Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов
 

XXV

Маркови кули,
17 април
 

Съвпадението се нагласи така, че на велики петък слязохме в Пътеле.

През нощта срещу неделя бодърствувахме заедно с всички и дочакахме часа, когато се разнесе сред нощната тишина звънът на селската камбана. От нашите прозорци наблюдавахме бързащите по улицата богомолци със запалени свещи в ръка. На стълбата посрещнахме домакините и се поздравихме с Христос възкресе. Наредихме се после заедно с цялото домочадие на тържествената трапеза. Чукнахме се с червени яйца и пак се поздравихме. И после легнахме да спим, порадвали се на всичко това, колкото и децата на нашия домакин.

През деня се изредиха на честито всички по-добри работници. Те смъкват на прага кундурите си, пристъпват към нас със сложени на гърдите ръце и с дълбок поклон се ръкуват, кажат „Христос възкресе” и ни раздават червени яйца. Поне днес стражарите и войниците не могат нищо да подозрат: цялото село е плъпвало по гости.

Възползувахме се от общото раздвижване, за да свикаме веднага след второто възкресение ограничено събрание, в което да подготвим избора на управително тяло и да разхвърлим членски вноски и волни помощи.

Втория ден гостувахме у чорбаджията бай Пейо. Неговата къща е двуетажна, градска. Сам той е на почит у стражарите и кехаите, които през големите празници му идват на гости. Тая година те едва ли ще направят изключение. Ние се прибрахме в една по-отстранена стая. Върху очакваните гости се изсипаха немалко псувни. Заведе се малък спор, дали вратата да бъде заключена, или отключена. И се реши да се остави отключена: ако стане нужда, ще трябва ненадейно да се хвърлим върху турските гости, без да усетят нищо войниците от селото. Това е войводското мнение на дядо Яндре, който е уверен, че само видът ни ще ги изплаши и ние ще успеем да ги изловим и навържем, без да пукне пушка.

Стъпки се чуха по стълбата, а бай Пейо завика от коридора:

137

— Буюрунуз, ефендилер, буюрунуз!

И шумът на стъпките заедно със смехове и недочути турски думи се изгубиха към приемната стая.

Аз няма да забравя това положение в недалечно съседство с турските гости. Неудържимата кашлица на Абдурамана и комедиите на Кице внесоха голям комизъм в това положение, което твърде лесно можеше да стане кърваво и трагично. Абдурамана, зачервенял от напъване да задуши кашлицата си, а Кице го имитира и си дава вид, че ей сега ще се изкашли гръмогласно заедно с Абдурамана, и веднага пак става пресериозен. А дядо Яндре ту се разтревожи, ту се зарази от общата веселост, която съперничи с веселостта на турските гости.

Гостите настанаха и това ни струва нови усилия, докато въдворим мъртва тишина. Подир малко посрещнахме бай Пейо с буря от смехове. Той тържествуваше, че му се удаде отлично тая коварна роля — да има като гости в къщата си чаушина, старшия стражар, двамата кехаи-арнаути наред с комитите. Като по чудо кашлицата престана да напъва Абдурамана.

*

Изпратихме в Пътеле и трите великденски дена. Определената програма за работа бе изпълнена точно и гладко. За това спомогна и празничното настроение, което правеше обложените селяни по-примирителни и щедри. От съображения на предпазливост и на приличие благоразсъдихме да освободим вече пътелейци от грижи около нас.

Околността на Пътеле е гола и равна, но на северозапад, над самото езеро, се издигат високите скали Маркови кули, които донейде напомнят прилепските. Пътят до подножието е полегата плоскост, покрита с разхвърлян камънак. Мъчно се крачи по такива места в беззвездна нощ, а особено подир четиридневно седене и великденски гощавки. Изкачването по стръмнината ни напомни лутаницата около Месимер. Камъни се търкалят, на всеки няколко крачки спираме, за да си поемем дъха и тишината се пълни с неприятната музика на рязко, прекъсвано тракане.

Уж сме вече на самия връх, а не виждаме ни поле, ни небе, ни езеро, нито дори светлините на Пътеле. Събрани
 
 

Стр. 138.  Б у ю р у н у з,  е ф е н д и л е р! — заповядайте, господа.

138

сме в куп, а не можем да различим силуетите си. А студ януарски. Дрехите ни са заледени, зъбите тракат. Някои потичаха из тъмнината, за да се стоплят, но куриерът ги предупреди, че под нас са вратоломни урви. Дядо Яндре съобрази, че можем да си стъкнем огнец: мъглата е много гъста и няма да ни издаде. Пипнешком набрахме малко съчки из камънаците. Малките слаби пламъчета замираха на две крачки от нас. И езерото, и полето бяха сякаш потънали неизвестно къде.

Поглеждаме часовниците. Проверяваме ги — работят, както винаги, стрелките сочат едни и същи цифри. Възможно ли е? Капризна игра или грешка на природата е това? Защо днес е тъй много закъснял денят?

Насядахме около огънчето. Умислени пред тайнствена някаква загадка и все пак уверени, че светлината ще победи, ние мълчаливо се взираме по посока към изток. И ето денят си проправя една полупрозрачна пътека сред черната мъгла. Пътеката постепенно се шири и побелява. Сноп лъчи на някакъв гигантски прожектор разкъсват гъсто напластената маса и дълбоко-дълбоко под нас лъсва микроскопично езерце. Втори сноп пада откъде Острово — лъсва второ езерце. Трето, четвърто... Много езерца, плувнали из черната бездна, постепенно се ширят, масивните стълбове мъгла стават прозрачни, раздвижват се и се пилеят. Невидим вълшебник капризно играе с натрупаната маса и съчетава върху тъмния фон на езерото всякакви цветове и линии в неизразимо живописен безпорядък.

Ние се виждаме във върха на страховито настръхнала канара, между огромни влажни камъни, наподобяващи неръкотворни кули. Множеството малки езерца са слети вече в едно — познатото Островско езеро. Само тук-таме над водата треперят още големи сребърнобели кълба.

Слънце! Ето го, покачено изведнаж високо, възтържествувало над тъмата, помело всякакви петна от опънатата лъснала покривка на езерото! Студено и влажно е още в нашите камънаци, но то скоро ще ги напече — ще ни изсуши и стопли.

Колко сме честити, Маня! За нас природата пази най-прелестните си тайни, само за нас играе най-вълшебно с шарките на своята палитра и ни рисува мимолетни, от никого невидени още картини.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]