Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

XIII

Попадийска планина,
5 февруари
 

Прекарах една страшна криза и едвам сега, трети ден подир станалото, дойдох на себе си. И мога по-спокойно да ти разправя всичко.

От Сетинскр слязохме направо в Борешница, на полето.

Бай Желез, най-сиромашкият и най-верният ни човек в селото, ни посрещна самичък и ни въведе в къщата си. Пъргавата Железовица постла две рогозини върху голата земя. На няколко крачки от добитъка им ние се сгушихме в гуните си и заспахме.

Сутринта, като си отворих очите, видях Марко, прострян на гръб, с поглед, фиксиран някъде в тавана. Разбрах, че не беше спал и че днес ще бъде в настроение.

— Добрутро, Марко... студено... — казах аз нерешително и не получих, разбира се, никакъв отговор.

Другарите един по един се трупаха около огъня, а Марко оставаше все тъй неподвижен.

Почувствувахме се като негови пленници, пленници на мълчанието му. Какво друго можехме, освен да мълчим и да обуздаваме полета на своята мисъл, която, изтървана като птичка от нашата воля, хвърчи и ни пренася далеко зад душната ограда и ни навява приказки и излияния, които замират, преди да се изкажат — преди да се сблъскат със сгъстената атмосфера на мълчанието?

Природата сякаш нарочно се съюзи тия дни с нашия вожд. Към обед над квадратния отвор на тавана притъмня съвсем и в стаята ни стана същинска нощ. Едри капки затракаха по стъклото. И това настойчиво, зловещо тракане се сля със следобедните равномерни хъркания на Темелко. Стана ни непоносимо душно. Марко беше просто страшен. Струваше ми се, че нарушим ли мълчанието му, той ще скочи разярен, за да се разправи с нас като с врагове.

Привечер дъждът спря. Снопове радостни лъчи озариха нашата мрачна стая. Без да бяхме в съприкосновение с разведрената атмосфера, ние като че поемахме в гърдите си свежия, силния, ободряващия въздух, който изпълня подир дъжд ширините. Ето че и на рогозината се изписа едно чудно красиво съчетание от нежни шарки: с бледо отражение небесната дъга ни известяваше, че настъпва нашият ден...

72

Мълчанието на Марко изгуби изведнъж своята магическа сила. Момчетата наскачаха. И всеки, въздъхнал с облекчение, каза това, което бе целия ден таил в себе си.

Бай Желез обади, че Елешница придошла, заляла дворове и от два часа насам фучала като бясна.

Марко най-после напусна кьошето. В него изведнаж заговори делният човек. Той извика настрана бай Железа и зашушука нещо.

Славко винаги се досеща по-скоро от другите за кроежите на Марко. Той ми пошепна:

— Тази вечер май ще имаме работа... Изгледах го любопитно.

— Да, да — повтори уверено той и искрено обиден продължи: — Виждаш ли го! Не требваше ли поне нам да съобщи това с време?

Непредизвестени от никого, другите момчета също знаеха, че тази вечер предстои нещо: дружбата им с Марко ги приучи да тълкуват безпогрешно настроенията на своя водител, който поради солдатските си привички или в интереса на самата работа разкрива решенията си чак в последния момент.

Железовица сложи за вечеря боб и пържена сланина. По съвета и примера на дядо Яндре момчетата прибраха в раниците си хляба и сланината. Никому не се вечеряше. Погледите нетърпеливо се отправяха към Марко. Той наруши навреме мълчанието и ние най-после разбрахме: предстои да турим на ръка трима членове от организацията, върху които тежат страшни обвинения, да ги закараме в планината и там да ги съдим.

Бяхме пристегнати и готови за път, когато бай Желез докара първия обвиняем — учителя Червенков. Върлинообразен, рус мъж с червени почти мустаци, той мязаше на немец или чех, но с хитри ориенталски очи.

— О-о-о-о! Добре дошли! — проточи той и с една фамилиарност, би казал човек, съвсем искрена, подаде ръка на Марко и наведе лице към устата му. Марко, без да си дръпне лицето, обтегна като лост ръката си, опря я на гърдите му и избягна целуването. Но той запази спокоен и приятелски вид и покани даскала да седне. Бузите на госта изгубиха естествения си розов цвят, по челото му изби пот.

— Дома ли си е дядо Янаки? — запита го Марко.

73

— Да, дома си е. Аз бех у него на ракия и се готвех да излеза, когато дойде Жельо и ме покани при вас.

— Ще ни заведеш при него, но без да го предупреждаваш. Ще му извикаш, ще отворят и ние ще влезем подир тебе. Разбра ли?

— Да, господин Марко, разбрах.

Остър вятър ни брулна по лицата. Селото беше вече се прибрало. Елешница лудо бучеше. Прекосихме няколко улици и се намерихме пред къщата на дядо Янаки.

Наредихме се отстрани, край стената. След третото почукване над нас се открехна прозорец и се чу женски глас:

— Ти ли си, даскале?

— Аз...

Подир няколко минути ние се качвахме по дървената стълба. Накевица ни въведе в стаята, гдето беше и сам дядо Янаки. Нищо повидимому не интересуваше в тоя момент бабата, освен да посрещне достойно гостите си. Дядо Янаки бе малко смутен от ненадейното посещение. Яви се едно младо момиче с павурче в ръка. Под бялата забрадка, която покриваше челото и страните й, подаваха се две кротки срамежливи очи, а на тънките й устни играеше свенлива усмивка. То посегна към ръката на войводата, но Марко я дръпна. Моментът беше решителен. Домакините вече три пъти ни канеха да седнем, а ние все стояхме прави. Момата предложи павурчето.

— Остави, моме. Друг път ще дойдем у вас за ракия... Сега ще поизлезнем малко с татка ти.

Тия думи Марко произнесе с явно усилие.

Клети жени! Те нищо не подозираха. Зарадвани, че сме им посетили къщата, те бързаха да ни обсипят с грижи и внимание като гостоприемни българки, които също радеят за общата работа, които също не са страхливи.

А ние?

Марко веднага се обърна към домакина и с едно силно потупване, което по-скоро приличаше на насилствено избутване, го изведе от стаята. Дядо Янаки нема дори време да си вземе кожуха. На излизане майката ни светеше с лампата в ръка, а момичето, застанало на стълбата, стискаше подред ръцете ни и като по навик ги поднасяше към устните си, които едва чуто шепнеха:

— Пак да повелите!

Подавайки ръка, аз се взрях за миг в това миловидно

74

детско лице, но нямах сили да го доизгледам. Ако тя дигнеше тая минута очи, щеше да забележи моето вълнение и моите... сълзи.

Подлеци ли сме ние, или рицари на някакъв дълг?

— Пак да повелите! — шепнеше клетата мома, без да подозира, че кани пак у дома си ония, които подло извеждат баща й, за да пролеят подир малко кръвта му!

На вратата се погледнахме с Марко и се разбрахме.

— Жесток дълг! — прошепна ми той с въздишка. И веднага повелително каза да се върви по-бърже.

Тая заповед като че мигновено заличи у всички ни впечатлението от покъртителната сцена. Кице и Темелко взеха помежду си дядо Янаки, Дине и дядо Яндре — даскала и брулени от мразовития вятър, тичешком стигнахме реката.

Поприбрана вече, тя все още страшно бучеше, хукнала стремително бог знай накъде. Без да спира, Марко загази пръв, но към средата се залюля и насмалко щеше да бъде завлечен, ако не беше го придърпал дядо Яндре. Хванати здраво един за друг, потопени до пояс във водата, те минаха отсреща. По същия начин минахме и ние със Славко. Дядо Яндре и Славко се върнаха веднага обратно, образуваха с останалите момчета две групи от по трима души и прекараха пленниците.

Отдалечени достатъчно от реката, седнахме сред полето. Марко прикова върху пленниците студения си поглед и бавно произнесе:

— Върху вас тежат големи обвинения, за които организацията не може да не ви потърси сметка. Утре ще бъдете съдени и ще ни е приятно, ако успеете да се оправдаете.

И след кратка пауза добави:

— А сега дайте да ви вържем!

Дядото покорно даде ръцете си, Кице ги взе, изви ги назад и добродушно каза:

— Ти си стар човек, дедо, ще ти ги вържем по-слабо. Даскалът помоли да го не връзваме под честна дума, че не ще се опита да бяга.

— Как не те е срам да искаш такова нещо! Вземи пример от стария човек — пресече го Дине и безцеремонно му застегна ръцете.

Оставаше ни да турим на ръка, пак с помощта на даскала, третия обвиняем — Петър Бардака от съседното село Неокази.

75

Ние почти тичахме низ полето и не чувствувахме студа. Забелязах само, че докато тялото ми се облива в пот, навущата, панталоните и част от гуната станаха корави като камък. Дори част от патронташа беше покрит с ледена кора. Помислих си: ако беше водата до шията, сега щях да се чувствувам рицар, стегнат в желязна броня. И тази мисъл ми се видя забавна.

Приближили вече къщата, стана нужда да цапаме още няколко пъти язовете на Бардаковата воденица. Заобиколихме къщата. Марко с две момчета и с даскала отиде на вратата.

Не се минаха пет минути, групичката вече се връщаше заедно с Бардака. Третият обвиняем не се даде веднага. Заподозрял примка, той се яви със зарязана пушка, готов да стреля. Но Марко, щом се отвори вратата, залови пушката и подкани Бардака да се предаде.

Петър Бардака не мязаше нито на даскала, нито на дядо Янаки. Бос, по риза, заобиколен почти от цялата чета, той гордо се даде да го вържат. И веднага понесе своята едра снага на левент. Марко пак заповяда бърз ход.

На мене и на Славко се падна да конвоираме даскала. Пред нас пък Кице и Темелко придружаваха Бардака, който със своя ръст, широк гръб и самоуверена походка мязаше по-скоро на техен войвода.

Даскалът от време на време ни се оплакваше, че е силно стегнат. По-нататък ни замоли направо да му поотпуснем малко ръцете.

— Чак като хванем планината, ще поискам позволение от Марко — отвърна Славко.

— Ами далеко ли е планината? — попитах аз.

— До Попадия има още час и половина, ако ходим все така.

— Ами после?

— После до попадийските търла требва да има два часа.

Откога аз се канех да питам даскала колко път ни остава още, но... честолюбие. Пошушнах на Славко колко бях доволен, че той, а не някой друг бе с мене сега — че ще остана малко назад. Поостанах, спирах и пак кретах, докато ме застигна задният патрул, сетинецът Кръсте (преди няколко дена четата ни се увеличи с двама души; новите другари са Кръсте от Сетино и Траян от Каленик). Кръсте се поспря малко.

76

— Дай си гайрет барем докато минем полето — измърмори сухо той и закрачи пак.

Славко загрижен се спря и ме дочака.

В полите на планината ни чакаше дружината, седнала на почивка. По усмивките, малко иронични у някои, разбрах, че предмет на приказката бях аз. Ядосан страшно, седнах настрана.

Още два-три часа път, и все нанагорнище! А аз още в полето успях да се изложа...

Марко дойде при мене и кротко ми обясни това, което знаех, че трябва да се бърза, и ме посъветва да си дам още малко кураж.

Каква физическа мъка и колко вътрешни терзания изпитах, докато изкараме тая пуста планина!

Поглеждаш — пред тебе се чернее издигнатият й силует. Ще ти се — и непременно трябва — да я прехвърлиш. Ти ламтиш, въздишаш, напрягаш всички остатъци от сила дано раздвижиш краката си и от последен да се озовеш между първите. Но краката вече не са твои и напук на твоите ламтежи и ядосвания те остават сковани и ти едвам се мъкнеш.

До половин път аз все упорствувах. Всички ми поискаха да ми поносят гуната, пушката, раницата, но никому нищо не дадох.

Стигнахме под едни високи карпи, от които зееха големи дупки, като чудовищни очи на гигант. Марко дойде при мене да ми донесе утешението, че остава само един час.

— Не, Марко — отвърнах аз решително, — не. Немам вече сили, изчерпах се и нравствено се ужасно измъчих. Аз ще остана в тия карпи, а ти после ще изпратиш хора да ме вземат. Само един час да си почина. Не ща повече да се излагам пред момчетата. Требваше да преживея тая нощ, за да се убедя, че...

— Как можеш да ми предлагаш подобно нещо? Допущаш ли, че бих те оставил? Помисли, че утре могат да тръгнат по дирите ни потери. Жив или мъртъв, ще вървиш с нас. Ставай! Ела, пийни малко ракия.

Шишето на Абдурамана обикаляше от ръка на ръка. Най-стар между нас, той най-много се изморяваше. Може би затова той ме посрещна най-съчувствено и ми подаде шишето. У някои съзрях злорадство. Там бе и Бардака. Босите му крака бяха се подули и зачервили. Гол бе почти, а не трепереше.
 

Стр. 77.  Г а й р е т  (диал. от ар.-тур.) — усилие.

77

— Хайде! — изкомандува Марко.

Марко и Славчо ме приповдигнаха и повлякоха. Марко мълчаливо взе пушката и раницата ми. Кице видя това и отне целия ми товар. С гуната той наметна Бардака. Аз знаех, че Бардака остана доволен, но каква мъка ми навя мисълта, че го покриват с моята гуна не от състрадание, а защото съм безсилен да я нося...

Марко трябваше да отиде напред. Извикаха и Славко, за да замести Абдурамана, който също бил капитулирал. Аз посрещнах едва ли не с радост стария човек и хванати за ръце, еднакво немощни, повлякохме се по настаналото било на планината.

— Е, старост, брате. Търпех, търпех, ама не можах повече! — въздъхна бедният човек и ми посочи коленете си.

Разбрах, че са вдървени като моите, но съвсем не бях недоволен, защото сега имах другар, макар и стар човек.

Напуснахме билото и се спуснахме по полегатия склон. Краката ми се малко пораздвижиха. Дине Абдурамана продължаваше да се оплаква, но не го слушах.

Аз не бих могъл да преживея още един път тоя срам. Станах жалък в очите дори на тримата пленници, а това е най-страшно! Можеше даже поради мене да пропадне цялата работа. Ето, други сега носят пушката ми; какво бих направил, ако отнейде се зададе аскер в тая минута? Не. Аз трябва да се оттегля, докато не съм се още опозорил съвсем, докато не съм нанесъл някоя пакост на дружината, на организацията. Мисионери и мъченици! Щастливи гоцевци и марковци! Какво могат силният дух и беззаветната преданост, когато тялото е изнежено и слабо? От тебе не се иска безропотно в един миг да се простиш с живота; иска се да побеждаваш умората, студа и всички несгоди и тогава, когато не ти е останало ни капка сила. Всеки селянин, привикнал да робува безропотно, е по-честит, защото физически е по-силен от мене. Да, да, по-добре сега, отколкото по-късно. Поврага мълчаливите подигравки на другарите, поврага злорадството на Кръсте! Още утре заявям на Марко, че не мога повече, и поисквам даскалско място негде, гдето никой не ме познава. Така: мисионери и мъченици.

Вървейки все така по склона, озовахме се в една долина, запазена от вси страни. Изведнъж ни повя мек лъх на подранила пролет. Вслушахме се и не повярвахме: песен на славей огласяваше гъсталака. Дърветата, подмамени от ранна

78

пролетна милувка, бяха вече показали пъпки. А позлатеният от слънцето връх на изток ни предвещаваше хубав, слънчев ден.

Даде се последната почивка.

— Ето една награда, на която само ние можем да се радваме. Ако беше в града, ти наистина нямаше да цапаш реки и да капнеш от умора, но нямаше и да чуеш славеи сега, в началото на февруари, нали?

Спомних си как преди един час молех просълзен Марко да ме остави в карпите, а сега се изчервих от тия свои думи.

Дружината беше се развеселила. Кице и Дине пригласяха в хор на славеите, имитираха песните им. Дядо Яндре с отворена уста и засмян с цялото си лице зяпаше също към храсталака. Дъх на гора, на младост и на воля повяваше оттам.

Виждаха се вече колибите, в които щяхме да денуваме. Още една височина — и край. Последен аз се прибрах в колибата. В огнището пращеше буен огън, а отсреща беше наредена цяла купа сухи дърва.

Марко се изсмя със своя равномерен, гърлест смях, посочи ми лумналите пламъци и каза:

— Виждаш ли, това е за нас.

И после, като посочи дървата насреща:

— И всичко това е на наше разположение.

Дядо Яндре и Славко вече сладко спяха върху мека слама. Побързах да се наредя и аз до тях.

*

Каква изненада!

В огнището свети цял куп жарава, а пред нас е сложена богата трапеза: ракия, мед, печени пилета, орехи, вино...

Всичко това дължим на богатия скотовъдец бай Дине от Попадия, едно планинско село от няколко семейства, все близки и роднини на Дине. Между него и Марко съществуват особени отношения: Дине обожава нашия вожд и не може да му се нагледа и нарадва, а Марко му отвръща с една шегаджийска интимност, привилегия, с която той удостоява само първите между любимците си от селяните.

Но и видът на тая трапеза не можа да раздразни притъпения апетит. Организмът беше още петимен за почивка и сън.

79

След обеда Марко направи някои разпоредби и легна да спи, като ми заръча да го събудя в два и половина.

Излязохме на съседната полянка. Ярките слънчеви лъчи падаха върху околните планини и се отразяваха от блестящата им снежна покривка. Целият хоризонт се къпеше в ослепителен блясък, който мъчно издържа окото. Да грееш изнуреното си тяло на такова зимно слънце е истинска благодат и заслужена награда подир изпитни като снощните.

Точно в два и половина събудих Марко. А той извика веднага Славко и дядо Яндре.

Извадиха сеното от една съседна малка колиба и там заеха местата си съдиите. Почна се разпитът на обвиняемите. Двама четници въведоха най-напред дядо Янаки.

Той се поклони ниско, като допря дясната си ръка на гърдите, сви колене и седна на петите си пред Марко.

— Я си скръсти хубаво краката и седни, както рекъл господ!

Тия думи го малко успокоиха.

— Ние, дядо, джелати не сме. Нашата работа не е да колим християните. И ако снощи те вземахме от жена и от деца, вързахме те и те карахме по горите, това не сме го направили за кеф. Ти видя — ние немалко се измъчихме. Но нашата работа е такава.

Лицето на стареца оставаше все оловносиво, но челюстта му вече не трепереше.

— Ти, дядо, знаеш ли що е комитет?

— Знам, господин Марко.

— Знаеш ли кои селяни са вътре?

— Целото село, господин Марко.

— Ами ти не си ли в комитета?

— Не, не съм, ама всичко знам. Братята ми, внуците ми — всички са вътре.

— А ти защо не си вътре?

— Искал съм, господин Марко — един господ знае. Много пъти съм искал да се срещна с вас, да се покръстя и аз. Мило ми беше и мене. Ама ръководителят немаше вера в мене. Скрито, по брата си, съм ви пращал и аз хлеб и каквото дал господ в къщи, за да ви го носи от себе си.

— Ти с Хасан ага в града не си ли приказвал за нашите работи — за ръководителя, за Кольо, за другите?

— Да чува господ!

— Е, тука не ни казваш право, дядо. Сам Хасан ага се

80

е хвалил пред селяните оня петък, че преди месец и половина, два сме идвали в Борешница.

— Не, господин Марко, жи ми тоя кръст! — Дядото се прекръсти. — Две деца имам — мъртви да ги целувам, господине.

— Ами ако излязат ей сега хора, пред които сам Хасан ага се е хвалил, че...

Дядото скочи на крака и извика:

— Да дойдат тия хора тук! Да ми го кажат в очите.

— Седни, седни, дядо, не скачай!

— Ако това е верно, обесете ме още сега.

— Ами защо си разпитвал Коля за нас — с кого сме се срещнали, у кои сме били? Защо си искал да ни видиш?

— Защото и аз мога да сторя нещо за общата работа.

— А Хасан ага не те ли е питал за нас?

— А бе то, кучето, все пита, ама аз му казвам, че нашето село е чисто. Преди две недели ми каза, че в Борешница ще дойде потеря за баскъни (обиски), и аз веднага обадих по брата си на ръководителя да се пази.

— Ами ти каква работа имаш с Хасан ага?

— Нали ни е чифликът общ? Искам или да ми го продаде, или да му го продам. С турчин ортаклък не бива. Аз бера грижата, а той взима целия кяр на зелено.

— Ами ако ей сега даскалът излезе и признае, че си му говорил да се остави от тези работи, защо си щял и него, и цялото село да предадеш на Хасан ага?

— Кой, даскалът ли? Да дойде! — извика старецът по-зеленял от яд. — Хм... Ами аз пари съм му давал за народната работа. Разписка исках — не ми даде. Затова сега иска да ме разсипе. Ама аз все си казвах: той не е добър човек...

— Иди си, дядо.

Двама часови откараха стареца в друга колиба.

Доведоха даскала.

Той скръсти крака и зяпна в устата на Марко,

— Колко разписки за пари си взел от града?

— Десет, господин Марко.

— Раздал ли си ги всичките? Даскалът се смути и не отговори веднага:

81

— Шест раздадох... не — осем... Не помня добре...

— Така, не помниш. Ами колко пъти са те канили от града да им дадеш сметка за взетите пари?

— Два пъти.

— Право казвай! - изкрещя Марко. — Не два пъти, ами четири пъти!

— Възможно е, господин Марко, не помня добре.

— А защо не си им представил сметка?

— Сметката ли?... Тя е готова... Зает бех с работа.

— Така, зает беше. Но ти си им отговорил с писмо и си ги ругал. Дирили са те из града, а ти си се крил и си ги избягвал. Вярно ли е?

— ?

— Така. Ами на колко души си взел пари, без да им дадеш разписки?

— Пари без разписки не съм взимал, господин Марко. Аз знам, Ване ме е клеветил.

— Остави ти Ване настрана. И за него ще дойде ред... Та така, а? От никого не си взел пари без разписка?

Марко се обърна към часовоя:

— Да дойде дядо Янаки!

Даскалът си закри лицето с ръце. Чу се нещо като хленч.

— Колко лири ти е взел даскалът, дядо? — попита Марко влезлия дядо Янаки.

— Пет лири.

— Защо ти ги е взел?

— Така решили от големото место. По меджидия, по две съм му давал и друг път. Все за народната работа.

— Разписка давал ли ги е?

— Не.

— Искал ли си му?

— Искал съм бе, брате, ама той все „Ти съмняваш ли се в мене, каже, ти благодари, че те спасих...”

— Така ли е, даскале?

— ?

— Така ли е, даскале? — изкрещя пак над главата му Марко.

— Така е — простена даскалът през хленч.

— Иди си, дяло.

Даскалът откри лице, сгърчено от ужас и страдание, и каза:

82

— Да, господин Марко, аз взех от неколцина пари без разписка, но все мислех, като си видим сметката в града, да поискам други разписки и да дам навсекъде. Прошка!... Аз ще се изплатя до пара... И аз съм направил нещо за това дело... Прошка!...

— Така. Какво е твоето мнение за убития Ване като член на организацията?

— Добър работник беше... Бог да го прости.

— Ами като беше добър, защо си го убил? Даскалът се вцепени като блъснат от гръмотевица.

— Не съм...

— Как не си? Бардака казва, че го убил, защото ти си му заповядал това от името на организацията.

— Бардака ли? Знайте тогава, че той го е убил с мартинката си сам, на своя глава, и после ми обади, а аз го укорих.

— Така. Ами защо, като те запитали от града, си отговорил, че нямаш хабер от тая работа?

Мълчание.

— Опасявах се... Нали в града ме мразеха заради разписките?

— Така. Ами петте пушки, които ви се изпратиха? Тях кой ги е продавал и задържал за себе си парите — ти или Бардака?

— ...Бардака!

— Така. Иди си.
 

Подир малко Петър Бардака изправи пред нас кралимарковската си снага.

Поканен два пъти да седне, той сви стълпообразните си крака, подути и покрити с рани. На вид бе съвсем спокоен. Само от време на време пухтеше като духало.

— Е, Петре, вече знаем всичко...

Бардака посегна спокойно към сложената пред дядо Яндре табакера и свивайки бавно-бавно цигара, изслуша с намръщени вежди обвиненията на Марко.

— Ти, Петре, защо не послуша даскала, когато той те съветваше да не убиваш Ването? Ако го беше послушал, сега нямаше да изпаднеш на това дередже. Помниш, когато те кръщавах, аз бях се похвалил, че ще станеш най-страшният комита за турците, а ти стана най-страшен пакостник. Ти

83

уби най-честния ни работник в селото. Е, Петре, казвай, защо не послуша даскала?

Бардака изтежко изфуча и изпусна облак дим из устата си.

Марко продължи:

— Искам от тебе, Петре, да ми разправиш още колко пари сте събрали с разписки и без разписки от хората и само ти ли си взел парите от продадените пет комитетски пушки, или сте ги разделили с даскала?

Бардака дигна най-сетне своите малки тъмни очи и спокойно каза:

— Що да се лъжем, господин Марко, в ръцете ви съм. Знам, че комитетът не прощава за такива работи. Всичко съм направил, какво да ви разправям...

— Не, ние сме длъжни да те изслушаме, ама чакай да дойде и даскалът.

Изправен лице с лице срещу Бардака, даскалът стана просто неузнаваем.

— Е, разправяй сега, Петре, за Ването, за разписките, за пушките.

— Всичко сме направили заедно с тоя — хе — поде Бардака и посочи с пръст даскала, но без да го погледне. — Взехме пари и от пушките — и с разписки, и без разписки. И все си ги делехме. Ването убих аз с мартинката, когато беше с овцете на къра, а даскалът вардеше. Убихме го, защото той ни следеше, знаеше всичко, що вършим, и се готвеше да обади на началството...

Бардака млъкна, после умислен добави:

— За убийството на Ване — кой знае... ако даскалът не ме насърчаваше, можех и да не го направя... Ама що ви требва, виновати сме си — и свършено.

— Има ли да кажеш още нещо, даскале?

Даскалът размърда устни, приготви се да възрази нещо, но едва чуто прошепна:

— Нищо.

И се разхленца пак.

— Хайде сега си идете.
 

Всичко се изясни. Излишно беше да чакаме до вечерта да пристигнат извиканите свидетели. Двамата обвиняеми бяха извършили всички престъпления, за които знаехме.

84

Участта им се реши, без да се разменят много думи.

Дядо Янаки пък не оправда съмненията на съселяните си. Той не бе издал организацията дори след като е бил в нейно име изнуден от даскала. Оставаше да разберем от брата му, когото очаквахме да пристигне до вечерта, дали наистина е бил предупреден от дядото за обиските, станали преди два месеца в Борешница. Ако и тук не ни е излъгал, той е оправдан.

*

Оправданият и осъдените прекараха при нас няколко мъчителни часа до екзекуцията. Дядо Янаки бе още дълбоко замислен. Бардака упорито мълчеше и непрекъснато пушеше. Даскалът все разправяше нещо несвързано и меняваше предмета на разговора заедно с цвета на лицето си.

— Бай Дине — обърна се той по едно време към Абдурамана, — спомних си, че едно време пееше една хубава песен. Имаше нещо такова: „Ангелът ме горе вика...” Спомняш ли си?

— Ха... Отгде ли пък ти дойде това на ума?

— Ей тъй... Запей, моля ти се. Изпълни ми тая молба. Нема още много да живея.

Никой не му възрази. Абдуримана му отвърна с тъжна усмивка, но нема сърце да запее.

После, поддаден може би на суетна надежда, смъртникът се опита да узнае от Славко взетото решение.

Нима той се съмняваше? Едва ли. Какво друго наказание можеше да има за убийство на безкористен и примерен работник освен смърт! И все пак, уверен в съдбата си, той искаше да я чуе и от устата на своя съдия.

Свидетелите от Борешница и Неокази пристигнаха по мрак. Дойдоха и почти всички възрастни селяни от Попадия. Братът на оправдания, посрещнат на пътя, призна, че за обиските в селото е бил предизвестен от дядо Янаки.

Настана фаталният за осъдените час. Ние стояхме смесени със селяните, прави и гологлави. Настрана останаха тримата ни снощни пленници, а до тях, обърнат към селяните се изправи Марко, по-бледен от обикновено, но твърд и решителен.

— Братя! — започна провлачено той всред мъртвото мълчание. — Снощи докарахме тук тия трима души. По-

85

вечето от вас сигурно ги познават. Единият, дядо Янаки, беше човек съмнителен. Селяните се опасяваха от него, мислеха го за шпионин на турците. Днес ние го съдихме и разбрахме, че той не е извършил нищо лошо, той даже е помагал с пари, а един път е направил и едно голямо добро: научил, че в селото ще дойдат потери, и съобщил веднага на началството. Много ни е приятно, че той можа да се оправдае. Тая вечер ще го пуснем да си отиде дома и да зарадва своите. Надявам се, че той ще стане добър и предан работник, каквито сте вие всички. От днеска нататък можете да го считате за свой брат. Ако пък се окаже, че сме се излъгали, тогава ще си умием ръцете от него и той няма да ни избяга: нашата ръка е дълга...

— Да пази господ! — извика през сълзи старецът.

— А сега, понеже сам той ни каза, че иска да стане народен човек, нека даде клетва, каквато сте дали и всички вие.

Дядо Янаки, плачещ като дете, произнесе клетвата. После се прекръсти пред малката икона, която Марко носеше в раницата си, и я целуна, целуна и кръстосаните пушка и нож. Селяните плачеха, плачеше с припадъчни хълцания и даскалът. Бардака, надвишил всички ни със снагата си, стоеше като вкаменен и само от време на време изпълваше колибата със своите тежки и дълбоки въздишки. Всички селяни се разцелуваха през сълзи с новопокръстения. Особено бе трогателно, когато дядо Янаки се разцелува с ръководителя на селото.

— Прощавай, брате! Бог нека ми е свидетел, не исках да ти затворя къщата, не те мразех. Аз само се съмнявах...

— Нищо, брате, нищо — отвърна дядо Янаки. — Така стана по-добре. Сега аз видех с очите си и повервах... Да бъдем братя.

Общото вълнение бе тъй дълбоко, щото сам Марко нема сила да продължи и излезе. Излязохме и ние.

Подир десетина минути всеки бе пак на мястото си. Марко продължи:

— Е, братя, всички сме радостни, че сме спечелили за народната работа един човек, вместо да го погубим. Но вие знаете, че комитетският закон е строг и спрямо ония, които престъпят клетвата си и тръгнат по лоши пътища. Не може да бъде народен човек оня, който краде народни пари, убива народни хора и ругае началството.

86

Между селяните настана смущение. Погледите неволно се приковаха върху осъдените.

— Тия двама комитетски хора, които виждате тук, са сторили големи грехове. Те са събирали за народната работа от селяните пари, а са ги задържали за себе си; продавали са комитетски пушки и са си туряли парите в джоба, когато народните хора продават и воловете си, за да купят пушки. Началството им поиска сметка, те не искаха да чуят. Началството ги кани да се опомнят, а те му отговарят с псувни и се хвалят пред селяните, че никой нищо не може да им направи. Вярно ли е това. или не, кажете! — обърна се Марко към осъдените.

— Верно е! — прошепна даскалът. Бардака кимна с глава

Селяните зашумяха. Едни зацъкаха, други извикаха с негодувание:

— Тю бре!...

— Не е само това, братя.

Селяните изпулиха очи.

— Някои от вас познаваха Ването от Неокази. За какъв човек го имате вие него?

— Чудо човек беше, бог да го прости.

— Да, той беше най-честният ни, най-народният ни човек в Неокази. Знаете ли кой го е убил?

Селяните неволно погледнаха пак осъдените.

— Ето — тези... Вие ли убихте Ването?

— Ние...

— И знаете ли защо го убиха? Защото им е казвал, че са тръгнали по лош път, че народната пара изгаря ръката на тоя, който я краде, че организацията кога да е ще им дойде дохаки. — И като се обърна към осъдените, попита: — Така ли беше?

— Така.

Ужас и погнуса се изписаха по лицата на селяните.

— Тю... Язък да ви е — обади се един. Друг направи крачка към осъдените и плю. Марко продължи:

— Ние всички, когато се клехме, казахме: ако не работим честно, ако издадем нещо или ако напакостим с нещо на организацията, или се покажем непокорни към началството, да бъдем убити с оръжието, което целуваме. Тия хора не само че са грабили народни пари, лъгали са началството и

87

не му се покорявали, ами още са убили и най-народния човек. Кажете сами, какво наказание са заслужили те?

— Както съм убил, нека бъда убит... Който нож вади, от нож умира...

— Така, братя. Те още тази вечер ще бъдат наказани със смърт: нали знаете, че нямаме затвори. Това чака всекиго от нас, който престъпи клетвата си. Със смъртта си те ще изкупят своите грехове. Затова хайде прощавайте се с тях.

Ужасът и погнусата от извършените престъпления отстъпиха сега място на безпомощна жалост. Целувайки се с осъдените, селяните сега възклицаваха:

— Оти бе, бракя, го напр`аихте?... Како не ви беше грех бе, бракя?
 

Попадийци препоръчаха за лобно място някаква Овчарова дупка, подземна яма без изход, с отвор, широк колкото да се впусне вътре човек. Макар и в недрата на балкана, Марко реши екзекуцията да стане не с куршум, а с нож — да не се дига никакъв шум.

Неколцина охотници за подобни подвизи поведоха Бардака. Аз останах с групата, която обгради даскала. Току-що потеглихме, помоли ни да вървим полека:

— Изпълнете ми тази предсмъртна молба. Нищо не ще изгубите, ако поживея неколко минути повече...

Никой не посмя да му се възпротиви.

Групата с Бардака се изгуби: тя бързаше... Па и Бардака не държеше за няколко минути живот повече.

По-нататък даскалът ни помоли за малка почивка. Седна само той и се загледа в новата луна, току-що надникнала иззад срещния връх. После прошепна на Славко:

— Това е божи съд...

Когато стигнахме при Овчаровата дупка, Бардака вече не беше жив.

— Къде се бавите? — попитаха ни нетърпеливо.

— Е, сега даскал даскала ще коли! — обърна се Марко към мене.

— Не, Марко, моля ти се, освободи ме от тая задача.

— Как тъй?

— Не настоявай, моля те. Виждаш, че охотници има доста.

88

Сам даскалът помоли да се натовари друг някой по-опитен, за да се не измъчи много.

— Тогава другият даскал! — обърна се Марко към Славко.

Славко запретна ръкавите на червения си джамадан, сякаш му предстоеше да заколи кокошка, и се въоръжи с Кицевия нож, винаги наточен като бръснач и оцапан вече с кръвта на Бардака.

— Поне с куршум ме убийте! — простена плачливо даскалът. После се наведе към Кице и шепнешком се примоли:

— На ти часовника ми!... Вземи го за един куршум!...

— За такъв като тебе ние не си хабим куршумите — отвърна някой на тия последни Даскалови думи.

Заставиха го да седне над самата дупка. Славко, дръпнал с лявата си ръка косата му отзад, поднесе с другата ножа към гръцмуля. Чу се смътен, прекъснал вик и с един неестествен скок на цялото тяло даскалът, недоклан, се сгромоляса с главата надолу в дупката. Славко едва успя да му нанесе още един два удара по черепа.

На мястото, гдето преди миг седеше изчезналият човек, задими прясна струя кръв.

Връщайки се безредно към колибата, седнахме да причакаме Кице, Дине и Темелко: те бяха слезли на реката, за да умият от кръвта ръцете и ножовете си. Те идеха шумно, препирайки се и разправяйки подробности по екзекутирането на Бардака. (Несполучливото клане на даскала беше ги някак... разочаровало.) Потресни бяха тези подробности. В последния момент Бардака турил ръка връз рамото на Марко и му казал:

— Не ме убивайте вие. Кажи ми да отида да убия каймакамина в Лерин, валията в Битоля! И да го убия и да загина от турски куршум. Аз заслужих смърт. И така, и така ще се мре.

— Късно е вече.

Щом чул тия думи на Марко, Кице моментално замахнал с ножа си и почти откъснал главата от трупа. Така поне той настоява и счита Бардака за свой, изключително свой. Но трупът се преметнал, повалил със себе си Динето и взел да подскача по урвата. Затичали се по него неколцина с ножовете си. Трупът бил домъкнат до дупката и пуснат вътре. После — главата.

Ужасно бе, Маня, да слушаш препирнята около това, кой

89

е нанесъл първия смъртен удар. В тая препирня моите другари не влагаха нищо друго освен едно съревнование на джелати. Нито нотка от жалост на човешко сърце при това проливане на човешка кръв.

Обзе ме безкрайна жалост за Бардака, тоя човек-планина, който не трепна пред смъртта, а само съжали, че не умря по-достойно. И го оплаках в себе си, скрито от другарите, без никому да спомена дума.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]