.

Да кладе лесно огън върху мокра земя сред дъжд, вятър и сняг, и да го кладе така, че димът да не издава хората, когато са на открито — това е едно от изкуствата, което дядо Яндре дължи на харамийското си минало. Такова гръчко огне, както той го нарича, имахме над Баница в Райков раз. За такова огне се събират малки тънки съчки, които се изравняват по дължина, после се подпират вертикално една до друга и се подпалват отдолу. Преди да се вдигне, димът се разпръсва над самите съчки, бялопрозрачен, невидим и безопасен за харамията и за неговия приемник в царството на гората — четника, — който си стопля вкочанелите ръце.

Тая вечер това не беше огне, а буен огън от големи, добре разгорени пънове. Марко се обтегна малко настрана.

69

Зачервено от жаравата, лицето му сега изразяваше безгрижие — какъв рядък случай! Кице, Дине Клюсов и Абдурамана заведоха на турски жаргон разговор между цариградски кюрд и анадолец. Един разговор, в чиито комични, реплики се осмиваше расовата тъпост и тромавост на турчина. Смесен в компанията им, аз се смеех от сърце, дядо Яндре играе винаги ролята на публика, но обича тия развлечения толкова, колкото и ракията.

Смяхме се всички до насита. После настъпи продължителна пауза: преход към втората част на нашето забавление — музикалната.

Кице смушка няколко пъти Абдурамана, за да възбуди в него настроение. Абдурамана се усмихна, съсредоточи се и се приготви.

От сън сладък кой ме буди?
Сладка майко, послушай,
какъв ли е глас любезен,
що ме буди посред нощ?
........................................
........................................
Ангелът ме горе вика,
сбогом, майко, прощавай!

Абдурамана пее с чувство. Едър човек, с прошарена коса и с полугола глава, а гласът му излиза крехък и мек като из детско гърло.

Своя репертоар той започва винаги с „От сън сладък кой ме буди”. Тази наивна сантиментална песен, която съм срещал не помня в коя стара песнопойка, много се харесва не само на певеца, но и на цялата публика. Дядо Яндре я слуша със зяпнали уста и неговото плоско, брадато лице се залива от умиление. Все тъй умилително се разчувствуват и останалите закоравели наглед мои стари и млади другари. И мен ми е тогава много драго да ги гледам и да им се любувам — те ми стават по-мили от всеки друг път.

Ботевата „Не плачи, майко, не тъжи” се изпя в хор, с пламнали очи и буйни жестове, Кице и Дине просто се надвикваха. Темелко не знаеше ни думите, ни гласа, но това не му пречеше да вика колкото и другите. Насърчени, последваха примера му и двамата ни комнаньони овчари. Бедният Темелко, той не знаеше песента, но разбираше всичкия й

70

съкровен дълбок смисъл и бе заразен от пламенното чувство, с което тя е пропита.

В хор се изпя и „Жив е той, жив е...”

При куплета „Тоз, който падне в бой за свобода” въодушевлението стигна до самозабрава. Тогава и Марко се присъедини със своя бас. В тая минута всеки от нас би посрещнал с радост една изненада от турските потери и би погинал за свободата като истински герой. „Би посрещнал с презрение и би победил смъртта” — както ни бе казал Гоце.

Има още една обична песен, вариант на народната песен за Мануш войвода, която е нещо като марш на четата.

Под влиянието на арнаутските напеви, стигнали от юг през Костурско, мелодията и на тая песен е по-провлечена и тъгата в нея засилена. Съчетанието на скръбта по родината и на борческия подем нигде не заразява с такава сила, както в тая песен:

Нашите майки —
в черно подбрадени.
Развевай байрак бре,
Марко войвода!
..........................

Скромността на Марко се бореше отчаяно с пробудилата се у него гордост. Предателската усмивка, светналият поглед и червенината го издадоха. Нашият незаменим вожд беше напълно заслужил тая минута на върховно блаженство.

Близък ли е, или далечен тоя оживял на сърцата ни многоочакван момент, когато ще скъсаме булото на тайнствеността и ще сберем робите под Марковия байрак, на който ще бъдат написани словата „Свобода или смърт”? Ще го дочакаме ли ние, скромните му вестители, или хищни птици ще са оръфали вече месата ни бог знае низ кой балкан?...

Всички мълчаха. В полутъмнината лъщяха от тлеещата жарава цевите и патроните на насядалите другари. Някой въздъхна издълбоко. Песента възбуди у всички същата сладостна тъга, същия копнеж. И никой вече не наруши тишината.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]