XXIV

Чеганска планина,
11 април
 

Великден наближава.

Великден!

Лани той нищо не говореше на сърцето ми. Посрещнах го и го изпратих равнодушно, прекарах го почти в скука. В скука, защото заедно с катадневния труд трябваше да спре и всяка комитетска работа, докато хората се наядат и на-веселят. Сега сме уж отшелници-комити, а другарите ми са обзети от предпразнични трепети, на които не съм чужд и аз.

Где ще прекараме Великдена! Тоя въпрос ни занимава сериозно, макар че още цяла седмица ни дели от празника. Да, Великден е сега и за нас. И нам се иска да се вредим между празнуващите, за да не правим изключение.

Абдурамана предложи своето село — Пътеле. Там и без това ни предстои едно отиване. Ние ще си починем няколко дена низ Чеганския и Сетинския балкан и ще гледаме после отиването в селото да се съвпадне случайно с празника.

*

Три дни, как живеем само за нас. За да минава денят по-разнообразно, избрахме за бивак една залесена стръмнина над Островското езеро. Край брега, под самия подплес, минава шосето и железният път. Мястото е съвсем неудобно за лежане и седене, но затова, невидими в нашите легала, приготвени от зелена шума, ние можем да съзерцаваме езерото и срещните спускове на Негушката планина и да наблюдаваме с бинокъл от заран до вечер движението по шосето

През деня другарите пушат, спят, дъвчат хляб и сирене или се любуват на рядката картина. Всеки е избрал място, удобно за легло, затова сме раздалечени и целият ден минава, без да разменим дума.

Аз съзерцавам с часове трептенето на вълните и заплувалите по тях лодки или следя движението на облаците, които капризно се преобразяват в най-чудати предмети и животни, залутани низ бездънното небе. Когато съзерцанието ми омръзне, разгръщам няколко стари броеве от На оръжие! и ги препрочитам не знам вече кой път, но не от любопитство или за кураж, а защото отделни фрази се откъс-

134

ват от цялото и ми внушават най-разнообразни размишления и мечти. Спомене се нейде например за Французката революция, аз се връщам един век назад и пред мене се изреждат Робеспиер, Марат, гилотината, шествието на Наполеоновите армии — всички фигури и събития, които познавам.

Понякога една сбъркана или зачеркната дума ме пренася в Битоля, в стаичката, гдето нощно време, при снишена лампа, преписвачът бърза да доизкара статиите, после прекарва листовете по лепливата гладка площ на хектографа, после ги дига, любува се на текста и ги трупа един върху друг.

Срещна ли негде името на познат град или село, пренасям се веднага там, виждам се с познатите си, приказвам с тях, вършим наново каквото сме някога вършили...

Оставям На оръжие! и отвръзвам купчината броеве на цариградския вестник Вести, с които ме бе снабдил островският учител. Прочитам на първата страница „Политическият преглед”, научавам какво става в Китай, на Филипините и в унгарския парламент, после обръщам хрониката, гдето във всяко антрефиле има и по една ттла: „Негово Императорско Величество Султана”, „Негово Високопревъзходителство Солунския валия”, „Негово Благородие Ресенският мюдюрин”, „Негово Високопреосвещенство” еди-кой митрополит... И си спомням, че и аз тъпча царска земя, че и тая урва, на която седим, принадлежи на „Негово Императорско Величество”, че още има българи, които не могат да споменат името на султана, без да прибавят Негово Императорско Величество. И ми става някак чудно и страшно. И ми се струва за минута, че нашите усилия да разрушим турското царство са суетни, щом султанът свободно си ходи всеки петък на селямлъка...

Но поглеждам случайно моите нови шарени чорапи и ми се вестяват двете воденски учителки, усмихвам се и им заприказвам, а те наблюдават с любопитство въоръжението ми, арнаутската носия, цървулите ми. Те са мили, мили и аз ги прегръщам и двете, както бих прегърнал сестра си. Но двете учителки незабелязано изчезват всред многобройните образи и спомени за солунските години. Тогава лягам на гръб, заглеждам се в някоя бука и прекарвам цели часове в гимназията и в пансиона.

135

Студени нощи и топли дни. Щом се свечери, ние напускаме бивака и заскитваме низ гората, за да раздвижим мускулите си и се постоплим.

Абдурамана познава много добре тия места. Първата вечер той ни заведе в една овчарска колиба, гдето изсърбахме едно котле попара от прясно мляко. Другата вечер попаднахме в празна кошара, гдето накладохме огън и преспахме.

Сутрин се връщаме все на същата стръмнина, променяме бивака, но пазим да не изгубим хубавата гледка. Где другаде ще намерим езеро, железница, шосе?

Вчера имахме априлски ден с юнска горещина. Уморен от писане и мечти, обтегнах се и се помъчих да задремя. Дремеха и всички други освен часовоя. Чу ми се далечно откъслечно дрънкане на звънци. Сепнах се. Жажда гореше гърлото ми. През клоните на двете дъбчета слънцето със сноп лъчи приличаше главата ми. Часовоят, усмихнат, ми направи знак да се спотая. Зад мене зашумоля. Обърнах се: една козя глава беше надникнала в легалото ми.

— Аз имам гостенка! — пошепнах на дядо Яндре и посочих животното, което, изненадано от откритието си, продължаваше да ме гледа втренчено.

Посегнах да го хвана, но то изблея и припна из гората.

Изведнаж часовоят доби сериозен вид и ни направи знак да се спотаим. Няколко талиги излязоха из завоя. Чу се глас на турско маане. Показаха се войници — един, двама, трима — много. Те вървяха лениво и без ред по шосето. Някои бяха си съблекли куртките и отдалече се червенееха ярките им ризи. Раздаде се изстрел. Кице, когото турската песен и глъчката от шосето не можаха да разбудят, подскочи и се залови за пушката.

— Шшт! — извика му дядо Яндре, посочи му шосето и се изсмя.

Кице изгледа алябашкото шествие и почна да се прицелва в него, въобразявайки си, че постила шосето с турски трупове. Примерът му се последва и от други и ние влязохме във въображаемо сражение.

Гърмежите зачестиха. Турците гърмяха във въздуха и изпровождаха всеки изстрел с яростни викове. А ние продължавахме спокойно да се целим в тях. Репетиция непреднамерено направена. Кой ли ден ще дадем и самото представление?
 
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]